Сметката, моля!

Премествам календара на последната дата и за миг оставам замислен. Изтекла е цяла година. Година, в която най-голямото ми желание беше тя да свърши.
Е, годината свърши, а сега накъде?
Не зная. Нямам планове, нито големи очаквания. Не и днес. Днес, както всеки ден от последната седмица, ще прекарам спокойно, без планове и задачи. Ще убия времето с филм или с книжка, ще напълня чашата с вино преди лягане и ще слушам приспивното бумтене на печката.
Годината изтече и нямам планове за следващата. Нямам и задачи останали от тази. Нямам задачи, освен една- трябва да си направя и платя сметката.
Сметките си ги плащам редовно. Не обичам да съм длъжник, нито на хората, нито на времето. Всичко изпито е платено. С лихвите и бакшиша.
Само че, тази сметка е по-особена. Тя си е за мен. Няма значение, че не дължиш нищо на другите, ако си длъжник на себе си.
Денят е пред мен, но няма да се мотая. Тази сметка, трябва да се направи навреме. Взимам лист и молив, сядам удобно и викам на помощ душата си:
-Сметката, моля!
Всъщност май няма какво, да запиша. Както казах, ще запомня годината с това, че не искам, да я запомня. Няма и с какво.
Нямам сбъднати стари мечти и изпълнени планове. А имах ли мечти и планове? Не помня....
Не помня много неща от годината. Или пък не искам, да си ги спомням. Все пак отнякъде трябва да започна. Нали сметката трябва да има пера- приходи, разходи, салдо.
Да започна ли от финансите? Банално е, да се казва, че парите не са всичко. Не са, ако излишъкът им не пречи на никого, не е така с липсата им. Пресметнах си скоро приходите. 25% са по-ниски от миналата година, че и от по-миналата с тенденция да вървят още надолу. Поне нямам заеми и дългове, а това си е лукс в днешните времена.
Ако няма пари, поне здраве да има! Да, но и здравето вече не е същото. Обаждат се болежки и макар, че не се оплаквам, вече не мисля, че съм от желязо. Някои са ситни и дребни, но не всички могат да се оправят едни очила с +1 диоптър за далекогледство.
До тук добре! Да продължа нататък.
Направих ли нещо за себе си през изминалата година?
Май не, но както всяка година направих по нещо дребно за други. Не толкова, колкото ми се искаше, но все е нещо и поне не съм в тежест на хората около мен.
Приятелите? През тази година загубих повече стари приятели, отколкото намерих нови.
Тъгата май беше повече от радостта, но това не се мери на кантара. Поне аз не успявам.
Може би трябва, да спра дотук? Да спра и да не пресмятам резултата. Каквото и да е било, е вече минало. Годината свърши, а нали най-много от всичко исках това. Мина и отмина, платил съм си сметките и мога да започна начисто.
От утре...

Умници

Имало едно време един умник. Не бил обикновен умник, а умник на умниците. Знаел всичко за всичко и не криел знанията за себе си. Ден и нощ давал съвети на другите хора, без значение за какво и дали те ги искат.
Давал съвети умникът, но имал един проблем. Понеже бил много умен, хората не разбирали, какво им говори. Не разбирали, какво им казва и какво ги съветва и правели точно обратното.
Умникът също не разбирал какво говорят хората. В редките мигове, когато не говорел, слушал хорските гласове, чувал думите, но не разбирал нищо от казаното.
Това го притеснявало малко, понеже бил умник на умниците, бързо забравял притесненията си. По-важното било да дава съвети на другите, без значение за какво и дали ги искали, без значение дали го разбирали или не. Чувствал се призван, да учи другите и го вършел с удоволствие.
Един ден, докато умникът както винаги давал съвети на хората, за свое учудване забелязал, че един от хората го разбира. Нещо повече, когато онзи заговорил, умникът също разбрал казаното.
Случило се било чудо. Умникът срещнал друг умник и то не какъв да е, а също като него, умник на умниците.
Зарадвали се двамата умници, та чак се прегърнали. После тръгнали заедно да дават съвети на хората, без значение дали са ги искали.
Хората отново не ги разбирали, а те също не разбирали хората. Само че, това нямало значение. Чувствали се призвани, да учат хората и го вършели с удоволствие.
-Знаеш ли какво, приятелю?- рекъл една сутрин единият умник на другия .- Добре, че те срещнах! Хубаво е да зная, че на този свят има друг човек, който разбира за какво говоря, а и аз него! Да си призная, понякога изпитвах съмнения. Нали съм умник, един въпрос ме мъчеше открай време. Щом никой не ме разбира, дали пък случайно причината не е в мене. Не може всички хора на света, да са глупави, а само аз да съм умник. Добре, че те срещнах и съмнението ми се разсея!
-Изненадваш ме приятелю!- отвърнал другият умник.- Мислех, че си умен почти колкото мен, но вероятно съм се лъгал. Един истински умник, никога не изпитва съмнения, дали е прав. Никога!

Работодател на годината

Преди няколко дни минавам покрай Голямата чешма. Чешмата си е на мястото, както винаги, но има нещо, което ме учудва. Около нея е пълно с хора. Толкова много хора на това място не съм виждал от времето, когато празничните манифестации минаваха край чешмата.
Този път тълпата обаче определено не е на манифестация. На око преброявам около двеста човека, без преминаващите и сеирджиите. Групата е пъстра и ако не знаех за какво става въпрос, никога нямаше да се досетя.
Има около петнадесет човека в работно облекло. Пет или шест от тях редят плочки около чешмата, а другите ги гледат с нескрит интерес. Останалите хора са колоритна сбирка, а облеклото им варира от спортни екипи до официални костюми. Събрани са на групички и са заети с разговори за времето, за домашните неволи и за градските клюки. Някои от тях се подпират на гребла, метли или лопати, но повечето нямат инструменти.
Разбирам, че това е някоя от групите, които Общината спонсорира, имитирайки мерки за временна заетост. Групите са три, като едната е към Бюрото по труда.Не зная общо колко хора са в тези групи. Само едната от тях, която е към Общината набъбва в зимния сезон до 300 човека.
Не зная, коя от групите е на обекта. Когато се повдигнат въпроси, за ефективността на групите, Общината твърди, че шляещите са от групата на Бюрото по труда, а от там се кълнат в обратното.
В интерес на истината пет или шест човека от тълпата все пак работят. Трима въоръжени с лопати, гребват от огромен куп пръст, а след това внимателно пренасят загребаното с лопатата на около двадесет метра. Двама пък се опитват с греблата, да разбиват буците замръзнала глинеста почва.
Всъщност няма значение, дали работят или не. Хората не трябва да са там. Това е обект, за който Общината е платила на едната от фирмите, вземащи всички поръчки в града ни. На другата фирма, за да не се сърди, е даден по същото време друг обект в края на града.
Зная, че няма да получа отговор, какво е наложило да се извършват строителни работи през декември. Никой няма да каже и как отново точно тези две фирми са избрани, за да получат коледни подаръци. Само че, след като им се заплаща, осигуряването на безплатна работна ръка е поредното безобразие.
Всъщност това не се прави само в нашия град. Използването от фирми спечелили поръчки от общините на безплатна за тях работна ръка, под една или друга форма се практикува масово. Днес обаче темата е друга.
Като се съберат трите групи за временна заетост, с работещите в Общината и общинските фирми, излиза че Общината държи поне една трета от „пазара“ на работна ръка в града ни. Нищо чудно, че преди две седмици, кмета получи грамота и плакет от Министерството на труда и социалната политика и Агенцията по заетостта в категория „Община, разкрила най-много работни места и наела на тях безработни лица.
Излиза, че кметът ни е „Работодател на годината“, а в града ни всичко е розово. Дежурните лакеи и подмазвачи се надпреварват да честитят, но истината е много по-различна.
Безработицата в града ни расте и вече минава 20%. Дори сезонът в Боровец, не променя макар и временно тенденцията.
Това е официалната цифра. В нея не се включват трайно безработните, които вече са отпаднали от всякакъв отчет. Не се включват и работещите през сезона в Боровец, които в по-голямата си част са заети само четири месеца в годината. Тук не се включват и хората, които се водят на трудов договор, но реално не получават парите си с месеци и години.
За градче от по-малко от 30 000 души, което е на час път от София, този процент, показва че нещата са тотално сбъркани, но това не смущава ръководството на общината. Оправданията със световната криза са жалки и смешни, а моето мнение е, че това състояние се поддържа умишлено.
Общината като основен работодател, държи под контрол хората и срещу дребни трохички си осигурява лоялността им. По-голямата част от заетите по програми, са от ромски произход и списъците за това, кой да бъде включен не се правят в Общината. Списъците се правят от ромските босове в зависимост от това, дали гласуваш правилно. Същото е положението с другите работни места, където основно качество за наемане са връзките и послушанието.
Другата възможност за започване на работа е чрез Бюрото по труда, но това утопия. И двата пъти, когато съм бил безработен, съм си намерил сам работа, не чрез Бюрото, а въпреки него.
Какво да добавя още? Каквото и да е ще е излишно. Важни са грамотите, плакетите и аплодисментите на лакеите. Те се получават лесно и без усилия.
Виж за реална дейност срещу безработицата, са нужни усилия и то не малко. Създаването на условия за частен бизнес, също не е лесно. Не е като да храниш приятелски фирмички и да си прибираш комисионните. Не е като с данъците на бизнеса, да създаваш изкуствени и ненужни работни места за послушковци. Не е като с парите от данъците на бизнеса да финансираш губещи общински фирми, които пряко се конкурират с осигуряващите парите за тяхното съществуване. Не е, като да подариш на Ковачки стотици общински имоти, под формата на апортни вноски, срещу които той да тегли нови и нови кредити.
Освен това частния бизнес създава хора, на които не можеш да наредиш, как да гласуват. Не можеш и да запушиш устата им, за да не изричат горчивата истина. Не можеш, да ги контролираш. Те няма да ръкопляскат на плакети, грамоти и празни думи. Ще искат конкретни дела, а това изисква усилия.

