Седмицата 22 2015

Когато видиш подобна картина, започваш да се чудиш, защо са ни думите. Някои неща не могат да се опишат с думи.


Седмица, която ще запомня с мъглите, студа и облаците затиснали небето.


Мъглата не е приятна, но разпръсне ли се, виждаш че си е струвало да чакаш.







Седмицата 21 2015

Този път няма да коментирам снимките от седмицата. Днес не ми е до думи, думи, думи...
Честит Празник!











Светът е кланица

„Светът е кланица и всеки се интересува само, да е от страната, която държи ножа.“
Често, когато поставя последната точка на една история, усещам, че това не е края. До скоро обаче, поставях точката и продължавах към друга история.
Вече няколко пъти споменах, че миналата година написах текст, който е значително по-дълъг от приказките, които публикувам тук. Писането ѝ беше експеримент, нещо ново за мен, но се получи нещо интересно. Отне ми около месец време и трябва да призная, че когото поставих последната точка, го направих малко прибързано. Исках да прочета написаното, за да разбера, какво се е получило.
Текстът имаше много недостатъци. Не говоря за правописните грешки, а за неща, които трябваше да се променят или пренапишат. Текстът имаше недостатъци, но не това беше важното за мен. Важното беше, че това беше история. История от тези, които си струва да бъдат разказани.
Текстът отлежа около година. Бях зает с други задачи, а и не знаех, какво да го правя.
Текстът отлежаваше, а аз започнах друг проект, който отново е различен от това, което съм писал досега и може би по-добър. Знаех, че някой ден ще го пренапиша и редактирам, но преди да започна, имах нужда и от мнението на някой друг.
Всъщност имах едно мнение, но авторът му в няколко реда демонстрираше, че може да използва сложни думички, без да каже нищо съществено.
Преди повече от месец изпратих текста на трима приятели. Не са професионални рецензенти, а са хора, които четат много и са формирали вкуса си сами чрез книгите, а не от четене на професионални рецензии.
Получих много полезни съвети и препоръки от двама от тях, за което съм им безкрайно благодарен. Потвърдиха мнението ми, че си струва да отделя време, за да превърна текста в нещо завършено. Единият дори ми даде добра идея нов трети проект, но това ще почака. Нещата трябва да се правят едно след друго и като първа стъпка в тази посока, от днес започвам да работя по редакцията.
Работното заглавие е „ Кланица“, а цитатът в началото, който също ще бъде редактиран е част от текста. Ще го наричам текст, а не книга, защото все още не зная, какво ще правя с него, след като го завърша. Нямам никакви надежди, че мога да го публикувам чрез някое българско издателство, а от опит установих, че самостоятелното издаване е равнозначно на убийство на идеята, книгата да достигне до повече хора.
Това обаче няма значение. Ще му мисля, когато приключа. Сега започвам редакцията.
Не зная колко време, ще ми отнеме, но дотогава ще огранича всичко, което ме разсейва. Няма де се мяркам тук и само веднъж дневно, ще проверявам пощата и съобщенията във Фейсбук. Няма да публикувам нищо тук, освен някоя снимка от седмицата и то, ако съм в настроение.
Довиждане :)

