Миналата седмица научих новината за отпадането на белоградчишките скали, от надпреварата за избор на новите седем чудеса на света. Новината не ме развълнува. Всъщност въпреки, че гласувах поне четири пъти за тях, го правех с угризения на съвестта. Защото още първият път разгледах и другите предложения. Всъщност нямаше и нужда. България е малко страна, но дори и тук има природни забележителности, които са по-красиви от тях и заслужаваха повече да участват в надпреварата. Друг е въпросът, доколко гласуването в интернет, действително отразява истинската стойност на нещата.
Само, че докато четях се замислих над съдържанието на думичката чудо. Всекидневно ни заливат с новини за чудеса. Книги, преса, телевизии и Мрежата. Всеки иска да повярваш в неговото чудо, то е най-великото.
Спомних си един мой хазаин по време на следването. Възрастен човечец, който възторжено подскачаше сочейки черно-белия телевизор:
-Вижте бе! Вижте! Егати чудото!
После обаче помръкваше, сядаше и с тъжен поглед обясняваше на мен и съквартиранта ми:
-Вие да не си помислите, че е това там е наистина. Това е само, като на кино.
Използваме думата чудо по много поводи. Дори прекалено много. Използваме я, когато не познаваме или не разбираме нещо. Използваме я, когато се възхищаваме, или когато се страхуваме от нещо.
Замисля ли сте се, че често се държим, както бившият ми хазяин. Възхищаваме се на всичко, което ни посочат околните и викаме:
-Това е ЧУДО!
След няколко дни или години, чудото не ни изглежда вече толкова велико, а след още малко време приемаме” чудото”, като нещо съвсем обикновено.
Увлечени в ежедневното гонене на чудеса, не забелязваме, някои обикновени, ежедневни неща. Според мен точно тези неща са истинските чудеса. Ще се опитам да направя малък списък с тях, без претенции за изчерпателност. Без претенции и за неоспоримост.
Започвам с първото- раждането на нов живот. За мен е чудо, въпреки, че е нещо, което се случва не всеки ден, а всеки миг. Всеки миг около нас се ражда живот. Дали се ражда нов човек , дали се разпуква малко незабележимо семенце, което след години ще се превърне в дърво-великан, или върху обгорената и покрита с вулканична пепел скала поникват първите мъхове, само една дума може да опише това - Чудо. То не е ново. Имало го е от милиони години, но очарованието му не се е променило и ще е така и след милиони години.
Човешките очи са друго малко чудо. Прозорец през, който околният свят ни идва на гости. Чрез тях и ние отиваме на гости на различни светове. Прекрасни и грозни, весели и страшни, но всеки уникален по своему. Погледът може да гали или да убива, може да се усмихва или заплашва и всичко това в едно съвсем обикновено нещо. Замисля ли сте се, как едно и също нещо погледнато от различни хора, изглежда различно. Или пък как в едно и също нещо, виждаме различни неща в зависимост от настроението си.
Това не е ли едно малко чудо?
Човешките ръце са друго такова съвсем обикновено чудо. Дали са нежните несръчни ръце на дете, или уморените треперещи ръце на стар човек е без значение. И едните и другите могат да сътворят прекрасни неща. И едните и другите могат да сътворят и ужасни неща. Могат да галят и удрят жестоко, могат да строя и разрушават.
Могат ...
Смъртта.
Страх, мъка и безвремие? Всъщност едно ново начало. Защото смъртта на едно живо същество, дава живот на друго. Всяка частица участва в кръговрата на природата. Загива едно живо същество, но започва друго чудо- раждането на нов живот. Краят и началото се сливат и така ще бъде винаги.
Ще спра дотук. Ако се огледаме наоколо, ще забележим, че доста от ежедневните неща са всъщност велики чудеса. Нямаме нужда да ги търсим другаде. Нямаме нужда някой да ги класира, да ги описва и да ни казва:
-Това е чудо, а това не!
Имаме нужда само да се доверим на това, което чувстваме
.....
Premio Blog Amigo
Миналата седмица попаднах на няколко постинга със това заглавие. Изненадах се, че satyS -Alice got llost и Аспарух - Непоносимата лекота на прозаичното битие, наградиха и мен със символичния орден на приятелството. Изненадан съм защото въпреки, че съм от редовните читатели и на двата блога(на satyS и новият ), рядко съм оставял следи за посещенията си там.
Вече в един стар постинг с подобна тематика съм написал своето мнение по въпроса - Приятелите не се награждават, те се обичат.
Не обичам и да се включвам в подобни верижни начинания, но думите в началото на постинга на satyS, ми харесаха, защото в тях има много истина. Цитирам ги тук защото, тя не желае по свои си причини да посочвам новият и блог:
„(Изведнъж се замислям колко много трябва да са по целия свят, блоговете. Представям си ги как изникват с "фууп" в земния Интернет ореол и се свързват помежду си за живот. Представям си картинката хубава, защото е хубаво, когато хората, искащи да кажат нещо, са много.)”
Замислих се дали щях да споделям в този блог, ако не бяха хората, които мислено наричам приятели(без да се притеснявам, от това, че в мрежата тази дума се използва твърде често и по всякакъв повод). Защото наистина ги чувствам като приятели. Споделяме мисли, чувства и преживявания, понякога сме на едно мнение, друг път имаме противоречия, но нима в истинският живот е различно?
Благодарен съм на тези хора и искам да го знаят. Благодарен съм на тази мрежа от блогове, по чиито разклонения можеш да пътуваш с часове и да откриваш нови вълнуващи неща и места. Сигурно много хора не се и досещат, колко много са ми помогнали с някой коментар или свой постинг, но това не променя нещата.
С някои от тях сме приятели и във Facebook, но не познавам нито един от тях лично. Това обаче е без значение. Мисля, че четейки блоговете им ги познавам по-добре, отколкото ако всеки ден се срещахме лице в лице.
Ако трябва да изброявам всички ще забравя някой, но в момента нямам съмнения, какво да направя.
Често се връщам към първите дни в този блог и съм благодарен на хората, с които тогава съдбата ме срещна. Някои открих аз, други откриха мен, но това е без значение.
Затова и реших да напиша този постинг и да им благодаря. Някои от тях са пуснали кепенците на блоговете си в жегата и сигурно няма да прочетат тези редове, но наградата ще е тук и ще ги чака, докато се появят.
Днес тя е за :
Руми, Калина, slavuncho, Екатерина Виткова, Петя – Paty, Aquawoman,Jackie,Чуденка, Балтазар, Павката и Ваня.
Искаше ми се да увелича списъка и да добавя и хората, които опознах по-късно, а ми се струва, че ги познавам от години. Все пак реших да не го правя днес, но това не значи, че не ги ценя. Просто днес използвам повода за малко сантиментални спомени.
Казах, че приятелите не се награждават, но не се сдържах да приготвя един символичен подарък.
По причини, че съм маниак на темата, в този блог да няма нищо, което би нарушило авторските права на друг и понеже не зная произхода на оригиналната картинка, се потрудих и направих своя специално за случая. Не е с добро качество, но е от сърце.
Това не е краят. Ще добавя и един специален символ за Хриси. Без повече думи.
....
Вече в един стар постинг с подобна тематика съм написал своето мнение по въпроса - Приятелите не се награждават, те се обичат.
Не обичам и да се включвам в подобни верижни начинания, но думите в началото на постинга на satyS, ми харесаха, защото в тях има много истина. Цитирам ги тук защото, тя не желае по свои си причини да посочвам новият и блог:
„(Изведнъж се замислям колко много трябва да са по целия свят, блоговете. Представям си ги как изникват с "фууп" в земния Интернет ореол и се свързват помежду си за живот. Представям си картинката хубава, защото е хубаво, когато хората, искащи да кажат нещо, са много.)”
Замислих се дали щях да споделям в този блог, ако не бяха хората, които мислено наричам приятели(без да се притеснявам, от това, че в мрежата тази дума се използва твърде често и по всякакъв повод). Защото наистина ги чувствам като приятели. Споделяме мисли, чувства и преживявания, понякога сме на едно мнение, друг път имаме противоречия, но нима в истинският живот е различно?
Благодарен съм на тези хора и искам да го знаят. Благодарен съм на тази мрежа от блогове, по чиито разклонения можеш да пътуваш с часове и да откриваш нови вълнуващи неща и места. Сигурно много хора не се и досещат, колко много са ми помогнали с някой коментар или свой постинг, но това не променя нещата.
С някои от тях сме приятели и във Facebook, но не познавам нито един от тях лично. Това обаче е без значение. Мисля, че четейки блоговете им ги познавам по-добре, отколкото ако всеки ден се срещахме лице в лице.
Ако трябва да изброявам всички ще забравя някой, но в момента нямам съмнения, какво да направя.
Често се връщам към първите дни в този блог и съм благодарен на хората, с които тогава съдбата ме срещна. Някои открих аз, други откриха мен, но това е без значение.
Затова и реших да напиша този постинг и да им благодаря. Някои от тях са пуснали кепенците на блоговете си в жегата и сигурно няма да прочетат тези редове, но наградата ще е тук и ще ги чака, докато се появят.
Днес тя е за :
Руми, Калина, slavuncho, Екатерина Виткова, Петя – Paty, Aquawoman,Jackie,Чуденка, Балтазар, Павката и Ваня.
Искаше ми се да увелича списъка и да добавя и хората, които опознах по-късно, а ми се струва, че ги познавам от години. Все пак реших да не го правя днес, но това не значи, че не ги ценя. Просто днес използвам повода за малко сантиментални спомени.
Казах, че приятелите не се награждават, но не се сдържах да приготвя един символичен подарък.
По причини, че съм маниак на темата, в този блог да няма нищо, което би нарушило авторските права на друг и понеже не зная произхода на оригиналната картинка, се потрудих и направих своя специално за случая. Не е с добро качество, но е от сърце.
