В края на годината

В края на годината...
Краят на годината не е последния ден на нещо важно, а утре няма да е първия ден на нещо ново. Времето не е разделено на цикли от години, месеци, часове, минути или секунди. То е река, на която не знаем нито къде са изворите, нито къде се влива. То е път, по който животът ни носи само в една посока, без да знаем къде отиваме, без да можем да спрем.
Плашещо е, но не си го признаваме. Толкова е плашещо, че не искаме да мислим за това. Опитваме се да разделим времето на периоди, на цикли от години, месеци, часове, минути или секунди. Периоди, които са ни по-понятни от безкрайността. Периоди, на които можем да усетим началото и края. Периоди, в които можем да планираме собствения си живот. Да си поставим нови цели, да отметнем старите, изпълнени и неизпълнени.
В края на годината...
В края на годината правим равносметка на отминалата. Или поне опитваме.
В края на годината правим планове за следващата. Или поне опитваме.
Опитах и аз, но не се получава. Не мога да направя списък за отминалите неща и да поставям отметки – изпълнено и неизпълнено. Дори да успея, какъв смисъл ще има? Защо ми е списък с отминали събития, които не мога да променя? Ще се гордея с успехи или ще съжалявам за неуспехите си? Ще се поуча от грешките си и няма да ги допусна отново?
Не мога да направя план за бъдещето. И не искам. Няма смисъл да правя списък с желанията и мечтите си. Зная ги добре, а и себе си познавам. Не обичам да правя планове, защото.... Просто не обичам.
В края на годината, не искам да гледам назад или напред. Краят на годината не е последния ден на нещо важно, а утре няма да е първия ден на нещо ново.

Седмицата 51 2016

Не усетих студ през тази седмица. Може би, защото емоциите бяха повече.






Годината си отива и е време за равносметки и нови планове. Всъщност и равносметката и плановете съм ги направил отдавна. Зная, че трябва да направя промени в живота си. Зная и какви да са промените. Дали обаче наистина ги желая? Най-ценното за мен през изминалата година бяха хората. Тези, които открих и тези, които загубих. Сигурно и занапред ще е така.





Седмицата 50 2016

Някога, преди много време исках да мога да летя. Днес се радвам на полета на другите.







Седмицата 49 2016

Заваля сняг. Първият за тази година. Малко закъсня, но когато видях снежинките, осъзнах, че годината е изтекла неусетно.


Година, която ще запомня с малко хубави неща. Година, в която повече мързелувах, носейки се по течението.



Получих малко подранил коледен подарък. Бяло коледниче разтварящо цвят след цвят. Не харесвам този вид кактуси, но предпочитам цветовете пред еднообразното бяло зад прозореца.






Застудя и със студа дойдоха белите чапли. Първите снимки са отдалеч, направени набързо. Страхуват се от всичко, когато са извън града. В същото време, една бяла чапла вече втора година нощува в реката, насред града. Дано ме допусне на разстояние, удобно за хубава снимка.


Също, както тези любопитни врабчета.

Седмицата 48 2016

Студени утрини и заледени пътища. Ледът не е проблем, ако поне съм сигурен, къде искам да отида. Или не искам...







Слънцето изгрява късно и лъчите му не топлят. Топлината на този свят идва от хората, а напоследък всеки от тях я пази за себе си.




