Щастлив край (Къде е Снежанка?)

Ако в края на някой ден, в който небето не е плътно покрито с облаци погледнете към залеза, ще видите...
Не! Не гледайте в слънцето! Не се любувайте и на обагрените във всички цветове на червеното пухкави облачета! Погледнете малко по-надясно!
Да, видяхте го. Прилича на невзрачно малко облаче, безформено и със съвсем обикновен бял цвят, но ако го виждате, сте късметлия. Не на всеки човек е дадено да вижда мястото, където се намира Страната на приказките, а тя се намира точно там. Там оживяват всички приказки, там живеят и приказните герои.
В далечината, сред високите планини покрити със сняг живее Снежната кралица. Вляво, покрит с бръшлян и полуразрушен е двореца, в който Спящата красавица чака своя принц. В гората наблизо е къщичката на баба Яга, а по близките хълмове са пещерите, в които змейовете крият отвлечените принцеси. Вдясно живеят великаните, а централното място е отредено за замъците на магьосниците и феите. В далечината, близо до големия дворец с трите кули живее Пепеляшка, а в езерцето пред къщата ѝ квака жабокът Принц.
Обикновено, когато се случва някоя приказка, цялата страна е под напрежение. Дори героите, които не участват в нея, стискат палци, приказката да завърши с щастлив край, както е редно.
Обаче така е през пролетта, лятото и есента, а сега вече е зима. През зимата приказки няма. Всички приказни герои почиват край печките и очакват с нетърпение идването на Коледа.
И като стана въпрос за Коледа, забравих да ви покажа едно от най-важните места – къщата на Дядо Коледа. Тя е онази голяма дървена и безформена постройка, намираща се точно пред вас. Сигурно не сте ѝ обърнали внимание и с право. Къщата не е нищо особено, дори за стандартите на Страната на приказките, в която строителите и архитектите са добри само в думите, но не и в делата. Помислете само кой нормален архитект би настанил елените точно над работилницата на джуджетата? Личните покои на Дядо Коледа пък са във високата крива кула и горкият старец всеки ден се поти по безбройните стъпала нагоре и надолу.
Плановете на къщата обаче са най-малкия проблем, защото точно днес в къщата се случва нещо извънредно. Едно от джуджетата изскочи навън и тичайки с всички сили към центъра на Страната на приказките, се развика с всички сили:
– Снежанка я няма! Снежанка изчезна и Коледа няма да има!
– Снежанка... Снежанка ли? Че коя беше тази? – попита баба Яга, но джуджето не я чу.
– Снежанка я няма! Изчезнала е и никой не знае къде – крещеше то и по бузите му се стичаха сълзи.
– Е, чак пък никой да не знае. Намерила си е някой млад принц и е забягнала с него. Крайно време беше. – захилиха се три одъртели принцеси, които никой принц не харесваше. – Ами, да! Какво ще прави младо момиче като нея при грохнал старец, който дори няма постоянна работа?