За виното и истината

Имало едно време една бутилка вино. Бутилката била съвсем обикновена, а и виното в нея не било нищо особено.
Не било нито от най-старите вина, нито от най-добрата реколта, дори не било направено от някой известните майстори винари.
Обаче за разлика от другите бутилки вино, това вино имало късмет. Било отворено в точното време и място, за да бъде изпито от хора, които не били съвсем обикновени. За разлика от виното, хората които го пиели били все прочути и уважавани сред обществото.
-Наздраве!- рекъл единият от пиещите.- Във виното е истината!
-Няма ли някой ден, да кажеш нещо оригинално?- засмял се вторият и отпил от виното.
-Че защо?- отвърнал първият.- Хората вече са харесали тази фраза. Няма значение, дали е вярна или не. Ако кажа нещо ново, ще започнат, да мислят и да се съмняват. Съмнението и мисленето не е нужно, нито на тях, нито на мен.
-Така е!- съгласил се вторият.- Наистина във виното е истината!

Весела Коледа!

Весела Коледа, приятели!
Да сме живи и здрави, а за останалото имаме сили, да го променим. Можем, да го променим.



Къде е Коледния дух?

Доволното мъркане на Жълтото коте заглушаваше дори бумтенето на печката. От сутринта се беше настанило под украсената коледна елха и светлините ѝ обагряха козината му в невероятни ярки цветове.
Малката Ема обаче, не му обръщаше внимание. Седеше замислена и тъжна пред прозореца, тъжна и унила. Чувстваше, че нещо липсва, но не можеше, да се досети какво е.
Елхата беше на място. Украсата също, а светлините бяха в комбинация с редуващи се коледни мелодии. Само че, нещо липсваше...
-Сетих се!- извика Ема и стресна Котето. - Сетих се какво липсва! Коледният дух го няма. Не го виждам тук.
-Че как ще видиш дух?- промърмори Котето.- Духовете не се виждат. Пък и за какво ти е дух?
-Не разбираш!- разсърди се Ема.- Без Коледния дух, няма и Коледа, а аз си я искам. Цяла година съм била послушна и съм си заслужила Коледата!
Ема скочи бързо, облече якето, нахлузи ботушките и изскочи навън. Трябваше да намери Коледния дух и понеже нямаше идея къде да го търси, реши да попита възрастните. Възрастните знаеха всичко и имаха отговори на всеки въпрос. Нали затова бяха възрастни.
Първия човек, който Ема срещна, беше един търговец на играчки.
-Добър ден!- поздрави учтиво Ема. Извинете за безпокойството, но случайно да знаете, къде е Коледния Дух?
-Хо-хо-хо! - засмя се търговецът.- Ако аз не зная, кой друг? Разбира се, че зная! Ето един коледен дух специално за теб! Струва само десет лева, а гаранцията му е чак до другата коледа.
-Но, това не е Коледния Дух!- намръщи се Ема.- Това е просто кукла- играчка.
-Глупости! -рече търговецът.- Има си редовен сертификат за качество и е произведен в ЕС. Това не ти е от ментетата, които продава конкуренцията. Аз предлагам само оригинални Коледни духове! Хей, къде тръгна! Сега е момента, да си купиш Коледен дух. На промоция са, с 50% отстъпка. Ако размислиш, аз ще съм тук и след Коледа.
Ема продължи по улицата, търсейки друг възрастен човек, когото да попита. Стигна до площада на градчето и видя тълпа хора. Бяха наобиколили една лъскава голяма кола, пред която стоеше един усмихнат човек, който говореше, говореше и говореше...
-Добър ден!- промъкна се до него Ема. - Извинете, че Ви прекъсвам, но ми приличате на важен човек. Сигурно можете да ми отговорите на въпроса. Знаете ли къде мога да открия Коледния дух?
-О, аз мога всичко!- изпъчи се човекът.- Нали знаеш кой съм? Не??? Аз съм твоят народен представител. Родителите ти, за мен ли гласуваха? Не знаеш? Ами тогава им предай, че мисля постоянно за тях. На следващите избори, се надявам, да ме подкрепят.
-Аз питаш за Коледния дух?- смути се Ема.- Ако не знаете къде да го намеря, ще попитам друг.
-Разбира се, че зная! Няма смисъл да питаш други. Можеш да попаднеш на тези от опозицията, а те са лъжци и измамници. Само аз мога да ти кажа, къде да намериш Коледния дух! Само че,... Само че, не тази година. В политиката нещата не стават бързо. В нашата програма сме обещали Коледен Дух за всеки гражданин. Да, всеки гражданин ще има личен Коледен дух, в края на следващия мандат!
Политикът продължи да говори, но Ема не го слушаше вече. Тръгна отново по улиците, питайки човек след човек, къде да намери Коледния Дух.
Пита много хора. Някои я подминаваха мълчаливо, други свиваха безразлично рамене. Трети охотно и обясняваха, че Коледния дух е в празничните светлини, в песничките, в подаръците, в парите, в доброто хапване и пийване. Един и каза, че Коледния дух е още на Северния полюс, друг пък и съобщи под секрет, че терористи са го отвлекли и искат огромен откуп, трети твърдеше, че...
Ема се прибра в къщи по тъмно. Котето дремеше под елхата, а мъркането му вместо бумтенето на печката, следваше коледните мелодии.
-Измръзнала си! - разтревожи се то.- Така е, когато търсиш някакви духове, а не стоиш на топло. Поне намери ли го?
-Да!- усмихна се Ема.- Питах много хора, но без резултат. Да знаеш, че възрастните не знаят всичко. Всеки от тях знае само своите си неща и се опитва да нагоди света към тях. Добре, че на връщане срещнах една старица и тя ми каза, къде е Коледния дух.
-И къде е? Надявам се, не е някъде в тази стая, защото се плаша от всякакви духове.
-Глупчо!- погали го Ема.- Няма начин, да се плашиш от Коледния дух. Няма начин, да се плашиш от нещо, което е в теб. Защото Коледния Дух е тук! И тук!
Ема докосна първо сърцето си, а след това сърцето на Котето. Усмихна се и стаята засия.
Не бяха светлините на елхата. Не беше и печката. Беше Коледният дух.
Всичко вече беше наред и Коледа можеше да идва.

Скъпи Дядо Коледа

Скъпи Дядо Коледа,
Тази година отново ти пиша в последния момент. Мислех, да го направя още през юни или през юли, но все отлагах. Както правя за всичко в живота си, все си казвам, че имам много време и накрая изпускам всички срокове.
Скъпи Дядо Коледа!
Как си? Как са джуджетата, Снежанка и елените?
Сигурно рядко в някое писмо, те питат за това? Хората пишат на теб, а мислят за себе си. Искат подаръци, подаръци и подаръци. Искат, искат и искат.
Не се интересуват, какво ти струва това. Не се интересуват, дали това, което искат е реално и възможно. Свикнали са, да те приемат, като някой от онези герои от комиксите и филмите. Не могат, да си представят, че можеш да боледуваш, да страдаш или да си тъжен.
Супергероите, нямат право на това! Супергероите са винаги там, където трябва и вършат това, което трябва!
Супергероите са супер, нищо че са измислени или пък точно заради това. Измислени са, защото хората се нуждаят от точно такива измислици. Нуждаят се от неща, които винаги са или черни или бели. Неща, които винаги са само добри или само лоши. Това им дава сигурност, в един свят, където дори крайностите се преплитат.
Скъпи Дядо Коледа!
Зная, че и ти си измислен. Зная, но въпреки това ти пиша. Няма начин, да не го направя и сигурно ще го правя отново и отново. Зная, че си измислен, но ти си една от най-чудните измислици на хората. Ти си чудо, а чудесата най-често се случват по Коледа.
Скъпи Дядо Коледа!
Чудех се дълго, какво да си поискам. Не искам подаръци! Поне не от тези, които се оставяш под елхата. Само че, има много начини, да направиш на някого подарък, а ти ги можеш всички.
Първо мислех, да те помоля....
Обаче се отказах.
После реших, да поискам....
Само че, размислих и отново се отказах.
Измислих още много неща, които да ти поискам, но като размислих всички ми се сториха дребни и незначителни.
Скъпи Дядо Коледа!
Сигурно няма да прочетеш това писмо до края. Зная, че дори да си супергерой, пак не можеш да се справиш с милиардите писма, които получаваш. Зная, че не можеш, да задоволиш всички искания за подаръци и очакванията на хората по цялата Земя. Зная, че колкото и да се стараеш, все някого ще пропуснеш, дори да е бил послушен през цялата година.
Затова скъпи Дядо Коледа, не моля само за едно. Бъди такъв, какъвто си! Продължавай да бъдеш една от най-чудните измислици на хората!
Направи така, че и тази Коледа да се случат чудеса! Може да не са големи чудеса, може да не са ярки, като коледните светлини, но нека има чудо за всеки човек! Защото хората могат без подаръци, но без чудеса, не.

