Сутрин

Когато тези редове излязат в блога, ще е вече ранна утрин. Ще съм станал рано, както всеки ден, ще съм прегледал блоговете и фейса, докато пия кафето и ще съм тръгнал на работа.
Тръгвам рано, но така съм свикнал. Вървя по познатите улици, където нищо не се променя, дори и малкото хора, които срещам са все там от години. Променят се само изгревите, но и те са стари познати.


След седмица много хора ще посрещнат лъчите на слънцето в първия ден на юли, а аз ги срещам всеки ден.
Ден след ден, месец след месец, година след година посрещам изгрева. Вървя по познатите улици с с всеки ден, като трамвай, който се движи само по своите релси. Не може да тръгне встрани, не подбира маршрута си. Просто се движи напред, без да се интересува, че обикаля в кръг.
Само че, за разлика от трамвая, аз мога да променя маршрута си. Мога, но не съм сигурен, че това ще промени нещо. Правил съм го, но рани или късно се връщам в моите собствени релси.
Вървя сутрин по улиците, посрещам изгрева, а вечер отмятам поредния ден, в който нищо не се е случило. Посрещам изгрева и дочаквам залеза. Красиви са, но някак свикнах с тази красота. Не спирам, за да и се любувам, а вадя фотоапарата и щтрак! Опитвам се да запазя мига, но когато погледна снимките, това което съм видял го няма. Не мога да запазя живота в една снимка.
Вървя сутрин и посрещам изгревите, а вечер дочаквам залезите. Красиви са, но красотата им не е за самотници, а аз съм такъв. Няма смисъл, да посрещате изгрева, ако сте сам. Няма смисъл.
Човек винаги търси смисъл, поне в нещата, които прави. Повечето хора го правят преди да започна нещо, но при мен е обратно. Започвам нещо с ентусиазъм, защото ми харесва, а смисъла търся след това. Потърся ли го в началото, магията ще изчезне.
Напоследък започвам да се питам и за смисъла на този блог. Не за писането, защото то идва отвътре и ме разтоварва, а за публикуването. Може би е време да спра? Не зная. Може би съм публикувал всичко, което е трябвало? Може би дори съм прекалил? Може би просто времето на блоговете е отминало и съм излишен? Днес никой не вярва на приказки. Дори и децата.
Винаги съм знаел, че с написаното не мога да променя света. Не мога да променя, дори и себе си. Мога да освободя напрежението или да подредя мислите си, но само толкова. Блогът е само част от мен и то не най-добрата част.
Не зная. Може би е време да спра, но това ще покаже времето. Изпадал съм и друг път в такива ситуации. Кратка почивка е достатъчна, за да открия отново магията на живота. Магията, която се крие, като зайче в шапката на фокусник. Ако я разгадаеш , стигаш до момента, когато започваш да търсиш отговора на това, какъв е смисъла от всичко.
Не зная, кога и дали ще публикувам отново нещо тук. Може да е още утре или пък след седмица. Може би след месец или никога. Не зная.
Сутрин е и когато четете това, аз ще съм навън на път за работа. Ще вървя по познатите улици, ще срещам познатите хора и ще посрещна отново изгрева.
Сутрин е....

Славунчо

Отишъл си е. Подозирах го отдавна, но сърцето не вярваше на признаците и се бунтуваше.
Преди година изчезна за месец и отново се притесних. Открих дъщеря му във Facebook и със свито сърце попитах. Оказа се елементарно, просто проблем с доставчика на интернет. Исках да вярвам, че и този път е така.
Отишъл си е Славучно- Славчо Иванов. Повечето от тези, които още влизате тук го познавате. Vox clamantis in deserto беше един от първите блогове, които започнах да следя, когато дойдох тук. Радвам се и се гордея, че можех да наричам човека, който го водеше приятел и това беше взаимно.
Бях чувал името му. Беше напуснал Блог.бг може би година преди да се появя там, но хората още говореха за него с респект. Беше един от малкото, махнали се от помията и произвола на администраторите там, от фалша и лицемерието, за да започне на чисто тук. Много хора, не можаха да го направят. Трябва да си наистина уверен в себе си и чужд на всяка суета, за да го направиш.
Зная това, защото помня първите месеци, когато се преместих тук. Късмет беше, че открих Славчо и неговия блог. Всъщност не помня, дали аз го открих или той мен. Помня само, че в началото се притеснявах. Мина повече от месец, докато се престраша, да напиша първия си коментар в блога му.
Никога не съм се съобразявал с авторитети и имена, а и трудно се доверявам на непознати хора, но не беше това причината. Причината беше в респекта, който изпитвах, защото той беше истински Човек и Блогър, каквито има малко в нета. Да, известните имена са много, но истинските се броят на пръсти.
Беше човек, който винаги казваше каквото мисли. Много хора твърдят, че го правят, но единици наистина го правят. Казваше всичко с точните думи, без да се интересува, какво ще кажат хората. Популярността не го интересуваше, а негови неща съм виждал препечатени на десетки места. Не търсеше конфликти, а истината и ако вярваше в нещо, това бяха хората. Вярваше, че единствения път напред е образованието и макар, че част от нещата в Проектът „Венера“, ми изглеждаха далечни, беше прав.
Сега си мисля, че винаги съм искал, да приличам поне малко на него. Съжалявам, че така и не намерих време, да се срещнем лично.
Вече е късно. Вчера разбрах, че си е отишъл. Беше рождения му ден и на стената му, между поздравленията видях и потвърждението, че вече го няма. Не зная, кога се е случило. Не смеех да питам, не посмях и да пиша на стената му. Рано сутринта му написах на лични, съобщение което никога няма да бъде прочетено.
Останаха спомените и нещата му в блога. Само че, какво е един блог без човека? За какво са ни блоговете, ако приятелите ни ги няма?
Ще си позволя, да препоръчам едно от последните написани от него неща, някъде около предишните протести. Мисля, че още е актуално.


Почивай в мир, приятелю!

