Трудно е да си принцеса

Държа книгата в ръце и се колебая, дали да я отворя. Корицата е стилна, черно-бяла с контрастни златисти букви: От нея ме гледа жена, чието лице и име са известни на целия свят. Даяна, принцесата, която изживя своята приказка и умря в нея. Принцесата, на която милиони се възхищават и още повече завиждат.

Всъщност, само се правя, че се колебая. Няма да отворя книгата, защото и аз съм от тези, които ѝ завиждат.

– Не е вярно! – ми казва Антон. – Ти не можеш да изпитваш завист.

Антон е моя единствен приятел и най-добрия човек, когото познавам. Освен това има най-красивите сини очи на света. Толкова сини, че само тях видях, когато се срещнахме за първи път.

Бързах, защото закъснявах за училище и се блъснах в количката му.

– Извинявай! – усмихна се виновно той. – Не беше нарочно.

Усмивката му беше второто нещо, което видях. После забелязах слабото му тяло, отпуснато безпомощно в инвалидната количка.

По-късно, когато директорът го представи, научих, че е болен. Коварна болест, чието име не пожелах да запомня, разрушаваше тялото му. Майка му го водеше в училище всяка сутрин и го взимаше след часовете, но след няколко месеца се отказа. Децата бързо го забравиха, но аз всеки ден минавам през тях, за да го видя и да поговорим.

– Завиждам – навеждам глава. – Съжалявам, че те разочаровам, но точно това изпитвам.

– Е, ти знаеш по-добре – въздъхва. – Обаче не е хубаво. Завистта е болест, много по-страшна от моята. Моята разрушава телата, а завистта разрушава душите.

– Глупчо! – погалвам го по косата. – Има два вида завист. Можеш да завиждаш, защото искаш нещо, което някой друг има. Можеш да завиждаш и защото се радваш, че някой има нещо, което ти нямаш. Второто е благородна завист.

– Вики – отвръща Антон, – защо усложняваш нещата? Завист е грозна дума. Не е ли по-лесно да кажеш, че се радваш за нея?

– Добре де! – отстъпвам. – Радвам се за принцесата. Радвам се, защото тя е една от нас, приказните герои. Радвам се, защото е открила своята приказка и я е изживяла. Доволен ли си?

– Така е по-добре – усмихва се. – Обаче нейната приказка няма щастлив край. А това за приказните герои не го разбрах?

– Защо мислиш, че една приказка задължително трябва да има щастлив край? Щастието е като птиче, кацнало на рамото ти. Красиво е, но плахо. Трябва да се радваш на миговете, когато е там. А за нас, приказните герои... – колебая се. – Ще споделя с теб, но не трябва да казваш на никого. Обещаваш ли?

– Обещавам!

– Добре... Обичаш да ти чета и разказвам приказки, нали?

– О, да! Днес искам да ми прочетеш любимата, тази за Снежната царица. Когато Герда се разплаква и сълзите ѝ ...

– Ще ти я прочета утре. Тони, къде живеят приказните герои? Какво се случва с тях, когато приказката завърши?

– Ами... Сигурно има вълшебна страна на приказките. Там приказните герои живеят щастливо, до края на дните си.

– Не е така. Приказните герои живеят тук, сред хората. Изглеждат нормално, живеят обикновен и често пъти скучен живот. Знам това, защото всички в моето семейство са приказни герои. Баща ми е цар, майка ми е царица, а ние със сестра ми сме принцеси. Леля ми е магьосница, а в реката край града живееше принцът жабок, но през пролетта един щъркел го изяде.

– Шегуваш се – смее се Антон. – Теб мога да си те представя като принцеса, но баща ти като цар? О, не!

– Смей се, колкото искаш. Баща ми наистина е цар. Или поне може да стане някой ден. Проблемът е в това, че макар да сме приказни герои, никой от нас си няма приказка. Трябва сами да открием нашата приказка, да я изживеем и то не как да е. Тя трябва да е интересна и вълнуваща. Само тогава хората ще я разказват с години и ще я запишат. Ако не успеем, цял живот си оставаме обикновени хора. Баща ми и майка ми са загубили надежда, но аз съм сигурна, че някой ден ще намеря своята приказка и ще стана принцеса.

– Нима да бъдеш обикновен човек, е нещо лошо? – пита Антон. – Знаеш ли, ще се радвам, ако някой ден станеш принцеса. Обаче ще съм и тъжен. Ще живееш в замък, а там не пускат хора като мен.

– Не искам замъци, каляски и балове! Не искам моята приказка да е такава! Ще бъда принцеса, която помага на всички. Например... Лекарите казват, че твоята болест е...

– Казват, че ще скоро ще умра. Защо никой не смее да ми го каже? Нима, ако не споменават смъртта, тя ще ме подмине?

– Тони, не говори така! Няма да умреш! Лекарите не знаят всичко. Дори да са прави, няма да допусна да умреш. Сега не знам какво да направя, но когато стана принцеса...

– Вики!!! Харесвам приказките, но само децата вярват в тях. Върви си, моля те! Искам да остана сам...

– Виктория! – чувам гласа на баща ми. – Млада госпожице, бихте ли дошла в кухнята? Веднага!

Ядосан е и знам защо. Знам всяка дума от лекцията, която ще ми изнесе.

Чака ме седнал на неговия „трон“, фотьойла пред телевизора, изпънат и сериозен. Майка ми е застанала зад него, притиснала ръце към сърцето си. Катя, сестра ми също е там. Уж поправя грима си, а използва огледалото, за да следи всичко.

– Усмивка ли виждаме на лицето ви, млада госпожице! И то в момент, когато трябва да се срамувате? – размахва пръст баща ми. – Ние с Вашата майка никога не сме жалили време и усилия, за да Ви научим на всичко, което е необходимо да знае и може дама с Вашето потекло и бъдеще. И какво получаваме в замяна? Бележка от училището, че Нашата дъщеря пуши...

– Не съм пушила! – опитвам се да обясня. – Бях с приятели, които пушеха, но аз не съм.

– С какво сме заслужили това? – хваща се за главата баща ми. – Нима всичките Ни усилия са били напразни? Млада госпожице, принцесите не прекъсват баща си, не пушат и не лъжат. Знаем, че е трудно да осъзнаете това на вашата възраст, но вземете пример от сестра си. Тя е съвършената принцеса и бих заложил половината си Царство, че ще намери своята приказка.

Катя ми намигва в огледалото. Знае, че не лъжа, но няма да ми помогне. Принцесите не прекъсват възрастните, а тя според баща ми е съвършената. Той не подозира, че след училище, вместо на уроци по пиано, тя пуши трева и се целува с Ясен, приятеля ѝ.

Е, аз няма да кажа на баща ми това. Не защото съм принцеса. Няма да кажа, защото тя ми е сестра и я обичам.

– Виктория! – стресва ме гласът на баща ми. – Чу ли поне една дума, от това, което ти казах? И ако си чула, разбра ли, за какво става въпрос? Не знам, какво да правя с теб, дете. Хиляда пъти сме водили подобни разговори, а резултат няма.

– Хиляда сто четиридесет и три.

– Какво хиляда сто... Ааааа! Ти се подиграваш с мен! Този път премина всички граници. Ще бъдеш затворена в стаята си през уикенда. Без телевизия, без телефон и компютър. Знам, че това наказание няма да те промени, но за Бога, дете! Не знам какво да правя с теб. Не знам...

Вратата се отваря тихо и чувам, как някой предпазливо се промъква в стаята. След миг Катя се мушка в леглото и двете се кикотим като луди.

– Тихо, ще ни чуят!

– Няма, вече спят. Нося ти шоколад.

– Дай го! Ще оцапаме всичко, но няма значение. А ти ще загазиш.

– Заради един шоколад ли?

– Не! Заради целувките с Ясен. Аз няма да те изкажа, но все някой ще го направи.

– Не ми пука! А и какво като го направят? Няма да стана принцеса? Че аз не искам. Няма да имам своя приказка? Хи-хи-хи... Аз я имам вече. Всеки миг, когато съм с него, е приказен. Разбираш, нали? Сигурно изпитваш същото с Антон?

– Антон умира, Катя.

– Ох! Съжалявам! Искам да ви помогна, но не знам как.

– Аз също... Може би... Може би, ако стана принцеса, ще намеря начин да му помогна?

– Принцесите нямат власт над живота и смъртта, Вики. Само магьосниците имат.

– Леля? Тя нали е магьосница? Сигурно може да помогне?

– На теория, да. Обаче магиите не я влекат. Чете любовни романи, а книгата с магиите е захвърлила на тавана.

– Катя, мислих ли, че...

– Какво? О, не! Няма да го направиш, нали? Всъщност... Всеки сам трябва да намери своята приказка, Вики.

– И да я изживее така, че да е толкова интересна и вълнуваща, че да бъде разказана...

Отварям прозореца. Хладният въздух нахлува вътре и разпръсква бавно дима. Остава само гадната миризма...

В ъгъла Кристалната топка проблясва с мека светлина и ме примамва. Знам какво ще видя в нея, но пристъпвам нетърпеливо. Да, всичко е наред...

Усмихвам се, но в този миг картината изчезва и виждам отражението си. Сивата сплъстена коса огражда лице на непозната старица, покрито с дълбоки бръчки.

Е, не съм очаквала друго. Исках приказка и я получих. Знам, че ще е трудно. Няма да живея в замък, няма да имам каляска и да ходя на балове. В моята приказка ще помагам на хората. Сигурно няма да е интересна и вълнуваща, няма и да бъде разказана, но ще бъде моята приказка. Истинската приказка на една истинска принцеса...

*Този разказ написах преди около три месеца, за участие в един конкурс. Обаче, не поводът за написването е важен, а идеята. От година или две имам(или поне имах) желанието да напиша детски роман(или по-вероятно повест). Е, с малки промени, това ще е последната глава. А дали ще го напиша, не зная... За да се получи, трябва да го напиша със сърцето си, така, както мога. За съжаление, напоследък чета прекалено много текстове, написани не от автори, а от Егото им... И това ме кара да бъда по-критичен, по-взискателен към себе си, но и по-неуверен...

Генезис

Събуди се в добро настроение. Прозя се лениво, протегна се, запали нощната лампа и се изправи пред огледалото. Прокара пръсти през косата си и се усмихна, любувайки се на играта на мускулите под тънката кожа. Нахлузи любимите си стари шорти, обу на бос крак маратонките и подсвирквайки си, излезе навън.
Във фоайето видя Стивън. Отново беше прекарал нощта тук. Излегнал се на дивана, гледаше втренчено големия екран на отсрещната стена. Екранът беше тъмен, почти черен, но той вероятно не осъзнаваше това.
– Утре трябва да дойдеш с мен – опита се да го заговори. – Първия път е трудно, но нищо не може да се сравни с удоволствието, което изпитва тялото след крос от три километра.
– Удоволствие ли? – промълви лениво Стивън. – Удоволствието е серия от електромагнитни импулси, които организмът превръща в допамин. Клото го прави по-добре от глупавото ти тичане.
Бяха спорили много пъти по темата. Стивън не беше единственият от екипажа, който изповядваше тази философия. Обаче беше последният.

