Държа в ръцете си една нова книга и се радвам, защото знам, че е нещо хубаво и различно от масовото книгопечатане. Излязоха от печат спомените на Любомир Малинов – „Из лабиринтите на паметта“.
Това е една история на изключително талантлив човек, история на живот отдаден на изкуството, история на труд, труд и труд, защото той е неделима част от таланта. Една история на Добричкия театър и Самоковския самодеен театър, който днес, за съжаление съществува само на книга.
Спомням си последните представления на групата на Любомир Малонов, на сцената на читалище „Отец Паисий – 1859“. Три дни подред препълнен салон, с правостоящи и публика, която живее с актьорите...
Спомням си и последната постановка на Любомир Малинов – моноспектакъла „Дерето на елхите“в „Младежкия дом“. Отново пълен салон и възхитена публика...
Спомням си и последния път, когато гледах самоковска самодейна група, пак в читалище „Отец Паисий – 1859“... Две отложени представления заради липса на публика, а на третото актьорите бяха почти колкото хората в салона... Нямаше и как да е друго, защото една и съща пиеса се играеше 3-ти сезон... И доколкото знам, друга пиеса не се предвижда в близките сто години...
Мисля, че Любомир Малинов имаше сили и можеше да даде още много на града, но това е друга история... В книгата си той е наблегнал на хубавите, позитивни неща, на направеното, на хората, които са били редом с него, а разочарованията и пропуснатото е споменал мимоходом.
Спомням си, че идеята да му помогнем да напише тази книга се коментираше от три-четири години. По една или друга причина, това се отлагаше до началото на тази година. С помощта на Зинаида Хаджимитова, Мирослава Мирчева, Надка Вардарова, Тодор Попов и много, много труд вложен от сърце, книгата е готова. И резултатът е отличен.
Любо също имаше съмнения, дали си струва да напише тези спомени, но знаеше, че има основателни причини да го направи. Част от тях е изброил в увода на книгата:
„Защо написах тази книга?
Заради засилващото се безродие и посегателствата към българската памет – национална и родова.
Заради опасната пропаст между най-младото поколение и останалите. То живее в измислената виртуалност на Интернет, а истинският живот минава покрай него.
Заради хората, които от осветената сцена изпращаха към тъмната част на зрителната зала послание за добро, човещина и красота.
Заради изгубения български Рай.
Заради Възкресението му.“
Аз не съм литературен критик, нямам претенции, че мога да правя рецензии на книги. Преосмислям прочетеното, но запазвам впечатленията за себе си, защото знам, че четенето е индивидуално занимание, а в един и същи текст, читателите откриват различни неща. Всеки вижда и разбира прочетеното „от своята камбанария“, в зависимост от това, което носи в себе си. Затова няма да коментирам повече книгата, а ще се отклоня, следвайки мислите, към които ме насочи един откъс.
В отделен раздел, Любо Малинов е отделил текстове, които е писал през годините, за талантливи и достойни съграждани, които е познавал или работил с тях. Откъсът, по-долу е от статията за Наум Хаджимладенов:
„Могат да се потърсят обяснения в човешката психология изобщо, на социологията, но те няма да премахнат недоумението от факта, че въпреки двете юбилейни изложби и високите звания, за хората от Белгия, Швеция или Унгария, името на Наум Хаджимладенов означава повече, отколкото дори за някои негови съграждани.
И става труден отговорът на уж простия въпрос: Умеем ли да ценим достатъчно голямото и значително у човека и богатствата, които носи със себе си, още докато той е сред нас?“ – „Край нас живее Художник...“, вестник „Самоковска комуна“, 29 август 1981 година.
Често, когато някой текст ме накара да се замисля, мисълта ми „превключва“ и прави връзка с нещо друго, прочетено преди време. И сега се случи това, а долният откъс е от „Задочни репортажи за задочна България“ от Георги Марков:
„Винаги съм се питал защо у нас за разлика от целия нормален свят се полагат специални грижи за насърчаване на бездарието. Ако вие сте талантлив в коя да е област, има да минете през хиляди препятствия, за да намерите признание или утвърждаване, но ако вие сте явен или полуявен бездарник, тогава от всички страни се помага да развиете таланта на бездарието си, като обогатите творчеството на бездарниците с още едно произведение. Ако вие сте особено настойчив в невежеството си, вашата кариера е осигурена, вие можете да станете професор, театрален режисьор, писател, журналист, политик, всичко. Нека тези, които смятат, че преувеличавам, се огледат наоколо. Колко много техни познати са направили академична или друга кариера само чрез повтарянето на „Отче наш" и чрез отказа да се учат, да разбират и да видят света отвъд долната махала."
Не знам дали има смисъл да коментирам, защото темата е отдавна и е коментирана многократно, но нищо не се променя. Все пак, ще допълня няколко изречения за разликата между таланта в изкуството и за бездарието.
Талантът живее за изкуството, а бездарникът се храни от него. Или поне опитва...
Талантът се стреми да се усъвършенства всеки ден. И себе си, и това, което създава. Това е труд, труд и труд. Бездарникът няма време за това. Той е зает да си осигурява „гръб“ и публика, която да му ръкопляска.
Талантът често е сам. Няма време за празни занимания и празни хора. Бездарниците се обединяват, на принципа: „Аз на тебе, ти на мене.“.
Талантът не обича да се шуми около него. Бездарникът се интересува само от това. За него рекламата и саморекламата са единственото, което цени. Той е агресивно пробивен и определено е „талантлив“ в това.
Спомням си думите на Любо, които ми каза преди години, по повод събития и хора, които не искам да си спомням:
– Влади, ако на възрастни хора им харесва да стоят потопени до гуша в блатото и да си ръкопляскат един на друг, никой и нищо не може да им помогне!
Мисля да спра до тук... Не, че нямам какво още да добавя. Освен едно – пътувайки през лабиринтите на паметта, Любо Малинов няма как да не спомене професионалните си успехи, но не набляга на това. По-ценното в спомените са не аплодисментите в края на спектакъла, а пътят от първата до последната репетиция и труда на хората, направили възможен поредния празник на сцената. Защото за един талантлив човек, пътят до целта през колебанията, трудностите и лабиринтите на мисълта, е най-ценното нещо в процеса на създаване на Изкуство.
Докато четях книгата, попадах на имена на хора, с които Любо е работил, някои от които познавам лично. Познавам и млади, талантливи хора, които днес следват своя път през лабиринтите на Изкуството. И се успокоих. Защото, докато в града ни има такива хора, има и надежда, че колкото и да е напористо бездарието, никога няма да победи.
Книгата може да намерите в редакцията на вестник“Приятел“, сградата на стария Общински съвет, на втория етаж. Вестник “Приятел“ вече не излиза, но Надка Вардарова и Тодор Попов всеки работен ден, от 9 до 13 часа са там. Тиражът е малък, но се надявам да има и втори. В редакцията може да намерите и книгата „С обич!“, която приятелите на Любомир Малинов направиха за 80 годишния му юбилей.