Седмицата 26 2016

Бъзакът е цъфнал. За разлика от черния бъз той е храст. Цветовете му са по-красиви, а пишат, че е по-полезен.


Мащерката също е цъфнала, но не масово.



Още едно ново цвете - синя жлъчка или цикория.


И малък зелен скакалец, който тази година съм виждал само веднъж.


Тази седмица ги има навсякъде.


Още един нов цвят, но не зная как се нарича.


И нов вид пеперуда, навярно нощна.


След като изброявам новите неща, няма как да отмина и книгата.

Напред...

Вчера получих от печатницата екземплярите от първия си роман - Кланица. Книгата изглежда по-тънка, отколкото си я представях и можеше да стане по-добре, но съм доволен. Доволен съм, защото приключих един етап и мога спокойно да продължа напред.
Мога ли? Заех се с редакцията на романа и подготовката му за печат, за да се разсея временно и да почина. Напоследък често се чувствам уморен и не остава много време за писане, а котато имам време, нямам настроение. Затова прекъснах писането на "Песента". Това ще е първата ми книга, която ще е със съвременен сюжет. Бях си дал срок да я завърша до края на годината, но сега не зная, дали ще го спазя. Проблемът е, че приключвайки с "Кланица" мислех, че ще си освободя времето и мисълта. Само че, бях забравил вълненията от всяка нова книга, тичането и изпращането на книжките до новите им домове и още, още, още... В допълнение се наложи да оправя и някои неща в блога. Преработих страниците Избрано и Книгите и мисля, че станаха добре. Мога да продължа напред...
Да, мога макар, че сега се чудя, дали да не се захвана с един друг текст, който оставих по средата. "Кръстопът" е проект, с който искренно се забавлявам, докато го пиша. Не зная. Времето ще покаже. Не бързам заникъде. Важното е, че вървя напред.
Може да погледнете двете редактирани страници.

Избрано

Книгите

От Избрано ще можете да свалите свободно текстовете на трите ми книги, засега само в PDF, но в момента опитвам да направя прилични файлове в EPUB и до седмица, ще ги предоставя и тях. От Книгите, ще можете да поръчате хартиените варианти на книгите. Намалих цената на оставащите бройки от първите две. Няма смисъл да стоят при мен, а ако някой си поръча, ще събирам за следващата книга.