Зов за помощ

Вчера отново попаднах на няколко призиви за помощ. Най-често те са за болни и отчаяни хора, които са разбрали горчивата истина. Разбрали са, че не могат да разчитат на нашата здравна система. Животът или нормалното им съществуване са заложници на някаква сума, която няма как да осигурят. Останала им е само надеждата за чудо, но чудесата не се случват дори по Коледа.
Вчера не помогнах на никого. Един SMS наистина, не е проблем, но след него идва втори, трети и така до края на света.
Нямат край и дори когато помогнеш, не чувстваш облекчение, а вина. В главата ти се блъскат въпроси. Чудиш се, дали пък някой друг, не е имал повече нужда от дребната сума, а ти си го подминал. Излиза, че си бил в ролята на Бог, решавайки, кой да живее и кой да умре.
Докато се терзаеш виждаш друг зов за помощ, който е още по затрогващ. Не можеш да помогнеш на всички, не можеш...
-Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!- спомняш си думите на Моканина и си мислиш, че времената не са се променили.
После новините гръмват за болестта на поредната известна личност и докато слушаш, колко героично се е борила с коварната болест, разбираш че съседът ти си и отишъл. Отишъл си е, без да разбереш за болестта му. Без да се оплаква или моли някого за помощ.
Може би, ако го беше направил, щеше да се пребори. Щеше да си позволи по-добро лечение и щеше да оздравее. Само че, не го е направил. Човекът си е отишъл кротко и скромно, както е живял цял живот, а мъката са разбрали само близките му.
Поглеждаш отново телевизора и теглиш една солена на скапания живот. На човека от новините не му е нужна твоята помощ. Може да си позволи най-добрите лекари, болници и лечение. Той няма да се свива в мизерната общинска болница и да яде само рядката супичка, приготвена от продукти с изтекъл срок на годност. Няма да се притеснява, че лечението му ще спре по средата, защото някой не е осигурил лекарствата, които са нужни. Няма да се гърчи от болка в последните си дни, защото не му се полагат повече обезболяващи.
Отново някой се прави на Бог и решава, кой да живее и кой да умре, но нали поне ти си добре. Добре са и роднините ти и това е прекрасно, защото....
Защото, ако се разболееш, знаеш че ще си отидеш както съседа. Пред тебе няма друг път. Ще си отидеш тихо и кротко, както е минал целия ти живот. Ще си отидеш, без зов за помощ, защото знаеш, че е безсмислено. Шансът да успееш е почти нулев.
Причината не е в хората. Повечето искат да помогнат и то искрено, но нещата не стават за ден или за два. Времето изтича през пръстите, а няма как да го върнеш назад. Ако се събере необходимата сума, то това става, когато вече е късно. Тогава когато вече не е необходима.
Затова хората си отиват мълчаливо. Тихо и кротко, без зов за помощ. Защото на този свят имаш само едната гордост. Би я жертвал за роднина или приятел, но не и за самия теб.
Само че, днес не е ден за такива мисли. Днес си здрав и си късметлия. Ще включиш телевизора, ще прегледаш новините в нета и може би ще изпратиш поредния SMS, опитвайки се да помогнеш на някого. Знаеш, че не е достатъчно. Знаеш, че не можеш да помогнеш на всички. Знаеш, че нещо не е наред, защото никой няма право да решава за човешкия живот. Никой няма право, да решава кой ще живее и кой ще умре. Никой няма това право, дори да се нарича Бог.
Само че, ти си само човек. Изпращаш поредния SMS, с надежда, да си постъпил правилно. Не си сигурен, но си лягаш и спиш спокойно, а на другият ден, виждаш поредния некролог.
На съседа е. Отишъл си е тихо и кротко, както е живял цял живот. Отишъл си е без зов за помощ. Тихо и кротко....

Границата на търпението

Един цар остарял и решил да предаде короната на своя син. Обяснил му подробно, как се ръководи царството. Казал му на кои съветници може да разчита и кои да следи изкъсо, запознал го със договорите и договорките със съседните царства.
-Предадох ти всичко, което знаех, сине! - рекъл старият Цар.- Не е лесно, но и не е много трудно, да се управлява едно царство.
-Че то наистина е прекалено лесно!- засмял се младият Принц.- От кога започвам?
-Веднага!- отвърнал Царят.- Ох! Щях да забравя, да ти кажа най-важното. Каквото и да правиш, трябва да внимаваш, за настроението на поданиците си. Виж тази линия. Представи си, че това е границата на търпението на народа. Ако някой я наруши, с царуването ти е свършено.
-Разбрах!- усмихнал се младият Принц и царуването му започнало.
Още на следващият ден, новият Цар оградил чертата с високи стени. После поставил и многобройна охрана, която не пускала и пиле да припари да чертата.
Така и не разбрал, защо и как след месец, поданиците му го свалили от трона....