– Хей! Защо всяваш паника? – развикаха се седемте джуджета. – Снежанка не е изчезнала! Днес пак е яла от паничката на Понеделник, пила е от чашата на Сряда и е спала в леглото на Четвъртък. Аааааа... О, заа онази ли Снежанка става въпрос? Това вече не е наша работа. Това не е нашата приказка и не ни интересува!
– Искам да направя изявление! – изръмжа големият Лош вълк. – Не съм я изял аз! Ям само Червената шапчица и баба ѝ.
– Ние също декларираме, че нямаме нищо общо – обадиха се и змейовете. – Не отвличаме Снежанки! Не наш тип!
– Снежанка, Снежанка... Няма ли някой да ми каже, коя беше тази? – не спираше с въпросите баба Яга. – Вече съм на години и няма как да помня, кого съм изяла и кого не.
– Не си я изяла – опита се да я успокои Черният магьосник. – Тази Снежанка никога не би отишла сама в гората. Освен това не вярва в магии и няма начин, някой от нашите да я е омагьосал.
– Аз май я видях – замисли се жабокът Принц. – Мина оттук вчера и дори ме целуна, но нищо не се случи. Гадост! А твърдеше, че е принцеса„
– Принцеса ли? Как пък не! – съскаха трите одъртели принцеси. – Та тя дори няма замък! Освен това не знае нито един от модерните танци, а в обноските ѝ няма и идея за изтънченост. Ако старецът не я влачеше със себе си в Коледната нощ, никой нямаше да знае за нея.
– Така е! - съгласиха се всички. – Много шум за нищо, а тя дори няма собствена приказка.
Джуджетата си тръгнаха, но суматохата не намаля. От всички страни се стичаха приказни герои и оживено коментираха случката. Никой не беше виждал Снежанка и не знаеше нищо, но пък всеки имаше свое обяснение за случилото се.
– Чудесно! Заинтригувахме цялата Страна на приказките. Вижте? Дори мечките вместо да спят зимен сън, са долу и коментират.
Дребният човек със златни очилца и скъп костюм, се беше ухилил до ушите и доволно потриваше ръце. Гледката която виждаше през прозореца, го караше да се чувства горд и дори велик. Досега никой не беше успял да събере на едно място всички или поне повечето приказни герои.
– Не разбирам! – обади се Дядо Коледа, гледайки намръщено през прозореца. – Каква е целта на всичко това? Коледа наближава и нямам време за глупави шеги.
– Това е PR, старче. – засмя се човечето. – Ще ни донесе добра реклама, слава и пари. Днес всеки приказен герой се нуждае от реклама, дори и Дядо Коледа.
– Аз не! – сви вежди Дядо Коледа. – Не зная кой те доведе, но когато науча ще си получи заслуженото. Върви си веднага и не ми пречи, да си върша работата. Снежанке, изпрати госта и ми донеси списъка за подаръците. Трябва да го проверим още веднъж. Снежанке! Докога ще те чакам?
– Дядо Коледа... – пристъпи неуверено напред едно от джуджетата. – Трябва да ти кажа нещо, но не зная как. Снежанка я няма. Никой не я е виждал от три дни.
– Наистина ли? – ококори се човечето. – Но, това е чудесна новина! Знаех, че сам талантлив и майстор в професията си, но сега съм сигурен, че съм гениален. Чакайте! Какво правите? Спрете моля! Насилието не е цивилизован метод и не ви отива! Не ме удряйте, моля! Защо?Нали всяка приказка трябва да има щастлив край... Нали?