Кланица - Старецът

Част шеста: Изгревът

Глава пета: Старецът

ват да вървят по улиците, да дишат, да се хранят и да работят. Изглеждат почти нормално, но всъщност са мъртви отвътре. Това е много по-жестоко от истинските кланици.
Знаеш, че ти се сърдя, когато донесеш тук мъртва птичка или мишка. Сърдя се, защото нямаш нужда да убиваш, а ти го правиш. Правиш го, защото това е в кръвта ти. Сигурно от милион години котките са близо до хората, но още носите в себе си гените на хищника. Носите жаждата за кръв в себе си и тя е по-силна от вас.
Понякога си мисля, че хората също носят такъв ген, наследен от някой далечен прародител. Ген на злото, който е по-силен от всичко останало на този свят. Ген, който е проклятието на този свят и ще го носим в себе си, докато се самоунищожим.
Хората се гордеем, че сме разумни. Гордеем се и мислим, че сме нещо повече от останалите същества на тази планета. Мислим, че разумът ни прави по-добри, но всъщност той ни прави само по-изтънчени убийци. Убийци, които са довели процеса до съвършенство. Убийци, които почти не оставят след себе си кръв, но жертвите им се превръщат в безмълвни сенки без душа.
Цял живот съм мислил така. Мислех, но нямах никаква надежда, че нещо може да се промени. Мислех, че единствения изход е да стоя настрана от цялата тази кланица. Да стоя настрана, за да се запазя чист. Само че, не останах чист, а бях самотен.
Тази нощ видях нещо, което ми показа, че съм грешил. Грешил съм през целия си живот, криейки се в дупката си. Видях едни хлапета, което се бориха с нещо много по-силно от тях и го победиха. Победиха в една кланица, в която по всички правила на играта, нямаха никакъв шанс. Тази нощ разбрах, че съм грешил. Трябваше да се боря, а не да се крия. Сигурно щях да имам повече рани, но нима сега ги нямам?
Аз съм вече много стар, за да се променя. Не ми остава много време, но реших, че повече не искам да се крия в тази дупка. Вече не ме е страх от нищо. От смъртта не ме е страх отдавна, но вече не ме е страх и от болката.
Има обаче нещо, което искам и трябва да направя преди всичко друго. Там някъде далеч, на брега на океана има един голям град, в който живеят хора, които обичам. Единствените живи същества на този свят, които истински обичам. Не се сърди, обичам и теб разбира се. Обичам ги, но никога не съм им го казвал. Знаеш ли, че дори не съм виждал на живо внука си?
Преди години ме поканиха да се преместя при тях, но аз не приех. Страхувах се, да не съм им в тежест, но всъщност се страхувах да им кажа колко ги обичам.
Мисля сега да отида при тях. Мисля и ще го направя. Бих искал да дойдеш с мен. Имат голяма градина, където ще се чувстваш добре. Няма малки деца, които да ти дърпат опашката. Внукът ми е вече голям и скоро ще отиде в университета.
Ще дойдеш с мен, нали? Само да взема документите си и тръгваме. До Града ще отидем пеш, а после със самолета за няколко часа ще сме там.
Старецът влезе в дома си. Огледа го за последен път, взе малък пакет с документите си и бързо излезе навън. Не искаше да остава тук нито миг повече, защото се страхуваше, че ще се разколебае.
Навън се сети, че е забравил нещо. Трябваше да върне книгите в библиотеката. Тръгна да се връща, но се отказа. Градът беше в развалини. Едва ли на някого биха притрябвали две изпокъсани от четене книги.
– Хайде, Пиеро! Ще заобиколим малко, защото не искам да се срещнем някой от Циклопите.
Котаракът го последва, мяучейки тъжно. През няколко крачки спираше и гледаше назад към дома, който напускаха завинаги.
– Не гледай назад, приятелю! Там няма нищо важно. Най-важното носим в себе си.
Силен шум над главите им, ги накара да вдигнат глава. Два военни хеликоптера прелетяха бързо в посока към старите галерии. Скоро от там се чу стрелба и силни взривове.
– Кланицата продължава, приятелю – поклати глава Старецът. – Някои хора умеят само това.
Заобиколиха езерото и след два часа стигнаха до Града. Пред тях беше Улицата, огряна от слънчевите лъчи, но пълна с трупове на циклопи и преобърнати автомобили. Старецът тръгна напред, но Котаракът се спря и не пожела да продължи.
– Хайде, приятелю! Ако си уморен, аз ще те нося. Или се страхуваш от кръвта и труповете? Не е това, нали? Не говориш, но след толкова години винаги разбирам, какво искаш да ми кажеш. За миг се заблудих, когато тръгна след мен без увещания, но просто си искал да ме изпратиш. Твоя дом е тук и искаш да останеш.
Ех, не ми се иска да тръгна сам! Ще ми липсващ, приятелю и ще се тревожа за теб. Най-лошото е, че се виждаме за последен път. Зная това, но не мога да направя нищо. И на двамата сме изживели повечето от отредения ни живот. Обаче, не мога да те оставя сам. Тук наблизо живееше един свещеник. Добър човек е и обича животните. Ще го помоля да живееш при него или пък ако не иска, да ти намери дом, където ще се грижат за теб.
Хайде, ела. Ела, Пиеро! Съвсем наблизо е.

 *Това е последния откъс, който публикувам тук. Очаквам днес книгите от печатницата и не остана време. Другите два предвидени откъса ще пусна в страницата на книгата във Facebook на линка по-долу.

