Глава пета: Старецът
ват да вървят по улиците, да дишат, да се хранят и да работят. Изглеждат почти нормално, но всъщност са мъртви отвътре. Това е много по-жестоко от истинските кланици.
Знаеш, че ти се сърдя, когато донесеш тук мъртва птичка или мишка. Сърдя се, защото нямаш нужда да убиваш, а ти го правиш. Правиш го, защото това е в кръвта ти. Сигурно от милион години котките са близо до хората, но още носите в себе си гените на хищника. Носите жаждата за кръв в себе си и тя е по-силна от вас.
Понякога си мисля, че хората също носят такъв ген, наследен от някой далечен прародител. Ген на злото, който е по-силен от всичко останало на този свят. Ген, който е проклятието на този свят и ще го носим в себе си, докато се самоунищожим.
Хората се гордеем, че сме разумни. Гордеем се и мислим, че сме нещо повече от останалите същества на тази планета. Мислим, че разумът ни прави по-добри, но всъщност той ни прави само по-изтънчени убийци. Убийци, които са довели процеса до съвършенство. Убийци, които почти не оставят след себе си кръв, но жертвите им се превръщат в безмълвни сенки без душа.
Цял живот съм мислил така. Мислех, но нямах никаква надежда, че нещо може да се промени. Мислех, че единствения изход е да стоя настрана от цялата тази кланица. Да стоя настрана, за да се запазя чист. Само че, не останах чист, а бях самотен.
Тази нощ видях нещо, което ми показа, че съм грешил. Грешил съм през целия си живот, криейки се в дупката си. Видях едни хлапета, което се бориха с нещо много по-силно от тях и го победиха. Победиха в една кланица, в която по всички правила на играта, нямаха никакъв шанс. Тази нощ разбрах, че съм грешил. Трябваше да се боря, а не да се крия. Сигурно щях да имам повече рани, но нима сега ги нямам?
Аз съм вече много стар, за да се променя. Не ми остава много време, но реших, че повече не искам да се крия в тази дупка. Вече не ме е страх от нищо. От смъртта не ме е страх отдавна, но вече не ме е страх и от болката.
Има обаче нещо, което искам и трябва да направя преди всичко друго. Там някъде далеч, на брега на океана има един голям град, в който живеят хора, които обичам. Единствените живи същества на този свят, които истински обичам. Не се сърди, обичам и теб разбира се. Обичам ги, но никога не съм им го казвал. Знаеш ли, че дори не съм виждал на живо внука си?
Преди години ме поканиха да се преместя при тях, но аз не приех. Страхувах се, да не съм им в тежест, но всъщност се страхувах да им кажа колко ги обичам.
Мисля сега да отида при тях. Мисля и ще го направя. Бих искал да дойдеш с мен. Имат голяма градина, където ще се чувстваш добре. Няма малки деца, които да ти дърпат опашката. Внукът ми е вече голям и скоро ще отиде в университета.
Ще дойдеш с мен, нали? Само да взема документите си и тръгваме. До Града ще отидем пеш, а после със самолета за няколко часа ще сме там.
Старецът влезе в дома си. Огледа го за последен път, взе малък пакет с документите си и бързо излезе навън. Не искаше да остава тук нито миг повече, защото се страхуваше, че ще се разколебае.
Навън се сети, че е забравил нещо. Трябваше да върне книгите в библиотеката. Тръгна да се връща, но се отказа. Градът беше в развалини. Едва ли на някого биха притрябвали две изпокъсани от четене книги.
– Хайде, Пиеро! Ще заобиколим малко, защото не искам да се срещнем някой от Циклопите.
Котаракът го последва, мяучейки тъжно. През няколко крачки спираше и гледаше назад към дома, който напускаха завинаги.
– Не гледай назад, приятелю! Там няма нищо важно. Най-важното носим в себе си.
Силен шум над главите им, ги накара да вдигнат глава. Два военни хеликоптера прелетяха бързо в посока към старите галерии. Скоро от там се чу стрелба и силни взривове.
– Кланицата продължава, приятелю – поклати глава Старецът. – Някои хора умеят само това.
Заобиколиха езерото и след два часа стигнаха до Града. Пред тях беше Улицата, огряна от слънчевите лъчи, но пълна с трупове на циклопи и преобърнати автомобили. Старецът тръгна напред, но Котаракът се спря и не пожела да продължи.
– Хайде, приятелю! Ако си уморен, аз ще те нося. Или се страхуваш от кръвта и труповете? Не е това, нали? Не говориш, но след толкова години винаги разбирам, какво искаш да ми кажеш. За миг се заблудих, когато тръгна след мен без увещания, но просто си искал да ме изпратиш. Твоя дом е тук и искаш да останеш.
Ех, не ми се иска да тръгна сам! Ще ми липсващ, приятелю и ще се тревожа за теб. Най-лошото е, че се виждаме за последен път. Зная това, но не мога да направя нищо. И на двамата сме изживели повечето от отредения ни живот. Обаче, не мога да те оставя сам. Тук наблизо живееше един свещеник. Добър човек е и обича животните. Ще го помоля да живееш при него или пък ако не иска, да ти намери дом, където ще се грижат за теб.
Хайде, ела. Ела, Пиеро! Съвсем наблизо е.
*Това е последния откъс, който публикувам тук. Очаквам днес книгите от печатницата и не остана време. Другите два предвидени откъса ще пусна в страницата на книгата във Facebook на линка по-долу.
Кланица
*Това е последния откъс, който публикувам тук. Очаквам днес книгите от печатницата и не остана време. Другите два предвидени откъса ще пусна в страницата на книгата във Facebook на линка по-долу.
Кланица
Няма коментари:
Публикуване на коментар