Тъкмо започнах сутрин да посрещам изгрева по пътя и от днес преместиха врамето с един час напред.
А животът се събужда. Не можах да снимам пеперудите, а тази непозната черна пчела май е подранила.
Дърветата напъпиха и се надявах цветовете им да се отворят, но само дрянът цъфти в двора.
Седмицата 11 2017
Денят се увеличава, а пролетта е близо.
В понеделник обаче снегът се завърна.
Вчера търсих предвестници на топлото време, но почти не открих.
Затова пък птиците са навсякъде и не спират да пеят.
В понеделник обаче снегът се завърна.
Вчера търсих предвестници на топлото време, но почти не открих.
Затова пък птиците са навсякъде и не спират да пеят.
В рамките на закона
Провери за трети път товарителницата. Прегледа внимателно протоколите от земния митнически контрол, постави отметки за задължителна проверка на три контейнера и изпрати данните на Отдела за сигурност.
Други задачи за деня нямаше, а трябваше да убие времето до края на работната смяна. Около час игра бридж с компютъра, но му омръзна. Почти не беше спал тази нощ и очите му се затваряха сами. Реши, че едно кафе ще му дойде добре.
Пред автоматите винаги имаше опашка. Кабинетът на мистър Сато беше точно отсреща, но служителите не се притесняваха от това. Директорът на Управлението по въпросите на емиграцията не се интересуваше от ежедневната работа. Не назначаваше кадрите, не уволняваше и не се вълнуваше, какво става в управлението. Поста му беше даден заради Третата степен, до която се беше издигнал с много труд и кариерни хватки. Три години преди пенсионирането си, мистър Сато беше извоювал своето място под слънцето и можеше да се наслаждава на привилегиите. Единственото му задължение в Управлението беше да посреща високопоставени гости, а такива не бяха идвали, откакто Питър работеше тук.
Жители с Първа степен бяха само Императорът на Лунната светлина и неговото семейство. Втората степен притежаваха членовете на правителството и единствените двама астронавти, останали живи от отрядът основал първата лунна база. Всички те живееха зад стените на Забранения град и рядко излизаха навън. Разказваха се легенди за живота и лукса зад стените, но кое беше истина и кое не, никой не знаеше.
– Какво става с теб, човече? – усети как някой го ръга в ребрата.
Беше Стан от Архива. Беше роден на Луната , което беше предпоставка за добра кариера, но след десет години работа в Управлението, все още носеше значката на жител Шеста степен. Вършеше работата си през пръсти, но беше ненадминат в купоните.
– Съвсем ни забрави ти! Вчера бяхме в „Черното куче“ и червенокосата сервитьорка пак пита за теб. Обещах ѝ, че довечера ще те заведем.
– Не мога. Юи ще ме води на балет в Императорския театър.
– Ха-ха-ха! Ти на балет! – прихна Стан. – А на педикюр ходиш ли? Хей, Питър! Шегувам се! Разбирам те напълно. Юи е готина мадама и е Трета степен. Заради нея си заслужава да забравиш хиляда червенокоски.
Третата степен май беше единствената причина да търпи Юи. Тя беше готина, но абсолютно дърво в леглото. Освен това беше празноглава, капризна и прекаляваше с чашката. За емигрант като него обаче, бракът беше най-бързия начин да получа това, което заслужаваше. Когато се оженеше, щеше се сдобие с ранг на жител Трета степен. За разлика от баща ѝ – мистър Сато, животът щеше е още пред него. Да, шефът му беше неин баща. На всичко отгоре го одобряваше и вярваше, че може да промени вятърничавата му щерка.
Ако не се случеше нещо непредвидено, скоро част от мечтите му щяха се изпълнят. Да получиш Трета степен на тридесет и три години не беше малко, но мечтаеше за повече.
Пристигна тук преди пет години, а вече беше жител Пета степен, но това не го задоволяваше. Нощем, когато затвореше очи, още сънуваше, че живее на Земята и се събуждаше потънал в студена пот. След кошмарите идваха спомените.