Малка книжка с картинки

На 24 октомври получих от печатницата първите 200 броя от новата ми книжка – „Ема и Жълтото Коте“. Това е петата ми книга, но още се вълнувам, когато за първи път взема в ръцете си нова книжка, току що излязла от печатницата.
Вече направих

Страница на книжката във Facebook

и се похвалих на приятели, но нарочно отлагах да отбележа събитието тук. Причината е, че тази книжка е нещо много специално за мен, а не поредната, която ще се добави към библиографичния ми списък. Но нека разкажа историята от самото начало:
През месец януари тази година бях поканен от Лидия Найденова да гостувам с моите приказки на 1Б клас от ОУ “Св. Св. Кирил и Методий” Самоков. Никога не съм мислил, че текстовете, които пиша са подходящи за деца и още мисля така. Затова бях изненадан от интереса и радостта на децата. Бях развълнуван, не по-малко от тях и реших, че трябва и мога да направя нещо специално за децата.
Шаблонно е, когато казваме, че децата са бъдещето на света. Шаблонно е, когато казваме, че ние възрастните сме им длъжници. Шаблонно е, но е вярно.
Реших, че искам и мога да направя нещо специално за децата, обсъдих го с приятели и се захванах за работа. Исках да създам хубава детска книжка, която да е подарък за колкото се може повече деца в родния ми град.
Е, в началото имах колебания. Колебанието ми не беше за това, което бях решил. Колебанията ми бяха, дали ще мога да се справя. Освен от моя труд и време, знаех, че ще имам нужда и от помощ. И я получих от приятели.
Радослав Генев, мой приятел и изключително даровит млад художник от родния ми град ми предложи да направи илюстрациите. Направи го, дарявайки своя труд и време за децата. Напълно безвъзмездно.
Гергана Пожарски, приятел, редактор на предишната ми книга „Старецът и песента“, ми помогна с редакцията и корекцията на книжката. Направи го, дарявайки своя труд и време за децата. Напълно безвъзмездно.
Людмила Цветкова, мой приятел подготви илюстрациите в книжката и корицата. Направи го, дарявайки своя труд и време за децата. Напълно безвъзмездно.
Благодарен съм, че имам такива приятели и се гордея с тях!
Ще допълня, че никога не съм искал финансова помощ за печат на моите книги. Този път обаче го направих. Не заради мен, а заради радостта в детските очи. Втория тираж ще бъде подпомогнат от читалище – паметник „Отец Паисий 1859“ Самоков, благодарение на председателя му – Стоян Пашов.
В началото казах, че нарочно отлагах тази публикация. Исках да уточня всички подробности и възможни проблеми. Днес успях да направя това. След като оставих книжи в Общинската библиотека, посетих и отдел „Образование“ в Община Самоков. „Ема и Жълтото Коте“ ще бъде Коледен подарък за децата от 2-ри, 3-ти и 4-ти клас във всички училища в града. Имам думата на заместник кмета Люба Кленова, че общината ще съдейства за доставката на книгите и разпространението им в училищата.


И още нещо, което няма да ми омръзне да повтарям. Нито една книжка няма да се продава! Книжките са единствено за деца. За възрастните и за тези деца, за които книжките няма да стигнат, предоставям книжката в  два електронни варианта – e-book pdf и ПДФ за печат на А4. Можете да ги свалите от тази страница:

Книгите e-book

Птиците край Самоков


Започнах наблюденията на видовете птици край Самоков, някъде през септември 2015 година. Запалиха ме приятели, но в началото нямах добър фотоапарат и обектив, с който да ги уловя.
Днес апаратът и обективът ми също са далеч от тези на професионалните фотографи, но установих, че когато снимаш птиците, това не е толкова важно. Особено ако не гониш професионална изява във фотографията. По-важно е да познаваш навиците и местата на пернатото царство.
Днес 3 години по-късно, резултатът от моите наблюдения е:
94 вида птици, които съм успял да снимам и 6 вида, които само съм наблюдавал. Общо 100 вида. За сравнение, 426 са видовете наблюдавани в България.
Миналата година направих албум в Google Диск. Мисля, че там е по-удачно, отколкото във Facebook, защото снимките могат да се разгледат в реален размер и над всяка от тях има името ѝ.
Бях изтрил албума, защото установих грешки, но наскоро го създадох отново. Снимките са 144, защото на някои видове съм добавял повече от една снимка. Не всички са с идеално качество, но в бъдеще ще подменям, когато имам по-добри. Всички снимки могат да се свалят свободно за лично ползване. В албума има и текстов файл, с класификация и опис на птиците в България.

Приятно разглеждане от долния линк.

Птиците край Самоков

Не се предавай!

Не се предавай ти,
когато те боли.
Животът е една жестока
комедия дел арте...
Пътуват в него без посока
обезверени хора без лица
и крият се зад маска,
озъбени душите без сърца.

Не се предавай ти,
когато те боли.
Защото в твоята душа
царува добротата.
И пазиш в нея красотата,
която ще спаси света.
Сърце горещо вътре има
и душа ранима.
Разцъфнали цветя
сред люта, мразовита зима.

Не се предавай ти,
когато те боли.
Една сълза в очите ти,
по-ценна е от хиляди звезди

Седмицата 46 2018 кактуси

Седмицата започна с цветовете на моите кактуси.