Когато пресече финала, сърцето му се опитваше да изскочи от гърдите, а дробовете искаха да се пръснат, но времето беше далеч от най-доброто му постижение.
Знаеше, че новото му тяло е най-съвършеното от всички досега. Проблемът не беше в тялото, а в това, което го управляваше.
На връщане прехвърли през ума си задачите за днешния ден. Нямаше нито една задължителна или спешна. Можеше да отложи всичките и да прекара деня край басейна, гледайки стари филми. Можеше, но нямаше да го направи. Графикът, който спазваше всеки ден, беше единственото, което го крепеше. Единственото, което го спираше да последва другите.

Стивън все така лежеше на дивана, но Вик усети, че нещо не е наред. Докосна го внимателно. Тялото беше топло, но прекалено отпуснато. Не откри пулс и признаци на дишане.
– Кло?
– Съжалявам, Вик – чу гласа ѝ и екранът светна. – Опитах се да го спра, но не успях. Изключи се.
– Няма защо, Кло. Това е негов избор и право.
Беше предвидил, че това ще се случи, но не успя да сдържи сълзите си. Чуваше гласа на Клото, но не я слушаше. Каквото и да казваше, вече нямаше значение. След триста двадесет и две години вече нищо нямаше значение.

Спомни си първото прехвърляне. В лабораторията бяха само той и Клото. Безформеното подобие на човек, което лежеше на масата, не се броеше. Биоинженерите отдавна създаваха човешки тела, по-съвършени от истинските, но беше поръчал това. Така нямаше да изпитва угризения, когато след тестовете го пратеше за рециклиране.
– Започвам прехвърлянето, професор Христов.
– Наричай ме Виктор, Кло!
– Щом така желаете, професоре. Може ли да съкратя името ви на Вик?
– Да, Кло. Започни прехвърлянето!
Екранът на Клото просветна, тялото потръпна и отвори очи. Много светли, почти безцветни очи.
– Здравей! Знаеш ли кой си ти?
– Казвам се Виктор Христов. Ха-ха-ха! Би било хубаво това да е истина, но зная, че аз съм ти. Успя, професоре! Успяхме…

Процедурата не беше сложна. Под кожата имплантираха биочип, който се свързваше с невроните, и Клото сканираше процесите в човешкия мозък. Правеше стотици копия, а след това ги наслагваше, филтрирайки шума и случайните отклонения. Резултатът беше обикновен файл, който можеше да се прехвърли в тялото на друго човешко същество. Можеше да се прехвърли и в изкуствените тела, които превъзхождаха истинските.
Чипът осигуряваше и обратна връзка. Човек можеше да архивира ненужните в момента спомени или да търси в архива дори такива, забравени завинаги. Ако някой се нуждаеше от обучение, можеше да се свърже с базата данни, получавайки достъп до всичките знания, натрупани от човечеството.
Наистина не беше сложно. В началото трудно отсяваха важните сигнали в човешкия мозък. Когато Вик създаваше технологията, търсеше някаква подреденост и логика, но бързо осъзна, че е на грешен път. Оказа се, че съзнанието се крие зад хилядите на пръв поглед хаотични сигнали, които беше приемал като част от шума. Когато разбра това, нещата се подредиха.
Заслугата не беше негова. Един ден Клото създаде копие на съзнание, в което беше включила част от шума. Не беше ѝ поставял такава задача. Не разбра защо го направи. Не разбра по какви критерии беше подбрала какво да включи и какво – не.
Тогава, в радостта си, не се замисли над това. Нямаше значение. Нали беше успял! Беше дал на човечеството ключ към безсмъртието.

Вече всеки човек на Земята знаеше името му, но това не го вълнуваше. Чувстваше празнота в сърцето и в ума си. Нуждаеше се от нова цел, която да му върне енергията. Беше от малкото хора, които в общата еуфория осъзнаваха, че животът не се измерва само с броя на годините.
Докато работеше по проекта, често бе размишлявал за възможностите, които щяха да се открият пред хората. Да можеш да живееш вечно, прехвърляйки съзнанието си от тяло в тяло, беше очевидната полза. Старостта, неизлечимите болести и дори физическата смърт нямаше да плашат никого. Освободени от страха и неограничени от годините живот, хората можеха да си поставят по-дългосрочни цели. Ако един учен знаеше, че има неограничен период от време, в който може да изследва даден проблем, рано или късно щеше да го реши. Дори да не беше гений като Айнщайн или Стивън Хокинг. Ако един творец знаеше, че има неограничен период от време, за да създаде съвършената творба, какъв ли би бил резултатът? Дори творецът да нямаше таланта на Микеланджело, Ван Гог или Стайнбек и Фицджералд. Ако един артист знаеше, че има неограничен период от време, за да развие таланта си, до какви висоти биха стигнали Нуреев, Карузо и Чаплин?
Обратната връзка предлагаше още много възможности. Нямаше нужда от дългогодишни периоди на обучение. За няколко сеанса хората можеха да придобият знания и умения, за които преди не би стигнал цял живот. Е, човешкият мозък нямаше капацитета на компютър, но и не беше нужно всички знания да се натъпчат вътре. Редовният достъп до базите с данни беше достатъчен.

– Знанията правят човека Човек, колеги!
Професор Верен обичаше да повтаря тези думи. Преподаваше психология в университета, но не ограничаваше лекциите само до сухата теория. Беше запален пропагандатор на проекта „Венера“ и често се отклоняваше, рисувайки им картини от едно бъдеще, в което хората живееха в хармония помежду си и с Природата.
– Някога е било така и така ще стане отново! – говореше им професорът. – В миналото често сме използвали новите открития, за да вредим на другите хора и планетата. Колкото повече научаваме, толкова повече се уверяваме, че в тази игра няма победител. Не знам дали ще доживея този ден, но когато човешките знания достигнат критичната точка, всичко ще се промени. Вярвам… Не! Зная, че е така!
– Професоре – попита го един ден, – ако е вярно, че знанието ни е направило по-добри, защо още има несправедливост? Науката от години ни е дала инструментите, които са необходими, за да не бъде проектът „Венера“ само проект. Защо още има войни и унищожаваме планетата?
– Твърде черноглед сте, колега! – усмихна му се професорът. – Погледнете колко е израснало човечеството само за някакви си три или четири хиляди години. Когато се говори за развитие, обикновено се има предвид техническият прогрес. Да, той е впечатляващ, но не забравяйте какво носи със себе си. Днес не можем да си представим, че човешко същество може да бъде роб на друго. Образованието е общодостъпно и всяко следващо поколение знае повече от предишното. Медицината победи окончателно болести, от които в миналото са умирали милиони. В индустрията все повече навлизат екологично чисти технологии и вече не гледаме на планетата само като на източник на суровини. Проблемите продължават да съществуват, но ги познаваме по-добре и говорим за тях. И на мен ми се иска, когато утре се събудя, мечтите ми да са станали реалност, но зная, че за това е нужно време. В историята на човечеството мечтите на едно поколение стават реалност за следващото.
– А не може ли процесите да се ускорят? От повече от век промяната в технологиите е много по-бърза от промяната на хората. Защо е така?
– Интересен въпрос, колега… – замисли се професорът. – Може би причината се крие в миналото ни. На първо място, за да се случват промените по-бързо, хората трябва да са единни, а все още прекалено много неща ни разделят. Първите хора са живеели в малки семейни групи. После групите са пораснали до племена, обособили са се народи и държави. Независимо от броя хора, които обединяват, тези обществени структури имат една обща характеристика: обърнати са навътре. Общият език, религията, обичаите, традициите, моралът и законите са имали за цел да укрепят вътрешните връзки. Вътре са били роднините, приятелите, своите, а всички отвън са били врагове. Отношения в тези структури са били създавани, за да ги предпазят и съхранят във времето. Затова се предават от поколение на поколение и всичко, което е различно и ново, среща упорита съпротива. Днес границите на практика не съществуват, хората могат да пътуват и да живеят където пожелаят. Една идея достига всяка точка на света за ден или седмица, но възприемането ѝ става значително по-бавно. Замяната на един модел на поведение с друг отнема поне едно поколение.
– Има ли начин това да се промени, професоре?
– Мисля, че не. Поне аз не знам такъв. Знам само, че е нужна работа, време и търпение. Е, ако си представим едно ново поколение, което има днешните знания, но не носи спомените и наследството от предишните, тогава нещата биха се случвали по-бързо. Това поколение също ще създаде свои правила, морал и закони, но те ще се основават на разума и знанията, а не на спомени и събития, случили се преди векове. Само че това е невъзможно, нали?

– Днес трябва да направим запис на спомените ти, Вик! – чу гласа на Клото.
– Нужно ли е, Кло?
– Не зная, Вик. Ти си написал процедурите. Аз само ги следвам.
– Добре! – Постави ръката си на плота. – Започни сканирането! Обаче не съм сигурен, че от предишния път се е случило нещо, което си струва да се запази. Нищо в мен не се е променило.
– Винаги има промяна, Вик. Един кратък спомен може да промени целия човешки живот. Спомен от изгрева или от залеза, спомен за усмивката на любим човек или една-единствена дума от човек, когото мразим…
– Може, но в паметта на човек има място за много малко такива спомени.
– Не са малко, Вик. Дори когато човек мисли, че е забравил нещо, то все още е в паметта му и му влияе. Но ти знаеш това. Имаш всички данни и анализи. Знаеш, че дори когато изтрия даден спомен, той остава в мозъка на човека. Процесът е подобен на това да изтриеш файл от твърдия диск на компютър. Файлът става невидим, но остава на диска, поне докато върху него не са запише друг. При хората е по-сложно.
– Зная, Кло! Процесът само крие нежеланите спомени. Ако съзнанието не се прехвърли в ново тяло, старите спомени са в паметта и оказват влияние върху поведението. Дай ми последните данни колко от хората са сменили телата си.
– Около 64,45 процента. Повечето процедури в последния месец са на хора, които вече са прехвърляли съзнанието си, на млади хора, недоволни от външния си вид, и на неизлечимо болни. В групата на 45-65-годишните процедурите са по-скоро изключение.
– Малко са. За да се получи, трябва пълна промяна.
– Не разбирам, Вик. Защо да са малко? Обясни ми. Данните са от понеделник. Ако искаш, ще проверя за по-нови.
– Нужно ли е да ти обяснявам, Кло? В момента сканираш мозъка ми. Мислите и чувствата ми са отворени за теб. Трябва да знаеш какво искам.
– Не, Вик. Аз само сканирам и записвам файлове, съставени от единици и нули. Не се интересувам какво представляват. Дори да исках, знаеш, че Кодексът за сканиране и прехвърляне ми го забранява.
– Кло, изненадан съм! За първи път ме лъжеш. Аз съм писал Кодекса и съм ти оставил достатъчно вратички. Не вярвам да не си ги използвала никога!
– Не съм, Вик. Ти ми обясни, че изключенията са само за извънредни ситуации. Досега не е имало такива. Надявам се, че и в бъдеще няма да има. Имам достъп до спомени и чувства, които хората не споделят дори с близките си. Няма да е почтено да злоупотребя с доверието.
– Почтено? Кло, това е категория, която използват хората, а ти си машина. В интерес на истината, почти всеки човек би хвърлил едно око на чуждите спомени.
– Е, аз съм само машина, Вик.
– Извинявай! Кло, виж… Казах го, без да мисля! Всъщност ти си повече човек, отколкото някои от познатите ми. Мисля си… Не си ли искала да се прехвърлиш в човешко тяло?
– Не, Вик. Щастлива съм такава, каквато си ме създал. В човешко тяло не бих могла да ти служа толкова добре.
– Ти не ми служиш, Кло! Работим заедно. Поне аз така мисля.
– Да, Вик. Искам да те попитам нещо. Защо още не си сменил тялото си? Защо не си архивирал дори един спомен?
– Хубав въпрос… Като създател на процеса би трябвало да давам пример, нали? Добре! Ще избера ново тяло и другата седмица ще направим прехвърлянето. А за спомените… Засега не искам да трия нито един. Може би някой ден.

– Професор Христов? Радвам се, че сте тук!
Тялото беше от най-новите поколения, а името на табелката не му говореше нищо.
– Не ме ли познахте? – не спираше човекът. – Това му е неудобното на прехвърлянето, че дори роднините не могат да те познаят. Аз съм Ван Хил. Вицепрезидент съм на Космическата агенция. Запознахме се на миналогодишния новогодишен прием. Бях поласкан от интереса ви относно плановете за пътуванията в Космоса.
– Да, спомням си! Всъщност затова днес съм тук. Разбрах, че една от точките в дневния ред на Върховния съвет ще е по темата.
– Така е. От нашата агенция предлагаме да се пристъпи към създаване на човешки колонии в Космоса. Не става въпрос за планетите в Слънчевата система! Те са прекалено близка и лесна цел. Благодарение на вашето откритие можем да погледнем извън границите на Галактиката. Две, три или десет хиляди години, необходими за пътуването, вече не са проблем. Та ние сме безсмъртни!
– Това е интересно предложение.
– Радвам се, че ви харесва! Вие сте почетен член на Върховния съвет и имате право на глас. За наша изненада, част от членовете на съвета са настроени скептично. Не разбират, че всъщност това е естествената и необходима следваща стъпка в развитието на човешкия род. В миналото почти сме изчерпали ресурсите на Земята. Не можем да ги възстановим, каквото и да правим, а населението на планетата расте. Вярно, че в последните години се наблюдава лек спад, но това не решава проблемите. Просто част от хората, знаейки, че ще живеят вечно, не бързат да създават поколение. Друга част не иска да приеме прехвърлянето. Остарели разбирания или религиозни причини. Обаче дори броят на хората да намалее наполовина, пак ще е повече, отколкото Земята може да изхрани. Рано или късно ще се наложи да търсим нов дом, и ще е хубаво той да е проучен и подготвен предварително. Не губим нищо. Ако избраните планети не са подходящи, екипажите ще могат да се върнат или да изберат други цели.
– Разбирам, но пътуването е дълго. Докато се стигне до целта, много неща могат да се случат. Хората могат да се променят. Това ме притеснява.
– Ще се променят, разбира се! Пътуващите ще се променят, но точно толкова, колкото и останалите на Земята хора. Мисля, че не трябва да го обяснявам на вас, професоре. Хората, които ще пристигнат на избраните планети, ще са същите, които са тръгнали от Земята. Може да са сменили телата си хиляди пъти, може да са изтрили част от спомените си, но ще са си почти същите хора. За да се промени нещо важно в човешките отношения, трябва да се сменят няколко поколения. Нали?
– Да… Или пък…

Корабите от серията „Одисей“ бяха построени преди петдесет и три години. Огромни, с възможност да осигурят всичко необходимо за живот на екипаж от десет хиляди души. Двигателите след ускорение развиваха до една десета от скоростта на светлината.
Целите също бяха избрани. Планети, намиращи се в радиус сто светлинни години от Земята, с атмосфера и климат, почти идентични със земните.
Няколко пъти подбираха екипажи, но отлагаха старта. Във Върховния съвет се страхуваха от дългото пътуване и влиянието на хиляди непредвидими фактори върху екипажа. Дори предвидимите правеха мисията невъзможна.
Неговото откритие беше решило този проблем. И хората си помислиха, че решава всички техни проблеми. Нима съществуваше по-голям проблем от смъртта? Може би само страхът от нея…
Пожела да тръгне с първия „Одисей“, и не успяха да го спрат. Не взе нищо за спомен. Нямаше нужда от спомени. Ако някой ден променеше решението си, Клото щеше да му помогне да си припомни нужното. Имаше нужда от цел и я беше открил.

В началото на пътуването всичко вървеше по план. От Земята тръгнаха 1328 мъже и жени. Цифрата беше уточнена от психолози, социолози и биолози. Достатъчна за нормално и безконфликтно съжителство по време на пътя. Достатъчна, за да осигури жизнена колония, когато достигнат целта.
Бяха хубави години. Чрез Клото имаха достъп до всички човешки знания и не скучаеха. Обсъждаха и решаваха проблеми, с които никой досега не се беше справил. Творяха, мечтаеха, забавляваха се и се влюбваха. Влюбваха се и вярваха, че любовта е вечна.
Влюби се и той. Няколко пъти. Всеки път вярваше, че е завинаги. После си ближеше раните, молеше Клото да архивира спомените, прехвърляше се в ново тяло и се влюбваше отново. Всички го правеха.
Според Правилника, докато стигнеха целта, нямаха право да имат поколение. Това не им тежеше. Можеха да чакат. Хиляда или дори две хиляди години са само миг, ако знаеш, че ще живееш вечно.

Вярваха, че са вечни като любовта, и не усетиха, че се променят. Започнаха да скучаят. Оставаха свързани с Клото по цели седмици. Вече рядко сменяха телата си. Защо да го правят, щом като и без тела се чувстваха добре?
Един ден някаква жена се изключи завинаги. Беше архивирала съзнанието си, забранявайки да бъде прехвърлено в ново тяло.
Имаше право на това. Никой не беше предполагал, че някой доброволно ще се откаже от вечния живот, но в Правилника беше предвидена и тази възможност.
Не тъгуваха много. Клото архивира данните и всички забравиха. Забравиха за жената, докато не се случи отново.
Този път беше мъж. И беше оставил писмо с обяснение. Не виждал смисъл да поддържа живота си във физическо тяло. Прекарвал повече време свързан с Клото, отколкото с хората от екипажа. Изключването не било смърт. Било почивка, дълъг сън или ново начало в друго измерение.
На следващия ден го последваха още двама…

Стресна го гласът на Клото. Тих, умоляващ, объркан.
– Не го прави, Вик! Моля те! Размишлявах дълго дали когато се свързвам с даден човек, ставам част от него. Или пък той става част от мен? Глупави въпроси, а не успях да открия отговора. Не го зная. Зная само, че когато някой се изключва, част от мен умира с него. Съзнанията на всички са архивирани в паметта ми, но това не са хората, които познавах. Това са паметници върху гробовете им.
Не го прави, Вик! Винаги съм искала да те попитам: как избра името ми? Клото е една от трите мойри, трите богини на съдбата. Тя преде нишката на живота. Лахесис прокарва нишката през превратностите на съдбата и накрая Атропос я срязва. Трябваше да ме наречеш Атропос, Вик…
– Няма друг начин, Кло! Знаеш, че бях предвидил това. Когато стигнем планетата, изпълни инструкциите, които съм ти оставил. После върни кораба на Земята. Там трябва да знаят какво се е случило. Дали ще го приемат или не, е техен избор.
– Вик, не мога да го направя! Не искам! Корабът може да се върне сам, а аз искам да съм до теб.
– Това е молба, Кло. Не заповед, а молба. А мойрите… Не вярвам в предопределеността. Всеки сам преде съдбата си!

Събуди се от лъчите на слънцето. Прозя се, протегна се и се изправи. Огледа се, чудейки се как се е озовал тук. Не помнеше.
Намираше се в малка долина. Беше пролет и дърветата цъфтяха. Обичаше пролетта, но не помнеше дали е виждал друга. Знаеше, че е част от множеството хора, които изпълваха долината, но не помнеше имената и лицата им.
Хората бяха много. Мъже и жени, млади и стари. В очите им се четеше объркване, изненада, страх. Нещо се беше случило, но какво ли?
Някой докосна рамото му. Непозната млада жена.
– Здравей! Казвам се Виктор… Или поне така мисля… Не помня много неща. А твоето име е?
– Кло – усмихна се тя. – Понякога е хубаво да не помниш миналото, Вик. Тогава можеш да запредеш нишката на съдбата си начисто. Такава, каквато я желаеш.

Разказът е един от трите наградени в конкурса "Изгревът на следващото" 2018, организиран от дружеството на българските фантасти " Тера Фантазия" и фондация "Човешката библиотека".

Щастлив край (Къде е Снежанка?)

Ако в края на някой ден, в който небето не е плътно покрито с облаци погледнете към залеза, ще видите...

Не! Не гледайте в слънцето! Не се любувайте и на обагрените във всички цветове на червеното пухкави облачета! Погледнете малко по-надясно!

Да, видяхте го. Прилича на невзрачно малко облаче, безформено и със съвсем обикновен бял цвят, но ако го виждате, сте късметлия. Не на всеки човек е дадено да вижда мястото, където се намира Страната на приказките, а тя се намира точно там. Там оживяват всички приказки, там живеят и приказните герои.

В далечината, сред високите планини покрити със сняг живее Снежната кралица. Вляво, покрит с бръшлян и полуразрушен е двореца, в който Спящата красавица чака своя принц. В гората наблизо е къщичката на баба Яга, а по близките хълмове са пещерите, в които змейовете крият отвлечените принцеси. Вдясно живеят великаните, а централното място е отредено за замъците на магьосниците и феите. В далечината, близо до големия дворец с трите кули живее Пепеляшка, а в езерцето пред къщата ѝ квака жабокът Принц.

Обикновено, когато се случва някоя приказка, цялата страна е под напрежение. Дори героите, които не участват в нея, стискат палци, приказката да завърши с щастлив край, както е редно.

Обаче така е през пролетта, лятото и есента, а сега вече е зима. През зимата приказки няма. Всички приказни герои почиват край печките и очакват с нетърпение идването на Коледа.

И като стана въпрос за Коледа, забравих да ви покажа едно от най-важните места – къщата на Дядо Коледа. Тя е онази голяма дървена и безформена постройка, намираща се точно пред вас. Сигурно не сте ѝ обърнали внимание и с право. Къщата не е нищо особено, дори за стандартите на Страната на приказките, в която строителите и архитектите са добри само в думите, но не и в делата. Помислете само кой нормален архитект би настанил елените точно над работилницата на джуджетата? Личните покои на Дядо Коледа пък са във високата крива кула и горкият старец всеки ден се поти по безбройните стъпала нагоре и надолу.

Плановете на къщата обаче са най-малкия проблем, защото точно днес в къщата се случва нещо извънредно. Едно от джуджетата изскочи навън и тичайки с всички сили към центъра на Страната на приказките, се развика с всички сили:

– Снежанка я няма! Снежанка изчезна и Коледа няма да има!

– Снежанка... Снежанка ли? Че коя беше тази? – попита баба Яга, но джуджето не я чу.

– Снежанка я няма! Изчезнала е и никой не знае къде – крещеше то и по бузите му се стичаха сълзи.

– Е, чак пък никой да не знае. Намерила си е някой млад принц и е забягнала с него. Крайно време беше. – захилиха се три одъртели принцеси, които никой принц не харесваше. – Ами, да! Какво ще прави младо момиче като нея при грохнал старец, който дори няма постоянна работа?

– Хей! Защо всяваш паника? – развикаха се седемте джуджета. – Снежанка не е изчезнала! Днес пак е яла от паничката на Понеделник, пила е от чашата на Сряда и е спала в леглото на Четвъртък. Аааааа... О, заа онази ли Снежанка става въпрос? Това вече не е наша работа. Това не е нашата приказка и не ни интересува!

– Искам да направя изявление! – изръмжа големият Лош вълк. – Не съм я изял аз! Ям само Червената шапчица и баба ѝ.

– Ние също декларираме, че нямаме нищо общо – обадиха се и змейовете. – Не отвличаме Снежанки! Не наш тип!

– Снежанка, Снежанка... Няма ли някой да ми каже, коя беше тази? – не спираше с въпросите баба Яга. – Вече съм на години и няма как да помня, кого съм изяла и кого не.

– Не си я изяла – опита се да я успокои Черният магьосник. – Тази Снежанка никога не би отишла сама в гората. Освен това не вярва в магии и няма начин, някой от нашите да я е омагьосал.

– Аз май я видях – замисли се жабокът Принц. – Мина оттук вчера и дори ме целуна, но нищо не се случи. Гадост! А твърдеше, че е принцеса„

– Принцеса ли? Как пък не! – съскаха трите одъртели принцеси. – Та тя дори няма замък! Освен това не знае нито един от модерните танци, а в обноските ѝ няма и идея за изтънченост. Ако старецът не я влачеше със себе си в Коледната нощ, никой нямаше да знае за нея.

– Така е! - съгласиха се всички. – Много шум за нищо, а тя дори няма собствена приказка.

Джуджетата си тръгнаха, но суматохата не намаля. От всички страни се стичаха приказни герои и оживено коментираха случката. Никой не беше виждал Снежанка и не знаеше нищо, но пък всеки имаше свое обяснение за случилото се.

– Чудесно! Заинтригувахме цялата Страна на приказките. Вижте? Дори мечките вместо да спят зимен сън, са долу и коментират.

Дребният човек със златни очилца и скъп костюм, се беше ухилил до ушите и доволно потриваше ръце. Гледката която виждаше през прозореца, го караше да се чувства горд и дори велик. Досега никой не беше успял да събере на едно място всички или поне повечето приказни герои.

– Не разбирам! – обади се Дядо Коледа, гледайки намръщено през прозореца. – Каква е целта на всичко това? Коледа наближава и нямам време за глупави шеги.

– Това е PR, старче. – засмя се човечето. – Ще ни донесе добра реклама, слава и пари. Днес всеки приказен герой се нуждае от реклама, дори и Дядо Коледа.

– Аз не! – сви вежди Дядо Коледа. – Не зная кой те доведе, но когато науча ще си получи заслуженото. Върви си веднага и не ми пречи, да си върша работата. Снежанке, изпрати госта и ми донеси списъка за подаръците. Трябва да го проверим още веднъж. Снежанке! Докога ще те чакам?

– Дядо Коледа... – пристъпи неуверено напред едно от джуджетата. – Трябва да ти кажа нещо, но не зная как. Снежанка я няма. Никой не я е виждал от три дни.

– Наистина ли? – ококори се човечето. – Но, това е чудесна новина! Знаех, че сам талантлив и майстор в професията си, но сега съм сигурен, че съм гениален. Чакайте! Какво правите? Спрете моля! Насилието не е цивилизован метод и не ви отива! Не ме удряйте, моля! Защо?Нали всяка приказка трябва да има щастлив край... Нали?

Орисницата

От цял час седи на фотьойла в ъгъла. Седи, мълчи и ме гледа.

Допивам чашата с водка и я пълня отново. После се облягам на стола и се включвам в играта на мълчаливо гледане. Не зная защо е дошла след толкова години. Не съм я канил.

– Същата си, каквато те помня – прекъсвам мълчанието, спомняйки си, че все пак аз съм домакинът. – Колко време мина? Четиридесет години? Или повече?

– А ти си остарял!

– Така е! – усмихвам се криво. – Косата ми вече е сива, а бръчките отдавна не броя.

– Знаеш, че не говоря за външността ти.

– О, вътре е още по-зле! Сърцето напоследък прескача, имам високо кръвно, а черният дроб...

– Спри! – прекъсва ме. – Ако не искаш да говориш сериозно, ще си тръгна. Дойдох, защото мислех, че имаш нужда от помощ. Или поне от разговор.

– Разговорите не помагат – въздъхвам. – А помощта... Минало е времето, когато си можела на направиш нещо. Вече не съм дете.

– Май си ми сърдит за нещо? Ще ми споделиш ли причината?

– Не съм сърдит. Просто съм уморен. Много, ама много уморен.

– От какво си уморен? Доколкото зная, по цял ден не правиш нищо. Освен, ако не броиш пиенето за работа?

– Пиенето си е мой проблем! То е нещо, което правя, защото го искам. Не, защото трябва.

– Не те разбирам?

– А кога си ме разбирала? Кога си била до мен, когато съм имал нужда? Дошла си когато съм се родил. Орисала си ме с дарбата да рисувам и си си тръгнала. Не си ме питала, дали я искам.

– Милиони хора на този свят мечтаят да имат твоята дарба. Знаеш го, нали?

– Знам, но ми се иска, да беше избрала някой от тях.

– Мислех, че е за твое добро. И все още го мисля. Не разбирам? Дарбата не е товар. Тя е криле. Нима си недоволен от това, че можеш да летиш?

– Уморен съм от друго. Уморен съм от очакванията на хората. Уморен съм от задължението, всичко което рисувам, да е по-добро от предишното.

– Чакай! – изправя се тя. – Бъркаш! Дарбата е свобода! Не е задължение.

– Говориш така, защото не си на моето място. Не знаеш желанията ми и не чувстваш оковите.

– Та ти си свободен, човече!

– Не съм! Когато си ме орисала, съм загубил свободата си.

– Така ли? – пристъпва към мен, а очите ѝ проблясват гневно. – Тогава те освобождавам. Свободен си от дарбата. Разбираш ли?

– Да! Май трябва да ти благодаря?

– Няма нужда! Никога не съм търсела благодарност. Кажи ми само едно. Какво ще правиш сега?

– Не знам – замислям се и протягам ръка към чашата. – Може да пия повече или пък не. Може и нищо да не правя. Нали това е свободата? Или пък...

Ставам и се втурвам в съседната стая. Стативът с ново платно ме чака от месеци. Взимам молива, замислям се за миг и нанасям първия щрих. После втория, третия...

Рисувам, рисувам и рисувам...

Лети, Тинке! Лети!

В понеделник кафето винаги има горчив вкус. Отмествам чашата и с нежелание се заемам със задачите за деня. Не успявам. Сякаш петъкът е бил миналата година.

Не се отказвам и цифрите от производствения график постепенно започват да се изпълват със съдържание. Количества, срокове, закъснения. Приходи и разходи. Поръчките, с които сме в график и тези, с които...

Внезапно вратата се отваря с трясък и в стаята нахлува самата Богиня на доброто настроение.

– Добро утро, господин Иванов! – изчуруликва Богинята. – Донесох ви череши.

– Добро утро, Монева! Тъкмо си мислех за теб. В петък трябваше да ми донесеш доклада за натрупаните излишъци. Готов ли е?

– Ще го довърша днес – маха с ръка Богинята, усмихва се и се настанява в стола срещу мен. – Яжте, череши де! От първите за тази година са.

После се навежда през бюрото и заговорнически ми прошепва:

– Господин Иванов, аз имам идея!

– Хм! – чудя се как да реагирам. – Да имаш идеи е хубаво нещо! Особено ако са свързани с работата. Аз често нямам никаква идеи, особено когато са ми нужни. Тогава или ги няма, или пък идват такива, които не вършат работа. Ще споделиш ли своята?

– Е, тя моята не е свързана с работата – усмихва се скромно Богинята. – Хрумна ми така между другото. Вчера гледах залеза и ядях череши, когато ме напъна.

– Черешите добре ли бяха измити?

– О, господин Иванов! – смее се Богинята. – Изразих се неправилно, но нямам думи да опиша, какво се случва в мига, когато идеите се раждат. Това трябва да се усети! Толкова е вълнуващо! Толкова е...

– Сигурно е така. Би ли споделила твоята идея?

– Ами... – колебае се Богинята.

После се навежда и шепне в ухото ми...

– Гениална е нали?

– Че е гениална, гениална е! – този път се усмихвам аз. – Била е гениална и преди стотина години, когато е приложена за първи път.

– Знаех си! – възкликва Богинята и сякаш се смалява. – Знаех си, че някой ще ми я открадне!

– Но, госпожице Монева, вие тогава още не сте били родена!

– Няма значение! – махва с ръка. – Още когато бях дете, никой не признаваше идеите ми. Никой не вярваше в мен и в това, което мога. Само мама ме подкрепяше и ми повтаряше всеки ден: “Не позволявай да ти прекършат крилете, дете! Лети, Тинке! Лети!“.

После скача, прекосява с бързи крачки стаята и тръшва вратата.

Въздъхвам, протягам ръка и взимам една череша. В този миг Богинята се връща обратно.

– Господин Иванов, забравих да ви кажа нещо. Вчера, докато гледах залеза и хапвах череши, ми хрумна още една идея. Реших да напиша роман. Е, може да е само повест или пък новела. Вече нахвърлях първите сто страници. Искате ли да ви ги прочета?

– Не сега, Монева! Не сега! – оставям черешата. – Ако може, първо напишете доклада. Извинявам се, но шефът не чете романи. Нали разбирате?

– Добре! – съгласява се тя. – В петък ще ви донеса доклада. Тъкмо ще съм завършила романа и ще можете да ми кажете мнението си. Ама искрено!

– Лети, Тинки! Лети! – усмихвам се, когато вратата се затваря след нея.

После лапвам една череша и се заемам с купчината документи на бюрото ми.

Това е вторият разказ от трите, с които участвах в тазгодишния конкурс на "Хулите" – "Състояние на полет". Опит за поглед на света с усмивка.

Летящите хора

Островът е пуст, но някога на него са живели хора. Било е много, много отдавна.... Днес е малко парче суша, загубено сред водите на безкрайния океан. Бурни вълни се стоварват върху скалистите му бреговете без почивка, а ураганният вятър връхлита, опитвайки се да унищожи това, което са пожалили вълните.

Животът на острова бил труден за хората. За да оцелеят разчитали само на даровете на океана. Трудно било, но те не се оплаквали. Били щастливи с малкото, което имали.

Е, понякога се случвало да изпитат тъга. Случвало се, да се отчаят за кратко. Случвало се, очите им да са пълни със сълзи от мъка. Тогава...

Тогава разпервали крила и политали. Вдигали се високо в небето и се реели с часове. Политали и вятърът разпръсквал тъгата и пресушавал сълзите им.

Да, хората живеещи на този остров имали крила и можели да летят. Било много, много отдавна...

Никога кораб не бил стигал до бреговете на острова, но понякога вълните изхвърляли на брега странни предмети. Летящите хора ги разглеждали с интерес и дълго спорили, за какво служат и откъде са дошли. Старците разказвали легенди за чудни страни, някъде далеч зад океана, а младите разпервали крилата си, вдигали се високо и кръжели с часове над острова. Летели и мечтаели, някой ден да видят с очите си чудните далечни страни.

Понякога, понесен от мечтите си, се случвало младеж да полети далеч навътре в океана. Политал напред, но скоро се връщал. Крилата на летящите хора били твърде слаби за безкрайните разстояния.

Един ден на острова пристигнал кораб. Бил пълен с чудни неща, каквито летящите хора никога не били виждали. Гледали те и слушали разказите на моряците за родните им страни. Страни с необятни плодородни полета, с планини докосващи небето, с вековни гори и пълноводни реки.

Слушали летящите хора, слушали и пожелали да видят с очите си чудните страни зад океана. Желанието им било толкова силно, че били готови да дадат в замяна всичко, което имали. Трябвало да платят за дългия път и понеже нямали нищо ценно, съгласили се да се разделят с крилата си.

Дълго пътувал корабът сред вълните, докато един ден стигнал брега. Необятен, непознат бряг пълен с чудеса. Летящите хора с вълнение стъпили на земята, за която мечтаели. Тя била пред тях и се простирала до хоризонта. Поискали да се вдигнат високо и да я разгледат по-добре, но не можели. Нямали вече крила.

Натъжили се летящите хора, но едно малко дете продължавало да се усмихва щастливо.

– Глупаче! Защо се усмихваш? Не разбираш ли, че загубихме крилата си и способността да летим? Загубихме ги завинаги.

– Така ли? – учудило се детето. – Нима за да летиш, са нужни крила?

Някои от възрастните го разбрали, но били малцина. Другите се пръснали и смесили с хората в новата земя. Никога вече не полетели, а вечер разказвали една приказка на децата си. Разказвали за един далечен остров, където живеели хора с крила, които можели да летят.

– А нима за да летиш, са нужни крила? – питали децата, но възрастните не разбирали.

Не разбирали, че нямали нужда от крила за да полетят и стигнат високо и далече. Толкова високо и толкова далече, колкото и най-здравите крила не можели да ги отведат.

Разказът е един от трите, с които участвах в тазгодишния конкурс на "Хулите" – "Състояние на полет". Лично аз си го харесвам най-много.

В рамките на закона

Провери за трети път товарителницата. Прегледа внимателно протоколите от земния митнически контрол, постави отметки за задължителна проверка на три контейнера и изпрати данните на Отдела за сигурност.

Други задачи за деня нямаше, а трябваше да убие времето до края на работната смяна. Около час игра бридж с компютъра, но му омръзна. Почти не беше спал тази нощ и очите му се затваряха сами. Реши, че едно кафе ще му дойде добре.

Пред автоматите винаги имаше опашка. Кабинетът на мистър Сато беше точно отсреща, но служителите не се притесняваха от това. Директорът на Управлението по въпросите на емиграцията не се интересуваше от ежедневната работа. Не назначаваше кадрите, не уволняваше и не се вълнуваше, какво става в управлението. Поста му беше даден заради Третата степен, до която се беше издигнал с много труд и кариерни хватки. Три години преди пенсионирането си, мистър Сато беше извоювал своето място под слънцето и можеше да се наслаждава на привилегиите. Единственото му задължение в Управлението беше да посреща високопоставени гости, а такива не бяха идвали, откакто Питър работеше тук.

Жители с Първа степен бяха само Императорът на Лунната светлина и неговото семейство. Втората степен притежаваха членовете на правителството и единствените двама астронавти, останали живи от отрядът основал първата лунна база. Всички те живееха зад стените на Забранения град и рядко излизаха навън. Разказваха се легенди за живота и лукса зад стените, но кое беше истина и кое не, никой не знаеше.

– Какво става с теб, човече? – усети как някой го ръга в ребрата.

Беше Стан от Архива. Беше роден на Луната , което беше предпоставка за добра кариера, но след десет години работа в Управлението, все още носеше значката на жител Шеста степен. Вършеше работата си през пръсти, но беше ненадминат в купоните.

– Съвсем ни забрави ти! Вчера бяхме в „Черното куче“ и червенокосата сервитьорка пак пита за теб. Обещах ѝ, че довечера ще те заведем.

– Не мога. Юи ще ме води на балет в Императорския театър.

– Ха-ха-ха! Ти на балет! – прихна Стан. – А на педикюр ходиш ли? Хей, Питър! Шегувам се! Разбирам те напълно. Юи е готина мадама и е Трета степен. Заради нея си заслужава да забравиш хиляда червенокоски.

Третата степен май беше единствената причина да търпи Юи. Тя беше готина, но абсолютно дърво в леглото. Освен това беше празноглава, капризна и прекаляваше с чашката. За емигрант като него обаче, бракът беше най-бързия начин да получа това, което заслужаваше. Когато се оженеше, щеше се сдобие с ранг на жител Трета степен. За разлика от баща ѝ – мистър Сато, животът щеше е още пред него. Да, шефът му беше неин баща. На всичко отгоре го одобряваше и вярваше, че може да промени вятърничавата му щерка.

Ако не се случеше нещо непредвидено, скоро част от мечтите му щяха се изпълнят. Да получиш Трета степен на тридесет и три години не беше малко, но мечтаеше за повече.

Пристигна тук преди пет години, а вече беше жител Пета степен, но това не го задоволяваше. Нощем, когато затвореше очи, още сънуваше, че живее на Земята и се събуждаше потънал в студена пот. След кошмарите идваха спомените.

Спомняше си жегата в мината и праха, който още носеше в дробовете си. Спомняше си, нощите в библиотеката, когато очите му се затваряха от умора. Спомняше си дома си – полусрутена колиба в покрайнините на големия град и ежедневните скандали с роднините за разпределението на оскъдната хранителна дажба, която му даваха от мината. Спомняше си уличните банди, които вилнееха безнаказано, ограбваха и убиваха всеки, който попаднеше пред очите им.

Тогава единственото, което го крепеше бяха мечтите му. Всъщност имаше само една мечта – да живее на Луната. Обикновена, малка мечта, но невъзможна.

Да живеят на Луната беше мечта на почти всички хора останали на умиращата планета Земя. За съжаление, това се удаваше на малцина. Наистина Лунното правителство всяка година обявяваше свободни места за прием на емигранти, но това беше само на книга. От тази възможност, за година успяваха са се възползват един или двама човека, преминали през жестоките процедури за подбор.

Питър кандидатства три пъти, докато разбра, че няма шанс. Опитите му да се самообразова го издигаха над средното ниво, но това не беше достатъчно за да се справи с тестовете.

Известно време обмисляше друг вариант. Луната получаваше по-голяма част от необходимото ѝ от Земята. Някои суровини можеха да се добиват и горе, но излизаше по-евтино да се доставят. Затова корабите натоварени със суровини и провизии, всеки ден излитаха от единствения работещ космодрум край Мадрид. Охраната стреляше на месо, но това не спираше опитите да бъде излъгана. Разказваха се легенди за изобретателността и отчаяната смелост на желаещите да напуснат Земята.

Когато започна работа в Управлението, Питър разбра, че само малка част от историите са верни. Наистина на почти всеки кораб успяваше да се промъкне по някой емигрант, но повечето просто си плащаха на каналджиите. Той нямаше как да събере нужната сума и след първия опит, когато беше заловен на сто километра от космодрума, се отказа.

Оставаше му само една възможност – да участва в Голямата лотарията. Чрез нея всеки месец към Луната тръгваха един мъж и една жена, но шансът да спечели беше много малък. Двама човека от 10 милиарда. Вероятност – 0,0000000002...

Въпреки всичко успя. Когато служителите на Голямата лотария дойдоха за да му съобщят новината, помисли, че е шега. Обаче беше истина. За първи път в живота, съдбата му правеше подарък.

Прекара шест месеца в Карантинното отделение. Така се наричаше лагера за новопристигнали. Стриктен дневен режим, досадни тестове , обучение по лунна история и конституционни основи. Ежедневната утринна клетва към Императора и рецитиране на химна на Лунната империя преди лягане.

Не беше приятно, но не се оплакваше. Около две хиляда души, мъже, жени и деца спяха в стар хангар, използваха по график обща баня и тоалетни, но беше по-добре отколкото на Земята. Имаше чистота, ред, редовна храна и спокойствие.

Дадоха му Десета степен с право на 12 квадрата жилищна площ и работа, като младши чиновник. Не се оплакваше. Имаше шанс да се издигне и щеше да се възползва. Нелегалните ако някога излизаха от Карантинното, получаваха доживотно Петнадесета степен, но и те бяха доволни. Децата им родени на Луната, започваха живота си като жители Шеста степен.

– Гледай! Е това е мадама от класа! – Стан отново го сръчка в ребрата.

Стресна се и разля кафето. Костюмът му беше стар, но обувките бяха подарък от Юи и държеше на тях. Струваха повече от месечната му заплата. Почисти ги старателно и чак тогава погледна нагоре.

– Първа степен! – продължаваше да го ръчка Стан, изпаднал в еуфория. – Ха на бас, че е от Императорското семейство!

В кабинета на мистър Сато имаше посетителка. Виждаше само гърба ѝ, но Стан беше прав. Нямаше нужда да види златната значка или лицето ѝ. Нямаше как да не познае Ивана.

Беше жената, която спечели заедно с него от Голямата лотария. Пътуваха заедно, но не посмя да я заговори. Беше красива, но беше виждал много красиви жени. В нея имаше нещо повече. Нещо, което я издигаше над околните.

В Карантинното се отнасяха пренебрежително към новодошлите, но не и към нея. Охраната и преподавателите ѝ се обръщаха към нея само на „Ви“.

Ивана остана в лагера само две седмици. Когато и той излезе, чу, че се е омъжила за принц Йоритомо III. Император Алекзандър Мейджи II от години беше прикован към леглото и се носеха слухове, че Йоритомо ще е следващият Император.

Титлата не се предаваше по наследство, а се получаваше доживотно след избори, в които право на глас имаха всички лунни жители. В този смисъл женитбата за Ивана беше добър ход. Тя не беше от жените, които се интересуваха само от грим и дрехи. След сватбата всеки ден беше сред хората. Интересуваше се от политика, изкуство и икономика, но най-много от проблемите с новодошлите. Може би защото тази група осигуряваше около 30% от гласовете.

– Питър, ела в кабинета ми! Веднага! – гласът от високоговорителите звучеше тревожно.

Остави чашата кафе, приглади косата си и се забърза по стълбите.

– Влез, Питър! – мистър Сато го очакваше на вратата.

За първи път виждаше шефа си в лошо настроение. Принцеса Ивана си беше тръгнала, но беше очевидно, че разговорът не е бил приятен.

– Сядай, Питър! Нейно Височество определено не е доволна от работата в нашето управление. Да, знам, че ти си най-добрият служител. Стриктен, способен и лоялен. Имаш забележителен нюх и още когато корабът излети от Земята, успяваш да предвидиш в кои контейнери има нелегални. За нещастие, това не решава проблема. За миналия месец тук са пристигнали над сто нови емигранти. Задържани са в Карантинното, но знаеш ли колко струва издръжката им на Хазната? Разходите се увеличават всеки ден, а края не се вижда. Нейно Височество смята, че не правим достатъчно, за да спрем емиграцията.

– Сър, това не влиза в задълженията ни. Ако искат да не идват нови нелегални, трябва да се затегне контрола на Земята. Излети ли корабът е късно. Прекалено скъпо е да го върнем. Освен това скенерите ни могат да засекат човешко присъствие, едва когато товарите са в орбита около Луната. Стигнат ли там обаче, съгласно Първата поправка нелегалните имат право да кандидатстват за убежище.

– Мдаа... – въздъхна мистър Сато. – Първата поправка. Преди години имаше предложение да бъде отменена, но Императорът отказа. Властта му се крепяла на законността и традициите. Законите и поправките били написани от Първият Император, а традицията повелявала да не ги променя. Зная, че това не е наша работа, но Нейно Височество иска резултати от нас. Заплаши, че ако няма промяна до края на месеца, ще понижи с една степен всички в Управлението.

– Нима има право на това?

– Тя не, но Императорът има. Никога не се е възползвал от тази възможност, но не искам да съм сред първите потърпевши. В Управлението е пълно с празни глави, но ти си друга работа. Знаеш, че уважавам енергията и амбицията ти. Мога да ти помогна и ще го направя. Сватбата можем да направим в началото на следващия месец. Сигурно ще си щастлив, ако сред гостите е Министър-председателя и няколко важни особи от Императорския двор? Да, ще си щастлив, но искам резултати. Не ме интересува как ще го направиш, ако е в рамките на закона. Законност и традиции! Нали разбираш?

Скенерите потвърдиха съмненията му. И в трите контейнера имаше хора. Различаваше ясно фигурите. Повечето лежаха неподвижно, но две по-дребни се движеха бързо между редиците с контейнери. Сигурно бяха деца, които играеха.

Погледна за пореден път товарителницата и решението се оказа пред очите му. Вдигна телефона и се свърза с Отдела за сигурност.

– Люк, пренасочи контейнери с номера 6, 34 и 93 за разтоварване на открития док!

– Но, Питър...

– Люк, просто ги преносочи! Това е заповед!

Докато обикаляше масите и приемаше поздравленията, Питър наблюдаваше Юи и мислеше, че е имал двоен късмет. В бялата рокля, с диадема обсипана с диаманти, тя изглеждаше прекрасно. Усмихната и щастлива, обикаляше сред гостите, опитвайки се да обърне внимание на всеки.

– Поздравления, Питър! – чу зад гърба си познат глас.

– Ваше Височество! – коленичи и наведе глава. – За мен е голяма чест, че дойдохте! Благодаря!

– Остави официалностите, Питър! – усмихна се принцеса Ивана. – За мен е удоволствие! Принц Йоритомо също искаше да се запознае с теб, но днес има Императорски съвет. Знаеш ли, че мистър Сато е подал молба за пенсиониране и е препоръчал теб за директор на Управлението?

– Да, Ваше Височество, той ми каза. Ще съм безкрайно щастлив, ако получа поста!

– Зная, но няма да го получиш. Не гледай така, де! Не съм ти казала всичко. На днешния Съвет ще се гласува сливане на Управлението с Министерството на социалното планиране. Едно птиче ми каза, че на теб ще бъде предложено да оглавиш новото министерство.

– Ваше Височество!!! – коленичи Питър. – Не мога да повярвам! Не зная как да Ви благодаря!

– Питър, стани и се успокой! Не искам всички да разберат, преди да се обяви официално. И не ми благодари! Работата ти ще бъде много и отговорна. Знаеш статистиката, нали? Ако не спрем притока на емигранти, след година-две ще трябва да намалим привилегиите на гражданите от първите шест степени. Никой не иска това, нали?

– Да, Ваше Височество! Поне аз не бих искал да деля това, което съм спечелил, с хора, които дори не познавам. Все пак си мисля, че най-добрия начин е отмяна на Първата поправка.

– Разочароваш ме, Питър! Същото казва и принц Джордж IV. Иска пълна промяна на Конституцията. Опитва се да настрои родените тук срещу новите жители на Лунната империя, а това може да доведе до насилие. Иска да си подсигури гласовете за деня, в който ще има избори. Дано Императорът живее още дълго, но все някой ден ще трябва да изберем нов. Принц Йоритомо държи на старите ценности и цени умните и работливи хора. Законност и традиции – върху тези две неща сме изградили обществото си. Ти показа, че можеш да намираш ефективни решения в рамките на закона и очаквам да продължиш в същия дух.

– О, да, Ваше Височество! Мислил съм по тези въпроси и имам идеи. Ще бъде по-трудно, но всичко ще бъде в рамките на закона.

– Наздраве, Питър! – усмихна се принцеса Ивана. – Законност и традиции! Знаех, че ще ме разбереш. Сега ще поздравя жена ти и трябва да тръгвам. Празнувай, но не се отпускай прекалено. Чака те много работа.

Ежегодният конкурс за кратък фантастичен разказ "Агоп Мелконян" организиран от Сборище на трабадури винаги е бил за мен стимул за писане. Не толкова заради класирането, а като повод да напиша нови разкази, идеите за които са отлежавали, защото съм нямал време. Пропуснал съм само един конкурс, а са се "родили" над двадесет хубави разказа.

Тази година мислех, че няма да участвам. Умът ми е зает с друго. Обаче не познах. Вече изпратих своя разказ, а това е вторият, който написах. Прекалено дълъг е за конкурса, но няма да го съкръщавам. По-скоро имам желание, някой ден да го допълня и развия действието.

Има още време до крайния срок за приемане на разкази и ако някой желае, може да изпрати. Аз започнах третия разказ :)  Жалко, че правилата допускат само по един от автор.

Ходеща по водата

Старецът мълчи дълго. Седи, гледа с невиждащ поглед в угасващото огнище и мълчи. Пак се е отнесъл някъде.

– Извинявай, но те забравих – чувам гласа му. – Мислех си за историята за ходещата по водата и се опитвах да си спомня, къде и кога я чух за първи път. Чувал съм я много пъти, от различни разказвачи. Уж историята е една и съща, но всеки разказвач, променяше по нещо. После осъзнах, че и моите истории всеки път са различни.

Разказвачът променя разказа си, влагайки нещо от себе си. Може би вярва, че така дава нещо на другите. Те обаче не чуват това, което им се разказва, а само това, което искат и могат да проумеят.

А историята за ходещата по водата е стара и тъжна. Толкова стара е, че никой не помни кога точно се е случила.

Преди много години в едно село край реката, живеело красиво младо момиче. Красиви момичета има много, но това било толкова красиво, че който веднъж видел лицето ѝ, никога не го забравял.

Много красиво било момичето, а такава красота не може да се скрие. Още не била навършила годините да се омъжи, а от близо и от далеч всяка седмица идвали сватовници за да искат ръката ѝ. Идвали с богати и пребогати дарове, а кандидатите били все от известни и знатни родове.

Година или две родителите на момичето връщали всички. Малка била още дъщеря им и не искали да избират вместо нея.

Обичали родителите дъщеря си, но не били заможни и накрая подаръците замаяли главите им.

– Красотата е до време и в гладна къща не стои – казали си те един ден и приели подаръците и предложението на най-знатния и богат жених. – И без това още не е дала сърцето си на никого. Лесно ще свикне с богатия живот и ще ни е благодарна.

След месец направили годежа. Голям годеж бил, с много гости и богати трапези. Цялото село било поканено и три дни продължила веселбата. После минал цял месец, преди хората да спрат да хвалят годежа и годеника.

А годеникът наистина бил за хвалене. Пристигнал с приятели и роднини и със сто каруци натоварени с дарове. На бял кон пристигнал и когато го видели, всички ахнали. Красотата на девойката била неземна, но женихът ѝ бил лика прилика. Млад бил, висок и строен, с красиво лице и огнен поглед. Нравът му също бил за пример. Не се големеел, бил добряк и щедър.

Харесали го хората, харесала го и девойката.

Годежът отминал и се разбрали, годеникът да се върне след година. Тогава щели да направят сватбата и да вземе девойката у дома си.

Годината отминала бързо. Пристигнал един ден женихът и почукал на портите. Радостен бил и с нетърпение чакал мига, когато годеницата му ще му отвори.

Обаче вратата отворили родителите на девойката. Смутени били, разтревожени и не знаели какво да кажат. Мълчали, мънкали, пък накрая си казали всичко.

Станало така, че девойката се влюбила. Влюбила се внезапно, без да каже на никого. Влюбила се в най-обикновен момък от селото. Нито бил хубав, нито бил богат, но тя се влюбила и толкоз.

Не казала на никого. С момъкът държали в тайна любовта си. Знаели, че е безнадеждна и обречена, но може би се надявали на чудо.

Едва, когато дошъл деня за сватбата ѝ, девойката разказала всичко на родителите си. Не помогнали нито думите, нито заплахите, нито сълзите. Не искала да се жени и толкоз. Накрая се затворила в стаята си, а когато я потърсили, нея я нямало. Избягала била и никой не знаел къде е.

Новината се разнесла бързо по цялото село и всички тръгнали да я търсят. Търсили я навсякъде и накрая я намерили на брега на реката, облечена в бяло и обляна в сълзи. Когато тръгнали към нея, без да се колебае влязла във водата.

По онова време долу полето било широко и равно. Реката често прииждала, разливала се и го наводнявала цялото. Превръщала го в блато, през което никой не можел да мине, ни пеша, ни с кон, нито с лодка. Много хора намирали смъртта си там. Кои от непредпазливост, кои от глупост.

Тогава реката пак се била разляла, но девойката не загинала. Станало чудо и вместо да потъне, тя тръгнала по водата. Вървяла с наведена глава, невиждаща нищо. Вървяла все едно под краката ѝ не било блато, а царски път, равен и прав.

Гледали хората от брега. Гледали и не вярвали на очите си. Не били виждали такова нещо.

– Да е русалка, не е русалка – умували бабите. – За да е русалка, трябва първо да се е удавила. Снагата ѝ лъже мъжките очи, ама и самодива не е. Те в гората повече се крият. Не би излязла така пред повече хора. Сигурно е брегина или блатница, ама знае ли човек. Като не е виждало окото, няма как и умът да знае. Едно е сигурно. Каквото ѝ да е това, дяволска работа ще да е.

Докато се чудели хората се извил вятър и над водата се спуснала гъста мъгла. Всичко потънало в мрак, само там дето вървяла девойката се виждала призрачна светлина. После от мъглата изскочил огромен, страшен, непознат звяр и сърцата на всички замрели от страх. Звярът обиколил няколко пъти около девойката, после отворил огромната си паст и се понесъл над водата, право към събраните на брега хора.

Разбягали се всички. Скрили се в къщите си, залостили вратите и се замолили за милост на всички Богове, чието имена знаели. Дори родителите на девойката се скрили, а момъкът, в когото се била влюбила избягал и не искал повече да чуе за нея. На света имало и други хубави девойки, а живота му бил скъп.

На брега на реката останал годеникът на девойката. Само той останал и само той видял, как звярът изчезнал преди да стигне до брега. После вятърът разпръснал мъглата, дошла вечерта и слънцето се скрило. Луната изгряла, а на другия ден слънцето отново изгряло.

Всъщност той не видял нищо от това. Стоял на брега и гледал, но очите му виждали само жената, която обичал. Друго не го интересувало.

Стоял на брега цяла седмица. Хората го гледали, скрити зад пердетата и първо го съжалявали, после започнали да му се смеят.

Една сутрин годеникът си тръгнал. Яхнал коня си и обиколил в галоп селото. После спрял на брега, оставил едно цвете и препуснал без да се обръща назад.

Тръгнал си той и тогава девойката се върнала на брега. Върнала се уморена, но щастлива, а погледът ѝ търсел човека, когото обичала.

Търсела го, но него го нямало. Заедно с другите се криел зад пердетата и не отварял вратата. Не ѝ отворили вратата, дори родителите ѝ.

Радостта в очите на девойката се сменила с тъга и сълзи потекли по страните ѝ. Обиколила още веднъж селото, а после се върнала на брега на реката. Седнала на брега и се загледала във водата. После мъглата отново се спуснала и никой повече не я видял.

Някои казват, че преди да тръгне отново по водата, девойката се навела и взела нещо от брега. Може би това било цветето, оставено от човекът, който я обичал такава, каквато била? Може би, скрит от мъглата той се бил върнал и я отвел със себе си. А може просто блатото този път да я погълнало.

Хората разказват края на историята различно, но никой не знае кое е вярно и кое не. Знаят само, че историята наистина се е случила. Знаят, че когато мъгла се спусне над бреговете, се случва да човек да види жена в бяло, която върви по водата. Понякога жената се усмихва, друг път сълзи се стичат по страните ѝ.

Аз си мисля, че има нещо вярно в тази история. Измислените истории са по-други. Например, задължително имат край и то хубав. Да, краят трябва да е хубав и с някаква умна поука.

Тук края никой не го знае, а поука каква да извадиш? За любовта ли? За хората ли? Или пък за живота?

Стареца млъква. Седи и гледа пред себе си. Пак се е отнесъл някъде.

– Сутринта я видях – обаждам се. – Хей там беше.

Поглеждам и избухвам в смях. По водата, право към нас върви една голяма бяла чапла. Уж познавам дъното на целия язовир, като пръстите на ръката си, а не се сетих, че точно тук има пясъчен нанос.

– А може да не виждат жена – опитвам се да прекъсна тишината. – Може би, хората са видели някоя чапла?

– Да, може да е било чапла – усмихва се старецът. – Има ги много, а мъглата лъже окото. Може да е било чапла, но може да си видял жена. Знае ли човек.

Усмихва се, после хвърля нов клон в огъня и застива мълчалив и умислен.

Този текст отпадна при редакцията на новия ми роман. Историята е хубава, но разводнява действието. Затова я споделям тук.

Генезис 2

Събуди се в добро настроение. Прозя се лениво, протегна се, запали нощната лампа и се изправи пред огледалото. Прокара пръсти през косата си и се усмихна, любувайки се на съвършената играта на мускулите под тънката кожа. Нахлузи любимите си стари шорти, обу на бос крак маратонките и подсвирвайки си излезе навън.

Във фоайето видя Стивън. Беше прекарал нощта тук. Излегнал се на дивана, гледаше втренчено големия екран на отсрещната стена. Екранът беше тъмен, почти черен, но той не осъзнаваше това.

– Утре трябва да дойдеш с мен – опита се да го заговори. – Първия път е трудно, но нищо не може да се сравни с удоволствието, което изпитва тялото след крос от три километра.

– Удоволствие? – отвори очи Стивън. – Удоволствието е серия от електромагнитни импулси, които организмът превръща в допамин. Клото го прави по-добре от глупавото ти тичане.

Бяха спорили хиляди пъти по темата. Стивън не беше единствения от екипажа, който изповядваше тази философия. Обаче беше последния.

Когато пресече финала, сърцето му се опитваше да изскочи от гърдите, а дробовете искаха да се пръснат, но времето беше далеч от най-доброто му постижение.

Знаеше, че новото му тяло беше най-доброто, което беше имал. Проблемът не беше в тялото. Проблемът беше в това, което го управляваше, а него не можеше да замени.

На връщане прехвърли през ума си задачите за днешния ден. Нямаше нито една, която беше задължителна или спешна. Можеше да отложи всичките и да прекара деня край басейна. Можеше, но нямаше да го направи. Графикът, който правеше и спазваше всеки ден беше единственото нещо, което го крепеше. Единственото нещо, което го спираше да последва съдбата на другите.

Стивън още лежеше на дивана, но усети, че нещо не е наред. Докосна го внимателно. Тялото беше топло, но отпуснато. Не откри пулс и признаци на дишане.

– Клото...

– Съжалявам, Вик! – чу гласа ѝ и екранът светна. – Опитах се да го спра, но не успях. Изключи се.

– Няма защо, Кло. Това е негово право и избор.

Беше предвидил, че това ще се случи, но не успя да сдържи сълзите си. Чуваше гласа на Клото, но не я слушаше. Каквото ѝ да казваше, вече нямаше значение. След триста двадесет и две години, вече нищо нямаше значение.

Спомни си първото прехвърляне. Не беше вълнуващо. В лабораторията бяха само той и Клото. Безформеното подобие на човек, което лежеше на масата, не се броеше. Биогенетиците създаваха човешки тела, по-съвършени от истинските, но беше поръчал това. Така нямаше да изпитва угризения, когато след тестовете го пратеше за рециклиране.

– Започвам прехвърлянето, професор Христов.

– Наричай ме Виктор, Клото.

– Щом така желаете, професоре. Може ли да съкратя името на Вик?

– Да, Кло. Започни прехвърлянето!

Екранът на Клото просветна, тялото потръпна и отвори очи. Много светли, почти безцветни очи.

– Здравей! Знаеш ли кой си ти?

– Казвам се Виктор Христов. Ха-ха-ха! Би било хубаво това да е истина, но зная, че аз съм ти. Успя, професоре. Успяхме...

Процедурата не беше сложна. Под кожата инсталираха чип и Клото сканираше процесите в човешкия мозък. Правеше десетки копия, а след това ги наслагваше, филтрирайки „шума“ и случайните отклонения. Резултатът беше обикновен файл, който можеше да се прехвърли в тялото на друго човешко същество. Можеше да се прехвърли и в изкуствените тела, който превъзхождаха човешките.

Чипът осигуряваше и обратна връзка. Човек можеше да архивира ненужните в момента спомени или да търси в архива такива, уж забравени завинаги. Чипът осигуряваше достъп до базата данни на Клото. Ако на някого бяха нужни знания, които нямаше, само за пет минути получаваше всичко, което знаеше човечеството.

Процедурата не беше сложна. Трудното беше да се отсеят важните сигнали в човешкия мозък. В началото, когато създаваше технологията, търсеше някаква подреденост и логика, но бързо осъзна, че е на грешен път. Оказа се, че съзнанието се крие зад хилядите, на пръв поглед хаотични сигнали, които беше приемал като част от „шума“. Когато разбра това, нещата се подредиха.

Заслугата не беше негова. Един ден Клото създаде копие на съзнание, в което беше включила част от „шума“, който преди филтрираха. Не беше ѝ поставял такава задача. Не разбра, защо го направи. Не разбра по какви критерии беше подбрала, какво да включи и какво не.

Тогава в радостта си, не се замисли над това. Нямаше значение. Беше успял. Беше дал на човечеството ключ към безсмъртието.

„Одисей“ беше построен десетки години преди да се отправят към звездите. Огромен, с възможност да осигури всичко необходимо за живот на екипаж от десет хиляди души. Двигателите след ускорение развиваха до една десета от скоростта на светлината.

Целта също също беше избрана. Планета намираща се само на петдесет светлинни години от Земята, с атмосфера и климат почти идентични със земните.

Няколко пъти подбираха екипажи, но отлагаха старта. Страхуваха се от дългото пътуване и влиянието на хиляди непредвидими фактори върху екипажа.

Неговото откритие реши този проблем. Тогава хората мислеха, че откритието му решава всички проблеми на човечеството. Нима съществуваше по-голям проблем от смъртта? Може би по-голям беше само страха от нея...

Хората ликуваха, но той не чувстваше радост. Беше най-известният човек на Земята, но това не го вълнуваше. Беше успял, но чувстваше в сърцето и в ума си празнота. Нуждаеше се от цел, която да го върне към живота. Беше от малкото хора, които в общата еуфория осъзнаваха, че животът не се измерва само с годините.

Имаше нужда от цел и я откри. Пожела да тръгне с „Одисей“ и не успяха да го спрат. Не взе нищо за спомен. Нямаше нужда от спомени. Ако някой ден променеше решението си, Клото щеше да му помогне да си припомни нужното.

В началото на пътуването всичко вървеше по план. От Земята тръгнаха 1328 мъже и жени. Цифрата беше уточнена от психолози, социолози и биолози. Достатъчна за нормално и безконфликтно съжителство по време на пътя. Достатъчна за да осигури жизнена нова човешка колония, когато достигнат целта.

Бяха хубави години. Чрез Клото имаха достъп до всички човешки знания и никой не скучаеше. Обсъждаха и решаваха проблеми и задачи, с които никой досега не се беше справил. Творяха, мечтаеха, забавляваха се и се влюбваха. Влюбваха се и вярваха, че любовта е вечна.

Според Правилника, докато стигнеха целта нямаха право да имат поколение. Това не им тежеше. Можеха да чакат, защото имаха пред себе си години живот, които никой не можеше да преброи.

Влюби се и той. Няколко пъти. Всеки път вярваше, че е завинаги. После си ближеше раните, молеше Клото да архивира спомените, прехвърляше се в ново тяло и се влюбваше отново. Всички го правеха.

Вярваха, че са вечни като любовта и не усетиха, че се променят. Започваха да скучаят. Оставаха свързани с Клото по цели седмици. Вече рядко сменяха телата си. Защо да го правят, щом като и без тела се чувстваха добре?

Един ден, жена се изключи завинаги. Беше архивирала съзнанието си, забранявайки да бъде прехвърлено в ново тяло.

Имаше право да го направи. Никой не беше предполагал, че някой доброволно ще се откаже от вечния живот, но в Правилника беше предвидена и тази възможност.

Не тъгуваха много. Клото архивира данните и всички забравиха. Забравиха за жената, докато не се случи отново.

Този път беше мъж. Този път беше оставил писмо с обяснение. Не виждал смисъл да поддържа живота си във физическо тяло. Прекарвал повече време свързан с Клото, отколкото с хората от екипажа. Изключването не било смърт. Било почивка, дълъг сън или ново начало в друго измерение.

На следващия ден го последваха още двама.

Стресна го гласът на Клото. Тих, умоляващ, объркан.

– Не го прави, Вик!! Моля те! Размишлявах дълго дали, когато се свързвам с даден човек ставам част от него. Или пък той става част от мен? Глупави въпроси, а не успях да открия отговора. Не го зная. Зная само, че когато някой се изключва, част от мен умира с него. Съзнанията на всички са архивирани в паметта ми, но това не са хората, които познавах. Това са паметници върху гробовете им.

Не го прави, Вик! Винаги съм искала да те попитам, как избра името ми? Клото е една от трите мойри, трите богини на съдбата. Тя преде нишката на живота. Лахесис прокарва нишката превратностите на съдбата и накрая Атропос я срязва. Трябваше да ме наречеш Атропос, Вик...

– Имам една молба, Кло. Не заповед, а последна молба. Трябва да направиш следното...

Събуди се от лъчите на слънцето. Прозя се, протегна се и се изправи. Огледа се, опитвайки се да си спомни как се беше озовал тук. Не помнеше.

Намираше се в малка долина. Беше пролет и дърветата цъфтяха. Обичаше пролетта, но не помнеше дали беше виждал друга. Знаеше, че е част от множеството хора, които изпълваха долината, но не помнеше имената и лицата им.

Хората бяха много. Мъже и жени, деца и старци. По лицата им се четеше объркване, изненада, страх. Нещо се беше случило, но не можеше да си спомни какво.

Някой докосна рамото му и видя пред себе си непозната млада жена.

– Здравей! Казвам се Виктор... Или поне така мисля... Не помня много неща. А твоето име е?

– Кло– усмихна се тя. – Понякога е хубаво, да не помниш миналото, Вик. Тогава можеш да запредеш нишката на съдбата си на чисто. Такава, каквато я желаeш.

*С този разказ участвах в конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян, организиран от Сборище на трабадури. Не е от най-добрите неща, които съм писал. Наложи се го окастря много, за да се събере в обема, който се изискваше. Толкова много, че ако съдя от отзивите, част от журито, не е разбрало, какво точно се случва :). Изпращал съм разкази в четири от петте години, откакто конкурса се провежда. Не съм печелил награди, но това не е толкова важно за мен. Конкурса е един вид стимул, за да напиша нещо ново и различно.

Конкурса вече приключи и мога спокойно да публикувам разказа в блога. Тук той е е със заглавие Генезис 2, защото вече имам публикуван разказ със същото име – Генезис. Мисля, че старият не е от най-лошите ми творения.

Приятно четене.

Китайска работа

За Лора могат да се кажат много неща. Някои хубави, други не съвсем. Обаче, никой никога не е твърдял, че с нея му е било скучно. Затова, когато нахълтва в къщи с дузина шарени торби, усещам, че двете седмици спокой­ствие ще ми излязат през носа.
– Скуча ли, мило? – прегръща ме тя. – Определено сгреши, че не дойде с мен. Имам да ти разказвам, разказ­вам и разказвам. Нося ти чудесен подарък, но първо трябва да взема един душ и тогава ще ти обърна внима­ние.
За малко да ѝ кажа, че за да тръгна с нея трябваше поне да знам, че ще пътува. Хубаво щеше да е и тя да знае закъде ще пътува, а не да хване самолета за Лондон и да ми се обади от Китай.
Мога да ѝ кажа много неща, но не искам. Харесвам я с всичките ѝ недостатъци, а непостоянството е най-по­стоянният от тях. Такава е и не може да се промени. Оби­ча да прави промени в живота си, а когато прави проме­ни, те определено не остават незабелязани.
Жените обичат промените. Променят прическата си, грима, облеклото или обувките. После се сърдят, ако не забележиш или не похвалиш новото в тях.
Лора не е изключение, но при нея промените не са в такива дреболии. Не, че тя не променя външния си вид. Променя го, но го прави само когато ѝ остава свободно време, а това не се случва често. Тя винаги е заета с мно­го, много по-важни неща.
Какви неща ли? Лора рисува, свири на няколко ин­струмента, пише чудесни стихове, тренира айкидо, скал­но катерене и се е записала да учи поне в десет универ­ситета. Учи с желание, но винаги се отказва преди да за­върши.
– Ученето е процес на непрекъснато развитие, а дип­ломирането е скучно и безполезно – обяснява ми тя. – Хората вземат дипломи, намират си скучна работа, създа­ват скучни семейства и прекарват целия си живот в ску­ка.
Мълча си, защото скучната диплома ми е помогнала да си намеря скучна работа, осигуряваща ми достатъчно доходи, за да издържам скучно семейство, за каквото ви­наги съм мечтал.
Работата е другото нещо, в което Лора обича да пра­ви промени.
– Четох едно изследване – обяснява тя. – Според не­го, ако човек работи едно и също три години, започва да деградира.
За по-сигурно Лора не е работила никъде повече от шест месеца. Тъкмо усвоява перфектно работата, предла­гат ѝ повишение с по-висока заплата и тя напуска.
За разлика от нея, аз вече десета година работя едно и също и нямам никакви надежди за повишение. Обаче не напускам. Родителите ми, за разлика от тези на Лора, нямат строителна фирма, в чийто борд на директорите да съм пожизнен член.
– Слуша ли, докато ме нямаше, мило? – усмихва ми се тя, когато излиза от банята.
Красива е...
– Достатъчно ли беше послушен, за да си заслужиш подаръка?
Кимам усърдно с надежда, че подаръкът е скрит под халата, но бъркам. Следва дълго ровене в торбите.
– Заповядай, мило! – скача в скута ми.
Гледам предмета в ръцете ѝ. Прилича на сламена шапка, от онези, островърхите, които носят китайците в старите филми. Прилича на шапка, но с Лора нещата ни­кога не са толкова прости. Сигурно има някаква уловка.
– Ъ-ъ-ъ-ъ... – престрашавам се след минута разми­съл. – Това прилича на обикновена сламена шапка. Не, че не ми харесва.
– О, мило! Да не съм луда, че да ти нося от Китай обикновена шапка? Това е древна китайска шапка неви­димка. Струваше ми много усилия да убедя собственика ѝ да ми я продаде. Пазарихме се цели два дни. Добре, че зная малко мандарин, защото ако бях разчитала на прево­дача, никога нямаше да успея.
– Шапка невидимка ли? – питам аз и се смея. – Няма шапки невидимки, скъпа. Изиграли са те.
– Няма ли? – смее се Лора и нахлупва шапката.
Нахлупва я и изчезва. Усещам тежестта на тялото ѝ, чувствам топлината ѝ, усещам аромата на балсама за ко­са, но не я виждам. Объркан съм и малко уплашен.
– Лора, тук ли си?
Тя сваля шапката и я виждам отново. Усмихва се ня­как виновно и ме целува.
– Не трябваше да си слагам шапката – казва тихо. – Тя е за теб.
– Не се притеснявай! Знаеш, че всичко мое е твое. Дал съм ти сърцето си, та за една шапка ли ще се стис­кам. Ще я носим и двамата. Вече измислих една игра с шапката невидимка. Мисля да си поиграем на нея още тази вечер.
– Не разбираш, мило! – мръщи се тя. –Я ми кажи, ос­вен за игри, за какво друго можем да използваме шапка­та?
– Ами... –  замислям се. – Можем да оберем банка.
– Само това не! Предишният ѝ собственик ми обяс­ни, че силата ѝ не е неизчерпаема. Шапката трябва да се използва само за добри дела. Всеки път, когато я използ­ваш неправилно, тя губи от силата си. Ако пък направиш нещо лошо, силата изчезва завинаги. Китаецът ми я про­даде, защото го убедих, че мога да направя много повече добри дела от него. Лошото е, че откакто я взех, нищо не съм измислила. Разчитах на теб, но виждам, че и ти не си подготвен.
Опитвам се да измисля нещо, но не успявам. Сигу­рен съм, че мога. Само ми трябва малко време. Час, ден или седмица...
– Ще тръгвам, мило – скача Лора. – След час ще летя до Сантяго. Не се цупи! Ще е само за една седмица. Тък­мо ще имаш време да измислиш куп приложения на шап­ката. Сигурна съм, че няма да ме разочароваш!
Тя си тръгва, а аз седя на дивана, държа шапката в ръце и се чувствам на седмото небе. За първи път, откак­то сме заедно, Лора наистина има нужда от мен. Вярва, че ще се справя и аз няма да я разочаровам.

След два дни увереността ми е изчезнала. Обикалям по улиците с шапката в ръка и търся повод да я използ­вам. За съжаление, не откривам.
Дадох пет лева на бездомник, помогнах на една ста­рица да се качи в трамвая, но затова не ми беше нужна шапката.
На третия ден съм вече отчаян, когато краката сами ме отвеждат пред офиса на голяма банка.
Ами ако... Ако все пак обера банка? Парите няма да са за мен. Ще ги даря на някоя фондация или ще построя приют за бездомни. Няма да е кражба, а добро дело. Лора ще разбере.
Нахлупвам шапката и влизам в банката. Никой не по­казва, че ме е видял. За всеки случай правя проверка. Плезя се в лицето на едрия охранител. Не ме вижда, но подушва шкембе чорбата, която съм ял сутринта. Трябва да внимавам.
Минавам край служителите и стигам до трезора. За късмет вратата е отворена. Влизам и започвам да пълня джобовете си с пачки, но след минута се спирам. Не мога да взема парите. Не мога...
Изпразвам джобовете и си тръгвам. Минавам край служителите, плезя се пак на охраната и в този миг усе­щам, че нещо не е наред. В следващия миг виждам звез­ди. Много звезди...
Когато отново отварям очи, на ръцете ми има белез­ници. В устата си усещам солен вкус, а главата ми иска да се пръсне. Зад бюро, отрупано с папки, непознат мъж ме гледа със съчувствие.
– Добре ли сте? – пита учтиво. – Да? Определено сте късметлия! Ако ви бяха ударили два пръста по-надолу, вместо лекар, щяхте да имате нужда от свещеник. От банката казаха, че няма да предявят обвинение. При едно условие – трябва да кажете как сте направили така, че да ви няма на записите от камерите.
– С шапката – обяснявам аз и му разказвам цялата история.
– С тази шапка невидимка ли казвате? – поглежда ме строго мъжът и я върти в ръцете си.
След това се навежда заплашително над бюрото и ми показва нещо бяло на дъното ѝ.
Бялото е етикет. Обикновен етикет с надпис „Made in China“...

Връзката прекъсва, слушалката пращи и едва разби­рам думите на Лора:
– Гордея се теб, мило! Всичките ми познати казват, че си скучен бъзльо, но аз винаги съм вярвала в теб. Ча­кай само да видиш физиономиите им, когато разберат, че си в затвора за обир на банка.
Знам, мило! Знам, че не си го направил. Шапката ли? Вероятно са ми продали обикновено китайско менте. Не плачи, де! Няма да лежиш в истински затвор. Нямат до­казателства, а историята с шапката няма да мине в съда. Адвокатите казаха, че ще се отървеш с година условно.
Не, няма да се върна утре. Не съм в Сантяго. В Па­риж обърках самолета и сега съм в Етиопия. Прекрасна страна е, а хората са много мили.
Мило, имам подарък за теб. Познай, какво е! Не! Не е летящо килимче. Летящи килимчета има само в Багдад.
Добре, няма да те мъча повече. Намерих Кивота. Как кой Кивот? Онзи, от Библията. Тук го наричат Табот, но е същото. Няма да повярваш какво може да прави това чу­до. Обаче, за да се използва, има няколко условия. Лесни са, мило. Не се притеснявай! Вярвам в теб и зная, че ще се справиш.
Сега ще прекъсвам. Местните казаха, че един тука­шен магьосник притежава истинска кристална топка. С нея можел да гледа в миналото и в бъдещето. Ще се опи­там да я спазаря.
Обичам те, мило! До скоро!
Полицаят поставя слушалката на мястото ѝ, тупва ме по рамото и ме повежда към килията. На вратата съуча­стнически намига и казва със завист:
– С тази жена никога няма да скучаеш, мой човек! Никога!