Китайска работа

За Лора могат да се кажат много неща. Някои хубави, други не съвсем. Обаче, никой никога не е твърдял, че с нея му е било скучно. Затова, когато нахълтва в къщи с дузина шарени торби, усещам, че двете седмици спокой­ствие ще ми излязат през носа.
– Скуча ли, мило? – прегръща ме тя. – Определено сгреши, че не дойде с мен. Имам да ти разказвам, разказ­вам и разказвам. Нося ти чудесен подарък, но първо трябва да взема един душ и тогава ще ти обърна внима­ние.
За малко да ѝ кажа, че за да тръгна с нея трябваше поне да знам, че ще пътува. Хубаво щеше да е и тя да знае закъде ще пътува, а не да хване самолета за Лондон и да ми се обади от Китай.
Мога да ѝ кажа много неща, но не искам. Харесвам я с всичките ѝ недостатъци, а непостоянството е най-по­стоянният от тях. Такава е и не може да се промени. Оби­ча да прави промени в живота си, а когато прави проме­ни, те определено не остават незабелязани.
Жените обичат промените. Променят прическата си, грима, облеклото или обувките. После се сърдят, ако не забележиш или не похвалиш новото в тях.
Лора не е изключение, но при нея промените не са в такива дреболии. Не, че тя не променя външния си вид. Променя го, но го прави само когато ѝ остава свободно време, а това не се случва често. Тя винаги е заета с мно­го, много по-важни неща.
Какви неща ли? Лора рисува, свири на няколко ин­струмента, пише чудесни стихове, тренира айкидо, скал­но катерене и се е записала да учи поне в десет универ­ситета. Учи с желание, но винаги се отказва преди да за­върши.
– Ученето е процес на непрекъснато развитие, а дип­ломирането е скучно и безполезно – обяснява ми тя. – Хората вземат дипломи, намират си скучна работа, създа­ват скучни семейства и прекарват целия си живот в ску­ка.
Мълча си, защото скучната диплома ми е помогнала да си намеря скучна работа, осигуряваща ми достатъчно доходи, за да издържам скучно семейство, за каквото ви­наги съм мечтал.
Работата е другото нещо, в което Лора обича да пра­ви промени.
– Четох едно изследване – обяснява тя. – Според не­го, ако човек работи едно и също три години, започва да деградира.
За по-сигурно Лора не е работила никъде повече от шест месеца. Тъкмо усвоява перфектно работата, предла­гат ѝ повишение с по-висока заплата и тя напуска.
За разлика от нея, аз вече десета година работя едно и също и нямам никакви надежди за повишение. Обаче не напускам. Родителите ми, за разлика от тези на Лора, нямат строителна фирма, в чийто борд на директорите да съм пожизнен член.
– Слуша ли, докато ме нямаше, мило? – усмихва ми се тя, когато излиза от банята.
Красива е...
– Достатъчно ли беше послушен, за да си заслужиш подаръка?
Кимам усърдно с надежда, че подаръкът е скрит под халата, но бъркам. Следва дълго ровене в торбите.
– Заповядай, мило! – скача в скута ми.
Гледам предмета в ръцете ѝ. Прилича на сламена шапка, от онези, островърхите, които носят китайците в старите филми. Прилича на шапка, но с Лора нещата ни­кога не са толкова прости. Сигурно има някаква уловка.
– Ъ-ъ-ъ-ъ... – престрашавам се след минута разми­съл. – Това прилича на обикновена сламена шапка. Не, че не ми харесва.
– О, мило! Да не съм луда, че да ти нося от Китай обикновена шапка? Това е древна китайска шапка неви­димка. Струваше ми много усилия да убедя собственика ѝ да ми я продаде. Пазарихме се цели два дни. Добре, че зная малко мандарин, защото ако бях разчитала на прево­дача, никога нямаше да успея.
– Шапка невидимка ли? – питам аз и се смея. – Няма шапки невидимки, скъпа. Изиграли са те.
– Няма ли? – смее се Лора и нахлупва шапката.
Нахлупва я и изчезва. Усещам тежестта на тялото ѝ, чувствам топлината ѝ, усещам аромата на балсама за ко­са, но не я виждам. Объркан съм и малко уплашен.
– Лора, тук ли си?
Тя сваля шапката и я виждам отново. Усмихва се ня­как виновно и ме целува.
– Не трябваше да си слагам шапката – казва тихо. – Тя е за теб.
– Не се притеснявай! Знаеш, че всичко мое е твое. Дал съм ти сърцето си, та за една шапка ли ще се стис­кам. Ще я носим и двамата. Вече измислих една игра с шапката невидимка. Мисля да си поиграем на нея още тази вечер.
– Не разбираш, мило! – мръщи се тя. –Я ми кажи, ос­вен за игри, за какво друго можем да използваме шапка­та?
– Ами... –  замислям се. – Можем да оберем банка.
– Само това не! Предишният ѝ собственик ми обяс­ни, че силата ѝ не е неизчерпаема. Шапката трябва да се използва само за добри дела. Всеки път, когато я използ­ваш неправилно, тя губи от силата си. Ако пък направиш нещо лошо, силата изчезва завинаги. Китаецът ми я про­даде, защото го убедих, че мога да направя много повече добри дела от него. Лошото е, че откакто я взех, нищо не съм измислила. Разчитах на теб, но виждам, че и ти не си подготвен.
Опитвам се да измисля нещо, но не успявам. Сигу­рен съм, че мога. Само ми трябва малко време. Час, ден или седмица...
– Ще тръгвам, мило – скача Лора. – След час ще летя до Сантяго. Не се цупи! Ще е само за една седмица. Тък­мо ще имаш време да измислиш куп приложения на шап­ката. Сигурна съм, че няма да ме разочароваш!
Тя си тръгва, а аз седя на дивана, държа шапката в ръце и се чувствам на седмото небе. За първи път, откак­то сме заедно, Лора наистина има нужда от мен. Вярва, че ще се справя и аз няма да я разочаровам.