Усмивките

Навън се чу ръмженето на двигателя на кола и Жълтото коте се сепна. Отвори очи, прозя се, протегна се и с два скока прекоси стаята. Отърка се мъркайки в краката на Ема, но тя не му обърна внимание. Гледаше навън с носле залепено на прозореца и тихо броеше нещо.
-Една... Две.... Три, четири.... Ох! Една....
Котето се отърка отново в краката ѝ, а след това скочи пъргаво на перваза и също се загледа през прозореца.
Навън денят отминаваше и опитвайки се да изпреварят настъпващата тъмнина, десетки хора бързаха към домовете си.
Беше валяло цял ден. От сумрачното небе се сипеше сняг, който затрупваше всичко. Лепеше се по рамената и гърбовете на уморените хора, опитвайки се, да ги превърне в снежни човеци.
-Не е хубаво да се сърдиш толкова дълго! - каза Жълтото коте.- Признавам си, че разлях млякото сутринта, но пък облизах всичкото.
-Не се сърдя!- отвърна Ема.- Една.... Две... Ох, не!
-Тогава защо стоиш цял ден на прозореца? Няма нищо интересно навън. Само студ и сняг. А снежинките не можеш да преброиш. Опитвало съм и зная.
-Не броя снежинките.- отвърна Ема и го погали.- Една... Оооо....
-Какво броиш тогава? Колите? Дърветата? Хората? Досега да ги бях преброило хиляда пъти. Лъжеш ме, както ме лъжеш, че не ми се сърдиш!
-Не, не се сърдя!- отвърна Ема. - Просто наистина съм заета. Сутринта ми хрумна, да ги преброя. Навън беше толкова красиво. Толкова бяло беше, а сякаш никой не го забелязваше. Хората бързаха, все едно утре е края на света. Затова реших да ги преброя, но е трудно. Малко са, трудно се забелязват, а и изчезват бързо.
-Добре де!- ядоса се Жълтото коте.- Няма ли най-после да ми кажеш какво броиш?
-Броя усмивките.- отвърна Ема.- Броя усмивките на хората.
-Усмивките ли?- промърмори котето и се загледа в хората отвън. -Това е по-трудно, отколкото да преброиш снежинките. Може би тъмнината ми пречи, но не виждам нито една.
-Нито една ли?- усмихна му се Ема и го погали.
-Е, май виждам една усмивка.- усмихна се и котето. - Една...
-Две....- допълни Ема.
-Три... Четири, пет....Ох, вече нищо не виждам.
-И аз, но ще продължим утре, нали?
-Разбира се!- отвърна котето и се прозя. - Утре ще преброим усмивките. Ще ги преброим със сигурност. Утре на светло.
Жълтото коте се прозя отново, скочи от перваза, отърка се в краката на Ема и се намести на любимото си място пред печката. Затвори очи и замърка. Мъркаше и се усмихваше.
-Една... - преброи Ема.
-Две.... - продължи котето. - Утре ще ги преброим всичките. Утре....

Името и парите

В едно царство, преди много години в две съседни къщи, в един и същи миг, се родили два момчета.
Бащата на едното от тях бил майстор ковач, а бащата на другото момче, търговец на жито. Семействата не били богати, но не били и бедни. Имали достатъчно, за да осигурят на двете момчета, щастливо детство, отлично образование и добър старт в живота.
Двете момчета играли заедно, учили заедно и дори белите правели заедно, но когато пораснали, пътищата им се разделили. Първото се захванало да помага на баща си в ковачницата, а второто усвоявало тънкостите на търговията в семейния магазин.
Всеки от родителите се стараел да научи сина си на всичко, което знаел и да го научи на своята философия за живота.
-Помни, сине! За човек най-важно е името! - учел сина си ковачът.- Създадеш ли си име на майстор и пазиш ли го, след това ще дойде и щастието, и славата и парите!
-Помни, сине! За човек най-важното са парите! - учел сина си търговецът.- Натрупаш ли достатъчно от тях, умножаваш ли ги всеки ден, след тях ще дойде и щастието, и славата и доброто ти име!
Двамата младежи усвоили бързо уроците на бащите си. Започнали свой живот, трудели се от сутрин до мрак, създали семейства, имали деца и внуци. Смеели се често, а понякога плачели. Били щастливи, но и страдали, а един ден...
Един ден живота им приключил. Починали в един и същи ден, в един и същи миг, както ѝ се родили.
Отишли на небето и докато чакали, да им дойде реда пред портите на Свети Петър, се заговорили.
-Приятелю, помниш ли какво ни учеха бащите ни? - рекъл единият.- Тогава всичко ми се струваше ясно, но сега се чудя. Как мислиш, кое е по-важно? Името или парите?
-Приятелю!- усмихнал се тъжно другият.-И аз съм се питал много пъти. Само че, нима това днес има някакво значение?

48 години

Ако някой ви каже, че е хубаво да си на 48 години, не му вярвайте. Разбира се, това е малко по-хубаво, отколкото да сте на 49 или 50 години, а няма сравнение с това, да сте на 64 години.



Не е хубаво да сте на 48 години. Съвсем не е като да сте на 18, 23 или дори 30. По-зле е и от това, да сте на 40 години и не се залъгвам.
Казват често, че човек е на толкова години, на колкото се чувства и наистина е така. Аз се чувствам на 48 и няма какво да направя по въпроса.
Днес трябва да ми е празник, но не съм в празнично настроение. Настроен съм за самоанализи и равносметки, но тръгна ли, се пълни само графата с минусчетата.


Годината беше лоша и не се лъжа, че следващата ще е по-добра. Не искам дори да гадая, каква ще е. Зная само, че каквато и да е, ще си е моята поредна година. Справил съм се и с по-лоши, имал съм и по-добри и ще имам. Цифрите са само начин да отброим времето, но то не се измерва с години, а с мигове. Миговете са важни, а все още имам достатъчно хубави мигове, за да се усмихвам.
Все още имам достатъчно добри мигове, за да се превърнат в приказка, разказана тук или пък изживяна, но хубава приказка.
Чудех се, дали да пиша тези редове, но реших, че си струва. Струва си, не за друго, а за да ви благодаря.
Благодаря, че ви има, приятели!

Планетата на пътешествениците

Системата за охлаждане на товарния отсек не работеше и нямаше шанс, да я оправи сам. Застраховката нямаше да покрие загубите, а Компанията не търпеше загуби. Налагаше се да спре на първата населена планета, а после да се надява, че стария двигател на кораба, щеше да компенсира закъснението.
Намираше се по средата на нищото , но ден два имаше малка планета, която според последните данни беше населена. Данните бяха от преди стотина години, когато за последен път, кораб на Компанията я беше посетил, но нямаше избор. Планетата би трябвало да има прилична атмосфера, хора и вероятно материали за отстраняване на повредата.
Името на планетата го разсмя, но беше срещал и по-странни. За пионерите пътуването до тази дупка очевидно е било доста вълнуващо приключение, за да я нарекат Планетата на пътешествениците.
Кацна без проблеми. Космодрумът беше празен с изключение на една ръждясала развалина близо до контролната кула и никой не го посрещна. Ефирът беше толкова тих, че ако не виждаше шляещите се наоколо хора, би се обзаложил, че планетата е необитаема.
Излезе, огледа се и се намръщи на едва доловимата миризма на застояло във въздуха. Ако тук някога наистина е имало пътешественици, това очевидно е било в далечното минало. Дано поне имаха необходимите за ремонта неща, защото част от товара вече намирисваше.
Тръгна към кулата, но преди да стигне до нея смени посоката. Личеше, че никой не беше стъпвал скоро там. Насочи се към група хора в далечината, надявайки се да има някой, който поне да го упъти.
Не му обърнаха внимание, дори когато се покашля силно. Спореха за нещо и макар, че разбираше думите им, смисълът на спора му се губеше. После в един миг погледите им се спряха на неговата особа и спора заглъхна.
-Здравейте! Имам нужда от помощ! - рече той.- Имам нужда...
-Всички имаме нужда от нещо!- прекъсна то най-едрият от групата. - Идвате точно навреме. Имаме спор, който продължава с години, без да можем да го разрешим. Нали не сте тукашен? Нуждаем се точно от такъв арбитър, вече никой не помни, кога за последно тек е кацал кораб. Нали ще ни помогнете?
-Не зная. Аз самия имам нужда от помощ. Трябват ми резервни части и вероятно квалифициран механик.
-Механици нямаме, но за частите няма проблеми. Имаме преобразувател на материя, който още работи отлично. Ще ви направи новите части за няколко минути. А сега към нашия въпрос. С какво е най-добре да се тръгне на пътешествие?
-Не разбирам въпроса? Освен това тази планета се нарича Планетата на пътешествениците„ Би трябвало да знаете всичко за пътешествията по-добре от мен. Щом планетата се нарича така, сигурно всички тук са пътешественици?
-О, да! Забравих, че не сте тукашен. Когато предците ни пристигнали тук, космическите пътувания са били още нещо необикновено, опасно и трудно. Пътували около сто години и когато пристигнали, не бил останал жив, нито един от тези, които тръгнали. Всички на кораби били родени на него. Били радостни и горди, с пътешествието, което осъществили и вярвали, че то е само началото на поредица от пътешествия.
Представяли се бъдещето, като едно продължаващо вечно пътешествие между звездите. Планетата не била нищо особено и мислели, че тя ще е просто временна спирка, преди следващото пътешествие.
Само че, не се получило точно така. Настанили се уж за кратко, но все отлагали следващото пътуване. Старите разказвали на младите за пътешествието и заедно кроели планове за ново. Правели планове, но винаги намирали причини, да отложат тръгването. Нещо повече, в цялата история на планетата, няма нито един човек, който да я е напуснал.
-Нито един?
-Да! Преди години тук е имало психолози, които твърдели, че постоянното говорене за пътешествия е просто начин, да скрием страха си от тях. Казвали, че дори името на планетата ни, е просто част от нашата фобия към пътуванията. Може би са били прави, защото не само никой от нас не е напускал планетата, а дори нея не познаваме добре. Не знаем дори какво има зад онези високи планини на хоризонта.
-Не мога да повярвам! Та планините се стига може би за час! Никой ли не го е правил?
-Всъщност един човек е бил там. Моят дядо един ден просто тръгнал. Не правил планове и подготовка, не проучвал маршрути. Просто тръгнал. Върнал се още същия ден. Стигнал до планините, но не видял нищо, което да си струвало, да продължи. Казал, че пътешествията били скучно, уморително и безсмислено нещо. Навсякъде света бил един и същ.
-Хм! Интересно е, но ще ви прекъсна. В Компанията не се интересуват от история и психология. Искат си доставките в срок и не прощават закъсненията.
-Извинявайте! Сега ще ви отведем до преобразувателя. Само ни отговорете на няколко въпроса. Наистина ли там горе има милиарди светове, като нашия?
-Дори и повече от милиарди.
-Наистина ли тези светове се движат в пространството един спрямо друг?
-Да!
-Нашита планета също ли се движи спрямо другите?
-Разбира се! Може да се уверите и денем и нощем в това, ако погледнете към небето.
-Значи нашата планета пътува, а ние които сме тук също? Пътуваме в безкрайната Вселена, дори когато не правим и крачка?
-Формално погледнато е така, но...
-О! Знаехме това! Бяхме сигурни! Всичко си идва на мястото. Планетата на пътешествениците пътува и ще пътува винаги, защото е част от най-голямото пътешествие, което може да съществува. Пътуваме! Пътуваме!
-Хей, хора! Психолозите не са били прави! Ние пътуваме! Ние сме пътешественици! Ние пътуваме!

