Старите къщи – 6

Някога, не много назад във времето, защото и аз помня, повечето къщи в центъра на града приличаха на тази. На долният етаж с помещения за магазини, а отгоре бяха жилищата. После всичко се разруши и се образува огромно празно и грозно място, наречено площад. Носи името на Захарий Зограф, но той би се обърнал в гроба, ако можеше да научи.
Първата къща е от последните оцелели, запазени и поддържани.









Това не е къща, а ярмомелка. Май беше единствената в града и се чакаше доста. Снимах я, защото се учудих, че е оцеляла.


Грамада

Имало едно време един алчен цар. Не се интересувал от нищо друго, освен от парите. По цял ден си подреждал и броял парите.
Всъщност не било точно така. Подреждал и броял парите си вечер, а денем правел всичко, за да се сдобие с повече пари. Нощем Царят сънувал как се сдобива с планини от пари, но това се случвало рядко. Обикновено Царят не не можел да заспи, защото се боял, че някой ще открадне парите му.
Богатството на Царя растяло всеки миг, но той не бил доволен. Искал още и още и винаги намирал начин, да се сдобие с още пари.
Парите Царят естествено взимал от поданиците си. На тях дължал богатството си, но колкото по-богат ставал Царя, толкова по-бедни ставали поданиците си. Повечето от тях вече нямали пари за да си плащат данъците, но Царят не се притеснявал.
-Голяма работа, че нямат пари!- казвал Царят на бирниците си.- Все имат нещо друго, а всичко на този свят може да се превърне в пари.
Бирниците слушали думите на Царя и изпълнявали. Взимали всичко, което намерели. Взимали пари и всичко, което можа да се превърне в пари.
Богатствата на Царя растяло, а хората ставали все по бедни. Всичките опити за протести, Царят наказвал жестоко и след това отново вдигал данъците.
Един ден хората се събрали тайно, за да решат какво да правят. Не им било останало нищо, а бирниците взимали и последните трохи хляб от устата им. Много гладували, а други бягали по далечни царства, търсейки по-добър живот.
-Да вземем, да напуснем царството. -рекъл един човек.
-Не става! Цял живот сме живели тук. Тук ни е коренът, а вече сме на години. Които можеха, вече си тръгнаха.
-Тогава да вдигнем бунт!- предложил друг.
-Да вдигнем, ама сме слаби. Царските стражи, ще ни разпилеят, а след това пак ще вдигнат данъците.
-Тогава да прокълнем Царя!- предложел трети.- Всеки ще вземе камък и ще го хвърли, пред двореца, проклинайки Царя.
Никой не възразил и решили така да направят. От следващия ден, който минавал край двореца на Царя, хвърлял камък и го проклинал с най-страшните клетви, които знаел. Някой проклинали на на глас, други прошепвали проклятията си, а трети ги казвали наум, страхувайки се от Царя, но всеки хвърлял камък.
Купчината растяла с часове и скоро изпълнила площада. Царят наредил да я премахнат, но колкото и да махали камъните, те се трупали и трупали. Не минал и месец и Царят умрял. Никой не разбрал, дали клетвите били причината, дали камъните или просто му било дошло времето, но хората не се интересували.
Три дни всички в царствата празнували, а на четвъртия на трона се възкачил нов Цар.
Първата работа на новият Цар, била да си преброи богатството, а след това вдигнал данъците.
-Хайде да го прокълнем!- решили хората и купчината камъни пред двореца, започнала отново да расте.
Клели хората новия Цар, хвърляли камъни и купчината се превърнала в планина, по-висока от двореца.
Само че, новият Цар си оставал в цветущо здраве. Всеки ден, след като преброял парите си, излизал пред двореца и дълго гледал грамадата камъни. Гледал грамадата и устните му се свивали гневно.
Един ден още в ранни зори, Царят наредил глашатаите, да свикат всички поданици на царството пред двореца му. Когато се събрали, излязъл пред тях и казал:
-Скъпи, поданици! Не зная какво да кажа, за грамадата камъни, натрупана пред двореца ми. Не искам да зная, защо ги трупате, но и не ме интересува. Проблемът е, че камъните са малко. Затова от днес издавам нова заповед. Всеки поданик на царството е длъжен два пъти дневно да минава край двореца ми и да носи камък. Не! Длъжни сте да носете два пъти по два камъка. Който не мина и забрави камъните, ще бъде наказан сурово. Искам за месец, тук да има достатъчно камъни за новия ми дворец. Искам много, много камъни!