Спомняше си жегата в мината и праха, който още носеше в дробовете си. Спомняше си, нощите в библиотеката, когато очите му се затваряха от умора. Спомняше си дома си – полусрутена колиба в покрайнините на големия град и ежедневните скандали с роднините за разпределението на оскъдната хранителна дажба, която му даваха от мината. Спомняше си уличните банди, които вилнееха безнаказано, ограбваха и убиваха всеки, който попаднеше пред очите им.
Тогава единственото, което го крепеше бяха мечтите му. Всъщност имаше само една мечта – да живее на Луната. Обикновена, малка мечта, но невъзможна.
Да живеят на Луната беше мечта на почти всички хора останали на умиращата планета Земя. За съжаление, това се удаваше на малцина. Наистина Лунното правителство всяка година обявяваше свободни места за прием на емигранти, но това беше само на книга. От тази възможност, за година успяваха са се възползват един или двама човека, преминали през жестоките процедури за подбор.
Питър кандидатства три пъти, докато разбра, че няма шанс. Опитите му да се самообразова го издигаха над средното ниво, но това не беше достатъчно за да се справи с тестовете.
Известно време обмисляше друг вариант. Луната получаваше по-голяма част от необходимото ѝ от Земята. Някои суровини можеха да се добиват и горе, но излизаше по-евтино да се доставят. Затова корабите натоварени със суровини и провизии, всеки ден излитаха от единствения работещ космодрум край Мадрид. Охраната стреляше на месо, но това не спираше опитите да бъде излъгана. Разказваха се легенди за изобретателността и отчаяната смелост на желаещите да напуснат Земята.
Когато започна работа в Управлението, Питър разбра, че само малка част от историите са верни. Наистина на почти всеки кораб успяваше да се промъкне по някой емигрант, но повечето просто си плащаха на каналджиите. Той нямаше как да събере нужната сума и след първия опит, когато беше заловен на сто километра от космодрума, се отказа.
Оставаше му само една възможност – да участва в Голямата лотарията. Чрез нея всеки месец към Луната тръгваха един мъж и една жена, но шансът да спечели беше много малък. Двама човека от 10 милиарда. Вероятност – 0,0000000002...
Въпреки всичко успя. Когато служителите на Голямата лотария дойдоха за да му съобщят новината, помисли, че е шега. Обаче беше истина. За първи път в живота, съдбата му правеше подарък.
Прекара шест месеца в Карантинното отделение. Така се наричаше лагера за новопристигнали. Стриктен дневен режим, досадни тестове , обучение по лунна история и конституционни основи. Ежедневната утринна клетва към Императора и рецитиране на химна на Лунната империя преди лягане.
Не беше приятно, но не се оплакваше. Около две хиляда души, мъже, жени и деца спяха в стар хангар, използваха по график обща баня и тоалетни, но беше по-добре отколкото на Земята. Имаше чистота, ред, редовна храна и спокойствие.
Дадоха му Десета степен с право на 12 квадрата жилищна площ и работа, като младши чиновник. Не се оплакваше. Имаше шанс да се издигне и щеше да се възползва. Нелегалните ако някога излизаха от Карантинното, получаваха доживотно Петнадесета степен, но и те бяха доволни. Децата им родени на Луната, започваха живота си като жители Шеста степен.
– Гледай! Е това е мадама от класа! – Стан отново го сръчка в ребрата.
Стресна се и разля кафето. Костюмът му беше стар, но обувките бяха подарък от Юи и държеше на тях. Струваха повече от месечната му заплата. Почисти ги старателно и чак тогава погледна нагоре.
– Първа степен! – продължаваше да го ръчка Стан, изпаднал в еуфория. – Ха на бас, че е от Императорското семейство!
В кабинета на мистър Сато имаше посетителка. Виждаше само гърба ѝ, но Стан беше прав. Нямаше нужда да види златната значка или лицето ѝ. Нямаше как да не познае Ивана.
Беше жената, която спечели заедно с него от Голямата лотария. Пътуваха заедно, но не посмя да я заговори. Беше красива, но беше виждал много красиви жени. В нея имаше нещо повече. Нещо, което я издигаше над околните.