Кланица

Кланица - Историята

Част трета: Градът

Глава пета: Историята

Мистър Лун се намести удобно в креслото и притвори очи.
– Историята е започнала много отдавна. Толкова отдавна, че когато за първи път четох докладите, не можах да повярвам. Започнала е в родината ми, на брега на Синята река, близо до мястото където днес има огромен язовир.
Докато проучвали терените близо до стената му, строителите открили следи от древна култура. Чист късмет било, че мястото се намирало извън пределите на язовира. Така учените можели спокойно да проучат и опишат всичко, без да са притиснати от времето.
Когато резултатите било готови, ръководителят на проучванията не посмял да ги оповести. Проверил отново всички факти, но изводите били същите.
Културата, която открили била непозната и за нея не се споменавало, в други източници. Хората, които я развили, владеели майсторски обработката на металите и кристалите. Освен това те имали впечатляващи знания по медицина, математика и астрономия. Били многобройни, но не строели градове и крепостни стени. Живеели на малки групи, в които имало слабо изразена йерархия. Нямало данни за религиозни вярвания, но имали писменост, която била непозната за нас.
Дотук нищо сензационно, но когато проверил възрастта на находките, анализите дали приблизителна възраст от около 27 хиляди години. Ученият споделил с колеги, но те го обвинили в некомпетентност. Всички известни цивилизации се били развили много след това и то не от нищото.
Един ден ученият се обърна към мен. Тогава още не бях в борда на Фирмата. Ръководех научния отдел, но той беше огромен. Нямате представа, колко стипендии давахме и колко разработки финансирахме.
Финансирахме и тази. Осигурихме средства, екипи, лаборатории и след три години проучихме всичко. Успяхме дори да разчетем писмеността. Открихме в каменен саркофаг дванадесет златни листа с гравиран текст и първия превод беше на тях. Разказваше се история, която беше по-странна дори от самите находки.
На брега на Синята река живеели няколко малки племена. Препитавали се с лов и изровени корени, а в развитието си били по-близо до маймуните, отколкото до съвременния човек.
Една нощ над долината се извила буря, каквато не помнели дори най-старите хора. Дъждът препълнил коритото на реката, а в небето светкавиците били толкова чести, че било светло, като в ден. Земята се тресяла от тътена и много хора загинали, но на сутринта бурята спряла. Тогава оцелелите видели на брега на реката огромно блестящо синьо кълбо. От кълбото излезли три великана. Били високи над десет метра и приличали на хора, но на лицето им имало само едно око. Предполагам, че това е първоизточника на елинския мит за циклопите, но може и да греша.
Хората се уплашили, но когато видели, че великаните са само трима, ги нападнали и се опитали, да ги убият. Не успели, разбира се. Дори не можели да се доближат до тях, спрени от невидима стена.
Великаните не се разсърдили. Изчакали хората да се успокоят, а след това им дарили куп странни предмети и ги научили да си служат с тях.
След няколко дни кълбото изчезнало, но великаните останали. Направили си дом близо до брега на реката и го оградили с висока стена, зад която никой не виждал какво става.
Ако може да се вярва на напълно на източника, Пришълците останали поне два века сред хората. Никога не боледували и май не остарявали. Учели хората търпеливо и последователно, давайки им знание след знание. Научили ги да обработват земята и да опитомяват животните. Научили ги да пишат и да четат, да разпознават звездите в небето и да лекуват всякакви болести. Научили ги на много неща и не спирали да добавят нови и нови знания. Зад оградата, на брега на реката отглеждали и кръстосвали страни растения и животни, които после дарявали на хората.
