Момче за бой

Бях забравил, че когато за първи път четох Принцът и просякът, там беше описана една странна професия. В онези времена принцът на Англия е имал в свитата си Момче за бой. Ако поведението на височайшата особа не било образцово, вместо него наказанието отнасяло момчето за бой.
От днешна гледна точка, можем да си помислим, че това е било с възпитателна цел. Виждайки страданията на момчето за бой, принцовете би трябвало да изпитат вина. Само, че причината е доста по-тривиална. Тялото на престолонаследника е било неприкосновено и всеки дръзнал да го докосне, би завършил на бесилото.
Предполагам, че в онези времена това си е било добра професия. Друг е въпросът, дали е имало някакъв ефект. Всъщност е имало, но не за принцовете. Възпитателите му са имали, на кого да изливат гнева си. Как да го направят по-добре, ако не с бой върху някой, който не може да им отвърне?
Боят тогава е бил основно възпитателно средство, а и днес много хора вярват, че е така. Всъщност резултатите по-често са обратните, но истинската причина, не е загриженост за възпитанието на малките. Агресията е по-скоро за решаване на проблемите на насилника. За много хора, това е начин да се разтоварят, изливайки гнева си върху някой беззащитен.
Когато някой е недоволен от себе си или съдбата, често търси вината в другите. Или пък виновникът по една или друга причина, е недосегаем и тогава, агресията се излива върху някой друг. Момчета за бой има на всяка крачка и винаги се намират под ръка.
Преди години четох за експеримент в японски фирми. В коридорите били поставени чучела на ръководителите, върху които служителите, можели да изливат свободно гнева си.
Не зная дали лекуването на агресия, чрез освобождаването и е лечение, но за България например, този метод е неприложим. Най-вероятно пред чучулата биха се натрупали букети с цветя, а някои служители, всяка сутрин и вечер, биха докладвали, кой и как се е държал в близост до идолите.
Напоследък в някои фирми, се правят и фитнес зали, близо до работните места. Това е по-полезно, но не решава напълно нещата. Все още по-разпространено е, когато на някой му е криво, да си го изкарва на първото попаднало пред погледа му „момче за бой“.
Сигурно и вие сте били някога такова „момче“. Не е задължително „боят“ да е физически. Днес сме цивилизовани и думите заместват тоягата, но нещата са същите.
Ами „момчетата за бой“? Какво мислят и чувстват?
Има ли значение? Те са просто „момчета за бой“. Няма значение, какво чувстват и мислят. Така е било някога, така е и сега.

Пази се от хиените

В саваната на Африка, дълбоко в сърцето на черния континент, се родила малка антилопа. Слаба и беззащитна, тя гледала света около себе си със страх, но и с любопитство. Майка ѝ от първия миг, не се отделяла от нея, готова да пожертва живота си, но да я защити.
Саваната била пълна с животни. Някои от тях били мили и кротки създания, но опасност дебнела малката антилопа на всяка крачка. Всеки миг тя откривала нова опасност.
-Мамо, какво е това страшно животно?- питала тя, виждайки в далечината лъв, който ревял страховито.
- Това е лъв, моето дете. - отговорила майка ѝ.- Пази се от него, защото ако го допуснеш наблизо, той ще те изяде. И не забравяй- пази се най-много от хиените!
-Мамо, ами онова огромно животно, дето се въргаля в праха, какво е?- питала пак малката антилопа.
-Това е носорог, моето дете. Пази се от него, защото гневът му е страшен и ако попаднеш на пътя му, може да те стъпче. И не забравя- пази се най-много от хиените!
В тревата пред тях, пропълзяла огромна змия и майката отново обяснила:
-Това е кобра, моето дете. Има различни видове змии, но се пази от всички. Някои са отровни и ако те ухапят, ще загинеш за миг. Други ще те удушат, като се увият около тялото ти. И не забравяй- пази се най-много от хиените.
Малката антилопа не знаела нищо за хиените, но този ден не ги видели и майка и не могла да и ги покаже. Не ги видели и на другия ден, но пък тогава малката антилопа намерила приятел. Срещнала друга малка антилопа и двете се харесали веднага. Втурнали се да играят и не обърнали внимание на предупрежденията на майките им.
Неусетно се отдалечили от стадото и попаднали на една поляна. На другия край на поляната се излежавали група непознати животни. Когато видели двете антилопи се разсмели и започнали да махат с опашки.
-Здравейте! - казали странните животни.- За нас е удоволствие да срещнем, такива красиви и грациозни създания. Прекрасни сте! Никога досега не сме виждали подобна гледка. След някой месец, когато пораснете, ще станете Царици на Саваната.
Докато сипели хвалебствия, странните животни неусетно се приближили до младите антилопи. Внезапно се втурнали и сграбчили едната. Другата успяла да отскочи навреме. Побегнала без да се обръща назад, където хиените разкъсали другарката и. Ужасена се скрила в най-гъстия храсталак, треперейки от ужас.
Там я намерила майка ѝ на другия ден.
-Нали ти казвах, съкровище. Пази се най-много от хиените. Другите животни могат да те убият и стъпчат, но ще го направят открито. Хиените ще те изядат жива, докато не ласкаят.

Специален ден

Преди 18 години в един малък град се родила една принцеса....
Спомням си първият път, когато я видях. Рошаво, червенобузесто сърдито човече. Гледаше света с недоверие, стиснало плътно юмруци. След това отвори уста и поздрави:
-Кха, кха, кха. Ааа...ааааааааа....
После внезапно настроението и се промени и смях и гукане огласиха стаята.
Днес си спомням миговете радост, които съм изпитвал с нея. Дори и факта, че „чичо“, беше сред последните думи, които се научи да произнася, ме карат да се усмихвам. Спомням си хилядите варианти, с които заместваше думичката и смехът и от разочарованата ми физиономия. Спомням си всички хубави моменти и тези, когато съм се тревожил за нея.
Днес вече е голяма. Има по-важни интереси, но винаги когато ѝ потрябвам, знае че съм на разположение. От малката сърдита и беззащитна топка, се е превърнала в млада дама. Запазила е усмивката и характера си . Умна е и умее да отстоява мнението си, но уважава и чуждото. Остава и още една година училище, а след това ще отлети. Колко бързо отлитат годините....
Днес ще и пожелая здраве и късмет. Това е достатъчно, защото другото го има.
Честит 18-ти рожден ден, Принцесо!

Бюрата по труда

В работата по цял ден звучи музика. Не работя в операта, или в дискотека, но от стария радиоапарат се носят стари хубави песни. Не зная, на коя радиостанция е настроен, но е приятно.
През седмицата някой беше сменил станцията. В началото не разбрах. Пускаха все същите стари парчета, докато не чух рекламите. Нямаше да ми направят впечатление, ако бяха за продукт или фирма, но рекламите бяха за бюрата по труда. Очевидно кризата е отминала и някой дава грешни пари, за да рекламира дейността им. Прочетох и твърдението на министъра, че хората, които не са регистрирани там, не са безработни и се сетих за моите приключения.
Спомних си двата пъти, когато съм бил регистриран. Беше за кратко и никога не съм разчитал на тях. Бях чувал доста неща, а и от първата ми работа няколко пъти направихме опит за търсене на хора чрез бюрата. Заявките се появяваха с поне две седмици закъснение, като през това време все пак идваха хора. Неподходящи, но затова пък с познати във въпросното бюро. Следващите кандидати също бяха „отлично“ подбрани. Ако търсехме стругар например, ни пращаха келнер, който дори не знаеше, какво е струг.
След първата ми регистрация, ми определиха наставник, който директно ми каза да се оправям сам. Всъщност предложи ми да кандидатствам за курсове по машинопис, защото само такива имало предвидени за годината. Единственото, което го интересуваше беше да се подписвам редовно и навреме, защото иначе ставало сложно.
Минавах всеки ден през бюрото. Имаше табло със свободни места, без всякаква информация за работодателите. За да се разберат подробностите, трябваше всеки път да минаваш през консултанта, от където да ти се даде формуляр, за да може след това бюрото да отчете дейност. Консултанта имаше работно време, в което обаче беше чудо да го откриеш. Още по-голямо чудо беше, да няма много, ама много по-важна работа и да те отпрати за след няколко часа.
Като безработен имаш много свободно време и един ден все пак го хванах. Бях си харесал една обява и успях да си издействам вълшебния формуляр и адреса на фирмата. Наложи се да изслушам философски монолог, най-вероятно породен от скуката. Обясниха ми в какъв скапан град живеем и как човек едни свестни обувки не може да си купи от него.
Не запомних номера и марката на обувките, а със заветния лист се запътих към фирмата.
Когато отидох на място се оказа,че обявата е стара. Били я пуснали преди три месеца и фирмата след като почакала си решила сама въпросите. Все пък постъпих в тази фирма, но това е друга история. Хората решиха, че си струва да рискуват с мен и се разбрахме бързо. В аналите на бюрото по труда е записано, че това се е случило само благодарение на чудесната им организация.
Вторият път, когато се наложи да се регистрирам, вече бях по-добре ориентиран. Въобще не разчитах на търтеите там, а потърсих за информация приятели и след два месеца, бях започнал нова работа. Хубаво, но при приключване на документите ми, служителите в бюрото бяха възмутени. Фирмата не била обявила свободното място при тях. Напоследък всички фирми го правели и затова сме били в това положение. Как да работят хората при такива саботажи?
Добре, че ни ги слушах много, но чух рекламите миналата седмица. Ставаше въпрос, за поемане на осигуровки и минималната заплата от държавата за определени категории безработни. Срокът е между девет месеца и една година и на пръв поглед е хубаво нещо.
Само, че.... Само, че никой не казва, че за да ползват работодателите подобни екстри трябва да има предварителна заявка. Одобряването понякога се точи три месеца, което се е доста дълъг срок.
Преди две години , при една командировка попаднах и на друго нещо по тази програма. Бях във фирма, чийто персонал е изцяло от наети по тази програма. След изтичане на срока, хората се освобождават и се наемат нови по същия начин. Очевидно не всяка фирма ще бъда така облагодетелствана, но има и друго. Освободените преминали тази програма, отпадат от статистиката на бюрата, а както твърдят от министерството, щом не се води човек при тях, не е безработен.
Друга заблуда са прословутите курсове за преквалификация, които се водят само от избрани фирми и дисциплините нямат нищо общо с реалния пазар на труда. Преминалите ги най-често също отпадат от статистиката.
Така, че ако ви се наложи да ползвате услугите на Бюрата по труда, не разчитайте на тях. Ако им вярвате, няма да ви помогнат да си намерите работа. Най-много да ви квалифицират в нова професия- трайно безработен.
Имам съученик в Холандия. Веднъж разказа за тамошните бюра. Разликата и в ефикасността, и в отношението и в организацията е голяма. За разлика от холандските бюра, българските имат само две важни задачи. Първата е да манипулират статистиката, а втората е да принуждават все повече хора, да се отказват от услугите им. Само за първите три месеца на годината около 30 000 човека, са се изпарили. С тези темпове до края на годината, ще останат толкова малко, че по примера на предшественичката си, социалният министър може да ги заведе на море около Коледа.
Всяко следващо управление, усъвършенства методите за инквизиция и изхвърля все повече хора от статистиката. Казах,че не разчитам на тях, но рекламите, които чух ми дойдоха в повече. В работата сменихме радиостанцията, но лошият вкус в устата остана.

