Подаръците

Един цар имал трима сина. Гордеел се и ги хвалел наляво и дясно. Един от тях щял да бъде следващия владетел на царството, но изборът нямало да е лесен. И тримата растели силни и умни, достойни наследници за трона на баща си.
Докато били малки, принцовете не мислели за трона. Растели заедно, играели и учели, но времето на детството изтекло бързо. Пораснали и въпреки, че се обичали, всеки от тях мечтаел той да е избраникът, който ще заеме трона някой ден.
Не се карали помежду си, но без да усетят прехвърлили напрежението върху стария цар. Всеки от тримата мислел, че баща му отделя повече време за друг от братята му. Всеки от тях мислел, че баща му не го оценява и намирал начин и време, да го каже.
Старият цар се видял в чудо. Всяка минута някой от синовете му бил недоволен. Наистина вече било време да определи наследник, но сърцето му не можело да определи, кой е най-достойният, а разумът отказвал тази задача.
Един ден Царят повикал за съвет един мъдрец. Разказал му за проблемите си и поискал съвет.
-Тримата принцове са чудесни!- казал Царят.- Само че, ако избера един от тях, ще обидя другите, а те също са достойни за трона. И без това тримата всеки ден ме обвиняват, че съм обичал един повече от друг. Не мога да взема решение, затова те моля за съвет и помощ.
-Няма как да взема решението вместо теб!- засмял се мъдрецът.- Ако не можеш да вземеш решението сега, отложи го за година. През това време изпрати принцовете да обиколят света. Да видят далечни страни и да научат нови неща.
-Само че, когато се върнат и взема решението, те пак ще че обвинят. - не се съгласил Царят.- Ще кажат отново, че давам на един повече, отколкото на другите и ще се обидят.
-Щом ти не можеш, да вземеш решение, нека те сами изковат съдбата си. Когато ги изпратиш на път, постави им една задача. Накарай ги да ти донесат за подарък, най-ценното на тази земя. Така решението ще е в техните ръце. Те ще определиш кой подарък е най-ценен и кой ще седне на трона ти, но принцовете няма да имат причина да се сърдят на теб.
Царят се съгласил и изпратил принцовете на път. Тръгнали заедно, но скоро се разделили. Всеки от тях се надавал, че той ще намери най-ценният подарък и се страхувал другите да не го изпреварят.
Върнали се след година. Били обиколили чудни страни и видели много нови неща. Всеки от тях вярвал, че е намерил най- ценното нещо на земята.
Посрещнал ги старият цар. Прегърнал ги, изслушал разказите за пътуването им и поискал да види какво са донесли.
Най-големият принц пристъпил пръв. Бил донесъл огромен диамант, обработен от най-добрите майстори на земята. Блестял по-силно от Слънцето и струвал повече от цялото царство.
-Най-ценното на земята е богатството, тате. - казал той.- Имаш ли го, можеш да си купиш всичко което поискаш.
Вторият принц не донесъл подарък. Довел със себе си стотици майстори, всеки от тях най-добър в своята област. Знаели всичко и можели да направят всичко.
-Най-ценното на земята са хората, тате!- казал той.- Имаш ли подходящите хора, те могат да направят всичко, което ти трябва.
Третият принц не носел нищо. Ръцете му били празни и когато Царят го попитал, защо не носи нищо, той се засмял.
-Не ми е нужно! Обикалях много и търсех упорито най-ценното нещо. Само че, един ден разбрах, че търся напразно в далечни земи. Най-ценното на този свят е тази земя, която виждам наоколо и хората, които са в нея. Не мога да ти го подаря, тате, защото ти го имаш.

Посредниците

През миналата седмица, основната тема в новините беше тази за получените бонуси от държавни служители в различни ведомства. Нещата тръгнаха от Здравната каса и реакцията на бившата ѝ шефка, която беше показателна, както и да я погледнем.
Много се писа и по блоговете, но повечето реакции, бяха израз на отношение, без да се направи опит, нещата да се разгледат като явление. Едно от малкото неща, което излезе от шаблона, беше в блога на slavuncho:

И аз искам....

Една друга тема, свързана отново със Здравната каса, се преплете за кратко с темата за бонусите, но съм сигурен, че ще се потули. Темата беше за цените на лекарствата в България, монополите, недостатъците в ценообразуването и очебийните разлики в цените на едни и същи лекарства в България и в съседните страни. Темата се разгледа и в Народното събрание и ми стана смешно, как всички си измиват ръцете с наредби и практики, а избягват коментарите на основни фактори, които определят цените. Не става въпрос само за цените на лекарствата, а на всеки продукт, материален или не. Не само в България, а и в целия свят.
Говорим, че днес пазарът е свободен. Частна инициатива, сиреч и неограничени възможности. Всеки може да печели, ако е достатъчно инициативен, а спечелилите не ги съдят.
Проблемът е, че днешната икономика все повече се отдалечава от основната си функция, а именно задоволяване на нуждите. Тя се е превърнала във верига от посредници, чиято цел е единствено максималната печалба, без значение, дали въобще има продукт.
Нека дам един пример, как се формира цената на произволен продукт:
Имам нужда от продукт Х. Цената на която го купувам е 12 лева. Как се формира тази цена и колко реално струва продукта?
Първо от крайната цена махаме 20% или два лева. Това са парите, с които държавата ме наказва, че съм похарчил парите, които съм спечелил с труд. Преди това, държавата мече ми е прибрала 10% от спечелените пари, защото съм имал нахалството да работя и да ги спечеля. Като направя сметката, държавата върху тези 12 лева ми взима 3.20 лева.
Всъщност по цялата верига за формиране на крайната цена са наредени такива посредници, които не правят почти нищо за създаване на продукт, но прибират лъвския пай.
Държавата от край време си е инструмент за преразпределение на средствата. Това е част от функциите ѝ, но проблемът е по какъв начин го прави. Според мен поне, разликите могат да са огромни. Има значение, как се събират приходите и по какъв начин се използват. Да разчиташ на сигурното е най-лесно. Най-лесно е да се държат високи данъците върху потреблението, въпреки че така на практика блокираш растежа на производството. При по-ниски данъци, потреблението се стимулира, от там и производството и в крайна сметка приходите в хазната поне не намаляват. Само че, за това данъчната политика трябва да се прави можещи икономисти, а не от страхливи счетоводители. Изумих се, когато прочетох думите на Искра Фидосова, че намаляването на ДДС, ще облекчи единствено производителите. И децата знаят, че на всички посредници във веригата до крайния потребител, ДДС се възстановява. Плаща го крайния потребител, в този случай болните. Ефектът за производителите е косвен, разчитайки на увеличеното потребление. В този случай обаче, намаляването на ДДС, няма да доведе до увеличено потребление. Болните няма да купуват повече и в хазната ще постъпят по-малко средства. Средства, които се взимат от нуждаещите се, но не се връщат при тях. Държавата се страхува, да не намалеят приходите ѝ, не защото няма да има за нуждаещите се, а защото ще намалеят парите за собствената ѝ издръжка. Издръжка на структури, които не правят нищо, но за това пък, съвсем законно получават бонуси за това.
Държавата обаче, е само един от посредниците във веригата. След като един продукт се произведе, почти във всички области, преминава през ръцете на търговците на едро. Те прибират около 30% от стойността на крайния продукт или за продукта Х, това прави 3 лева.
След тях продуктът преминава най-малко през ръцете на още едни посредници. Това са търговците на дребно, като при се добавят нови 30%.
Нека пресметнем сега, колко реално струва продуктът.
12 лева- 2 лева ДДС – 3 лева за търговците на дребно- 3 лева за търговците на едро = 4 лева.
Цифрите може да не са съвсем точни, но добре описват картинката. Един продукт, чието производство струва 4 лева, се продава на крайния потребител за 12 лева. Цели 8 лева потъват в джобовете на посредници. Парите пресметнати за оборота на една държава, хич не са малко. С тях може да се купят много неща. Тези, които са на власт в държавата, си купуват политическо влияние, хранейки партийните си партизани. Другите посредници, пък използват част от парите, за да бетонират присъствието си и да са сигурни, че нито една сделка, няма да се осъществи, без да приберат пая си.
Мисля, че това е основното, което трябва да се разисква, а не кой какви бонуси е получил, защото хората и правителствата се сменяват, но системата остава. От нея губим всички, за да печелят единици.
Не само в България е така. Системата на посредниците е навсякъде в световната икономика. За нея не е важно, какво е състоянието на производството и на потребителите. Единственият интерес е, да се получат процентите. Рано или късно тази система ще унищожи основата от който се храни, но това не я интересува. Важното е да се приберат процентите днес.