Страната на изобилието

Почивката свърши и пътникът отново преметна торбата на рамото си. Разкърши снага и тръгна бавно по пътя, любувайки се на зелените поля наоколо.
Пътуваше по света от много години, без цел и посока. Беше посетил хиляди страни и видял хиляди чудеса, но не се беше наситил. Днес щеше да види поредното чудо и го очакваше с нетърпение. Преди час беше прекосил границата на Страната на изобилието.
Не знаеше какво да очаква. Беше чувал хиляди истории за тази страна, но не вярваше на нито една. Никой от разказващите, не знаеше къде се намира Страната на изобилието, нито пък беше бил в нея. Пътникът дори мислеше, че такава страна не съществува. Дори и сега, когато отмина граничната табелка, съмнението още не му даваше мира.
Цял час вече вървеше по пътя, а не беше видял нищо, което да оправдава името. Не виждаше хора, градове и села, а околността изглеждаше пуста. Вървеше сам по тесния път, сред равното поле с отдавна изоставени ниви, прострели се до хоризонта.
Внезапно зад един завой пътникът видя малка дървена къща. Беше ниска, с неизмазани стени от глина, сламен покрив с крив комин и тесни прозорчета без пердета. Пред къщата на грубо скована пейка, полуседнал-полулегнал се беше разположил старец с брада до пояса. Припичаше се на слънце и чевръсто белеше слънчогледови семки.
– Добър ден! – поздрави пътникът. – Извинете за безпокойството, но бих искал да помоля за малко вода.
Старецът не отговори. Дори не го погледна. Махна с ръка към двора, където се намираше един стар кладенец и продължи да люпи семки. Кофата беше пробита, но след няколко опита, пътникът успя да напълни манерката си и нерешително пристъпи отново към стареца.
– Благодаря, ви! Аз съм отскоро тук и моля да ме извините, ако не зная вашите обичаи и навици. За първи път съм в Страната на изобилието и съм малко объркан. Това наистина ли е Страната на изобилието?
– Ъхъ! – отвърна старецът, но този път удостои с поглед пътника.
– Бих искал и да закупя малко храна! – доби смелост пътникът.
– Храна няма!
– Как така няма? Нали това е Страната на изобилието?
– Ъхъ! Това е, но тук няма храна. Някъде там сигурно има, но тук не. Не може да няма. Нали тук е Страната на изобилието!
Пътникът остана безмълвен, учуден от отговора и внезапната словоохотливост на стареца. После събра смелост за следващите въпроси:
– Къде е това там? Град ли е или е село? Колко далече е оттук?
– Там! – посочи старецът. –  Колко е далече ли? Не зная. Не зная дали е град или село. Веднъж вървях два дни, но не видях нищо и се върнах. Само че, не може да няма нещо там. И градове сигурно има и села. И храна сигурно има. Не може да няма! Нали тук е Страната на изобилието! Ъхъ!
– Да, не може да няма – промълви пътникът и се замисли. – Мисля, че няма да се задържа тук дълго време. Може би наистина тук има всичко в изобилие, но май нямам желание, да го търся. Ще мина набързо и ще продължа напред. Случайно да знаете, с кои страни граничи Страната на изобилието?
– Ъхъ! – усмихна се старецът. – Зная, разбира се. Не съм бил в тези страни, но преди две години оттук мина един пътник. Та той ми каза, че ако се върви направо, след седмица се стига до Страната на истината. Царят там бил изпечен лъжец, а и поданиците му не оставали по-назад. Все пак трябва да има и хора, които говорят истината в тази страна. Не може да няма! Нали се нарича Страната на Истината.
– Ами ако се отклоня от пътя и тръгна надясно, къде ще стигна?
– О! Пътникът ми каза и това. Ако вървете надясно, някой ден ще стигнете до Страната на веселието. Пътникът каза, че в нея срещнал само тъжни хора, но може би не е така. Останал е за кратко, а ако беше потърсил, сигурно щеше да намери и весели хора. Не може да няма весели хора в тази страна! Нали се нарича Страната на веселието. Ъхъ!
– Ами...
– Наляво пък, може би съвсем наблизо, се намира Страната на любовта. Пътникът не беше ходил там. Разказали му, че всъщност в тази страна никой не обичал никого. Всеки мразел другия и хората, дори не си говорели един на друг. Само че, аз не вярвам. Трябва да има влюбени хора в тази страна! Не може да няма! Нали се нарича Страната на Любовта! Ъхъ!
– Е, това май бяха всичките ми въпроси – въздъхна пътникът. – Ще тръгвам вече, че път ме чака. Благодаря за водата! Благодаря и за информацията! Сбогом!
– Е, щом сте решили, не мога да ви спра – отвърна старецът. – Радвам се, че поговорихме! Вземете си още вода, ако искате. Вода имаме много! Кладенецът никога не пресъхва. Нали тук е Страната на изобилието! А, накъде ще вървите, ако мога да попитам? Лично аз бих посетил всичките страни, но нямам нужда. Тук си имам всичко. Всичко в изобилие!
– Назад – усмихна се пътникът. – Назад ще тръгна, към страната, от която пристигнах. Малка страна, на която дори не запомних името. Малка страна, в която всичко е по малко. По малко, но достатъчно. Ъхъ!

Двете кучета

Двама овчари дочули, че в близката гора са се завъдили вълци и решили да си вземат куче за помощник. В този край вълци отдавна нямало, но пък едно куче, можело само да им бъде в помощ.
Взели по едно кученце и започнали да го обучават за пазач.
Първият бил строг човек. Наказвал кученцето често, биел го и го връзвал когато не слушало, а често го оставял и гладно.
Вторият пък глезел своето. Хранел го богато и все с подбрана храна, никога не му се карал, а ако времето било лошо, го прибирал в къщата си на топло и сухо.
До есента кученцата пораснали, а когато с първия сняг вълчи вой огласил околността, овчарите всяка вечер пускали кучетата си, за да пазят стадата им.
Една нощ, вълците събрали смелост и нападнали стадата. На сутринта овчарите с мъка видели, че всичките им овце, са мъртви.
Ами кучетата?
Те били добре. И двете избягали, още щом видели вълците.

Лов на вещици

В едно царство на трона се възкачил нов Цар. Още от първия ден на царуването си той обявил, че ще промени много неща в царството. Обещал, че царството ще стане по-добро място за живеене.
Не минала седмица и Царят издал първата си заповед. Всички вещици в царството трябвало да бъдат изловени и изгонени.
Тръгнали царските стражи на лов за вещици. Тръгнали по градове и села и където видели вещица, я хващали и гонели далеч от царството. Покрай вещиците си заминали и доста набедени, но целта оправдавала средствата.
Това добре, но след като изловил и изгонил старите вещици, Царят настанил на техните места нови вещици.
-Ама защо така, Ваше Величество!- попитали го хората.- Какво е разликата между старите и новите вещици? И едните и другите правят магии, от които страдаме. Какво е ползата за царството? Нали обещахте, че царството ще стане по-добро за живеене?
-Каквото съм казал, ще го изпълня! - отвърнал Царят.- Вярно, че и новите вещици ще правят магии. Само че, за разлика от старите, магиите им няма да са срещу мен. Така царството наистина ще стане по-добро място за живеене. За мен!

Русалката и принца

Когато кулите на родния замък се очертаха на хоризонта, Принцът отпусна поводите и пришпори коня си в галоп. Вятърът развя косите му, спря дъха му и насълзи очите му, но това не беше важно. За трите месеца раздяла беше разбрал за пореден път, колко много държи на любимите си неща.
Препусна по моста над защитния ров, премина широко отворените врати, но не спря пред входа на двореца, където отдавна ги очакваха. Продължи по алеята, премина през голямата градина и се спря на брега на морето.
Морето също го чакаше. Беше приготвило един от най-красивите си залези, а вълните рисуваха по плажа картини от пяна.
Скочи от коня, нагази до колене във водата и пое познатия любим мирис. Закри с ръка очите си, осветени от последните лъчи на слънцето и тогава видя, че не е сам.
В залива имаше още някой. Една непозната жена се гмуркаше сред вълните. В движенията ѝ нямаше никакво усилие, все едно беше птица, рееща се в небето. Носеше се по вълните, следвайки ритъма им, сякаш нищо друго на този свят не съществуваше. Смееше се, а смехът и се сливаше с песента на вятъра.
Внезапно смехът заглъхна. Жената го беше видяла. Погледите им се срещнаха и му се стори, че прочете в нейния страх.
Усмихна се, поклони се и видя как усмивката се върна на лицето ѝ. Беше най-красивата усмивка, която беше виждал. Нежна, галеща, викаща го...
После слънцето залезе, а с последния негов лъч изчезна и тя. Гмурна се и повече не се появи. Може би беше в беда?
Принцът се хвърли сред вълните, но там нямаше нищо. Гмурна се и ръцете му трескаво затърсиха тялото, но не го откри. Гмурна се отново, отново и отново. Гмуркаше се и я търсеше, докато силите го напуснаха и вълните го изхвърлиха на брега. Останал без сили, без дъх и надежда.