Феята на Люляците

Някога, когато хората още вярвали във вълшебствата, в една далечна страна живеела красива принцеса. Растяла щастлива и безгрижна и по цял ден играела в градината на двореца. Царството било малко и бедно и градината не била пълна с чудни екзотични цветя. Била най-обикновена цветна градина. Цветята, храстите и дърветата в нея, можели да се видят на хиляди други места, но за Принцесата градината била неповторима. Може би защото била нейната градина, или заради тайната, която знаела само Принцесата.
В края на градината, в стария люляков храст живеела фея. Истинска фея и то не обикновена, а Феята на всички Люляци. Била стара. Много стара и знаела хиляди истории за древни времена, за принцове и принцеси, за зли магьосници и смели герои.
Феята не се показвала на всеки, но на Принцесата имала доверие. Често прекарвали по цял ден в приказки, а понякога феята се включвала в детските игри. Принцесата научила много от феята и винаги когато имала проблем, отивала за съвет при нея.
Годините минавали и Принцесата пораснала. Дошло време да си намери Принц. Много принцове поискали ръката ѝ, но Принцесата чакала своя принц и един ден той пристигнал. Пристигнал на бял кон, но дири да яздел камила, тя пак щяла да го познае. Не бил красавец, не бил от богато и могъщо царство, но Принцесата се влюбила в него от пръв поглед.
Принцът също се влюбил в Принцесата и приказката трябвало да свърши щастливо. Само, че не станало точно така.
Принцът имал един недостатък. Обичал да отлага нещата от днес за утре. Харесвал Принцесата и всеки ден падал в краката ѝ, но не бързал да поиска ръката ѝ. Минавали месеците и се изтърколила година, но той все отлагал важната стъпка.
Принцесата чакала, чакала и чакала. След станала тъжна, а после се ядосала, но нямало какво да направи. Принцът изпълнявал всичките и желания, освен най-важното, защото тя никога не се осмелила да го каже.
Един пролетен ден Принцесата отишла в градината. Люляковият храст бил отрупан с уханни цветове, а Феята я чакала на пейката до него. Отдавна Принцесата не се била отбивала за приказки, или игри. Била вече голяма и други неща, лежали на сърцето и. Оплакала се тя на Феята от недосетливостта на Принца и поискала съвет.
-Няма нищо по-лесно. -засмяла се Феята.- Поискай от твоя Принц един люляков цвят и всичко ще се нареди.
Принцесата не повярвала. Не разбирала, какво толкова необикновено имало в люляковия цвят. Навсякъде на където погледнела люляците били отрупани с цветове и Принцът просто трябвало да протегне ръка, за да изпълни това ѝ желание.
Все пък на другия ден, Принцесата поискала от своя Принц един люляков Цвят. Принцът обаче се засмял. Прекалено лесна и обикновена била тази задача.
-Принцесо, разбира се, че ще изпълня желанието ти, но искам да направя за теб нещо по-важно и необикновено. Днес е прекрасен ден и можем да отидем на разходка до езерото. Ако имам късмет може да срещнем и Дракон, който да убия и да положа в краката ти. А люляковия цвят, ще ти донеса друг път.
На следващият ден Принцесата напомнила на Принца за желанието си, но той отново намерил по-важни неща. Минала седмица, втора и един ден Принцът намерил време, да откъсне люляков цвят за своята Принцеса. Слязъл в градината и потърсил, но всички люляци били прецъфтели. Тогава скочил на коня и обиколил цялото царство, но никъде не намерил люляков цвят. Трябвало да чака цяла година, за да изпълни нещо толкова обикновено.
Прибрал се с наведена глава в двореца, а там Принцесата отново поискала своя люляков цвят. Принцът се усмихнал, коленичил пред нея и казал:
-Днес е хубав ден, Принцесо. Защо да го пропиляваме за нещо толкова обикновено, като люляков цвят. Вместо това имам нещо друго в предвид. Искаш ли да станеш моя жена? Искаш ли да се оженим още днес?
Този Принц бил досетлив, но колко ли още отлагат нещата за някой друг ден?

Коментарите

От началото на годината, получих няколко имейла и съобщения, от познати и непознати, че са имали проблеми и не са могли да оставят коментар в блога. Става въпрос за анонимни коментари, или на потребители без профил в нито една от разпространените блогови платформи.
Не мисля, че това наистина е проблем, защото профил в блогер се прави точно за две минути, но понеже въпроса беше повигнат от хора, които познавам отдавна, реших все пак да отворя коментарите за всички. Можете да ги видите, когато кликнета на:
„Изберете потребителски профил“, под полето за коментари.
Забелязах и една опция, която не бях видял досега. Има възможност и за оставяне на коментар с име и адрес на сайт.





Отворих коментарите преди около месец и половина, но задържах този пост, защото блогът беше добавен в секцията за блогове на vesti.bg и не исках , някой скучаещ хейтър да ми създаде работа.
Отварянето на всички коментари, налага да повторя правилата. Преди време съм писал в един пост и сега няма да има голяма разлика.
Тук в общи линии идват на гости около 50 познати, с които се знаем добре и този пост не е за тях. Този блог, въпреки, че е публичен, не е форум или новинарски сайт. Това е личен блог, където аз определям правилата. Не са сложни и не са трудни за спазване, защото не се различават от основните правила в ежедневното общуване.
1. Допускам до известна степен обиди спрямо мен, но границата определям аз. Обиди, към друг коментиращ, или колега блогър, ще бъдат изтрити веднага.
2. Рекламният спам, също няма шанс да оцелее дълго под постовете. На всякакви СЕО и маркетинг „специалисти“ , препоръчвам да намерят друго място за упражнения.
3. Нямам нищо против анонимността и правото на всеки, да я запази, но ще съм благодарен, ако анонимните все пак се идентифицират, поне формално.
4.Правил съм компромиси и съм допускал коментари на латиница. Все пак това е български блог и се намираме в България, така че колкото и да не искам да обидя някого, такива коментари в бъдеще, ще бъдат премахвани.
5. Накрая ще повторя, че това не е форум, или новинарски сайт, а личен блог. Имам право на симпатии или антипатии, така че в крайна сметка правилата определям аз.
Не мисля, че отварянето, ще промени нещо тук. Не съм сигурен и че има смисъл от този пост, но не пречи да го има. Ще го сложа в лентата, въпреки че никой няма да го чете. Показвал съм и толерантност и твърдост, когато се е налагало.
Искам и да се извиня, че закъснявам с отговорите, но през деня нямам възможност, а вечер времето е ограничено.