Мястото им на перваза на прозореца ми, не е много подходящо за тях. През лятото слънцето е високо и те не получават достатъчно светлина. Затова пък, от началото на септември цветовете им ме радват често.
Красиви са, нали?


Красиви са, но нетрайни. Обаче, кое красиво нещо на този свят е трайно?




Днес виждаш деня в слънчеви цветове...


А на другия ден, сланата на времето ги е попарила...


А този е от днес :)

Разделило се...

Разделило се стадо роби
на „фили“ и „фоби“.
„Фобите“ вили, „филите“ рили
и накрая се сбили.

Дошъл вълкът от гората
и им разказал играта...

Разделило се стадо бесни
на леви и десни.
Левите вили, десните рили
и накрая се сбили.

Дошъл вълкът от гората
и им разказал играта...

Разделило се стадо местни
на лесни и честни.
Лесните вили, честните рили
и накрая се сбили.

Дошъл вълкът от гората
и им разказал играта...

Разделило се стадо нули
на чули и недочули.
Едните вили, другите рили
и накрая се сбили.

Но не дошъл вълкът от гората.
С делене до нула завършва играта...

Вървя

Вървя...
Не мисля
и не чувствам.
Вървя...
Не виждам пътя си...
Следите си...
И тях не виждам.
Свил рамене,
бавно крача напред.
Или назад...
Просто вървя...
Не мисля,
не чувствам...
Чувствата днес са
ненужен товар,
а всяка секунда
в живота е дар.
А чувствата днес са...
Подробности разни
и лукс безполезен.
Надежди напразни
от ден и за ден.
Днес просто вървя...
Не мисля,
не чувствам...
И не е сълза
това във окото ми!
Малка прашинка
забита е там.

През септември

През септември си е лято,
с хладни утрини, но с топли дни.
Тъжно, като тръгващо си ято
и безброй несбъднати мечти.

През септември е и есен,
с чести дъждове и утринни слани.
Нямам настроение за песен,
искам само тихи и спокойни дни.

През септември си е есен,
с бързо пожълтяваше листа.
И животът не е лесен,
ако нямаш вътре топлина.

Със очите ще последвам слънцето
и лъчите му ще събера във длани.
После ще ги прибера в сърцето,
като лек за старите и нови рани.

Седмицата 35 2018

Колко бързо тече времето! Сякаш беше вчера, когато снимах мартеничката на този глог, но тогава беше отрупан не с плодове, а с красиви бели цветове.


Започнаха да цъфтят и кактусите ми. Това са първите, които се престрашиха.




Лятото беше дъждовно и реката едва сега започна да намалява. А е имало години, когато по това време можеш да мина от единия на другия бряг, без да се намокря.

Седмицата 33 2018

Повече от месец не съм публикувал тук. Причината не е, че няма какво да споделя. Блогът е вид дневник, но редовното му водене не е задължително. Нямаше да го имам, ако ме задължаваше с нещо. Нямаше и да пиша, ако това беше задължение. Но да започна:


За пореден път правя опит да спра цигарите. Надявам се, че този път ще е успешно и завинаги. Опитът ми обаче твърди обратното.

На 4 август учредихме с приятели и познати Сдружение на писателите – Самоков.


На 4 август учредихме с приятели и познати Сдружение на писателите – Самоков.

С много ентусиазъм и идеи. Дано ги запазим и в бъдеще.

Вече имаме и сайт:

Сдружение на писателите – Самоков

В последните години често ме питат, какво ново съм написал. Или кога ще излезе от печат следващата ми книга. Това донякъде ме дразни. Животът ми не е само писане и книги. Писането е мое хоби. Нещо, с което се разтоварвам, когато имам време и настроение. Не е задължение.
Днес обаче мога да споделя проекта, по който работя от няколко месеца. Следващата моя книга, ще бъде за децата. Преработих и редактирах разказите за Ема и Жълтото Коте и се получи нещо много хубаво. Илюстрациите също са готови. Те са на мой приятел, млад и талантлив художник от града – Радослав Генев. Има и други приятели, които ми помогнаха, но за тях ще пиша, когато книжката излезе от печат.
Надявам се първите книжки да бъдат отпечатани до края на септември, а за Коледа много деца от града да получат книжката, като подарък. Да, всяка отпечатана книжка ще бъде подарък.
Има още работа, но мога да споделя работния вариант на корицата.