Приключение

В една далечно царство, преди много, много време, живеела една Принцеса.
Принцесата била красива, умна, а и царството ѝ си го бивало, затова, когато пораснала и дошло време, да си намери принц, пристигнали кандидати от цял свят.
Родителите на Принцесата, както е редно организирали трудна надпревара с много изпитания за кандидатите за ръката на дъщеря им. Принцовете се борили със страшни змейове, решавали завързани ребуси, носели жива вода и пера от Жар Птица. Състезавали се помежду си в сръчност, ловкост и сила, но нито един от тях не изпъкнал над останалите. Тези изпитания били от хиляди години и нямало нито един принц, който да не бил обучен и подготвен за тях.
Изминала една година, но никой не бил спечелил ръката на Принцесата. Принцовете се уморили, отегчили и започнали да мърморят. По света имало хиляди други принцеси, родителите на които с радост щели да ги приемат за зетьове.
-Трябва да измислим ново изпитание!- рекъл Царят един ден след вечеря.- Трябва и то скоро!
-Трябва, ама вече се изчерпах!- отвърнала Царицата.- Защо не натовариш някой от съветниците си с това. Плащаш им прекалено много, а нищо не вършат.
-Не мога да оставя съдбата на дъщеря ни в ръцете на някой друг!- троснал се Царят.- Ще мислим още и все ще измислим начин, по който да решим кой е най-достоен за ръката на дъщеря ни.
-А защо не оставите Принцесата сама да реши? - обадил се Шутът.- Нека тя реши на кого да даде сърцето си, пък ръката ѝ после лесно ще допълни избора.
-Може и да си прав.- засмял се Царят.- Трябваше да сторим това още в началото, но нали трябва да спазваме пустите традиции. Само че, дори в този случай, трябва да има някакво изпитание. Иначе ще ми се смеят другите царе.
-Нека аз ги подложа на изпитание!- усмихнала се Принцесата.- Мисля, че съм измислила идеалното изпитание, което ще открои най-достойния от принцовете.
На другия ден, събрали принцовете и Принцесата им съобщила условието на последното и решаващо изпитание:
-Аз съм прекарала целия си живот в този замък. - казала им тя.- Не съм видяла много извън стените му, но съм слушала и чела много за чудесата и приключенията, които има по света. На този от вас, който ми предложи най-вълнуващото приключение на света, на него ще дам сърцето и ръката си!
Принцовете се зарадвали, защото това изпитание изглеждало лесно. Всеки от тях бил преживял хиляди приключения, кое от кое по-вълнуващи. Нямало начин да не впечатли Принцесата с което ѝ да е от тях. Просто трябвало да подбере най-вълнуващото приключение. Не спали цяла нощ и на другия ден всеки от тях бил избрал най-вълнуващото приключение на света. Според него...
Принцовете, които предложили борба със змей, диви зверове, морски чудовища и зли магьосници, бързо били декласирани или се отказали сами. Останалите излизали по реда си и предлагали на Принцесата, да изживее с тях най-вълнуващото приключение.
- Принцесо, ще сгреши всеки, който предложи само едно приключение. - казал един Принц.- Светът наистина е пълен с невероятни приключения и трябва да се видят и изживеят всички. Имам най-бързите коне на света. Нека ги яхнем и се понесем по-бързо от вятъра. В скоростта са най-вълнуващите приключения.
- Да, скоростта само по себе си е приключение, но не е достатъчна.- оспорил го друг Принц. - С моите кораби към скоростта ще добавим и необятността на морската шир. Тръгнете с мен, Принцесо.
-Елате с мен, Принцесо! Опитомил съм два змея. Ще полетим на гърбовете им и към скоростта и необятните хоризонти, ще добавим и свободата.
-Принцесо, не зная кое е най-вълнуващото приключение.- рекъл последният Принц. - Може би за всеки човек, то е различно, но аз ще предложа това, което е най-вълнуващото за мен. То е да съм до вас до края на живота ни. Да държа ръката ви, да гледаме заедно изгревите и залезите. Да се радваме и да скърбим заедно и сърцата ни да бият, като едно.
Принцесата не мислила дълго. Избрала последния Принц.
После имало сватба и три седмици всички яли, пили и се веселили, а после живели дълго и щастливо.
-Не разбирам!- промърморил една вечер Царят.- В изборът няма никаква логика. Какво приключение има тук?
-Няма!- засмяла се Царицата.- В тези неща няма логика. Иначе не бих избрала теб навремето!

Парадокс

Понякога, особено когато ми е много натоварено и нямам време за нищо, умът ми внезапно, сякаш напук се задълбава в странични неща. Рови се в неща, които не са важни в момента, търси логика там където я няма. Търси и намира парадокси, задава въпроси и иска отговори, без да се съобразява, дали ме интересуват.
Тази седмица отново съм в такъв период. Този път задачата е тривиална. Отказал съм се отдавна да търся отговори на тези въпроси, защото няма надежда да получа отговор.
Какъв е смисъла на човешкото съществуване? Какъв е смисъла от моето съществуване?
Парадоксът е, че такъв няма. Съществуването човека и поведението му са огромен парадокс.
Повечето от нас по едно или друго време, са търсили отговора, но не са го намерили. Такъв няма, но никой не го признава открито. Вместо правим планове, гоним цели и задачи, измисляме си мечти и надежди, които да заместят отговорите. Някои вярват, че смисълът е да са полезни на близките си. Други вярват, че смисълът е да са полезни на всички хора в света. Трети заместват вярата си с религия, защото там отговорите не се опират на фактите, а на догмите.
Може би причината, мислите ми да се насочат в тази посока е свързана с религията. Наскоро препоръчах:


Разказите там се приемат, като критика на религията, но всъщност съдържанието е много по-обобщаващо. Покрай критиката на религията, Марк Твен прави саркастичен анализ на човека, претенциите му за висше същество и реалните му дела и действия.
Това е много точен портрет на съществото наричащо се Разумен човек, поведението му и безсмислието на съществуването му.
Човечеството е съвсем незначителна частица от Вселената, но много хора и днес вярват, че Слънцето изгрява единствено заради тях, а Светът се върти около собствената им персона.
Наричаме се разумни, а разумът е от нещата, които най-малко ценим. Служим си с него по най-примитивен начин, за осигуряване на собственото си съществуване, продължаването на рода и го храним с дребни и безсмислени удоволствия. Нима това е смисъла?
Какво е направило човечеството, за да оправдае съществуването си извън рамките на собствения си вид?
След дълъг размисъл успях все пак да намеря нещо. Едно единствено нещо, което не би се случило, ако хората не съществуваха. Само едно:
Единственото нещо, което хората са направили и правят от както съществуват и е оставило следа, е унищожаването на собствената си планета.
Правим го упорито и целенасочено, като влагаме целия си разум и енергия в тази мисия.
Не е радостно, нали? Надявам се, да намеря друг отговор. Някой ден, когато не съм толкова уморен и изпълнен с песимизъм. Някой ден, когато не виждам в собственото си безсмислено съществуване най-големия парадокс на света.
Някой ден...

Коледно

Вчера си поиграх и сложих малко коледна украса тук. Не е много, но пък е повече от други години. Сложих таймер за оставащото време до Коледа, малко цвят в хедъра и снежинки.
Зная, че още е твърде рано, но ми се иска времето вече да е минало. Иска ми се, Коледа да е утре, не за друго, а за да съм оставил тази година зад гърба си. Нужни са ми тези дни, хем спокойни, хем с приповдигнато настроение.
Зная, че по Коледа не стават чудеса, но нека дойде, пък може тази година да бъде изключение.
Нужно ми е чудо, защото обикновени тъжни неща си имам всеки ден. Нужна ми е малко надежда, че утрешния ден ще бъде по-добър. Надежда, че хората са и ще бъдат по-добри от днес.
Чакам Коледа и си я искам!

Поет и цар

Един Цар видял, че царете в съседните царства имали придворни поети и решил, да си вземе и той. Попитал съветниците си, кой е най-добрият поет в царството и го повикал в двореца.
– Искам да напишеш едно стихотворение за мен! – заповядал Царят. – Ако ми хареса, ще те назнача в двореца и ще те храня до края на дните ти.
Поетът се опитал да възрази, че не пише по поръчка, но Царят не искал и да чуе за отказ. Искал си стихотворението още на следващия ден.
На сутринта Поетът бил написал стихотворение. Не било от най-добрите му, но не било и от най-лошите.
На Царят обаче стихотворението не му харесало. Не му харесало настроението в него, не му харесали римите, а най-много не му харесало, че стихотворението въобще не било за него.
Ядосал се Царят и за наказание изпратил Поета да гледа тикви в царските градини.
Един ден, след месец, два двама пътници минали покрай градината с тикви. Помолили за вода, спрели да починат и се заговорили с Поета. От дума на дума, разбрали историята му.
– Не е хубаво такова царство, в което поетите гледат тикви! – рекли пътниците.
– В гледането на тикви, няма нищо лошо! – засмял се Поетът. – Имам много свободно време и стиховете ми дори са по-добри от преди. Няма нищо лошо, ако в едно царство поетите гледат тикви. Лошото е, когато тиквите поръчват и оценяват поезията.