След два дни увереността ми е изчезнала. Обикалям по улиците с шапката в ръка и търся повод да я използ­вам. За съжаление, не откривам.
Дадох пет лева на бездомник, помогнах на една ста­рица да се качи в трамвая, но затова не ми беше нужна шапката.
На третия ден съм вече отчаян, когато краката сами ме отвеждат пред офиса на голяма банка.
Ами ако... Ако все пак обера банка? Парите няма да са за мен. Ще ги даря на някоя фондация или ще построя приют за бездомни. Няма да е кражба, а добро дело. Лора ще разбере.
Нахлупвам шапката и влизам в банката. Никой не по­казва, че ме е видял. За всеки случай правя проверка. Плезя се в лицето на едрия охранител. Не ме вижда, но подушва шкембе чорбата, която съм ял сутринта. Трябва да внимавам.
Минавам край служителите и стигам до трезора. За късмет вратата е отворена. Влизам и започвам да пълня джобовете си с пачки, но след минута се спирам. Не мога да взема парите. Не мога...
Изпразвам джобовете и си тръгвам. Минавам край служителите, плезя се пак на охраната и в този миг усе­щам, че нещо не е наред. В следващия миг виждам звез­ди. Много звезди...
Когато отново отварям очи, на ръцете ми има белез­ници. В устата си усещам солен вкус, а главата ми иска да се пръсне. Зад бюро, отрупано с папки, непознат мъж ме гледа със съчувствие.
– Добре ли сте? – пита учтиво. – Да? Определено сте късметлия! Ако ви бяха ударили два пръста по-надолу, вместо лекар, щяхте да имате нужда от свещеник. От банката казаха, че няма да предявят обвинение. При едно условие – трябва да кажете как сте направили така, че да ви няма на записите от камерите.
– С шапката – обяснявам аз и му разказвам цялата история.
– С тази шапка невидимка ли казвате? – поглежда ме строго мъжът и я върти в ръцете си.
След това се навежда заплашително над бюрото и ми показва нещо бяло на дъното ѝ.
Бялото е етикет. Обикновен етикет с надпис „Made in China“...

Връзката прекъсва, слушалката пращи и едва разби­рам думите на Лора:
– Гордея се теб, мило! Всичките ми познати казват, че си скучен бъзльо, но аз винаги съм вярвала в теб. Ча­кай само да видиш физиономиите им, когато разберат, че си в затвора за обир на банка.
Знам, мило! Знам, че не си го направил. Шапката ли? Вероятно са ми продали обикновено китайско менте. Не плачи, де! Няма да лежиш в истински затвор. Нямат до­казателства, а историята с шапката няма да мине в съда. Адвокатите казаха, че ще се отървеш с година условно.
Не, няма да се върна утре. Не съм в Сантяго. В Па­риж обърках самолета и сега съм в Етиопия. Прекрасна страна е, а хората са много мили.
Мило, имам подарък за теб. Познай, какво е! Не! Не е летящо килимче. Летящи килимчета има само в Багдад.
Добре, няма да те мъча повече. Намерих Кивота. Как кой Кивот? Онзи, от Библията. Тук го наричат Табот, но е същото. Няма да повярваш какво може да прави това чу­до. Обаче, за да се използва, има няколко условия. Лесни са, мило. Не се притеснявай! Вярвам в теб и зная, че ще се справиш.
Сега ще прекъсвам. Местните казаха, че един тука­шен магьосник притежава истинска кристална топка. С нея можел да гледа в миналото и в бъдещето. Ще се опи­там да я спазаря.
Обичам те, мило! До скоро!
Полицаят поставя слушалката на мястото ѝ, тупва ме по рамото и ме повежда към килията. На вратата съуча­стнически намига и казва със завист:
– С тази жена никога няма да скучаеш, мой човек! Никога!

Седмицата 12 2016

На този свят няма нищо, което да не може да се отложи с ден, месец, година или завинаги. Опитвам се да следвам тази философия през седмицата и не ми е трудно.









Напоследък темата за спасяване на природата се коментира много. Много думи, но всички са излишни. Ако хората искат да запазят природата, просто трябва да престанат да се месят. Тя сама ще се възстанови. Правила го е още преди на Земята да се появят хората, ще го направи и след като хората вече няма да ги има.




Седмицата 11 2016

Седмица на дъждове, облаци и студен вятър.



Обаче деня става все по-голям.


Дръвчетата са напъпили, а видях и първия цвят.




Научих и нещо интересно. Оказа се, че някои птици гнездят и през зимата. Кръсточовките например го правят два пъти годишно, веднъж още през февруари. А малкото вече се опитваше да лети.




Седмицата 10 2016

Почивах си, уморен от скуката на дните, в които нищо не се случва. Почивах си от тежестта на неизречени важни думи. Почивах си шума на безсмисленото повтаряне на лозунги и мантри.
Почивах си уж, но се уморих повече. Може би е пролетна умора? Пролетна умора, още преди да е дошла пролетта.