– От умората е! – каза баща му. – Умората, носталгията и самотата. Накарах да претърсят три пъти залива, но няма нищо. Няма и никога не е имало. Може би е бил делфин или тюлен. Казват, че някога идвали и по тези брегове, но аз не съм виждал. Преди години говореха, че са видели и русалка, но това са само приказки. Русалки няма, а на теб ти трябва принцеса. Избери някоя и да направим сватба. Тогава няма да виждаш призраци в морето.
– Не беше призрак! – отвърна Принцът. – А за принцесата... Може би вече съм я намерил и избрал.

– Трудна работа! – намести шапката си придворният Магьосник. – Не е невъзможно, но само съм чел как става. Бих предпочел да не го правя, но май няма друг начин. Любовта побеждава всичко. Освен времето...
– Да, направи го! – отвърна Принцът. – Направи ме създание на морето. Няма друг начин да се срещна отново с нея. Чаках я цял месец, ден след ден, нощ след нощ, но не се появи. Остава ми само едно. Трябва аз да отида при нея.
– Не зная! Все пак се колебая. Това е нещо, което не може да се върне назад. Ще отнеме и много време. За магията трябва цяла година. Ами ако през това време промениш решението си? Ами ако решиш, че не си струва? Ами ако Царят разбере, какво правя?
– Няма да променя решението си! И никой няма да разбере! Ще ме търсят разбира се, но ще помислят, че отново съм заминал на пътешествие. Никой няма да се сети, да ме търси тук. Само че, искам да зная, в какво точно ще ме превърнеш.
– Да видим... В тюлен не мога, за кит си много дребен, но може да се превърнеш в прекрасен делфин.
– Делфин ли? Добре! Направи го!

Вече месец един самотен делфин кръстосваше в залива. Гмуркаше се сред вълните отново и отново, сякаш търсеше нещо. Не се страхуваше от хората, които всеки ден идваха да му се любуват, но не им позволяваше да го доближават. Всъщност имаше едно изключение. Незнайно защо, делфинът не бягаше от придворния Магьосник.
Всеки ден Магьосникът излизаше сам с лодка в залива, а делфинът го очакваше. Обикаляше около лодката и двамата сякаш говореха.
– Няма я! Няма я тук и никой от морските обитатели, не знае нищо за нея. Може би е минала случайно и сега е на другия край на морето. Сигурно никога няма да я намеря и всичко беше напразно!
– Не! Сигурен съм, че е някъде тук. – упорстваше Магьосникът. – Всеки ден, когато я потърся, кълбото показва, че тук.
– И къде е? Покажи ми я! – ядоса се делфинът. – Това не е игла, а русалка!
– Русалка ли чух? – намеси се една стара мида. – Търсите русалка в този залив? Откакто се помня, тук е имало само една русалка.
– Къде е сега! Кажи ми, моля те! – зарадва се делфинът.
– Ами тя дойде тук преди повече от година. Дойде случайно, но остана. Една вечер видяла някакъв човек на брега и се влюбила. Влюбила се, но и се уплашила. Русалките са плахи и срамежливи създания. Избягала, но се върнала на следващия ден. Видяла младежът, който я търсел, но не се показала. Видяла го и на следващия ден и на по-следващия. Искала да се покаже, да го прегърне и да му каже, че го обича, но страхът я спрял. Страхът и безнадежността. Тя била русалка, а той човек. Любовта ѝ нямала бъдеще, нямала дори настояще.
Минал месец и един ден младежът не се появил. Не дошъл и на следващия ден, и на по-следващия. Русалката го чакала, чакала и чакала...
– Къде е тя? – прекъсна мидата Принцът-делфин. – Къде е!
– Нима не се досещаш? – учуди се мидата. – Нима не знаеш нищо за русалките? Няма я вече. Русалките живеят само една година, а годината изтече. Тя остана тук до последния си ден и се превърна в морска пяна, както милиони други русалки преди нея.
– Не! Не може да е вярно! Аз съм младежа, който тя е видяла. Обичам я повече от всичко и се съгласих да ме превърнат в делфин, за да я видя. Нима всичко е било напразно?
– Всъщност има начин, да я срещнеш. – отвърна мидата. – След сто години тя ще се върне отново. Ще се роди от морската пяна и ще живее една година. Русалките помнят предишния си живот и съм сигурна, че тя ще прекара годината тук. Ще бъде тук, но теб няма да те има.
– Магьоснико! – извика Принцът-делфин. – Помогни ми! Превърни ме в костенурка или орел, за да мога поне още веднъж да я видя! Моля те!
– Не мога! – отвърна Магьосникът. – Това не е по силите ми. Мога обаче да направя нещо друго. Само едно нещо...

Слънцето залезе над малкия залив, но не стана тъмно. Червените отблясъци в небето огряха всичко в призрачна светлина. Огряха брега, вълните и самотната скала сред залива. Само че, нямаше кой да види тази красота. Нямаше и кой де види русалката, прегърнала скалата, сякаш опитвайки се да се слее завинаги с нея.
Завинаги...

Площад Таксим и математиката

Преди ден-два един познат ме помоли, да пиша в блога за събитията в Турция. Твърдеше, че има медийно затъмнение и ми прати един линк със снимки.
Обясних му разликата между блог и медия, обясних му, че лично аз никога не тичам след новините, а ако пиша за някое събитие, това се случва когато страстите са поутихнали. Дори тогава пиша само, ако имам да кажа нещо ново и различно.
Познатият се обиди, но аз не му се сърдя. Това си е негово право, както и правото ми да пиша тук, за каквото аз преценя и то когато му дойде времето.
Само че, се получи така, че имам да кажа нещо различно за протестите в Турция, по-скоро отколкото го очаквах.
Ще използвам случая, за да ви покажа и линка със снимките, на пострадали. Последвайте линка, но предупреждавам, че кадрите не са за деца и хора със слаби сърца:


