През септември

През септември си е лято,
с хладни утрини, но с топли дни.
Тъжно, като тръгващо си ято
и безброй несбъднати мечти.

През септември е и есен,
с чести дъждове и утринни слани.
Нямам настроение за песен,
искам само тихи и спокойни дни.

През септември си е есен,
с бързо пожълтяваше листа.
И животът не е лесен,
ако нямаш вътре топлина.

Със очите ще последвам слънцето
и лъчите му ще събера във длани.
После ще ги прибера в сърцето,
като лек за старите и нови рани.

Седмицата 35 2018

Колко бързо тече времето! Сякаш беше вчера, когато снимах мартеничката на този глог, но тогава беше отрупан не с плодове, а с красиви бели цветове.


Започнаха да цъфтят и кактусите ми. Това са първите, които се престрашиха.




Лятото беше дъждовно и реката едва сега започна да намалява. А е имало години, когато по това време можеш да мина от единия на другия бряг, без да се намокря.

Седмицата 33 2018

Повече от месец не съм публикувал тук. Причината не е, че няма какво да споделя. Блогът е вид дневник, но редовното му водене не е задължително. Нямаше да го имам, ако ме задължаваше с нещо. Нямаше и да пиша, ако това беше задължение. Но да започна:


За пореден път правя опит да спра цигарите. Надявам се, че този път ще е успешно и завинаги. Опитът ми обаче твърди обратното.

На 4 август учредихме с приятели и познати Сдружение на писателите – Самоков.


На 4 август учредихме с приятели и познати Сдружение на писателите – Самоков.

С много ентусиазъм и идеи. Дано ги запазим и в бъдеще.

Вече имаме и сайт:

Сдружение на писателите – Самоков

В последните години често ме питат, какво ново съм написал. Или кога ще излезе от печат следващата ми книга. Това донякъде ме дразни. Животът ми не е само писане и книги. Писането е мое хоби. Нещо, с което се разтоварвам, когато имам време и настроение. Не е задължение.
Днес обаче мога да споделя проекта, по който работя от няколко месеца. Следващата моя книга, ще бъде за децата. Преработих и редактирах разказите за Ема и Жълтото Коте и се получи нещо много хубаво. Илюстрациите също са готови. Те са на мой приятел, млад и талантлив художник от града – Радослав Генев. Има и други приятели, които ми помогнаха, но за тях ще пиша, когато книжката излезе от печат.
Надявам се първите книжки да бъдат отпечатани до края на септември, а за Коледа много деца от града да получат книжката, като подарък. Да, всяка отпечатана книжка ще бъде подарък.
Има още работа, но мога да споделя работния вариант на корицата.

Орисницата

От цял час седи на фотьойла в ъгъла. Седи, мълчи и ме гледа.
Допивам чашата с водка и я пълня отново. После се облягам на стола и се включвам в играта на мълчаливо гледане. Не зная защо е дошла след толкова години. Не съм я канил.
– Същата си, каквато те помня – прекъсвам мълчанието, спомняйки си, че все пак аз съм домакинът. – Колко време мина? Четиридесет години? Или повече?
– А ти си остарял!
– Така е! – усмихвам се криво. – Косата ми вече е сива, а бръчките отдавна не броя.
– Знаеш, че не говоря за външността ти.
– О, вътре е още по-зле! Сърцето напоследък прескача, имам високо кръвно, а черният дроб...
– Спри! – прекъсва ме. – Ако не искаш да говориш сериозно, ще си тръгна. Дойдох, защото мислех, че имаш нужда от помощ. Или поне от разговор.
– Разговорите не помагат – въздъхвам. – А помощта... Минало е времето, когато си можела на направиш нещо. Вече не съм дете.
– Май си ми сърдит за нещо? Ще ми споделиш ли причината?
– Не съм сърдит. Просто съм уморен. Много, ама много уморен.
– От какво си уморен? Доколкото зная, по цял ден не правиш нищо. Освен, ако не броиш пиенето за работа?
– Пиенето си е мой проблем! То е нещо, което правя, защото го искам. Не, защото трябва.
– Не те разбирам?
– А кога си ме разбирала? Кога си била до мен, когато съм имал нужда? Дошла си когато съм се родил. Орисала си ме с дарбата да рисувам и си си тръгнала. Не си ме питала, дали я искам.
– Милиони хора на този свят мечтаят да имат твоята дарба. Знаеш го, нали?
– Знам, но ми се иска, да беше избрала някой от тях.
– Мислех, че е за твое добро. И все още го мисля. Не разбирам? Дарбата не е товар. Тя е криле. Нима си недоволен от това, че можеш да летиш?
– Уморен съм от друго. Уморен съм от очакванията на хората. Уморен съм от задължението, всичко което рисувам, да е по-добро от предишното.
– Чакай! – изправя се тя. – Бъркаш! Дарбата е свобода! Не е задължение.
– Говориш така, защото не си на моето място. Не знаеш желанията ми и не чувстваш оковите.
– Та ти си свободен, човече!
– Не съм! Когато си ме орисала, съм загубил свободата си.
– Така ли? – пристъпва към мен, а очите ѝ проблясват гневно. – Тогава те освобождавам. Свободен си от дарбата. Разбираш ли?
– Да! Май трябва да ти благодаря?
– Няма нужда! Никога не съм търсела благодарност. Кажи ми само едно. Какво ще правиш сега?
– Не знам – замислям се и протягам ръка към чашата. – Може да пия повече или пък не. Може и нищо да не правя. Нали това е свободата? Или пък...
Ставам и се втурвам в съседната стая. Стативът с ново платно ме чака от месеци. Взимам молива, замислям се за миг и нанасям първия щрих. После втория, третия...
Рисувам, рисувам и рисувам...