Стъпки по водата

Събуди се още преди първите слънчеви лъчи, да огреят върховете на планината. Облече се бързо и излезе на двора. Пое с пълни гърди утринния въздух и се усмихна доволно. После прескочи оградата и се втурна към езерото, което я чакаше.
Чакаше я всеки ден, нетърпеливо галейки с вълни брегът, където се появяваше. Чакаше я знаейки, че тя ще дойде.
Тя идваше запъхтяна, усмихваше се и присядаше на брега. Протягаше ръка, за да погали водата и след това застиваше в очакване. Чакаше приказката и тя не закъсняваше.
Всеки ден езерото започваше да разказва различна приказка. Различна, но винаги вълшебна и спираща дъха. Имаше приказки за принцеси, приказни замъци и рицарски турнири. Имаше приказки за добри и лоши магьосници, омагьосани замъци и страшни дракони. Имаше приказки за всичко.
Всеки ден, когато седнеше край езерото, новата приказка я чакаше. Нова приказка за новия ден.
Годините минаваха и тя растеше. В живота ѝ навлизаха нови неща и хора, но никога не пропускаше сутрешната приказка на брега на езерото.
Един ден обаче езерото остана безмълвно. Напразно чака да започне новата приказка. Нямаше приказка и на следващия ден.
-Хей! Искам си приказките!- извика тя и очите ѝ се напълниха със сълзи.
Не очакваше отговор и езерото мълчеше, но вятърът подгони няколко пожълтели листа и прошепна:
-Няма приказка.... Няма и да има повече....
-Но, защо?
-Защото ти чу вече всички приказки. Всички приказки за другите хора и места, които езерото помни. Сега остана само една....- чу гласът на езерото.
-Разкажи ми я! Моля те!
-Не мога.... Не трябва....
-Защо?
-Защото това е твоята приказка.... Ти ще я създадеш, такава каквато искаш. Ти ще живееш в нея и ще бъдеш щастлива или не. А някой ден, аз ще я разкажа на някой друг. Някой, който ще приседне до брега на езерото.
-Но, аз не зная как. Не зная къде и защо....
-Знаеш...- отвърна езерото.- Знаеш....
Слънцето се вдигаше все по-високо и високо, но тя не го забелязваше. Остана дълго замислена, търсейки нещо дълбоко в себе си. После се изправи, усмихна се и пристъпи напред.
Първата стъпка беше неуверена. Страхуваше се. Страхуваше се, че е сбъркала посоката и пътя. Последва втора стъпка, трета....
Страхът изчезна и стъпките станаха уверени, а после се затича. Тичаше напред с надежда и нетърпение.
Беше в своята приказка.... Единствената и истинската....

Ръката се спусна и с отработено завъртане на китката пусна плоското камъче. То се понесе ниско над водата, после докосна водната повърхност, отскочи и продължи полета си с поредица подскоци.
-Едно, две, три...., десет, единадесет....
-Не! Бяха десет и нито едно повече.
-Няма значение! Ти направи само три.
Повърхността още дълго потрепваше от бягащите вълнички, носещи се към бреговете. После езерото застина неподвижно и отрази в огледалото си белите облаци бягащи по небето.
-Искаш ли да опитаме отново?
-Добре, но няма да се състезавам.
Камъчетата полетяха заедно и заподскачаха успоредно. Всяко от тях искаше победата, напук на обявеното.
-Едно, две, три...., десет, единадесет....
-Хей! Какво е това?
По водата успоредно със двете дири се появи още една.
-Едно, две, три...., десет, единадесет, дванадесет....
Вятърът се появи внезапно. Изглади вълните от повърхността на езерото и изчезна, както се беше появил.
-Искате ли да ви разкажа една приказка?- чу се глас от езерото.- Една неписана приказка, която помня само аз. Гледайте стъпките.... Стъпките във водата.... Едно, две, три....