Това не е краят. Ще добавя и един специален символ за Хриси. Без повече думи.
....
Миналата седмица...
Миналата седмица...
Всъщност заглавието не е точно. Пропуснах вече две седмици, поредицата в която, пишех за новите блогове, но които съм попаднал. Нямам извинение, но пък и блогът не е периодично издание и загубата не е голяма:).
През тези две седмици отново попаднах на блогове с интересно за мен съдържание и в един момент започнах да се плаша. Оказа се, че следя около 250 блога. Ами ако решат да пишат всички в един ден:). В цифрата не влизат блоговете от Блог.бг, където в началото на годината започнах успоредно с тук да публикувам. Но това е друга история, за която може би ще разкажа някой ден. Може би...
През изминалият месец прочетох много интересни неща и попаднах на нови интересни блогове. Надявам се някои от тях да харесат и на вас, но нека започна.
Започвам с един постинг от блог, който открих отдавна, но в него рядко се пише. Причината да наруша правилата е темата.
Професия леля - Пак ме тресна
Аз пък съм чичо и напълно съчувствам на нелеката, но приятна професия. Като се замисля, май това е основната ми функция в къщи, защото от години дори брат ми често се обръща към мен с Чичо:).
Следващият постинг е от един блог, на който попаднах в svejo.net. Четейки в този блог се заплитам в мислите на Dess, но оставам очаровам от искреността и им. Дано продължи да пише така.
„нарисувай ми” СЕМЕЙСТВО - dess-sersemi.com/sersemcheta
Следват:
... - За живота от нещата
11-то писмо – Писма до моите деца
Пътека –Защо не!?
Следват два блога за приказки, легенди и интересни факти:
Легенди за нос Калиакра - Легенди и предания
Бъдещето на Мъртво море -Sahrazada
И накрая два блога от миналата седмица:
Животът - Музика и любов
.... - I`ll keep you my dirty little secret
Това е за сега. Оставил съм няколко блога за другият път и дано не се наканя да пиша пак след месец.
Ще завърша постинга с едно съобщение. Преди време направих експериментално втори блог. Реших да го запазя и в него да пиша непрофесионални съвети за начинаещите.
Ако някой ще се смее, сега е моментът:))).
Мрежата е пълна с такива съвети, но няма да повярвате, колко хора не знаят елементарни неща. Често попадам и на съвети, които според мен са вредни и непълни. Нямам никакви претенции, че мога да дам по-добри, но ако някой има въпроси ще се опитам да го насоча поне към коректен източник. Тепърва ще го оформям и допълвам. Дано ми стига времето. Не мислех, че това ще е много полезно, но вече се получи на два пъти. Дори само това да остане, съм доволен че започнах. В блогът има постинг за въпроси. Ако някой има такъв да пита смело, колкото и да е глупав въпросът. Ако не знам отговорите ще си призная смело:).
Блогът е ТУК.
Не забравяйте да видите и седмичната подборка в Пост-скриптум инфо. За разлика от мен Юлиан Йорданов е сериозен и всяка седмица успява да направи хубава подборка от линкове.
....
Малкото камъче
Прибирам се от работа и бързам, да хвана работното време на поредното гише за сметки. Заобикалям хората, които настигам по пътя и скоростта на придвижване е най-големият ми проблем.
В този миг на тротоара пред мен изниква огромен камък, чието място определено не е там. Някой умник го е сложил, за да запази входа на гаража си от небрежно паркирани коли.
Успявам да отскоча встрани и да избегна сблъсъка. Благославям наум умствените качества на човека, поставил камъка и продължавам напред.
Само, че възниква нов проблем. Остра болка пронизва стъпалото на десния ми крак. Нещо се е забило в него и при всяка стъпка усещам пронизваща болка.
Първата ми мисъл е да спра и проверя каква е причината, но до заветната цел остават само трийсетина метра, а всеки момент мандалото ще хлопне.
Стискам зъби и куцайки стигам до входа, влизам, плащам сметката и едва излязъл навън, смъквам обувката си и търся виновника. Намирам го лесно, въпреки че едва се забелязва. Едно малко камъче. Почти незабележимо в ръката ми, едно такова съвсем обикновено. Навсякъде ги има и не може да не сте ги виждали.
Като ги гледаш не можеш и да предположиш, какво могат да сторят.
Какви мъки и страдания могат да причинят. При това поотделно.
Замислям се, какво ли би било, ако малките камъчета някой ден решат да действат заедно. Да съгласуват действията си и да решат, че са сила. Дали пък някой ден, това наистина няма да се случи?
Стълбите пред офиса не са най-подходящото място за размишления и след като захвърлям надалече камъчето, обувам обувката си и тръгвам към домът си. Близо е и след пет минутки съм вече там, но точно на входната врата, отново усещам познатата болка.
Друго малко камъче се е вмъкнало в обувката и продължава делото на предишното. Ето го и него:
Не е нещо особено. Просто едно малко камъче. Има ги с милиони по уличите. За разлика от големите камъни, тях никой не ги забелязва. Не им обръщат внимание и ги подценяват. Всички са вперили очи в големите камъни, но това е грешка.
Някой ден малките камъчета ще осъзнаят колко са важни. Ще решат, че могат да действат заедно и ще го направят. Няма спасение от този ден.
Рано или късно денят ще дойде и тогава...
Тогава...
....
В този миг на тротоара пред мен изниква огромен камък, чието място определено не е там. Някой умник го е сложил, за да запази входа на гаража си от небрежно паркирани коли.
Успявам да отскоча встрани и да избегна сблъсъка. Благославям наум умствените качества на човека, поставил камъка и продължавам напред.
Само, че възниква нов проблем. Остра болка пронизва стъпалото на десния ми крак. Нещо се е забило в него и при всяка стъпка усещам пронизваща болка.
Първата ми мисъл е да спра и проверя каква е причината, но до заветната цел остават само трийсетина метра, а всеки момент мандалото ще хлопне.
Стискам зъби и куцайки стигам до входа, влизам, плащам сметката и едва излязъл навън, смъквам обувката си и търся виновника. Намирам го лесно, въпреки че едва се забелязва. Едно малко камъче. Почти незабележимо в ръката ми, едно такова съвсем обикновено. Навсякъде ги има и не може да не сте ги виждали.
Като ги гледаш не можеш и да предположиш, какво могат да сторят.
Какви мъки и страдания могат да причинят. При това поотделно.
Замислям се, какво ли би било, ако малките камъчета някой ден решат да действат заедно. Да съгласуват действията си и да решат, че са сила. Дали пък някой ден, това наистина няма да се случи?
Стълбите пред офиса не са най-подходящото място за размишления и след като захвърлям надалече камъчето, обувам обувката си и тръгвам към домът си. Близо е и след пет минутки съм вече там, но точно на входната врата, отново усещам познатата болка.
Друго малко камъче се е вмъкнало в обувката и продължава делото на предишното. Ето го и него:
Не е нещо особено. Просто едно малко камъче. Има ги с милиони по уличите. За разлика от големите камъни, тях никой не ги забелязва. Не им обръщат внимание и ги подценяват. Всички са вперили очи в големите камъни, но това е грешка.
Някой ден малките камъчета ще осъзнаят колко са важни. Ще решат, че могат да действат заедно и ще го направят. Няма спасение от този ден.
Рано или късно денят ще дойде и тогава...
Тогава...
....
Жега
Отлепям с мъка единият си крак и като на забавен кадър го премествам напред. Тежи като напълнен с олово. Усилието изцежда и последните ми сили, но стискам зъби с се заема с преместването на другият крак.
Не мога да дишам. Жегата е наситила въздуха и при всяко вдишване изгаря дробовете. Слънцето прониква през дрехите и изгаря кожата, която е напукана, като земята ,по която стъпвам. По слепоочието ми се стича капка пот и повдигам натежала ръка за да я избърша, но докато стигна и последната частица влага се е изпарила.
Вдигам очи и поглеждам напред и очите се присвиват от бялото сияние заляло всичко. Напред няма нищо. Само една бяла пелена до хоризонта. Стискам зъби и премествам другия крак напред.
Знам, че там някъде има оазис. Там някъде е моето спасение.
Не съм ходил в пустинята Сахара. Проснал съм се в къщи, след изморителен едночасов маратон в жегата. През това време съм успял да пресуша бутилката с минерална вода, но това не ме е спасило. Хапнах в движение и един сладолед, но той само усили жаждата. Температурата е само 28 градуса на сянка и осъзнавам, че лошото е напред. Идват августовските жеги и ги преживявам още отсега. Денят преминава в очакване на вечерта, която носи малко прохлада. От планината на пръсти се спуска ветрец и носи временно облекчение. До другият ден, когато още в ранни зори слънцето безмилостно изгаря всичко.
Когато настъпят горещините, само една част от измъченото ми тяло продължава да функционира. В главата ми продължава да тиктака часовникът на мислите. Казват, че в топлото време мозъкът започва да работи дори по-добре. Може би е истина. Чувствам, че имам много добри намерения и идеи. Само, че...
Само, че за осъществяването на тези намерения и идеи е нужно физическо усилие, а то е изтощително.
Днес прочетох една публикация - Не се оплаквай… от времето!
Не се оплаквам. Няма смисъл, но това не ми пречи да си помечтая за малко прохлада. Само мъничко...
Мечтая си не за зимата, а за малко дъжд или поне за някое малко пухкаво облаче, което да скрие слънцето за час.
Намерих този клип и го гледам вече няколко пъти. Гледката на течащата вода определено ми носи облекчение на мъките. Дано подейства по същият начин и на вас.
....
*Изображението е от acobox.com - license Public Domain
....
Огледалото
Преди много години на прозореца ми всеки ден кацаше един гълъб. Съвсем обикновен гълъб от тези, които са навсякъде. Гледаше ме през прозореца с малките си, като мъниста очички и дори не реагираше, когато се опитвах да го изгоня с ръкомахане. Постепенно свикнах да го виждам на прозореца. Започнах да му слагам трохи, но рядко ги докосваше. Врабчетата крадяха повечето без никакви скруполи, а вятърът отнасяше останалите.