Предполагам, че сте виждали част от тези снимки. Дори съм сигурен, че е така, защото твърдението на моя познат за медийно затъмнение по случая, не е вярно. Всъщност ако не бяха медиите, нещата щяха да са по-ужасни. Точно присъствието на световните, а и някои български медии, беше причината полицията, да се оттегли. Да, полицията се оттегли от Таксим, не заради протестиращите, не заради опозицията в Турция, не и защото Ердоган е отстъпил и косъм назад от плановете си, а заради медиите, които присъстват на площада и отразяват всичко на мига. Рано или късно протестите ще бъдат смазани и дори медиите няма да могат,  да попречат на това.
Второто нещо, с което не съм съгласен, че протестиращите в Турция, биха могли да бъдат за пример на хората в България. Прочетох призиви, да вземем пример от тях, защото ни били показали, как трябва да отстояваме правата си.
Както всяка малка нация, българите сме склонни да си мерим разни неща с околните. Както и всяка малка нация без самочувствие при това мерене изпадаме в две крайности- или сме най-добрите или сме най-лошите. В този повечето прочетени мнения бяха, че не ставаме за нищо.
Само че, някак не бях убеден в това и реших, да направя сравнение. Започнах да сравнявам използвайки елементарна математика.
Математиката е хубаво нещо. Аз не съм много добър в нея, но донякъде съм съгласен с думите на един мой бивш преподавател:
-Математиката дава отговор на всеки въпрос, който е правилно формулиран. На този свят човек трябва да помни само три неща. Кога е роден, как се казва и отвреме навреме, че е женен. Останалото се извежда.
Но нека започна със сравнението.
В протестите на Таксим в най-масовите дни участваха не повече от 20 000 души. Само че, населението на Истанбул е около 13.5 милиона души.
Това е почти двойно повече от хората в цяла България. Пресметнато процентно протестиращите са 0.148%. Ако направим сметка, за да бъде със същата масовост, участниците в един протест в София, трябва да са не повече от 1500.
Е, това е математиката. За пример само ще добавя, че в протестите във Варна, преди два месеца редовно участваха около 50 000 души! Нещо повече,твърдя че въпреки хаотичните и често разнопосочни искания, в българските протести имаше повече идеи за бъдещето и промяна на статуквото.
Това показват цифрите, но има една наистина голяма разлика между протестите в Турция и тези в България. Разликата е в поведението на полицията, но това е различна и много сериозна тема, за която ще пиша някой друг път.

Кредит на доверие

Още преди да бъде избрано новото българско правителство, се заговори за това, че то няма да има, така наречения кредит на доверие. От 1990 година всяка нова власт говори за някакъв гратисен период, в който, да бъде оставена, да роботи на спокойствие. Обикновено срока е 100 дни, но колкото и да се рових, не можах, да открия откъде идват 100-те дни.
Всъщност няма значение. Наистина всеки, който се захване с нова дейност, се нуждае от период на адаптация и чак след него, могат да се очакват и изискват резултати.
Самият термин кредит на доверие е тавтология. Думата кредит произлиза от две латински думи - credere и creditum. Първата означава вяра или доверие, а втората заем или дълг. Повече ми харесва обявения от граждански организации период на толерантност, в случая както и да се нарече встъпителния срок, няма значение. Такъв липсва.
Това не е проблем. Служебното правителство също нямаше никакво време за сработване, но то добре или зле си свърши работата и вече е в миналото.
Проблемът е доверието в новото управление или по-скоро липсата му. Не си спомням досега, да сме имали управление, на което общественото доверие да е било толкова ниско.
Доверие това в управление няма и според мен няма да има до края му, независимо кога ще е той. Най-показателното е, че това управление няма и доверието на хората, които гласуваха за управляващите партии и дори сред твърдите и верни партийни редици. Състава на правителството, първите му ходове и споменаваните волно или неволно приоритети, предизвикват критики и от собствените им членове. Причините за това са много и повечето напълно основателни. По-долу ще изброя моите и накрая ще сумирам резултата. Сбора ще е равен на доверието, което имам към настоящето управление.
Нека започна от началото на работата на сегашното народно събрание. За председател беше избран Михаил Миков с обяснението, че той щял да работи за възраждане на парламентарната демокрация.
Михаил Михов беше вътрешният министър, който през 2009 година изпрати подчинените си да бият невинни и беззащитни хора. Той така и не пое отговорност за случилото се.
Доверие – нула!
За заместник председател на парламента пък беше избрана още по-интересна личност. Ако трябва да се изтъкне само едно качество на Мая Манолова, то ще бъде изключително агресивното и поведение, към всяко чуждо мнение, различно от нейното.
Доверие -нула!
Съставянето на правителството на тъмно и незнайно от кого, къде и как, също е основателна причина, доверието в него да е нула. Приказките за експертност и професионализъм нямат никакво покритие. Замяната на един компроментиран кандидат министър с негов приятел, който се оказа, че като дребен мошеник е източвал пари от френската социална система е показателно. Ако мнението на българските граждани няма значение, как никой не помисли, как ще бъде приет този министър при контактите си с международни институции.
Доверие- нула!
Едни от първите думи на новия министър председател са за АЕЦ Белене. Той няма начин, да не е запознат с финансовите анализи на проекта, но се прави, че не съществуват. Затова пък всички социални обещания, се отлагат за неопределено време.
Доверие-нула!
Най-големият проблем на външният ни министър се оказва, че са бившите кадри на ДС.
Доверие -нула!
В здравеопазването се оказва, че най-големия проблем е режима за тютюнопушене. Аз съм пушач, но съм потресен.
Доверие-нула!
В енергетиката- подменянето на целия състав на ДКЕВР, може би ще запази цените на тока непроменени още месец. Може би няма да има увеличение дори още три месеца. Само че, ако до края на годината няма такова има вероятност да фалираме НЕК.
Доверие -нула!
В социалната сфера- отново ще се разчита на изкуствено създадени работни места. Само че, новият министър иска да ги обвърже с обучение за придобиване на квалификация.
Зная, как се провеждат подобни квалификационни курсове. Печеливши от тях са само фирмите, които ги организират. Освен тази цел, според мен другата е, отново изкуствено да се намали процента на отчитаната безработица. Реалната обаче ще расте.
Доверие -нула!
Обединението на ГДБОП и ДАНС освен, че ще доведе до ограничаване на правомощията на президента, създава мощен инструмент, който обаче е политически, а не държавен. Не мога да приветствам създаването на ново ДС.
Доверие -нула!
Колкото и да добавям, сбора от доверието няма да се увеличи. Ще остане нула, а реално дори ще бъде отрицателен. Само че, новото управление няма нужда от доверието на хората. То има доверието на хората, които стоят зад кулисите и ще изкара толкова време на власт, колкото решат те.
Слушам навсякъде, че другата пролет ще има нови избори. Хората вярват, че това ще бъде за кратко и догодина, ще има ново управление, което ще буди повече доверие.
За съжаление, това са само илюзии. Липсва силата, която да го заслужава и получи. Вижте избора ни:
-ГЕРБ- доверие- нула!
-РЗС- доверие-нула!
-Кунева- доверие- нула!
-Нова дясна формация- доверие -нула!
-Граждански сдружения- доверие- нула!
Нов спасител или месия? Поне от мен- доверие- нула!
Това е положението. Зная, че не е достатъчно, но аз не зная отговорите. Бих подкрепил, с каквото мога всеки разумен път, но не го виждам. Зная само, че доверие на заем никога повече няма да дам.