Бал с маски

– И когато часовникът отброи дванадесетия час... – усмихна се Феята.
– Зная! – прекъсна я Принцесата. – Тогава вълшебството ще се развали. Каляската ми ще се превърне в тиква, а конете в бели мишки. Аз ще побягна по стълбите, загубвайки едната си пантофка.
– Ох, моето момиче! – въздъхна Феята. – Не си чела нищо от това, което ти разказах. Ще се наложи да повторя всичко. Сега остави огледалото! Седни до мен и слушай, защото е важно.
– Слушам – въздъхна Принцесата. – Слушах и преди това, но ти все променяш историите, които разказваш.
– Историите не са мои, мое мило момиче. Историите са на хората, които живеят в тях. Само те могат да ги изпълнят, изживеят и променят. Аз мога само да ти посоча пътя, да те подготвя за него, но след това всичко е в твоите ръце. Сега слушай. Тази вечер в Двореца на лунната светлина, ще има събитие, което се провежда веднъж на всеки десет години. Домакините организират голям бал с маски. На бала ще присъстват хиляди и хиляди принцове и принцеси от цял свят. Ще се веселят, ще танцуват и ще пеят, а когато удари дванадесетия час, всички ще свалят маските си. Била си и на други балове с маски и сигурно се чудиш, с какво ще е различен този? Различен е защото е вълшебен. Знае се, че човекът до когото избереш да си в мига на сваляне на маските, ще бъде до теб цял живот. Сигурна съм, че тази вечер ще срещнеш своя Принц.
– О, значи моят Принц ще е на бала! – възкликна Принцесата, но след това се натъжи. – Ами ако не дойде? Ами ако не го позная скрит зад маската?
– Глупаче! – засмя се Феята. – Твоят Принц ще бъде там и ще го познаеш въпреки, че е с маска. Ще го познаеш защото няма да се вглеждаш в маските. Някои от тях ще са красиви, други грозни. Някои маски ще бъдат от злато, други съвсем обикновени. Някои маски ще привличат, а други ще отблъскват. Маските ще са различни, но всеки присъстващ на бала, няма да им обръща внимание, а ще търси сродната си душа зад тях. А когато търсиш нещо, ще го откриеш дори да е скрито. А сега върви и се приготви за бала. Не подбирай дълго роклите, не се кичи с много бижута и избери удобни пантофки, защото вечерта ще е дълга.
Принцесата не чака втора покана. Втурна се към покоите си и макар че не спази напълно съветите на Феята, скоро беше готова за бала. За малко щеше да забрави, че и е нужна и маска, но Феята се беше погрижила и за това.
– Върви и открий своя Принц, мое мило дете! И помни – не гледай маските, а зад тях.

Балната зала на двореца беше препълнена. Хиляди принцове и принцеси танцуваха, смееха се или просто се държаха за ръце. Хиляди принцове и принцеси, хиляди тоалети и маски, хиляди търсещи очи.
Принцесата се обърка за миг. След това погледът и попадна на големия часовник над входа и си спомни, че няма много време. Часовете до полунощ щяха да отминат бързо, а следващият бал беше чак след десет години.
Тръгна сред множеството, вглеждайки се в маските, питайки се как да разбере, кой се крие зад тях. Някои се покланяха и отдръпваха, други вече бяха намерили това, което търсеха и не виждаха и не чуваха нищо. Трети я поглеждаха внимателно, разменяха няколко думи, а после си тръгваха бързо.
Минаха два часа, а Принцесата още не беше открила своя Принц. Отчая се, после се ядоса на Феята, на себе си и на Принца, който не идваше.
И тогава чу гласът му зад себе си.
Носеше съвсем обикновена маска, но гласът му и погледът зад маската, накараха сърцето и да затупти бързо.
– Добър вечер, Принцесо! – пристъпи към нея той и след това времето престана да тече.
Говореха, танцуваха, смееха се и се разхождаха държейки се за ръце, а след това отново говореха, танцуваха, смееха се и стояха един срещу друг, неподвижни и омагьосани.
Тогава часовникът отброи дванадесетия час...
– Време е! Свалете маските! – чу се гласът на церемониалмайсторът.
Принцесата наведе глава, свали маската си и нервно оправи косите си. След това вдигна поглед и застина изненадана.
– Няма ли да свалиш маската, Принце мой? – попита.
– Но аз не нося маска, Принцесо...
– Не носиш? Не носиш маска? Лъжеш! Всички носят маски.
– Не и аз, Принцесо. Не носа маска и никога не съм носил.
– Лъжец! – извика Принцесата и се разплака. – Излъга ме, а аз почти се заблудих, че съм намерила това което търся цял живот. Видях го зад маската ти, а се оказа, че си ме лъгал през цялото време. Не си бил ти!
– Не лъжа, Принцесо. Това съм аз, такъв какъвто съм винаги. С маска или без, това съм аз.
– Лъжец! – тропна с крак Принцесата и плачейки побягна по стълбите.
Така и не усети, че едната и пантофка се изхлузи и остана самотна на първото стъпало.
Принцът въздъхна, махна ядосано с ръка, наведе се и взе загубената пантофка. След това застина объркан, чудейки се какво да прави.
– Не се чуди, а върви и я настигни! – чу глас зад гърба си.
Беше непозната, която още не беше свалила богато украсената си маска.
– Не зная – въздъхна Принцът. – Може би тя се нуждае от маска, а няма как да ѝ предложа.
– Не мисли, а върви! – отвърна непознатата. – Настигни я, върни и пантофката и ѝ покажи, че държиш на нея. Маските бяха само за бала, а той приключи. Върви!

