За копането

Събота е и слънцето грее примамливо през прозореца. Навън обаче ледения вятър се носи от единия до другия край на града, напомняйки, че вече скоро ще падне и първия сняг.
Минавам покрай обновената градинка до автогарата. Уж е готова, но дори в почивните дни тук се мотаят десетина човека в работни дрехи. Някои пият кафе или бира, други бутат празни колички или замислено се подпират на лопатите. Уж е готово, но мястото изглежда някак празно, неугледно и недовършено.
Така си мисля аз, а впечатлението ми се потвърждава от две момичета с грейки и големи раници. Сигурно убиват времето, докато тръгне автобусът им за някъде другаде:
– Защо още копаят тук? Нали копаха преди месец? – пита едното.
Въпросите не са към някого конкретно. Дори не са въпроси, а по-скоро констатация. Момичето не чака отговор.
Не очаква отговор, но получава. Възрастен мъж, вдигнал яката на якето, за да се предпази от студения вятър, измърморва:
– Копаят още, защото закопаха тук половин милион.
Мъжът отминава, а момичетата започват да се смеят.
– Е, щом е за половин милион, значи има смисъл. Ина, дали ще ни разрешат и ние да покопаем малко, докато дойде автобуса?
Момичетата се смеят, а аз отминавам. Имам да пазарувам, а после искам да се прибера на топло, далеч от ледения вятър. Смешно ми е, макар че всъщност би трябвало да ми е тъжно. Момичетата си тръгват, а аз живея тук.
Тъжно е, но пък и ми е смешно. Както обича да казва бившият и настоящ кмет: Повечето хора харесват....

Няма коментари:

Публикуване на коментар