Царят е гол!

Парадът бил великолепен, но най-великолепни били новите дрехи на царя. Нямало човек сред събраната тълпа, който да не им се възхищава и да не желае ако не същите, поне подобни.
-Но, Царят е гол! - извикало едно малко дете.
-Гол ли? Не е вярно! О! Но той наистина е гол! - развикали се възрастните.- Детето е право!
Настанала суматоха, но скоро всичко се подредило. Хората съблекли дрехите си и започнали да се хвалят един на друг с новите си премени.
-Хей! Сега всички сте голи!- обадило се детето.
-Знаем това! - отвърнали му възрастните.- Знаем и го виждаме. Само че, щом Царят се е облякъл така, значи всичко е наред. Кой по-добре от Царя ни знае, кое е модерно и кое не?

Вечният човек

Всички в градчето го познаваха. Поздравяваха го учтиво, разменяха с него по няколко думи за времето, световните новини или градските клюки. Хората го приемаха за един от тях. Човек от градчето сгушено в полите на планината.
Беше среден на ръст, с обикновено лице и леко къдрава посребряла коса. Говореше тихо и спокойно, но го правеше рядко. Поздравяваше винаги пръв, но беше пестелив на думи и предпочиташе да слуша.
Хората го приемаха, като добър слушател и никой не обръщаше внимание, а дори градските клюкарки не знаеха нищо за него. Никой не знаеше дали е местен или дошъл от друг край. Не знаеха дали е работил някога и какво, дали е богат или едва свързва двата края. Хората не знаеха дори и възрастта му.
Не знаеха или не помнеха. Това не ги притесняваше. Бяха свикнали с него и го приемаха за един от тях и това беше достатъчно на повечето хора.

-Този е първата снимка направена града ни. Направена е от пътуващ фотограф, когото сигурно са мислили на магьосник. Фотографията тогава е била сложно нещо, а и скъпо. Фотографът се е прехранвал със семейни снимки, но тук са му поръчали само една. Била е на кмета с жена му и децата, но е загубена. За реклама фотографа е снимал стария площад. Изглежда сякаш е пуст, но там е имало хора. Причината площада да изглежда пуст е в скоростта на снимане.
-Зная, това! За това ли ме извика? Да гледам стари снимки и да си губя времето? Тръгвам си, че имам достатъчно задачи.
-Не бързай! Погледни снимката. На нея не би трябвало да има хора, но все пак има един човек. Виж в дясно до стената на църквата. Ако използваш тази лупа, ще различиш и лицето.
-О, боже! Не може да бъде! Сигурен ли си, че е той? Може да е просто прилика. Сигурно това е прадядо му.
-Той е! Сигурен съм! Зная, че не е възможно. Зная, че човек не може да живее вечно, но този някак го прави. Намерих улики, че е живял във нашия град поне от триста години. Това е невероятно богатство. Да имаш жив свидетел на събития станали триста години назад във времето!
-Ако е вярно, той наистина е богатство. Само че, не за историята. Искам да поговоря с този вечен човек. Имам много неща, на които желая да получа отговор. Много неща....

-Нужно ли е всичко това?- попита човекът и кимна с глава към веригите.
-Зависи от теб!- засмяха се мъжете в тъмното.- Може би наистина няма нужда, но така е по-сигурно. Не знаем какво си ти.
-Какво съм аз? Нима не виждате? Нима не ме познавате?
-Там е работата, че не те познаваме. Ако е вярно, това което научихме, ти си живял в този град поне от триста години. През това време не си се променил или поне не толкова, че да личи. Може би си бил тук и преди, или пък си дошъл от другаде? Не знаем! Не знаем нищо за теб, освен че живееш почти вечен живот.
-Е, чак пък вечен!- засмя се човекът. -Пет хиляди години съвсем не са вечност, а аз съм изживял вече половината.
-Пет хиляди!- хлъцнаха гласовете в тъмното. - Пет хиляди години живот! Та това си е цяла вечност! Как го правиш?
-О, това е лесно! По-трудно е да съхранявам събраната информация. Помня всичко, което видя, чуя или усетя. Помня всеки миг от живота си досега. Преди време се опитах, да запиша нещата, които помня, но не се получи. Пък и дори да бях успял, те остават в паметта ми. Всеки ден се трупат нови и нови. Ужасно е!
-Не се отклонявай от темата!- прекъснаха го гласовете от тъмното.- Говорим за това, че живееш почти вечно. Спомена, че е лесно. Нима искаш да кажеш, че всеки човек може да бъде като теб? Можеш ли да направиш така, че и ние двамата, да живеем вечно?
-Разбира се! Само че, не зная дали вечно е точната дума. Мога да гарантирам само за около пет хиляди години. Освен това има някои неудобства. Вече ви споменах за проблема със натрупването на информация.
-Че какво му е лошото на това? Знанието е сила и богатство, ако можеш да го използваш. Вечния живот е важен. Всичко друго са незначителни подробности. Хайде действай! Направи ни безсмъртни!

Всички в градчето ги познаваха. Не знаеха имената им, не знаеха къде живеят, но и децата познаваха двамата луди. Хората бяха свикнали да ги виждат как вървят бързо по улиците, говорейки си тихо и ръкомахайки оживено с ръце.
Бяха кротки и знаеха много неща. Когато бяха в настроение разказваха за миналото с охота. Разказваха подробно за миналогодишните случки и ги описваха с най-малките подробности. После започваха да се връщат назад във времето, разказвайки за хора и събития от преди векове.
-Хей! Та това се е случило преди двеста години!- обаждаше се градският зевзек.- Сигурни ли сте, че е било точно така? Разказвате сякаш сте били там.
-Ами точно така се случи!- отговаряха двамата в един глас.- Случи се тук на този площад, а ние тъкмо идвахме по улицата откъм реката. На следващият ден, пък се случи нещо още по-интересно....
Тълпата избухваше в смях, който дълго не прекъсваше.
Двамата навеждаха глави и се тръгваха. Тръгваха си, за да се появят отново на следващия ден. Вървяха бързо по улиците, говорейки си тихо и ръкомахайки оживено с ръце.
Ден след ден, година след година. Имаше още много години пред тях.

