Два пътя

Един ден, когато се върнал от сутрешната си разходка, Учителят заварил учениците си, да спорят ожесточено. Учудил се и ги попитал за причината.
-Спорим Учителю, как да различим Доброто от Злото. Знаем, че това, което е Добро за един човек, може да е Лошо за друг. Знаем, че едно нещо може да е добро днес, а утре да е Лошо. Как да познаем тогава? Как да ги различим?
-Както във всяко нещо и тук има два пътя.-отговорил учителят.- Пътят на Сърцето и Пътят на Разума.
- А кой от тях да изберем, Учителю?- попитали учениците.
Учителят се засмял и ги накарал да завържат очите си. После ги помолил да протегнат ръце напред и да преценят, Добро или Лошо докосват.
-Това е Добро!- отговорили в един глас учениците.- Топло е, меко и нежно.
-Сега свалете превръзките и погледнете!- засмял се Учителят.- И пак преценете.
- Но това е кожа от тигър!- възкликнали учениците.- Най-свирепото създание в джунглата. Носи страх и смърт. Това е Лошо!
-Преди малко вие извървяхте двата пътя на познанието. Когато бяхте със затворени очи, все едно следвахте пътят на Сърцето и сгрешихте. Дори зад най- приятното усещане може да се крие Злото. Когато отворихте очи, все едно следвахте Пътят на Разума и пак сгрешихте. Защото дори зад най-жестокото същество, може да има нещо добро. За да направите разликата, трябва да изминете и двата пътя.
-Но Учителю, човек не може да върви едновременно по два пътя!
-Не можете и никой не може. В животът на човек има достатъчно време да извърви и двата. Когато е млад бърза и тръгва по Пътя на Сърцето, а когато остарее му остава само Пътя на Разума. Затова вървете по пътят, който е пред вас в момента, но винаги помнете, че има и друг.

Различните

Някога преди много години, на един остров далеч в морето, имало голям остров. В началото бил необитаем, но с годините на него се заселили хората.
Били различни и идвали по различни причини, но островът бил далеч от другата суша и който стъпел на него, оставал завинаги.
Имало хора от цялата земя и всеки ден идвали нови.
Ту ураган изхвърлял на брега, крехка рибарска лодка, ту кораб стоварвал неудачници, тръгнали да търсят късметът си. До разбит в скалите пиратски кораб, вълните носели мисионерски кръст.
Лека полека островът се напълнил. Всеки месец идвали нови хора, но по-старите жители ги посрещали и приемали с гостоприемно. Не се интересували, кой от къде идва и какъв е. Стига да не пречел на останалите, всеки имал право да живее както иска.
Един ден на островът пристигнала малка лодка. От нея слезли странни хора.
Никой от местните, не бил виждал такива, но ги посрещнали любезно. Новите обаче се държали хладно. Стояли настрани и се мръщели. Не харесали, нито мястото, което им отредили да живеят, нито земята, която им дали за да се прехранват.
Минали две седмици и един ден пред колибата на най-възрастният човек на острова, осъмнали новите хора. На него останалите били гласували доверие, да решава спорните въпроси, но от години никой не се бил обръщал към него.
Изправили се новите пред старецът и заявили:
-Ние сме различни!
-Различни?- учудил се старецът.- На този остров всички сме различни. Не зная за другият свят, но тук няма двама души еднакви. Дори близнаците се различават по нещо. Какво искате?
-Не ни интересуват другите!- заявили новите.- Да бъдат каквито искат, но като нас на този остров няма. Ние имаме различни нужди и желания, а вие ни дадохте това, което имат всички жители на този остров. Искаме повече!
-Няма начин!- отговорил старецът.-Ако вие получите повече, другите ще имат по-малко. Тогава те ще поискат същото и ще имат пълно право, защото и те са различни от вас.
-Какво ни интересуват другите, старче! Ние сме си ние!
Старецът се замислил и им казал да дойдат на другият ден.
Когато утрото настъпило и новите дошли, той им казал своето решение:
- Тук не можем да дадем на едни повече, отколкото на други.
На километър- два от тук, в морето има друг остров. Малко хора знаят за него и никой не живее на него. Почти толкова голям е колкото този, а и земята е същата. Отидете там, вземете колкото и каквато земя искате и направете правилата на островът такива, каквито на вас ви харесват.
Новите се зарадвали, но само за миг.
-Ааа... Не става, старче! Не става! Ако отидем, на онзи остров всичките му жители ще са еднакви. Идваме от такъв остров и го напуснахме нарочно. Ако всички сме еднакви, как ще можем да искаме за нас повече?
После се качили на лодката си и отплавали да търсят друг остров, където да си различен носи полза.