Долината станала прекрасно място и към нея отблизо и далеч се стичали нови племена. Някои били миролюбиви, а други идвали да грабят. Великаните с радост посрещали първите и укротявали агресията на вторите. Никога обаче не използвали силите си, за да навредят на хора и не позволявали на хората да враждуват помежду си.
Една нощ обаче всичко свършило. Било новолуние, но на небето изгряла синя луна. Било ясно, без нито едно облаче, но мълнии една след друга прорязвали небосвода и станало светло, като в ден.
На сутринта великаните били изчезнали. На мястото, където се намирали жилищата им, нямало нищо, а земята била превърната в огромно кристално огледало.
По-късно открихме мястото. Земята беше превърната в огромен плосък кристал. Не можахме да отчупим дори прашинка от него, а когато опитвахме да го изследваме на място, уредите спираха да работят.
Уплашени, хората дълго не смеели да се приближат до мястото. Когато го сторили, открили, че все пак там е останало нещо. В центъра имало дванадесет блока, които изглеждали като каменни, но нищо не можело да остави следа върху тях. Открили и още два предмета. Красива блестяща плоча и малка фигурка напомняща на вълк.
Минали години, в които хората не променили начина си на живот. Справяли се без великаните, защото били научили достатъчно, за да вървят напред. Превърнали мястото, където живеели великаните в храм за преклонение и всяка година организирали празненства в тяхна чест.
Един ден хората забелязали, че в тъмното върху плочата се появява светещо петно, а формата му е същата, като тази на малката фигурка на вълка. Поставили фигурката върху плочата и тя се отворила.
Отвътре плочата приличала на книга, написана на език, който не познавали. Само че, никой не успявал да прелисти страниците. Ако гледал по-дълго в книгата, се пренасял в странен свят, населен с ужасни създания.
Загледани в плочата, хората не забелязали, че един от каменните блокове се отворил и от него се изсипали милиони малки сфери. Това били яйца, от които се излюпили странни същества, които за минути ставали по-едри от възрастен човек и не спирали да растат.
На небето изгряла синя луна, също като тази в нощта, когато изчезнали великаните. Тогава странните създания нападнали хората, стъпквайки ги безпощадно с копитата си.
От скалата се изсипвали все нови и нови яйца и броя на създанията растял неудържимо. Разделили се в колони и тръгнали през долината, унищожавайки всичко по пътя си. Цял месец не спирали и сринали със земята всичко, което имали хората.
После, нещо се променило. Един ден оцелелите хора забелязали, че създанията се лутат без ред и посока. Хората мислели, че са загубили разума си, но днес знаем, че Циклопите никога не са имали разум. Най-вероятно, по някаква причина, силата, която ги е контролирала, вече не е действала.
Тогава от планините се спуснали глутници вълци и нападнали създанията. Хората също се престрашили и започнали да ги убиват едно по едно. Отнело им година, за да разчистят долината.
Разчистили я, но не пожелали да останат. Оцелелите се разделили на дванадесет групи. Разделили се и тръгнали в различни посоки. Единадесет от групите, носели по един от каменните блокове. Дванадесетата носела плочата, а фигурката хвърлили в Синята река. Искали да са сигурни, че това никога няма да се повтори.
Това е историята. Вярна е във всеки детайл. Ровихме в древната историята дълго и открихме още седем случая, подобни на описания. Случили са се на различни места по земното кълбо и в различно време, но белезите са налице. Синята Луна, плочата-книга и фигурката на вълка, Гнездото и Циклопите, които някой или нещо контролира.


