Орисницата

От цял час седи на фотьойла в ъгъла. Седи, мълчи и ме гледа.
Допивам чашата с водка и я пълня отново. После се облягам на стола и се включвам в играта на мълчаливо гледане. Не зная защо е дошла след толкова години. Не съм я канил.
– Същата си, каквато те помня – прекъсвам мълчанието, спомняйки си, че все пак аз съм домакинът. – Колко време мина? Четиридесет години? Или повече?
– А ти си остарял!
– Така е! – усмихвам се криво. – Косата ми вече е сива, а бръчките отдавна не броя.
– Знаеш, че не говоря за външността ти.
– О, вътре е още по-зле! Сърцето напоследък прескача, имам високо кръвно, а черният дроб...
– Спри! – прекъсва ме. – Ако не искаш да говориш сериозно, ще си тръгна. Дойдох, защото мислех, че имаш нужда от помощ. Или поне от разговор.
– Разговорите не помагат – въздъхвам. – А помощта... Минало е времето, когато си можела на направиш нещо. Вече не съм дете.
– Май си ми сърдит за нещо? Ще ми споделиш ли причината?
– Не съм сърдит. Просто съм уморен. Много, ама много уморен.
– От какво си уморен? Доколкото зная, по цял ден не правиш нищо. Освен, ако не броиш пиенето за работа?
– Пиенето си е мой проблем! То е нещо, което правя, защото го искам. Не, защото трябва.
– Не те разбирам?
– А кога си ме разбирала? Кога си била до мен, когато съм имал нужда? Дошла си когато съм се родил. Орисала си ме с дарбата да рисувам и си си тръгнала. Не си ме питала, дали я искам.
– Милиони хора на този свят мечтаят да имат твоята дарба. Знаеш го, нали?
– Знам, но ми се иска, да беше избрала някой от тях.
– Мислех, че е за твое добро. И все още го мисля. Не разбирам? Дарбата не е товар. Тя е криле. Нима си недоволен от това, че можеш да летиш?
– Уморен съм от друго. Уморен съм от очакванията на хората. Уморен съм от задължението, всичко което рисувам, да е по-добро от предишното.
– Чакай! – изправя се тя. – Бъркаш! Дарбата е свобода! Не е задължение.
– Говориш така, защото не си на моето място. Не знаеш желанията ми и не чувстваш оковите.
– Та ти си свободен, човече!
– Не съм! Когато си ме орисала, съм загубил свободата си.
– Така ли? – пристъпва към мен, а очите ѝ проблясват гневно. – Тогава те освобождавам. Свободен си от дарбата. Разбираш ли?
– Да! Май трябва да ти благодаря?
– Няма нужда! Никога не съм търсела благодарност. Кажи ми само едно. Какво ще правиш сега?
– Не знам – замислям се и протягам ръка към чашата. – Може да пия повече или пък не. Може и нищо да не правя. Нали това е свободата? Или пък...
Ставам и се втурвам в съседната стая. Стативът с ново платно ме чака от месеци. Взимам молива, замислям се за миг и нанасям първия щрих. После втория, третия...
Рисувам, рисувам и рисувам...