Орисницата

От цял час седи на фотьойла в ъгъла. Седи, мълчи и ме гледа.
Допивам чашата с водка и я пълня отново. После се облягам на стола и се включвам в играта на мълчаливо гледане. Не зная защо е дошла след толкова години. Не съм я канил.
– Същата си, каквато те помня – прекъсвам мълчанието, спомняйки си, че все пак аз съм домакинът. – Колко време мина? Четиридесет години? Или повече?
– А ти си остарял!
– Така е! – усмихвам се криво. – Косата ми вече е сива, а бръчките отдавна не броя.
– Знаеш, че не говоря за външността ти.
– О, вътре е още по-зле! Сърцето напоследък прескача, имам високо кръвно, а черният дроб...
– Спри! – прекъсва ме. – Ако не искаш да говориш сериозно, ще си тръгна. Дойдох, защото мислех, че имаш нужда от помощ. Или поне от разговор.
– Разговорите не помагат – въздъхвам. – А помощта... Минало е времето, когато си можела на направиш нещо. Вече не съм дете.
– Май си ми сърдит за нещо? Ще ми споделиш ли причината?
– Не съм сърдит. Просто съм уморен. Много, ама много уморен.
– От какво си уморен? Доколкото зная, по цял ден не правиш нищо. Освен, ако не броиш пиенето за работа?
– Пиенето си е мой проблем! То е нещо, което правя, защото го искам. Не, защото трябва.
– Не те разбирам?
– А кога си ме разбирала? Кога си била до мен, когато съм имал нужда? Дошла си когато съм се родил. Орисала си ме с дарбата да рисувам и си си тръгнала. Не си ме питала, дали я искам.
– Милиони хора на този свят мечтаят да имат твоята дарба. Знаеш го, нали?
– Знам, но ми се иска, да беше избрала някой от тях.
– Мислех, че е за твое добро. И все още го мисля. Не разбирам? Дарбата не е товар. Тя е криле. Нима си недоволен от това, че можеш да летиш?
– Уморен съм от друго. Уморен съм от очакванията на хората. Уморен съм от задължението, всичко което рисувам, да е по-добро от предишното.
– Чакай! – изправя се тя. – Бъркаш! Дарбата е свобода! Не е задължение.
– Говориш така, защото не си на моето място. Не знаеш желанията ми и не чувстваш оковите.
– Та ти си свободен, човече!
– Не съм! Когато си ме орисала, съм загубил свободата си.
– Така ли? – пристъпва към мен, а очите ѝ проблясват гневно. – Тогава те освобождавам. Свободен си от дарбата. Разбираш ли?
– Да! Май трябва да ти благодаря?
– Няма нужда! Никога не съм търсела благодарност. Кажи ми само едно. Какво ще правиш сега?
– Не знам – замислям се и протягам ръка към чашата. – Може да пия повече или пък не. Може и нищо да не правя. Нали това е свободата? Или пък...
Ставам и се втурвам в съседната стая. Стативът с ново платно ме чака от месеци. Взимам молива, замислям се за миг и нанасям първия щрих. После втория, третия...
Рисувам, рисувам и рисувам...

Лети, Тинке! Лети!