Кланица - Нещото

Част втора: Началото на нощта

Глава трета: Нещото

Виковете бяха на Емо. Думите не се разбираха, защото ехото ги изкривяваше, а мъглата изяждаше част от тях, но гласа не може­ха да сбъркат. Крещеше с цяло гърло, сякаш живота му зависеше от това.
– Стой тук! – извика Ник на Еси и се втурна сред мъглата.
Върна се след секунди, взе един обгорен клон от огъня и отно­во изчезна. Еси чуваше наблизо възбудените гласове на двамата, но не можеше да определи посоката, от която идваха. Сякаш преслед­ваха нещо или някого, но от виковете им нищо не се разбираше.
Внезапно от тъмнината изскочи някакво дребно създание, кое­то със смешна, клатушкаща се походка, заобиколи огъня и се сви в краката ѝ. След него се появиха Емо и Ник, войнствено размахвай­ки клоните, които държаха в ръце.
– Ще го убия! – крещеше Емо. – Ще го убия и толкоз! Това из­чадие ме ухапа по ръката. Кръвта ми тече, като на заклано прасе. Не смея да погледна, но съм сигурен, че поне един от пръстите ми липсва.
Еси не разбираше какво става. Всичко се случи толкова бързо, че нямаше време дори да се уплаши. Отвори уста, но не успя да ка­же нищо, защото създанието, което се беше притиснало в краката ѝ проговори с най-нежния и мелодичен глас, който беше чувала.
– Помогни ми, моля те! Спаси ме от тези лоши хора!
– Спрете! – извика Еси. – Не го докосвайте!
– То ме ухапа и ще си плати! – изрева Емо. – Не може всяко срещнато диво животно да ме хапе просто така!
– То говори, значи не е диво животно! – не отстъпи Еси. – Ос­вен това съвсем не прилича на страшен и кръвожаден звяр. Вижте колко е малко и беззащитно! Уплашили сте го до смърт и не спира да трепери. Само е, беззащитно е, уплашено е, студено му е, а вие искате да го убивате. Хвърлете малко дърва в огъня и се ус­покойте!
Ник я послуша, но Емо продължи да стиска тоягата в ръката си. Не я пусна дори, когато огънят се разгоря и светлината му осве­ти съществото в краката на Еси.
Никога не бяха виждали подобно нещо. Беше дребно, със стройно слабо тяло, по което нямаше нито един косъм. Кожата му беше гладка, тънка и розова. Донякъде приличаща на рядката по­рода голи котки, които бяха виждали само на снимки, но нямаше опашка, а краката му завършваха с копитца, като тези на малките агнета. Най-странно от всичко беше главата на съществото. На нея не се виждаха уши, а над заоблената муцунка сияеха две почти чо­вешки сини очи. Разликата беше само, че очите нямаха клепачи и не мигаха. Гледаха втренчено, но не враждебно и когато срещнеха погледа на някой, той сякаш потъваше в тях.
– Видяхте ли, какво щяхте да направете? – скара им се Еси. – Щяхте да убиете този сладур, без дори да го погледнете. Вижте го само! Та той не би могъл да причини зло, дори на мравка.
– Той ме ухапа! – промърмори Емо, но пусна тоягата.
– Не го направих нарочно – обади се съществото. – Просто се защитавах. Нямах избор, защото съм много по-дребен от теб, а ти ме нападна.
– Не съм те нападал! Събирах дърва, а в тъмното не се вижда нищо. Дори не те видях, докато не впи зъби в ръката ми.