В Карантинното се отнасяха пренебрежително към новодошлите, но не и към нея. Охраната и преподавателите ѝ се обръщаха към нея само на „Ви“.
Ивана остана в лагера само две седмици. Когато и той излезе, чу, че се е омъжила за принц Йоритомо III. Император Алекзандър Мейджи II от години беше прикован към леглото и се носеха слухове, че Йоритомо ще е следващият Император.
Титлата не се предаваше по наследство, а се получаваше доживотно след избори, в които право на глас имаха всички лунни жители. В този смисъл женитбата за Ивана беше добър ход. Тя не беше от жените, които се интересуваха само от грим и дрехи. След сватбата всеки ден беше сред хората. Интересуваше се от политика, изкуство и икономика, но най-много от проблемите с новодошлите. Може би защото тази група осигуряваше около 30% от гласовете.
– Питър, ела в кабинета ми! Веднага! – гласът от високоговорителите звучеше тревожно.
Остави чашата кафе, приглади косата си и се забърза по стълбите.
– Влез, Питър! – мистър Сато го очакваше на вратата.
За първи път виждаше шефа си в лошо настроение. Принцеса Ивана си беше тръгнала, но беше очевидно, че разговорът не е бил приятен.
– Сядай, Питър! Нейно Височество определено не е доволна от работата в нашето управление. Да, знам, че ти си най-добрият служител. Стриктен, способен и лоялен. Имаш забележителен нюх и още когато корабът излети от Земята, успяваш да предвидиш в кои контейнери има нелегални. За нещастие, това не решава проблема. За миналия месец тук са пристигнали над сто нови емигранти. Задържани са в Карантинното, но знаеш ли колко струва издръжката им на Хазната? Разходите се увеличават всеки ден, а края не се вижда. Нейно Височество смята, че не правим достатъчно, за да спрем емиграцията.
– Сър, това не влиза в задълженията ни. Ако искат да не идват нови нелегални, трябва да се затегне контрола на Земята. Излети ли корабът е късно. Прекалено скъпо е да го върнем. Освен това скенерите ни могат да засекат човешко присъствие, едва когато товарите са в орбита около Луната. Стигнат ли там обаче, съгласно Първата поправка нелегалните имат право да кандидатстват за убежище.
– Мдаа... – въздъхна мистър Сато. – Първата поправка. Преди години имаше предложение да бъде отменена, но Императорът отказа. Властта му се крепяла на законността и традициите. Законите и поправките били написани от Първият Император, а традицията повелявала да не ги променя. Зная, че това не е наша работа, но Нейно Височество иска резултати от нас. Заплаши, че ако няма промяна до края на месеца, ще понижи с една степен всички в Управлението.
– Нима има право на това?
– Тя не, но Императорът има. Никога не се е възползвал от тази възможност, но не искам да съм сред първите потърпевши. В Управлението е пълно с празни глави, но ти си друга работа. Знаеш, че уважавам енергията и амбицията ти. Мога да ти помогна и ще го направя. Сватбата можем да направим в началото на следващия месец. Сигурно ще си щастлив, ако сред гостите е Министър-председателя и няколко важни особи от Императорския двор? Да, ще си щастлив, но искам резултати. Не ме интересува как ще го направиш, ако е в рамките на закона. Законност и традиции! Нали разбираш?
Скенерите потвърдиха съмненията му. И в трите контейнера имаше хора. Различаваше ясно фигурите. Повечето лежаха неподвижно, но две по-дребни се движеха бързо между редиците с контейнери. Сигурно бяха деца, които играеха.
Погледна за пореден път товарителницата и решението се оказа пред очите му. Вдигна телефона и се свърза с Отдела за сигурност.
– Люк, пренасочи контейнери с номера 6, 34 и 93 за разтоварване на открития док!
– Но, Питър...
– Люк, просто ги преносочи! Това е заповед!