Лети, Тинке! Лети!

В понеделник кафето винаги има горчив вкус. Отмествам чашата и с нежелание се заемам със задачите за деня. Не успявам. Сякаш петъкът е бил миналата година.
Не се отказвам и цифрите от производствения график постепенно започват да се изпълват със съдържание. Количества, срокове, закъснения. Приходи и разходи. Поръчките, с които сме в график и тези, с които...
Внезапно вратата се отваря с трясък и в стаята нахлува самата Богиня на доброто настроение.
– Добро утро, господин Иванов! – изчуруликва Богинята. – Донесох ви череши.
– Добро утро, Монева! Тъкмо си мислех за теб. В петък трябваше да ми донесеш доклада за натрупаните излишъци. Готов ли е?
– Ще го довърша днес – маха с ръка Богинята, усмихва се и се настанява в стола срещу мен. – Яжте, череши де! От първите за тази година са.
После се навежда през бюрото и заговорнически ми прошепва:
– Господин Иванов, аз имам идея!
– Хм! – чудя се как да реагирам. – Да имаш идеи е хубаво нещо! Особено ако са свързани с работата. Аз често нямам никаква идеи, особено когато са ми нужни. Тогава или ги няма, или пък идват такива, които не вършат работа. Ще споделиш ли своята?
– Е, тя моята не е свързана с работата – усмихва се скромно Богинята. – Хрумна ми така между другото. Вчера гледах залеза и ядях череши, когато ме напъна.
– Черешите добре ли бяха измити?
– О, господин Иванов! – смее се Богинята. – Изразих се неправилно, но нямам думи да опиша, какво се случва в мига, когато идеите се раждат. Това трябва да се усети! Толкова е вълнуващо! Толкова е...
– Сигурно е така. Би ли споделила твоята идея?
– Ами... – колебае се Богинята.
После се навежда и шепне в ухото ми...
– Гениална е нали?
– Че е гениална, гениална е! – този път се усмихвам аз. – Била е гениална и преди стотина години, когато е приложена за първи път.
– Знаех си! – възкликва Богинята и сякаш се смалява. – Знаех си, че някой ще ми я открадне!
– Но, госпожице Монева, вие тогава още не сте били родена!
– Няма значение! – махва с ръка. – Още когато бях дете, никой не признаваше идеите ми. Никой не вярваше в мен и в това, което мога. Само мама ме подкрепяше и ми повтаряше всеки ден: “Не позволявай да ти прекършат крилете, дете! Лети, Тинке! Лети!“.
После скача, прекосява с бързи крачки стаята и тръшва вратата.
Въздъхвам, протягам ръка и взимам една череша. В този миг Богинята се връща обратно.
– Господин Иванов, забравих да ви кажа нещо. Вчера, докато гледах залеза и хапвах череши, ми хрумна още една идея. Реших да напиша роман. Е, може да е само повест или пък новела. Вече нахвърлях първите сто страници. Искате ли да ви ги прочета?
– Не сега, Монева! Не сега! – оставям черешата. – Ако може, първо напишете доклада. Извинявам се, но шефът не чете романи. Нали разбирате?
– Добре! – съгласява се тя. – В петък ще ви донеса доклада. Тъкмо ще съм завършила романа и ще можете да ми кажете мнението си. Ама искрено!
– Лети, Тинки! Лети! – усмихвам се, когато вратата се затваря след нея.
После лапвам една череша и се заемам с купчината документи на бюрото ми.

Това е вторият разказ от трите, с които участвах в тазгодишния конкурс на "Хулите" – "Състояние на полет". Опит за поглед на света с усмивка.

