Достойнство

Един цар бил много избухлив и всеки ден хората, които били близо до него изпитвали гнева му. От нрава му страдали всички. Страдали съветниците му, страдали слугите му, страдали дори конете и кучетата, с които ходел на лов.
Хората не го обичали, но това не тревожело царят. Смятал, че хората ще му се подчиняват повече, ако се страхуват от него, а и му харесвало да се отнася грубо и жестоко с тях.
Поданиците му наистина изпълнявали всяка негова заповед, на мига. Изпадали в ужас, само от мисълта, какво може да им се случи, ако не се подчинят, макар че били наказвани, дори и когато не били виновни за нищо.
Някой от хората в царството, не можели и не искали да търпят това и бягали в съседните царства. Границите били затворени, но това не ги спирало. Бягали и съветници на царя, бягали и слуги, бягали и обикновени хора, но царят не обръщал внимание на това. Назначавал на мястото на избягалите други хора и се смеел:
– Прав им път! Щом са избягали, значи не са били тези, които са ми били нужни. Или не са се страхували достатъчно от мен, или са се страхували повече за живота си.
Царството не вървяло на добре. Парите от данъците ставали все по-малко и по-малко, търговията замирала, строителите рядко започвали нов строеж, реколтата от нивите всяка година била по-слаба от предишната.
Причината за това не била в данъчните, в търговците, в строителите или в селяните. Всеки от тях знаел, какво и как да направи, за да станат нещата по-добри. Само че, всеки от тях се страхувал. Страхувал се от гнева на царя и преди да започне, каквото и да е, мислел не какъв ще е резултата, а дали няма да си навлече по някакъв начин гнева на царя.
Мислел, човекът и се страхувал. Страхувал се и мислел, пък накрая махал с ръка и решавал да не прави нищо.
Състоянието на царството се влошило толкова, че дори царят се разтревожил. Хазната се нуждаела спешно от пари, а нямало откъде да дойдат. Освен...
Царят решил да обяви война на едно от съседните царства. То било по-малко от неговото, но било богато. Войната щяла да бъде кратка, а плячката щяла да осигури неговото царство за години напред.
Решил Царят, издал заповед да свикат войската и извикал генералите си, за да направят план за битката.
На съвета пристигнал и един стар генерал. Той бил единственият останал от времето на предишния цар. Бил и единственият от генералите, който бил водил някога истинска битка. Рядко идвал в двореца и може би затова не само оцелял, но и когато царят издал заповедите си, се засмял и възразил:
– Война не трябва да има. За да влезем в битка, ни трябват воини, а в това царство не е останал нито един.
– Изкуфал, дъртак! – креснал царят. – Имаме войска, която е отлично въоръжена, а армията на съседното царство е по-малобройна дори от личните ми стражи.
– Войска имаме и то прекалено голяма, Ваше Величество – засмял се отново старият генерал. – Обаче аз говорех за воини, а не за войска и стражи. Не сте ме разбрали.
– Че каква е разликата?
– Огромна е! Вижте генералите си. Те се страхуват от вас и ще изпълнят всяка ваша заповед без да възразят. Войниците също ще се подчинят, защото се страхуват от вас. Дотук добре, но в битката страхът от вас ще изчезне. Ще бъде заменен от страха от смъртта. С този страх могат да се справят, само хора, които вярват в себе си и в силите си. Могат да се справят само хора, които имат достойнство, а тези, които го имаха тук, отдавна напуснаха царството.

1 коментар:

  1. Като изчезне страха от царя не може ли да се яви желание да му се отмасти и той да стане цел за премахване?

    ОтговорИзтриване