Той си имаше други задачи. Трохите не го интересуваха, не го интересуваха и врабчетата. Стоеше и гледаше през прозореца.
В началото малко се притесних от този поглед, но скоро разбрах, че всъщност той дори не ме забелязваше.
Гледаше отражението си в стъклото. Наежваше перата на шията си, и започваше да ситни наляво и надясно без да отклонява поглед от отражението си. После, сякаш дочакал някакъв вътрешен знак, чукваше с клюн по стъклото и с бясно размахване на крилата отлиташе.
След час или два повтаряше ритуала. Всеки ден по няколко пъти в продължение на месеци. Втораченото гледане в прозореца, бойният танц, атаката и паническото бягство. Беше ми забавно да го наблюдавам. Колко глупав беше! Как не можеше да разбере, че в прозореца вижда не противник, а себе си?
Човекът срещу мен гледа замислено и уморено право напред. Повдига ръка и изглажда бръчките от челото си , но те веднага се появяват пак. Под очите едва забележими торбички ги правят да изглеждат по-дълбоки и тъмни. Опитвам се да погледна в тях, но не виждам нищо. Само една тъмна бездна.
Човекът поглежда встрани и забързано преминава на другият тротоар. Бърза за някъде, забравил за света около него. Затворен в своят свят, върви по своят път, без да се интересува от хората около него. За него те са само досадни сенки.
Поглеждам се в огледалото и се замислям, дали и аз не изглеждам така в очите на другите. Дали, човекът, който виждам срещу мен съм аз? Дали това не е някой друг и гълъбът да е бил прав?
Спомням си и една история на Оскар Уайлд, която е известна повече, защото с нея започва „Алхимикът” на Паулу Куелю:
„- Защо плачеш? - попитали ореадите.
- Плача за Нарцис - отвърнало езерото.
- О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис - продължили те. - В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцаваш отблизо красотата му.
- Нима Нарцис беше красив? - попитало езерото.
- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? - отговорили изненадани ореадите. - Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?
Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:
- Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота.”
Дали пък не грешим в оценката за Нарцис, заблудени от напластените във времето мнения? Дали, пък Нарцис и езерото просто не са търсили себе си в импровизираното огледало. Дали не надничали в очите срещу тях, за да разберат нещо повече за себе си?
Дали и ние не трябва да го правим по-често?
....
*Изображението е от acobox.com - license Public Domain
....
Високо
-Чичо!
...
-Чичо, вишните са узрели вече. Ела да видиш.
-Не са малка Принцесо, още поне седмица трябва да чакаш.
-Чичо, не е вярно! Виж тези на върха. На най-високото клонче. Искам ги!
-Права си малка Принцесо, но все пак ще трябва да почакаш. Тези са твърде високо, за да ги достигна. Не става и със стълба. Искаш, не искаш ще трябва да почакаш още седмица.
-Чичо, а защо не се покатериш? Казвал си ми, че можеш, пък и не е толкова високо.
-Височко е Малка принцесо! Някога наистина се катерех до върха на дървото. Не ме плашеха тънките клончета и първите узрели вишни бяха за мен. Не се качвах само за вишните. Гледката отгоре е прекрасна. Можеш да видиш надалеч, ама много надалеч. Нищо не може да се скрие от теб, нищо че понякога вятърът насълзява очите. Всъщност не беше това дърво, а друго. Моето дърво, на което се качвах често и мечтаех, че мога да полетя, ако поискам.
Хубави времена бяха, но беше отдавна...
Днес вече съм възрастен и не се качвам по високите дървета.
-Чичо, да не би да те е страх от високото? И мен ме е страх, ама мъничко. Човек може да падне и ще го боли.
-Страх ме е Малка принцесо. Страх ме е от високото. Не защото мога да падна. Човек може да падне и от ниското и пак ще го боли. Помниш ли миналата година, когато си ожули колената?
Всъщност ме е страх не от високото, а от мен самият. Вече знам, че хората не могат да полетят освен в мислите си. Знам, че картината, която виждаш, когато си на високото не е истинска. Красива е, но измамна. Виждаш надалече, но не виждаш нещата, които са в краката ти. Там понякога има по-красиви неща, но ако не внимаваш може да ги смачкаш. Виждаш много надалече, но пък и теб те виждат от далече...
-Чичо, да ама и когато гледаш отдолу нагоре, пак не виждаш къде стъпваш!
-Малка Принцесо, опитвам се да се отърва от катеренето, а от теб се очаква да си помислиш нещо от сорта: „Не искам да порасна никога”. Затова се замисли, нали?
-Чичо...
-Чичо, мисля си... Няма ли някакъв начин да стигнем до узрелите вишни?
....
*Изображението е от acobox - license Public Domain
....
Забравеният Разказвач на приказки
За този постинг ме провокира един коментар под петъчният постинг на Aria - „ Заключени” със Светослав Минков . Виновен е slavuncho, за което му благодаря! Върнах се назад в детските години и един избледнял спомен се събуди.
Странно нещо е паметта. Скрила е в кутийките за спомени прекрасни неща и когато най-малко очакваш, нещо дребно я събужда и те пренася в света на миналото.
В петък се случи и на мен. Припомних си дните прекарани с книгите на Петър Бобев в ръка и се пренесох за малко отново в приказните му светове населени със съвсем земни герои.
Спомних си дните, когато бях корсар, четейки „Куцият дявол”, бях авантюрист копаещ сухата австралийска земя в търсене на черни опали, а откривайки последните следи от египетските фараони („Опалите на Нефертити”). Влизах в кожата на полярна меча („Самотникът от ледената пустиня”) или се носех в океана с белият делфин („Белият лоцман”). Спусках се в морските дълбини и виждах гибелта на един нов свят, унищожен не от дълбокоморски чудовища, а от човешката алчност и жажда за власт („Светещата гибел”).
И още и още и още...
Почувствах се виновен, че съм затворил в чекмеджето тези преживявания. Потърсих старите книги и ги избърсах внимателно от праха. Купчината е пред мен. Прелиствам страниците и съживявам спомените един по един.
Сещам се, обаче за нещо друго. За автора и забравата. Историята е несправедлива, но и когато пишеше Петър Бобев не беше от лансираните писатели. Един човек започнал да пише късно и то не за слава, а за да напише приказка на дъщеричката си. Такъв и остава за мен - Разказвач на приказки. Всичко, което е написал е като разказана на любим човек приказка. Четеш и сякаш чуваш гласът на приятел, който ти разказва за своят фантастичен свят.
Критиците не говорят за него. Подминават го и само някои, някак срамежливо го наричат българският Жулн Верн или българският Александър Беляев. Само, че...
Нито французите ще забравят Жулн Верн, нито руснаците Беляев. Двете нации имат много прекрасни автори и ще имат още. Защото не ги забравят.
Потърсих в нета нещо за Петър Бобев. Често намирам там някои книги и въпреки, че предпочитам мириса на хартията, ми се случва да прочета някоя книга и в електронен вариант.
Не намерих нищо. Дори страницата в Уикипедия е непълна. В нета има хиляди и хиляди линкове към страници, в които пише неща от рода: „Днес ме присърбя гърба и се почесах”, но много малко са нещата за хората, които са създали неща, с които България може само да се гордее. Парадокс...
През 1988 година поднових абонамента си в градската библиотека. Бяха тежки времена и в града затвориха голяма част от районните библиотеки. Остана само градската и тази в ромската махала. Хората там направиха подписка и събираха в продължение на години, пари за поддръжка, заплата на библиотекарката и за нови книги. Поредният парадокс...
Тогава градската библиотека беше с намален персонал, но работеше и в събота и в неделя до обяд. След година-две увеличиха персонала, но затова пък престанаха да работят в почивните дни. Библиотекарите станаха общински чиновници и работното време съвпада с моето. Принудиха ме да се откажа от абонамента. Поредният парадокс...
Отклоних се от темата, но пък ще завърша с няколко снимки от кориците на първите книги, които прочетох от Петър Бобев. Дано и друг се сети за него и се върне за миг към дните прекарани с книгите му в ръка.
Добавям и линка даден от slavuncho , от където може да изтеглите някои от книгите на Петър Бобчев. Намерих го още при писането на постинга, но не успях да го отворя и затова не го включих. Дано имате повече късмет!
Моята библиотека
....
Странно нещо е паметта. Скрила е в кутийките за спомени прекрасни неща и когато най-малко очакваш, нещо дребно я събужда и те пренася в света на миналото.
В петък се случи и на мен. Припомних си дните прекарани с книгите на Петър Бобев в ръка и се пренесох за малко отново в приказните му светове населени със съвсем земни герои.
Спомних си дните, когато бях корсар, четейки „Куцият дявол”, бях авантюрист копаещ сухата австралийска земя в търсене на черни опали, а откривайки последните следи от египетските фараони („Опалите на Нефертити”). Влизах в кожата на полярна меча („Самотникът от ледената пустиня”) или се носех в океана с белият делфин („Белият лоцман”). Спусках се в морските дълбини и виждах гибелта на един нов свят, унищожен не от дълбокоморски чудовища, а от човешката алчност и жажда за власт („Светещата гибел”).
И още и още и още...
Почувствах се виновен, че съм затворил в чекмеджето тези преживявания. Потърсих старите книги и ги избърсах внимателно от праха. Купчината е пред мен. Прелиствам страниците и съживявам спомените един по един.
Сещам се, обаче за нещо друго. За автора и забравата. Историята е несправедлива, но и когато пишеше Петър Бобев не беше от лансираните писатели. Един човек започнал да пише късно и то не за слава, а за да напише приказка на дъщеричката си. Такъв и остава за мен - Разказвач на приказки. Всичко, което е написал е като разказана на любим човек приказка. Четеш и сякаш чуваш гласът на приятел, който ти разказва за своят фантастичен свят.