Докато обикаляше масите и приемаше поздравленията, Питър наблюдаваше Юи и мислеше, че е имал двоен късмет. В бялата рокля, с диадема обсипана с диаманти, тя изглеждаше прекрасно. Усмихната и щастлива, обикаляше сред гостите, опитвайки се да обърне внимание на всеки.
– Поздравления, Питър! – чу зад гърба си познат глас.
– Ваше Височество! – коленичи и наведе глава. – За мен е голяма чест, че дойдохте! Благодаря!
– Остави официалностите, Питър! – усмихна се принцеса Ивана. – За мен е удоволствие! Принц Йоритомо също искаше да се запознае с теб, но днес има Императорски съвет. Знаеш ли, че мистър Сато е подал молба за пенсиониране и е препоръчал теб за директор на Управлението?
– Да, Ваше Височество, той ми каза. Ще съм безкрайно щастлив, ако получа поста!
– Зная, но няма да го получиш. Не гледай така, де! Не съм ти казала всичко. На днешния Съвет ще се гласува сливане на Управлението с Министерството на социалното планиране. Едно птиче ми каза, че на теб ще бъде предложено да оглавиш новото министерство.
– Ваше Височество!!! – коленичи Питър. – Не мога да повярвам! Не зная как да Ви благодаря!
– Питър, стани и се успокой! Не искам всички да разберат, преди да се обяви официално. И не ми благодари! Работата ти ще бъде много и отговорна. Знаеш статистиката, нали? Ако не спрем притока на емигранти, след година-две ще трябва да намалим привилегиите на гражданите от първите шест степени. Никой не иска това, нали?
– Да, Ваше Височество! Поне аз не бих искал да деля това, което съм спечелил, с хора, които дори не познавам. Все пак си мисля, че най-добрия начин е отмяна на Първата поправка.
– Разочароваш ме, Питър! Същото казва и принц Джордж IV. Иска пълна промяна на Конституцията. Опитва се да настрои родените тук срещу новите жители на Лунната империя, а това може да доведе до насилие. Иска да си подсигури гласовете за деня, в който ще има избори. Дано Императорът живее още дълго, но все някой ден ще трябва да изберем нов. Принц Йоритомо държи на старите ценности и цени умните и работливи хора. Законност и традиции – върху тези две неща сме изградили обществото си. Ти показа, че можеш да намираш ефективни решения в рамките на закона и очаквам да продължиш в същия дух.
– О, да, Ваше Височество! Мислил съм по тези въпроси и имам идеи. Ще бъде по-трудно, но всичко ще бъде в рамките на закона.
– Наздраве, Питър! – усмихна се принцеса Ивана. – Законност и традиции! Знаех, че ще ме разбереш. Сега ще поздравя жена ти и трябва да тръгвам. Празнувай, но не се отпускай прекалено. Чака те много работа.
Ежегодният конкурс за кратък фантастичен разказ "Агоп Мелконян" организиран от Сборище на трабадури винаги е бил за мен стимул за писане. Не толкова заради класирането, а като повод да напиша нови разкази, идеите за които са отлежавали, защото съм нямал време. Пропуснал съм само един конкурс, а са се "родили" над двадесет хубави разказа.
Тази година мислех, че няма да участвам. Умът ми е зает с друго. Обаче не познах. Вече изпратих своя разказ, а това е вторият, който написах. Прекалено дълъг е за конкурса, но няма да го съкръщавам. По-скоро имам желание, някой ден да го допълня и развия действието.
Има още време до крайния срок за приемане на разкази и ако някой желае, може да изпрати. Аз започнах третия разказ :) Жалко, че правилата допускат само по един от автор.
Ходеща по водата
Старецът мълчи дълго. Седи, гледа с невиждащ поглед в угасващото огнище и мълчи. Пак се е отнесъл някъде.
– Извинявай, но те забравих – чувам гласа му. – Мислех си за историята за ходещата по водата и се опитвах да си спомня, къде и кога я чух за първи път. Чувал съм я много пъти, от различни разказвачи. Уж историята е една и съща, но всеки разказвач, променяше по нещо. После осъзнах, че и моите истории всеки път са различни.