Дървета и брадва

На върха на един висок хълм, попаднали две малки семенца. Почвата била суха и камениста, но имали късмет да уцелят влажно място.
Скоро семената покълнали. Всеки ден ставали все по-големи и скоро се превърнали в стройни фиданки. Растели близо една до друга и понеже нямали друга работа често говорили за нещата от живота.
От хълма се виждало надалеч и теми за разговор не липсвали. Говорили за времето, за слънцето, за облаците и дъжда. Говорили за полето простряло се до хоризонта, говорили за реката виеща се лениво в ниското. Не пропускали нищо, но колкото и да се стараели темите да са разнообразни, след година ги изчерпили.
Понеже нямали нови теми, а наблизо не се случвало нищо интересно, започнали да спорят. Не, че имало какво да делят, но така времето минавало по-бързо. Едното дърво, казвало: „А“, а другото веднага опонирало с „Б“ и така по цял ден.
Чак когато слънцето залязвало, спирали споровете за кратко, но ако небето било ясно, започвали да спорят за звездите. За разлика от другите теми, звездите често се променяли, но понякога и те омръзвали.
Един ден едно от двете дървета казало:
-Уж сме расли заедно и всичко сме делили по братски, а като гледам аз съм по-голямо и силно.
-Не е вярно!- отвърнало другото дърво.-Аз съм по-голямо и силно от теб!
От този ден двете дървета спорили само за това, кое е по-голямо и силно. Забравили всички други теми и дори звездите вече не били интересни. Често се карали и понякога не си говорили със седмици, но никое не искало да отстъпи.
Решили да попитат някой друг, но на хълма никой не се качвал. Само вятърът брулел голите склонове, но често и той забравял това място. Когато един ден се появил за малко, дърветата го помолили да реши спора им.
Вятърът, събрал всички сили и се втурнал срещу тях. Духал, блъскал и се опитвал да ги събори цял ден, но не успял. Вечерта уморен се спуснал тихо към полето, без да реши спора им.
На другият ден на хълма се качил човек с брадва. Поседнал под сянката на дърветата да почине.
-Нека попитаме него.- предложило едното дърво и другото се съгласило.
Човекът, обаче не чул въпросите им. Починал, а след това запретнал ръкави, плюл на дланите си и отсякъл и двете дървета. Окастрил клоните им, нарязал дърветата и ги наредил, а след това заслизал бавно по склона. Бил уморен, но доволен. На следващия ден щял да се върне, за да прибере дървата. Дори не забелязал, че забравил брадвата си.
Нощта се спуснала и луната огряла двата пъна на хълма.
-Напразно спорихме.- въздъхвал единият.- Човекът е много по-силен от всички дървета.
-Не си прав!- възразил вторият пън.- Не човека, а брадвата е най-силна на този свят.
-Да! Така е!Прав си!- въздъхнал първият пън и спорът приключил.
-И е прав и не е. - намесила се и брадвата. -Ако не бяха здравите ви клони, аз щях да бъда просто парче желязо.
-Значи все пък сме най-силните.- засмял се един от пъновете. - Има само едно нещо, което трябва да уточним. Кое от нас двете беше по-силно и здраво?
По небето се показали и звездите, но двата пъна не им обърнали внимание. Имали по-важен спор и друго не ги интересувало.

Народ и език

Дойде и тази година денят на най-българския празник. Вече трета година не пропускам да напиша по няколко думи за празника и се чувствам горд, че и ний сме дали нещо на света:
А,Б,В -2009 година и 24 май – 2010 година
Тази година обаче, мислите ме отнесоха в малко по-различна посока. Причината е в едно стихотворение на Иван Вазов, за което се сетих преди седмица и думите от него, постоянно се въртят в главата ми. Стихотворението е „Българският език“:

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!
Тъй слушам се, откак съм на света!
Се туй ругателство ужасно, модно,
се тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Странно, но докато го препрочитах, нещо ме накара да заменям на места думата език, с думата народ. Може би защото често забравяме, че писмеността, езикът и народът са едно цяло. Забравяме, че като писмеността и езикът влияят на хората, така и хората променят езика и писмеността.
От както се помня, винаги се е намирал някой да обяснява, колко прост народ сме. Най-често това също са българи. Същите хора обаче не пропускат, да възхваляват и всестранния гений на българина във всички области. Няма противоречие, защото хората, които го правят слагат себе си в отделна, по-висша категория. Категория на тези, които всичко знаят, но които всичко им е ясно. Странно, че при толкова гении, нещата не вървят. Може би, защото думи, изречени или написани, без действие не струват нищо.
Има обаче нещо, което наистина имаме. При всякакви ситуации сме успявали да запазим човешкото в себе си. Дори и днес, когато повечето хора изнемогват, винаги се намират такива, които са готови да протегнат ръка и да помогнат на другите. Някои са на ръба на физическото оцеляване, но често дори и те са готови да отделят от залъка си за кауза, която е важна.
Имената им няма да останат в историята. Бъдещите поколения няма да разбера никога, че това което имат, го дължат на такива хора, но те пишат истинската история. Тях няма да ги видите да развяват знамена по площадите. Няма да ги видите по телевизията. Те не говорят умно, но с работата си всеки ден създават малката история.
За да се съхрани езикът и народът ни са били нужни не само създатели и учители, а и тези незабележими хорица. Те дори не го съзнават, но през вековете и езика и писмеността са се съхранили именно заради тях, защото народ, език и писменост, са винаги едно цяло.
Честит празник!

Сестри

В далечни времена, на един остров в средата на морето, се родила прекрасна принцеса. За нейното раждане дошли вълни от всички краища на света. Всяка от тях носела най-доброто от мястото, където се родила. Имало вълни от топлия Юг, от загадъчния Изток, от ледения Север и рационалния Запад. Боговете на морета и океани ги изпратили, като свои посланици за важното събитие. Всяко от тях носила несметни дарове за новородената принцеса.
Островът бил огромен, с прекрасен климат и плодородна земя. Жителите му били работливи и славата им се носела из цялата земя. Дори могъщите жители на Антлантида, разказвали легенди за тези земи и често идвали да се възхищават и учат.
Владетели на този остров били цар и царица, които дълго време нямали деца. Хората ги обичали и се молели на боговете да ги дарят с наследници, но дълги години молитвите им не били чути.
Когато накрая се родила малката принцеса, настъпила радост не само на острова, но и вестта се разнесла по целия свят.
Малката Принцеса получила любовта на всички и разговорите за нея били основна тема всеки ден. Всяко нейно движение, било повод за дълго разискване, а усмихнела ли се, сякаш слънце засиявало в душите на всички. Заплачела ли, хиляди хора не заспивали и изпитвали мъка. Каквото и да поискала малката Принцеса и се давало на мига и дори се опитвали да разгадаят и неизречените и желания.
Принцесата свикнала да получава всичко. Свикнала, че думата и е закон. Свикнала на за всяко нейно желание, да се явяват хиляди, готови да го изпълнят.
Една година по-късно Царят и Царицата се сдобили с още една дъщеря. Раждането и минало незабелязано, защото всички погледи били приковани в Принцесата. Често дори родителите и я забравяли, а извън пределите на острова никой не я познавал.
Забравено от всички, малката сестра по цял ден обикаляла сама острова. Познавала всяко негово кътче и залив. Познавала и хората. Вслушвала се в проблемите им, радвала се с тях и споделяла мъката им.
Един ден щастието обърнало гръб на острова. Земята се разтърсила и огромни пукнатини я разцепили. След това морето се надигнало и стоварило цялата си мощ върху сушата. Когато вълните се отдръпнали от острова било останало само късче.
Повечето жители били отнесени, а от сградите не бил останал и камък.
Царското семейство оцеляло, но вече нямало нищо. Дворците и богатствата им били погълнати от стихията.
Натоварили на корабите, които оцелели всичко, което им било останало. Взели и най-добрите воѝни, съветници и слуги и отплавали от острова. Никой не забелязал, че малката дъщеря на царя не била на корабите. Дали я забравили, или тя не пожелала да замине, никой не разбрал.
Корабите дълго плавили, но накрая намерили чуден остров. Приличал на старата им родина. Бил голям, с чуден климат и плодородна земя. Заселили се там и скоро, морските вълни и ветрове, разнесли вестта из цялата земя.
На стария остров били останали малко хора. Били загубили всичко и дори желанието си за живот. Чувствали се изоставени от всички и били изумени, когато видели малката принцеса сред тях. Тя понасяла несгодите с тях, изпитвала тяхната мъка. Всеки ден бил изпитание и борба. Островът не бил вече прекрасното място, но ден след ден хората извоювали от стихиите нови неща.
След година били уредили живота си. Не бил както преди, но имали всичко, от което се нуждаели. Имали най-важното- техният остров.
Един ден на морето се показали кораби. Царят се завръщал за да види, какво е останало от старото му царство. Изненадал се, че островът не е пуст и мъртъв и се зарадвал, когато сред хората видял и дъщеря си. Прегърнал я и поискал да я отведе със себе си, но тя отказала. На малкото парче земя, бил нейният дом.
Царят настоявал дълго, но без успех. Тогава наредил да свалят всичко ценно от корабите, събрал жителите на острова и им казал, че от този ден Принцесата ще бъде Царица на този остров.
Хората се зарадвали, защото обичали своята принцеса, но тя се отказала от всичко.
-Нямам нужда от злато и скъпоценности. Нямам нужда от никакви богатства, затова нека от тях се ползват всички тук. А за царица... Този остров няма нужда от Царица. Имаме нужда само от хора със сърца. Истински хора, като тези, които останаха тук.
Така свършва приказката. Ами какво станало с другата принцеса?
Наистина ли някого го интересува?