Последната глава

Завърших последната глава от „Песента“. Писах я няколко пъти и я изтривах, но вече е готова. Всъщност завърших романа още преди повече от месец. Дори вече трима приятели са чели суровия текст.
Завърших го, но края не ми харесваше. Може би защото оставяше вратата отворена за едно продължение на историята или по-точно за нова история, която ще напиша някой ден. Не зная кога, не зная дори дали ще напиша продължението, но новата глава, която добавих, отваря вратата към тази нова история.
Романът започва с един стар хубав мой разказ – Песента. Беше замислен като съвременна история на приказни герои. но когато го започнах, тръгна в съвсем друга посока. Превърна се в съвременен роман, а приказните герои и истории почти ги няма. Различен е от това, което съм писал досега, но поне на мен ми харесва.
Не обичам да пиша за нашето време. Не, че не мога, просто не обичам. Имам такива текстове тук, но те са по-скоро изключение. Сигурно и този роман ще бъде изключение. Не зная.
Спомням си една забавна случка. Когато направих първата си книга, един познат поиска да я прочете, защото се интересуваше, дали съм писал в нея нещо за него. Сигурно е останал разочарован, но пък има хора, които се разпознават дори в приказните герои. Предимно в добрите герои. Човещинка...
Винаги съм се питал, защо хората се разпознават в литературни образи. Нима не разбират, че героите в книгите са само фон на картината? Не разбират, че дори в най-достоверните биографии на хора, които смятаме за велики, всичко е пречупено през субективното възприятие на пишещия ги.
Не разбират или не искат да разберат... Затова рядко пиша за съвременни теми и събития. Затова ще отложа издаването на този текст. Може би...
Притеснявам се, че ако читателите търсят себе си в написаното, това ще означава, че не съм се справил добре. Ще означава, че фонът на действието е по-ярък, отколкото самото действие.
Не зная дали от другата седмица ще започна редакция на текста или ще се върна към ръкописа на един незавършен проект, писането на който ме разтоварва и забавлява. Той също е развит върху мой стар разказ – „Кръстопът на световете“ и е точно в любимия ми стил на писане. Не зная...
Или пък ще се захвана с книгата за деца, която съм си обещал да напиша някой ден? Не зная...
Не зная дори, дали това няма да е последната глава...
Не зная и няма да гадая. Не обичам да гоня планове в живота си и не бързам за никъде.

Представянето на "Кланица"

Повече от година споделям тук предимно снимки от поредната отминала седмица, но представянето на последната ми книга е събитие, което си струва да отбележа. Вече качих снимките във Facebook, но само те не са достатъчни.
Представянето беше в четвъртък в Общинска библиотека „Паисий Хилендарски“ - Самоков. Не съм сигурен, дали съгражданите ми разбират и оценяват работата на хората, които работят там, но това е друга и дълга тема. Дори и аз не успях да им благодаря, както заслужават.


Книгата беше представена от Зинаида Хаджимитова. За хората, които не я познават, тя е един чудесен човек и по мое лично и скромно мнение, най-добрият автор в града ни. Романът ѝ „Дъщерите на огъня“ е книга, която горещо препоръчвам.
Помолих Зина да представи новата ми книга, още когато излезе от печат. Знаех, че не го е правила преди и съм ѝ безкрайно благодарен, че се съгласи. Справи се чудесно, въпреки притеснението. Най-доброто доказателство за това е, че представянето се превърна откровен и смислен диалог, в който гостите не бяха безучастни наблюдатели. Хубаво беше, че част от гостите вече бяха чели книгата и получих и достатъчно полезни мнения.






Ще завърша с един въпрос, които възникна и искам да коментирам допълнително. Той е за името. Признавам, че „Синя луна“ също е подходящо заглавие, освен това не звучи зловещо, като „Кланица“. Все пак мисля, че сегашното заглавие е точно. Погледнете света, в който живеем.
Как бихте нарекли свят, в който дали едно дете ще живее или не, зависи от напечатани на хартия дяволски знаци, с които се управлява живота ни?
Как бихте нарекли свят, в който върху невинни хора от небето се сипе огън и смърт, а причината за това е тъмна миризлива течност?
Как бихте приели свят, в който любовта към родината се подменя с омраза към всичко извън нея?
Най-лошото е, че започваме да приемаме такива неща за нормални. Погледнете политиците. Не само родните. Според всички тях всичко е наред. Според тях света ни е добре подреден и единственото условие да стане идеален, е те или тяхната партия да бъде на власт.
„Хората се гордеем, че сме разумни. Гордеем се и мислим, че сме нещо повече от останалите същества на тази пла­нета. Мислим, че разумът ни прави по-добри, но всъщност той ни прави само по-изтънчени убийци. Убийци, които са довели проце­са до съвър­шенство. Убийци, които почти не оставят след себе си кръв, но жертвите им се превръщат в безмълвни сенки без душа.“
Това е. Книгата пое по своя път, а какъв ще бъде той, зависи от хората, които ще разлистят страниците ѝ. Вече съм убеден, че няма да бъдат разочаровани.