Центъра на Самоков

Исках да представя центъра на Самоков, но докато снимах установих, че единственото, което спасява картинката е зеленината. Иначе мястото около площада, наречен претенциозно Захарий Зограф, е по зле и от площад на запуснато село. За град претендиращ, че има желание да залага и печели от туризма, това положение е непростимо.
Не става въпрос за липса на пари. През общината минаха милиони от продажбите на общински имоти, но просто се „изпариха“.
Това е положението в момента.
Площада – огромно празно място с плочки пред сградата на общината. Сборно място на всички ветрове, през лятото е пещ, а през зимата се превръща в пързалка. От няколко години се монтира и изкуствена пързалка, но това е излишно дублиране. Единствено дърветата наоколо прикриват грозните неща.


Сградата на ДСК – Самата сграда е стара с хубава фасада, но мястото около нея е голо и запустяло. От три страни гледката прилича на африканска савана в сушава година.



Редицата дървени къщички пред старото кино, дърветата и пейките са добро попадение. Пръскалката с претенции за фонтан обаче, е рожба на нечие болно въображение. Вечер, когато се освети, изглежда още по-зле.



Една от забележителностите на центъра е запечатаната градска тоалетна и района около нея. Ако идвате в Самоков, не го пропускайте гледката.



В процентно отношение, неподдържаните площи сигурно са равни на тези, за които се полага някаква грижа. Двете градинки от Новата автогара до площада са от поддържаните, но нищо не е добавено, откакто се помня. За съжаление, погледът се отклонява и встрани.


В долната част на площада, в близост до Голямата чешма, можете да видите още две недоразумения. Сградата на бившата кооперация е сравнително стара, но грозната и безформена сграда вляво си е новичка. Построена е от местен зъболекар и злите езици твърдят, че сам е изготвил проекта. Проблемът обаче не е в него, а в този който е дал разрешението за строеж на „чудото“.



Още една представителна и забележителна сграда.


Когато дърветата нямат листа, грозотиите лъсват повече и „галят“ окото на гостите на града. Мисля, че решението не е в парите, а в отношението и липсата на вкус в градоначалниците. Когато виждаш в родния град само източник за лично обогатяване, вместо да се решават, проблемите се натрупват. За съжаление, скоро няма да има приятни промени.
Керванът си върви, кучетата си лаят, а самоковци дори не лаят.

Правилата на играта

Преди много, много години в едно малко царство накрай света царувал един Цар. Царят бил късметлия и царувал в хубави времена. Нямало войни, болести и природни бедствия. Нямало бунтове на поданиците, а и ламите и юнаците се били изпокрили в дън земя.
Докато бил млад, Царят недоволствал от това, че живее в толкова спокойни времена. Мечтаел да се случи поне една малка война, за да блесне с подвизи в нея. Мечтаел поне една престаряла Ламя, да обърка пътя и да посети кралството си, за да се хвали на внуците с кожата ѝ.
Само че, с годините Царят разбрал, че всъщност е късметлия и все по-рядко се оплаквал.