Мразя да мразя

Мразя да мразя. Може би не мога и това е дефект. Има толкова неща, които човек може да мрази.
Мога да мразя съседа, който цяла зима прескача оградата, за да си взима от моите дърва.
Мога да мразя и старицата от блока отсреща, която от години привлича всяко бездомно куче в града и с лукава усмивка, наблюдава от високо, как любимците и налитат дори на живеещите във входа.
Мога да мразя бившите си и настоящи началници, или пък подчинените. Всеки е дал основание.
Мога да мразя и колегите. Някои са по-умни от мен, други получават повече, а трети все гледат да прехвърлят тяхната работа на мен.
Мога да мразя и дървените философи, които знаят всичко по рождение. Или пък да мразя тези, които не знаят нищо.
Мога да мразя и кмета. Нищо, че вече бере душа и награбеното няма да му трябва.
Мога да мразя мобилните оператори и интернет доставчика си.
Мога да мразя и правителството, че и всички предишни. В аванс мога да мразя и следващите, защото ще са същите дебелооки и дебелокожи тарикати.
Мога да мразя и другите около мен. Някои са по-богати, други по-млади и по-красиви, а трети.... Има ли значение?
Мога да мразя неща и хора, независимо от времето и това, къде се намират. Като започна от съседната махала, с която като деца винаги воювахме и стигна до гетото на края на града. После ще продължа, към хората от съседните градове и села и ще стигна до границата. На света има над 7 милиарда души, които мога да мразя. Жалко, че някои народи вече ги няма, но пак мога да ги мразя. Това византийци, хазари, хуни са извадили късмет.
Мога да мразя всичко видимо и невидимо на този свят и във Вселената, но най-много мразя да мразя.

Съботен пролетен ден. Отпуснал съм се на люлеещата пейка и съм притворил очи. През миглите леко прониква светлина и всичко наоколо е златисто-зелено петно.
Мога да затворя очи напълно. Мога и да ги отворя, но не искам. Така ми е добре. Красиво е и тихо. Дори колите, сякаш за да запазят спокойствието ми, избират маршрути по далечните улици. Тихо е.
В този миг една досадна муха, разваля покоя ми. Не спира да кръжи с досадно бръмчене. Спира за миг, само за да събере сили и полита отново. Каца на косата ми, а след това на ръката ми и вълшебството изчезва. Мразя я, а мразя да мразя.
Отварям леко очи и изчаквам търпеливо да кацне по-близо. След това замахвам и ръката изплющява върху тялото ми. Мухата е излетяла, но не се маха. Прави няколко прощални кръга и чак след това отлита, да досажда на друг.
Разтривам удареното място и се отпускам. Притварям очи и светът отново става златисто-зелен. Не чувам досадното бръмчене, но зная, че рано или късно, ще дойде друга муха. Мога да мразя мухите, защото те никога не свършват, но мразя да мразя.

Добър човек

Някога преди много години в едно далечно царство живял един добър човек. Толкова добър,че в историята не е останало дори името му. Всички го наричали Добрия човек.
Добрият човек никога не правел лоши неща. Нито на хора, нито на животните. Когато вървял по пътищата погледът му бил насочен все надолу, за да не смачка случайно някоя мравка или стръкче трева.
Добрият човек, бил съгласен с всекиго. Дори да имал друго мнение, го запазвал за себе си. Не искал да обиди никого.
Добрият човек живеел в малко царство, а времената били тежки. Навсякъде, на където погледнел, виждал неправда и мъка. По цял ден гледал неправди и мъка, а нощем не можел да заспи до късно. Колкото и да мислел, не можел да направи нищо. Една нощ взел решение, да се махне от царството и да тръгне по белия свят.
Още на разсъмване поел по пътя и когато слънцето огряло, вече бил преминал границите на царството. Колкото и далеч да отивал, все на мъка и нещастие попадал.
Както вървял по пътя и видял разбойник, който обирал пътник. Добрият човек се втурнал на помощ и спасил пътника. Не след дълго дошли стражарите и хванали разбойника.
Пътникът поискал да благодари на спасителя си, но го видял натъжен. Когато го попитал какво го мъчи, добрият човек обяснил, че се тревожи за разбойника.
Спасеният не казал нищо, но като се върнал в селото си, разказал как го се е спасил. Хората поклатили глава и решили, че спасителят е или луд, или много добър човек.
Добрият човек продължил по пътя си. На много хора помогнал, а и се намерили хора, които и на него помагали.
Един ден стигнал до столицата на царството. То се управлявало от жесток цар, за когото живота на хората не струвал пукната пара. Често дори се забавлявал, подлагайки хората на нови изпитания и мъки.
Когато добрият човек влязъл в града, царят бил измислил ново забавление. Стражите му хвърлили на най-оживените места, гърнета пълни със зли оси. Гърнетата се счупили, а осите разярени се нахвърлили върху нищо неподозиращите хора.
От прозорците на двореца, царят гледал как хората бягат и крещят и се прививал от смях. Скоро обаче хората се окопитили. Всеки взел каквото имал подръка и избили осите. Само добрият човек, понесъл безропотно жиленето и не убил нито една оса.
Царят го забелязал от прозореца и се зачудил, но стражите познали странника и обяснили,че това е просто добър човек. Тогава царят решил да се позабавлява и да изпита странника. Наредил да го поканят в двореца, а още щом добрия човек пристъпил прага, насъскал кучето си срещу него.
Добрият човек, не побягнал и не се защитил. Дори хвърлил настрани тоягата, която носел и кучето забило зъби в крака му. Скоро обаче, като видяло,че човека не се защитава, кучето го оставило и легнало в краката му.
Царят се учудил още повече. Приближил се до странника, за да се увери,че е човек от плът и кръв. Решил да го задържи в двореца. Отделил му почетно място, от където чувал и виждал всичко и се забавлявал с мъката му.
На другият ден Царят организирал ново забавление. Този път изпратил хора, които скарали хората на пазара. Скоро на площада пред двореца започнал бой. Царят гледал през прозореца и се превивал от смях. Извикал да доведат и странника и за да се забавлява още повече. Странникът дълго гледал, без да промълви дума. Лицето му останало каменно и царят изненадан се приближил до него, за да разбере, какво става. Тогава тогава странникът протегнал ръка, взел ножа на Царя и го забил в сърцето му.
-Но, защо?- попитал началникът на стражата.- Ти не уби нито една оса , дори не посегна да удариш кучето. Мислехме, че си добър човек, а ти извърши убийство.
-Направих добро! Осите и кучето можеха да навредят само на мен и не осъзнаваха какво правят. Човекът когото убих, е нанесъл вреда на хиляди и щеше да продължи. По-добре да не съм добър човек, отколкото да го оставя да продължи.

Криза в Ада

Дяволът намести очилата си и погледна строго дребното човече изправено пред него, но то не трепна.
-Виж, какво!- изръмжа Дяволът.- Казах ти, че те няма в списъка! Объркал си пътя. Най-вероятно си разпределен другаде. Изчезвай, докато не съм размислил!
-Зная, че ме няма- -засмя се човечето. - Просто реших да намина, за да видя как я карате.
-Махай се бе, човече!- разсърди се още повече Дяволът.- Не зная кой си и какъв си, но тук имаме ред. Никой не може да прави, каквото си иска.
-Че как, не ме знаете? Аз съм много известен икономист. Дори съм министър в своята страна.- не трепна човечето, а след това намести очилата си и огледа внимателно наоколо.
-Хубаво местенце си имате. Сигурно обаче издръжката му е доста скъпа?
-Ами, скъпичко е.- въздъхна Дяволът.- Нямаме много приходи, а трябва да поддържаме милиони казани. Само дървата за тях, струват колкото издръжката на Рая и Чистилището накуп. Миналата година се опитахме да минем на въглища, но Синдикатът на Дяволите не разреши. Всеки мисли, че парите падат от небето, или си ги печатам сам. Пфу.... Ако не се издължа до няколко дни, доставчиците ще ме натопят Горе.
-Мда...- намести очилата си човецето. - Очаквах го. Тук има потенциал, но ви липсва добра фискална политика. С малко дисциплина и ограничаване на разходите, това място може да стане Рай.
-Рай ли?!? - настръхна Дяволът.
-А, да! Сбърках, но такава е приказката. Искате ли помощ, или не?
-Ами, какво предлагате? - присви очи Дяволът.
-На първо място балансиран бюджет. Ще отрежем всички излишни разходи. За какво са ви например толкова дяволи? Половината не правят нищо, а се греят за чужда сметка. Намаляваме казаните с 50% и от тук икономисвате и 50% от горивото.
-Е, чак пък на половина!- опита се да вземе думата Дяволът. -Ами къде ще сложим грешниците?
-Че какво ти пука! -засмя се човечето.- Ще ги наместите по-нагъсто и ще им обясните, че е криза. Който не разбира, да заминава за Чистилището. Тук поне са на топло. Като казах топло, се сетих за още икономии. Не е ефикасно и екологично да горите дърва. Можете да опитате със слънчеви панели.
-Ти луд ли си бе!- скочи Дяволът. - Нали за тях трябва слънце, а тук е тъмно, като в рог. Освен това съм правил сметки и излиза три пъти по-скъпо.
-Какво те бърка цената? Ще дадеш местата на концесия, ще прибереш парите, а сметките ще плащат тези, които ползват казаните. Освен това, за всеки казан ще прибираш и такса за зелена енергия. Чиста енергия, чисти приходи за теб. Който не може да си плаща, да стои на студено! Като заговорихме, за алтернативни източници, се сетих, че има още две възможности. Можеш да прокараш тръби и да преустроиш котлите на природен газ. Ще те свържа с доставчика и ще се разберете. За теб е само печалбата, а и облагаш количествата с акциз и можеш да печелиш двойно. Има и оферта за два ядрени реактора. Ще ти ги построят без пари и няма да имаш грижа за тях. Даваш мястото и хоп! Има малки рискове, пък и цената е солена, но нали няма да даваш пари сега.
-Аааааа!!! Тези не ги ща!- изправиха се рогата на Дявола.- Вече се сетих от къде си. Там си прави, каквото искаш, но тук не давам! Те във Венецуела и Северна Корея не ги щат реакторите, аз тук да ги взема. Не, че ме плаши радиацията. Тук на никой не му пука. Ама да плашат и правнуците ми, не съм съгласен.
-Добре де!-засмя се човечето и отново намести очилата си. -Аз само опитах. Ти си решаваш, но ще има и нещо за теб лично. Помисли си пак. Така.... Следващата стъпка са данъците....
-Хе-хе-хе! Наистина си луд за връзване. Къде си видял, дявол да плаща данъци?
-Кой ти каза, че ти ще плащаш? Ти само определяш размера и ще ги събираш от останалите дяволи. Ще направиш една данъчна полиция от съкратените от казаните и даже и това няма да правиш. Знаеш ли колко неща може да се обложат с данък! За акцизите се разбрахме. На всичко, което влиза тук и излиза- акциз. После казаните- на всеки казан топломер и да си плащат. Слагаш цена на гигакалория и точка!
-Ама те половината не работят. Освен това от къде ще вземат дяволите парите?
-Работят не работят, ще плащат! Ако не знаеш как, провери в Топлофикация- София. Погваш дяволите и те събират парите от клиентите. Грешниците, де.
-Ама от къде ще ги вземат те? Че те и дрехи нямат на гърба си?
-Какво ти пука? Да намерят! На който не му харесва, да върви в чистилището на студено! Има още и още, но като почнем ще видиш. Важното е да има добра фискална политика и ограничаване на разходите. Като съберем малко пари, ще направим и няколко магистрали и това място ще стане Рай.
-Аааааа!!!
-Извинявай, но такава е приказката. Сега да си стиснем ръцете и да започваме!