Отново на линия

От около час отново имам интернет връзка и вече съм на линия. Смених доставчика и се надявам, да съм направил по-добър избор. Имам още малко, да довърша някои неща, но това ще е през другата седмица.
За съжаление, предвидената почивка не се състоя. Седмицата беше тежка с безброй служебни ангажименти. На всичко отгоре и времето беше лошо и не можах да бъда повече време навън.
Прочетох една две книги и избърсах от праха старите гирички, но ми остана пак куп свободно време.
Не съм написал нито ред, но не се притеснявам.
През седмицата успявах все пак де следя написаното в блоговете, които следя. Google Reader е приложение, което рядко съм ползвал, но при ограничено време и от работното място, върши отлична работа.
Е, вече съм на линия. Благодаря на всички, които не забравиха този блог.
Искам и да допълня нещо. Едно от нещата, които най-много ме притесняваха беше любимият ми проект- Прочети това. Въпреки, че вече има 13 участника, напоследък само трима или четирима се интересуват от него.
Искам специално да благодаря на angie и Gloxy-Floxy. Преди малко въпреки, че противоречи на правилата, им предоставих администраторски права.
Тук няма как да не спомена и още един човек, който въпреки, че не е участник, още от самото начало е направил изключително много за популяризирането на материалите от Прочети това. Преди малко и изпратих покана за участие и това е най-малкото, което мога да направя.
Благодаря ти, Руми!
Хрумна ми и нова идея за развитие на Прочети това, но ще пиша за нея отделно. След като я съгласувам с участниците, които проявяват интерес.
Притеснявах се и за БЛОГ НА ДЕНЯ, защото от миналата седмица минахме на летен режим и стартирахме нова инициатива Блог на седмицата, но на Nezzo винаги може да се разчита.
Това е всичко за днес.

Съобщение

Вчера щях да убия интернетдоставчика си. Не го направих. Броих до 1001 и дишах дълбоко половин час.
Известно време няма да имам достъп до нета, докато намеря друг свестен. За съжаление в малък град това е проблем и може да се проточи около седмица.
Може да се наложи временно да сложа модерация на коментарите, докато реша проблема.
Иначе съм добре и се опитвам да гледам положително.
Една седмица без нет, ще ми се отрази добре.
Лека седмица и усмивки!

Страната на фантазиите

Един човек ми каза, че живея в страната на фантазиите. Може би причината е в приказките, които пиша, но пък каква фантазия са те? Замислих се, огледах се наоколо и реших, че е прав. Всеки ден моите фантазии ми рисуват една страна, която не е истинска. Всеки ден, затваряйки очи за сън, загърбвам поредната фантазия, в която съм прекарал деня.
Всяка сутрин, в мига когато напусна домът си, денят ми започва с фантазии. Първо погледът ми се спира на контейнерите за смет. Странни хора и животни оспорват правото си на достъп до тях, а звуците са достойни за филм на ужасите. Фантазия или лош кошмар, но не мога да се махна и отида в реалният свят, където хората се хранят на огънати от храна маси.
После прескачам пълноводната мътна река, извираща от пукнатина в уличното платно. Вече зная, че съм в страната на фантазиите. В реалният свят, реките са бистри и пълнят басейни, в които плуват златни рибки. Рибките не са като тези в приказките. Не изпълняват само три, а всички желания.
След това срещам Принцесата. Прехвърлила тежка чанта на рамо, бърза за училище. Димящата цигара в ръката и, описва странни приказни фигури...
Даа... Определено не съм в приказка. Това е страната на фантазиите. Всички знаем, че принцесите не ходят пеша, а димът го правят драконите.
Докато пия кафето преглеждам новините в нета.
Тук куче ухапало човек, там човек ухапал куче. Най-често обаче в моят свят хора хапят хора- на живо. Това не може да се случи в приказките. Те са твърде скучни. Там героите са без фантазия и най-много да омагьосат някого. Не си прегризват гърлата.
После продължавам да фантазирам. Дишам въздух отровен със несъществуващи газове, ям храна, чийто състав не би отгатнал дори най-великият магьосник от приказките.
Не се притеснявам. Зная, че това е само фантазия. Кой идиот би живял в подобна страна? Всеки нормален просто ще, се пресели в нормална страна.
Само, че аз не съм от тях. От нормалните хора, които винаги знаят какво и как да направят. Не съм и от тези, които знаят отговорите на всички въпроси.
Не съм от тях и не им завиждам. Да са живи и здрави в техният си свят. Аз съм вече твърде стар, за да сменям моят. Дори и себе си не мога да променя, но пък това не ми пречи всеки ден да опитвам.
Ден след ден, променям този свят на фантазиите. Както и колкото мога. Не го правя заради някакви идеали. Това си е моят свят и правя го заради себе си.
В него живея.

