Глупавият котарак

– Мамо – извикаха в един глас малките мишлета. – Преди малко отново излъгахме Котарака.
– Деца, колко пъти ще ви повтарям, да не рискувате така живота си? Котаракът е опасен и рано или късно някое от вас, ще се озове в лапите му. След това ще опита зъбите му, а след това...
– Знаем, мамо – засмяха се безгрижно мишлетата. – Знаем, но Котаракът е толкова глупав, че не можем да се въздържим. Всеки може да го излъже, а той дори не се учи от това. Една и съща лъжа минава стотици пъти и той всеки път се връзва.
– Зная, че е глупав, но все някой пък, дори той ще се усети.
– Няма, мамо. За да се усети, трябва поне за миг да се замисли, а той няма време. Когато не яде или не спи, гони опашката си. Лика прилика е със стопанина си. Той пък, когато не яде или не спи, седи на дивана, пие бира и гледа телевизия. Гледа в телевизора, дори когато на канала няма програма. Гледа в празния екран и си пие бирата. А вчера сигурно някой го е научил, но донесе отнякъде капан за мишки. Сега го е поставил под телевизора и го е заредил не със сирене, а с бобени зърна. Дори глупавият му котарак, няма да се хване в този капан.
– Деца, ако ви повтарям, това е защото се тревожа за вас. Пазете се, моля ви!
– Пазим се, мамо. Обаче има нещо, което не разбираме. Защо всички глупаци са силни и големи? Защо зависим от глупаци, дали в дома ни ще има сирене и кога и как можем да си откраднем нещо. Логично е, ние мишките да разпределяме храната в този дом, защото сме най умни.
– Ох, деца! Сигурно има някаква причина, но аз не я зная. Питайте в училище. Освен това, не винаги властта е в глупавите индивиди.
– Не винаги, но почти винаги – намеси се бащата на мишлетата. – Това е неписан закон, който хората спазват дори в обществото си. Избират да ги командват най-глупавите индивиди от популацията им. Чул съм много, в книгите няма нищо по този въпрос. Там обикновено хората хвалят глупавите си управници, величаейки до небето дори идиотските им решения и постъпки. Щом в книгите не е писано, значи и учителят няма да ви отговори. Лично аз обаче имам една теория. Хората по природа са си глупави, но не си го признават. Не обичат и някой друг, да им го казва. Затова си избират управници, по-глупави от тях самите. Управниците са на показ, а те не. Глупостите на управниците са на показ, а на отделните хора, не са. Така те имат чувството, че щом има някой по-глупав от тях, те самите са умни. Теорията ми е добра, нали?
– Добра е! – съгласиха се всички.
– Теорията е добра, но си мисля, че можеш да я допълниш – обади се дядото на мишлетата. – Искам да ви разкажа една история. Чух я от Мишо, дето ни идва през лятото на гости. Той живее пред една къща от тук и сме далечни братовчеди. Та в тяхната къща умрял старият котарак, който бил глупав, като нашия и стопанинът довел нов. Новият котарак не бил някой породист, не бил нито много едър, нито пък бил бърз и ловък. Обаче бил умен, проклетникът. Много, много умен.
Новият котарак за седмица влязъл под кожата на стопанина си. Карал го да прави всичко, което той поиска. Хранел се само с избрана храна, спял в легло с пухени възглавници и завивки, кичел се с копринена панделка, върху която със златни букви, било изписано името му. Стопанинът му го водел два пъти месечно на козметик, а ветеринарът идвал на крака всяка седмица.
Новият котарак обаче не се задоволил да подчини само стопанинът си- По някакъв начин излъгал и мишките в дома. Не се хранел с тях, не ги гонел и убивал, но всеки ден измъчвал някоя от тях почти до смърт. Казвал им какво да ядат и какво не, какво да правят и какво не. Превърнал мишките в свои роби, но те не се съпротивлявали. Боготворели го и били готови да се хвърлят в огъня, за да му доставят удоволствие.
Братовчедът Мики бил единственият, който се опитвал да се противопостави на котаракът. Чух, че преди месец бил загинал. Нервите му не издържали и наговорил всичко, което мислел. Убили го на мига. Убили го другите мишки.
Сещам се често за съдбата му и си мисля, какви късметлии сме. Мисля си, че е късмет да имаш в дома си глупав котарак. Защото ако нашият беше умен, сигурно вече нямаше да можем, дори да мислим.

Няма коментари:

Публикуване на коментар