Някъде Горе, един белобрад старец, погали брадата си и се усмихна под мустак. След толкова години усилия, беше намерил Начина. Наложи се да проведе експеримент в една малка страна, но такъв е живота. Без жертви не може.

Седмица на охлювите

Вчера сутрин, докато вървях към работата, няколко сенки, които притичаха през пътя ме стреснаха. Всъщност не бяха сенки и не притичаха. По мокрия асфалт в различни посоки пълзяха охлюви.
Два бяха прегазени от преминала кола, но това не вълнуваше останалите.
Сетих се, че от години всяка пролет виждам подобна гледка. Разбудени от топлото, охлювите изпълзяват от зимните си скривалища и плъзват навсякъде. Някога си мислех, че любовта ги води и не обръщах внимание, че всеки си пълзи накъдето му скимне. Очевидно времето е дошло. За около седмица, всяка сутрин ще трябва да внимавам къде стъпвам. След това ще изчезнат, все едно в дън земята.
В работата също се натъкнах на няколко, забързани неизвестно за къде. Единият дори се беше покачил високо в клоните на едно дърво.


















На обяд погледнах в нета и си припомних неща, които бях забравил за тези странни животинки. Любовта не им е стихия, защото са хермафродити. Устройството им е извънземно и на практика се състоят от мускулест крак за придвижване и уста със 150 реда по 100 зъба. Добре, че не си падат по човешко месо.
Всъщност ако се загледаш в тях са симпатични и дори се замислих, да си взема един за домашен любимец. Живеят до двадесет години и не са претенциозни,.
Не знаех, че тъмните охлюви, които са плъзнали навсякъде са всъщност горски охлюви. Градинските са със светла черупка и почти не съм срещал по нашия край.
На връщане от работа видях нещо друго. От двете страни на пътя, бяха плъзнали не охлювите, а човешки същества, които ги събираха. Спомних си, че всяка година е така, а цената им е около 10 евро на килограм.
Развалих си настроението, защото при търсенето в нета попаднах и на рецепти за тези кротки създания. Ако случайно не знаете, хомо сапиенс ги приготвя за ядене, като ги вари живи. Дори да имах влечение към екзотичните храни, никога не бих опитал охлюви.
Само, че на много хора им харесва. Отглеждат се и във специални ферми, а за миналата година износът е бил към 900 тона?!?
Брррр....
Един колега разказа, че в неговата градина охлювите плъзнали още преди седмица. На гости му били роднини от друго място, а при тях „брането на охлюви“, вече било свършило. Втурнали се по двора, че претарашили и съседите и напълнили торбите. След това взели една голяма тенджера и приготвили вкусна вечеря. Майка му обаче, когато се прибрала осуетила всичко. Изхвърлила „деликатеса“ заедно с тенджерата.
Преди два дни Aria, спомена в пост - За вегетарианството. Не съм вегетарианец, но подобни неща могат да ме накарат да стана.

Великаните и принцесата

Някога, много отдавна, когато хората още ги нямало, Земята се владеела от Великаните. Те приличали на днешните хора, но били огромни. Самите те не осъзнавали, че са Великани. Не знаели, че са огромни, защото нямало с кого да се сравнят.
Били работливи и добродушни. Денят им преминавал в труд за прехраната, а за един великан трябва доста храна. Още от ранни зори всички заедно отивали на полето и се завръщали по тъмно. Вечер, когато се събирали край огъня душите им се отпускали. Тогава пеели, танцували и разказвали чудни стари истории.
Великаните нямали царство. Нямали царе и владетели, защото такива не им били нужни, а и никой великан не би направил нещо по волята на друг.
Един ден, когато се връщали от полето, един от великаните видял в тревата нещо малко и блестящо. Навел се да го разгледа и ахнал. Малкото блестящо нещо, било човешко същество. Изключително малка и крехка жена, облечена в блестяща рокля.
Великанът внимателно, я поставил в шепата си и изтичал да я покаже на другите. Всички се възхитили от гледката и всеки от великаните искал да подържи крехкото създание в ръка.
-Хей! - чули те тънък гласец. - Аз не съм играчка и нямате право да се отнасяте така с мен! Как смеете да мачкате новата ми рокля с тези огромни груби лапи? Пуснете ме веднага!
Великаните се стреснали и внимателно оставили малкото чудо на земята.
-Извинявай!- обадил се най-възрастният от тях.- Не искаме да ти сторим лошо, но не сме виждали друго същество като теб. Кой си ти? Какво си?
-Грубияни! Аз не съм Какво! Аз съм Принцеса! Никой няма право, да говори с мен на ти. Освен това стойте по далеч. Мразя миризмата на чесън, а вие най-вероятно се храните само с това.
-Извинявай, Принцесо! Тоест извинявайте, но не сме искали да Ви нараним, нито да Ви обидим.- смутили се великаните.- Само, че за нас сте нещо непознато. Никога не сме виждали Принцеса. А какво е Принцеса?
-Глупаци!- троснала се Принцесата.- Как може да не знаете, какво е Принцеса? Принцесата е най- прекрасното нещо на света. Тя е най-красивата, най-умната, най-добрата. Пее и танцува най-добре от всички и сърцето и тръпне в очакване на нейния Принц.
-Какво е Принц? - продължили да разпитват великаните.
-Ох! - троснала се Принцесата.- Принцовете са хубави младежи, които не правят нищо, в очакване да дойде времето, когато ще станат Царе. Понякога не са нито умни, нито красиви, но за нас Принцесите те са нужни, защото само ако се оженим за тях, можем да бъдем Царици някой ден.
-Извинете ни, Принцесо, но какво е Цар? Ами Царица?
-И това ли не знаете? Царя и Царицата са хора, които владеят царства. Владеят всичко в пределите на царството и всички са длъжни да им се подчиняват. Живеят в красив дворец и по цял ден се разхождат в градината, сред прекрасни цветя. Всяка вечер организират бал, където танцуват до зори. Когато не са заети с разходките и баловете издават заповеди на поданиците си.
-Ами кога Царят и Царицата обработват нивите си? Кога намират време, да почистят домовете си, или да приготвят храната си?
-Леле, какви сте застреляни!- хванала се за главата Принцесата.-Царя и Царицата нищо не правят сами. Поданиците им ги хранят и се грижат за тях. Те само заповядват и всеки е длъжен да изпълнява заповедите им. Ох! Защо ли ви обяснявам? Диваци, като вас нищо няма да разберат, а моят Принц сигурно ме чака у дома.
Принцесата дори не се сбогувала, а вдигнала полите на роклята си и се втурнала по посока на залеза.
Великаните дълго мълчали, опитващи се да я проследят с поглед.
-Знаете ли какво?- промълвила една великанка.- Мисля, че и аз съм Принцеса.
-Аз пък съм твоя Принц! - поел ръката и един русоляв гигант.
-Добре! - съгласила се великанката- А кога ще станем Цар и Царица? Кога няма да работим нищо?
-Може още от утре!- обещал избраникът ѝ, но се намесили и другите.
Всеки великан искал да бъде Принц, а всяка великанка Принцеса. Спорили до сутринта и накрая решили, че всъщност спорът е излишен. За да не се карат повече, се разбрали от този ден всички великани, които не били женени, да бъдат Принцове. Неомъжените великанки, ставали Принцеси, а семейните по право били Цар и Царица. Така и не уточнили, на кого ще заповядват Царят и Царицата, но това не било важно.
Някога, много отдавна, когато хората още ги нямало, Земята се владеела от Великаните....

