Следколедно и предновогодишно

Прекарвам последните дни от годината в леност. Не правя нищо, освен ако гледането на стари филми в компанията на бутилка червено вино може да мине за някаква дейност. Печката бумти до мен и не се интересувам от студа навън. Хубаво ми е, безгрижно и спокойно.
Обаче поредния филм приключва с хепиенд и докато чакам да се свали друг, червейчето на съмнението започва да ме гризе.
– Не е хубаво така! – мръщи се то. – Вярно, че са празници и тялото ти заслужава почивка, но поне можеше да използваш мозъка си. Можеше да направиш равносметка на отминалата година, или пък да измислиш идеален план за следващата.
Мога, но не искам. Не, че съм спрял да мисля, но мисленето не става така, както го дават по филмите. Има проблем и човекът сяда да мисли решение. Понякога се съветва с други или пък не седи, а се разхожда, докато мисли. Задължително и не спи поне една нощ и на другата сутрин е измислил най-доброто решение, точно такова, каквото го е искал.
Е, да, ама не! Не става така. Никой не мисли така. Мисленето е постоянен процес и дори и да не искаш, мозъкът си работи. Работи и когато се появи проблем, или знаеш решението му още в началото, или никога не го намираш. Така че, мисленето ще го оставя на мира.
С равносметки също не искам да се занимавам. Равносметките са за младите, които още вярват, че всичко което лети се яде. Вярват, че има полза да теглиш чертата в края на всяка година, поне докато в един момент не разберат, че те нямат роля в сметките. Дали ги правиш или не, дали прихода е по-голям от разхода или обратно, няма значение. Важното е единствено да си си платил важните сметки. Точно, изцяло и на време. Ако можеш...
Слагам още едно дърво в печката, отварям нова бутилка, обаче не мога да си пусна следващото филмче. Червейчето на съмнението продължава да ме гледа с укор.
– Добре, де! – махам с ръка. – За да ме оставиш на мира, ще опитам поне план за другата година да направя. План, цели, мечти или каквото се получи.
Я, да видя сега... С какво да започна? Със здравето разбира се! Догодина трябва да съм по-здрав от тази! Обаче как да го запиша? Като пожелание, като мечта, като заповед?
Ще му мисля другата година, а сега да продължа със щастието. Догодина ще съм два пъти по-щастлив, три пъти по-обичан и пет пъти по-обичащ. Ще съм десет пъти по-добър, ще съм сто пъти по-умен...
Да продължавам ли?
Догодина ще пиша повече приказки в блога... Ще издам първия си роман... Или пък поне ще напиша втория...
Не става така, нали? Това е, като да оценяваш виното без да си отворил бутилката, или пък да ти е студено, гледайки снега навън.
Не искам така. Няма значение, какво, кога и колко. Когато, каквото и колкото. Сега не е време нито за сметки, нито за планове. Сега е време да ми е хубаво, безгрижно и спокойно.
Време следколедно и предновогодишно...