Критиците не говорят за него. Подминават го и само някои, някак срамежливо го наричат българският Жулн Верн или българският Александър Беляев. Само, че...
Нито французите ще забравят Жулн Верн, нито руснаците Беляев. Двете нации имат много прекрасни автори и ще имат още. Защото не ги забравят.
Потърсих в нета нещо за Петър Бобев. Често намирам там някои книги и въпреки, че предпочитам мириса на хартията, ми се случва да прочета някоя книга и в електронен вариант.
Не намерих нищо. Дори страницата в Уикипедия е непълна. В нета има хиляди и хиляди линкове към страници, в които пише неща от рода: „Днес ме присърбя гърба и се почесах”, но много малко са нещата за хората, които са създали неща, с които България може само да се гордее. Парадокс...
През 1988 година поднових абонамента си в градската библиотека. Бяха тежки времена и в града затвориха голяма част от районните библиотеки. Остана само градската и тази в ромската махала. Хората там направиха подписка и събираха в продължение на години, пари за поддръжка, заплата на библиотекарката и за нови книги. Поредният парадокс...
Тогава градската библиотека беше с намален персонал, но работеше и в събота и в неделя до обяд. След година-две увеличиха персонала, но затова пък престанаха да работят в почивните дни. Библиотекарите станаха общински чиновници и работното време съвпада с моето. Принудиха ме да се откажа от абонамента. Поредният парадокс...
Отклоних се от темата, но пък ще завърша с няколко снимки от кориците на първите книги, които прочетох от Петър Бобев. Дано и друг се сети за него и се върне за миг към дните прекарани с книгите му в ръка.
Добавям и линка даден от slavuncho , от където може да изтеглите някои от книгите на Петър Бобчев. Намерих го още при писането на постинга, но не успях да го отворя и затова не го включих. Дано имате повече късмет!
Моята библиотека
....
Лолита в нета
Скайпът звъни на пожар. Напоследък рядко поглеждам, кой е в него. С повечето ми абонати се виждаме често и ако някой се обади то е по спешен случай.
Тъкмо съм започнал поредната партия шах онлайн. Загубил съм безславно предишните три, а в тази съм притиснал противника здраво и поне ще завърша вечерта с победа.
Скайпът ми, обаче не спира го отварям. Една позната от друг град. Рядко се обажда, а в последната година се е сетила за мен два пъти.
-Пожар!
-Много спешно и важно... Ако си приятел... Помагай...
Дъщеря и участвала в конкурс в някакъв сайт. Първите три в крайното класиране получавали хубави подаръци и екскурзия за седмица в Гърция. Само,че...
Класирането било с гласуване и брой коментари. Крайният срок наближавал...
И да не забравя коментара! Нещо по-така, по-отворено и интересно!
Поглеждам към прозореца с шахматната дъска и с досада установявам, че времето ми е изтекло, а противникът отървал се по чудо е офейкал, без да ми даде възможност за реванш.
Нямам спешна работа и влизам в сайта. Изисква регистрация, но една повече или по-малко...
Намирам лесно конкурса, но първоначално не мога да позная момичето. Виждал съм го на снимки, но тези са различни. Предизвикателни пози, разголени тела и изкуствени усмивки предназначени да съблазняват. Гласувам , но коментарите ме притесняват. Чета ги един по един. Определено са доста „отворени”. Особено, когато става въпрос за 14 годишно дете. Нищо, че под снимките пише 17 години.
Излизам от сайта и отварям скайпа. Посреща ме порой от упреци, от които разбирам, че съм „задръстен” и не съм никакъв приятел.
След това ме оставят да разсъждавам над пороят от думи и емотикони.
Обмислям дълго жалкото си битие и душевност и се сещам, че преди два дни попаднах на подборка на снимки от сайт за запознанства. Възрастта на децата беше под 16 години, а етикетите бяха от рода: „интересно, готино, яко”. Напоследък такива подборки били на „мода”. Това е само еротика, както казват...
Кликвам с мишката и отварям нов прозорец:
„След шестмесечно разследване, с помощта на европейски и американски криминалисти е разбит канал за детска порнография. Задържани са три криминално проявени лица...”(цитирам по спомени).
Тази новина ме довършва съвсем. Шест месеца! Шест месеца, когато в български сайтове, качени на български сървъри, можеш да откриеш снимки не по-различни от задържаните!
Шест месеца!!!
Обаче съм спокоен. Държавата не спи. Вече е задържала цели трима от лошите, а другите треперят от страх.
Пак се замислям, но този път за това, какво мога да направя аз. Какво може да направите Вие?
И стигам до извода, че заглавието на блога ми отговаря точно на въпроса. Просто Нямам идея! Не знам! Мога да демонстрирам отвращението си, мога да сигнализирам на органите, но това не променя нищо.
„Кучетата си лаят, а керванът си върви...”
Върви...
....
Тъкмо съм започнал поредната партия шах онлайн. Загубил съм безславно предишните три, а в тази съм притиснал противника здраво и поне ще завърша вечерта с победа.
Скайпът ми, обаче не спира го отварям. Една позната от друг град. Рядко се обажда, а в последната година се е сетила за мен два пъти.
-Пожар!
-Много спешно и важно... Ако си приятел... Помагай...
Дъщеря и участвала в конкурс в някакъв сайт. Първите три в крайното класиране получавали хубави подаръци и екскурзия за седмица в Гърция. Само,че...
Класирането било с гласуване и брой коментари. Крайният срок наближавал...
И да не забравя коментара! Нещо по-така, по-отворено и интересно!
Поглеждам към прозореца с шахматната дъска и с досада установявам, че времето ми е изтекло, а противникът отървал се по чудо е офейкал, без да ми даде възможност за реванш.
Нямам спешна работа и влизам в сайта. Изисква регистрация, но една повече или по-малко...
Намирам лесно конкурса, но първоначално не мога да позная момичето. Виждал съм го на снимки, но тези са различни. Предизвикателни пози, разголени тела и изкуствени усмивки предназначени да съблазняват. Гласувам , но коментарите ме притесняват. Чета ги един по един. Определено са доста „отворени”. Особено, когато става въпрос за 14 годишно дете. Нищо, че под снимките пише 17 години.
Излизам от сайта и отварям скайпа. Посреща ме порой от упреци, от които разбирам, че съм „задръстен” и не съм никакъв приятел.
След това ме оставят да разсъждавам над пороят от думи и емотикони.
Обмислям дълго жалкото си битие и душевност и се сещам, че преди два дни попаднах на подборка на снимки от сайт за запознанства. Възрастта на децата беше под 16 години, а етикетите бяха от рода: „интересно, готино, яко”. Напоследък такива подборки били на „мода”. Това е само еротика, както казват...
Кликвам с мишката и отварям нов прозорец:
„След шестмесечно разследване, с помощта на европейски и американски криминалисти е разбит канал за детска порнография. Задържани са три криминално проявени лица...”(цитирам по спомени).
Тази новина ме довършва съвсем. Шест месеца! Шест месеца, когато в български сайтове, качени на български сървъри, можеш да откриеш снимки не по-различни от задържаните!
Шест месеца!!!
Обаче съм спокоен. Държавата не спи. Вече е задържала цели трима от лошите, а другите треперят от страх.
Пак се замислям, но този път за това, какво мога да направя аз. Какво може да направите Вие?
И стигам до извода, че заглавието на блога ми отговаря точно на въпроса. Просто Нямам идея! Не знам! Мога да демонстрирам отвращението си, мога да сигнализирам на органите, но това не променя нищо.
„Кучетата си лаят, а керванът си върви...”
Върви...
....
Eволюцията
В неделя прочетох един постинг в блога на Тодор Павлов - На ръба… с овчите надежди. Харесвам позициите и начина по-който ги излага на автора, но този път мисля, че бърка.
Поводът за постинга е встрани от това, за което ще пиша тук. По-скоро това е моят отговор на един въпрос поставен от автора.
Способността на човешките същества да се надяват, положително еволюционна черта ли е или не?
Ще започна с част от един мой стар постинг- Вяра, надежда, любов:
„Надеждата....
Все още не съм я загубил, но съм на път. За да имаш надежда трябва поне понякога мечтите ти да се сбъдват. Иначе думата е фантазьорство. Когато човек загуби Надеждата, губи и част от себе си. Престава да се бори. За съжаление много хора вече са загубили своята надежда. Не мога да кажа утешителни думи. Не мисля, че нещата са такива само в България. Навсякъде има такива хора. Те търсят загубената си Надежда и са готови да тръгнат след всеки луд, който се мисли за поредния месия, стига той да им посочи точка в далечината и да каже ,че това е земния рай.”
Според Дарвин, човешката еволюция е възходящ ред от подбор на качествата, които благоприятстват за оцеляването и развитието на вида. Логично е, но ми се струва, че в теорията има пукнатини.
Има качества в човешката природа, които на пръв поглед нямат нищо общо с приспособяване към външните условия. Може би най-важното е човешкото въображение и свързаната с него човешка възможност да се надяваме и да мечтаем.
Живеем в свят където изглежда, че хаосът е завладял всичко. Вселената наоколо е още по-хаотично място, но това е само илюзия. От всичко, което сме научили досега разбираме, че всичко е подчинено на природните закони и посоката е една. Рано или късно всичко, до най-малката материална частица ще е събрано и подредено в една, единствена точка.
Ако попиташ някой как си представа далечното бъдеще, обикновено ще опише едно подредено и спокойно място, където всеки човек си знае пътя и го следва. Хубаво място и сигурно някой ден и това ще стане.
Само, че това място не е за мен. Радвам се, че няма да доживея дотогава. Един такъв свят, би бил прекалено студен за мен. Един такъв свят, би загинал въпреки цялата му подреденост. Защото без фантазията, надеждата и мечтите, човечеството би тръгнало назад. Без тези случайни „ отклонения”, които хората са получили в хода на еволюцията, човечеството би приличало просто на един мравуняк с едри мравки. Гледката на един мравуняк е интересна, но само за кратко. Защото нещата са едно безкрайно повторение.