В понеделник кафето винаги има горчив вкус. Отмествам чашата и с нежелание се заемам със задачите за деня. Не успявам. Сякаш петъкът е бил миналата година.
Не се отказвам и цифрите от производствения график постепенно започват да се изпълват със съдържание. Количества, срокове, закъснения. Приходи и разходи. Поръчките, с които сме в график и тези, с които...
Внезапно вратата се отваря с трясък и в стаята нахлува самата Богиня на доброто настроение.
– Добро утро, господин Иванов! – изчуруликва Богинята. – Донесох ви череши.
– Добро утро, Монева! Тъкмо си мислех за теб. В петък трябваше да ми донесеш доклада за натрупаните излишъци. Готов ли е?
– Ще го довърша днес – маха с ръка Богинята, усмихва се и се настанява в стола срещу мен. – Яжте, череши де! От първите за тази година са.
После се навежда през бюрото и заговорнически ми прошепва:
– Господин Иванов, аз имам идея!
– Хм! – чудя се как да реагирам. – Да имаш идеи е хубаво нещо! Особено ако са свързани с работата. Аз често нямам никаква идеи, особено когато са ми нужни. Тогава или ги няма, или пък идват такива, които не вършат работа. Ще споделиш ли своята?
– Е, тя моята не е свързана с работата – усмихва се скромно Богинята. – Хрумна ми така между другото. Вчера гледах залеза и ядях череши, когато ме напъна.
– Черешите добре ли бяха измити?
– О, господин Иванов! – смее се Богинята. – Изразих се неправилно, но нямам думи да опиша, какво се случва в мига, когато идеите се раждат. Това трябва да се усети! Толкова е вълнуващо! Толкова е...
– Сигурно е така. Би ли споделила твоята идея?
– Ами... – колебае се Богинята.
После се навежда и шепне в ухото ми...
– Гениална е нали?
– Че е гениална, гениална е! – този път се усмихвам аз. – Била е гениална и преди стотина години, когато е приложена за първи път.
– Знаех си! – възкликва Богинята и сякаш се смалява. – Знаех си, че някой ще ми я открадне!
– Но, госпожице Монева, вие тогава още не сте били родена!
– Няма значение! – махва с ръка. – Още когато бях дете, никой не признаваше идеите ми. Никой не вярваше в мен и в това, което мога. Само мама ме подкрепяше и ми повтаряше всеки ден: “Не позволявай да ти прекършат крилете, дете! Лети, Тинке! Лети!“.
После скача, прекосява с бързи крачки стаята и тръшва вратата.
Въздъхвам, протягам ръка и взимам една череша. В този миг Богинята се връща обратно.
– Господин Иванов, забравих да ви кажа нещо. Вчера, докато гледах залеза и хапвах череши, ми хрумна още една идея. Реших да напиша роман. Е, може да е само повест или пък новела. Вече нахвърлях първите сто страници. Искате ли да ви ги прочета?
– Не сега, Монева! Не сега! – оставям черешата. – Ако може, първо напишете доклада. Извинявам се, но шефът не чете романи. Нали разбирате?
– Добре! – съгласява се тя. – В петък ще ви донеса доклада. Тъкмо ще съм завършила романа и ще можете да ми кажете мнението си. Ама искрено!
– Лети, Тинки! Лети! – усмихвам се, когато вратата се затваря след нея.
После лапвам една череша и се заемам с купчината документи на бюрото ми.

Това е вторият разказ от трите, с които участвах в тазгодишния конкурс на "Хулите" – "Състояние на полет". Опит за поглед на света с усмивка.