Розово фламинго

Животът на розовото Фламинго е розов....
Няма начин да не е такъв. Красиво и елегантно, независимо дали лети или бавно крачи в плитките води, розовото фламинго представлява прекрасна гледка.
-Боже! Прекрасна си, скъпа!- казва сивата Врана, винаги когато я срещне.- Не мога да се нагледам на красотата ти. Цветът на перата ти е, като излязъл под четката на гениален художник. Завиждам ти, да знаеш! Благородно, но ти завиждам. Щастливка!
-Скъпа, днес си невероятна!- възкликва при среща Гъската.- Как докарваш тази осанка? Как успяваш да поддържаш този елегантен силует? Тялото ти е изваяно, от скулптор! Щастлива си ти!
-Невероятно! - чурулика Врабчето.- Вчера гледах прекрасния ти полет. Ех, защо аз нямам твоите крила, за да се издигна до слънцето ! Щастието е кацнало на рамото ти и бих дало всичко, за да съм на твоето място.
-Как го правиш?- примигва Бухалът.- Как успяваш да поддържаш винаги в прекрасна форма, краката и клюнът си? Знаеш ли колко пъти на ден мечтая, да имам като твоите? Щастливка си ти! Носиш щастие, което не е дадено на всеки.
-Така си е!- отговаря на всички розовото Фламинго.- Щастлива съм и животът ми е розов. Розов, като перата ми и прекрасен, както всичко в мен. Да, щастливка съм, защото не правя нищо, а щастието само ме търси. Търси ме и ме намира и няма начин да не е така. Дори и щастието понякога ми завижда, за розовия ми живот.
Така отговаря розовото Фламинго, покланя се грациозно и разперва криле. Полита високо в небето, следвайки невидим път на Юг. Там под лъчите на изгарящото слънце, ще прекара зимата и когато се завърне, всички ще му завиждат отново.
Ще му завиждат за розовия живот, а то ще кима важно и ще се усмихва. Няма да каже на никого, че животът му всъщност не е розов, като перата му. Няма да каже на никого, че прекрасният им цвят се дължи на храната му. Дължи се на безвкусни микроорганизми, които то ненавижда, но няма избор. Само те са в изобилие на мястото, където зимува и никой друг не се интересува от тях.
Розовото Фламинго, няма да каже на никого, че стройното му тяло е не дар от природата, а резултат на лишения. Няма да каже на никого, че силните му и красиви криле изнемогват при дългите прелети. Няма да каже на никого, че прекрасно поддържаните клюн и крака, са оформени не за красота, а са необходимост. Покрити са с твърда броня и само така могат да издържат горещата и агресивна вода в местата, където се храни.
Розовото Фламинго, няма да каже на никого, че животът му е постоянна борба, както на всички други. Борба, в която красотата е безполезна.
Няма да каже на никого! Така де! Дори и да каже, кой би му повярвал. Затова ще кима важно с глава, ще произнася нищо незначещи учтиви думи и ще се усмихва, въпреки всичко.
Защото животът на розовото Фламинго е розов....

Брой до три

Един ден Лъвът решил да се промени. Не, че не се харесвал, но през последната година усещал, че остарява. Външно бил все така величествен. Красивата му грива блестяла под слънчевите лъчи, под гладката му кожа се очертавал всеки мускул, а зъбите и ноктите му били бели, като снега.
Все пък Лъвът се променял. С годините умората се натрупвала, а железните му нерви, вече го предавали. Често избухвал без причина, в най-неподходящия момент. Поданиците му, въпреки че още го уважавали и се страхували от него, често се присмивали на избухванията зад гърба му.
Лъвът се правел, че не забелязва, но един ден, повикал всички лекари живеещи в гората. Признал проблема си и поискал съвет и лечение.
Лекарите били на различно мнение. Дълго умували, но не постигнали съгласие за лечението. Накрая на лъвът му омръзнало и решил да опита всички лечения.
Пръв с лечението се заел Бухалът. Според него причината била в храната на Лъва. Подложил го на строга диета. Забранил му месото, а вместо него, препоръчал плодове и зеленчуци. Лъвът геройски издържал три дни, но на четвъртия му причерняло от глад и Бухалът едва спасил кожата си.
След Бухала с лечението се заел Заекът. Според него прекалената енергия, била причина за изблиците на гняв. Подложил Лъва на изтощителни тренировки и ежедневно променял упражненията и увеличавал продължителността. Лъвът издържал цяла седмица, но накрая избухнал. Изгонил Заека, а след това спал два дни без прекъсване.
Когато се събудил, лечението поела Костенурката. Тя препоръчала специален източен чай. Бил отвратителен на вкус и цвят, но Лъвът стиснал зъби и го пил цели две седмици. Една сутрин, когато станал обаче, се погледнал в огледалото и изревал гневно. Прекрасната му кожа, била добила цвета на отвратителния чай.
Развилнял се Лъвът и изгонил всички лекари. Три дни, никой не смеел да се покаже пред очите му, но накрая се успокоил. Дълго се колебал, но решил да опита отново. Докато се чудел на кого да повери лечението си този път, на гости му дошъл негов братовчед от съседната гора.
-Да ти имам проблемите!- засмял се братовчедът.- Не си губи времето с разни шарлатани. Ще ти дам моята рецепта, която използвам още от дете. Лесна е и няма странични ефекти. Когато почувстваш, че гневът нахлува в теб, не се бори с него, а брой. Преброй бавно да три и гневът ще изчезне. Брой ето така:“Едно...., две..., три!“. Опитай веднага и ще ти хареса.
Лъвът не вярвал, че е толкова просто, но решил да опита. За негова изненада, рецептата работела отлично. Благодарил на братовчеда си и го изпратил с подаръци и пожелания за роднините.
Изминала година и братовчедът отново дошъл на гости. Покрай другите теми, попитал и как работи рецептата.
-Ох, братовчеде!- засмял се Лъвът.- За малко да забравя да ти благодаря отново. Рецептата работи отлично и без засечки. Аз прибавих и някои неща от мен и стана още по-добра. На едно поглеждам страшно, на две тупвам ядосалия ме с лапа, а на три го изяждам. Поне така беше в началото. Днес, като кажа едно и обектът на гнева ми се наказва сам. Не помня кога за последно съм стигал до две или три. Трябва да опиташ и ти. Ето така: „Едноооооо!!!!!“.

Ловецът на страх

Нощта се спусна внезапно и мракът скри всичко. По тъмното небе не проблясваше нито една звезда, а долу мракът беше непрогледен. Протегнатите напред ръце, се бореха отчаяно с него, но безуспешно.
-Страх ме е! - проплака малката Ема.- Страх ме е! Страх ме е! Страх ме е! Страх ме е от тъмното и искам да съм в къщи.
-Да, страх те е.- чу се наблизо дрезгав глас. - Страх те е и то много. Почувствах страха ти отдалеч, а сега, когато съм наблизо, съм очарован. Не срещам често толкова искрен и безграничен страх.
-Кой си ти! - настръхна Ема.- Покажи се, а не се крий в тъмното.
-Кой съм аз ли?- засмя се гласът.- Непознат, който може да ти помогне. Аз съм Ловецът на страх. Може би си чувала за мен, но не си ме виждала, а аз теб съм. Всеки път, когато те е страх от нещо, аз идвам и хващам страха ти. Не се крия, но няма как да ме видиш в тъмното. Ако протегнеш ръка ще ме докоснеш. Хайде опитай!
-Не!- дръпна се назад Ема.- Не искам да те докосвам. От къде да зная, че си този, за когото се представяш? Никога не съм те виждала, а когато ме е страх, ми помагат мама и тате, а не непознати.
-Лъжеш се!- засмя се Ловецът на страх.- Те не могат да ти помогнат, защото и те са хора и страхът е по-силен от тях. Ако не съм аз да хвана страховете ти, те никога няма да изчезнат. Даааа... Помня всеки твой страх, още от времето когато беше малка. Ако ти ги припомня, дали ще ми повярваш?
-Не! Много хора, знаят от какво ме е страх. Когато ме е страх, споделям страховете си така ги побеждавам. Разказвала съм за тях на много приятелки и може да си ги чул от тях.
-Всичките си ли страхове разказваш?- засмя се Ловецът.- Зная поне дузина, които не си споделила с никого, а аз ги зная. Зная, например, че те е страх, когато слизаш в мазето. Мислиш, че в стария сандък за въглища, живее злият Торбалан. Всеки път, когато те пратят да донесеш нещо, кожата ти настръхва, но не си признаваш. Мислиш, че ще ти се смеят.
-Няма Торбалан!- извика Ема.- Зная, че няма и дори вчера нарочно проверих в сандъка.
-Провери, защото аз хванах страха ти! Иначе никога не би посмяла. Щом не е достатъчно това, ще ти припомня друго. Помниш ли старата ваза на баба ти? Ти я счупи без да искаш, но скри парчетата и не каза на никого. Страх те беше от наказанието и излъга. След това се уплаши, че ще хванат лъжата ти и обвини котката. Или пък нека ти припомня най-големия ти страх. Когато почина дядо ти, цял месец не спа. Не тъгуваше за него, но се уплаши от смъртта. Дори и днес, понякога не можеш да заспиш и въображението ти рисува картини на ужас и болка.
-Аааааа! Спри! Добре, да кажем, че наистина си Ловецът на страх. Хвани сегашния ми страх и си върви! Нали това ти е работата? Вместо да си я вършиш, ти ме плашиш повече!
-Извинявай, но това е част от играта! Какво си мислиш, че правя със страха, когато го хвана?
-Предполагам, че го затваряш някъде, от където не може да се измъкне.
-Не! Няма такова място, където може да се затвори човешкия страх. Затова се храня с него. Никой друг не го прави и винаги имам храна. Само че има страх и страх. Някои страхове не са толкова вкусни, колкото други. Затова понякога си угаждам. Когато намеря вкусен страх, не го изяждам веднага. Помагам му да порасне и да се развие, за да му се насладя напълно.
-Значи.... Значи, ти си виновен за страха ми. - ядоса се Ема.- Всъщност ти не си никакъв ловец на страх, а си създател на страха. Правиш го нарочно, защото си лаком и жесток. Очите ми вече свикнаха с тъмнината и те виждам. Сега си спомням, че съм те виждала и друг път. Всеки път, когато ме е страх, едно дребно дебело човече е близо до мен. Никога не съм му обръщала внимание, но сега разбирам всичко. Ти си виновен за всичко.
-Спри! Спри веднага! Каквото и да правиш го спри!- извика ужасен Ловецът на страх.
-Не ти харесва нали?- засмя се Ема.- Защо си толкова разтревожен? Аз нищо не правя, просто повече не се страхувам. Не е проблем, защото както каза, на света има много страх и няма да останеш гладен. Ето например, в момента усещам, че някъде наблизо има страх. Може би е твоят? Да, твоят е! Защо не опиташ от него? Хайде, може да ти хареса, пък аз , ще се опитам да го увелича. Ще порасне и ще се развие, за да усетиш цялата му прелест. Хей, не бягай! Няма къде да се скриеш!