Хората са изградили много по-впечатляващи неща, всяко уникално за себе си. Благодарение на „отклоненията”. Благодарение на фантазията, надеждата и мечтите си.
Знам, че тези качества, често се използват за манипулации, но това не ги прави по-малко ценни за човечеството. Надявам се естественият подбор да не доведе до тяхното изчезване.
Ще завърша с един линк към част от един детски филм, който преди години специално потърсих за племеницата ми. Надявам се да е научила нещо от него.
Ще си кажете, че това е просто една детска приказка. Приказка е разбира се. Това е просто една фантазия, но поне според мен дава до болка реалистична картина на света ни, ако в него не съществуваха фантазията, надеждата и мечтите. Тези дребни „мутации” в човешката еволюция.
Клипът е дълъг около 25 минути, но ако някой има време нека си го припомни. За по-заетите слагам клипче:).
А въпросът в началото?
Нека остане отворен. Бъдещето ще покаже.
Приказка Без Край 1 Бг Аудио 4/4
....
Поводът за постинга е встрани от това, за което ще пиша тук. По-скоро това е моят отговор на един въпрос поставен от автора.
Способността на човешките същества да се надяват, положително еволюционна черта ли е или не?
Ще започна с част от един мой стар постинг- Вяра, надежда, любов:
„Надеждата....
Все още не съм я загубил, но съм на път. За да имаш надежда трябва поне понякога мечтите ти да се сбъдват. Иначе думата е фантазьорство. Когато човек загуби Надеждата, губи и част от себе си. Престава да се бори. За съжаление много хора вече са загубили своята надежда. Не мога да кажа утешителни думи. Не мисля, че нещата са такива само в България. Навсякъде има такива хора. Те търсят загубената си Надежда и са готови да тръгнат след всеки луд, който се мисли за поредния месия, стига той да им посочи точка в далечината и да каже ,че това е земния рай.”
Според Дарвин, човешката еволюция е възходящ ред от подбор на качествата, които благоприятстват за оцеляването и развитието на вида. Логично е, но ми се струва, че в теорията има пукнатини.
Има качества в човешката природа, които на пръв поглед нямат нищо общо с приспособяване към външните условия. Може би най-важното е човешкото въображение и свързаната с него човешка възможност да се надяваме и да мечтаем.
Живеем в свят където изглежда, че хаосът е завладял всичко. Вселената наоколо е още по-хаотично място, но това е само илюзия. От всичко, което сме научили досега разбираме, че всичко е подчинено на природните закони и посоката е една. Рано или късно всичко, до най-малката материална частица ще е събрано и подредено в една, единствена точка.
Ако попиташ някой как си представа далечното бъдеще, обикновено ще опише едно подредено и спокойно място, където всеки човек си знае пътя и го следва. Хубаво място и сигурно някой ден и това ще стане.
Само, че това място не е за мен. Радвам се, че няма да доживея дотогава. Един такъв свят, би бил прекалено студен за мен. Един такъв свят, би загинал въпреки цялата му подреденост. Защото без фантазията, надеждата и мечтите, човечеството би тръгнало назад. Без тези случайни „ отклонения”, които хората са получили в хода на еволюцията, човечеството би приличало просто на един мравуняк с едри мравки. Гледката на един мравуняк е интересна, но само за кратко. Защото нещата са едно безкрайно повторение.
Хората са изградили много по-впечатляващи неща, всяко уникално за себе си. Благодарение на „отклоненията”. Благодарение на фантазията, надеждата и мечтите си.
Знам, че тези качества, често се използват за манипулации, но това не ги прави по-малко ценни за човечеството. Надявам се естественият подбор да не доведе до тяхното изчезване.
Ще завърша с един линк към част от един детски филм, който преди години специално потърсих за племеницата ми. Надявам се да е научила нещо от него.
Ще си кажете, че това е просто една детска приказка. Приказка е разбира се. Това е просто една фантазия, но поне според мен дава до болка реалистична картина на света ни, ако в него не съществуваха фантазията, надеждата и мечтите. Тези дребни „мутации” в човешката еволюция.
Клипът е дълъг около 25 минути, но ако някой има време нека си го припомни. За по-заетите слагам клипче:).
А въпросът в началото?
Нека остане отворен. Бъдещето ще покаже.
Приказка Без Край 1 Бг Аудио 4/4
....
Шест малки неща, които ме радват
Определено не обичам верижните блог игри. Нямам някаква важна причина, но е така. Затова, когато получих поканата от Добромира Кралева- Хармония, съзидание, изобилие, първоначално се дръпнах като магаре на мост, но накрая все пак се престраших. Оказва се, че не е толкова страшно:). Нека все пак започна.
Шест малки неща, които ме радват:
1.Първата глътка въздух, сутрин на прозореца. Веднага след ставането, независимо от времето. зарежда ме с енергия за целия ден.
2.Почти веднага, след това следва сутрешното кафе. За съжаление успях да счупя любимата си чаша преди година, но вече свиквам и с новата. Пия много кафе. Топло със захар и за предпочитане от кафеварка. Не го пия за да се разсъня, просто обичам вкусът му. Ако искам да ме разсъни, сменявам рецептата- студено кафе, без дори кристалче захар.
3.Ходенето – обичам да вървя пеша. Правя го винаги, когато мога да избегна превозните средства. На ден навъртам доста километраж, но движението ми харесва.
4.Четенето- харесват ми автори със специфичен изказ. Напоследък, обаче все по-рядко се заседявам с книга в ръка и предпочитам да препрочитам вече четени неща. Често откривам нещо, което не съм забелязал при първият прочит.
5.Играта на шах онлайн- когато искам да се разтоваря играя в PlayOK . Не съм от гениите в играта и местя по-скоро по интуиция, без да се замислям и бавя. Още не съм се научил да губя, но не се отчайвам:). Колкото и странно да звучи дори, когато загубя се чувствам разтоварен от ежедневните проблеми.
6.На последно място, но не и по важност е Медунчо. Той ми е нещо, като талисман. Подарък е от моята племеница, от преди две години и от тогава стои неизменно до компютърът ми. Харесва ми сериозната му физиономия, с която е вперил поглед в мен. Не говори, но само това му е недостатъкът. Ето го и него:
Това е. Шест неща, които ми доставят по малко удоволствие всеки ден. Не са нещо изключително, но са си мои и ги ценя.
Така и така се включих в лавината, нека предам нататък щафетата.
Предавам я на Ласка Александрова и kalbotobg.
Кои са вашите шест или повече дребни неща, които ви доставят радост?
....
Шест малки неща, които ме радват:
1.Първата глътка въздух, сутрин на прозореца. Веднага след ставането, независимо от времето. зарежда ме с енергия за целия ден.
2.Почти веднага, след това следва сутрешното кафе. За съжаление успях да счупя любимата си чаша преди година, но вече свиквам и с новата. Пия много кафе. Топло със захар и за предпочитане от кафеварка. Не го пия за да се разсъня, просто обичам вкусът му. Ако искам да ме разсъни, сменявам рецептата- студено кафе, без дори кристалче захар.
3.Ходенето – обичам да вървя пеша. Правя го винаги, когато мога да избегна превозните средства. На ден навъртам доста километраж, но движението ми харесва.
4.Четенето- харесват ми автори със специфичен изказ. Напоследък, обаче все по-рядко се заседявам с книга в ръка и предпочитам да препрочитам вече четени неща. Често откривам нещо, което не съм забелязал при първият прочит.
5.Играта на шах онлайн- когато искам да се разтоваря играя в PlayOK . Не съм от гениите в играта и местя по-скоро по интуиция, без да се замислям и бавя. Още не съм се научил да губя, но не се отчайвам:). Колкото и странно да звучи дори, когато загубя се чувствам разтоварен от ежедневните проблеми.
6.На последно място, но не и по важност е Медунчо. Той ми е нещо, като талисман. Подарък е от моята племеница, от преди две години и от тогава стои неизменно до компютърът ми. Харесва ми сериозната му физиономия, с която е вперил поглед в мен. Не говори, но само това му е недостатъкът. Ето го и него:
Това е. Шест неща, които ми доставят по малко удоволствие всеки ден. Не са нещо изключително, но са си мои и ги ценя.
Така и така се включих в лавината, нека предам нататък щафетата.
Предавам я на Ласка Александрова и kalbotobg.
Кои са вашите шест или повече дребни неща, които ви доставят радост?
....
Очите
-Чичо, защо са ти толкова зачервени очите?
-Очите малка Принцесо, са сложно творение. Състои се от много и крехки части. Прилича малко на фотоапарат, малко на далекоглед. В него има мускули, оптика и нерви. Окото е съвършено творение на природата....
-Чичо! Ти мен за дете ли ме вземаш? Това сме го учили вече в училище. Попитах, защо са ти толкова зачервени очите.
-Очите малка Принцесо, не са само механичен сбор от части. Те са свързани с мозъка и всъщност виждаме това, което нашия мозък рисува върху получените отвън картини. Нали си виждала, картинки, които когато ги гледаш от различен ъгъл виждаш различни неща. Или пък такива картинки, които когато погледнеш втори път, виждаш нещо друго. Така е защото всеки човек е различен. Различен е начинът, по който гледа света около себе си. Различно е и настроението ни. Мозъкът ни рисува върху картинките, които виждаме и дали една картина ще е пейзаж, абстракция или геометрична фигура, понякога зависи само от нас.
А пък цветовете...
Цветовете са най-хубавото, до което можем да докоснем с очи. Знаеш ли, че всъщност най-незабележимият - белият цвят съдържа в себе си всички други цветове...
-Чичо!!!