Забравен

В един хубав есенен ден, когато слънцето сякаш беше забравило, че е време да отстъпи на студа и облаците, Мечо вървеше сърдит през гората и си мърмореше:
-Не може така! Уж приятели, а никой не иска да отдели време за мен. Заекът си подготвя дома за зимата. Катеричката събира запас от лешници, а Таралежът от гъби. Глиганът яде жълъди, като невидял, а Щъркелът отлетя на Юг, дори без да се обади. Никой няма време да си играе с мен. Никой дори не ми обръща внимание.
Мечо не знаеше какво е зима, но и не го интересуваше. Беше сърдит на приятелите си, които го пренебрегваха и се чудеше как да им го върне.
-Ще взема да се скрия!- реши той след дълъг размисъл.- Ще се скрия, ама не на ужким, а наистина. Когато се сетят за мен, ще ме търсят, но няма да ме намерят. Ще се притесняват, но така им се пада! Да видят, какво е!
Реши Мечо, да се скрие и веднага пристъпи към изпълнение на плана. Не след дълго намери подходяща хралупа, подложи си мъх, за да му е удобно и се скри в нея. Скри се и започна да се чуди, кога приятелите му ще го потърсят.
-Сигурно, ще се сетят за мен довечера.- рече си Мечо.- Или може би пък ще се сетят утре, когато се събудят. В тъмното и да ме търсят няма да ме намерят. Тъмното е време за сън. Да взема и аз да поспя малко, че тези дни все недоспал се чувствам.
Полегна, прозя се, намести се удобно и заспа...
Когато се събуди, не му се ставаше. Беше му хубаво в топлата хралупа и му се искаше да подремне още малко. Отвори едното си око, после отвори и другото, но в дупката беше тъмно и нищо не видя. Наостри слух, но освен воя на ледения вятър навън, нищо друго не се чуваше.
Мечо не се интересуваше от вятъра. Искаше да чуе други звуци, но не ги откриваше.
-Забрави ли са ме!- натъжи се Мечо.- Ако бяха истински приятели, досега трябваше да са ме открили. Всички са ме забравили.
Наведе унило глава и няколко минути остана неподвижен, но после се сети нещо и скочи.
-Ами ако не са ме забравили? Ако ме търсят, но не могат да ме открият? Сигурно се тревожат, че ме няма? Ами ако са в беда? Трябва веднага да ги намеря. Дори да са ме забравили, не мога да им се сърдя. Те са приятели и това е единственото важно нещо. Тръгвам веднага да ги търся! Само... Ох, колко съм уморен! Първо ще почина за малко. Ще дремна някоя и друга минута. Само минута и тръгвам! Само мину....
Мечо заспа отново. Заспа дълбоко, както не беше заспивал никога досега. Не чуваше как дървото скърца и стене от студа и ледения вятър.
Спеше и сънуваше. Сънуваше и се усмихваше. Сънуваше глупав сън, в който навън от небето падаха някакви бели неща и покриваха всичко. Покриваха поляните, пътеките, храстите и дърветата.
Беше едновременно и красиво и страшно, но Мечо се усмихваше, не на белите неща. Те бяха само сън, а той знаеше, че всички сънища свършват. Щеше да свърши и този, а когато това станеше, той отново щеше да бъде със своите приятели. Колкото и дълъг да беше съня, той нямаше да ги забрави, а вярваше, че и те никога не биха го забравили. Дори и в страшен, студен, красив и бял сън.

Али Баба и разбойниците

Справил се Али Баба с четиридесетте разбойника и заживял щастливо. Дигнал нова къща и не превивал вече гръб да слугува на другите, а сам си наел слуги. Ставал към обяд, а вечер се заседавал до късно в кръчмата.
Селцето било малко и скоро всички научили историята. Всички искали я чуят от неговата уста, пък и да почерпи било редно. Черпел Аби Баба и всяка вечер разказвал историята, а парите черпел с пълни шепи.
Само че, един ден съкровището, което му изглеждало огромно се стопило. Свикнал на охолен живот, Али Баба задлъжнял на кръчмаря, а и натрупал дългове на комар.
Погнали го длъжниците и се видял в чудо. Изпратили му разбойници, но не като тези дето се справил, а по-страшни и безмилостни. Спасил се Аби Баба веднъж, отървал кожата втория път, а на третия се разминал на косъм със смъртта.
Където и да се скриел, все го намирали и един ден отчаян избягал от селцето. Решил да потърси късмета си другаде, а къде на друго място късмета и парите се търкалят по улиците, освен в столицата.
Пристигнал Али Баба в столицата, но по улиците не видял нито късмет, да се търкаля, нито пари. Вместо това тълпи разгневени хора, размахвали знамена и крещели с пълни сили. Докато се усети, се озовал сред тълпата.
-Абе, хора, защо викате? -попитал Али Баба.
-Не викаме, а протестираме срещу султана! - отвърнали му. - Ти защо питаш? Провокатор ли си или контра? Защо не викащ против Султана?
-Аз съм Али Баба.- отвърнал.- А против Султана не викам, защото не го познавам.
Рекъл и отсякъл Али Баба, но вместо да го пуснат да си ходи, хората го наложили здраво. Едва се отскубнал и хукнал накъдето му видят очите. Дори не разбрал как, но пак се озовал сред тълпа викащи хора със знамена.
-Не ме бийте, бе!- примолил се той.- Ще викам каквото кажете! Долу султана! Долу!
-Ааааааа!!! - ревнала тълпата.- Ти си от ония! От платените си! Я, ела насам, да си кажеш кой те праща и какво ти плаща!
Изял пак боя Али Баба, но накрая успял да избяга. Наблизо видял група от млади яки момчета с къси коси и потърсил закрила при тях.
-Циганин е! - изцвилило един от момчетата и му забило шамар по лявата буза.
-По-мяза на арабин!- рекло друго момче и шамаросало Али Баба по дясната буза.
-Все тая!- изръмжал кретена, който ги водел и стоварил бухалката върху главата на Али Баба.
Когато Али Баба се свестил, наоколо било тъмно. Нямало никого освен двама полицаи, които спели в патрулна кола паркирана спряна насред улицата.
-Това ми трябва!- зарадвал се Али Баба.- Закон и ред! Като се оплача на полицаите, ще видят и тия, и ония и другите!
Почукал на прозореца на полицейската кола и събудил полицаите. Скочили те, но преди Аби Баба да каже и дума, го проснали на земята и го вързали на възел.
-Спокойно, човече! Всичко ще е наред! - му рекъл единият със сълзи на очите.
После го закарали в участъка, където Али Баба пак изял боя, а когато го пуснали хукнал към село, колкото му крака държат.
Прибрал се на село, примолил се и се спазарил с кредиторите си, продал къщата и се издължил криво ляво. Не му останало пукната пара, но поне кожата отървал.
Заживял Али Баба, както едно време. По цял ден превивал гръб да работи на другите, а вечер засадял в кръчмата, но вече пиел с мяра. Винаги се намирал някой да го почерпи, а в замяна искал да му разкаже историята за четиридесетте разбойника.
-Я, оставете това!- махал с ръка Аби Баба.- Това е скучна история. Че какви разбойници бяха тия? Виж да видите в столицата, какви разбойници има. Прав, крив не им пука. Каквото и да кажеш и да направиш, все боя отнасяш. Бият и не си поплюват и лошо бият, да знаете. Пък полицаите, да знаете и те там са разбойници, като другите. А речеш да им се оплачеш, боя дето си изял дотогава, ще ти се види, като с перце погалване. Разбойниците са там, да знаете и не са само четиридесет. Четиридесет по четиридесет са и на още четиридесет места по четиридесет!

