Предговор
Много от книгите, които съм прочел, започнат с предговор, увод или анотация, обясняваща защо е написана книгата, какво е искал да каже авторът, за какво се разказва и още куп думи, които според мен често са излишни. Обикновено пропускам четенето на тази част. Преминавам направо към текста на книгата, предпочитайки да търся сам смисъла, историята и чувствата вложени в написаното... Ако ги има де...
Днес обаче се замислих, че уж съм против, а всички мои издадени книги, без последната „Кръстопът“, започват с някакъв вид предговор. Хванах се в противоречие сиреч... Може би съм повече „консерва“, отколкото признавам, както казват някои мои познати...
Познавах един автор, който ми сподели, че винаги хваща някой познат да напише предговор за новата му книга, преди още да я е започнал... Било стимул, за да я напише... Беше ми смешно и се зачудих, как може да се пише за текст, който не съществува? И как написан предговор, може да бъде стимул за една книга(разказ, роман или стих), а не нещо преживяно, почувствано, изстрадано и премислено, което не можеш и не искаш да задържиш само за себе си, а си струва да споделиш? Е, сигурно може...
И тук трябва да си призная нещо... Пиша този предговор преди новата ми книга – „Генезис или завеса...“ да е готова...
Логично, ако някой си направи труда да чете този предговор, ще се запита защо постъпвам така. Не съм длъжен да се обяснявам на никого, но ще го направя заради мен самия.
В последните месеци, все по-често се питам, струва ли си да пиша? Имам ли желание да пиша? Имам ли желание да споделям написаното? Имам ли да кажа още нещо? Има ли на кого да го кажа?
Преди години, когато направих личния си блог, писането в него беше за мен форма на комуникация, за разговори, спорове и отстояване на позиции. По-късно част от написаното се превърна в книги, като опит текстовете да стигнат до повече хора. Не съм сигурен, доколко това беше удачно и успешно.
Писането беше и експеримент, тетрадка за упражнения, начин да подредя мислите си. И досега е така. Правил съм го и го правя, преди всичко за себе си...
И тук се хващам в ново противоречие. Противоречие между личния характер на мислите и чувствата ми и публикуването им в блога или отпечатването им на хартия...
Причината за това противоречие, някои наричат Его, но не съм съгласен. Преди години влязох в спор с хора, които твърдяха, че Егото е водещата сила при всяко човешко действие, най вече при писането, рисуването и другите форми на изкуство.
Признавам, че Егото в някаква степен участва, но да му се придава първостепенно значение е грешка. Да, виждал съм хора, наричащи себе си творци, които се водят единствено от Егото си. Проблемът е, че когато вместо Човекът, Егото започне да пише, да рисува или да прави каквото и друго да е, резултатът е плачевен и жалък. За мен Егото е „оръжие“ на бездарната, но напориста посредственост.
Тези, които ме познават, знаят, че винаги съм бил против това да ме наричат писател. Наскоро четох „Близки срещи със смесени чувства“ на Мария Касимова-Моасе и попаднах на един откъс, който много точно съвпада с моето мнение:
„Дългогодишните ми занимания като журналист не само не ми дадоха самочувствието на писател, а напротив – напълно съм убедена, че физическото присъствие на твоя собствена книга ни най-малко не те прави писател. „
Знам, че има хора, които ще възразят, но това е истината. Писател е нещо много повече от броя на написаните думи и издадените книги.
Е, аз не съм писател и не съжалявам за това. Това ми дава свободата, да пиша преди всичко за себе си, като метод за размисъл или разтоварване. Това ме държи здраво стъпил на земята и ме освобождава в решенията ми, дали да пиша, какво да пиша и дали да споделя написаното. Това ми дава и свободата да се колебая, да имам съмнения, да си призная, че нямам идея какъв ще бъде утрешният ми ден.
Тази книга е резултат от тези съмнения и колебания. Тя е нещо като равносметка, като подреждане на спомените, като разчистване на миналото... Не съм сигурен, дали тя ще е завеса, последното нещо написано от мен, което ще споделя или генезис – стимул да довърша започнатите текстове, продължа да пиша и споделям... Не зная... Не съм сигурен...
Вече съм направил предварителна подборка на съдържанието на тази книга. На първо място в нея ще бъдат включени някои нови, непубликувани и наградени разкази. В книгата ще намери място и една поредица „Чичо, защо?“. Преди време мислех тя да се превърне в детска книжка, но определено текстовете са за възрастни, не за деца. Като част от спомените, ще включа някои от любимите на мен и приятели разкази и приказки от първите ми две книги – „Страната на фантазиите“ и „Разказани приказки и приказни разкази“. Последната част ще бъде от спомени, настроения, импресии, писани през годините. Късчета от време и чувствата...
Е, това е! Получи се по-дълъг предговор, отколкото мислех. Дано, ако някой реши да го прочете, не се отегчи прекалено много! Дано този текст помогне и на мен, да преценя какво ще следва.
Генезис или завеса?
Довиждане или сбогом?