– Видяхте ли, че всичко е просто недоразумение! – зарадва се Еси и погали съществото. – Горкичкото, та ти гориш! Не се страху­вай, сега ще се погрижа за теб.
Свали якето си и внимателно зави съществото. После хвърли още дърва в огъня и погледът ѝ се спря на ухапаната ръка на Емо. Пръстите бяха на мястото си, но дланта беше жестоко разкъсана. Мястото вече беше видимо подуто и на места посиняваше.
– Изглежда ужасно! – потрепери Еси. – Трябва да го превър­жем веднага и да намерим лекар.
Ник извади кърпичка и стегна силно ухапаната ръка под лакъ­тя.
– Сега трябва да се изсмуче отровата и да те отведем в болни­ца. Не се движи и запази спокойствие! Всичко ще бъде наред!
– Каква отрова? – уплаши се Еси. – Това е просто обикновена рана. Нали? Ухапало го е сладурчето, а не отровна змия. Няма от­рова! Ето сега и то ще го потвърди. Кажи, нали е така? Кажи, моля те!
Не получи отговор, а когато вдигна якето си, под него нямаше нищо. Съществото беше изчезнало.
Докато се бяха занимавали с Емо, мъглата се беше вдигнала. Изчезнала беше внезапно, както се беше появила. На небето сияе­ше Синята луна и всеки детайл на земята се виждаше ясно.
– Да тръгваме! – въздъхна Ник и вдигна Емо на ръце. – Няма смисъл да търсим онова нещо, каквото и да беше. Нямаме време, но след като Емо се оправи, ще се върна тук. Ще се върна за него.
– Прилича ми на нещо, което съм виждал – промълви Емо. – Сега не мога да си спомня, но в него има нещо много познато.
– Мълчи и си пази силите! – скара му се Еси. – Сега нищо дру­го няма значение.
Изгасиха огъня и се изкачиха на съседния хълм. От там се виждаше цялата околност. Долу в ниското блестяха водите на езе­рото, а зад него в далечината се виждаха светлините на града. Всичко беше на мястото си, освен...
Вляво от тях, от хълмовете се стичаше широка и тъмна река. Спускаше се, но не се вливаше в езерото, а го заобикаляше и про­дължаваше към града. Вгледаха се внимателно и разбраха, че това не беше река. Беше някаква маса, съставена от хиляди и хиляди си­луети, които сякаш извираха от хълмовете. Бяха далече, но в тях имаше нещо познато. Нещо, което вече бяха виждали друг път, ма­кар и преди много време.
– Циклопи! – сети се пръв Емо. – Сега си спомних, на какво ми приличаше онова нещо. Разликата е само в размера и в очите, но е от тях. Странно! Циклопите не са могли да издават звуци, а то го­вореше. Знаех си, че трябваше да го убия.
– Мълчи и си пази силите! – смъмри го Ник. – Трябва да те за­ведем на лекар. Добре поне, че ухапа теб. Лек си като перце. Ако беше ухапало мен, двамата с Еси доста щяхте да се измъчите, до­като ме пренесете.
– Не е смешно, Ник! – разплака се Еси. – Не е смешно!
Сълзите се стичаха по лицето ѝ, но този път тя не ги криеше.
– Зная! – отвърна той. – Зная, но ако не се опитвам да се шегу­вам, ще се разплача и аз.
После се обърна и тръгна по първата пътека, която видя. Вър­веше мълчаливо напред, старателно криейки лицето си. Само Емо можеше да види сълзите му, но той не виждаше нищо. Тялото му беше отпуснато, а очите затворени. Само слабите стонове, които издаваше през минута показваха, че все още е жив.