Гибелта на динозаврите

Преди много, много години едни създания властвали над нашата планета. Независимо дали били огромни или дребосъци, дали плували в моретата или били господари на сушата, динозаврите не търпели никаква конкуренция. Телата им били създадени за да се чувстват удобно във всяка среда, а духът им бил на победители. Един динозавър можел да бъде победен само от друг динозавър. Земята била приятно място за динозаврите и те я завладели цялата.
Минали много векове, а после, в един хубав слънчев ден, динозаврите внезапно изчезнали от лицето на планетата. Днес учените твърдят, че причината е в огромен метеорит паднал на земната повърхност. Може би са прави, или пък може би историята е била друга.
Екип на известен наш ежедневник реши да открие истината, допитвайки се до първите хора в държавата. Засукана репортерка с богат боен опит зад гърба, оправи набързо грима и прическата си и се втурна да изпълни задачата. Въпросът, който трябваше да зададе, я изненада, но си замълча. Всяко дете знаеше, че динозаврите не са изчезнали. Наскоро дори даваха филм с тях, но репортерката беше свикнала да не задава въпроси на редактора.
Честа пръв да отговори на въпроса, се падна на държавния глава. За съжаление, вратите на президентството така и не се отвориха, но след час чакане, репортерката се получи писмен отговор от пресслужбата:
Във връзка с инсинуациите, че динозаврите са отстреляни по време на президентски лов в Юкатан, Мексико, искаме да заявим следното:
1. Президентът наистина се е намирал по същото време в района, но не е бил там на лов, а на разходка.
2. Президентът е направил много за опазване на природната среда. Сприятеляването на вълчица и овчарско куче, е постижение без прецедент в световната история. Президентът се надява, че наследникът му ще продължи традицията и към двойката приятели ще добави и малко тиранозавърче.
Следващата спирка на репортерката беше при премиера. Намери го на един строителен обект с лопатка и кофичка с пясък в ръка.
– Не ме занимавайте с глупости! – тросна се той. – Аз правя магистрали и метрото. Има ли пътища, ще има и динозаври. Що не питате онези предишните, къде са животинките? Щото те са ги окрали! Всичко са окрали, но няма аз да им плащам простотиите!
Репортерката потърси предишния премиер.
– Ще изчезнат, разбира се! Ще изчезнат защото няма приемственост и социална политика. Сегашното управление ги е довело до нравствен и физически упадък и нищо чудно сами да са сложили край на живота си. Вижте какво искат да направят с бившата социална министърка и с паметника на Съветската Армия.
– За всичко са виновни от ДС и КГБ! – намеси се без да го питат един бивш премиер – лидер на партия без членове. – Ако аз бях премиер тогава, това нямаше да се случи. Ако ме помолят, още не е късно да оправя нещата. Само аз знам как, ама няма да ви кажа!
– Ние от Съюза на аааа..., имаме собствена позиция по въпроса и не бързаме за никъде. Времето е наше! – намеси се друг партиен лидер с очилца. – Нали така, Иване?
– Идиоти сте вие! – скочи лидерът на националистическата партия. – Затова ни мачкат турци, гърци, сърби и цигани. Искат да забравим, че заедно със западните олигофрени, под ръководството на американския посланик, са избили българските динозаври. Ако не беше този геноцид, днес на Земята щяха да препускат няколко милиарда динозаври с български произход и самосъзнание.
– Керванът си върви, кучетата си лаят! – поглади брадичката си друг лидер. – Освен това динозаврите не са измрели. За рождения ден, ми подариха цели два. Жалко, че ми развалиха барбекюто и не можах да опитам вкуса им, но ще си направя ново, по-голямо. Не знам за динозаврите, но аз съм вечен!
– Само ние, можем да кажем истината! – обади се и Яне. – Имаме всичко записано на флашка и утре ще изнесем данните. Прокуратурата трябва да се намеси решително, но и тя е вътре. Имаме флашка и за нея, а и за вашия вестник ще направим, ако не ме отразите подобаващо.
Телефонът на репортерката звънна. Търсеха я от Мадрид.
– Алооо! Знам кой е виновен, но ще го кажа, когато му дойде времето. Искам само да декларирам, че динозаврите са принадлежали на дядо ми. Имам документи за това и колкото искате свидетели – всичките са съвременници на случката. Искам си ги обратно! И да ми върнете дворците, че ще ви съдя до дупка!
Репортерката затвори телефона, усмихна се доволно и отскочи да пийне едно кафе. На връщане към редакцията успя да събере мнението и на представителите на две извънпарламентарни партии, които бяха единодушни, че причината е в липсата на гражданско общество в средите на динозаврите.
Написа материала на един дъх, но главният редактор ѝ го върна. Според него основната причина, за гибелта на динозаврите била, че не четели вестници.
Разследването продължава, като за целта са наети и три социологически агенции. Отговорите ще бъдат ясни, след изборите на есен.

Етика и морал

В петък присъствах на разговор, в който се обсъждаше моралът на днешното общество. В общи линии, нищо интересно. Шаблонни фрази, които може да значат всичко.
Замислих се обаче, доколко думата морал, може да се отнесе към голяма група хора. Тя всъщност се бърка с думата етика, която е нещо друго. Етиката е философско понятие, което поставя основите на взаимоотношенията в едно общество. Тя е сбор от общи норми, които са пожелателни. Различна е за различните култури, религии, времена и групи хора. Често законите в една държава, се стремят да се приближават към етичните норми на най-голямата или най-влиятелната група в държавата.
За разлика от общите норми в етиката, когато говорим за морала, не трябва да забравяме, че той е лично качество, сбор от неписани и променливи норми, неповторими за всеки човек. Наистина се влияе от шаблоните на етиката, от законите и от доминиращите норми в средата, в която живеем, но често разликите са големи. Моралът на отделните хора, може да е различен, дори в рамките на едно семейство. Основното което го формира, като индивидуалност е личния житейски опит.
Кое влияе повече- етиката на морала на отделния човек, или обратното?
Според мен, двете категории са в значителна степен независими. Нека разгледаме един пример- кражбата. Почти в нито един етап от човешкото развитие, отношението на етиката към кражбата, не е било положително. Само, че кражбите съществуват във всяко общество и извършителите им, не изчезват. Някои имат морални задръжки, но други приемат това действие, като нещо нормално.
Спомням си годините преди 1990 година, когато се говореше за комунистическия морал, като морал на бъдещето. Само, че това не пречеше да се краде повсеместно, особено така нареченото общо(държавно) имущество. Днес това двойствено отношение се е запазило, а вече и личното имущество не е табу. Мисля, че сигурно няма човек, който по един или друг начин, не се е облагодетелствал от общото, но има разлики в степента и размера.
Защо тогава, съществува етиката, след като не е задължителна и влиянието и е толкова слабо? Ами защото хората се нуждаят от идеали. От друга страна съществуването на правила на етиката, правят възможно съвместното ни съществуване. Повечето хора поне външно, се стремят да се придържат към тях. Може би някой ден ще има по-голямо приближаване, на етиката и морала, но това ще е в далечното бъдеще.
Дотогава всичко е в нашите ръце и желанието ни да съжителстваме с другите.

Клошар

Никой не знаеше годините му, нито откога беше в бизнеса. Дори и името му не знаеха. Знаеха само, че винаги доставяше желаната стока и не взимаше скъпо. Идваше в града един път месечно, продаваше стоката и отново изчезваше.
Казваха, че е богат. Много богат, но никой не знаеше къде отиват парите му. Някои казваха, че ги заравя в земята. Други шушукаха, че играе комар, а трети твърдяха, че си пада по новите наркотици. Всъщност нямаше значение. Важното беше, че изпълняваше всяка поръчка.
Той беше клошар. Беше най-добрият клошар.

