Лежа си вчера в къщи, потя се, пия лекарства и се чудя, дали ще се разболявам повече или не. Настроението ми никакво го няма, в главата всяка мисъл само притичва на пръсти и уплашена от кашата вътре изчезва в небитието. Реших да подремна, но в този момент една приказка се появява отнякъде и настоява да я запиша.
– Не мога! – отрязвам я, но това не минава и сядам да пиша.
Сядам, но след първото изречение приказката изчезва. Изчезва, но това не ме притеснява. Помня я и просто трябва да я запиша.
Помня... Хм... Помня, че беше за някакви принцеси, но какви точно забравих. Не помня имената, не помня лицата, не помня нищо съществено. Освен това дали от температурата или от ЕГН-то, не ми се пише за принцеси. Поне не и в този момент.
А, тогава си викам, да напиша нещо за някой цар и царството му...
– Да,ама вече почваш да си измисляш....толкоз царства-господарства у цел свет нема като при тебе...Земи вече да ги броиш отначало...като например "за това царство дето ви писах преди време..." – сещам се за коментара на Данчо във Фейсбука и спирам.
Хм... Всъщност в света има много царства, за които не съм писал. За някои от тях не съм имал време, за други просто не си струва.
Я, вижте например нашето царство. Да, това дето живеем в него. То даже не е царство, като царство. Не е и република, нищо че така се води по Конституцията. По-скоро прилича на разграден двор, от който всеки влачи каквото докопа. Едни влачат на изток, други на запад, обаче в крайна сметка всичко дето се влачи потъва в земята и на негово място остава едно такова пусто и празно, което не може се опише в никаква приказка.
Мда... Нямаме царство и това е. Обаче...
Обаче, след като нямаме царство не ми става ясно, защо имаме толкова царе. Върви си човек по улицата и хоп – срещу него цар или царче. След него втори, че и трети.
Цар до царя, мила моя майно льо,
принц до принца.
Принцеса до принцеса, мила моя майно льо,
разбойник до разбойника...
Ох! От температурата ли или от друго, но песента не беше такава. Принцеси май нямаше, но имаше коне... Нещо такова:
„Кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака,
мила моя майно льо, юнак до юнака.“
И така не е! Вярно, че коне още има, обаче юнаци отдавна няма. Няма и в нашето царство, няма и в другите. Сигурно не са ги включили навреме в Червената книга. Лами също няма, освен Неси, но и нея не са я виждали скоро.
Оставам замислен и тъжен, но след това се успокоявам. Всъщност за приказките не ми трябват юнаци. Трябва царство, цар или принц и принцеса. Ако в краен случай ми потрябва някой юнак, все ще си го измисля. Обещавам да не го правя често. Няма да прекалявам.
Има царство, има приказка. Има цар, има приказка. Има принцеса, има приказка. Каквото има, за това ще пиша. Обаче от утре.
Днес само ще завърша първото изречение:
В едно царство накрай света, живеела една принцеса, която....
Няма коментари:
Публикуване на коментар