За да запълни многото свободно време обаче, Царят измислил една игра. Това било много забавна, увлекателна и сложна игра и запълвала дните и част от нощите на Царя.
Имало обаче един проблем. Царят трудно намирал достойни противници, а когато намерел някой той бързо се отказвал по неизвестни причини.
Един казвал, че правилата са много сложни, друг твърдял, че Царят е изключителен играч, какъвто втори в света няма, трети се оправдавал със здравето или лични проблеми. Всички се отказвали.
Царят всеки месец търсил нови играчи, но след няколко загуби и те се отказвали.
Причината обаче не била в изключителните качества на Царя или нещо друго от изброеното, а в правилата на играта. Те били много сложни и само царят ги знаел, защото той ги бил създал. Всеки път, когато имало вероятност да загуби, Царят изваждал някое правило и взимал победата.
-Но, това правило не го знаех, Ваше Величество! - възмущавал се загубилият.
-Няма значение!- отсичал Царят.- Правилата са си правила!
-Но, това правило гласеше друго, Ваше Величество!- протестирал друг загубил.
-Не е вярно! - отсичал Царят. - Правилата са си неизменни и не са променяни от създаването на играта. Ако пък случайно съм го цитирал грешно, не е моя вината, а на несъвършената ми памет. Случва се на всеки, но не е фатално. Хайде да играем отново!
Така играел Царят, но след година вече не можел да намери никакъв противник.
-Не искам да играя по правила, които знаете и помните само вие, Ваше Величество! - отсичал всеки, на когото Царят предлагал да играят.
Съперници нямало, а Царят обичал играта и след дълги терзания, решил да запише правилата. Извикал писаря и започнал да диктува.
Диктувал цяла седмица, после прегледал написаното и започнал отначало. След месец най-после правилата били записани и Царят поканил съперници от цял свят да премерят сили с него.
Само че, положението не се променило. Царят печелел всяка игра и противниците му, сърдити бягали.
-Защо бягате?- смеел се Царят.- Сега какво не ви харесва? Искахте написани правила и ги имате.
-Има ги и според правилата, аз трябва да спечеля.- възмущавал се загубилият.- В правилата пише....
-Не е така!- отсичал Царят.- Вярно, че на хиляда двеста четиридесет и трета страница е това, което сочиш. Само че, погледни осма, деветдесет и девета и на хиляда осемстотин и трета страница!
-Ами там пиша за друго, Ваше Величество! Няма връзка със ситуацията.
-Пише, това което чета, глупако!- смеел се Царят и карал стражите да ударят десет тояги на възмущаващият се.
И понеже желаещи все така липсвали, Царят допълнил правилата с още едно:
Който откаже да играе с Царя, се наказва на момента с десет тояги на голо.
След това нещата си дошли на местата. Царят винаги имал противник и винаги побеждавал, а противниците му рядко протестирали.
След година Царят се сетил за още нещо. Дотогава законите в царството не били записани. Създавал ги и ги помнел самият той и понякога имало хора, които били недоволни.
Царят наредил да запишат и законите, както правилата на играта. Така никой не можел да го обвини, че измисля нови или променя старите закони.
Виж, как ги четял, било друг въпрос. Важното било, че всичко е по правилата.