Събуди се преди първите слънчеви лъчи да озарят небето. Дори и в този ранен час, жегата изгаряше дробовете. Прокара език по напуканите си устни и се загледа в причудливите силуети на купищата боклуци наоколо. Бяха навсякъде и никой не се интересуваше от тях. Не струваха и пукната пара, защото много по-евтино беше да се вземе нещо ново. Старите боклуци се се трупаха, и трупаха и много хора се препитаваха да ровят в тях.
Не всеки ставаше за тази работа. Нужен беше нюх, защото цените неща не се намираха лесно. Не се виждаха с просто око и съществуваха много фалшификати. Находищата се изчерпваха и трябваше да се обикаля дълго, а клиентите ставаха все по капризни.
Никой не искаше неща втора употреба, а нови нямаше. Древните бяха имали лошия навик да износват чувствата си. Много рядко се се намираха неупотребявани и то основно от тези, които днес не се търсеха.
Стана разкърши снага и преметна стария чувал на гърба. Отново имаше специална поръчка, а срокът наближаваше. Знаеше едно място, където все още можеше да се намерят стари и запазени чувства. Не знаеше откъде се взимат, защото колкото и пъти да проверяваше мястото, само след седмица откриваше нещо ново. Днес също не остана разочарован. Първото, което откри накара очите му да заблестят. Намери едно Самочувствие от преди хиляди години. Наистина малко напукано и покрито с бръчките на времето, но сто процента истинско. Ако го залепеше и почистеше, щеше да намери доста желаещи за него. Постави го в чувала и продължи напред. Подритна една любов, а после друга. Смачкани и изсушени, изразходвани напълно. Никой не даваше и пукната пара за такива. Древните ги бяха имали в излишък. Понякога се намираха и нови, неупотребявани, но и за тях днес нямаше пазар.
Избърса потта от челото си и продължи да се рови. Чувалът му бавно се пълнеше и започваше да тежи. Намери ярост и няколко чудесни образци на омраза. Вървяха добре и винаги имаше клиенти за тях, но днес търсеше друго.
Когато вдигна очи, слънцето вече се скриваше зад хоризонта и всичко наоколо беше обагрено в червено. Скоро и последните лъчи изчезнаха. Небето се изпълни с милиони звезди, но долу мракът беше непрогледен.
Клошарят въздъхна и потърси място за спане. Отпусна се направо върху топлата земя и се загледа в небето. Звездите бяха замръзнали неподвижно.
Затвори очи, но тогава през миглите му проникна светлина. Сякаш една малка звезда се беше откъснала от небето и застанала над него. Отвори очи и бавно протегна ръка, докато светлината докосна дланта му. Внимателно затвори пръсти, извади малка метална кутийка и прибра звездата там. Усмихна се, подложи ръка под главата и повика съня.
Отново беше намерил каквото търсеше. Никой друг освен него, не можеше да достави Щастие. В света имаше само няколко души, които притежаваха такова. Държаха го в масивни трезори и само на големите празници, го изваждаха за да му се любуват.
И този път изпълни поръчката и клиентът щеше да е доволен. Можеше и да даде бонус, а парите бяха важни.
Един ден, щеше да има достатъчно, за да се оттегли на някой от малките острови на Юг. Там все още нямаше планини от боклуци и можеше по цял ден да ходиш бос върху истинска трева. Тогава щеше да има и своя частица щастие. Беше я открил още преди години и лежеше заровена на тайно място в очакване на ДЕНЯ.
Скоро щеше да има парите. Дотогава той беше само един клошар. Беше най-добрият клошар.

Дядо и мелница

Един дядо имал мелница. Разположена на брега на една река, по цял ден въртяла камъните е мелела жито. Доволен бил стареца от мелницата и си я обичал. Била му вярна другарка много години.
Един ден, когато слънцето изгряло, дядото влязъл в мелницата и усетил, че нещо не е както трябва. Мелницата била спряла и камъните не мелели жито.
Потърсил причината и видял, че реката била почти пресъхнала. И друг път водата била намалявала, но скоро усилвала течението си и воденицата отново заработвала, както преди.
Седнал дядото и зачакал. Чакал час, два, три. Водата не идвала и той започнал да се ядосва. Минал целия ден, но нямало никаква промяна.
На другата сутрин, воденицата пак била като мъртва. Ядосал се дядото, и започнал да ругае воденицата, а накрая взел ,че я запалил.
Воденицата изгоряла до основи, а когато димът спрял, по коритото на реката се чул шум. Реката прииждала пълноводна, както винаги.
Само воденицата я нямало.

Относно скорошните проблеми на Blogger, искам да кажа, че нямам намерение да си паля „воденицата“, или да си местя блога на друго място. Имам блог и с безплатната платформа на WP, но освен системата за модериране на коментарите, всичко останало е по-зле. Може би трябва някой ден да отдела време за пост и да опиша впечатленията си, но уважавам избора на всеки. Нямам и намерение да споря, коя платформа е по-добра.
Платените хостинги не ме интересуват, защото този блог е хоби, а не професия. За мен Blogger е отлична безплатна платформа, която задоволява всичките ми желания . Нещо повече, чрез Blogger, съм запознал задочно с много хора, които харесвам.
Ето, че отново сме на линия.

Безсмъртие

Вчера беше мрачен и студен ден. Само на обяд слънцето се показа за малко. Опитах се да събера малко топлина и настроение и докато се припичах на слънцето, се загледах в две стари дървета.
Посадени се преди аз да се родя и като гледам, ще ме надживеят без проблеми. Не са безсмъртни, но дали им е нужно? Те не се стремят към безсмъртие. Просто живеят своя живот.
Замислих се, дали и аз бих искал да съм безсмъртен. Прието е да се смята, че хората се боят от смъртта. Че затова се надяват да продължат живота си в друг свят, на ново място. Както се казва, готови са да „продадат и душата си“ за надеждата, че няма да изчезнат безследно. За надеждата, че светлината ще е вечна.
Когато бях малък и аз понякога съм се страхувал. Имало е нощи, в които не съм мигвал, защото сънят би довел страшни кошмари.
Отдавна обаче не мисля за това. Може би защото съм умирал вече и още на два пъти, онази с косата ме е потупвала по рамото.
Всъщност мисълта за безсмъртието, не е породена от мрачни мисли, а от един разговор. Тогава си представих човешкия живот, като съд, който можем да напълним само до горният му ръб. Не повече. Може да остане и празен, защото зависи от нас, но не можем да добавим повече.
После реших,че греша. Всъщност човешкият живот е просто мрежа. Тя също има определен обем, но не всичко, което слагаме остава в нея.
Хубавите и лошите неща в нашия живот са в различна пропорция за всеки. И хубавите и лошите пълнят нашата „мрежа“. Дребните преминават и не се задържат, а остават само големите неща.
Когато мрежата се напълни, не можем да добавяме повече. В някои мрежи има повече хубави неща и на хората им се иска да имат още място. В други има повече лоши неща и хората просто не могат да понесат и капчица мъка повече.
Не зная каква ще бъде моята мрежа, когато се напълни. Може би, нито хубавите, нито лошите неща няма да са в повече. Не зная и кога ще стане, но не се и притеснявам. Колко и с какво ще бъде пълна зависи от мен. Ако пък цял живот не ти е стигнал да напълниш своята мрежа, не е във времето причината.
Такъв е живота. Повече не е нужно, нито не мен, нито на другиго. После като дърветата, ще отстъпим място на нови. Други ще пълнят своите мрежи с хубаво и лошо. Ще повтарят нашите грешки, или пък ще правят свои, но това ще е без значение за нас.
Вчера в моята мрежа нямаше важни неща. Имаше дребосъци, които ще останат за малко, а след това ще изпаднат през дупките, но денят беше хубав. Всъщност нямах време да броя, но и да имах нямаше да го направя. Няма смисъл да губя от дните, часовете, минутите. Те са мои и са днес, утре и докогато ми е писано. Не мога да ги направя повече и не искам, но какви ще бъдат зависи от мен. Не искам безсмъртие. Искам си днешния ден.

Законите

Преди много години едно младо лъвче, син на царят на гората, се загубило. Тръгнало на разходка и неусетно излязло от гората. Пред него се открил друг свят- светът на хората. Лъвчето не се поколебало, а смело навлязло в този странен свят. Всичко му изглеждало интересно и вълнуващо и всеки ден научавало нови неща. Опознало и хората. Дребни и слаби зверове, които със силата на мозъка си и с организация покорявали дори природните стихии.
След години лъвчето се върнало в родната гора. Старият Цар бил починал и то заело неговото място. Нямало много задължения, но преживяното в света на хората, го изкушило да направи промени. Събрало животните и им обяснило своите планове. Разказало им за чудния свят на хората и за законите, по които живеят:
-Хората са слаби и беззащитни, но заедно са непобедими. Някои казват, че дължат това на мисленето си, но често съм виждал, да правят глупави неща. Затова мисля,че всичко идва от организацията им. Хората създават закони и живеят по тях. Всеки закон е записан и има специални хора, които следят за спазването му. Ако някой наруши закона, го наказват строго. Ще кажете,че и ние си имаме закони, но не е така. Нашите не са записани, а и не са променяни от хиляди години. Светът върви напред и ако искаме да сме в крак с времето, трябва и законите ни да са пропити с духа на промените. Затова от утре, ще започна преглед на всички закони. Ненужните ще премахна, а старите ще обновя, за да са полезни за всички. До седмица ще имате новите закони и от вас остава само да ги спазвате.
След седмица законите били готови и всяко животно в гората получило копие от тях. За да ги чете, знае и помни. За да живее според тях.
Не минала и седмица и зайците отишли при лъва да се оплачат.
-Ваше Величество, в законът е написано, че всеки има право на живот и никой не може да отнема чужд. Защо тогава вълците продължават да ядат зайци?
Лъвът се ядосал и извикал вълците на съд, но те се оправдали със закона. Там било написано, че всеки има право на храна и никой няма право, да го лишава.
Объркал се Лъвът и събрал животните на съвет. Никой не смеел да вземе думата, но всички имали своите забележки. Тогава пристигнал и бухалът, който бил закъснял. Още от вратата, започнал с обясненията.
-Няма грешка! И зайците са прави и вълците. Проблемът не е обаче в закона. Това е основен закон и трябва да се допълни. Трябва да има уточняващи закони за всеки конкретен случай.
-Добре! Ще ги напиша.- съгласил се Лъвът, но се замислил и се отказал.- Не става! Както и да го мисля, не може всички да са доволни. По-лесно ще е да направя отделни закони за зайците, закони за мечките и закони за вълците.
-Това добре, но каква ще е разликата с времето, когато нямахме закони?- попитали животните.
Лъвът се замислил отново, после махнал с лапа и отменил всички нови закони. В гората нямало нужда от тях. Тук си имало стари неписани, но спазвани от всички закони.