Кланица - Свещеникът

Част първа - Игревът
Глава първа - Свещеникът

И тази вечер излезе пред храма за да изпрати слънцето. В продължение на десет години не беше пропуснал нито веднъж залеза и не в гледката беше причината, а в спомена. Спомена от деня, кой­то никога нямаше да забрави.
Поръси стълбите с вода, помете праха и се загледа в пустата права улица стигаща до хоризонта. Някога, в едни други времена, тя винаги беше пълна с живот, а днес само вятърът се разхождаше по нея. Помиташе праха също като него и бързаше да напусне това тъжно място. А някога...
Някога на улицата имаше хора и денем и нощем. Човешкият поток започваше още преди изгрева и намаляваше чак в ранните часове на новия ден.
Първо със замръзнали, намръщени лица, винаги недоспали и закъсняващи, минаваха хората от първата смяна. След час в обрат­ната посока влачейки уморено крака, по улицата се прибираше нощната смяна. Следваше кратко затишие, а после Слънцето из­гряваше и улицата оживяваше от детска глъч. Децата оти­ваха на училище, забързани и шумни, търсейки игри във всичко, вярващи, че животът е просто една голяма игра.
Улицата се събуждаше и потокът от хора ставаше все по-мно­голюден и пъстър. Мъже, жени и деца. Млади и стари, усмихнати и намръщени, бързащи и мотаещи се.
Познаваше почти всички по име. Тук всеки познаваше всички.
Освен по празниците Църквата рядко се пълнеше, но той не стоеше много в нея. Излизаше пред портите и търсеше хората. Обича­ше да чува гласовете им, да наблюдава лицата им, да се опитва да докосне душите им.
Помагаше винаги, когато можеше. Помагаше със съвети, с дребни услуги, понякога само с една дума за кураж или усмивка за настроение. Понякога дори мълчанието беше помощ.
Хората разпознаваха отдалеч дребната му фигура в черно и го обичаха. Обичаха да говорят с него и споделяха всичко, което ги вълнуваше. Говореха за времето, за семействата, за политика или футбол. Говореха за проблемите си и за радостните мигове. Поня­кога говореха дори за Вярата и Бог.
Беше се родил и израснал тук, но времената тогава бяха други. По-бедни, но по-спокойни. Хората бяха малко, къщите бяха малки, а дворовете големи и никъде нямаше огради. Нямаше дори улици освен черния път, който криволичейки идваше от хълмовете, мина­ваше покрай старата църква и водеше към града.
После геолозите откриха, че скалите на хълмовете наблизо съ­държат цветни метали и градът започна да се разраства. Прокараха Улицата, широка и права. Построиха кооперациите, които се напълниха с хора, пристигнали незнайно откъде, а на мястото на ста­рата църква издигнаха нов храм. Мястото се промени и някои от старите му познати не бяха доволни, но той вярваше, че промените са за добро.
Сам избра да се завърне тук, когато завърши духовното си об­разование. Имаше възможност за добра кариера, като служител в църковните архиви. Беше специализирал древни езици и нямаше по-добър от него в проучване на артефактите.
Харесваше старите книги и вещи. Имаше огромна колекция и често му пращаха образци за оценка, превод или мнение. Знаеха, че винаги успяваше, да разгадае тайните им.
За него обаче тайни нямаше. Във всяко нещо имаше част от човекът, който го беше създал по волята на Бог. Тази частица търсеше и откриеше ли я, винаги намираше отговорите.
Обичаше работата със старите книги, но хората, които ги бяха създали бяха мъртви и нямаха нужда от него. Вярваше, че призва­нието на един свещеник е да служи на живите. Помоли да бъде разпределен в тукашния храм и никога не съжали за избора си.
Времената тогава бяха добри. Мината сред хълмовете вече беше изчерпана, но тя беше само началото на едно ново време. Гра­дът растеше и се развиваше, жилищата в квартала никога не оста­ваха празни, а Кланицата даваше работа и прилични доходи.
Усети, че нещо се отърка в краката му и се стресна. Беше ста­рият жълт котарак, който по цял ден се излежаваше пред портите на храма. Усмихна му се и го погали, а после отново се загледа в залеза. Тогава спомените от онзи Ден се събудиха и усмивката му се превърна в крива гримаса.
Пред него улицата се простираше до хоризонта. Червена от за­леза или от кръвта, която се лееше в онзи Ден. Мъката сви сърцето му, но той не помръдна. Стоеше и гледаше, както тогава.
През целия си живот, във всичко беше търсил Бога. Беше се уповавал на Бог и той чуваше молитвите му, но в онзи Ден, Бог не беше тук.
Бог не беше тук, а той стоеше вцепенен сред целия ужас. Сто­еше уплашен, ужасен и безпомощен. Не се молеше. Не търсеше Бог. Това, което се случваше, нямаше нищо общо с Бог.
От тогава до днес се опитваше да забрави. Опиташе се, но не успя. Или не искаше. Сигурно затова не пожела да отиде другаде. Сигурно затова всеки ден гледаше залеза.
Постепенно се върна към ежедневния си ритъм. Или поне така изглеждаше за околните. Дните си прекарваше в храма, а нощите...
Нощем не спеше. Прекарваше времето в молитви и ровене сред старите книги. Търсеше отговори. Искаше да разбере, какво се беше случило. Търсеше и се молеше, но Бог не отговаряше на молитвите му, а отговорите се криеха зад тъмните облаци на мина­лото и настоящето.
Котаракът отново се отърка в краката му. Животинчето искаше внимание, но не му беше до него. Днес беше получил това, което търсеше отдавна. Ако се вярва на описанието, предметът трябваше да е свързан с това, което се случи тук преди десет години. Може би в него бяха отговорите или поне ключа към тях.
Още не беше отворил пакета. Сдържа нетърпението си и реши да изчака нощта. Нощта, в която нямаше да бъде смущаван в тър­сенията и молитвите си.
Затвори вратата на храма и бавно тръгна към дома си. Вървеше по улицата право към слънцето, опитвайки се да прогони приз­раците, които залезът събуждаше.