Лабиринт

Преди много много години, в едно царство накрая на света, живеела красива Принцеса. Принцесата била толкова красива, че нямало принц на земята, който да не бил поискал ръката ѝ. Всеки ден пред двореца се събирала тълпа от принцове, които чакали търпеливо с надежда да я видят дори за миг.
Принцесата обаче, не харесвала нито един от принцовете. Сред тях не бил истинският и единственият. Знаела, че когато го види, сърцето ѝ ще го познае веднага, а другите принцове, не я интересували.
Докато чакала своя принц, Принцесата дарявала с любов, любимите си цветя и животинки в градината на двореца. Имала си коте и куче, имала сърничка и питомна катеричка, имала конче и дори славей. Обичала ги и се грижела за тях, а те също я обичали. Всеки път, когато принцесата идвала в градината, животните тичали към нея, търсейки вниманието и. Дори и славеят пеел единствено, когато тя била наблизо.
Чакала Принцесата своя принц, но той не идвал. Вместо него един ден в двореца пристигнал зъл магьосник. Живеел далеч на север и бил господар на студа и ледения вятър. Никой не смеел да се изправи срещу него, защото на мига бил превръщан в ледена статуя. Още когато пристигнал, всички принцове се разбягали, а хората в царството се затворили по домовете си.
Магьосникът не бил дошъл случайно. Чул бил за невероятната красота на принцесата и пожелал тя да стане негова жена. Донесъл щедри дарове, но Принцесата го отблъснала.
Ядосан Магьосникът отвлякъл Принцесата. Отвел я в ледения си дворец на север, но каквото и да опитвал, не могъл да пречупи волята ѝ.
Принцесата не се страхувала от заплахите му и не отвръщала на молбите му. Тогава Магьосникът, затворил Принцесата на най-страшното място, което бил създал. Това бил огромен леден лабиринт, населен със зли духове, където дори вятърът не смеел да навлезе. Много хора бил затворил магьосникът в лабиринта и нито един не успял да намери изхода. Затворените се лутали премръзнали и уплашени, преследвани всеки миг от злите духове, докато и последните сили не ги напуснели.
В родното царство всички се тъгували за Принцесата. Тъгували, но нямало какво да направят и скоро започнали да я забравят. Само любимците на Принцесата не я забравили. Всеки миг тъгували за нея и си спомняли дните, когато били щастливи заедно.
Не забравил Принцесата и един Принц. Когато злият Магьосник пристигнал и той избягал уплашен със другите. Не бил герой, но обичал Принцесата и се завърнал на мястото където я видял за последно. Нея вече я нямало, но Принцът се зарекъл, че ще я спаси. Страх го било да тръгне сам и отчаян обикалял, да търси кой би му помогнал.
Един ден Принцът срещнал любимите животни на Принцесата. Били заедно в мъката и в желанието да я видят отново. Мислили, мислили и накрая решили, да отидат в страната на магьосника и да освободят Принцесата. Всеки от тях бил готов да пожертва живота си, само че....
Само че, крилата на славея били слаби, а гърлото му чувствително към студа. Сърничката пък се плашела и от собствената си сянка, а пък котката не понасяла студа и влагата.
Останалите трима, веднъж взели решението потеглили на път още същия ден. Принцът яхнал коня, а кучето ги последвало. В последния момент и котката решила да дойде. Само че, за да се пази от студа, се сгушила под наметалото на Принца и замъркала доволно.
Пътя бил дълъг и труден. Много опасности дебнели малката дружина, но нищо не можело да ги спре. Най-тежко било на кучето, но то не се оплаквало. Втурвало се смело напред и разузнавало пътя, не спяла ден и нощ и за да предпази спътниците си от изненади и врагове. Един ден дори се наложило да влезе в жестока битка с глутница гладни вълци, но успяла да ги отклони от своите приятели.
Един ден пред погледа им се открило огромно ледено поле. Сред него стърчали безразборно нахвърляни ледени блокове образуващи непроходим лабиринт. Зад полето се намирал и замъкът на Магьосника, опиращ небето с кулите си.
Приятелите спрели пред тази преграда. Никой не смеел да влезе в лабиринта, защото били чували легендите за него. Знаели, че който веднъж влезе, никога не излиза и умира в страшни мъки, преследван от злите ледени духове. Не искали да се върнат, но никой не смеел да направи крачка напред.
Дълго стояли така, отчаяни и тъжни, но накрая кучето се решило. Втурнало се сред ледените блокове, без да поглежда назад. Не се уплашило , нито от студа, нито от злите духове. Обикаляло два дни, а на третия намерило Принцесата. Сгушило се в нея и топлината му, върнали живота ѝ. След това по собствените си следи, я извело от лабиринта.
Принцесата не вярвала на очите си. Мислела, че никой не си спомня за нея, но се лъжела. Принцът я прегърнал и я качил на коня до себе си и в този момент, принцесата разбрала, че е намерила този, когото чакала дълго.
В този момент небето почерняло. Магьосникът идвал за да унищожи, дръзналите да навлязат в царството му. Изпратил всичкия си гняв и мощ срещу натрапниците, но те не замръзнали, както очаквал. Не се превърнали в ледени статуи, защото любовта на Принцесата и Принца, била по силна от магията. Топлината ги спасила и потеглили по пътя към дома си.
-Ох! -казала котката, се събудила и престанала да мърка.- Ужасно беше, но добре, че бях аз! Ако не беше моята топлина, всички щяхме да загинем.
Принцесата се засмяла и погалила котката, а другите замълчали. Бързали да се завърнат в къщи и скоро стигнали в родните земи. Там Принцът и Принцесата вдигнали сватба и всички три дни яли, пили и се веселили. След това заживели щастливо, но най-щастлива била котката.
От тогава котката не се отделя от Принцесата и на всички разказва, как благодарение на нея, победили злия магьосник. Кучето пък не се хвали. Не търси благодарност и място на топло. Стои навън пред портите и не спи ден и нощ, за да пази, тези които обича. Такава е неговата обич. Безкористна и завинаги.

Свободата в Интернет- свобода на словото и авторски права

Вчера писах за две неща, касаещи темата- взаимоотношенията между потребителите и доставчиците на Интернет и взаимоотношенията със сайтовете.
Ако още мислите, че в мрежата сте свободни, нека продължим със свободата на словото. Много хора мислят, че Интернет е идеална среда за това, но не е така.
Първо, винаги съществува автоцензурата, която все пак е личен избор. Много хора вярват, че анонимното сърфиране, ги предпазва от всякакъв вид възможни последици за изразено мнение, но това също е заблуда. Може да се смени IP, което използвате, но остава нещо, което не можете да скриете. Това е вашият компютър, който може да бъде разпознат навсякъде в мрежата.
Лично аз никога не съм делил потребителите на анонимни или не. Самият аз съм бил анонимен блогър, а много от познатите ми също. За мен по-важно е поведението, а ако има разлика в него, в зависимост от това, дали сте анонимен или не, наистина ли вярвате, че сте свободни?
Второ, няма никакъв смисъл дори от най-великото мнение, ако то не достигне до достатъчен брой хора. Тук имате три избора- личен сайт, форумите и социалните мрежи.
За форумите няма да коментирам, защото почти всеки се е сблъсквал с тях.
Личния сайт е най-добрият избор за независима позиция, но пък е най-ограничен от към достигане до повече хора. Дори и най-популярните лични сайтове в България, рядко надминават 2000 посещения на ден, докато големите новинарски сайтове, могат да достигнат и до петдесет или сто хиляди. За нов личен сайт, посещенията обикновено са не повече от петдесетина . В този смисъл информацията и личното мнение в мрежата зависи, не от стойността, а от това къде е публикувана и от финансовите възможности на съответния сайт.
Нещо повече, информацията се филтрира и от търсачките, където пък на първите места излизат, не най-полезните, а най-оптимизираните сайтове или платени реклами.
Можете разбира се да популяризирате сайта си и в социалните мрежи. Само че, там също има ограничения, и скрито или явно цензуриране. Дори да сте перде и да добавяте хиляди приятели във фейса, нямате гаранция, че в един прекрасен ден, фейса няма да сложи ръка на страницата ви. Случвало се е и ще се случва и за напред. Вчера споменах и произволното премахване на профили и се очертава прекрасна картинка за свободни хора. Отново се питам, какъв е смисълът от личното мнение, ако няма кой да го чуе.
Има и още един начин за цензура в мрежата. Знаят го много хора, но рядко някой го споменава. Най-добрият начин, да скриеш една информация, не е да я премахнеш или да преследваш автора ѝ. Много по-лесно е информацията да се „затрупа“ с голям обем по-нова дори и безсмислена. Това не е по силите на отделните потребители, но се практикува всеки ден от новинарските сайтове. За много малко от тях се знае, кой всъщност стои зад тях, но те имат парите и възможностите, да насочват мненията и подбират информацията, печелейки от това.
Стигнах и до авторските права в мрежата. Няма да говоря за филми , музика и правата за тях. Прочетох обаче много неща, с които не съм съгласен. В цялата верига на създаване и реализация на един продукт, авторите са тези, които печелят най-малко. Само че, без тях няма да има продуктите, които харесваме. Не съм съгласен с писанията, че авторите нямат право да печелят от труда си. Защото това е труд, както и да извъртаме нещата. Създава се някакъв продукт, който хората желаят да притежават и тогава се появяват посредниците. Те печелят без да се мръднат пръста. Замисляли ли сте се, че такива печелещи от чужд труд търтеи, са не само държателите на правата, но и хората, които притежават сайтовете за споделяне? Потребителите, които използват услугите на едните или на другите са само пионки в играта за печалби, както и авторите.
Ще завърша с пример за правата на нещата създадени в мрежата. В противоречие с възможностите ѝ, в мрежата се създава малко ново съдържание. Повечето сайтове, които го създават, не печелят и стотинка от това. Нещо повече, съдържанието, което създават е предоставено за свободно ползване. Има някои ограничения, но те не биха притеснили нито един нормален човек. Погледнете тук в долния десен ъгъл. Там са правилата за използване на съдържанието от този блог. Не съм ги поставил там, за да ограничавам някого. Просто ако в един сайт не са поставени такива правила, законно всяко използване може да става единствено с изрично разрешение на собственика.
Повечето блогове имат същите или подобни правила, като единственото ограничение, както виждате е за забрана за използване за комерсиални цели. Аз не печеля от написаните от мен неща и дори някой ден да реша да го направя, нещата тук ще останат свободни. Само че, не съм съгласен, да храня търтеи.Няма значение, дали са добри или лоши, но за мен ще е обидно да ги видя в някой сайт, създаден с единствената цел да се печелят пари. Обидно е и да видиш копиран едно към едно свой текст, под който се мъдри чуждо име или пък пише „намерено някъде в нета“. Цитирането на източника, също не би трябвало да е пречка за нормален човек.
Да, ама не! В последните три години се нагледах на нагло крадене на съдържание. Не за лично ползване, а единствено с цел някой търтей да спечели от сайта си, без да направи нищо смислено. Виждал съм дори копирани цели сайтове, но не съм чул, някой от крадците да е наказан.
Мисля тук да спра. По-цялата верига, няма нито едно място, където правата ни са защитени и сме свободни. Нещата ще стават все по-лоши, защото парите навлизат все повече в мрежата. Те определят какво, кога, къде и как, а там където парите командват, свободата я няма. Затова мисля, че покрай дебатите за АСТА, пропуснахме нещо важно. Пропуснахме да поставим сегашните проблеми и да потърсим решения за тях. Не за проблемите на хората печелещи от мрежата, а проблемите на тези, които я използват.