Разказвачът променя разказа си, влагайки нещо от себе си. Може би вярва, че така дава нещо на другите. Те обаче не чуват това, което им се разказва, а само това, което искат и могат да проумеят.
А историята за ходещата по водата е стара и тъжна. Толкова стара е, че никой не помни кога точно се е случила.
Преди много години в едно село край реката, живеело красиво младо момиче. Красиви момичета има много, но това било толкова красиво, че който веднъж видел лицето ѝ, никога не го забравял.
Много красиво било момичето, а такава красота не може да се скрие. Още не била навършила годините да се омъжи, а от близо и от далеч всяка седмица идвали сватовници за да искат ръката ѝ. Идвали с богати и пребогати дарове, а кандидатите били все от известни и знатни родове.
Година или две родителите на момичето връщали всички. Малка била още дъщеря им и не искали да избират вместо нея.
Обичали родителите дъщеря си, но не били заможни и накрая подаръците замаяли главите им.
– Красотата е до време и в гладна къща не стои – казали си те един ден и приели подаръците и предложението на най-знатния и богат жених. – И без това още не е дала сърцето си на никого. Лесно ще свикне с богатия живот и ще ни е благодарна.
След месец направили годежа. Голям годеж бил, с много гости и богати трапези. Цялото село било поканено и три дни продължила веселбата. После минал цял месец, преди хората да спрат да хвалят годежа и годеника.
А годеникът наистина бил за хвалене. Пристигнал с приятели и роднини и със сто каруци натоварени с дарове. На бял кон пристигнал и когато го видели, всички ахнали. Красотата на девойката била неземна, но женихът ѝ бил лика прилика. Млад бил, висок и строен, с красиво лице и огнен поглед. Нравът му също бил за пример. Не се големеел, бил добряк и щедър.
Харесали го хората, харесала го и девойката.
Годежът отминал и се разбрали, годеникът да се върне след година. Тогава щели да направят сватбата и да вземе девойката у дома си.
Годината отминала бързо. Пристигнал един ден женихът и почукал на портите. Радостен бил и с нетърпение чакал мига, когато годеницата му ще му отвори.
Обаче вратата отворили родителите на девойката. Смутени били, разтревожени и не знаели какво да кажат. Мълчали, мънкали, пък накрая си казали всичко.
Станало така, че девойката се влюбила. Влюбила се внезапно, без да каже на никого. Влюбила се в най-обикновен момък от селото. Нито бил хубав, нито бил богат, но тя се влюбила и толкоз.
Не казала на никого. С момъкът държали в тайна любовта си. Знаели, че е безнадеждна и обречена, но може би се надявали на чудо.
Едва, когато дошъл деня за сватбата ѝ, девойката разказала всичко на родителите си. Не помогнали нито думите, нито заплахите, нито сълзите. Не искала да се жени и толкоз. Накрая се затворила в стаята си, а когато я потърсили, нея я нямало. Избягала била и никой не знаел къде е.
Новината се разнесла бързо по цялото село и всички тръгнали да я търсят. Търсили я навсякъде и накрая я намерили на брега на реката, облечена в бяло и обляна в сълзи. Когато тръгнали към нея, без да се колебае влязла във водата.
По онова време долу полето било широко и равно. Реката често прииждала, разливала се и го наводнявала цялото. Превръщала го в блато, през което никой не можел да мине, ни пеша, ни с кон, нито с лодка. Много хора намирали смъртта си там. Кои от непредпазливост, кои от глупост.
Тогава реката пак се била разляла, но девойката не загинала. Станало чудо и вместо да потъне, тя тръгнала по водата. Вървяла с наведена глава, невиждаща нищо. Вървяла все едно под краката ѝ не било блато, а царски път, равен и прав.
Гледали хората от брега. Гледали и не вярвали на очите си. Не били виждали такова нещо.