Врабчетата

Врабчетата ги няма!- казва един познат.- Ретранслаторните станции на мобилните оператори са виновни! От антените им се излъчва стотици пъти по-голяма мощност от позволената и гони птиците.
-Не е това!- оспорва друг познат.- Ако беше това, всички птици щяха да изчезнат. А виж гарваните се увеличават всяка година. Лястовичките също. Гълъбите бяха намалели, но сега броя им расте. Причината е в глобалното затопляне. Врабчетата не обичат жегата и се се преместили на север!
-Глупости!- намесва се трети.- Изтровиха ги с разни пестициди, дето умориха и пчелите с тях. То само врабчетата да бяха изтровили, ама и нас умориха. Виж как се топим с всяка година! Така ще е, като вместо храна ядем и пием химикали!
Аз слушам и си мълча. Не, че спорещите нямат право. Всеки от тях си е прав за себе си и причините са налице. Само че, бъркат генерално. Врабчетата са си тук.
За разлика от спорещите, аз зная, че врабчетата са тук. Виждам ги всеки ден, независимо от времето и сезона. Врабчетата са си тук, но се крият.
Крият се в големия шипков храст в съседния двор. Крият се и в живия плет в градинката наблизо. Крият се незнайно защо и не държат да се показват.
Не само аз зная, че врабчетата са тук. Котките в квартала също знаят. Примъкват се с пълзене уж случайно и по цели часове гледат врабчетата с гладен поглед. Е, остават си само с гледането, защото врабчетата не са прости. Знаят къде да се скрият. Сред гъстите клони, дори и през зимата, няма как някой да стигне до тях.
Да, врабчетата са тук. Крият се наблизо и не ги интересува светът наоколо. Не ги интересуват дори котките. Живеят си и си свиркат, така да се каже. Дори, когато мина съвсем наблизо не се притесняват, а продължават да чуруликат безгрижно.
В почивните дни спирам до храста, вадя фотоапарата и се опитах да ги снимам да ги снимам. Клонките пречат, но се надявах да попадна на някое по-суетно врабче. Едно едро и рошаво застана за миг неподвижно, но тогава изниква нов проблем.
-Хей!- чувам вик и свалям фотоапарата.- Какво си мислиш, че правиш? Ако някой дойде у вас, надникне през прозореца и започне да те снима, ще ти бъде ли приятно?
-Е, не е същото!- опитвам се да се защитя. - Това все пак е обществено място!
-Дрън, дрън!- не се съгласява врабчето.- Това си е навлизане в личното ни пространство и накърняване на правата ни!
Не говори рошльото, а друго врабче, което едва сега виждам. С блестящи очи и загладена перушина, в която всяко перце си знае мястото. Прилича на отличника на класа.
-Брей! Много сложни термини знаете!
-Знаем, я!- чурулика Рошльото.- Кажи му де, кажи! Нали по цял ден сме си тук в храста и ви слушаме. Какво ли още не чуваме. Кажи му, де!
-Точно така!- казва ми Отличникът.
-Значи така, а?- минавам в настъпление.- Подслушвате хората, значи! Знаете ли, че е незаконно?
-Ами затворете ни тогава!- не отстъпва Рошльото.- Кажи му, де!
-Точно така! Затворете ни!- казва ми Отличникът.
-Хей, аз не искам да ви затварям.- успокоявам ги.- Нито пък искам, да ви се карам или да ви следя. Просто исках да направя една две снимки и да ви попитам, защо се криете? Знаете ли, че хората мислят, че сте напуснали града?
-Крием ли се?- мига Отличникът.
-Ние от никого не се крием!- ежи се Рошльото.- Кажи му, де! Кажи му!
-Не се крием!
-Може, но си живеете в храстите и хората не ви виждат. Трябва да има някаква причина. Може би е ястребът. През зимата го видях, как жестоко удари един гълъб. Само че, гълъбът падна в храстите точно до вас и ястребът не можа, да го стигне.
-Хе, хе! Този ще ме убие!- смее се Рошльото.- Първо не беше ястреб, а сокол. Второ ние от никого не се боим. Кажи му, де! Кажи му!
-Сокол беше и не се боим от никого!- обяснява ми Отличникът.
-Е, може да греша. Щом казвате, че е сокол, сокол трябва да е било. Само че, се криете от нещо. Може би от гарваните. Станали са много и са по-опасни от сокола. Всъщност те го изгониха от града. Два дни, всеки път, когато го видеха се събираха на ята и го гонеха. Гонеха го, докато се превръщаха в малки точки на хоризонта. А пък миналата седмица видях, как един гарван гонеше щъркел. Опитваше се да му отскубне пера от опашката и май успя.
-Стига глупости! Казахме ти, че не се боим и от никого не се крием! Кажи му, де! Кажи му така, че да разбере най-накрая!
-Не се боим и не се крием!- казва ми Отличникът, но този път не спира.- Виж, ние сме врабчета. Не пречим на никого, а в храста ни е добре. Имаме си всичко, което ни е нужно, а и не липсваме на никого.
-Липсвате! Сигурно липсвате, защото иначе хората нямаше да се питат къде сте!
-Глупак!- чуруликат всички врабчета в куп.- Нищо не разбира! Кажи му, де! Кажи му, за какво става въпрос!
-Няма смисъл!- обръща ми гръб Отличникът.- Няма да разбере и след сто години. Хората не разбират тези неща. Не разбират, че когато някой ти липсва, не говориш за него, а правиш нещо, за да си го върнеш.
-Казаха ли ти го?- подскача Рошльото.- Казаха ти го! Правиш нещо, а не говориш!
-Може да съм тъп, но май разбрах!- отстъпвам аз.- Или може би само така ми се струва. Сега си тръгвам, но ще се върна, когато съм сигурен. Вие ще сте си тук нали?
Врабчетата обаче не отговарят. Вече са ме забравили и гонят техните си задачи. Едни такива врабчешки задачи, които ние никога няма да разберем. Шипковия храст им е достатъчен, а хората не им липсват. Всеки ден чуват разговорите им и ги виждат, как вървят по улицата. Понякога даже ни обсъждат, но не им липсваме. Нали така?
Ако някой ти липсва, не говориш за него, а правиш нещо, за да си го върнеш.