Седмицата 19 2015

Лястовици по жиците на разсъмване.


И ябълкови цветове.






Цветове приличащи на пеперуди


и пеперуди приличащи на цветя.




Вече посрещам изгрева


и на разсъмване всичко е розово, за петнайсет минути макар...

Цената на съветите

При един известен в цял свят мъдрец постъпил нов ученик. Мъдрецът бил известен в целият свят и фактът, че бил избран да бъде обучаван, изпълвал младият човек с гордост. Само че, още през първата седмица се случило нещо, което го учудило и разколебало.
При мъдрецът дошли за съвет двама владетели, които имали спор помежду си. Мъдрецът им предложил да влязат заедно, но владетелите отказали.
Влязъл първият владетел, а слугите му донесли много и скъпи дарове. Изброил какви дарове е донесъл, похвалил качествата и огромната цена, която бил платил за тях, а след това задал въпросите си. Разказал за спора, както той го виждал и поискал мъдрецът да отсъди, кой от двамата владетели бил прав.
– Аз не съм съдия – отвърнал мъдрецът. – Мога да кажа само личното си мнение. Мисля си, че цената на поднесените дарове много ясно показва на чия страна е правото.
Владетелят благодарил и си тръгнал радостен.
След това влязъл вторият владетел. Слугите му донесли много и скъпи дарове. Изброил какви дарове е донесъл, похвалил качествата и огромната цена, която бил платил за тях, а след това задал въпросите си. Разказал за спора, както той го виждал и поискал мъдрецът да отсъди, кой от двамата владетели бил прав.
– Аз не съм съдия – отвърнал мъдрецът. – Мога да кажа само личното си мнение. Мисля си, че цената на поднесените дарове много ясно показва на чия страна е правото.
Вторият владетел също благодарил и си тръгнал доволен от чутото.
– Не е честно, учителю! – събрал смелост и се обадил новият ученик. – Казват, че си най-мъдрият от мъдрите, а взе даровете на тези хора, а те не получиха нищо в замяна.
– Не си прав, млади момко – засмял се учителят. – Ако те бяха дошли за съвет, щяха да го получат без да искам нищо в замяна. Обаче и двамата дойдоха тук, не за да получат съвет. Изрекох думи, които не означават нищо, но те чуха това, което искаха. Каквото и да бях казал, те пак щяха да чуят това, за което бяха донесли даровете.
– Хм... – замислил се ученикът. – Все пак мисля, че направи грешка.
– Грешка ли? – ядосал се учителят. – Тук си едва от седмица, а вече ме критикуваш. Какво според теб, трябваше да им отвърна?
– О, грешката не е в отговорът, учителю! – навел глава ученикът. – Грешката е, че трябваше да им поискаш още дарове. Щом някой вярва, цената на даровете определя на чия страна е правото, не е грешка да вдигнеш тази цена до небето. Ако я плати, ще е получил съветът, който му е нужен, дори да не успее да го разбере.

Седмицата 18 2015

Четири работни дни, които ми се сториха поне два пъти повече. Нямах настроение дори да се зарадвам на утринното небе.



Хубавата новина е, че вече е истинска пролет и настъпват двата месеца, в които природата е най-красива.


Цветовете привличат живот, а гледайки го разбирам колко малко зная за създанията, които живеят край нас. Не съм сигурен дори и за имената на всички.





Например за сякаш за първи път виждам този бръмбар, но е специфичен и открих името му. Това е Мъхнат бръмбар (Tropinota hirta) и според това, което пише е вредител по овощните дръвчета. Само че, по някаква причина колкото и пъти да го видя, е върху глухарчета.



В района на фирмата ни са се заселили два малки сокола. За съжаление кацат прекалено далеч за хубави снимки, но пък лятото е пред мен.