Старите къщи – 5

Още няколко стари къщи в Самоков. Сигурно няма да успея да снимам всички, а във всяка от тях има късче история. Няма значение, колко е голямо късчето, хубаво е да го съхраняваме.










Скоро научих, че Общинската библиотека през лятото е организирала инициатива с децата, за създаване на електронен архив със снимки на стари къщи. Чудесна инициатива и се надявам, някой ден този архив да е достъпен и в мрежата. Надявам се, да се запазят поне на снимки, колкото се може повече късчета история, защото съдбата на повечето е такава:


Коминът е от къща в самия център, до Голямата чешма, а за мой срам си спомням само бегло, как изглеждаше.

Сърцето на есента

Слънцето напичаше хълмовете, местейки се бавно към залеза си. Под лъчите му дърветата изглеждаха като огнен вихър, полюшвани от повеите на вятъра. Тук там, някое листо се отронваше и с плавно въртене се спускаше към земята и притихвайки долу мъртво.
-Красиво е!- усмихна се Ана.- Това е най-красивата есен, която съм виждала.
Едно бяло облаче се втурна сред дърветата в гората, завъртя се около нея няколко пъти и възмутено изплака.
-Не! Ти наистина ли не разбираш? Нещо не е наред и то от мига, когато вие дойдохте тук. Тук нямаме есен, нито зима, нито дори това, което наричате лято. Тук винаги е била вечна пролет. Сезон на раждането, красотата и любовта. Тук няма смърт и болка, а зад това, което се случва и ти наричаш красиво, се крият точно смъртта и болката.
-Съжалявам!- смути се Ана.- Просто съм свикнала да възприемам тази гледка по друг начин. Сигурна съм, че причината не е в нас. Спазваме всички процедури за контакт и ненамеса. Проверени са на безброй планети и наистина работят.
-Не ме интересуват другите планети!- нервно се наду облачето и почервеня.- Нещо става тук. Нещо което е лошо. Нещо, което не се е случвало преди, дори когато Мързеливците са били тук.
-Кои са Мързеливците?- попита Ана. - Не сте ги споменавали друг път.
-Не сме и нямаме желание. Те са били стара раса, която е живяла тук преди нас. Знаели са много, можели са много, но са били особняци. Странели от всички останали, не споделяли и не се намесвали. Митовете казват, че можели да променят времето и дори планетата. Понякога го правели и последиците били страшни. Накрая сътворили това, което е планетата ни днес. След това по някакъв начин забранили промените и си тръгнали. Някои легенди разказват, че ние Пазителите също сме създадени от Мързеливите. Остави ли ни в наследство планетата, за да се грижим за нея и да я пазим. Само че, никога не се е налагало, да правим каквото и да е. Никога нищо не се е променяло тук, докато не дойдохте вие и развалихте всичко!
-Не! Не! Не!- опита се да протестира Ана.- Трябва да има друго обяснение.
-Ами, щом така мислиш, дайте това обяснение! - почервеня отново облачето.
-Не го знаем, за съжаление.- наведе глава Ана.- Не го знаем, но учените ни работят и скоро сигурно ще открием защо планетата се променя.
-Не! Не скоро! Не разбирате ли, че няма време! Дайте обяснение и направете нещо! Иначе с тръгвайте от тук!
-Трудно е.... Не знаем много неща за вашата планета. Липсват ни данни, които да анализираме, а вие с нищо не помагате. Скачате, играете с вятъра или се гоните по поляните, а на всеки въпрос отговорът е свиване на рамене. Какви Пазители сте, щом дори не познавате това, което пазите?
-Информация ли? Това ли ви трябва? Ние не разполагаме с такава. Просто сме Пазители и не ни трябват излишни знания. Знанията се трупат в Архиватора.
-Как се трупат? Какво е Архиватора?
-Хм! Не съм сигурен, че трябва да ви казваме!
-Нима имате друг изход!
Пазителят погледна към короните на дърветата. Червеното от залеза, се превръщаше в черно, а листата падаха едно след друго, оголвайки все повече короните.
-Добре, ще ви заведа. Само че, моля те, побързайте! Моля, ви!