Летящите хора

Островът е пуст, но някога на него са живели хора. Било е много, много отдавна.... Днес е малко парче суша, загубено сред водите на безкрайния океан. Бурни вълни се стоварват върху скалистите му бреговете без почивка, а ураганният вятър връхлита, опитвайки се да унищожи това, което са пожалили вълните.
Животът на острова бил труден за хората. За да оцелеят разчитали само на даровете на океана. Трудно било, но те не се оплаквали. Били щастливи с малкото, което имали.
Е, понякога се случвало да изпитат тъга. Случвало се, да се отчаят за кратко. Случвало се, очите им да са пълни със сълзи от мъка. Тогава...
Тогава разпервали крила и политали. Вдигали се високо в небето и се реели с часове. Политали и вятърът разпръсквал тъгата и пресушавал сълзите им.
Да, хората живеещи на този остров имали крила и можели да летят. Било много, много отдавна...
Никога кораб не бил стигал до бреговете на острова, но понякога вълните изхвърляли на брега странни предмети. Летящите хора ги разглеждали с интерес и дълго спорили, за какво служат и откъде са дошли. Старците разказвали легенди за чудни страни, някъде далеч зад океана, а младите разпервали крилата си, вдигали се високо и кръжели с часове над острова. Летели и мечтаели, някой ден да видят с очите си чудните далечни страни.
Понякога, понесен от мечтите си, се случвало младеж да полети далеч навътре в океана. Политал напред, но скоро се връщал. Крилата на летящите хора били твърде слаби за безкрайните разстояния.
Един ден на острова пристигнал кораб. Бил пълен с чудни неща, каквито летящите хора никога не били виждали. Гледали те и слушали разказите на моряците за родните им страни. Страни с необятни плодородни полета, с планини докосващи небето, с вековни гори и пълноводни реки.
Слушали летящите хора, слушали и пожелали да видят с очите си чудните страни зад океана. Желанието им било толкова силно, че били готови да дадат в замяна всичко, което имали. Трябвало да платят за дългия път и понеже нямали нищо ценно, съгласили се да се разделят с крилата си.
Дълго пътувал корабът сред вълните, докато един ден стигнал брега. Необятен, непознат бряг пълен с чудеса. Летящите хора с вълнение стъпили на земята, за която мечтаели. Тя била пред тях и се простирала до хоризонта. Поискали да се вдигнат високо и да я разгледат по-добре, но не можели. Нямали вече крила.
Натъжили се летящите хора, но едно малко дете продължавало да се усмихва щастливо.
– Глупаче! Защо се усмихваш? Не разбираш ли, че загубихме крилата си и способността да летим? Загубихме ги завинаги.
– Така ли? – учудило се детето. – Нима за да летиш, са нужни крила?
Някои от възрастните го разбрали, но били малцина. Другите се пръснали и смесили с хората в новата земя. Никога вече не полетели, а вечер разказвали една приказка на децата си. Разказвали за един далечен остров, където живеели хора с крила, които можели да летят.
– А нима за да летиш, са нужни крила? – питали децата, но възрастните не разбирали.
Не разбирали, че нямали нужда от крила за да полетят и стигнат високо и далече. Толкова високо и толкова далече, колкото и най-здравите крила не можели да ги отведат.

Разказът е един от трите, с които участвах в тазгодишния конкурс на "Хулите" – "Състояние на полет". Лично аз си го харесвам най-много.

Седмицата 24 2018

От две седмици горските ягоди са узрели. Вече идва времето и на малините в двора.




Измамно слънчево утро. След час небето се покрива с облаци, докарани от студен вятър.




Месецът на пеперудите е. Навсякъде са. Дори и в работните помещения.


Време е и на цветята в градината.



Седмицата 20 2018

Лятото още не е настъпило, а много птици отгледаха малките си.




Сутрин вече посрещам изгревите на път за работа.


Светлината през пролетта. В небето, в облаците, в зеленината...




И дори цветята приличат на малки слънца.



Първи разцъфнали макове. Шипките и къпините също отварят цветове.


Седмицата 19 2018

Седмица на неочакваното. Или пък на очакваното... Пролетта е сезон на промените.



И сезон на красивото, събрано в едно цъфнало цвете или в дъждовна капка...


Или в мъглата след проливния пролетен дъжд...


Или в слънцето пробило за миг облаците...


Или в сланата по глухарчетата, напомнящи за есента...


Или в цветовете на блатната перуника, отворили се на място, където отдавна няма блата...



Или в новото поколение птици, което е достатъчно силно, за да се справя само, но по навик разчита на Мама и Тате...