Свободата в Интернет – доставчици и сайтове

По темата исках да пиша отдавна, но предполагам, че част от вас ще направят връзка с някои събития от миналите седмици. Много се изписа за ACTA и опитите за въвеждане на ограничения в мрежата. Те НЕ са тема на днешния пост. За съжаление се пропусна и тази възможност за дебат не само за бъдещето, а и за настоящето състояние на правата ни в мрежата и доколко ги имаме. Темата се разми и измести, а върхът беше, човека с джойнта в Народното събрание. Управляващите казаха, че ще се запази досегашното състояние на нещата и всички изръкопляскаха доволни.
Всяка година в мрежата се включват нови хора. Всеки от тях намира в мрежата нещо различно. Един различен свят, без правила и ограничения, където всеки може да прави, каквото поиска. Свободен свят, различен от този, в който живеем. Поне така изглежда.
Само че, за хората, които познават мрежата, използването на думата „свободна“ за нея, не е много удачно. В мрежата има всичко, което има в ежедневието ни. Има контрол, има цензура и ограничения навсякъде и във всичко. Чувството за свобода е измамно. То е породено от безнаказаността ни за някои неща, наказанието за които, не би не се разминало извън нета. Само че, ако един човек не се чувства свободен в нормалния си живот, той не е и в нета, както и да се заблуждава. Можем да не сме доволни от законите, но те както ограничение, могат да бъдат и пречка за свободата ни. Място без закони, които се спазват,не е свободно.
Когато говорим за свобода в мрежата, не бива да ограничаваме разбирането на понятието единствено до споделянето на филми и музика. Всъщност това отдавна вече не е свобода, а просто бизнес, от който собствениците на много сайтове печелят меко казано добре, прехвърляйки отговорността на потребителите си. За съжаление поне 90 % от потребителите се интересуват единствено от игри, филми, музика, картинки и порно. Мрежата е благодатно поле за печалби и много компании го разбраха вече. Нещата се комерсиализират все повече и не потребителите определят съдържанието, а желанието за печалба.
Нека все пак започна по същество.
Човекът Х решава, да види както е това чудо Интернет. Пропускам хардуера и софтуера, който му е нужен, но нека погледнем отношенията с интернет доставчика.
За да има връзка, всеки подписва договор. Това е нормално, но ако прочетете внимателно вашия договор, ще разберете, че той НЕ ви гарантира нищо. В договорите има малки разлики, но са стандартни и няма значение кой е доставчикът. В тях е записана максималната възможна скорост, но няма никаква гаранция за минималната. Наскоро четох, че България е на първите места по скорост на интернет връзката. Ако е взета в предвид заблуждаващата максимална скорост, написана в договорите, може да излезе, че сме и на първо място във Вселената.
Вие може да имате връзка със скорост 0.02 Mbps, при заявена 30 Mbps, но това според доставчика е в реда на нещата. Дори при напълно спиране на нета, НЯМА как да докажете това без участие на доставчика. Имате право само да се оплаквате, но това не е достатъчно. Разбира се, можете да се прехвърлите при друг доставчик, но или трябва да изчакате изтичането на договора, или да платите неустойката, без да сте виновен. При следващия доставчик установявате, че нещата са същите, но пък имате право да се оплаквате колкото искате в нета, когато случайно имате достъп до него. Реално заплащате за услуга, която НЕ получавате и то при условие, че в сектора дори не съществува монопол. Дори да сте бизнес потребител и да претърпите вреди от действието или бездействието на доставчика, това си остава единствено за ваша сметка. Много потребителски организации протестират срещу подобни нарушения в други сфери, но не съм чул някой да протестира и да търси законова промяна срещу рекета на доставчиците.
Човекът Х вече има достъп до мрежата и започва да използва максимално възможностите ѝ. Прави си един или няколко имейла, инсталира скайп за връзка с познатите, създава профили в социалните мрежи и сайтове със съдържание, отговарящо на интересите му.
При всяка регистрация от вас се изискват лични данни и се съгласявате с правилата на определената услуга или сайт. Това на практика е договор, но ако се зачетете, ще видите, че всъщност НЕ притежавате никакви права, а сайта НЕ ви гарантира нищо.
Сайтовете печелят от вашата регистрация и участие, докато вие имате съмнителна полза, но все пак никой не ви кара насила. Стигнем ли до правата ви, картинката си идва на място. Вашите права са общи приказки, Не значещи нищо. Всъщност съдбата и данните ви са в ръцете на анонимен модератор. Във всеки един момент, профилът ви може да бъде закрит от сайта без обяснения. Сайта НЕ носи отговорност , ако навреди на вас или на компютъра ви. Сайта НЯМА да ви защити и НЕ носи отговорност, ако друг потребител по какъвто и да е начин ви навреди.
Типичен пример е Facebook, където профилът ви може да бъде изтрит, дори по анонимен сигнал, на практика без причина. Преди две три седмици обаче, потребител беше използвал лицето на позната за профила си, но въпреки сигналите сайта не направи нищо. Почти нищо не се прави и масовото присъствие на измамници и хакери. Това си е грижа на свободните потребители.
Все по-разпространено става и продаването на имейлите на потребителите на фирми или професионални спамьори. Нещо повече, дори собствениците на сайтове за имейл услуги го правят и няма как да им се потърси сметка.
Стана много дълго, затова утре ще продължа темата с разглеждане на въпросите за свободното мнение и авторските права в мрежата.

Орфей и менадите

Орфей вървеше през вековната дъбова гора и не забелязваше нищо около себе си. Краката му по навик следваха тясната пътека, но очите му не виждаха, а ушите не чуваха. Присвил рамене, сякаш под тежък товар, след всяка крачка от гърдите му се изтръгваше стон.
Горските обитатели, които в други дни биха се скупчили около него, днес го избягваха. Знаеха, че днес лирата му няма да издаде нито звук, защото Орфей беше болен.
Беше болен, но не тялото му боледуваше, а душата. Ако беше тялото, горските духове биха помогнали. Все още владееха древните тайни на живота и когато пожелаеха побеждаваха дори и Боговете в борбата между живота и смъртта. Само че, днес дори и духове стояха далеч от пътя на Орфей. Знаеха, че това което е смачкало душата му, е по-силно от тях.
Внезапно храстите пред Орфей се раздвижиха и от там изскочи едно странно същество. Вървеше изправено, но който не го познаваше, никога нямаше да предположи, че е разумно същество. Дебелото му космато тяло се движеше тромаво върху къси кози крака. Над него някой шегаджия беше поставил човешко лице с остра брадичка и чифт криви рога.
– Бау! – извика съществото с изненадващо мелодичен глас.
– Здравей, Пан! Радвам се, че те виждам, стари приятелю! – отвърна Орфей.– Виждам, че още не си се отказал от детските си номера. Ако не си отваряш устата, сигурно би могъл да уплашиш някого, но с този глас, това е невъзможно.
– Прав си! – засмя се Пан. – Само че, точно в това се състои шегата. Не искам никого да уплаша, а по-скоро те развеселя. Виж, приятелю, съжалявам за Евридика, но така ти е било писано. Няма как да върнеш нито времето, нито нея. Гледай напред! Вече мина година и е крайно време да потърсиш друга жена. Само се погледни! Красив си, имаш божествен талант, а жените тичат след такива, като теб. Достатъчен е един звук от лирата ти, за да падне в краката ти сърцето на всяка жена.
– Остави ме! – махна с ръка Орфей и лицето му помръкна още повече. – Нищо не разбираш! С Евридика завърши и моя живот! Никога няма да я забравя или да погледна друга жена. Никога няма да забравя, че аз съм виновен за смъртта ѝ. Разбираш ли, аз почти я бях извел от подземното царство, когато от глупост загубих най-ценното нещо в живота си. Само няколко крачки и щяхме да сме винаги заедно. Тя беше всичко за мен. Дори музиката не ме интересува вече. Тази лира никога няма издаде звук под моите пръсти. Мъртва е както душата ми.
– Е, това вече е добра новина! – ухили се Пан. – Сега вече спора, кой от нас е по-добър става безсмислен. Не, че и иначе имах съмнения, но сега е окончателно. Всъщност, така и не разбирам, какво намират в дрънкането ти хората и Боговете. Можеш да свириш само на лира с едва седем струни. На всичко отгоре, сладникавите ти мелодии могат само да приспят някого. Я, погледни мен! Мога да свиря на всички инструменти, за които се сетиш. Мога да свиря дори без инструмент. Музиката е в кръвта ми и дори дърветата и земята под копитата ми, може да е инструмент. Когато засвиря, кръвта на всички започва да кипи и настроението и веселието, завладяват и неодушевените предмети. Ето сега ще раздвижа и теб.
Пан вдигна две клонки от земята и забарабани по близкото дъбово дърво. Ритъмът на ударите се менеше всяка секунда и се разнасяха из цялата гора.
Орфей вдигна глава и се заслуша за миг, но после отново я наведе.
– Добър си! Няма втори като теб! Ако беше преди година, щях да вдигна лирата и да се се включа в свиренето. Само че, днес музиката в мен е мъртва.
Пан спря барабаненето и хвърли пръчките далеч в храстите.
– Жалко, но наистина е така! Извинявай, приятелю, за думите ми! Ти си най-добрият и винаги ще останеш такъв. Исках да те ядосам и накарам, да прокараш отново пръсти по струните, но душата ти е мъртва. Довиждане, приятелю!
– Сбогом, приятелю! – отвърна Орфей.
– Сбогом ли каза? – настръхна Пан.– Нима знаеш това, което Боговете не знаят? Нима Пророчицата е познала, че края ти е близо?
– Да, зная! Скоро ще бъда убит и разкъсан на парчета. – усмихна се Орфей. – Смъртта е близо, но съм радостен. Така ще се събера отново с Евридика. Този път завинаги. Не е страшно, въпреки, че зная всяка подробност.
– Няма да умираш! – скочи Пан. – Няма да позволя на никого, да ти стори това. Кой би посмял да убие любимеца на Боговете.
– Менадите...  – отвърна Орфей.
– Глупости! Та те са жени и те боготворят! Не биха ти навредили никога. Защо биха го направили?
– Защото са жени – отвърна Орфей. – Всяка една от тях е влюбена в мен, но ще откъсне парче от тялото ми. Не с любов, а с омраза. Докато беше жива Евридика, те мразеха нея. Мислеха, че тя е причината и пречката. Но та беше просто една жена, с която можеха да се борят, с надежда да победят. Можеха да се борят и да победят другата жена, но срещу спомена са безсилни. Вече знаят, че никога няма да притежават сърцето ми и е въпрос на време да унищожат това, което не могат да имат. Сбогом, приятелю!