Опитомения змей

Преди много години в едно мирно и щастливо царство, се появил Змей. В онези времена, да видиш змей не било нещо странно. Имало ги много. Имало ги във всяко царство и почти във всяка приказка.
Обикновено и в царствата и в приказките, змейовете били свирепи създания, които мразели хората. Само че, винаги се намирал юнак, който убивал поредния змей и всичко завършвало щастливо. Така станало и тогава.
Змеят повилнял из царството, изгорил малко ниви, изял две стада овце и три крави и поискал ръката на царската дъщеря. Само че, на хората им писнало и намерили юнак, който да убие Змея.
Три дни Юнакът гонел Змея и накрая го приклещил, опрял мечът в сърцето му, но тъкмо да го убие, Змеят му предложил сделка:
-Не ме убивай, юначе! Пощади живота ми и ще ти се отплатя.
-Че с какво можеш да ми се отплатиш? - засмял се Юнакът.- Какво предлагаш?
-Предлагам ти да ме опитомиш!- отвърнал Змеят- В света има много юнаци, които са убивали змейове, но няма нито един, който си има питомен змей. Ще се прочуеш в цял свят, а аз ще ти служа вярно и ще ти давам безценни съвети.
-Това е хубаво!-замислил се Юнакът.- Само че, се спазарих с Царя и ми обеща половината царство и ръката на принцесата.
-Това не е пречка!- отвърнал Змеят.- Спазарил си се, да ме победиш и ти ме победи. Повече няма да горя ниви, няма да ям стадата на хората, а и принцесата вече не искам. Всички ще са доволни, без теб.
-Защо пък без мен?- учудил се Юнакът.
-Защото са те прецакали. Обещали са ти половината царство, а не е честно! Заслужаваш цялото! Аз ако бях на твое място, щях да си го поискам.
-Като се замисля май си прав, но няма какво да правя. Така се спазарихме с Царя. Ако поискам повече, ще ще ме изгони.
-О, само нека опита! - рекъл Змея.- Дори да прати цялата си войска, ще ги разпръсна за миг.
-Наистина ли ще направиш това за мен?- учудил се Юнакът.
-Разбира се! Нали вече съм опитомен Змей и като такъв ще те пазя и ще се грижа за теб. Ще те нося на гърба си и ще те пазя от хората. Ще ти давам умни съвети и ще избирам винаги най-доброто за теб. Пък ти ще ме пазиш, ако някой юнак реши, да си пробва меча с мен.
-Благодаря ти!- зарадвал се Юнакът.- Добре, че не те убих! А за другите юнаци не се тревожи. Те убиват само лошите змейове, а ти нали вече ни си такъв. Никой юнак няма да убие опитомен змей.
Разбрали се и отишли в двореца. Поискал си юнакът цялото царство и със Змея зад гърба си го получил, без проблеми. Оженил се за принцесата и заживели щастливо.
На Змея в знак на благодарност юнакът направил къщичка пред двореца и му разрешил да яде от златните ябълки в царската градина, колкото поиска.
Само че, минал месец и Змея дошъл недоволен при Юнака.
-Виж какво!- рекъл.- Нали сега съм питомен Змей? Нали ти помогнах, когато трябваше, нося те на гърба си, пазя те от хората, давам ти умни съвети и избирам винаги най-доброто за теб? Правя го, но и ти трябва да се грижиш за мен. Ще ти дойдат гости, ще се похвалиш, че имаш питомен змей и когато поискат да ме видят, какво ще им покажеш. Единствения питомен змей в света, живее като куче в дървена колиба. Срам за царството и за теб!
-Прав си, но какво да правя? – отвърнал Юнакът.
-Ами вземе ми в двореца! Тъкмо ще съм ти винаги под ръка. Ще се настаня в централното крило, защото вратите на другите са малко тесни. Ти можеш да се преместиш в кулата. Там по-добре ще те пазя, пък и изгледът е прекрасен.
-Добре!- съгласил се Юнакът.
-Имам още един проблем! Златните ябълки са вкусни, но само с тях не мога да карам. Ако бях свободен змей, щях да си намеря сам храна, но сега ти трябва, да ми я осигуриш. Ще ми стигат по две или три крави да ден и буренце с вино, но отлежало. За да не те затруднявам, можеш да вдигнеш данъците и всичко ще е наред.
-Добре! - съгласил се Юнакът.
-Благодаря ти!- усмихнал се Змеят.- Нямаше да те притеснявам, но тези неща са повече за теб, отколкото за мен. Нали знаеш, че винаги мисля най-доброто за теб. Като стана на дума, вчера направих един проект за нови закони в Царството. Поправих всички, за да са достойни за велик Юнак- владетел, като теб. Мисля, че ще е добре, да ме назначиш за ковчежник, върховен главнокомандващ и върхове съдия. Кой по-добре от мен ще се грижи за царството ти и за интересите ти?
-Добре! - съгласил се отново Юнакът.- Какъв късметлия съм, че имам теб!
Змеят още много пъти идвал при Юнака със съвети и предложения. Скоро от него зависело всичко в царството и можел да прави каквото си иска. Властвал над всички и всичко. Властвал дори над Юнака. Властвал както той си знае- по змейски.
Често Юнакът съжалявал, че не убил Змея навремето. Заканвал му се и хващал меча, но нямало какво да направи. Нали нито един юнак, никога не би убил питомен змей. Особено, когато той самия бил опитомен от него.

Лисица и Заек

Един ден докато се разхождал в гората, Заекът видял кожухчето на Лисицата в храстите. Не обичал такива срещи и веднага сменил посоката, но преди да хукне, гласът ѝ го спрял.
-Чакай, Зайо! Не бягай от мен. Няма да ти сторя нищо лошо, пък и имаме общи интереси, които трябва да обсъдим.
Заекът нямал представа, какви общи неща има с Лисицата, но бил на безопасно разстояние, а и нямал спешна работа, та решил, за я изслуша.
-За вълка става дума, Зайо!- започнала Лисицата.- За проклетия лош Вълк. Откакто той командва в тази гора, никой бял ден не е видял. Съсипва гората, краде, мами и убива. Я, кажи какво мислиш по въпроса, ама честно.
-Няма какво да мисля!- отвърнал Заекът.- Права си, че Вълкът е вреден за гората. Никога не съм го харесвал, но откакто е на власт се самозабрави. Колкото по-дълго го търпим, толкова по-лошо ще става.
-Правилно! - рекла Лисицата.- Мислим еднакво и ти предлагам да действаме заедно за свалянето на проклетника от власт.
-То хубаво.- почесал се Заекът.- Само че, не сме ли малко двамата. Нека да обиколим гората, да съберем повече животни, да обсъдим как точно ще действаме и какво ще правим, след като свалим Вълка от власт. Организираме се и след седмица действаме.
-О, не!- възразила Лисицата.- Ако споделим какво сме намислили, докато започнем някой ще ни е издал на Вълка. Освен това, като се съберем, всеки ще има свое мнение и свои искания. Ще се почнат едни съвети и гласувания и накрая може да се окаже, че болшинството е отхвърлило нашата идея. Това не е хич демократично! Предлагам да започнем двамата, а другите ще ни последват. Като махнем Вълка, аз поемам властта, а теб ще назнача за Първи Най-важен Съветник. Ще променим гората и всички ще са ни благодарни.
-Ами....- замислил се Заекът.- Ами щом казваш, че ще ни последват всички, добре. Да започваме, защото всяка загубена минута е ценна!
-Така те искам!- засмяла се Лисицата.- Върви след мен и прави, каквото аз правя!
Тръгнали Лисицата и Заекът, да свалят Вълка от власт. Лисицата вървяла напред, а Заекът я следвал от разстояние. Вярно, че обща кауза имали, но малко предпазливост не пречела. Следвал я Заекът и правел, каквото и тя.
-Ама чакай, Лисо! Бърлогата на Вълка е в обратна посока.
-В обратна посока е, но имам план. Ще се борим с Вълка с всички средства. Със сила не можем да го победим, затова ще правим каквото можем. Първо ще блокираме с камъни горските пътеки, та никой да не може да мине по тях.
- Че какво го интересуват пътеките него? - попитал Заекът. -Той по тях не минава, а само в храстите дебне. Ще попречим на другите животни, но те не са ни виновни нищо.
-Виновни са!- отсякла Лисицата.- Виновни са, че не ни подкрепят! Пък и част от тях поддържат Вълка и са му верни. Като направим номер на тях, ще навредим и на Вълка. След пътеките е ред на изворите. Ще ги размътим, та никой да не може да пие от тях.
-Ама той Вълка не пие от тези извори. Има си личен, който извира точно до бърлогата му.
-Да, но много от верните му животни пият от другите извори. Като видят, изворите мътни, ще се уверят, че не го бива да ръководи.
-Нещо куца тази логика. - замислил се Заекът.- Те ако досега не са се уверили в това и сега няма да го сторят. По-добре да потърсим помощта на всички, които не го обичат. Не са малко и ако сме заедно, спукана му е работата.
-Нищо не разбираш!- отвърнала Лисицата.- Вълкът командва в гората, нали? Значи всяко нещо, което наруши реда в гората, ще е насочено и против него. Ако Мечката например не е доволна, че пътеките са затрупани, да се сърди на Вълка! Ако Глиганът не харесва водата в размътените извори, нека потърси сметка на Вълка!
-Хм... Ясно!- рекъл Заекът и хукнал към дома си.
-Хей! Къде тръгна?- извикала по него Лисицата.
-Сега се връщам! - отвърнал Заекът.- Само да кажа на жената, че за покрива, който не оправих вчера, не трябва да се сърди на мен, а на Вълка!

