Крадецът от Багдад

– Тате, бе – ревеше малкият. – Искам лампа с дух, като тази на Аладин!
– И аз искам много неща, но баща ти е прост професор и няма откъде да вземе пари. – обясняваше ситуацията жена му, сигурна, че я чува.
Професор Калчев тъкмо дочиташе поредната статия дадена му за рецензия от едно ново списание, претендиращо да се нарича научно. Текстът, в който се твърдеше, че правителството и ООН крият среща с извънземна цивилизация, провела се през уиденда, беше от жълтееш английски таблоид, а заслугата на „авторът“ беше единствено зле направения превод с Google Преводач.
– Няма значение, дали е вярно или не – му беше казал главният редактор. – Няма значение и дали е наука, или шарлатанство. Вмъквате тук там по някой сложен термин, за да изглежда написано от учена глава. Не ме интересува мнението ви, професоре! Ако вие не искате хонорара, ще го дам на доктор Колев. Може би трябваше него да наема, защото щеше да е рецензент и на медицинските статии.
Парите не бяха много, но помагаха да свързва семейния бюджет, макар че лампа с дух или палто от полярни лисици, нямаше как да си позволи.
– Не е въпросът до парите! Духове не съществуват, още повече такива, които живеят в лампи. Това е анимация и художествена измислица, която няма нищо общо с действителността. Дори и лампата не прилича на истинските, които са използвали в онези времена. Пра-пра-пра дядо ти е бил хаджия. Ходил е по онези места и дори беше донесъл една газена лампа от Йерусалим. Наскоро я гледах някъде в мазето.
– О! – блеснаха очите на сина му. – Ще имам истинска лампа с дух.
– Няма дух вътре!
– Има! – не отстъпи детето. – Във всяка лампа има дух, но ти дори не си погледнал вътре. Искам я! Веднага!
Днес не му се слизаше в мазето, но това беше добра възможност да даде почивка на мозъкът си, който беше в потрес от множеството „научни доказателства“ в статията. Освен в мазето, зад бурканите с печени чушки имаше бутилка с домашна ракия, за която жена му не подозираше. Въздъхна, с надежда някой да оцени жертвата му, после взе ключовете и се отправи към мазето.
Този път крушката долу не беше открадната, но някой беше отмъкнал бушона. Професор Калчев обаче предвидливо беше взел фенерче и това не го спря. Справи се с ръждясалия катинар, закрепи внимателно фенерчето, протегна ръка над бурканите с чушки и лицето му се озари от щастлива усмивка.
Първата глътка го удари в петите. Светът се променяше и то не към добро, но докато имаше майстори способни да сътворяват подобни еликсири. Втората глътка беше за отпускане, а третата за настроение. Преди четвъртата се замисли за миг, но не можа да устои на изкушението, а петата си влезе сама. След нея си спомни защо беше слязъл и се зае сериозно със задачата.
Беше забравил, къде за последно видя старинната лампа, но успя да я открие само с цената на два счупени буркана и една цицина на главата. Избърса я от праха и цветовете станаха като нови. Определено не беше старинна, но занаятчията, който я беше направил си разбираше от занаята. Всеки детайл беше на мястото си и дори експерт би се затруднил да я датира точно, но...
Нещо не беше наред. Лампата беше прекалено тежка за обема си. Професорът остърга внимателно малко боят от дъното ѝ, надявайки се, че това е оловна отливка, но под боята се показа обикновена изпечена глина. Може би, пък пра-пра-пра дядо му, беше я напълнил с газ и беше забравил да я изпразни? Отвори внимателно капака и я наклони над празната кутия от блажна боя и тогава...
– Аз съм ваш роб, Господарю! Слушам и изпълнявам вашите заповеди.
Професор Калчев си глътна езика. Протегна ръка над бурканите с печени чушки, но бутилката беше празна. След това се ощипа, но призрачното сияние не изчезна.
– Виж – преглътна професорът. – Аз не съм въоръжен и съм кротък човек. Взимай, каквото искаш и си тръгвай. Няма да кажа на никого. Само бутилката с домашната ракийка не си давам.