-Очите малка Принцесо, са ни дадени да за да виждаме света, около нас и другите хора. Трябва само да ги отворим и насочим нанякъде и през тях, като през прозорец влизат на гости. Странно е, но има разлика между това да гледаш нещо и да го виждаш. Понякога се случва хора лишени от зрение, да виждат повече неща от зрящите. Да можеш да виждаш е нещо важно, малко Принцесо. Само така ще пуснеш красотата на света с себе си.
За жалост не всичко, което виждаш е красиво. Има и грозни неща, но животът е такъв. Доброто и лошото се редуват и не можеш да избираш.
Понякога рядко, ама много рядко се случва очите да се уморят и от прекалено много красота, така че дръж очите си широко отворени.
Някой ден ще се случи и на теб...
-Чичо...
-Очите малка Принцесо.....
-Чичо, а ако някой носи черни очила винаги? Ако не ги сваля дори, когато спи? Ако не поглежда отгоре им, както баба? Дали никога, ама никога очите му няма да се зачервят?
....
-Очите малка Принцесо, са сложно творение. Състои се от много и крехки части. Прилича малко на фотоапарат, малко на далекоглед. В него има мускули, оптика и нерви. Окото е съвършено творение на природата....
-Чичо! Ти мен за дете ли ме вземаш? Това сме го учили вече в училище. Попитах, защо са ти толкова зачервени очите.
-Очите малка Принцесо, не са само механичен сбор от части. Те са свързани с мозъка и всъщност виждаме това, което нашия мозък рисува върху получените отвън картини. Нали си виждала, картинки, които когато ги гледаш от различен ъгъл виждаш различни неща. Или пък такива картинки, които когато погледнеш втори път, виждаш нещо друго. Така е защото всеки човек е различен. Различен е начинът, по който гледа света около себе си. Различно е и настроението ни. Мозъкът ни рисува върху картинките, които виждаме и дали една картина ще е пейзаж, абстракция или геометрична фигура, понякога зависи само от нас.
А пък цветовете...
Цветовете са най-хубавото, до което можем да докоснем с очи. Знаеш ли, че всъщност най-незабележимият - белият цвят съдържа в себе си всички други цветове...
-Чичо!!!
-Очите малка Принцесо, са ни дадени да за да виждаме света, около нас и другите хора. Трябва само да ги отворим и насочим нанякъде и през тях, като през прозорец влизат на гости. Странно е, но има разлика между това да гледаш нещо и да го виждаш. Понякога се случва хора лишени от зрение, да виждат повече неща от зрящите. Да можеш да виждаш е нещо важно, малко Принцесо. Само така ще пуснеш красотата на света с себе си.
За жалост не всичко, което виждаш е красиво. Има и грозни неща, но животът е такъв. Доброто и лошото се редуват и не можеш да избираш.
Понякога рядко, ама много рядко се случва очите да се уморят и от прекалено много красота, така че дръж очите си широко отворени.
Някой ден ще се случи и на теб...
-Чичо...
-Очите малка Принцесо.....
-Чичо, а ако някой носи черни очила винаги? Ако не ги сваля дори, когато спи? Ако не поглежда отгоре им, както баба? Дали никога, ама никога очите му няма да се зачервят?
....
Сърце
Някога преди много години в малко забравено от всички градче, живяло едно момче. Било съвсем обикновено. Слабичко къси панталонки и ожулени колена и лакти.
Било както всички деца. Обичало да играе, обичало да рисува и пее, обичало да чете и да задава въпроси.
По цял ден прекарвало на улицата с другите деца и през лятото, косата му огрята от слънцето добивала цвета на житен клас, а кожата му добивала шоколадов отенък.
От къде знам ли?
И аз съм бил дете и мисля, че го познавах. Спомените са измамно нещо, но в случая съм сигурен, че беше така.
Казах вече, че това било едно съвсем обикновено момче.
Само, че...
Само, че имало една особеност. Нещо било объркано в него и не възприемало нещата от света наоколо, както другите хора.
Когато някой паднел, другите се смеели, а на него му ставало тъжно.
Когато видели някой по-слаб, другите го блъскали, а то му подавало ръка за помощ.
Когато направели някоя беля, другите бягали, а то оставало и си понасяло наказанието.
Иначе било съвсем обикновено момче. Слабичко къси панталонки и ожулени колена и лакти.
Само, че...
Само, че и децата, както и възрастните не обичат някой да е различен от тях. Започнали да го отбягват и да му се смеят.
Момчето така и не разбирало, защо го правят. Първо се затворило в себе си, а после се замислило и разбрало. Не му се искало цял живот да е само и различно от другите. Стиснало зъби и решило да се промени.
Първият път, когато се смяло на чужда болка, сърцето му се свило и много го боляло, но стиснало зъби и продължило да се смее.
Първият път, когато блъснало по-слаб от него, пак сърцето се свило, но стиснало зъби и продължило напред.
Първият пък, когато излъгало, пак усетило тъпата болка в гърдите си, но вече било начертало пътят си.
Минало време и децата вече приели момчето, като едно от тях. Вече не било различно, а съвсем обикновено момче. Слабичко къси панталонки и ожулени колена и лакти. Болката в гърдите била все по-слаба и все по-рядко се обаждала, докато накрая съвсем се изгубила.
Минало още време и момчето пораснало. Било съвсем обикновено момче и станало съвсем обикновен възрастен. Живеело един съвсем обикновен живот.
Живял си човекът, докато един ден...
Случило се нещастие. Случват се и на най-обикновените хора. Искрата на живота угаснала и всичко свършило.
Човек и добре да живее...
Починал в болница, а в съседното отделение точно тогава, един друг непознат човек се нуждаел от ново сърце. По някакво чудо двата човешки организма били съвсем еднакви. Приличали си, както на родни братя. Сърцето на единият можело да спаси другият.
Забързали се лекарите. Всяка секунда била от значение. Трябвало да подготвят сърцето за да даде то нов живот.
Само, че...
Когато отворили гърдите, вътре нямало нищо. Всъщност не точно нищо. Нямало го сърцето, но когато погледнали по-внимателно, на мястото му лежало едно малко, малко камъче...
Стоя на брега на реката и мятам камъчета събрани в шепата ми. Гледам симетричните кръгове, а мисълта ми е някъде другаде. Излизам от унеса и поглеждам последното камъче в ръката ми. Странно, но ми прилича на нещо. Прилича на малко човешко сърце.
....
Било както всички деца. Обичало да играе, обичало да рисува и пее, обичало да чете и да задава въпроси.
По цял ден прекарвало на улицата с другите деца и през лятото, косата му огрята от слънцето добивала цвета на житен клас, а кожата му добивала шоколадов отенък.
От къде знам ли?
И аз съм бил дете и мисля, че го познавах. Спомените са измамно нещо, но в случая съм сигурен, че беше така.
Казах вече, че това било едно съвсем обикновено момче.
Само, че...
Само, че имало една особеност. Нещо било объркано в него и не възприемало нещата от света наоколо, както другите хора.
Когато някой паднел, другите се смеели, а на него му ставало тъжно.
Когато видели някой по-слаб, другите го блъскали, а то му подавало ръка за помощ.
Когато направели някоя беля, другите бягали, а то оставало и си понасяло наказанието.
Иначе било съвсем обикновено момче. Слабичко къси панталонки и ожулени колена и лакти.
Само, че...
Само, че и децата, както и възрастните не обичат някой да е различен от тях. Започнали да го отбягват и да му се смеят.
Момчето така и не разбирало, защо го правят. Първо се затворило в себе си, а после се замислило и разбрало. Не му се искало цял живот да е само и различно от другите. Стиснало зъби и решило да се промени.
Първият път, когато се смяло на чужда болка, сърцето му се свило и много го боляло, но стиснало зъби и продължило да се смее.
Първият път, когато блъснало по-слаб от него, пак сърцето се свило, но стиснало зъби и продължило напред.
Първият пък, когато излъгало, пак усетило тъпата болка в гърдите си, но вече било начертало пътят си.
Минало време и децата вече приели момчето, като едно от тях. Вече не било различно, а съвсем обикновено момче. Слабичко къси панталонки и ожулени колена и лакти. Болката в гърдите била все по-слаба и все по-рядко се обаждала, докато накрая съвсем се изгубила.
Минало още време и момчето пораснало. Било съвсем обикновено момче и станало съвсем обикновен възрастен. Живеело един съвсем обикновен живот.
Живял си човекът, докато един ден...
Случило се нещастие. Случват се и на най-обикновените хора. Искрата на живота угаснала и всичко свършило.
Човек и добре да живее...
Починал в болница, а в съседното отделение точно тогава, един друг непознат човек се нуждаел от ново сърце. По някакво чудо двата човешки организма били съвсем еднакви. Приличали си, както на родни братя. Сърцето на единият можело да спаси другият.
Забързали се лекарите. Всяка секунда била от значение. Трябвало да подготвят сърцето за да даде то нов живот.
Само, че...
Когато отворили гърдите, вътре нямало нищо. Всъщност не точно нищо. Нямало го сърцето, но когато погледнали по-внимателно, на мястото му лежало едно малко, малко камъче...
Стоя на брега на реката и мятам камъчета събрани в шепата ми. Гледам симетричните кръгове, а мисълта ми е някъде другаде. Излизам от унеса и поглеждам последното камъче в ръката ми. Странно, но ми прилича на нещо. Прилича на малко човешко сърце.
....
Убийте вестоносеца!
В миналото е имало една особена група хора. Не се отличавали с нищо. Не са записани в историята.
Тогава нямало вестници, радио и телевизия. Нямало дори и Интернет. Направо си е за чудене, как са живели хората в тези времена.
Тогава новините не били това, което са днес. Често, когато някой научавал нещо ново, то било вече безнадеждно остаряло.
Разпространението на новините било труден и бавен процес. Простолюдието разчитало на метода: „ от уста в уста”. Резултатът бил подобен, както в детската игра на „ развален телефон”.