Приказка за Невъзможната Възможност

Невъзможната Възможност живееше на една малка планета, загубена някъде в покрайнините на Млечния път. Откакто се помнеше живееше сама на планетата, но не страдаше от самотата. Не, че обичаше самотата, а просто въпреки, че беше единствения законен и регистриран жител на планетата си, тя никога не оставаше сама.
Не оставаше сама, защото винаги имаше гости. Не само от Галактиката, но и от цялата Вселена постоянно някой идваше да я види. Идваха учени, журналисти, политици, търговци или обикновени туристи.
Можеш да обиколиш цялата Вселена, да посетиш милион планети и видиш безброй чудеса, но ако когато се прибереш в къщи, не можеш да се похвалиш, че си видял Невъзможната Възможност, все едно никъде не си бил.
– Ама тя наистина ли е невъзможна?- питаха слушателите, а разказвачите, видели я с очите си, поклащаха важно глава и отговаряха:
– Наистина! По-невъзможно нещо от нея няма никъде във Вселената! Докато не се изправиш пред нея, не разбираш, как е възможно да съществува подобна Невъзможна Възможност.
– Теоретично не е точно така! – не се съгласяваше някоя учена глава. – Винаги, ама винаги има някаква възможност. Дори когато става въпрос за Невъзможната Възможност. Статистически погледнато, винаги има такава вероятност и то вероятност, по-голяма от нула.
– Не съм съгласен, колега! – отвръщаше му друга учена глава. – Изучавах я в продължение на години, за разлика от Вас. Проверих всички теории и съм сигурен, че тя наистина е невъзможна. Можете да прочетете изследванията ми в Галактическата Уикипедия, където са им отделени цели две страници. Една за мен и една за Невъзможните Възможности. Ако четете нещо разбира се, в което много се съмнявам.
Наблизо един известен журналист говореше по телефона разпалено:
– Не ме интересува! Невъзможна Възможност или пък Възможна Невъзможност е все едно и също. Нима не разбирате, че това не е новина? Новина ще бъде, ако нещо се случи и то при условие, че съм наблизо, за да отразя събитието.
– Нещата са сериозни! – шушукаха си група току що завърнали се от планетата политици. – Тя е толкова неопределена, че не се побира в нито един закон. Спешно трябва да напишем нов, но пък обикновен закон не би могъл да я обхване. За Невъзможната Възможност ни трябва Невъзможно Възможен закон. Само че, да се напише такъв закон е невъзможна възможност.
– Колко ли струва? – спореха търговците. – Милиард? Или пък цената ѝ е невъзможно възможна? Възможно ли е да се намери купувач или това е само възможна невъзможност?
Докато и се чудели и я коментирали в цялата Галактика и половината Вселена, Невъзможната Възможност започнала да се възгордява.
– Божке, колко съм оригинална и забележителна! – радвала си се сама тя. – Толкова съм невероятна, че дори не могат да ме изучат, както трябва. Няма нищо подобно на мен във Вселената! Толкова невъзможна възможност, никога не е имало и никога няма да има! Нали?
Учените, които я изучавали поклащали глави в съгласие и продължавали да опитват невъзможната възможност, да я изучат напълно.
Един ден обаче, някакъв опърпан турист, не се съгласил с Невъзможната Възможност.
– Че си чудо, чудо си! – рекъл ѝ туристът. – Обаче преди много много години, на другия край на галактиката посетих малка планета, на която живееше Невъзможната Любов. Повярвай ми, тя беше много по-невъзможна от теб, а и беше толкова популярна и известна, че не половината Вселена, а цялата я обсъждаше.
– Невъзможна Любов ли? Защо не съм чувала нищо за нея? – смръщила вежди Невъзможната Възможност. – Ако тя е наистина толкова популярна, все някой щеше да ми спомене за нея.
– Аз съм чувал за нея. – обадил се един от учените. – Нещо повече, дори съм я виждал. Нещо още повече, бях на планетата ѝ дълги години. Изучавах Невъзможната Любов и дори защитих дисертация, в която доказвах, че е напълно невъзможна. После...
– Какво после?
-Ами после Невъзможната Любов, взе че се случи. Вероятност едно на милиард на ента степен плюс едно. Обаче се случи.
– Знаех си! – възкликнала Невъзможната Възможност. – Знаех си, че е била менте. Няма начин, нещо което е наистина невъзможно, да се случи!
– Всъщност има! – въздъхнал ученият. – Бях го споменал в дисертацията си, но никой не обърна внимание, а когато се случи, хората бързо загубиха интерес и забравиха за нея. Никой вече не си спомня подробностите.
– И каква е тази възможност! Какво е това нещо, което може да направи една невъзможност възможна?
– Приказка. Една приказка може да направи това.
– Приказка ли? Не се подигравай с мен! Приказките са невъзможни, почти колкото самата мен. Ако самата аз не бях най-чудната Невъзможна Възможност, това щяха да са приказките.
– Грешиш! – засмя се туристът. – Аз бях там, когато това се случи. Приказките може да са невъзможни възможности, но правят възможни дори най-невероятните невъзможности.
– Е, може и да е така! – въздъхна след кратък размисъл Невъзможната Възможност. – Само че, това не ме засяга. Няма никаква възможност, тук да има приказка. Така че, аз ще си остана завинаги Невъзможната Възможност. Единствената, неповторимата, чудната Невъзможна Възможност.
– Отново грешиш! – отвърна туристът. – Забравих да ти спомена, че аз разказах приказката, която превърна Невъзможната Любов във възможна. Така че, всичко просто е въпрос на време. Време и една приказка, която може да направи възможна и най-невъзможната възможност.

Не на проекта „Дестинация Рила“!!!

Преди време писах за Планината.
Планината, която виждам всеки ден и е част от живота и сърцето ми. Планината, която ни дава живот, макар че не го я оценяваме.
Планината е още там, но опитите да се унищожи, не престават. За много хора, тя е единствено дървен материал, инертни материали за строежите им и приходи от туристи. Все неща, които искат да извлекат днес, без значение, какво ще оставим за бъдещето.


Всяка година изникват нови и нови проекти за унищожаваното ѝ, които оставят своите рани, а сега се задава поредния, който може да я унищожи.
Става въпрос за проекта „Дестинация Рила“, по който от края на миналия месец се работи и от правителството. Общините, които ще бъдат засегнати, вече са дали зелена светлина и никой не говори, какви ще са последиците за Планината. Никой не говори, каква площ ще бъде унищожена, ако се изпълни замисъла за 155 км писти и как ще се отрази на района присъствието на 200 000 души годишно.
Повтарят се папагалски рекламните материали, че ще има 20 000 легла и ще се вложат около 550 милиона евро. Да сумата е голяма, но толкова ли струва Рила?
Някой пита ли се, защо фирмите зад проекта са избрали България? Ами по простата причина, че такова нещо не може да се случи във Франция, Швейцария или която и да било друга европейска страна. Тук обаче няма проблеми и никой не говори, за това какво ще бъде въздействието върху природата. По същия начин, както не се взимат и мерки, срещу унищожаването на Седемте рилски езера.
Ще спра дотук, като ще предложа няколко линка, за хората, които ги е грижа.
Аз казвам моето НЕ! на този проект и колкото повече хора, говорят за това и кажат своето НЕ!, толкова по-добри са шансовете, да остане Планината и след нас.



Не мисля, че петициите са ефективни, но ето линк към петицията:

Да спрем Супер Рила за да има Рила

Един анализ:

Как ще се отрази на туризма бъдещият мегакомплекс "Дестинация Рила"?

Един материал за начина, по който се работи при подобни проекти от Община Самоков:

Супер… мега… гига… и така нататък

Аз казвам своето НЕ! на проекта „Дестинация Рила“!

Вожд

Едно племе загубило вожда си и решило, да избере нов. Всеки, който искал и вярвал, че е достоен, можел да се кандидатира.
Събрало се племето около огъня и се приготвило да изслуша кандидатите.
-Трябва да изберете мен!- рекъл първият кандидат.- Млад съм , най-силния и безстрашен съм в племето! Ще ви заведа в бъдещето, ще избирам пътищата! Ще създам строги закони и ще убивам безпощадно всеки, който ги наруши!
-Можете да изберете и мен, ако прецените, че съм достоен.- рекъл вторият кандидат.- Не съм нито по-добър, нито по-лош от всеки от вас. Ще ви водя към бъдещето, което вие изберете. Ще ви посочвам пътищата, а вие ще решавате по кой от тях, да поемете. Ще спазвам законите, които вие сте създали и ще съдя единствено по тях.
Хората от племето мислили, мислили и избрали втория кандидат за вожд.
-Хей!- ядосал се първият.- Правите грешка! Аз съм по-добрия кандидат!
-Щеше да си по-добър ако избирахме овчар!- отвърнали му хората.- Ние обаче избираме водач.

Не чух, не видях, не коментирах

Преди много, много години в едно селце край голямата река, която тече накрая на света, живеели монаси. Живеели спазвайки всички правила, за свят живот. Спазвали правилата и мечтаели за времето, когато щели де се преродят във велики владетели, както прилягало на съвестни монаси като тях.
Един ден край селцето се появил тигър. Бил кръвожаден и безмилостен и в лапите му всеки ден загивали хора и животни. Цялото село се страхувало от тигъра, уплашили се и тримата монаси.
Тигърът бил олицетворение на абсолютното зло, което не познавали и не знаели как да се борят с него. Разтворили старите книги и за тяхна радост намерили рецепта.
В един древен ръкопис било записано, че злото съществува само в човешкото съзнание, което му дава сила. Ако не чуваш злото, не го забелязваш и не го коментираш, то ще загуби силата си и ще бъде победено лесно.

След години монасите наистина се преродили във владетели, както си мечтаели. Един ден общ приятел ги поканил на гости, запознал ги и от дума на дума си спомнили предишния си живот. Зарадвали се, прегърнали се, пийнали по чашка две и започнали да си разказват старите истории.
-Хей, какви юнаци бяхме! Примерни във всяко отношение. Изпълнявахме всичко, което пише в старите книги, спазвахме всички правила и получихме наградата си. Аз тока се бях отдал на молитви, че не изобщо не чувах злото. Не чувах рева на тигъра, нито виковете на жертвите му. Не чух нищо, дори когато тигърът рошеше костите ми. - похвалил се първият.
-Така е, но и аз не останах по назад. Толкова се бях съсредоточил в медитация, че въобще не виждах злото. Не виждах нито следите на тигъра, нито кръвта на жертвите му. Не го видях, дори когато ме изяде.
-И двамата бяхте за пример!- рекъл третият монах.- Не! Тримата бяхме за пример, защото макар и последен и аз ви последвах скоро. Аз чух и видях тигъра, когато се прокрадваше към мен. Можех да извикам за помощ, но не го направих. Знаех, че злото не трябва да се коментира и споменава и тогава ще загуби силата си.
-Наистина сте достойни за похвала и подражание!- похвалил ги домакинът, който също бил прероден във владетел.- Съдбата ви е наградила достойно!
-Ами ти?- попитали го монасите.- Ти също си владетел и сме сигурни, че това е заслужено. Кажи ни, каква е твоята заслуга.
-О, тя е скромна! - отвърнал домакинът.- Знаете, че ако следваш пътя е лесно. Мисля, че успях да достигна съвършенството, цял живот не само не виждах, не чувах и не коментирах нито доброто, нито злото. Цял живот аз дори не мислех. Нито веднъж!

Как да успее един протест?