– Да е русалка, не е русалка – умували бабите. – За да е русалка, трябва първо да се е удавила. Снагата ѝ лъже мъжките очи, ама и самодива не е. Те в гората повече се крият. Не би излязла така пред повече хора. Сигурно е брегина или блатница, ама знае ли човек. Като не е виждало окото, няма как и умът да знае. Едно е сигурно. Каквото ѝ да е това, дяволска работа ще да е.
Докато се чудели хората се извил вятър и над водата се спуснала гъста мъгла. Всичко потънало в мрак, само там дето вървяла девойката се виждала призрачна светлина. После от мъглата изскочил огромен, страшен, непознат звяр и сърцата на всички замрели от страх. Звярът обиколил няколко пъти около девойката, после отворил огромната си паст и се понесъл над водата, право към събраните на брега хора.
Разбягали се всички. Скрили се в къщите си, залостили вратите и се замолили за милост на всички Богове, чието имена знаели. Дори родителите на девойката се скрили, а момъкът, в когото се била влюбила избягал и не искал повече да чуе за нея. На света имало и други хубави девойки, а живота му бил скъп.
На брега на реката останал годеникът на девойката. Само той останал и само той видял, как звярът изчезнал преди да стигне до брега. После вятърът разпръснал мъглата, дошла вечерта и слънцето се скрило. Луната изгряла, а на другия ден слънцето отново изгряло.
Всъщност той не видял нищо от това. Стоял на брега и гледал, но очите му виждали само жената, която обичал. Друго не го интересувало.
Стоял на брега цяла седмица. Хората го гледали, скрити зад пердетата и първо го съжалявали, после започнали да му се смеят.
Една сутрин годеникът си тръгнал. Яхнал коня си и обиколил в галоп селото. После спрял на брега, оставил едно цвете и препуснал без да се обръща назад.
Тръгнал си той и тогава девойката се върнала на брега. Върнала се уморена, но щастлива, а погледът ѝ търсел човека, когото обичала.
Търсела го, но него го нямало. Заедно с другите се криел зад пердетата и не отварял вратата. Не ѝ отворили вратата, дори родителите ѝ.
Радостта в очите на девойката се сменила с тъга и сълзи потекли по страните ѝ. Обиколила още веднъж селото, а после се върнала на брега на реката. Седнала на брега и се загледала във водата. После мъглата отново се спуснала и никой повече не я видял.
Някои казват, че преди да тръгне отново по водата, девойката се навела и взела нещо от брега. Може би това било цветето, оставено от човекът, който я обичал такава, каквато била? Може би, скрит от мъглата той се бил върнал и я отвел със себе си. А може просто блатото този път да я погълнало.
Хората разказват края на историята различно, но никой не знае кое е вярно и кое не. Знаят само, че историята наистина се е случила. Знаят, че когато мъгла се спусне над бреговете, се случва да човек да види жена в бяло, която върви по водата. Понякога жената се усмихва, друг път сълзи се стичат по страните ѝ.
Аз си мисля, че има нещо вярно в тази история. Измислените истории са по-други. Например, задължително имат край и то хубав. Да, краят трябва да е хубав и с някаква умна поука.
Тук края никой не го знае, а поука каква да извадиш? За любовта ли? За хората ли? Или пък за живота?
Стареца млъква. Седи и гледа пред себе си. Пак се е отнесъл някъде.
– Сутринта я видях – обаждам се. – Хей там беше.
Поглеждам и избухвам в смях. По водата, право към нас върви една голяма бяла чапла. Уж познавам дъното на целия язовир, като пръстите на ръката си, а не се сетих, че точно тук има пясъчен нанос.
– А може да не виждат жена – опитвам се да прекъсна тишината. – Може би, хората са видели някоя чапла?
– Да, може да е било чапла – усмихва се старецът. – Има ги много, а мъглата лъже окото. Може да е било чапла, но може да си видял жена. Знае ли човек.
Усмихва се, после хвърля нов клон в огъня и застива мълчалив и умислен.
Този текст отпадна при редакцията на новия ми роман. Историята е хубава, но разводнява действието. Затова я споделям тук.
Абонамент за:
Публикации (Atom)