По-заможните имали лукса да ползват услугите на вестоносци.
Не знам защо, но винаги когато си помисля за тях си ги представям, като дребни хора с перо на шапката, яхнали тъмно кафяв кон. Изправени на стремената, вперили поглед право напред летят към крайната цел без да поглеждат встрани. Не ги спира нищо и навсякъде им правят път. Единственото нещо, за което мислят е свитъкът с новината, притиснат до сърцето. В главата е само една мисъл:
-По-бързо, по-бързо, по- бързо!
Едва пристигнал в крайна точка, вестоносецът скачал от коня изваждал свитъкът и с наведена глава го подавал важният получател.
Това е бил критичен момент. Вестоносецът не знаел каква новина носи. В свитъкът можело да пише всичко. За мир, за война, за раждане и смърт, за победа или поражение.
Когато новината била добра, често отрупвали вестоносеца с дарове. Когато била лоша...
Когато новината била лоша, често разгневеният получател посочвал с пръст и изревавал:
-Убийте вестоносеца!
Вестоносците били защитени от писани и неписани закони, но това често не ги спасявало. Времената били варварски.
Днес нещата са коренно различни. Разпространението на новините е вече близо до съвършенството. Научаваме ги от различни източници, още в мига, когато нещо се случва, независимо дали е на другият край на планетата, или на Марс.
Често дори новината стига до нас преди самото събитие да се е случило. Стига се дотам, че съвременните вестоносци, дори не се вълнуват дали събитието въобще ще се случи.
Важна е новината!
По-бързо, по-бързо, по-бързо...
Днес сме по-цивилизовани и никой не убива приносителите на лоши новини. Нещо повече. Много днешни вестоносци са да се специализирали в доставката на лоши новини.
Такова е търсенето и това се награждава днес. Вестителите на лоши новини са на почит. Пари, слава, пари...
Чудно ли е, че има толкова желаещи за тази длъжност?
Знаят, че никой няма да ги посочи с пръст и да изреве:
-Убийте вестоносеца!
Днес сме цивилизовани, а това е варварски обичай. Случва се наистина понякога, да пострадат един двама вестоносци. Понякога дори ги убиват, а друг път се отървават с премазани стави или , ако имат късмет само с уплаха.
Само, че това са изключения. Случват се на вестоносци, които си мислят, че истината е по-важна от новината. Такива едни, които имат собствено мнение и куража да си го защитят. А бе, едни такива вестоносци, сбъркали времето, в което живеят.
Освен това, случващото се с тях не е анахронизъм от Тъмните векове. Просто така се създават нови лоши новини, които носят още пари, слава, пари...
И колелото се върти...
Хубаво е днес! Дори не мога да си представя, как съм щял да живея, ако се бях родил в някой минал век, когато не е имало дори и вестници. Да не говорим за радиото, телевизията или Мрежата.
Само понякога, някъде дълбоко в мен се обажда нещо тъмно от онези времена. Опитвам се да го заглуша, но всеки пък, когато виждам ухилената и самодоволна физиономия, на някой вестител, поднасящ поредната зловеща новина, ми се иска да скоча, да посоча с пръст и да изрева:
-Убийте вестоносеца!
....
Тогава нямало вестници, радио и телевизия. Нямало дори и Интернет. Направо си е за чудене, как са живели хората в тези времена.
Тогава новините не били това, което са днес. Често, когато някой научавал нещо ново, то било вече безнадеждно остаряло.
Разпространението на новините било труден и бавен процес. Простолюдието разчитало на метода: „ от уста в уста”. Резултатът бил подобен, както в детската игра на „ развален телефон”.
По-заможните имали лукса да ползват услугите на вестоносци.
Не знам защо, но винаги когато си помисля за тях си ги представям, като дребни хора с перо на шапката, яхнали тъмно кафяв кон. Изправени на стремената, вперили поглед право напред летят към крайната цел без да поглеждат встрани. Не ги спира нищо и навсякъде им правят път. Единственото нещо, за което мислят е свитъкът с новината, притиснат до сърцето. В главата е само една мисъл:
-По-бързо, по-бързо, по- бързо!
Едва пристигнал в крайна точка, вестоносецът скачал от коня изваждал свитъкът и с наведена глава го подавал важният получател.
Това е бил критичен момент. Вестоносецът не знаел каква новина носи. В свитъкът можело да пише всичко. За мир, за война, за раждане и смърт, за победа или поражение.
Когато новината била добра, често отрупвали вестоносеца с дарове. Когато била лоша...
Когато новината била лоша, често разгневеният получател посочвал с пръст и изревавал:
-Убийте вестоносеца!
Вестоносците били защитени от писани и неписани закони, но това често не ги спасявало. Времената били варварски.
Днес нещата са коренно различни. Разпространението на новините е вече близо до съвършенството. Научаваме ги от различни източници, още в мига, когато нещо се случва, независимо дали е на другият край на планетата, или на Марс.
Често дори новината стига до нас преди самото събитие да се е случило. Стига се дотам, че съвременните вестоносци, дори не се вълнуват дали събитието въобще ще се случи.
Важна е новината!
По-бързо, по-бързо, по-бързо...
Днес сме по-цивилизовани и никой не убива приносителите на лоши новини. Нещо повече. Много днешни вестоносци са да се специализирали в доставката на лоши новини.
Такова е търсенето и това се награждава днес. Вестителите на лоши новини са на почит. Пари, слава, пари...
Чудно ли е, че има толкова желаещи за тази длъжност?
Знаят, че никой няма да ги посочи с пръст и да изреве:
-Убийте вестоносеца!
Днес сме цивилизовани, а това е варварски обичай. Случва се наистина понякога, да пострадат един двама вестоносци. Понякога дори ги убиват, а друг път се отървават с премазани стави или , ако имат късмет само с уплаха.
Само, че това са изключения. Случват се на вестоносци, които си мислят, че истината е по-важна от новината. Такива едни, които имат собствено мнение и куража да си го защитят. А бе, едни такива вестоносци, сбъркали времето, в което живеят.
Освен това, случващото се с тях не е анахронизъм от Тъмните векове. Просто така се създават нови лоши новини, които носят още пари, слава, пари...
И колелото се върти...
Хубаво е днес! Дори не мога да си представя, как съм щял да живея, ако се бях родил в някой минал век, когато не е имало дори и вестници. Да не говорим за радиото, телевизията или Мрежата.
Само понякога, някъде дълбоко в мен се обажда нещо тъмно от онези времена. Опитвам се да го заглуша, но всеки пък, когато виждам ухилената и самодоволна физиономия, на някой вестител, поднасящ поредната зловеща новина, ми се иска да скоча, да посоча с пръст и да изрева:
-Убийте вестоносеца!
....
Миналата седмица 27-09
Мина и тази седмица и дойде време за поредният постинг, в който представям новите блогове, на които попаднах през седмицата. Преди това обаче, една инициатива, която е нещо полезно и касае всеки, който има блог.
В един от предишните постинги от поредицата : Миналата седмица,
Представих един съвсем нов, но интересен блог- Блогът на Ванчо.
Богът вече се премести на нов адрес и смени името си .
Сега е - Наука, загадки, природа, технологии - Mechka.com
Съдържанието продължава да е интересно и полезно, а в петък попаднах там на статията :
„Как да не крадем новини от блоговете”, където е публикувано :
ОТВОРЕНО ПИСМО ДО РЕДАКТОРИТЕ НА ВСИЧКИ ПЕЧАТНИ И ЕЛЕКТРОННИ МЕДИИ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Става въпрос за спазване на етиката при използване на материали от блоговете. Мисля, че това е нещо, което касае всеки, който има блог. Може да се присъедините на адреса на статията.
Новите блогове, но които попаднах тази седмица са:
Кръстопът - Безкрайно
Сега – Звезден шепот
Пренебрегнатото съкровище от Чаталка -Уникална България
Всеки ден по една дяволия... - Beauty Saves The World
Приказка за правдата - hurdy-gurdy
Това е всичко за тази седмица. Другата неделя, няма да продължа поредицата. Причините са две.
Първата е, че ще съм доста зает. Втората е, че не съм сигурен дали има полза за новите блогове от тези постинги. С едно изключение коментарите под тях са благодарности, че съм забелязал блога на някой. Не почнах тази поредица за да получавам благодарности. Сигурно ще продължа с представянето на нови и интересни блогове, но по-рядко.
Не забравяйте да видите и седмичната подборка от интересни линкове в Пост-скриптум инфо.
Лека и успешна седмица!
....
В един от предишните постинги от поредицата : Миналата седмица,
Представих един съвсем нов, но интересен блог- Блогът на Ванчо.
Богът вече се премести на нов адрес и смени името си .
Сега е - Наука, загадки, природа, технологии - Mechka.com
Съдържанието продължава да е интересно и полезно, а в петък попаднах там на статията :
„Как да не крадем новини от блоговете”, където е публикувано :
ОТВОРЕНО ПИСМО ДО РЕДАКТОРИТЕ НА ВСИЧКИ ПЕЧАТНИ И ЕЛЕКТРОННИ МЕДИИ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Става въпрос за спазване на етиката при използване на материали от блоговете. Мисля, че това е нещо, което касае всеки, който има блог. Може да се присъедините на адреса на статията.
Новите блогове, но които попаднах тази седмица са:
Кръстопът - Безкрайно
Сега – Звезден шепот
Пренебрегнатото съкровище от Чаталка -Уникална България
Всеки ден по една дяволия... - Beauty Saves The World
Приказка за правдата - hurdy-gurdy
Това е всичко за тази седмица. Другата неделя, няма да продължа поредицата. Причините са две.
Първата е, че ще съм доста зает. Втората е, че не съм сигурен дали има полза за новите блогове от тези постинги. С едно изключение коментарите под тях са благодарности, че съм забелязал блога на някой. Не почнах тази поредица за да получавам благодарности. Сигурно ще продължа с представянето на нови и интересни блогове, но по-рядко.