Не зная дали някой брои дните от началото на протестите срещу правителството на мафията, което ни управлява в момента. Наистина в сайтовете редовно сменяват цифрата, но го правят по-скоро механично, колкото да отбележат, че има някаква промяна. А промяна няма и това вече е ясно и на най-последователните от протестиращите. Дори и те вече са разбрали, че избори ще има тогава, когато на управляващите им е изгодно.
Протестите още от началото са с известен край. Можеше разбира се, те да родят нещо ново, което да сложи край на непрестанната въртележка във властта на взаимосвързани мутри.
Можеше, но не стана, а вече е късно. За пореден път и хората участващи активно в протестите, тръгнаха по грешен път. Или пък ги поведоха по такъв. Не зная. Факт е, че просетите не успяха, а и не можеха да успеят.
Докато обаче на национално ниво приковалите вниманието на медиите национални протести се провалиха, в глухата провинция само да два-три дни два протеста постигнаха целите си. В подножието на Рила, в моето родно градче Самоков, в началото на месеца имаше два протеста, които завършиха успешно. Исканията на протестиращите бяха изпълнени за броени часове.
Интересно е да се направи съпоставка, между протестите. Какви са приликите и разликите или по-скоро, какви са условията един протест, да успее?
За да дам моя отговор, първо ще разкажа за двата успели протеста в Самоков.
След поне петнадесет годишно протакане, от ЧЕЗ отрязаха незаконното присъединяване към мрежата им в ромската махала в Самоков. Онази същата мрежа, за която от прокуратурата уж научиха от „Разследване“ на Нова телевизия, а новия самоковски депутат, твърди че си е в реда на нещата. Тези дето имат, дават на тези дето нямат.
Причината ЧЕЗ да отрежат кабелите, не е в това, че са се загрижили за законността. Прозаичната причина е, че сметките за единствената законна партида, която има в махалата не са плащани. За разлика от кражбите, които плащат редовните абонати и се включват в цената на тока, загубата е за сметка на ЧЕЗ.
В резултат на това действие около 200 роми се събират на незаконен протест, не пред ЧЕЗ, а пред общината. Полицията вместо да ги разпръсне, им се радва. Общинското ръководство спешно привиква представители на ЧЕЗ, а по-късно през деня, пристига и самоковски депутат.
В резултат тока е пуснат, общината обещава да придвижи спешно да изготви скици и да даде разрешение на ЧЕЗ, да построят още един или два трафопоста в махалата, за да е по-удобно на ромите да се закачат незаконно. Решава се, да се разкрият още няколко законни партиди, а въпроса с плащането поне на тях се отлага във времето. Протеста е успешен.
Втория протест е ден или два преди това пред Държавното лесничейство в Самоков и се развива по подобен сценарий. Отново роми се събират „спонтанно“, отново полицията само ги наблюдава. Исканията този път са за повече участъци за дърва за огрев. Такива са им отпуснати вече спрямо реалните потребности, а и нелегалната реалната сеч е много над разрешената, но това не задоволява дърводобивните фирми в махалата.
Както и при първия протест, на мястото се появява самоковския депутат и са обещани допълнителни разрешения. Протеста и този път е успешен.
Мисля, че вече мога да изброя условията, които дават гаранции, че един протест ще бъде успешен.
Първо, протеста не е необходимо да е масов. От около 5000 жители на махалата, само около 200 са участвали в протеста. Протеста обаче е добре организиран и с точно и ясно определени искания.
Първото условие, за да бъде един протест успешен е организацията и точна и конкретна цел.
Второто условие за да бъде успешен един протест, той трябва да има политически гръб. Трябва да има политически фигури, които да стоят зад него и най-добре е те да са от партия, която държи властта в момента.
На трето място, за да бъде един протест успешен е нужно хората, от които зависи решението, да осъзнават, че зависят от гласовете на протестиращите. И хората в Общината и депутатът осъзнават, че са на тези места благодарение на гласовете на протестиращите. Те не биха се трогнали от протест на хора, които никога няма да гласуват за тях или такива, които си пускат по навик една и съща бюлетина.
На четвърто място, за да бъде един протест успешен, исканията му не трябва, да накърняват интересите на хората, от които зависят решенията. Нито политическите интереси, нито икономическите.
Е, изясни ли ви се картинката? Ще добавя само една снимка от многото, които направих на несъществуващата според властите незаконна мрежа за кражба на електроенергия. Всеки може да я види в Google Street View. Дори и прокуратурата.

Чудесата на България

Повод за долните редове е кампанията на „Стандарт“ за избор на българските чудеса на новото хилядолетие. Поне така е описана кампанията. Иначе си е просто реклама за привличане на внимание, свирейки на битово- селския патриотизъм на нацията.
Начина на гласуване е порочен. Не зная за гласуване в мрежата, което да не е било опорочено или фалшифицирано. Самата цифра, която последно прочетох на сайта на класацията - 460 000 е нереална, но не това е проблема. Съдейки по резултатите, организаторите на анкетата, би трябвало да имат достатъчно данни за фалшификациите, но съм сигурен, че няма да реагират. Това също не е най-големия проблем. Това, което ме изуми повече е подреждането на обектите в класацията.


Изуми ме, та чак ме втрещи не само първото място на месното самоковско „чудо“- Цари мали град. Изуми ме факта, че това „чудо“ води с над 70% от гласовете. Изуми ме факта, че дори резултатите да са наполовина фалшифицирани, един „Дисниленд“, направен с европейски пари за кефа на месния феодал, води убедително пред Перперикон например, който е последен в първата десетка. Пак добре, че сред фаворитите не фигурират вампири и други подобни.
За това, какво представлява обекта, който е водач в класацията можете да прочетете:

История и бутафория

Какъв е критерия на гласувалите хора? Какъв ни е критерия, като хора от 21 век за нещата, които наричаме чудеса? Какъв ни е критерия за стойностно? Наистина ли българската нация е толкова изпростяла, че подреждането да бъде в този си вид?
Надявам се, че не е. Надявам се обяснението да е просто, както това, с което започнах в началото - битово- селски патриотизъм.
Надявам се!
Ако не е така, а това ни е нивото и вкуса, тогава няма какво да добавя.
Зачетох се в изказванията на кметове. Щели да се борят с всички сили и средства за победата. Ами да се борят! От Стандарт да постелят един тепих и да ги пуснат, да се преборят. Кеч ес кеч! Имаме традиции в тази област. Може тогава да имаме късмет и избраното чудо на България, да има поне някаква стойност. Пък и резултатите, ще са ако не по-достоверни, поне по-честни. Е, няма да стигнем американците, но поне ще докажем на македонците, че сме с една кръв.
С нетърпение очаквам, кои ще са участниците в надпреварата догодина. Лично аз имам фаворити. Например превърнатия в лична резиденция на Цветан Василев „Кристал“, Сараите на Доган, къщата на Тато в Правец и вампира на Божидар Димитров, а защо не и задника на Азис.
Дотогава обаче има време, така че нека се сборим още малко тази година. Сваляйте дрехите и заповядайте на тепиха:

Чудесата на България

За царете и бунтовете

Имало едно време накрая на света, едно Царство, жителите на което хич не били доволни от своя Цар.
Това не било някакво изключение в онези времена пък и днес. Дори в най-подредените царства, винаги има някой недоволен от Царя, а Царството за което говорим хич не било подредено. Кривините били навсякъде, а добрите неща били толкова малко, че не се забелязвали.
Затова жителите на Царството, не обичали своя Цар и често протестирали срещу него или се вдигали на бунт.
В разгара на поредните протести, двама съседни владетели, дошли на гости на Царя. В техните страни също имало бунтове и протести, но те не можели да се сравняват с тукашните. Гостите се уплашили и поискали да си тръгнат, но Царят ги спрял.
-Няма от какво да се боите!- рекъл им той.- Това са нормални неща и съвсем не са опасни. Откакто съм на трона, все някой протестира и се бунтува, а както виждате на мен ми няма нищо.
-Но, как да не се притесняваме?- отвърнали гостите.- Чуйте лозунгите! Чуйте исканията и заплахите на тълпата!
-Чувам ги.- засмял се Царят.- Същото викат от години, а както виждате аз съм си още на трона. Ще повикат тази вечер, а утре ще се разотидат.
Както казал Царят, така и се случило. На другия ден в Царството било тихо и мирно. Само че, не минала и седмица и протестите се възобновили и прераснали в открит бунт.
-Сега вече го загазихме!- уплаши ли се гостите.
-Нищо страшно не се е случило!- успокоил ги Царят.- Мога да смажа бунта още тази вечер, но няма да го сторя.
-Но тълпата ще ни убие и ще срине двореца!
-О, това няма да направят. Ще чупят тази вечер, ще запалят някой огън тук там, а на сутринта ще са се разпръснали. Случвало се е много пъти и този път няма да е различно.
Както казал Царят, така и станало. На другият ден в Царството отново било тихо, все едно нищо не се било случило.
Успокоили се гостите, отпуснали се и престанали да се страхуват от гневните викове пред двореца. Вечер се събирали, наблюдавали тълпата и дори се шегували с хората.
Една вечер обаче, пред двореца нямало протести. Нямало и на следващия ден и на по-следващия.
-Сигурно хората са се примирили. Или пък са разбрали, че ги управлява най-добрия владетел?- пошегували се гостите, но на Царят не било до смях.
-О, те и днес са недоволни от мен, както вчера. Гневни са ми, както винаги и дори и повече. Затова и се притеснявам. Ако са тук, мога да ги контролирам. Ще повикат, ще изпуснат парата, ще счупят това или онова, но това мога да контролирам. Колкото и да се бунтуват, оковите си не могат да счупят със сила.
-Така е!- съгласили се гостите.- Колкото и много да са, колкото и да са гневни, вашите стражи са по-силни. Защо тогава се тревожите? Може да са го разбрали да са се примирили.
-Може...- въздъхнал Царят.- Това е едно от възможните обяснения, днес да е толкова тихо. Другото е, че са започнали да мислят и това ме тревожи. Започне ли да мисли един народ, цялата царска армия не може, да го контролира. Започнат ли да мислят, цялата ми власт не струва и пусната пара...
В този миг под прозореца се разнесли силни викове:
-Долу Царя! Смърт на тиранина! Няма да търпим повече!
Царят се втурнал към прозореца, но останал разочарован. Долу бил само неговия шут, който викал с цяло гърло и влачел чучело на царя, облечено в старата му мантия.
След десет минути обаче гласовете станали два. После три, четири....
След половен час площадът бил пълен от гневни хора.
Повикали, повикали, изгорили чучелото на царя, сбутали се със стражите, а после доволни се разотишли с чиста съвест.
-Е, всичко е наред!- засмял се Царят.- Още тази вечер, ще увелича двойно заплатата на моя шут. Сега нека вечерята ни чака, а след това Царицата е организирала бал. Ще бъде чудесна вечер. Всичко в царството ми вече е наред!