– Обиждате ме, господарю – отвърна привидението. – Никога не бих откраднал нещо от вас. Извинете, че не се представих веднага. Името ми е Али бин Аладин, но по известен съм, като Великият крадец на Багдад. Никой, никога не ме е залавял, но заради подло предателство, бях затворен в тази лампа за вечни времена. Великият везир я запечата с десет печата и никой смъртен, не би посмял да я отвори. Само висше същество, като вас, господарю, е способно да ме освободи. Всичките ми умения и живота ми са ваши, господарю!
– Знаех си! – възкликна професорът. – Развалили са и домашната ракия. Преди години най-лошото, което можеше да ти се случи, беше махмурлук, а сега сънуваш призраци.
– Не съм призрак, господарю! – обиди се духът. – Аз съм напълно реален дух.
– Духове не съществуват!
– Съществуват, господарю. Дайте ми заповед и ще се уверите. Пожелайте, каквото ѝ да е и аз ще го открадна за вас.
– Кражбата е лошо нещо! Освен това се наказва от закона. Не бих се забъркал в нещо, което не е в съгласие с морала ми и ме превръща в съучастник на престъпление.
– Хайде стига с глупостите, професоре! – ядоса се духът. – Знаете добре, че всеки закон всъщност узаконява някоя несправедливост, твърдейки, че преследва друга. Вече успях да прегледам и как се наказват кражбите днес. Та това е пародия! Колкото повече откраднеш, толкова по-малко е наказанието ти. И как се наказва? Със затвор ако нямаш добър адвокат и с пробация, ако имаш. Едно време режеха ръце, носове или глави. Вижте, господарю, аз съм от старата школа крадци, която имаше железни правила. Никога не бих откраднал от някой, който не може да си позволи загубата. Повечето хора, от които крадях навремето, дори не забелязваха, че откраднатото им липсва. Самите те го бяха откраднали от някого, след това го бяха заключили в каса или подземие и бяха забравили за него. Колкото до моралните ви съмнения, интересно ми е, как ги съчетавате с работата в онова списание?
– Хм! - замисли се професор Калчев. – Имам нужда от малко време, за да помисля. Можеш ли да допълниш шишенцето, като първа задача?
– Вашето желание е и мое желание, господарю!
– Оооо! Бързо работиш и се справяш отлично. Това наистина е еликсир на еликсирите! Ами да ти се намира под ръка едно палто от сребърни лисици, което е по мярка за жена ми? И един iPhone 6 за синчето, дано престане да иска лапми с духове.
– Палтото е доставено, господарю! Позволих си да направя малка промяна за сина ви. Намерих му iPhone 7. Още е в процес на разработка, но ще му хареса. Имате ли някакви други желания, господарю?
– Имам, но първо трябва да се обадя в списанието. От доста време искам да кажа на главния редактор, какво мисля за него и боклука, който прави.
– Разбирам, господарю. Щях да го направа вместо вас, но не исках да развалям удоволствието ви. Ще помоля само за кратка почивка. Час или два, но не повече. Прекалено много време съм бил в лампата и трябва да прегледам новите методи и технологии. Някога бях най-добрият, но днешните колеги са истински факири. Могат да откраднат дори неща, които не съществуват, само с едно натискане на бутончето „Enter“. Познавах един придворен магьосник, който предричаше това, но тогава го мислехме за луд и се подигравахме с него. До скоро, господарю!
Професор Калчев отпи една глътка от бутилката, след това внимателно я върна на мястото ѝ, зад бурканите с печени чушки. Замисли се за миг, а след това с внезапен порив на решителност взе отново бутилката в ръце. Едно палто от сребърни лисици и iPhone 7 бяха достатъчно основание, да си позволи дребни лични удоволствия. Все още не вярваше в призраци и духове, но пък и главният редактор на жълтия боклук, също не вярваше, а печелеше от това.
– In pecunia veritas! Истината е в парите! – засмя се професорът и отпи поредната глътка еликсир.

Няма коментари:

Публикуване на коментар