Кланица - предговор

В началото на другата седмица излиза от печат третата ми книга – романа „Кланица“. Ако някой преди три години ми беше казал, че ще имам три книги на хартия, щях да се смея много, но ето, че се случи. Романа е по-скоро експеримент, който направих преди около две години, но се получи нещо интересно. Преди около месец започнах последната, поредна редакция и реших, че за да продължа напред, трябва да довърша старите неща.
Текста на романа бях предоставил за свободно сваляне и някои от вас са го прочели вече. Когато успея да направя добър електронен вариант, ще го предоставя отново на всеки, който желае. За останалите, ще публикувам тук, както и в страницата на романа във Facebook по една глава от всяка част. Днес започвам с предговора.


Предговор

Току що приключих с последната редакция на първия си роман. Вече е готов за печат, но преди това трябва да направя още нещо. Трябва да напиша предговор, резюме, анотация или каквото там се получи. Трябва, но не мога и не искам. Никога не съм харесвал подобни текстове в началото или края на една книга.
Не искам, но трябва. Предишните ми две книги бяха с разкази и приказки, прочетени от много хора в блога. Те знаеха, какво ще прочетат и какво да очакват.
Този път е различно. Малко хора са чели текста. Нужно е, когато някой вземе книгата в ръце и я разлисти, да има нещо, което да му даде информация. Нещо, което да му опише действието, да го запознае с героите и дори да отговори на глупавия въпрос:
„Какво е искал да каже авторът?“.
Този въпрос винаги ме е карал да се усмихвам. Усмихвам се, защото четящите разсъждения по темата и пишещите ги, пропускат един друг по-важен въпрос. Ако авторът е можел да каже това, което иска в една или две страници, за какво му е било да пише сто, двеста или хиляда?
Шегувам се, но това е положението. Мога да изброя героите, мога да опиша бегло действието, но няма как да се преразкажа романа в две страници. Поне аз не мога.
Не мога, но трябва. Затова ще опитам.
Това е фантастична история, започнала далеч в миналото и продължаваща до днес. Под светлината на странна Синя луна, три деца, Свещеник, умиращ старец, Президент и заместникът му, престарял китайски предприемач, и куп други герои участват в една Кланица, която никога няма да забравят. Участват още глутници вълци, стада от огромни безмозъчни животни и извънземни, чийто дар се е превърнал в бедствие.
Другото ще научите сами, ако прочетете докрай книгата. Мисля, че независимо дали я харесате или не, ще стигнете до края ѝ. Така ми казаха приятелите, които четоха суровия текст. Потърсих мнения от хора, чийто литературен вкус и знания уважавам. Благодаря на всички тях за съветите и забележките!
Ще спра тук. Както казах, не обичам и не мога да пиша предговори, резюмета и анотации. В една книга най-важен е текста, а за него се постарах. Все още мисля, че може да стане по-добър. Мога да променя някои събития, да подредя по-добре думите и да поправя още някоя грешка. Мога, но не искам. Време е книгата да тръгне към читателите си, а аз да продължа напред.

Владимир Кабрански

12.06.2016 година.

Седмицата 24 2016

Седмица на огнените изгреви.



И на дъгите. Една дъга...


Две дъги...


Юни е най-зеления месец в годината.


 За първи път снимах кукувица.



Видях и първите цветове на жълтия кантарион.


А това е малко сиво каменарче. Малко са му къси крилата и опашката, но вече е почти самостоятелно.


Никога не мога да свикна с красотата на маргаритките.


И на пеперудите.

Седмицата 23 2016

Още не е лято, но изгревите са летни.





Дори, когато небето се покрие с облаци.


А след облаците и дъжда идва дъгата.


Видях първите узрели горски ягоди.


В събота дори набрах малко, но за повече трябва да мине поне седмица.


Попаднах на този майстор на маскировката. Огромен е, но когато застане на място, не се различава от мозайката. Все едно шарките му са създадени точно за това място.


Вечер пеперудите се събират заедно. Не зная защо, но цяла седмица виждам подобни гледки.