Архиваторът беше просто един огромен черен облак. Беше се свил в клоните на вековно дърво, което за разлика от останалите, нямаше нито един лист.
-Не съм сигурен, дали трябва да говоря с вас.- отсече Архиваторът още преди да го заговорят.- Никой не ми е давал такива правомощия. Имам право само да събирам информация и да пазя Онова нещо.
-Идиот!- възкликна Пазителят.- Не се прави на интересен, защото нямаме време. Вече загуби доста, а и издаде единственото нещо, което не трябваше да им казваш.
-Какво е Онова нещо?- попита Ана.- Защо го пазиш ти, а не Пазителите?
-Няма значение.- отсече Архиватора.- Свързах се с това, което наричате компютър. До час всички данни за планетата, ще му бъдат предадени. Само че, е късно. Не можете да помогнете. Никой не може. Виж дърветата.
Дърветата бяха зле. Бледата луна осветяваше голите им клони, по които не беше останало нито едно листо. Внезапно небето потъмня и заваля сняг.
-Неееее!!!- извика Пазителят.- Вие сте виновни за всичко. Махайте се и не се връщайте никога повече!
Пазителят побягна, а Ана сви рамене потръпвайки от студа. Погледна Архиватора, понечи да каже нещо, но се отказа. Обърна се и тръгна към кораба.
-Чакай!- спря я Архиваторът.- Искаше да ти покажа Онова нещо. Не, че вече има значение, но след като планетата загива, вече е излишно да го пазим. То е тук. В хралупата до корените на дървото.
Ана пристъпи към Архиватора. Не виждаше нищо, освен смътните очертания на хралупата. Потръпна, но овладя страха си и протегна ръка.
Приличаше на камък с обла форма и смътно напомняше на сърцата, от детските рисунки на Земята. Беше студено и тя го притисна в шепи, за да го стопли, но тогава то засия. Засия с бледа призрачна светлина, която се усилваше и усилваше.
-Какво е това?- попита Ана.
-Никой не знае. Предполагам, че е оставено от Мързеливите, но историята му е загубена във вековете. Вземи го! То реагира на твоята топлина и може би така трябва. Не зная дали ще помогнете на планетата ни, но вече знаете всичко за нея. Нали това искахте?
Ана преглътна думите и наведе глава. Тръгна към кораба, но не гледаше къде върви. Светлината от камъчето се усилваше, но тя не се нуждаеше от нея. Краката ѝ сами я водеха, избирайки пътя, сякаш бяха вървели по него хиляди пъти.
Когато утрото настъпи, Ана излезе навън. Слънчевите лъчи се отразяваха от снега и караха очите неволно да се присвиват от болка.
Сред дърветата се гонеха и играеха няколко Пазителя. Търкаляха се в пухкавата покривка, събаряха снега от клоните и несръчно опитваха да се заверят със снежни топки. Бяха весели, като деца, каквито всъщност винаги са били. Един от тях видя Ана и се втурна към нея.
-Красиво е! Нали!
-Красиво е!- отвърна Ана.- Само че,... Само че, ние утре си тръгваме. Не знаем как да ви помогнем. Според нашите учени планетата ви е здрава, но някъде сигурно бъркаме. За промените трябва да има някаква причина, но не я открихме. Може би, причината сме ние.
-Никъде няма да ходите!- ядоса се облачето Пазител.- Както винаги нищо не разбирате. Да, причината сте вие, но това което се случва, не е краят. Може би е ново начало. Може би събудихте планетата за истински живот. А животът винаги е по-добър и от най-красивия сън.
-Не! Тръгваме си. Само не знаем какво да правим със сърцето. Така нарекохме онова нещо. Температурата му спря да се покачва и светлината се стабилизира, но не можем да разберем какво е. Прилича на някакво яйце, но не можем да видим какво е вътре.
-Защото не виждате нищо.- засмя се Пазителят.- Това не е яйце. Прилича на сърце и е сърце. Сърце, което вие събудихте. Сърце, което се събуди с есента. Сърцето на есента, което завъртя отново кръговрата тук.
-Сърцето на есента.- промълви Ана.- Красиво е. Красиво, както всичко на тази планета. Красиво, като това, което беше и като това, което идва.
Красиво, като сърце от детска рисунка....

Киното

Някога нямаше много начини да прекараш вечерта. Киното беше едно от нещата и не мога да преброя часовете прекарани в него. Не мога да се оплача от липса на разнообразие. Филмите се сменяваха два пъти седмично, поотделно за двата киносалона. На всичко отгоре в събота сутрин в малкия имаше детска прожекция, където се извъртяха, дори сериите от Мики Маус.
Прожекции имаше и в салона на сградата на ДНА, но там беше само за военни и семействата им. Все пак, понеже живеех наблизо успявах , да гледам почти всички прожекции там.





Старата сграда още стои, но вече не е киносалон. Помещенията са преградени и има офиси, магазини и заведения. Големият киносалон е неизползваем, а в малкият мисля, че е кухнята на пицарията, въпреки подвеждащия надпис.



Фасадата днес е скрита от дърветата. На места е подновена, на други неподдържана, а хората още по навик я наричат киното. Остатък вълшебното време на детството.

Проходът

В една висока планина, някъде далеч на изток, живеело едно племе. От векове, живеело в планината и познавало всеки камък в нея и всяко дърво. Познавало кратките лета и мразовитите ледени зими, когато дори животът в планината замръзвал. Познавало камениста почва, която раждала едва толкова, колкото да осигурят хляба си. Познавало тесните пътеки, по които всяка стъпка встрани водела до сигурна гибел.
Познавало племето планината си, харесвало я и я обичало. Тя им давала всичко от което се нуждаели. Била различна през всеки сезон и част на деня, но винаги красива.
Хората били доволни от планината си, но не така мислели вождовете им. Всеки път, когато имали възможност, вождовете се оплаквали от съдбата, отредила им да ръководят толкова бедно племе, на такова забутано място. Чувствали се призвани за по-важни неща и не спирали да мислят, как да променят нещата.
Всъщност племето не било толкова бедно. През планината минавал важен път, по който винаги минавали хора. Пътниците не можели да се справят сами и наемали местни хора за водачи. Плащали си и следвали стъпките им, за да преминат през единственото място, където това било възможно. Много от пътниците харесвали планината и се връщали в нея просто, за да се насладят на красотата ѝ. Красота, каквато не били срещали на друго място.
През планината минавал тесен проход и който искал да премине, трябвало да плати малка такса. Таксата, прибирали вождовете, но никога не им била достатъчна.
Един от вождовете на племето, след дълго умуване решил, че е намерил начин, царството и самият той, да станат по-богати. Един ден увеличил таксата за преминаване през прохода двойно.
Пътниците се ядосали, но нямало какво да правят. Махнали с ръка и плащали новата такса.
Приходите се увеличили, но след месец вождът решил, че отново не са достатъчни. Затова вдигнал отново таксата и зачакал торбите с пари, потривайки ръце.
Само че, приходите не се увеличили. Пътниците престанали да минават през прохода. Направили си сметката, че ще са на сметка, ако заобиколят планината, губейки време, но спестявайки таксата.
Вождът нямало какво да прави. Върнал старата такса, но не спрял да мисли, как да увеличи приходите си. Мислил, мислил и един ден измислил. Събрал хората от племето и им казал, какво е решил:
-Благодарение на изключителният ми интелект и грижата ми за вас, намерих начин, да увеличим приходите на царството. Начинът е елементарен и лесен, поне за моя ум. Имаме един проход, който не носи приходи. Ако имаме два прохода, приходите ни ще са двойно по-големи. Ако проходите са три и доходите ни ще нараснат тройно. Затова още от днес започваме да прокараме нов проход. Всъщност, не! Ще прокараме два, три, четири прохода. Ще прорежем планината с проходи във всички посоки. Така приходите ни ще се вдигнат многократно, а и на вас ще е по-лесно. Вместо да треперите при преминаване по тесните пътеки, ще се придвижвате бързо и удобно.
-Ама...- опитал се да възрази някой, но вождът не го слушал.
Разпределил хората, поставил задачи и всички се втурнали да прокарват нови проходи. Прокарали още един проход, след него втори и трети и не спирали, увлечени в мечтите за богато и светло бъдеще.
Минали години и цялата планина била прорязана от проходи. Имало проходи, водещи във всички посоки и до всяка точка.
Само че, хората не станали по-богати. Не станали по-богати и вождовете им, защото въпреки, че пътищата били повече, пътниците си останали все толкова. Освен това, тези от пътниците, които се връщали просто да се полюбуват на планината, вече ги нямало. Планината не била същата , уникална, дива и неповторима, а проходите са само за преминаване, а не за красота.

Общината

От месец - два ми се иска да представя в снимки центъра на Самоков. За съжаление все още търся точните места и снимки. Прекалено разнолик е, а малкото хубаво съжителства с много грозно и истинската картинка се губи. Може би, задачата е непосилна за мен или пък бъркам, опитвайки се да обобщя несъвместими неща.
Ето например, на долната снимка е старата страда на общината. Всъщност не цялата сграда беше заета от администрацията. На първия етаж се намираха градските хали. Огромен студен магазин облицован с плочки , в който или нямаше нищо, или имаше опашки за олио, брашно или нещо друго.



От тогава населението на общината не се е увеличило. Поне не толкова, че да оправдае новата общинска сграда. На преден план всъщност е бившият Партиен дом, където днес се намира Общинската библиотека, бюрото по труда и офисите на няколко партии







Бялата нова сграда и без тази част е огромна, но се пука по шевовете. Дотолкова е препълнена, че част от работещите в общинската администрация са принудени, да прекарват работното си време в кафенетата наблизо.
Как ли са се справяли навремето?

Съвет

Един ден Царят на едно царство имал нужда от съвет. Той, Царят всеки ден имал нужда от съвети. Имал нужда от съвети, как да ръководи царството. Имал нужда и от съвети, как да търпи Царицата или пък кое оръжие е най-подходящо за поредния лов. Имал нужда от съвети, какви обувки да носи на следващия бал или пък коя мантия е най-подходяща за новия му портрет.
Само че, този ден Царят нямал нужда от обикновени съвети. За обикновените имал един куп съветници, на които плащал щедро, за да дават съвети за ежедневните неща. Често съветите, които му давали не били правилни, но Царят не се притеснявал много. Сега обаче нещата били различни.
Царят имал нужда от правилен съвет, за нещо много важно за него. Толкова важно, че нямал намерение да го споделя нито с многото си съветници, нито дори с Царицата.
Царят не спал цяла нощ. Прехвърлил през ума си всички хора, които познавал. Търсел подходящ човек, за когото да е сигурен, че ще му даде правилен съвет. Само че, се оказало, че не познава такъв човек.
На другата сутрин Царят свикал всичките си съветници. Така и така им плащал, може ли да решат поне част от проблема му.
-Драги съветници, имам нужда от съвет. Само че, този път съветът не е обикновен. Трябва ми важен съвет и искам да зная, кой на тази земя е най-добрият съветник. Съветник, който знае точните отговори дори на най-трудните въпроси. Съветник, който може да даде възможно най-правилния съвет.
-О, Ваше Величество!- скочили съветниците. - Има такъв човек и то близо до вас. Дори не е един, а много хора са достойни да ви дадат съвет. Това сме ние, Ваше Величество!
-Я, млъквайте!- ядосал се Царят.- Зная колко струвате, но по-добри не мога да намеря, пък и съм свикнал с глупостите ви. Сега искам от вас да си свършите работата, поне веднъж, както трябва. Ако вие имахте нужда от важен, ама много важен съвет, към кого бихте се обърнали?
Замислили се съветниците. Мислили, мислили цели три дни, а накрая препоръчали на Царя един мъдрец, който живеел в планините.
Пътят бил дълъг и опасен, но Царят веднага се приготвил за път. Пътувал цяла седмица, но достигнал благополучно до планината, където живеел мъдреца. Върховете ѝ опирали в небето, а склоновете ѝ били покрити с вековни непроходими гори, през които нямало пътеки. Нямало как да намери мъдреца в тази дива планина.
Царят разпитал хората, които живеели наоколо и накрая намерил човек познаващ планината.
Бил беден дървар, който едва свързвал двата края, но не се оплаквал. Прехранвал семейството си, като сечел дърва и ги продавал. Излизал сутрин рано и се прибирал след мръкване.
-Виж, какво!- рекъл му Царят.- Тръгнал съм при мъдреца, който живее в планината и ако ме заведеш, ще те възнаградя богато. Нали знаеш къде живее?
-В планината живее само един човек. - отвърнал дърварят. - Не съм сигурен, че е мъдрец, но щом искате ще ви заведа до дома му.
-Как така, не си сигурен?- попитал Царят.-Целият свят, казва че е мъдър, а ти наопаки.
-Ами не зная, дали е мъдър, Ваше Величество. Рядко сме говорили и все за обикновени неща. Само че, кой мъдър човек би избрал, да живее на това диво място? Кой наистина мъдър, би се скрил от хората?
-Не разбираш! Истинската мъдрост може да се добие, само на такива отдалечени места. За да постигнеш истинската мъдрост, са нужни години концентрация.
-Не разбирам.- засмял се дърварят.- Само че, аз не бих катерил планината, за един съвет, какъвто и да е.
-А ти, когато имаш нужда от съвет, към кого се обръщаш?
-А аз от съвет рядко се нуждая. Животът ми е обикновен и почти нищо не се променя. Ако все пак се случи, зависи за какво се отнася. Ако се отнася за селото, питам старите хора. Те са живели тук цял живот и никой по-добре от тях не познава, какво е нужно на селото. Ако се отнася за дома ми, питам жената и децата. Кой по-добре от тях познава семейството ми? Ако се отнася нещо, което не зная, питам учителя на децата. Ако се отнася за болест, питам лекаря.
-Грешиш!- рекъл му Царят.- Тези, до които се допитваш, може да ти дадат някакъв съвет, но мъдрецът ако попиташ мъдрецът от планината, неговият съвет, ще е по-добър.
-Вие грешите, Ваше Величество.- отвърнал дърварят.- Мъдрецът може да даде наистина добър съвет само за две неща. За себе си и за голите планински върхове. Само тях познава той, а аз не бих приел съвет от него за друго.
Царят решил да не спори повече, махнал с ръка и тръгнали. Изкачвали се дълго, борейки се с много препятствия. Накрая стигнали до мястото, където живеел мъдреца и Царят получил желания съвет.
После се върнали в двореца си. В началото бил доволен, но скоро разбрал, че съветът не е този, който му бил нужен. Приличал на съветите, които му давали неговите съветници.
Един ден Царят събрал съветниците си и им казал, че повече няма нужда от техните съвети.
-Щом такава е волята ви, Ваше Величество, добре.- казали съветниците му.- Само че, защо взехте това решение? Сигурно мъдрецът от планината ли ви е дал този съвет?
-Не! - засмял се Царят.- Взех това решение сам, защото кой друг освен мен знае по-добре, какво ми е нужно. В бъдеще, ще искам съвети, не от хора, които се наричат съветници или мъдреци, а от такива, които познават това, за което им искам съвет.