Отминалата седмица и...

Не снимах много тази седмица. Не остана време за разходка, а и времето постоянно беше мрачно. Светлината рядко пробиваше облаците или пък го правеше, когато нямах време и настроение да уловя момента. Това е една от малкото снимки, които направих.


Седмицата не беше от леките и няма да я запомня с нищо особено, освен... Освен, че за кратко отново се появи Другият и отново не ми хареса. А се появи така:
Вече отмина вълнението, покрай книгата. Животът ми тръгна в обичайните си релси. Не, че някога е излизал от тях. Нали съм си същия човек. Нито съм станал по-висок, нито по-красив, нито по-умен.
Обаче тази седмица излязоха две статии за книгата и представянето в местните вестници и започна да се случва това, от което най-много се притеснявах.
– Поздравления за книгата! Чудесна е! – спира ме човек, когото познава бегло.
– Не се крий, де! – появи се Другият, който от години не се беше обаждал. – Питай човека как е разбрал, че книгата е хубава! Сигурно я е прочел? О, не! Или пък е прочел някоя от приказките в блога ти? И това не е. Питай го, де!
– Аз във вестника прочетох и се радвам за теб! – отговаря човекът и се притеснявам, дали не чува Другият. – Продължавай все така!
– Благодаря! – отговарям.
Зная, че човекът го прави от учтивост и не се сърдя. Не се сърдя и ако някой не хареса написаното. Нормално е...
– Нормално ли? – обажда се Другият. – Поне да беше приятел, а този с години не те е поздравявал дори. Е, няма да споря за дреболии. Приказките вече са в книга и сигурно си доволен.
– Доволен съм! – отговарям. – А случки, като днешнота няма да продължат дълго.
– Доволен ли си? Нима не разбираш какво направи? – ядосва се Другият. – Оряза си достъпа до издателствата завинаги. Ако след първата книга, която издаде сам, можеше да ти се размине, сега вече окончателно си зачеркнат. Ако нещата ти не струваха, също можеше да ти се размине, но за съжаление дори аз ги харесвам. Поне някои. Обаче нали помниш, какво ти каза навремето онзи издател: „Всяка книга, която не е издадена от моето издателство ме удря по джоба, а това не мога да простя.“.
– Помня, но него вече го няма, както и издателството.
– Да не мислиш, че другите са различни? Знаеш го и някой ден трябва да го споделиш. Да напишеш как наистина се издава книга в България. Е, вярно, че има и няколко малки издателства, които уважават авторите, но те издават по 4- 6 книги годишно. Можеше да изчакаш десетина години, ако дотогава не фалират или не ги глътнат големите риби.
– Няма да стане! Не си струва да помниш и пишеш за лошото. Не си струва. Трябва да го хвърлиш зад гърба си и да продължиш напред.
– А ти защо не забравяш онази статия, която прочете преди две години. Да същата, за професор Славов. Човек, на когото всяка дума се цитираше и помнеше. За това, как с последния си ръкопис е обиколил всички издателства в София и са го изпъдили отвсякъде. Че са искали от него да си плати, за да го отпечатат. С пенсията си от 140 лева. Един от най-умните и достойни българи. – смее се Другият.
– Няма смисъл. Винаги ще е така. Бях го забравил, но сега, когато си мисля, всъщност са му направили услуга.
– Не разбирам? – гледа ме учудено Другият.
– Аз разбирам и това е по-важно! – този път се усмихвам аз. – А сега е време да изчезнеш.
– Ще се върна някой ден отново! – маха с ръка и ми обръща гръб. – Знаеш, че съм ти нужен. И помисли малко! Време е да направиш нещо за себе си. Само за себе си.
– Аз правя. – усмихвам се отново. – Правя това, което искам, както го мога и това ми е достатъчно.
После отново тръгвам по обичайните си релси. Не, че някога е излизал от тях. Нали съм си същия човек. Нито съм станал по-висок, нито по-красив, нито по-умен.

2 коментара:

  1. Нескромен е меко казано, но добре, че съм му скучен, да се занимава с мен :)

    ОтговорИзтриване