Летящите хора

Островът е пуст, но някога на него са живели хора. Било е много, много отдавна.... Днес е малко парче суша, загубено сред водите на безкрайния океан. Бурни вълни се стоварват върху скалистите му бреговете без почивка, а ураганният вятър връхлита, опитвайки се да унищожи това, което са пожалили вълните.
Животът на острова бил труден за хората. За да оцелеят разчитали само на даровете на океана. Трудно било, но те не се оплаквали. Били щастливи с малкото, което имали.
Е, понякога се случвало да изпитат тъга. Случвало се, да се отчаят за кратко. Случвало се, очите им да са пълни със сълзи от мъка. Тогава...
Тогава разпервали крила и политали. Вдигали се високо в небето и се реели с часове. Политали и вятърът разпръсквал тъгата и пресушавал сълзите им.
Да, хората живеещи на този остров имали крила и можели да летят. Било много, много отдавна...
Никога кораб не бил стигал до бреговете на острова, но понякога вълните изхвърляли на брега странни предмети. Летящите хора ги разглеждали с интерес и дълго спорили, за какво служат и откъде са дошли. Старците разказвали легенди за чудни страни, някъде далеч зад океана, а младите разпервали крилата си, вдигали се високо и кръжели с часове над острова. Летели и мечтаели, някой ден да видят с очите си чудните далечни страни.
Понякога, понесен от мечтите си, се случвало младеж да полети далеч навътре в океана. Политал напред, но скоро се връщал. Крилата на летящите хора били твърде слаби за безкрайните разстояния.
Един ден на острова пристигнал кораб. Бил пълен с чудни неща, каквито летящите хора никога не били виждали. Гледали те и слушали разказите на моряците за родните им страни. Страни с необятни плодородни полета, с планини докосващи небето, с вековни гори и пълноводни реки.
Слушали летящите хора, слушали и пожелали да видят с очите си чудните страни зад океана. Желанието им било толкова силно, че били готови да дадат в замяна всичко, което имали. Трябвало да платят за дългия път и понеже нямали нищо ценно, съгласили се да се разделят с крилата си.
Дълго пътувал корабът сред вълните, докато един ден стигнал брега. Необятен, непознат бряг пълен с чудеса. Летящите хора с вълнение стъпили на земята, за която мечтаели. Тя била пред тях и се простирала до хоризонта. Поискали да се вдигнат високо и да я разгледат по-добре, но не можели. Нямали вече крила.
Натъжили се летящите хора, но едно малко дете продължавало да се усмихва щастливо.
– Глупаче! Защо се усмихваш? Не разбираш ли, че загубихме крилата си и способността да летим? Загубихме ги завинаги.
– Така ли? – учудило се детето. – Нима за да летиш, са нужни крила?
Някои от възрастните го разбрали, но били малцина. Другите се пръснали и смесили с хората в новата земя. Никога вече не полетели, а вечер разказвали една приказка на децата си. Разказвали за един далечен остров, където живеели хора с крила, които можели да летят.
– А нима за да летиш, са нужни крила? – питали децата, но възрастните не разбирали.
Не разбирали, че нямали нужда от крила за да полетят и стигнат високо и далече. Толкова високо и толкова далече, колкото и най-здравите крила не можели да ги отведат.

Разказът е един от трите, с които участвах в тазгодишния конкурс на "Хулите" – "Състояние на полет". Лично аз си го харесвам най-много.

Седмицата 24 2018

От две седмици горските ягоди са узрели. Вече идва времето и на малините в двора.




Измамно слънчево утро. След час небето се покрива с облаци, докарани от студен вятър.




Месецът на пеперудите е. Навсякъде са. Дори и в работните помещения.


Време е и на цветята в градината.



Седмицата 20 2018

Лятото още не е настъпило, а много птици отгледаха малките си.




Сутрин вече посрещам изгревите на път за работа.


Светлината през пролетта. В небето, в облаците, в зеленината...




И дори цветята приличат на малки слънца.



Първи разцъфнали макове. Шипките и къпините също отварят цветове.


Седмицата 19 2018

Седмица на неочакваното. Или пък на очакваното... Пролетта е сезон на промените.



И сезон на красивото, събрано в едно цъфнало цвете или в дъждовна капка...


Или в мъглата след проливния пролетен дъжд...


Или в слънцето пробило за миг облаците...


Или в сланата по глухарчетата, напомнящи за есента...


Или в цветовете на блатната перуника, отворили се на място, където отдавна няма блата...



Или в новото поколение птици, което е достатъчно силно, за да се справя само, но по навик разчита на Мама и Тате...


Седмицата 17 2018

Цъфнаха и ябълковите дръвчета.




Първи снимки на кукувица. Чух я преди месец, но едва днес се приближи на около стотина метра.



Кукумявката се е върнала на покрива на училището.


През април обикновено виждам и лисици. Тази е първата, но нямах шанс, да се приближа.

Седмицата 16 2018

Седмица на контрастите между зима и пролет. Първата дъга за тази година...


Първата снимка на сръндак, откакто снимам....


Първото лале тази пролет...








Първото глухарче, приготвило семената си...


Първите цъфнали горски ягоди...


Първите цветове на крушите...



Първа снимка на пчела...