Не забравяйте да видите и седмичната подборка от интересни линкове в Пост-скриптум инфо.
Лека и успешна седмица!
....
Сутрин
Тик ... тик... тик...
Тихо е...
Само сърцето ми отброява удар след удар.
Отварям очи и се опитвам да пробия мрака с поглед. Не ми се отдава веднага, но бавно в тъмното изплуват познатите очертания. Дори не съм сигурен, че ги виждам, но знам, че са там.
Протягам ръка и напипвам телефона. Включвам го и светлината на екрана, болезнено изгаря очите. Рано е...
Ставам, но не паля лампата. Знам пътя наизуст. Блъскам мрежата на прозореца и ме залива вълна от картини и звуци.
Луната е там горе, но светлината и се губи в жълтото на уличните лампи. Високо горе, върхът на планината е обвит в бледо розово сияние.
Поемам дъх, но не усещам ароматите на нощта. Валяло е и само свежият влажен въздух прониква навсякъде. Протягам машинално ръка към мястото на кутията с цигари, но я няма. Сещам се, че вече не пуша и се усмихвам.
Някъде в дясно приглушеният шум на реката, се блъска в бреговете и и ехото се носи над целият град. Чувам гласът на ранно събудена птица. Към нея се присъединява второ.
-Добро утро!- казва първата.
-Добро да е!- и отговарят.
Неща ми липсва. Търся го сред птичият хор, но го няма. Тъкмо да се откажа и някъде в далечината се чува тръбата на ранобуден петел. Опитва веднъж и чака отговор, но не го получава и замлъква.
По лицето ми пробягва топъл вятър и на улицата изревава и се задавя двигателят на кола.
Отварям очи и пак ги затварям. Утрото е дошло без да го усетя. По улицата забързана за работа преминава жена. Стряскам се и се втурвам към часовника, но се сещам, че днес съм взел ден за почивка и се връщам на прозореца.
Поглеждам на изток. Пропуснал съм изгрева, но не съжалявам. Не го видях, но го усетих и първите слънчеви лъчи са в мен. Усещам енергията им в тялото си. Усещам топлината им в сърцето си.
Това ми стига...
....
Тихо е...
Само сърцето ми отброява удар след удар.
Отварям очи и се опитвам да пробия мрака с поглед. Не ми се отдава веднага, но бавно в тъмното изплуват познатите очертания. Дори не съм сигурен, че ги виждам, но знам, че са там.
Протягам ръка и напипвам телефона. Включвам го и светлината на екрана, болезнено изгаря очите. Рано е...
Ставам, но не паля лампата. Знам пътя наизуст. Блъскам мрежата на прозореца и ме залива вълна от картини и звуци.
Луната е там горе, но светлината и се губи в жълтото на уличните лампи. Високо горе, върхът на планината е обвит в бледо розово сияние.
Поемам дъх, но не усещам ароматите на нощта. Валяло е и само свежият влажен въздух прониква навсякъде. Протягам машинално ръка към мястото на кутията с цигари, но я няма. Сещам се, че вече не пуша и се усмихвам.
Някъде в дясно приглушеният шум на реката, се блъска в бреговете и и ехото се носи над целият град. Чувам гласът на ранно събудена птица. Към нея се присъединява второ.
-Добро утро!- казва първата.
-Добро да е!- и отговарят.
Неща ми липсва. Търся го сред птичият хор, но го няма. Тъкмо да се откажа и някъде в далечината се чува тръбата на ранобуден петел. Опитва веднъж и чака отговор, но не го получава и замлъква.
По лицето ми пробягва топъл вятър и на улицата изревава и се задавя двигателят на кола.
Отварям очи и пак ги затварям. Утрото е дошло без да го усетя. По улицата забързана за работа преминава жена. Стряскам се и се втурвам към часовника, но се сещам, че днес съм взел ден за почивка и се връщам на прозореца.
Поглеждам на изток. Пропуснал съм изгрева, но не съжалявам. Не го видях, но го усетих и първите слънчеви лъчи са в мен. Усещам енергията им в тялото си. Усещам топлината им в сърцето си.
Това ми стига...
....
Убих човек
Вчера убих човек...
Ядоса ме. Стоеше срещу мен и се хилеше. Не правеше нищо, просто се хилеше. Гледаше ме в лицето и се хилеше. Мразя някой да се хили без да знам защо. Затова го убих.
Не беше трудно. Първо го ударих и когато падна го удуших с голи ръце. След това го нарязах на парчета, сложих го в чувал и закарах останките на едно отдалечено място. Изгорих всичко. Прибрах се, изкъпах се и изпрах дрехите, с които бях.
Спах спокойно. Събудих се освежен и се усмихнах на хубавият ден. Излязох на разходка и видях много усмихнати хора. Усмихнах се и аз, купих си вестник и седнах под чадърите на едно кафене.
Поръчах си кафе със сметана и чаша вода. Сервитьорката беше младо момиче и с мила усмивка ме попита, кафето късо или дълго да е.
Усмихнах се и аз, но в този миг нещо развали настроението ми. Върху лявата ми обувка видях едно малко тъмно петно. Почти не се забелязваше, но обувките бяха нови. Любимите ми.
Поисках от сервитьорката салфетка, но петното не се махаше. Тъмно и кръгло си стоеше там.
Фабричен дефект. Уж гледах в магазина, но съм пропуснал. Дали ще ми ги сменят?
Денят е хубав, но настроението ми се развали. Вчера беше по –приятно. Спомням си подробностите и пак се усмихвам.
Някой ден ще го направя пак.....
Не съм убил никого...
Скоро прочетох две новини. В сайта, в който ги прочетох бяха една до друга. И двете бяха за престъпления извършени с поразяваща жестокост. Не искам да пиша, кои са събитията. Новините и без това са наситени с такива случки, но се замислих.
Замислих се за пореден път, как едно човешко същество може хладнокръвно и жестоко да навреди на друго. Замислих се как ли би се чувствал подобен човек.
Човек..
Защото колкото и да не е приемливо за разума, това са човешки същества. Болни, но хора. Хора, които мислят и чувстват. Хора, които обичат и мразят. Хора, които не се различават от другите на външен вид. Само там някъде дълбоко в мозъка им някое малко зъбчато колелце е повредено. Не личи от вън.
Може и при мен да е повредено. Преди много години след един разговор, се замислих дали съм способен да нараня или убия човек. Мисля, че мога. Ако някой застраши хората, които обичам, може би съм способен да го направя.
Само, че ми е страшно като си помисля, как бих се чувствал след това. Сигурно не бих мигнал да края на животът си. Нещо в мен би се променило. Не бих могъл да остана същият човек.
Затова се опитах да си представя, мисленето и поведението на такъв човек. Не се получава. Прилича ми на филм, но знаем, че такива хора съществуват.
Дали, обаче наистина са толкова незабележими?
Или просто околните се правят, че не виждат. Правят се, че не чуват шумът от повреденото колелце. Правят се, че всичко е наред.
И спят спокойно....
.....
Ядоса ме. Стоеше срещу мен и се хилеше. Не правеше нищо, просто се хилеше. Гледаше ме в лицето и се хилеше. Мразя някой да се хили без да знам защо. Затова го убих.
Не беше трудно. Първо го ударих и когато падна го удуших с голи ръце. След това го нарязах на парчета, сложих го в чувал и закарах останките на едно отдалечено място. Изгорих всичко. Прибрах се, изкъпах се и изпрах дрехите, с които бях.
Спах спокойно. Събудих се освежен и се усмихнах на хубавият ден. Излязох на разходка и видях много усмихнати хора. Усмихнах се и аз, купих си вестник и седнах под чадърите на едно кафене.
Поръчах си кафе със сметана и чаша вода. Сервитьорката беше младо момиче и с мила усмивка ме попита, кафето късо или дълго да е.
Усмихнах се и аз, но в този миг нещо развали настроението ми. Върху лявата ми обувка видях едно малко тъмно петно. Почти не се забелязваше, но обувките бяха нови. Любимите ми.
Поисках от сервитьорката салфетка, но петното не се махаше. Тъмно и кръгло си стоеше там.
Фабричен дефект. Уж гледах в магазина, но съм пропуснал. Дали ще ми ги сменят?
Денят е хубав, но настроението ми се развали. Вчера беше по –приятно. Спомням си подробностите и пак се усмихвам.
Някой ден ще го направя пак.....
Не съм убил никого...
Скоро прочетох две новини. В сайта, в който ги прочетох бяха една до друга. И двете бяха за престъпления извършени с поразяваща жестокост. Не искам да пиша, кои са събитията. Новините и без това са наситени с такива случки, но се замислих.
Замислих се за пореден път, как едно човешко същество може хладнокръвно и жестоко да навреди на друго. Замислих се как ли би се чувствал подобен човек.
Човек..
Защото колкото и да не е приемливо за разума, това са човешки същества. Болни, но хора. Хора, които мислят и чувстват. Хора, които обичат и мразят. Хора, които не се различават от другите на външен вид. Само там някъде дълбоко в мозъка им някое малко зъбчато колелце е повредено. Не личи от вън.
Може и при мен да е повредено. Преди много години след един разговор, се замислих дали съм способен да нараня или убия човек. Мисля, че мога. Ако някой застраши хората, които обичам, може би съм способен да го направя.
Само, че ми е страшно като си помисля, как бих се чувствал след това. Сигурно не бих мигнал да края на животът си. Нещо в мен би се променило. Не бих могъл да остана същият човек.
Затова се опитах да си представя, мисленето и поведението на такъв човек. Не се получава. Прилича ми на филм, но знаем, че такива хора съществуват.
Дали, обаче наистина са толкова незабележими?
Или просто околните се правят, че не виждат. Правят се, че не чуват шумът от повреденото колелце. Правят се, че всичко е наред.
И спят спокойно....
.....
Абонамент за:
Публикации (Atom)