Три години

Времето се изниза между пръстите и неусетно този блог навърши три години. Всъщност....
Всъщност, нещата са малко по объркани и отговарят на името на блога. В предишни години отбелязвах годишнината в деня, когато написах първия си пост тук. Денят е 31 декември 2008 година, а заглавието -Малко празни думи. Постът днес го няма в блога, но го пазя някъде в архива си. За тези, които не са били тук в предишните години, ще дам препратка към поста за първата годишнина, който обяснява много неща.

Една година си Нямам идея

Тази година се колебаех, дали въобще да отбелязвам годишнината. След първата година, датите нямат значение, но пък е хубаво понякога да се връщаме към началото и да помним от къде и как сме започвали.
Затова ще ви досадя с още три стари поста.
Поста, който написах, когато реших, че тук и само тук е моето истинско място:

Самотният бегач - написан на 13 февруари 2009 година.

Първия пост, публикуван единствено тук:

Лебедова песен – датата е 16 февруари 2009 година.

Няма как да пропусна и първата приказка за пораснали деца.

Двамата мъдреци – написана на 2 март 2009 година.

Когато я написах не предполагах, че точно приказките, ще са това което ще е лицето на този блог. Всъщност написах приказката, като протест и антитеза на една тенденция тогава. Масово се публикуваха едни и същи, основно китайски притчи и мъдрости, които се тълкуваха, като висша мъдрост и абсолютни истини. За мен приказките са по-скоро съхранени настроения и огледало на това, което е вътре в читателите. Не трябва да се търсят в тях неизменни изводи и поуки, а да се почувства настроението и да се отключат собствените мисли на всеки човек.
Затова приказките се превърнаха в запазена марка на този блог и независимо дали някой го харесва или не, няма как да го обърка с друг блог.
Вчера погледнах статистиката. Според нея през изминалата година съм написал и публикувал повече от предходните. Всъщност не е така, защото за разлика от други години, намалих ангажиментите си в нета. За жалост спряхме Блог на деня, вече не пиша в Защо?, а публикувам рядко в Другият. Прочети това, за съжаление също вече не е както в началото. Така че, енергията се прехвърли единствено тук и на практика количествено нещата са дори намалени. Дано не е така за качеството.
Понякога се плаша от това постоянство, но зная, че всичко е до време.
Засега съм все още тук и помня как и кога съм започнал, а това е най-важното.
Ще завърша с нещо, с което трябваше да започна.
Благодаря на всички ви!
Зная, че раждането на приказките не зависи, нито от мен, нито от вас, но за мен лично е чудесно, че покрай това място, опознах толкова стойностни хора.

* Скрийншота е най-стария с добро качество, който пазя.

Да опитомиш лисица

Сигурно е лесно да опитомиш лисица. Не става за ден или два, но с желание и търпение е възможно. В „Малкият принц“ е описано как става.
Нека опитаме и ние.
Първо трябва да го пожелаем. Трябва да знаем, защо ни е да опитомим лисица и дали наистина го искаме. Важно е да го направим преди да започнем, защото веднъж опитомена, лисицата няма как отново да стане дива. Тя ще зависи от нас за цял живот, а това е голяма отговорност.
След това трябва да намерим лисица. Не такава от зоопарка, не и от детските филмчета, а истинска дива лисица. Лисиците днес са рядкост. Преследват ги ловци и стопани, а от отровите и капаните няма спасение. Трябва дълго да търсим, но е важно.
Освен това, не ни трябва каква да е лисица. Трябва ни Нашата лисица. Няма как да разберем, че е тя, преди да я видим. Дори и тогава няма как да сме сигурни, но без риск от грешки не може.
Стигнахме до началото, но има още нещо важно, без което това може да е краят. Лисицата също трябва да ни харесва. Трябва да е сигурна, че иска да бъде опитомена и то не от когото и да е, а от нас.
Тогава можем да започнем. Бавно и търпеливо. Ден след ден, докато....
Всъщност никой не знае колко време ще продължи. Понякога е необходима седмица, но най-често не стига цял човешки живот.
Ако продължи дълго, често идват съмнения. Съмнения, дали наистина го желаем, дали си струва, дали някой ден ще успеем. Започнем ли, нещата вече не зависят само от нас. Лисицата може да си тръгне всеки момент, без дори да разберем причината.
Изтърпели сме всичко и идва денят, когато всичко приключва. Лисицата е опитомена. Би трябвало да сме доволни и всичко да е приключило, но не е така.
Неусетно и ние и лисицата сме се променили. Вече не сме тези, които започнаха опитомяването. Лисицата не е вече диво животно, но и ние не сме същите. Докато сме опитомявали лисицата, тя е правила същото с нас. Ние също сме опитомени и това е за цял живот.
Лисицата вече зависи напълно от нас, но и животът ни е подчинен на нейните желания. Опитомяването е договор за цял живот, а условията не определяме ние.
Е, още ли някой иска да опитоми лисица? Да? Тогава нека започнем, още днес.
Първо трябва да намерим лисица....

Точка или ново начало

Вчера Тошка обяви една новина, която очаквахме. Ако някой още не е разбрал, Тошка е altair, а новината можете на прочетете в блога ѝ:

Разни мисли на един заразен човек

Ще я повторя и тук. Блогът се превърна в книга. Нарича се „Позитивно“ и представянето ѝ, ще бъде на 23 февруари, четвъртък от 19:00 часа.
Мястото е Клуб Culture Beat -НДК, между моста и билетния център.

За съжаление, няма да мога да присъствам, но си обещавам, че при първия повод, когато имам път към София, ще ѝ се обадя. Тя е от хората в нета, с които винаги съм искал да се запозная.
Искам да ѝ пожелая успех за нея и книгата и съм сигурен, че ще го има. Тя има куража и волята, да се справи с всичко. Книгата просто слага точка на един период от живота ѝ, или пък отваря прозорец за ново начало.
Искам да кажа ѝ кажа още нещо. Това, което ме накара да чета редовно и с интерес блога ѝ, не беше болестта. Зад думите, зад болката и отчаянието на моменти, винаги съм виждал истински Човек. Сигурен съм, че и повечето от другите и гости, са почувствали това.
Затова може би бъркам, като казвам, че това е точка или ново начало. Истинският Човек върви по своя път и се бори всеки ден. Независимо, дали се нарича altair или Тошка, трудностите няма да я спрат.
Успех Тошка!