Мидите

Островчето сигурно беше част от загубения земен Рай. Едно от тези места, недокоснати от човешка ръка, които бяха виждали само на снимки. Снимки, които всички харесваха, но никой не вярваше, че са истински.
По белия пясък на малкият плаж нямаше нито една следа, а океанът лениво галеше брега с пяната на вълните си. Едно бяло облаче се носеше без посока в синьото небе, сякаш и то беше тук на почивка.
Помахаха за последен път на бялата моторница, която ги докара тук, а след това се затичаха по брега, като хлапета, дочакали мечтаната ваканция.
Бяха само двамата на острова. Само за една седмица, но толкова можеха да си позволят. Една седмица, далеч от всичко, което се наричаше цивилизация. Една седмица сами в загубения земен Рай.
Откриха мидите на втория ден. Бяха плували в червеното от изгрева море, после се любиха на брега и дълго останаха прегърнати, гледайки малкото бяло облаче в небето.
Докато слънцето се вдигаше в небето, построиха замък от пясък. Замък за принц и принцеса, живеещи в свят, създаден само за тях.
Поспориха за броя на кулите, за градинката и цветята, които трябваше да се посадят, събориха замъка и го построиха отново.
-Днес ще търсим съкровище!- каза той.
-О! Защо ти е друго съкровище?- нацупи се тя.- Нима аз не съм ти достатъчна?
Засмяха се, а после тръгнаха прегърнати по брега.
Островчето беше малко. Бяха разглеждали дълго сателитните снимки, още преди да го изберат за почивката и познаваха всяка палма или песъчинка, но когато видяха заливчето, се изненадаха.
Изглеждаше различно от снимките. Гладко като огледало, без нито една вълна, а плиткото дъно беше покрито с миди. Стотици миди, или може би милиони.
Някои бяха огромни с черни черупки, покрити разноцветни корали. Други бяха толкова малки, че нямаше да ги забележат, ако не искряха с всички цветове на дъгата.
Дълго останаха безмълвни.
-Боже! - промълви тя.- Наистина открихме съкровище. Прекрасно е!
-Ти си прекрасна!- засмя се той.- Красиво е, но не е съкровище. Тази вечер ще ти приготвя най-хубавата вечеря, която си имала.
-О, престани! Не бих опитала това.
-Защо! Не си опитвала и не знаеш какъв прекрасен вкус имат.
-Не мога! Не мога да си представя тези неща в устата си. Освен това четох, че мидите филтрират водата и поемат всички отрови от нея. Тези са тук сигурно поне от сто години. Представи си, какво има в тях.
-Глупости! Какви отрови може да има тук? Та тук човешки крак не е стъпвал. Освен това, може в някои от тях, да има перли. Сигурно някои са огромни. Представи си, как ще ти завиждат в службата, ако се върнеш с огърлица от бисери.
-Не! Сигурно не е редно! Не е хубаво нито, да ги ядем, нито да взимаме нещо от тук.
-Защо? В договора пише, че разполагаме с всичко на острова. Платили сме си! Ако имаше забрани или нещо опасно, щяха да ни кажат. Ела! Искам да намеря най-големия бисер за теб.
Целуна я, взе ръката ѝ и бавно нагазиха в прозрачната вода....

Бялата моторница бавно приближи брега. По белия пясък на малкия плаж нямаше нито една следа, а океанът лениво галеше брега с пяната на вълните си. Едно бяло облаче се носеше без посока в синьото небе, сякаш и то беше тук на почивка.
Бяха в загубения земен Рай. Едно от тези места, недокоснати от човешка ръка, които бяха виждали само на снимки. Снимки, които всички харесваха, но никой не вярваше, че са истински.

1 юни

Днес , първи юни е Международния ден на детето. Както всяка година ще се вгледаме малко повече в детските очи, ще говорим за желанията и проблемите на децата, ще ги критикуваме и хвалим и ще пускаме детски песнички във фейса, опитвайки се да си докажем, че детското в нас още е живо.
Днес е Международния ден на детето. Повтаряме го без да се замислим, но всъщност не е така. Днес е Ден на детето в България, но не и в света.
Датата на Световния ден на децата приета от ООН и ЮНЕСКО е 20 ноември, но почти никоя държава, не отбелязва деня тогава. Всяка си има свой Ден на Детето или Ден на децата, а датата на която ние празнуваме е наследена от участието ни в бившия Съветски блок.
Всъщност това няма значение. Важен е денят и вниманието за децата.
Аз тази година нямаше да пиша специален пост, но попаднах на горната информация и реших, че е интересна. В началото на блога, отбелязвах всеки значим ден. Правих го и през втората година и през третата. Понякога се повтарях, друг път си противоречах в написаното, но то беше отражение на мислите ми в този ден, а никога не съм го смятал за абсолютната истина.
Ако не бях попаднал на информацията, нямаше да пиша и за днешния ден. С написаното не мога да променя нещата, които не ми харесват, нито да убедя някого, ако той сам не мисли същото.
Нямаше да пиша и по друга причина. Вече съм погребал мечтата си и аз да имам някой ден дете, а племеницата ми вече не е дете, а млада дама. Има свой живот и мечти, които нямат нищо общо с детските. Тя е едно пораснало дете, заедно с още много, които се родиха и израснаха в години, които бяха съвсем различни от моето време. Години, които не бяха добри за живот, но децата се раждаха и растяха в тях.
Днес е Ден на детето, но аз си мисля не за малките деца, а за тези, които израснаха в тези години. Израснаха в едно безвремие и днес повечето от тях са излишни. Излишни хора, без бъдеще и настояще.
Е, България не е бедна африканска страна. Тези деца, можеха и да имат по-лошо детство. Можеше и да е малко по-добро, но не това е важното. Важното е, че днес те са излишни. Нямат нито настояще, нито бъдеще тук.
Тези, които имат късмет и възможност, ще се махнат от тук. Ще потърсят загубения си живот другаде и може би ще го намерят.
Ами останалите? Ами тези, които сега се раждат и растат?
Днес ще празнуват и може би ще получат подаръци, а утре ще са излишни. Излишни пораснали деца, без настояще и без бъдеще.
Знаете ли кое е най-лошото? Най-лошото е, че нищо не можем да променим.