Мястото и хората

Някога преди много време или може би вчера имало едно царство. Не било богато, нито пък бедно. Не било нито от най-известните, нито от тези, за които никой не знаел.
В царството, както ще се досетите имало и Цар, но не за него ще разказвам днес. В царството живеели хора. Обикновени хора. Млади и стари, добри и лоши, бедни и богати, искрени и лицемери. Имало всякакви.
В царството живеели и група млади хора. Светлината била в душите им. Живеели единствено заради нея. Не търпели нищо тъмно, независимо дали в царството или хората. Искали да всичко да е идеално, не утре, а още днес. Компромисите мразели повече от тъмното и както се очаквало, един ден се почувствали безпомощни и излишни.
Събрали се и решили да се махнат от царството. Решили да тръгнат по широкият свят и да намерят царство, където властва само светлината.
Някои от тях останали, защото се уплашили от неизвестното. Други не пожелали да тръгнат, за да не оставят хора, които обичат. Повечето обаче потеглили с увереност по новият път.
Вървели дълго, минали през много царства, но не намерили своето място. В някои царства напускали само за ден, в други виждали надежда и оставали година две. После разбирали, че това не е мястото и продължавали напред.
Много от тях се уморили. Изоставали или се връщали в родния дом, но най-упоритите продължавали. Знаели, че някъде там и Царството на Светлината и ги чака.
Един ден, чули за приказно царство, отвъд морето. Качили се на кораб и потеглили към него. Пътували дълго, но погледът им докосвал само вълните.
Една нощ силен вятър подхванал корабът. Вълните го блъскали, подмятали и накрая го разбили в непознат бряг.
На сутринта слънцето огряло брегът. Корабът се разбил на остров. Приказен остров, където царувала Светлината. Вълните кротко се плискали в брегът му, където единственият оцелял от корабът не вярвал на очите си.
-Открих го! Открих царството на Светлината! Струваше си мъките и дългото търсене. Това е мястото!

Минали много години....
Един ден пиратски кораб, попаднал в буря.
Пиратите били калени хора. Не се плашели от никого и от нищо. Навред в морето се носела мрачната им слава. Не се уплашили и сега. Цяла нощ се борили с морето, а на сутринта пред тях се открил приказен остров.
-Сигурно това е Рая!- възкликнали пиратите.- Видели сме всичко, но това е като в приказка. Някой ден ще се върнем и ще прекараме старините си тук.
Слезли на брега да починат, но ги чакала изненада. Там ги посрещнал с радостни викове един старец.
-Хора! Виждам хора!- скачал и се премятал през глава старецът.- Моля ви, вземете ме с вас на кораба! Моля ви!
- Трябва да си се побъркал старче.- засмя ли се пиратите.- Знаеш ли, кои сме ние? Всички бягат от нас, за главите ни дават съкровища. Ние сме изметът на човешката раса.
-Няма значение.-отвърнал старецът.- Ще дойда с вас, само да ме вземете.
-Побъркал си се старче! Да имаш това райско място и да го замениш с пиратски кораб?!? Знаеш ли, колко хора цял живот търсят място, като твоето и не го намират? Намерил си го, а искаш да го напуснеш- наистина си побъркан.
-Да, мястото... Мястото е това...- замислен промълвил старецът.- Много хора тръгнахме да го търсим, а само аз го намерих. Намерих мястото, но загубих хората. Защо ми е без тях?
...

За Рамките и хората в тях

На скоро в един разговор, стана въпрос за рамката, която ограничават всеки човек. