Седло и самар

Преди много, много времена Човекът решил да опитоми Коня. Дълго го примамвал и преследвал, но накрая го подлъгал. В замяна на грижи, от които Коня не се нуждаел, Човекът го подчинил.
Затворил го в конюшня, подковал го и му сложил седло и юзда. После го яхнал и по цял ден не слизал от него. С Коня отивал на лов, на пазар и дори на разходка.
Един ден, докато Човекът яздел Коня през полето, насреща си видял Магарето.
-Здравей, приятелю!- рекъл Човекът. - Тези дни си мислех за теб. Виж как добре се разбираме с братовчед ти, защо не сключим и с тебе една сделка. Ти ще ми се подчиняваш, а аз ще се грижа за тебе.
-Хм! - замислило се Магарето.- Щях да се съглася веднага, но съм гордо по дух. Не мога да допусна, някой да ме язди. Бих преглътнало всичко, но това няма да позволя.
-Добре!- засмял се Човекът.-Щом не искаш, няма да ти слагам седло никога.
Магарето се съгласило и преклонило глава пред Човека. Той изпълнил обещанието си. Не сложил на Магарето седло. Измислил самара и Магарето цял живот, носило най-тежките товари. Пристъпвало бавно и с наведена глава, опънало жили под тежестта на товара, но срещнело ли някого по пътищата, не пропускало да се похвали.
-Вижте ме! Аз не съм като коня. Нося горд дух и никога, ама никога не ще позволя да ми сложат седло. Иа-иа-иаааа!

Много сме

Слънцето изгря и лъчите му обагриха в червено двете армии, изправени една срещу друга. От няколко дни армиите се дебнеха, изучаваха и изпитваха внимателно търпението и силите си. Днес най-после битката, щеше да започне.
Поне така беше решил Великият пълководец, водещ армията разположена на малкия хълм в средата на полето. Беше се допитал до многобройните си съветници, до звездите и до една стара врачка, която много познаваше на боб. Всички единодушно бяха казали, че днес ще е денят на битката.
Само че, точно на днешния ден, Великият пълководец се успа. Цяла нощ работи над плановете за решителната битка, но не беше в добро настроение и работата не спореше. Шумат от вражеската армия се чуваше през стените на палатката и през няколко минути, звън на оръжие или заканителни викове го стряскаха.
-Нека викат!- мърмореше си Великият пълководец. - Нека блъскат щитове и мечове. Тази нощ, ще им бъде последна! Утре ще ги разбия и ще изтрия армията им от лицето на земята! Ще направя най-великия план за битка, който е създаван в човешката история, а моите храбри воини, ще го приложат в действие.
Великият пълководец, запуши ушите си с два големи лешника и продължи упорито да работи над плана си. Внимаваше, да не пропусне нито една подробност и да изчисли точния момент на всяко действие.
Привърши малко преди да изгрее Слънцето и доволен и уморен полегна за минутка. Заслужаваше малко сън, защото беше създал наистина велик план. Победата беше гарантирана.
Когато се събуди, слънцето вече беше високо в небето. Плисна шепа вода на лицето си, грабна плана и се втурна навън. Не облече дори доспехите си, защото нямаше нужда. Имаше най-великия план, а друго не му трябваше.
-Така! Браво, юнаци! Виждам, че изгаряте от нетърпение, да започнете битката. Лицата ви са малко бледи, но това не е проблем. Днес ще разбием врага, защото имам най-великия план. Победата със сигурност ще е наша!
Силни викове огласиха малкия хълм:
-Много сме! Силни сме! Победата ще бъде наша! Победа! Победа!
-Юнаци, нека да започнем!- извика Великият пълководец.- Хиляда души още сега, да се врежат във вражеската армия! Нека се бият като лъвове! Няма значение, колко от тях ще загинат, важното е да вървят само напред. Напред! Не чувам гласовете ви!
-Много сме! Силни сме! Победата ще бъде наша! Победа! Победа! - изрева армията и хилядата воини потеглиха напред.
-Юнаци!- продължи Великият пълководец. - Днес променяме хода на историята. Това е последната битка и ние ще я спечелим. Не ви чувам!
-Много сме! Силни сме! Победа! Победа!
-Тази нощ направих велик план за битка. Никой не може да го направи, като мен. Докато противникът се занимава с хилядата воини, нашата конница, ще заобиколи и ще атакува отляво. През това време, в центъра ще тръгнат нови хиляда воини. Докато противникът се занимава с конницата ни, още хиляда души, ще го атакуват отдясно. Това ще обърка съвсем вражеските редици и тогава ще ударим право в центъра, където няма да са подготвени, да ни посрещнат. Ще очакват някакви хиляда воини, а ние ще ударим с цялата си мощ. Не ви чувам!
-Много сме! Силни сме! Победа! Победа!- колебливо се обади един глас, но никой не го подкрепи.
-Хей! Какво става? - ядоса се Великият пълководец.- Събудете се! Хайде! Много сме! Силни сме! Победа! Победа!
-О, Велики пълководецо!- прекъсна го първия му съветник и се просна по очи пред него.
-За викане, ще викаме, само че.... Само че, ние нямаме конница. Освен вашия кон, в армията не е останал нито един. Нямаме и още хиляда воини, нито пък още хиляда. Цялата ни армия наброява хиляда воина. Наброяваше, де. Нали вече тръгнаха срещу врага.
Великият пълководец отвори уста и замръзна. Лицето му се обагри в червено, но скоро се засмя.
-Няма проблеми!- може да нямаме армия, но имаме най-великият пълководец на света. Отивам да направя нов план. А вие викайте! Викайте силно! Хайде! Много сме! Силни сме! Победа! Победа!
-Много сме... Силни сме... Победа... По....

Границите

-Спри!- извика малката Ема.
-Защо? - попита Жълтото коте.
-Защото не е хубаво, да се промушваш през оградата. Пък и за какво ти е? Имаш цял двор за игра, а ако не ти е достатъчно можем да излезем и на улицата.
-Не искам на улицата!- намуси се Котето.- А в двора познава всяко камъче, тревичка и цветенце. Скучно е! Какво толкова ще стане, ако отида за малко в съседската градина?
-Може и нищо да не стане. Може дори, съседът да не забележи, че си било там, особено ако не направиш някоя пакост. Само че, не е хубаво. Това си е негов двор и ако искаше неканени гости, нямаше да сложи ограда.
-И какво като има ограда?- засмя се Котето.- В оградата има достатъчно дупки, за да се промуша през тях. Просто ще отида там за малко, а после ще се върна, без никой да разбере.
-Не! Няма да отидеш! Нима не разбираш? Оградата не е нещо с дупки за промушване, а граница, която не трябва да преминаваш.
-Хм!- замисли се Котето.- Разбирам! Граница, която не трябва да преминавам. Дори да я няма оградата, границата си е там. Това е, както когато ми казваш, че не трябва да ям бели мишки.
-Не трябва да ядеш никакви мишки! Нито бели, нито сиви, нито дори измислени!
-Добре, де!- отвърна Котето.- Разбрах и без да викаш. Този свят не ми харесва. В моят няма граници на всяка крачка. Има такива, които наистина са важни, но са малко. Всъщност кой определя границите в този свят?
-Ами не зная.- замисли си Ема.- Някои от тях определям аз. Други определят родителите ми, а оградата например е граница, която е определил съседа.
-Искаш да кажеш, че във вашия свят всеки може да определя граници? Решаваш да забраниш нещо и си определяш граница, без да се интересуваш от мнението на другите? Че това си е хем диктатура, хем анархия.
-Е, не е точно така! Наистина всеки може да определи граници, но те са нужни и полезни!
-Дали?- усмихна се Котето.- Границите може да са полезни за този, който ги определя, но не и за другите. Може да не са полезни за никого, дори за този, който ги определя. Не е хубаво, когато някой определя граници, които другите трябва да спазват. Просто ви трябва друг подход.
-А нима има друг начин?
-Има! В моят свят също има граници, но там нещата са различни. Не определяме граници, които друг трябва да спазва. Просто всеки определя своите граници. Определя ги, така че да не се пресичат с границите на другите и всичко е наред. Освен това, никога не поставяме граници, които са вечни. Всеки се променя.. Тогава, просто преглежда границите, които си е определи и ги променя, ако е нужно.
-Аха! Също както да сменяваш отеснелите стари дрехи. Би било хубаво и аз да мога така. Има граници, които не харесвам и не разбирам, но съм длъжна, да ги спазвам, защото така трябва.
-Така трябва, не е никаква причина. Границите трябва да се спазват, само ако си убедена, че са за нечие добро. За твое или за доброто на някой друг. Всички други граници са изкуствени.
-Сигурно е така, но съм свикнала да спазвам всички граници. Така са ме учили, пък и как да разпозная кои граници са добри и кои са изкуствени?
-О, това е най-лесното нещо.- засмя се Котето.- Просто вярвай в себе си. Вярвай в себе си и си спомняй, че никоя граница не трябва да е вечна. Вярвай в себе си и си спомняй, че никоя граница не трябва да пресича границите на другите хора. Вярвай в себе си и когато определяш някоя граница и когато я прекрачваш. В началото ще ти бъде трудно. Ще се колебаеш често, но ще се научиш. Просто вярвай в себе си.

Необходимо, но недостатъчно условие

Много хора не обичат математиката. Вярно, че е точна наука, но числата не винаги показват това, което ни харесва. Има един израз, който обаче всеки помни, защото е универсален.
„Необходимо, но недостатъчно условие.“
Тоест, ако аз искам нещо да се случи, моето желание е важно и необходимо условие, но за съжаление, най-често не е достатъчно.
Това правило важи и за ситуациите в живота ни. Математиката просто описва нещата, без значение дали я харесваме.
Днес пиша за нещо, която много от нас искат. Това е оставката на сегашното правителство. Много хора я желаят и то не само участващите в протестите в големите градове. Много повече са хората, които смятат това правителство за вредно за България, но не виждат път, по който да тръгнат след него.
Протестите са само едно от необходимите условия за оставка на това правителство, но далеч не са достатъчно условие. Лично аз винаги съм твърдял, че те са неефективно средство, ако се разчита единствено на тях.
Мнението си за правителството написах тук още в първите му дни:


От тогава нещата са се променили, но към по-лошо. Назначенията на компроментирани личности продължава, без никой да поема отговорност за тях или поне да признава, че те са негови номинации. Наистина се смениха двама трима от назначените, но не протестите бяха причината. По-скоро смените бяха продиктувани от вътрешни напрежения в управляващите партии. Тези напрежения обаче не спират назначенията на тъмно. Преди дни и самоковското ръководство На БСП публично оповести, че е против новия областен управител, но не вярвам, да го сменят. Правителството просто изпълнява поръчки на кръгове, които са далеч, дори от собствените им партийни членове.
Проблемите не са само в назначенията. Правителството досега е направило две неща и то зле. И промените в енергийния сектор и предложената актуализация на бюджета, са неща, които ме карат да вярвам, че управлението на тройната коалиция и предишното, ще изглеждат като идеални в края на това управление.
Затова искам оставката на това правителство. Зная, че това е само необходимо условие, но съвсем не е достатъчно. Зная, но я искам.
Зная, че оставката на правителството е необходимо, но съвсем недостатъчно условие, да се оправят нещата в България. Зная, но я искам.
-А, какво е достатъчното условие?- ще попита някой. - Не за оставката, а за да станат нещата по-добри.
Ами вчера Вивиан Рединг го каза:
„Вие не одобрявате правителството си. Кой е отговорен за вашето правителство? Вие – българите. Вие гласувате. Говорила съм с младежи вчера. Попитах ги - какво искат. Те ми казаха - искаме нашият глас да се чува. Призовавам политическите ви партии да създадат такава избирателна система, че гласът на народа да се чува преди да се вземе едно решение. Ако не сте доволни от системата, тогава променете изборната си система. „
Сегашните политическите партии, няма да се променят заради протестите, колкото и многобройни и продължителни да са. Нито тези на власт, нито тази в опозиция има желание за това. Не се променят дори и партийките, които не влязоха в парламента. Някои от тях с години не могат и не искат да се изчистят от компроментирани личности. Други влагат цялата си енергия вдигане на шум и приказки. Трети са заети да търсят предатели в редовете си и да се цепят, цепят и цепят.
Значи остава начинът сами да променим системата, създавайки нещо ново. За съжаление, това не е лесно. От една страна с години ни се втълпява, че политиката е нещо лошо. Насочва се енергията към безобидни за политическото статукво граждански формации, без права и тежест. Коментира се, че партиите били много, а в същото време по всякакъв начин, се възпрепятства възникването на нови.
Има и нещо друго. Не всеки от нас става за политик. Наскоро за пореден път се убедих в това за себе си. Това не е проблем. Проблем е, че хората, които могат да създадат нормални партии и да променят нещата, не го правят. Правят все нови и нови граждански сдружения, които анализират, анализират, анализират....
Вече загубих надежда, че някой ден ще се създаде нормална партия в България. Все пак това не ме разколебава и за миг, да искам оставката на сегашното правителство.
Тези дни прочетох в много блогове, постове с искане за оставка. Това е един неприлаган наскоро прийом. Ако към определен сайт има много на брой и авторитетни линкове с определена дума, Google изстрелва сайта на първо място при търсене за нея.
Преди малко погледнах и видях, че при търсене на Оставка, малко не достига на сайта на правителството, да излезе на челната позиция. Е, нека помогна и аз:

Думата днес е ОСТАВКА!

Не съм го правил никога и се чудех дали има смисъл и сега да го правя. Само че, искането за оставка на правителството е необходимо условие за нея. Недостатъчно, но необходимо.
Оставката пък е необходимо, макар и недостатъчно условие, по пътя, някой ден нещата, да станат нормални и в България. Недостатъчно условие, но необходимо.
Има и още една причина. Ако чисто човешки погледна нещата, хората които искат оставката на правителството, са ми близки по дух, мислене и мечти. Това ми е необходимо и достатъчно условие.

Блатото

В едно царство царувал един много лош цар. Царувал година, царувал две, а на третата на хората в царството свършило търпението и го свалили от трона. Свалили го и го хвърлили в едно блато близо до двореца, а после го изгонили от царството.
Царството останало без цар, а без цар едно царство не е царство. Затова хората се събрали и след дълги спорове, избрали един от тях за нов цар.
Новият цар започнал да царува, но не минал и месец и хората, започнали да недоволстват отново. Разбрали, че били сбъркали с избора и веднага взели мерки. Смъкнали новия цар от трона и по традиция го хвърлили в блатото. Окаляли го до уши, а след това пристъпили към нов избор.
Този път умували повече, но скоро разбрали, че отново са сбъркали. Новият цар не ставал за тази работа и го сполетяла съдбата на предишните. Смъкнали го от трона и го окаляли в благото.
Същото се случило и със следващия цар, а също и с по-следващия. Много хора се изредили на трона, но всички рано или късно се оказвали в блатото.
Минала година, минала втора, но хората в царството все не успявали, да подберат подходящ човек за трона. Изредили се много хора, но всички свършвали в блатото.
След като свалили поредния цар, хората се събрали за нов избор. Само че, този път изборът бил труден. При предишните избори много хора, дори сами се кандидатирали за трона, но вече никой не искал да става цар.
Дълго умували хората. Спорили, карали се, но без резултат. На няколко пъти избирали някого, но той се отказвал на мига. Нов цар нямало, а царство без цар, не е царство.
Накрая, решили да предложат трона на бившия царски шут. Бил добър човечец, пък и малко глуповат, та се надявали, че няма да откаже трона.
Само че, шутът се запънал като магаре на мост. Не помогнали молбите, а и на заплахите не се поддавал. Глуповат бил, но знаел съдбата на всеки, който ставал цар.
Три дни го увещавали и три дни той отказвал, но на четвъртия най-накрая приел. Помоли само, преди да му сложат короната, да го заведат за малко до блатото.
Никой не разбирал защо иска това, но го завели, както пожелал.
Щом се озовал на брега, шутът се отскубнал от стражите и се хвърлил в блатото. Цамбуркал в вътре, докато се покрил с кал от главата до петите. После излязъл на брега, усмихнал се доволно и рекъл:
-Готово! Сега вече съм готов да стана ваш цар! Кога започвам?

Почивка през юли

Отпуската ми свърши и от утре отново съм на работа. Две седмици са кратък срок, но ми бяха достатъчни.
Някой ще каже, че времето е било лошо. Аз пък такова го обичам. Без големи жеги и с много тишина и спокойствие.
Тишина и спокойствие в душата ми.... В днешно време това е лукс, който рядко можем да си позволим.















Лудитите

През 19-ти век в Англия възниква едно интересно движение. Участниците в него са наричани лудити, на името на митичния си предводител Нед Лъд или крал Лъд, за когото се вярвало, че също като Робин Худ живее в Шуруудската гора.
Лудитите вярвали, че новите и по-съвършени и автоматизирани тъкачни станове, които можели да се обслужват от персонал с ниска квалификация са единствената причина, да останат без работа. Много фабрики са били изгорени, а лудитите дори са влизали и в битки с редовна армия.
В крайна сметка, бунтовете са били потушени, като нито са спрели развитието на промишлеността, нито са подобрили положението на участниците в тях.
В цялата история за мен по-интересно е не самото унищожение на машините, а грешното определяне на виновниците за бедственото положение на хората.
Подобни унищожителни бунтове е имало и в други части на света. Нарочването на техническия прогрес, като виновник е лесно. По-лесно е да се разруши една машина, да се изгори фабрика или склад, отколкото да се променят сбърканите обществени отношения.
Само че, времето на подобни неща е минало. Минало е още в 19-ти век и началото на 20-ти.
Поне така си мислех, докато не прочетох :

КНСБ плаши със стачка и трошене на фотоволтаици

Годината е 2013, но така нареченият синдикат не разбира това. Прави се, че не разбира, че фотоволтаиците не са виновни за ниската цена на въглищата.
Прави се, че не разбира, че фотоволтаиците не са виновни за примитивните условия на труд и мизерното заплащане на труда на миньорите. За това са виновни най-вече самите синдикати.
Така че, ако има нещо, което трябва да се чупи, това определено не са фотоволтаичните централи.

Врата в полето

Законът е врата в полето- само улавите минават през нея....
Не, че не си го знаем, но от общината очевидно са решили да ни го припомнят с тази конструкция в края на града.


Мястото е едно никакво, защото местността Лаго, към която би трябвало да е вход тази порта, започва на двеста-триста метра след нея. Само че, ако портата е там, няма да се вижда, а показността е винаги с предимство, когато се харчат някакви пари.
Наблизо ще се изгражда общински паркинг, а и парцелите наоколо за новия „елитен“ квартал, който е поредното безумно хрумване, макар и бавно се продават. Вече има някои построени къщи, но ще минат години, докато местата се застроят. Ще минат и години, докато се прокарат улиците и канализацията, ако това изобщо се случи някога.
Нищо де, нали портата вече е вдигната. Стои недовършена сред полето и ни напомня, за закона.
Закона, който лесно беше заобиколен, когато варварски се унищожи коритото между стените на река Искър. Закона, който лесно се заобикаля, когато търговете в общината се печелят от две приятелски фирми. Законът, който само улавите спазват.
Всъщност през вратата може да се мине. Разчистената пътека покрай стената е част от алея, която някой ден ще минава почти през целия град. Само че, аз сигурно няма да мина през тази порта. Предпочитам да мина покрай нея, по стената, както съм свикнал от дете. Не, че портата ми пречи. Просто съм свикнал така, а и гледката е по-красива. Всъщност беше, преди да влязат багерите и камионите.
През тази врата може и да не мина, но през тази на закона се опитвам да минавам винаги. Не, че съм улав, просто така съм свикнал и ми е някак по-добре. А може би, все пак съм улав. Както повечето ми съграждани....
Миналия месец по нова излъчиха два репортажа. И двата за кражбите на ток в циганската махала. Преди това имаше друг репортаж, за купуване на гласове на изборите, пак там.
Даваха и интервюта и с граждани и с хора във властта. Едните нищо не знаеха. Нищо, че така е от поне петнадесет години. Нищо, че всеки кмет в този период, не само е знаел и мълчал, но е и поощрявал кражбите. Мълчал е и ги е поощрявал заради гласовете, които могат да наклонят везните в една или друга посока. Мълчал е, защото законът е просто врата в полето – само улавите минават през нея, а улав кмет няма.
Сигурно и в полицията ще кажат, че не са знаели. Нищо, че се викани стотици пъти на място. Викани са но нищо не са направили, а и често дори не са отивали. Ако не установиш нарушението на закона, значи такова няма, нали?
От полицията ще кажат, че не са и знаели, как цяло предприятие беше сринато със земята в този район. Не са и знаели, как докато се преместваше имуществото на бившото общинско БКС, от едната врата на сградата излизаха камионите, а в другия край тълпата вече рушеше сградата. Рушеше я под погледите на полицаите, които гледаха, но не виждаха. Не виждаха, защото така им беше наредено. Те бяха пред вратата в полето, а какво ставаше встрани, не ги интересуваше.
Не се интересуваше и прокуратурата. Покрай репортажите прочетох, че са започнали разследване за кражбите на ток, срещу неизвестен нарушител. Нарушителите и покровителите са известни, но очевидно прокурорите в последните двадесет години са живели не в града ни, а на Луната. Гледали са, но не са виждали, а не са виждали, защото не са искали. Стояли са си пред вратата в полето и са броели улавите, дето са минавали през нея. Така и не са видели нищо встрани. Не са видели и далаверите покрай Супер Боровец, Боричо, не виждат и сегашните. Те са встрани от вратата в полето.
Прочетох някъде, че и за купуването на гласове имало разследване. Само че, дори и да има, то ще приключи в някоя папка, заключена в нечие чекмедже. Важното е да мине време и шумът да утихне, а пък и човекът стоящ зад търговията, тези дни ще се закълне като депутат. Ще ни кове законите, нищо че е почти неграмотен. Ще ни кове закони, които са просто поредната врата в полето. Врата за улавите...
Гледам портата и няма начин да не ми напомни, че законът е просто врата в полето- само улавите минават през нея... Това си спомня и всеки, който види портата, но от общината са решили, че не трябва да го забравяме. Освен тази порта, ще строят такава, но по-голяма и на входа на града откъм Дупница. Може да поставят и на другите входове, пък някой ден, ще поставим такива врати и на всеки граничен пункт на България. 
Да се знае и да се помни, че може някой улав да забрави.

Кораб сред пясъците

От седмица платната висяха отпуснати. Нямаше вятър, нямаше дори и кратък повей, който да донесе поне за миг прохлада.
Цяла седмица без вятър... Само жега и тишина. Тишина нарушавана само от хъркането на капитана под опънатия чадър зад руля и скърцането на песъчинките между зъбите на екипажа.
– Капитане! – чу се гласа на юнгата и хъркането престана. – Капитане! Бих искал да кажа нещо!
– Казвай, юнга! Казвай и не се колебай! Намираме се на свободен и демократичен кораб и тук всеки може да казва, каквото си ще! Кълна се в небесата, че докато съм аз капитан, няма да позволя на никого, да оспори това ви право.
– Зная, капитане, но това не е най-важното сега. Според мен, фатално сме объркали курса! Вече няколко пъти споменавам това, но вие се правите, че не ме чувате.
– И защо да те чувам? – засмя се капитанът. – Ти си още пале с жълто около устата. Какво разбира главата ти от корабоплаване? Освен това, никъде не е казано, че трябва да те слушам. Гарантирано ти е правото да говориш, но не и това, че някой ще те слуша!
– Разбирам, че съм най-младия и неопитния тук, капитане! Само че, този път това което казвам, не е само мое мнение. Целият екипаж е на мнения, че курса е грешен!
– Целия екипаж ли? – изръмжа капитанът. – Хм! Всъщност няма проблеми. Ние сме свободен и демократичен кораб и всеки може да има свое собствено мнение. Стига разбира се, да не се бърка в работата на капитана. Дали курсът е правилен или не, мога да кажа само аз. С това, смятам въпроса за приключен.
– Не е, капитане! – развикаха се матросите. – Този път, това няма да мине! Съгласете се, че не е нормално кораба ни да се намира насред пустинята, без наоколо да има и капчица вода. Не е нормално от месеци да стоим на едно място, в очакване на вятър. Дори и да дойде вятърът най-много да ни затрупа с пясък, както направи това при предишната буря. Не сме се преместили и метър напред, откакто попаднахме тук. Съгласете се, че това не е курса, който ще ни изведе отново на вода.
– Я млъквайте! Какви сте вие, за да ми казвате, кое е нормално и кое не? Аз пък ви казвам, че се движим по курса, който аз съм задал! Наистина не всеки ден кораб попада в пустинята, но сами знаете, че не съм само аз виновен за това. Сега обаче сме тук. Движим се по точен курс и съм сигурен, че някой ден, ще усетите промяната. Освен това, аз съм вашият капитан и няма да търпя неподчинение.
– Не е неподчинение, капитане! – скочи юнгата. – Нима не разбирате? Тревожим се за кораба и за живота си. Искаме повече информация. Искаме да участваме в спасението на кораба и протестираме срещу някои ваши действия, които не се харесват на екипажа.
– Протестирате ли? Хм! Ами защо пък не? Намираме се на свободен и демократичен кораб и всеки може, да си протестира колкото иска. Стига да изпълнява заповедите ми, разбира се! И кое от моите действия не ви е харесало, нищожества такива?
– Ами... – пристъпи напред готвачът. – Назначихте стария боцман отново на същата служба. Нима мислите, че сме забравили, как същият, пиян до козирката докато беше на вахта, се отклони от курса и вкара кораба в окото на тайфуна, който не захвърли тук?
– Хм! Има известна истина в думите ви, но боцманът е професионалист. Има опит, а и на кораба отдавна няма ром. Времената са такива, че изискват нестандартни решения и това е едно от тях. Не ме интересува, дали ви харесва! На мен например не ми харесват гозбите на готвача, но го търпя. Връщайте се по местата си и ме оставете на мира!
– О, не! Този път няма да се откажем, капитане! Искаме промени и ги искаме още сега! На първо място искаме нов капитан! Искаме вашата оставка!
– Е, може да искате всичко. Нали сме на свободен и демократичен кораб и всеки може да си иска, каквото реши. Само че, нека ви напомня, че аз съм законно избрания ви капитан. Вие ме избрахте и ще е безотговорно от моя страна, да предам доверието, което ми гласувахте. Така че, никаква оставка няма да видите, докато не стигнем до първото пристанище.
– Но, капитане! Знаете, че изборите бяха фалшифицирани. От екипажа само боцманът гласува за вас и ако не бяха скорпионите, никога нямаше да бъдете капитан. Не мислим, че от техните гласове трябва да зависи бъдещето ни. Те никога не са били част от екипажа!
– Не са били, но вече са! Щом са на борда имат право на глас, както всички останали. Вярно, че не се задържат дълго тук, но сме на свободен и демократичен кораб и всеки може да се качва на него или напуска свободно. Да! Това е свободен и демократичен кораб и понеже съм добър капитан, ще ви дам една възможност. Ако мнозинството от вас ми посочи определен курс, аз без колебание ще поема по него. Имате един час, за да се разберете. Други отстъпки от мен няма, да видите. Оставка ви се приискало? Ще видите оставка на кукуво лято!
Матросите решиха да не губят време. Прибраха се в трюма на сянка и започнаха обсъждането на новия спасителен курс.
– Аз мисля, че трябва да поемем на север!
– О, не! Първо на юг- югоизток, а след това на юг- югозапад!
– На изток!
– На запад!
– На юг!
– На право...
Спорът се превърна в караница и капитанът доволно се усмихна. Намести се удобно и се приготви за редовната си следобедна дрямка.
– Капитане! – беше юнгата. – Капитане, аз мисля, че ако слезем от кораба и продължим пеша, за час ще стигнем до оазиса, който се вижда от мачтата!
– Глупости! – отвори едното си око капитанът. – Нали ако слезем от кораба, аз повече няма да съм капитан. Но ти върви! Ако искаш тръгвай. Намираме се на свободен и демократичен кораб и всеки може да слезе от него, когато си иска. Няма да съм аз човекът, който ще ограничи това ти право! Върви!

Срам и страх

Един мисионер попаднал на безлюден остров, населен с първобитни и жестоки диваци. За негов късмет, не го убили изяли веднага. Затворили го в клетка, а вождът на племето го показвал на гостите си с гордост. Никой от другите вождове нямал такъв странен пленник и всички му завиждали.
Мисионерът нямало от какво да се оплаква. Хранели го редовно, а след месец го пуснали, да се разхожда свободно в селото и да прави каквото иска. Не можел да напусне островът, а ако напуснел селото рискувал, да го плени друго племе, което можело, да реши да опита вкуса му.
Свикнал той с живота сред диваците, понаучил езика им и обичаите и започнал на свой ред да ги учи. На първо място искал, да промени нравите. Говорил им при всяка възможност, а те го слушали внимателно, но продължавали да си живеят, както до сега.
Тогава мисионерът решил да промени първо вожда на племето. Всички го слушали и му се подчинявали, без да задават въпроси. Отишъл при него и започнал, да го убеждава.
-Не може да живеете повече така, вожде! Нямате срам, да ходите без дрехи. Това е грях! Нямате срам, да се храните, като животните направо с ръцете си. Това е грях! Нямате срам, да се храните с човешка плът! Това е най-големия грях! Срам ме е заради вас! Трябва да се промените, защото не мога и не искам, да изпитвам срам от всяко ваше действие.
В езикът на племето нямало думата срам. Вождът обаче ценял пленника си и не искал да го загуби.
-Това, което наритате срам, болест ли е?- попитал той.
-Не е болест, но е много по-лошо!- отвърнал мисионерът.
-О! Сигурно този, който страда от срам, има температура и треска? Както, когато в някой се всели лош дух от блатата?
-Е, не е точно така, но бузите на човек се зачервяват и не мисли за нищо друго, освен как да премахне причината за срама.
-Сигурно страдащият трябва да е на легло?
-О, не! Човекът страда душевно, но леглото ме би му помогнало.
-Душевно ли? Сигурно Духовете отнемат разума му и той не знае, какво говори и върши?
-О, не! Разумът на човек му помага, да осъзнае срама. Само че, страда и сърцето му се свива.
-Разбирам! Тази болест наречена срам, удря хората в сърцето без предупреждение. Повяла ги без предупреждение. Вървят си, хранят се, веселят се и в един миг сърцето спира и духът му отива при тези на предците му.
-О, не! От тази срам не се умира, но страданията са ужасни.
-Да не би, по тялото да излизат гнойни рани, които никога не зарастват?
-Не! Раните, които не зарастват са само в душата на човека!
-Хм... -замисли се вождът.- Щом от тази болест не се умира и тялото не страда, няма от какво да се притесняваме. Дори да я прихванем, не е голям проблем. Сигурен съм, че и на теб ще ти мине скоро.
-О, неразумни дивако!- ядосал се мисионерът.- Срам нямате, но поне страх от Бога, трябва да имате! Той ще ви накаже за всичките ви дела. Ще горите в огъня на пъкъла до края на света!
-Хм... - стреснал се вождът.- Този дето го спомена, Бог де, той сигурно е велик владетел?
-Той е владетел на целия свят! Владетел на телата и душите, на живите и на мъртвите.
-Аха... Сигурно е по-могъщ и от вожда на планинското племе, на когото всички племена на острова плащат данък?
-По-могъщ ли? Бог е несравнимо по-могъщ. Може да унищожи, не само някакъв си вожд, а и острова ви. Той е създал Земята и всичко на нея и може да я унищожи само за миг!
-Хм...- замисли се отново вождът.- Щом е толкова могъщ, не е хубаво да го гневим. Ще кажа на племето да те слуша повече. Ще облечем дрехи и ще се храним с твоите смешни прибори. Само с яденето на хора, ще е трудно. Ако можем да се спазарим с твоя Бог, поне веднъж месечно да си затваря очите, обещавам, че ще му оставяме най-вкусните парченца. Нали ще се спазариш? Нали?

Предишните

Един политик дълги години управлявал страната си, но нищичко не направил за нея. Хем бил некадърен, хем мързелив, хем се интересувал само на него, да му е добре.
Имал си и любимо извинение и ако някой го попитал, защо нещата не вървят и не се поправят, отговарял:
-Не ми стигна времето. Ще оправя нещата в следващия мандат. В този още не мога да оправя кашите, дето са сътворили предишните. Сърдете се на тях!
Един ден обаче политикът починал и се озовал на небето. Посрещнал го свети Петър и укорително заклатил глава:
-Не мога да те пусна в Рая! Нищо добро не си направил, а цял живот си се интересувал само от себе си!
-Ааааа! Не така!- отвърнал политикът.- Не съм виновен аз! На мен просто не ми достигна времето. Цял живот не успях да оправя кашите, които са забъркали тези преди мен! Те са отговорни, а аз обещавам, да се поправя в следващия живот!
-Няма да мине!- засмял се свети Петър.- Зная ти номерата, пък и ти добре знаеш, че няма следващ живот! Отиваш в Ада!
-Ама не е честно!- развикал се политикът.- Каквото съм могъл съм направил. Може да не е съвършено, но я погледни Земята! Погледни хората! Накъдето и да погледнеш, виждаш грешките на Бог, но него никой не го съд...
-Ааааа! Не така!-чул се Глас от небесата.- Не съм виновен Аз! За всичко са виновни предишните! Аз само се опитах, да поправя част от грешките им. Следващия път обещавам, да направя нещата по-добре!

Без крила

Селцето било толкова малко, че ако двама души тръгнели от единия му край, стигали до другия, преди да са си казали:“- Добра среща!“.
Всъщност рядко някой стъпвал по запуснатите улици. Малкото останали хора били стари и рядко напускали домовете си. В тях имали всичко, от което се нуждаели, а пък и нямало къде да отидат. От едната страна на малкото селце имало бездънна пропаст, а от от другите три го обграждала дива и непроходима гора.
Живеели старите хора със спомените си, но дори те не помнели, как и кога се заселили първите хора на това място. Сигурно векове селцето съществувало откъснато от останалия свят, без да го посети нито един гост и без да го напусне нито един негов жител.
Имало и добри времена и лоши. Селцето растяло и навлизало в гората, но после идвали лоши времена и гората завземала отново старите изоставени къщи.
Старите хора, не помнели тези времена. Помнели разказите за добри и лоши времена, но разказаното се размивало във времето и никой не знаел, кое се било случила наистина и кое не.
Не помнели старите времена хората, но помнели историята, променила завинаги селцето. Помнели историята, която била началото на края на селцето.
Историята започнала съвсем обикновено. С две влюбени сърца, които не можели да туптят едно без друго. Две влюбени сърца, които предпочитали смъртта пред раздялата.
Момък и девойка се влюбили. Влюбили се, но родителите им имали други планове за тях.
Разделили младите, но любовта им не угаснала. Разделили телата, но душите останали слети в едно.
Момъкът и девойката решили да избягат. Решили и тръгнали, но скоро разбрали, че това било невъзможно. Гората била непроходима и колкото и пъти да опитвали, всеки път били принудени да се откажат. Тогава тръгнали към пропастта и отчаяни спрели на ръба. Не искали повече нищо да ги разделя. Не искали повече, нито миг да са далеч един от друг. Прегърнали се и скочили в бездната.
Скочили и полетели...
Поне така разказвали хората, които били наблизо в онзи миг. Полетели без крила. Полетели към място, където щели да бъдат винаги заедно.
- Полетяха! - разказвали хората. - Полетяха без крила! Полетяха, защото на любовта, не ѝ трябват крила.
-Любовта може да лети без крила!- понесла се новината и всички в селцето я научили.
-Без крила... Без крила... Без крила... Любовта... - повтаряло и повтаряло ехото от пропастта.
Историята научили всички в селцето. Старите хора клатели глави, защото това било нещо ново за тях, а нови неща в селцето, не се били случвали никога дотогава. А младите....
Младите се втурнали към пропастта. Двойка след двойка влюбени политали, за да не се върнат никога. Политали без крила, защото любовта не се нуждаела от тях. Политали, за да не се върнат никога повече.
Скоро в селцето останали само старците. И на тях им се искало, да опитат. Искало им се да полетят и да видят света извън границите на селцето, но не смеели. Били възрастни и вярвали повече на опита си, отколкото на любовта. Останали, за да доизживеят дните си, разказвайки историята за любовта, която няма нужда от крила.
Имало и една друга история, която старите хора забравили. История за последните двама млади останали в селцето. Те много пъти тръгвали към пропастта. Тръгвали с желание да полетят, като другите, но всеки път се отказвали.
Девойката се страхувала от височината. Всеки път, когато настъпел мига, страхът надделявал. Отказвала се със сълзи на очи, проклинайки страха си. Момъкът политал сам, а после се връщал и търпеливо чакал.
- Тръгни сам! - казвала девойката. - Аз не мога. Може би любовта ми не е достатъчна. Полети далеч и ме забрави. Може би, там някъде те чака истинската ти любов. Такава, която може да полети дори и без крила.
Момъкът обаче не тръгвал. Оставал и чакал търпеливо. Бил избрал своята любов, такава каквото е. Нямало значение, дали имала или нямала крила.
Един ден двамата изчезнали. Изчезнали, но не полетели, както останалите. Тръгнали през гората, която обграждала селцето. През гората, през която никой не бил преминавал. Тръгнали сами и не им трябвали крила. Имали любовта си, такава каквато им била нужна.
Старите хора останали в селцето. Нямали смелост да полетят, нямали смелост да навлязат в гората. Нямали нужда от нищо.
Останали, за да разказват историята за любовта, която лети без крила, а понякога и другата история. Разказвали си историите един на друг и винаги учудено клатели глави. Понякога спорели, защо и те не тръгнали. Някои казвали, че била заради възрастта. Други твърдели, че може би любовта им била вече отслабнала с годините, но и те грешели.
Те си имали тяхната любов. Такава, каквото сами си били избрали. Нямало значение, дали тя можела да лети или не. Имали я, а друго не им трябвало.

Средното царство

Имало едно време едно царство. Никой не помни къде точно се е намирало то. В старите хроники се споменава, че царството от юг и запад граничело с Горното царство, а от север и изток с Долното царство, но както може би се досещате, никой не се е сетил, да запише, къде точно се намирали и тези царства.
Както сигурно се досещате, царство което се намира между Горното и Долното царство, няма начин, да се е наричало по друг начин освен Средното Царство.
Така и се наричало това царство, но името му не идвало от съседите, а от навика на жителите му, винаги да търсят средното положение. Вярвали, че това е най-добре за царството и за самите тях. Вярвали, че многото добро, не е на добро, защото някой можел да им завиди. Знаели, че многото лошо пък хич не е на добро и се стараели, да го избягват.
Животът на жителите на Следното царство, не бил лек. Не бил прекалено лош, нито пък прекалено добър, но да поддържаш средно положение във всичко, изисква немалко усилия. Всъщност да развалиш нещо или да го направиш добре, често пъти е по-лесно, отколкото да балансираш в средата.
Не бил лесен живота на жителите на Средното царство, но те се справяли. Справяли се много години с това и за повечето неща имали готови решения.
Например, ако някой от жителите на царството станел прекалено богат, те го изгонвали. Пращали го в Долното царство, където всички били богати. Ако пък някой изпаднел в бедност и не можел, да поддържа средния стандарт, изгонвали го в Горното царство, където повечето хора били бедни и това не правело впечатление.
Ако в Средното царство се раждал някой прекалено умен, изгонвали не само него, а и цялото му семейство, без значение дали в Горното или в Долното царство. Не го оставяли нито за ден.
Ако някой пък бил прекалено глупав и него гонели. Гонели и ако някой можел да пее прекрасно или пък пеел прекалено фалшиво. Гонели и ако някой бил майстор в занаята си или пък бил пълен некадърник.
Гонели всеки, който не се вписвал и отклонявал изградения образ на средното.
Законите в Средното царство, също били написани с една единствена цел- да поддържат златната среда. Никой не можел да вдигне прекалено висока и голяма къща. Забранено било и да се строят къщи, които били прекалено ниски и малки. Пътищата трябвало да бъдат нито широки, нито пък прекалено тесни.
Хората от Средното царство се дразнели от всичко, което не било средно. Всичко което не се вписвало в средното, трябвало да се промени или премахне.
Опитали дори и природата си да променят. Да направят високите планини по-ниски, а ниските по-високи. Копаели канали и отвеждали водите на големите реки към коритата на малките. Отказали се не защото успели, а защото усилията, които се налагало да влагат, били очевидно много над средните.
Така било в Средното царство. Всичко в него било средно, а което не било, нямало място в него.
Живеели си хората в царството. Средно добре и средно зле, средно щастливи и средно нещастни. Живеели си както били свикнали от векове и може би така щяло да бъде още много векове.
Само че, един ден по незнайни причини, Царят на Горното царство си скарал с Царя на Долното царство. Царят на Долното царство пък веднага обявил война на Горното царство.
Събрали войските под знамената двете царства, но битката нямало как да се проведе. По средата между двете царства се намирало Средното царство. Нямало как да преминат през него, без да го привлекат на своя страна.
Тогава в столицата на Средното царство пристигнали пратеници. Горното царство, предлагало богати дарове, ако станели негов съюзник и пропуснели войските му.
-Не ни трябват дарове, особено пък богати!- рекли хората от Средното царство.- Ако ги приемем, ще вземем да забогатеем много. Добре ни е сега!
Долното царство, предложило да се разплати в земя. Обещало половината от земята на Горното царство, ако станели негов съюзник.
-Не ни трябва земя!- отвърнали хората от Средното царство. Ще вземем да станем прекалено голямо царство, а това не е хубаво.
Само че, пратениците не си тръгвали. Предлагали все нови и нови неща и хората от Средното царство се видели в чудо. Цял месец умували какво да сторят, та хем да не обидят двете царства, хем да си останат Средното царство.
Умували, умували и накрая измислили. Решили да приемат за съюзник и двете страни и да пропуснат и двете войски. Така щели да си останат в средно положение, както подобава на едно старо и уважавано Средно Царство.
Войната започнала, но скоро приключила. Армиите на Горното и Долното царство, навлезли в земите на Средното. Преминали ги бързо и се срещнали в средата, но битката така и не се състояла. Нямало смисъл да воюват помежду си, след като без битка били получили по половин царство. Вярно, че новите им територии не били нещо особено, но пък не били и чак толкова лоши. Били средна работа, но това лесно можело да се промени.

Стиховете

Стихове е прекалено силна и неточна дума, за част от нещата, които съм написал и публикувал тук. Без форма, стил и рима те се раждат рядко, без да питат и да търсят повод.
Затова се изненадах, че няколко пъти познати и непознати ги похвалиха, а когато пуснах подборките с избрани неща от блога, като e-books за свободно сваляне, ме попитаха, защо не го направя и със стиховете.
Бях си обещал, че след първите три подборки от текстовете тук, ще правя такива с избраното от всяка следваща година на блога. Само че, за това е нужно време, а то все не стига. Докато не публикувах обаче, един ден между другото за около час успях да оформя и подборката със стиховете тук.
Вчера я качих и за свободно сваляне и вече е добавена на страницата Избрано.
Погледнах и информацията за свалянията. Броя им се е увеличил неусетно, за което трябва да благодаря и на Галя и страничката ѝ Библиотечката на Глокси, където също можете да свалите хубави и интересни неща. За по-малко от година трите подборки са свалени над 400 пъти. Не е много, но за мен е повече от достатъчно.
Подборката може да свалите от тук:

Крила на мъртви пеперуди - DOC

Крила на мъртви пеперуди - PDF

Или от страницата горе в лентата -

Избрано

Рицарят и вятърните мелници

В едно малко царство, незнайно откъде се появил Великан. Появил се внезапно и докато се усетят хората, изпомачкал полетата, изпочупил овошките, изял добитъка и срутил най-високата кула на царския замък.
Видели се в чудо хората. Друг път Великан по техните земи, не се бил мяркал. Вярно, че на сто години веднъж от планините слизала триглава ламя, но тя правела по-малко бели, а и си имало лек за това. Изпращали най-смелия юнак на царството по следите ѝ и когато ламята заспяла, юнакът и отрязвал и трите глави.
Двете беди изглеждали подобни и затова Царят решил да изпробва старата рецепта. Изпратил най-личния юнак след Великана и зачакал той да донесе главата му. Юнакът тръгнал и повече никой не го видял, а Великанът продължил да прави бели.
Повикал Царят тогава втория по смелост юнак в царството, но той не се явил. Пратил вест, че внезапно се бил разболял от неизвестна, но много сериозна болест и щял да бъде на легло поне година.
Третият юнак направо отказал. Обяснил, че бил специалист по ламите, а това определено не било ламя. Ако се появяла ламя, щял да и отреже главите с удоволствие, но от великани на разбирал.
Царят се хванал за главата. Трябвало да направи нещо и то бързо, защото Великанът не спирал да руши царството.
Мислил Царят, мислил и накрая измислил. Пратил пратеници из цялото царство, че и в съседните да викат по площади и пътища, че търси юнак специалист по великани.
Тръгнали пратениците, викали, викали и викали, но цяла седмица никой не се обадил. Имало хиляди специалисти по ламите, стотици специалисти по вещиците и всякакви други, по специалист по великаните нямало.
Минал цял месец и тъкмо Царят съвсем се отчаял, един ден пред него се явил един Рицар. Поклонил се и попитал, какво ще получи, ако убие Великана.
-О! Най-после!- зарадвал се Царят.- Не очаквах, да намеря специалист по великаните. Ти нали си такъв?
-Е, не точно!- признал си Рицарят.- Да си призная, аз съм специалист по вятърните мелници. Бил съм се с хиляди от тях и нямам нито едно поражение. Преди няколко години обаче, влязох в схватка с Великан. Три дни се бихме, но накрая го победих. Тогава току що бях станал рицар и след случката мислех, да специализирам борбата с великаните. За съжаление, колкото и да търсех, не можах да открия нито един великан. Тогава се специализирах по вятърните мелници. Та не разбрах, какво ще получа, ако убия Великана?
-Ами... Ако убиеш Великана, ще ти дам ръката на Принцесата и половината царство!
-Хм!- замисли се Рицарят.- От царството не е останало много, но пък не е чак толкова малко. Само че, не може ли да взема само него, без Принцесата. Хората ще започнат, да говорят, че съм зестрогонец, а държа на реномето си.
-Не може!- обадила се Принцесата.
-Не може!- съгласил се Царят.- Те с цяло царство не искат, да вземат принцесата, а с половинка съвсем няма да има шанс.
Помислил малко Рицарят, но накрая се съгласил. Наострил копието си, наточил меча и яхнал коня, готов за геройски подвиг. Помолил само за един придружител, защото не познавал нито царството, нито хората, нито обичаите.
На другият ден Рицарят и водачът тръгнали да търсят Великана. Търсили, търсили и разпитвали, но цял ден не могли да го открият. Били по петите му и където стигнели, бил минал преди час или два, но дори не го зърнали.
Слънцето вече залязвало, когото Рицарят радостно извикал:
-Великан!
-Не е Великан, Ваше Благородие!- възразил водачът.- Това е просто една вятърна мелница.
-Зная, глупако!- троснал се Рицарят.- Зная, че е вятърна мелница, но е добър повод, да се упражня.
Втурнал се Рицарят и влязъл в люта битка с мелницата. Биел се смело и яростно и след час от мелницата останали само руини.
-Царят няма да е много доволен!- промърморил водачът. -Мелницата е негова, а вие я унищожихте без причина.
-Напротив!- засмял се Рицарят.- Упражних се чудесно. Ще впишем разходите в графата -неизбежни жертви. Освен това, когато победя Великана, царството и без това ще е мое. Поне половината, де... Лошо е само, че си счупих меча, но ще се справя с Великана и без него.
На следващия ден отново не видели Великана, но пък минали покрай цели три вятърни мелници. Рицарят влязъл в бой с тях и след дълги и тежки битки ги победил. Упражнил се чудесно, само дето счупил и копието и бронята си по време на битката. Загубил и едната подкова на коня си, но не се притеснил от това. След толкова упражнения, щял да се справи с Великана и с голи ръце.
На следващия ден....
На следващият ден открили Великана. По-точно той ги открил. Никой не видял повече, нито Рицаря, нито коня му.
Водачът се върнал след няколко дни в двореца. Когато видял Великана, си плюл на петите и бягал три дни без да се обърне назад.
Не, че не бил сигурен в победата на Рицаря. Напротив! Побягнал просто за всеки случай, пък и не бил нужен на бойното поле. След толкова победи над вятърни мелници, Великанът нямал никакъв шанс. Никакъв....
-Ами, какво е станало с Принцесата? Намерила ли си е Принц?- ще попита някой.
Не зная. Сигурно си е намерила, направили са сватба и три дни всички са яли, пили и са се веселили. Може би са поканили и Великана.
Може би, но това е друга приказка....

Протести, протести, протести

Събудих се рано. В отпуска съм, но навикът си е навик. Другите още спят, а навън е тихо и студено. Лятото още не идва, а върховете на планината още са покрити със сняг.
Преглеждам блоговете, които чета. От ден на ден тези, които пишат стават все по-малко. Някога беше различно, но това беше някога. Аз самият от десетина дни не съм публикувал нищо. Днес ще го направя, но кога ще бъде следващия път, не зная. Някога беше различно, но това беше някога.
После преглеждам потока във Facebook. Вече няма картинки и клипчета. Протести, протести, протести. Хората протестират, всеки по своя си начин. Всеки със своя надежда и представа за бъдещето.
Не питам каква е. Не е сега времето. Сега е време на протести. Протести, протести, протести.
Аз не протестирам. Всъщност не ходя на протестите, но съм от многото, които мислят, че са нужни. Не мога да си позволя да ходя на протестите в София. Нито имам времето, нито финансите.
При нас няма протести, но хората се вълнуват от тях. Имат свое мнение, своя надежда и представа за бъдещето и го казват. Може би не така шумно, както в големите градове, но пък в тази по-спокойна обстановка, чуваш неща, които няма да чуеш сред многоброен митинг. Чуваш въпроси за бъдещето, чуваш тревога и безнадежност.
Безнадежност, защото за двадесет и три години, почти всеки от хората в България е бил по една или друга причина на улицата. Протестирал е за нещо или против нещо.
Понякога протеста е успявал, а друг път не, но резултата при всички случаи не е траен. Едва отминал един протест, се налага да се протестира за нещо друго. Победата не е победа, ако няма трайна промяна. Победата не е победа, ако още преди битката, не се помисли за нещата след нея.
Сред виковете, гласовете на разума рядко се чуват. Има ги и ги търся всеки ден, защото вярвам, че има и друг начин. Вярно, че не е лесен. Само че, да прекараш живота си по протести и поводите за радост, да са дребни нетрайни победи, е по-лошо.
Опитвам се да попитам тихо. Не искам да крещя.
-Какво ще правим после?
-Няма после!
-Няма значение, виж колко е хубаво днес!
-Ами ще протестираме отново! Нима не ти харесва?
-Ще се съберем две каруци умници и ще умуваме. Ще направим пълен анализ и ще открием топлата вода.
-Ще чакаме, да се роди Месията!
-Аз пък няма, да Го чакам! Моят си е роден вече!
Ден на протести, седмица на протести, месец на протести, година на протести.
Протести, протести, протести, а живота си минава. Мутрите си остават едни и същи, а марковите дрешки, не ги правят по-добри. Срещу тях се изправя някакво утопично гражданско общество, приличащо на гимнастичка с лента или топка.
-Срамувай се! - казва гимнастичката и мутрите подсмивайки се под мустак, отиват в ъгъла.
Излизат от властта за кратко, но се връщат след четири години, още по-гладни и безочливи. Знаят, че тяхното няма да се загуби и си е така.
Протести, протести, протести....
Прекарваме живота си в протести. Зная, че има и друг начин. Не е лесен, но поне ще сме опитали. Ако го направим някой ден. Ако...
Но днес няма да се правя на умен. Не съм, пък и не е сега времето. Днес е време за протести.
Протести, протести, протести...Поредния ден за протести.
А може би, пък не е. Може би, днес е просто днес.
Днес може би, ще седна и ще напиша приказка. Съвсем обикновена приказка.
Тя няма да промени света. Няма да промени, дори и мен. Ще бъде просто приказка за едно далечно царство, цар, а може би дори и за принцеса.
Време е и го искам. Нужна ми е малко тишина, а приказките не се крещят. Разказват се тихо вечер. Или пък сутрин.... Разказват се за тези, които искат, да ги прочетат.
Време е за приказка. Време е....