Там някъде зад девет планини в десета има една стара гора. Там времето е спряло, а човешки крак никога не е стъпвал. Под гъстата плетеница от клоните, денем и нощем животът не спира. Хиляди горски създания, живеят по своите просто правила, създадени незнайно кога и от кого. Те не се променят никога и всяко животно още от раждането си, ги знае, защото те са неговата същност. Без тях никой не би оцелял и дори самата гора, би загинала отдавна.
Тези правила не са записани никъде и никога няма да бъдат записани. Няма нужда, както и никое животно не изпитва нужда, да ги променя. Просто живее с тях. Добри или лоши, всички знаят, че това са законите на гората и се подчиняват без да питат.

Белите вълци

В една стара гора, преди много, много време се родили две вълчета. Майка им ги отгледала с любов и и ги научила на всичко, което знаела. Само в едно не успяла- още от съвсем малки двете вълчета не се понасяли. Ако нямало кой да ги пази, се нахвърляли едно върху друго, опитвайки се да прегризат гърлата си.
Може би причината е в това, че били различни. Едното вълче имало сива козина, а другото бяла. Може би, или пък имало друга причина, но никой така и не разбрал.
Вълчицата успяла да ги опази, а колкото растели, толкова и по-предпазливи ставали, но омразата им не намалявала. Просто страхът от зъбите на другия ги държал на разстояние.
В денят, когато научили всичко, напуснали родната бърлога и се отправили в различни посоки. Засeлили се в двата края на гората и през целият си живот не се доближили. Само, когато вятърът донасял миризмата на другия, огласяли нощите със свирепия си заканителен вой.
Двата вълка имали потомство и продължили родът си. След години, вече две глутници обикаляли гората. В едната половина живеели сивите вълци, а в другата белите. Били пълни господари на местата, където живеели и всяка година се увеличавали.
Скоро пътищата на двете глутници, започнали да се пресичат. Ту едните, ту другите навлизали в чужди ловни територии и един ден се сблъскали.
Битката била жестока и продължителна. Двете глутници се преследвали из цялата гора. Ту едната, ту другата надделявала, но след това съдбата се обръщала..
В началото другите животни, гледали отстрани жестоката битка, но скоро били намесени и те. В битката се включила цялата гора. Едни твърдели, че Белите вълци са добрите. Други пък казвали, че всъщност Сивите вълци са прави. Никой не знаел дори защо е започната битката, но всеки ден загивали много животни.
Един ден в средата на пролетта, най-после битката свършила. Белите вълци успели да убият и последния сив вълк. След това без пощада унищожили и всички, които били против тях и обявили победата си.
Животните, които помогнали на белите вълци, също се радвали. Мислели, че най-после в гората ще настъпят спокойни и мирни времена. Нали лошите сиви вълци, вече ги нямало?
Само,че скоро разбрали,че бъркали. Глутницата бели вълци, вече владеела цялата гора. Нямали вече врагове, но за да заситят глада си нападали и изяждали всяко животно което срещнат.
Един ден изненадали бялото зайче. Обградили го, нахвърлили се отгоре му и го изяли. Никой от вълците не обърнал внимание на виковете на зайчето:
-Хей! Ама защо така? Нали и аз ви помогнах за да победите? Нали и моята козина е бяла?
Само един стар вълк, докато дъвчел последното късче от зайчето, се засмял:
-Вижте го глупачето! Нищо не е разбрало от приказката. Бели вълци- сиви вълци, бяло зайче- сиво зайче. Че какво значение има козината тук?
На съседната поляна, две вълчета спрели за миг битката си. Били родени от една майка, но едното имало черна, а другото рижа козина. Вълчетата поели дъх, а след това от гърлата им се разнесло слабо, но свирепо ръмжене и подновили битката си. Още били малки, но някой ден щели да пораснат.
Животът в гората продължавал....

Цариградско грозде

До пътеката в двора се е разлистило малко храстче. Около 50 сантиметра с нежни листа и незабележими цветове. Расте там от четири години, но рядко спирам погледа си на него.
Нарича се цариградско грозде и доколкото зная си е диворастящо растение, а плодовете му са полезни за хиляди неща. Човекът го е култивирал отдавна, защото е непретенциозно, а започва да дава плодове още от първата година. Това в двора е захванато от коренова издънка. Плодовете му са светло-кехлибарени и наистина приличат на зърната на гроздето. Има и разновидности и с винени плодове, но причината да му обърна внимание е друга.
Сетих се, че от четири години е в двора, а аз така и не съм опитал вкуса на плодовете му. Казват, че са сладки и приятни на вкус, но някак в годините съм пропуснал да протегна ръка. Пропуснал съм да опитам нещо, което е на една ръка разстояние.
Не зная, защо се е получило така. В живота често го правим. Не забелязваме и подминаваме с пренебрежение, нещата които са до нас. Може би не ги искаме, или пък ако не положиш усилие за нещо, не можеш да го оцениш?
Може би тази година ще опитам вкуса. Или пък може би не.
Почивни дни, спокойствие, и добро настроение. Напоследък се събраха доста почивни дни. Обикновените уикенди, не са ми достатъчни. Докато се усетиш и времето се изнизва през пръстите. През седмицата са натрупани дребни задачи, за които времето не стига. Не стигат и почивните дни, може би защото наистина са дребни задачи. Почивката свършва и отново ни поема седмичният график.
Сутрин от планината, като глутница сиви вълци се спуска мъглата. Оголва покритите още със сняг върхове и застива в ниското. Поредица от дъждовни дни, когато влагата прониква през кожата и дрехите. Само понякога, когато слънчев лък успява да пробие през облаците и мъглата, околния свят се превръща в приказно място.
Студът и дъждовете не пречат, всеки ден да разцъфват нови дървета. Не пречат на пролетта да настъпва с всеки ден, но успяват да променят хората. Чакали сме прекалено дълго за топлите дни и сега всеки дъждовен ден възприемаме като кражба.




























Вчера беше първия топъл и слънчев ден от седмица. Този път протегнах ръка и го взех. Оставих задачите отново. Дребни са и ще намеря време да ги свърша.
Извадих пресадените кактуси навън, разходих се дълго, а после в двора гледах свежата зеленина, искряща от слънчевите лъчи. Гледах и слушах. Слушах птичите песни, жуженето на пчелите и дори ми се стори че чух, как тревата расте.
Черно-белият котарак, вече си е направил място в тревата в съседния двор. До есента ще се припича там всеки следобед. Видя ми се остарял . Ще поема слънчевите лъчи, безразличен към птиците наоколо. Нищо, че са на един скок разстояние.
Видях и храстчето цариградско грозде и се сетих, че не съм опитвал от плодовете му. То е там- расте до пътеката и чака. Само на една ръка разстояние е. Тази година ще опитам от вкуса му.
Ако го поискам...

Гергьовден

Днес е Гергьовден. На именниците – Честито! На агнетата- Моите Съболезнования!
Не съм Георги, а и не обичам агнешко, но днес освен Гергьовден е и национален празник. Ден на Българската армия.
За мен, както и за повечето хора, наоколо е просто един почивен ден в повече. Не крия, че не обичам нито войската, нито отделните и представители. Отбил съм си военната служба и се радвам, че на днешните млади, поне това е спестено.
Някой може да каже, че на днешния ден се отдава и почит на загиналите за България. Не мисля, защото има достатъчно дни, в които го правим, а ако беше ден за почит, нямаше да се прави всяка година парад.
Трябва ли и аз да се радвам на хубавите униформи и блестящите оръжия?
Може да съм глупак, но не разбирам, как нормален човек може да се възхищава от оръдия за убийство. Това може да се обясни за хората под пагон, защото единственото нещо, което прави добре войската, е да научи хората си да не разсъждават. За другите, обаче не откривам причина.
Всяка войска се състои от два вида хора. Едните са наборниците, превръщани в стадо, което трябва безропотно да отиде на заколение. Другите са наемници, на които се плаща, за да убиват по заповед, ако се наложи. Кои от тях да уважавам?
Може би, трябва да изпитвам респект, защото това е Българската Армия?
Че какво значение има чия е войската? Нито една войска, не е в услуга на хората. Нито една войска, не е и в услуга на държавата. Войските винаги са били слуги на управляващите, а това е различно.
Погледнете, какво се случва днес в Сирия и Либия. Спомнете си какво правеха военните в съседна Югославия. Без всякакво угризение избиваха и избиват своите сънародници, защото имат такава заповед.
Или пък да погледнем „братските“ американска и руска армии. Каква е разликата между тези формации и банда наемни убийци?
Нека погледнем и историята на нашата армия. Дори и бегъл преглед е достатъчен, за да видим достатъчно срамни моменти. И тя е била използвана срещу собствения народ. И тя е била агресор, без капчица угризения. Днес пък е сбор от платени наемници, които дори не знаят защо изпълняват „важните си мисии“, накрай света.
Може би някой ще каже, че такива са времената и обстоятелствата. Че без войска не може. Че ако искаш мир, трябва да си готов за война.
Дрън, дрън, дрън! По същата логика, можем да оправдаем и канибалството.
Няма справедлива и несправедлива война. Няма и война само с победители, а победените просто са по-слабите, а не по-добрите. Няма страна и народ, които печелят. Печалбата е само за търговците на оръжие. Загиналите не са герои, а жертви една машина за смърт. Жертви са на безотговорни клоуни, същите като тези, които днес ще се надуват пред камерите, ще изнасят вълнуващи речи и ще се правят на опечалени.
Днес е Гергьовден. На именниците – Честито! На агнетата- Моите съболезнования! На всички в униформа и на тези, които ги командват.....