Очилата на Дявола

Някога преди много години, на Земята освен хората живеели Ангелите и Дяволите. Само че, нещата не били такива, каквито си мислите. Хората, Ангелите и Дяволите живеели мирно, без да пречат един на друг. Разделили си били земята и живеели в своите места, без да се интересуват, какво правели съседите им.
Дори разликата в живота им не била толкова голяма. Земята им давала всичко, от което имали нужда, а земя имало за всички. Всъщност имало разлики.
Ангелите били кротки същества. Живеели в мир помежду си и не обичали промените и изненадите. Опитвали се да запазят живота си такъв, какъвто е. Всеки Ангел живеел своя живот и не се интересувал от другите.
Дяволите пък не можели ден без да променят нещо. Вечно се карали помежду и се ровели във всяка подробност. Всеки ден измисляли нещо ново, а на другият го захвърляли, защото вече било старо. Всеки Дявол, обаче пазел откритото за себе си и не се интересувал от живота на другите.
Хората били най-слаби, но пък били любопитни. Не смеели да се месят нито на Ангелите, нито на Дяволите, но тайно хвърляли по едно око, какво правят. Ако нещо им харесало, го копирали без да де притесняват. Същото правели и помежду си. Ако един от тях имал или знаел нещо, другите на момента искали същото. Винаги правели нещата заедно и това било силата им.
Една сутрин, докато се разхождал един човек намерил очила. Не разбрал веднага за какво служат, но след час размисъл намерил мястото и приложението им. Сложил си ги и тръгнал важно след другите, демонстрирайки новата си придобивка.
Както и се очаквало останалите хора също поискали такива. Разгледали ги, разглобили ги и отново ги сглобили и си направили същите. Някои били доволни от очилата, но пък други не. Не се чувствали удобно стях и все им пречели, вместо да им помагат. Поискали да ги хвърлят, но не желаели да са различни от другите и ги запазили.
Всъщност очилата имали едно свойство, което било истинската причина, никой да не желае да се раздели с тях. Всеки човек, който гледал през тях виждал различно своите и чуждите постъпки. Каквото и да направел човек, ако гледал през очилата виждал само хубавите му страни. Ако пък погледнел постъпките на другите, забелязвал и най-малките недостатъци.
Хората се гордеели с това, което правели и критикували всяка постъпка на другите. Правели го всеки ден, час и минута и това им доставяло удоволствие.
Само че,.... Само че, един ден хората усетили, че вече не са същите като преди. Рядко говорели помежду си и всеки разговор завършвал със скандал. Вече не правели нещата заедно, защото всеки мислел, че другите не струват. Разбрали, че повече не могат да живея така заедно.
Замислили се и скоро разбрали от къде идват проблемите. Причината била в очилата, които носели. Никой не знаел от къде са се появили, но набедили Дяволите за това. Един ден, всички хора свалили очилата си и ги унищожили.
След това, животът тръгнал по старому....
Само че, не станало така. Дори без очила, хората виждали по същия начин, както преди. Виждали доброто във всяко от своите дела и само лошото в чуждите. Дяволските очила вече ги нямало, но хората отново намерили причината. Решили, че отново за всичко са виновни Дяволите, защото никой от хората не можел да предположи, че причината е в самите тях.
Нямало как причината да е в хората, защото във всичко, което правели, виждали само добрите неща. Лошите били направени от някой друг.

Това е мое!

-Това е мое!
Детето е притиснало до гърдите си определен предмет и е готово да го защити с целия си арсенал от възможности. Няма значение какъв е предмета, дали служи за нещо и чий е всъщност. Детският инстинкт за притежание работи, без да се съобразява с логика и правила. Всичко попаднало пред погледа на малкия човек, може да бъде такъв обект.
Не са защитени и хората. Притежанието на родителите се разбира от само себе си. Те са просто инструмент за задоволяване на всички потребности и трябва да работят без засечка. Освен тях в категорията „това е мое“, попадат роднини и дори случайни хора, които по някаква причина са станали симпатични на детето.
Действията не се обмислят. Те са инстинктивни и не не се влияят от външния свят и хората в него. Дори опитите на родителите, да намалят собственическото чувство, не винаги дават ефект.
Децата не разбират понятие, като кражба, а актът на присвояване няма нищо общо с това. То е просто начин за опознаване на света и несъзнателно обграждане с предпазна защитна стена.
С възрастта поне външно инстинктът започва да изчезва. Проявленията му са по-редки и ненатрапчиви, но винаги остава.
Възрастните също имат синдромът „това е мое“. Разбира се, те вече се подчиняват на правилата на обществото, в което живеят, но синдромът е в тях. Правят същите неща, като децата, но скришно, или ги маскират зад други понятия.
Правят го с предмети, правят го и с хора, а причините са същите, както децата. Несигурност и опит да се обградят със стена, която да ги защити от външния свят.
Спомням си, как когато бяхме деца ни лъжеха, че един ден хората ще загубят собственическото си поведение. Всичко ще е общо и никой няма да иска повече, отколкото му трябва.
Хубава приказка, но грешна. Не заради това, че онази идеология беше победена от друга, също толкова измислена и фалшива.
Причината е в това, че собственическото чувство може да изчезне само, когато всички хора имат увереност в себе си и сигурност. Може би някой ден, поне в материалната сфера, това ще стане. Само че, няма начин в междуличностните отношения всички да имат увереност и сигурност. Хората винаги ще се чувстват жертви и желанието да притежаваш друг човек, никога няма да изчезне.
Да му мислят истинските жертви. Тези, които някой желае да притежава на всяка цена.

Пазачът на моста

Някъде на края на света  върховете на една висока планина опират в небето. Малко хора са изкачвали заснежените ѝ склонове, защото пътища в планината няма. Върховете ѝ са покрити с вечни ледове, а слънцето рядко пробива гъстата мъгла, която се спуска по склоновете.
Хората не се интересуват от върховете, но планината е важна за тях. През нея преминава единственият път, водещ до чудна долина в сърцето ѝ.
Казват, че въздухът и водата там са вълшебни, събрали цялата мощ на планината. Казват, че който поне веднъж е стъпил в тази долина, никога не боледува. Казват, че освен със здраве, долината дарява гостите си и с щастие. То кацва на рамото на всеки посетил я и не отлита никога.
Хората вярват в много неща. Вярват и за долината, но дали наистина е така. Може би долината е просто едно красиво място, на което легендата създава ореол. Може би, но потокът пътници никога не секва.
Всеки ден хора тръгват към вълшебната долина или се завръщат от там. Преодоляват много трудности, защото пътят до долината е труден и опасен. Хиляди опасности дебнат и всяка погрешна стъпка, може да е последна.
Най-трудното е в самия край. Малко преди да достигнат долината, хората трябва да преминат през тесен въжен мост, опънат над бездънна пропаст. По него може да минава само един човек. Всеки чака с дни да дойде неговия ред и да поеме треперещ над бездната.
Наблизо има и втори мост. Здрав и широк, построен с огромни каменни блокове. Устоял е на времето и природните стихии и изглежда вечен. Никой не знае кой, кога и защо го е построил.
Мостът предлага бърз и удобен път до вълшебната долина, но никой не минава по него. Всеки ден хиляди погледи се впиват в него. Хиляди хора мечтаят да могат да минат по него, но никой не опитва. Всички знаят легендата и се страхуват от Пазача на Моста.
Пазачът на Моста винаги е поста си. Няма как да го изненадаш или излъжеш. Той не спи и не почива, не се нуждае от храна и вода, не се плаши от жегата, студа и ураганните ветрове.
Хората го описват различно. За някои той е великан с огнени очи и огромни рога. Облечен е в блестящи доспехи и въоръжен със смъртоносни оръжия.
За други, на моста стои красива, но демонична жена, която владее всички магии на света. Покорява всички с коварство и измама и няма милост към никого.
За трети, Пазачът е безплътна сянка. Демон, който обсебва душите и след себе си оставя зомбита.
Пазачът на Моста не се интересува от хорското мнение. Не се интересува и как всъщност изглежда. Няма и как да го направи, защото не съществува. Никога не е бил на моста и никога няма да бъде. Там високо в планината, откакто свят светува мостът е пуст. Само вятърът понякога преминава през него и премита праха.
Вятърът не среща никого на моста, но не е така за хората. Те дори не опитвам да преминат, защото знаят, че там ще се изправят пред Пазача на Моста. Никой човек не може да го победи и дори не смее да се изправи срещу него.
Хората могат да победят всичко и всеки, но знаят, че на моста се изправят срещу нещо по-страшно. Изправят се срещу себе си и много от тях са изплашени от това, което виждат. Хората знаят, че никога не могат да победят себе си и не се опитват.

Мечтите

Имало едно време, някъде далеч на изток, едно вълшебно царство. Наричали го Царството на Мечтите и в него всички мечти се сбъдвали. Всеки, който посещавал царството си тръгвал щастлив от него, получавайки всичко, за което някога е мечтал, но....
Винаги има едно „но“, което разваля всичко. В този случай, „но“-то било, че всъщност никой не знаел къде се намира царството. Имало хора, които го търсели цял живот, но не го намирали. Други пък, едва тръгнали и се озовавали във вълшебното място. Сбъдвали мечтите си, но когато си тръгвали забравяли пътя. Ако някой ден поискали отново да посетят царството, отново се лутали и разчитали на късмета си.
Царството на Мечтите си имало цар. Всъщност през вековете много царе се изредили на трона. Те не били, като другите цари, защото нищо не зависело от тях и нищо не правели. Били част от царството, както реките и планините му, но само толкова.
Едни ден обаче, на трона се озовал един млад и амбициозен цар. На него не му стигало, да е цар само на хартия и нищо да не зависи от него. Не му стигало, че Царството на Мечтите било известно на всички хора. Царството било известно, но никой не знаел неговото име. Далечни владетели не му пращали дарове и не го канели на балове и лов. Царят не можел и да напусне царството, защото знаел, че както всички други, ще забрави пътя и може никога повече, да не се завърне. Дълго мислил какво може да направи, но дори най-мъдрите му съветници, не можел да му даде съвет.
Един ден Царят все пак измислил начин. Наредил на съберат всички тъкачи в царството и им наредил да изтъкат четири въжета. Въжетата трябвало да са толкова дълги, че да могат да обиколят цялата земя.
Когато въжетата били готови, вързал единия им край в центъра на царството, а другият дал на четири конника. Изпратил конниците в четирите земни посоки им наредил да не спират, докато се срещнат.
Конниците тръгнали, а скоро след това в царството започнали да прииждат хора.
Вече всеки можел да открие Царството на Мечтите. Просто трябвало да следва пътя, очертан с въжетата. Всеки можел и да напуска царството, без да се притеснява, че няма да намери обратния път. Самият цар обиколил Земята и навсякъде го посрещали с уважение и почести. Всички му били благодарни за това, което направил.
Вече всеки желаещ можел да посети Царството на Мечтите и да сбъдне своите. Можел и да се върне по всяко време, ако забравел някоя или имал нови.
Хората били щастливи, но...
Винаги има едно „но“, което разваля всичко. В този случай, „но“-то било, че вълшебството се развалило. В началото никой не забелязвал това. Понякога, някой се оплаквал, че една или две мечти, не били изпълнени, но никой не обръщал внимание. Потърпевшият просто посещавал отново царството и всичко било наред.
С времето обаче, все повече желания не се сбъдвали. Никой не знаел защо, но някои хора си тръгвали, без да бъде изпълнено нито едно тяхно желание. Царството вече не било вълшебно, а съвсем обикновено и незначително място. Магията си отишла завинаги.
Царят се уплашил. Не знаел причината, но наредил да срежат въжетата. Само че това не намалило потока, защото вече всеки знаел къде се намира царството. Хората продължавали да идват и си тръгвали разочаровани, не сбъднали, а загубили мечтите си.
Мечтите изчезвали и никой не знаел защо и как. Може би се били изчерпали или пък някой ги бил откраднал. Хората се гледали с подозрение и всеки който имал мечти, вече ги криел ревниво. Пазел ги от другите, защото се страхувал да не му ги откраднат. Не смеел да ги признае открито, а ги заключвал дълбоко в себе си. Заключвал ги и на разбирал, че така те никога нямат шанс да се сбъднат. Затворени мечтите повяхвали преди да разцъфнат.
Имало едно време, някъде далеч на изток, едно вълшебно царство. Наричали го Царството на Мечтите и в него всички мечти се сбъдвали. Това не и приказка. Имало е такова царство, но това било много отдавна. Много отдавна, когато хората не се страхували да покажат мечтите си пред целия свят.

За Анонимус

В неделя Анонимус хакнаха сайта на Профон. Като причина се изтъкна, че организацията била подкрепила подписването на АСТА. Медиите отразиха новината без коментари, а коментари трябваше да има. Трябваше да има, защото подобно действие е несъвместимо духа на Мрежата.
Не ме интересува каква организация е Профон и съм против ратифицирането на АСТА, но смятам подобни действия за недопустими. Нека медиите си мълчат от страх, че утре заради някоя крива ДУМА, някоя анонимна мижитурка, може да хакне сайтовете им. Ако замълча обаче аз, това означава, че се отричам доброволно от основното си право, което имам в нета. Отричам се от правото да изкажа мнението си свободно и което е по-лошо, правя го от страх.
Ако сайта или някой личен блог, беше нападнат от държавна структура, всички вкупом щяхме да говорим за цензура, за насилие, за Биг Брадър и хиляди други неща. Сега обаче мълчим.
Защо мълчим? Нима критериите ни за свобода на словото и убежденията вече ги няма? Нима правата, за които говорим не трябва да важат за всички? Нима едно от нещата, които критикуваме в АСТА, не е възможността да бъдат затваряни сайтове, просто така?
Мисля, че подобни действия са едно от нещата в нета, срещу които трябва да се борим с всички средства. Утре някой може да го направи с вашия сайт, просто защото не сте му симпатичен.
Няма значение чий е сайта, или позицията му. Свободата на словото или важи за всички, или не съществува. Не става въпрос за закони. Не става въпрос и за морал, който е разтегливо понятие. Става въпрос за цивилизованост, която изисква диалог и доводи, а не първобитни сопи.
Подобни действия не са полезни за никого. Най-малко за тези, които отстояват свободата си в Мрежата. Подобни действия само наливат вода в мелницата на службите и им дават поводи, все повече да ни ограничават и контролират.
На хакнатата страница, беше качен един клип. Мястото му не е там, но за да прецениш това, трябва да мислиш с главата си, а не с мишката. Подобно използване е противно на всичко, в което е вярвал и което е правил Чаплин. Той също се е борил. Правил го е цивилизовано и винаги открито, нищо, че е платил за това със съдебно преследване и изгонване от Америка.
Изгледайте клипчето. Винаги си струва. В него героят не се крие в някоя дупка и не пука гуми на коли. Страхува се, но се изправя с лицето си и воюва с думите си.



Нека и ние правим така. Без омраза и без страх. Помнейки винаги, че свободата на словото или е за всички хора, или не съществува.

Две

Преди много много години, в едно царство накрай света, живеел един стар цар. Царството било голямо и управлението му било тежка задача. От сутрин до вечер, времето на царя било заето с държавните дела. Всичко, което се случвало в царството, ставало по волята на царя.
Той имал много съветници, но не се доверявал на никого. Управлявал с желязна ръка и наказвал всяка грешка.
Не жалел себе си и ако един ден се занимавал със законите на царството, но другият повеждал войската срещу непокорен съсед. Ако на единият ден раздавал правосъдие и проявявал милосърдие, на другият събирал данъците и взимал всичко на длъжниците.
Един ден Царят се сдобил с наследник. Искал лично да предаде изкуството за управление на сина си, но не успявал. Колкото и да се стараел, не оставало време за обучение.
Дълго мислил какво да прави. Накрая решил да повери обучението на сина си на своя стар учител.
Изминала година и Царят, решил да провери, как върви обучението. Посетил школата на учителя, но не останал доволен. Синът му бил научил много. Знаел и можел хиляди нови неща и бил пръв в школата, но Царят очаквал друго.
-Виж, поверих ти сина си, но очаквах да го научиш на други неща. Вярно, че си го научил на всичко, на което научи и мен навремето. Само че, не са това нещата, които един бъдещ цар трябва за знае и може.
-На тези неща учих и вас и доколкото виждам не са ви попречили.- отговорил учителят.- Помогнали са и на синовете на други владетели, които са минали през скромното ми училище. Все пак, бих искал да зная, какво съм пропуснал или сгрешил.
-Не разбираш.- троснал се Царят.- Нещата, които преподаваш са добра основа и са полезни. Само че, един владетел трябва да умее и други неща. Тях не виждам в сина си. Например владетелят трябва да да има две лица. Едното усмихнато, с което да награждава поданиците си и друго мрачно, за хората, които не се подчиняват на волята му. Владетелят трябва да може с едната ръка да награждава, а с другата да наказва. Владетелят, трябва да има и два езика. Единият за обикновените хора, а другият за преговори с другите владетели. Владетелят трябва да може да вижда, това което му е полезно и да не вижда, това, което не му е приятно или излишно.
-Трудно е.- замислил се учителят.- Трудно е, защото не всеки, може да контролира чувствата и действията си. Проблемът дори не е в маските, които човек трябва да носи, за да постъпва, както го искате. Синът ви е умен млад човек. Мисля, че бих могъл да го обуча. След година ще знае всичко, което трябва, но дали ще е добър владетел, никой не знае. Аз също не зная и не съм сигурен, че ще се справя. Мога да науча принца да има две различи лица, две различни ръце, два езика и дори да вижда, както поискахте. Само че, за да прави това цял живот, човек трябва да има и две различни сърца. Едното, с което да обича и друго, с което да мрази. Това аз не мога да му дам.

Снегът и хората

Вчера се загледах в снега. Не, че имах друг избор, защото той е навсякъде и така ще е поне още месец.
Когато чуем думата сняг, я свързваме обикновено с две неща- студ и красота. Вчера студът си беше на мястото, но красотата я нямаше. Нямаше я в мръсно кафявите улици, оградени от безформени камари заледени буци. Нямаше я по тротоарите и в дворовете, където тесните заледени пътеки, също бяха загубили белия си цвят. Нямаше я дори по покривите на къщите, където бялото беше посивяло.
Все пък намерих красотата в един малък двор на къща, в която от години никой не живее. Снегът беше непокътнат освен криволичещата диря, направена от някоя бездомна котка. Само че, дирята за разлика от човешките следи, не загрозяваше снежната картина, а дори я допълваше.
Май само хората могат да унищожават красотата, където и да я видят. Всъщност красотата не ни вълнува, особено когато нямаме полза от нея. Можем да я унищожим без угризения, ако решим, че ни пречи, а снегът ни пречи. Нарушава ритъма ни на живот, с който сме свикнали, изкарва ни от релсите, по които се движим. Студът, който идва с него не ни оставя на мира. Кара ни да се чувстваме живи, да чувстваме неудобство и болка, защото животът не е само розови сънища.
Снегът ни пречи и се борим с него. Прехвърляме го от място на място, мачкаме го и до ръсим със смес от сол, луга и сгурия. Снегът е част от природните стихии, а хората винаги ги побеждават. Всъщност не винаги, но винаги искат това и правят всичко възможно.
Снегът не е изключение и побеждаваме и него. Поне казваме така, но единственото, което правим е да изразходваме време и енергия, за да унищожим красотата му. Снегът продължава да си е там, но вече не е рисува красиви картини, а се превръща в кална и мръсна каша. След това остава дълго в този вид, за да ни напомня, какво правим всеки ден с красотата около нас. Красотата не е наше дело, но калните улици са наше.
Борим се със снега, но дори не го правим за себе си. Правим го, заради автомобилите си, чиито роби сме станали. Чистим улиците, за да могат да се придвижват те и стоварваме снега на тротоарите, където би трябвало да е нашето място.
Вчера се загледах и в хората. Завили се в дебелите дрехи, пристъпващи внимателно по ледената пързалка, забили поглед в краката си. Дори някой да вдигнеше поглед, не търсеше красотата наоколо, а по-безопасен път. Дали наистина сме победили снега, или е точно обратното?
Знаем, че сме победени, дори да не го признаваме и чакаме търпеливо пролетта, която ще дойде с две хубави неща- топлина и красота. Топлината ще ни радва, само че, за какво ни е и красотата? Ако нямаме полза от нея, ще я унищожим без всякакви угризения. Не само тази, която виждат очите ни, а и тази, която все още се крие някъде дълбоко в човешката душа.
Така де, каква ни е ползата от някаква си красота?
Днес отново заваля сняг. През нощта е успял с тънък слой да скрие грозните ни следи, но това е за кратко. До час-два отново ще превърнем всичко в кал.

ACTA – текст

През седмицата основната тема в мрежата е ACTA. Прочетох много материали и мнения. На много малко места, обаче се дава линк към пълния текст на споразумението. Затова давам по-долу такъв към българския превод. Мисля, че това е много по-полезно, отколкото да коментирам. В случая давам предимство на информацията в чист вид. Редовните гости в този блог сте достатъчно интелигентни, за да си съставите свое мнение сами, а това е по-най-важното в случая.

Текстът е ТУК

Или можете да го свалите в pdf формат от ТУК.

Ще спомена само още три неща:
Първо, прекалено често въпросът се свежда до свалянето на филми, музика и софтуер. Не мисля, че възможностите на мрежата трябва да се свеждат до това. Ако наистина е така, приличаме на австралопитеци, които използват компютъра си, за да чупят орехи върху него.
Второ, надявам се реакциите и активността да не се само и единствено върху конкретния казус. Премиерът обеща, че при ратифицирането в парламента, няма да се променят българските закони. Интересно ми е, колко от хората използващи мрежата, познават тези закони и дали това е достатъчно.
Мрежата с всяка минута все повече се комерсиализира и неусетно започва да прилича на попфолк телевизия. Това ли искаме като потребители и дали и как можем да променим посоката, за да защитим правата и интересите си?
Трето, в полемиката се намесиха вече и родните политици. Както винаги, единствената им цел е да „яхнат вълната“. Темата, какво винаги ще се измести, а от поредната говорилня, потребителите нямат никаква полза. Надявам се, че този път няма да успеят, но това зависи от всички нас.

Ще се опитам в някои от следващи постове, да споделя мнението си, доколко думата свобода приляга на това, което е мрежата днес. Темата е доста обширна, а искам да я разгледам подробно и ще отнеме време, но ще го направя. Така че, запазете коментарите си за тези постове.

Точните думи

Преди много години в Старата гора живеел един Заек. Бил единственият заек останал в гората. Останалите или били изядени или се преместили в други гори. Нашият заек също щял да бъде изяден, но неочаквано Царят на гората, го взел под личната си закрила. Назначил го за личен помощник и му осигурил топъл дом и храна.
Заекът вече можел да се разхожда спокойно в гората и дори Вълкът, не смеел да го докосне. Само че, Заекът не бил щастлив. В замяна на закрилата, Лъвът го товарел ежедневно с хиляди задачи. Не му давал нито миг покой, но Заекът не протестирал. Каквото и задача да му давал Лъвът, изпълнявал точно и в срок.
Умората се натрупвала в него, но всеки път когато се опитал да каже на Лъва, било посрещано със свиреп поглед и страшно ръмжене. Един ден, докато Заекът тичал с поредния списък със задачи, го срещнала Лисицата. Познавали се от малки и понякога дори си помагали.
-Здравей, Зайо!- спряла го Лисицата.- Отново тичаш по задачи. Напоследък се тревожа за теб. Винаги си уморен, отслабнал си и изглеждаш отчаян. Мога ли да ти помогна с нещо?
-Ох, Лисо!- спрял се задъхан Заекът.- Наистина съм уморен и отчаян, но няма кой да ми помогне. Лъвът ме затрупва със задачи и не се интересува, как се чувствам. Дори и ти не можеш да ми помогнеш, защото никой не смее, да оспори лъвската заповед. Какво да правя! Заешки живот. Ако не тичам, ще ме изядат и това си е.
-Ех ти , Зайо!- засмяла се Лисицата.- Кой ти каза, че трябва да изпълняваш всичко, което ти нареди Лъвът. Не си могъл да откажеш? Можеш, но трябва да знаеш как.
-Че нали съм опитвал, Лисо.- въздъхнал Заекът. Само, че Лъвът или се прави, че не чува, или ръмжи страшно.
-Така е защото не използваш точните думи, Зайо. Толкова време ходихме заедно на училище, а не си научил нищо.
-Че ходихме, ходихме.- нацупил се Заекът.- Само че, не ми се хвали с училището. Оценките ми бяха винаги по-високи от твоите, а колко пъти съм ти помагал и съм вършел твоите задачи, само двамата си знаем.
-Така си беше.- признала Лисицата.- Само че, проблемът не е кой какво е научил в училище, а как прилага наученото там след това. В това съм по-добра.
-Как така?- не разбрал Заекът.- Ти цял живот нищо не си свършила, а зная и мога всичко.
-Как да ти обясня, Зайо?- замислила се Лисицата.- Да вземем за пример думите. Ти когато говори с Лъва, какво му каза.
-Как какво? Казах му право в очите, че не искам повече да ме използва така.
-Ето!- засмяла се Лисицата.- Не си използвал точните думи.
-Че какви други думи да използвам?- учудил се Заекът.
-Ами спомни си, какви думи използвах в училище, за да те накарам, да свършиш моята работа.
-Ааааа! Помня ги! За всичко, което трябваше да свършиш, казваше, че не знаеш как и не можеш.
-Ето, че се сети. Цял живот използвам тези думи и вършат работа. Никой не ме кара да върша нищо, а пък ако все пак ме накара и не свърша нищо, се сърдят не на мен, а на себе си.
Заекът се замислил и установил, че Лисицата е права. Имало и други, като нея в гората. Поставел ли им Лъвът задача, казвали че не знаят как да я извършат, или пък, че нямат необходимите умения. Винаги им се разминавало.
На другия ден Лъвът дал поредния списък със задачи, но Заекът решил да използва съветите на Лисицата. Прокарал пръст по списъка и започнал да обяснява за всяка задача, че или не знае как да я изпълни, или пък е извън силите му.
Лъвът се видял в чудо. Опитал се да обясни задачите на Заекът, но без резултат. Все пак нямал друг под ръка и накрая го изпратил да върши работа.
Заекът тръгнал без да бърза. Мотал се цял ден, поспал край потока, а преди да се завърне, изпълнил две задачи, но на обратно. На другия ден нещата се повторили по същия начин. Лъвът се бил бесен, но нямало какво да направи. Заекът го бил предупредил.
Изминала седмица и един ден, Лъвът не дал никакви задачи на Заекът. Мислел да го изгони, но го съжалил. Взел друг заек, за да върши работата.
Новият заек тичал от сутрин до вечер по задачи. Изглеждал уморен и нещастен, но нямало какво да направи. Понякога се опитвал да протестира, но Лъвът не обръщал внимание. Така му се падало, щом не бил внимавал в училище за точните думи.

Геноцид и шамари

Франция прие закон, криминализиращ отричането на геноцида над арменския народ. В Турция пък пуснаха игра „Шамаросай Саркози“.
Две събития, които са по-скоро виртуални, отколкото изпълнени с важно съдържание. Само че, докато четох за словесните престрелки, се замислих за пореден път, върху това колко е безсмислено и лицемерно поведението на човечеството днес.
Трябва да си с болен мозък, за да отричаш събития известни на цял свят. Трябва да си с болен мозък, за да се забавляваш с раздаване на виртуални шамари. Трябва да си с болен мозък обаче, за да се ровиш толкова назад във времето, просто за да демонстрираш някаква съпричастност, която е фалшива. Фалшива, както приетата наскоро от родния парламент декларация за Възродителния процес у нас. Ако наистина на някого му пукаше, досега щеше да има осъдени, това няма да се случи.
Зачетох се в определението за геноцид в Уикипедия. Прекалено подробно е, но и не обхваща много неща, които създанието наричащо се homo sapiens, може да причини на себеподобните си.
Направи ми впечатление и нещо друго. Всъщност дали има или няма геноцид, не зависи толкова от събитията, а от това, дали някой го е признал. Тъй като желаещи да си признаят сами няма, признатите случаи се броят на пръсти и са предимно в далечното минало. Нещо повече, виновните се отървават със сочене с пръст, а жертвите си остават жертви. Хора с лош късмет, родили се в неподходящо време и на неподходящо място.
Признаването на престъпление, когато и жертвите и извършителите, вече не са между живите е безсмислен и лицемерен жест. Това не спира извършването на нови престъпления и не помага на никого. Ако вземем примера, с който започнах нито днешните турски граждани са отговорни за извършеното от дедите им, нито пък това е най-важният проблем на днешните арменци и французи.
Днешните турски граждани не са отговорни за престъпленията извършени от дедите им. Отговорни са обаче за престъпленията срещу кюрдското малцинство, а за това никой не желае да говори. Нещо повече, с Турция се водят преговори за присъединяване към ЕС.
Вчера се опитах да направя списък, за подобни престъпления в наши дни. Ужасих се от броя им, а почти всеки месец се добавят нови. Това се знае от всички, но няма виновни. Вместо това се разменят лицемерни виртуални шамари.
Само че, дори виртуалните шамари не са за всички. Едни и същи действия се осъждат или премълчават, в зависимост от това, коя е държавата и дали е „приятелска“.
Един пресен пример е Либия. С години Кадафи правеше каквото поиска, но заради петрола и оръжейните сделки, „демократичните“ държави си мълчаха. След това в един момент, всички ахнаха с лицемерна изненада, все едно до този момент не са знаели нищо.
Кадафи вече не е на власт, но престъпленията в Либия продължават. Миналата седмица хуманитарна лекарска организация, се оттегли от страната. Причината е, че лекарите не са търсени за да лекуват, а за да „кърпят“ арестанти и затворници, между две изтезания. Не за да станат по-здрави, а за да имат сили за следващите изтезания. Да сте чули Саркози и Франция, да вземат отношение?
Погледнете една Индия, която зад модерната фасада крие средновековни отношения на кастово разделение и масови убийства на децата от женски пол.
Или пък държавата Израел и политиката и спрямо палестинците, продължаваща десетилетия.
Или пък....
Престъпления, случващи се днес, но няма кой да ги осъди, дори и лицемерно. Какво да се прави, това са законите на висшата политика. Тихо!
Само че, това отношение поощрява нови и нови зверства, защото виновниците знаят, че освен някой виртуален шамар, друго няма да им се случи. Докато се ровим в миналото, а мълчим за случващото се в настоящето, Земята няма да е добро място за живот. Поне за жертвите. Онези, които са имали лошият късмет, да се родят в неподходящо време, на неподходящо място.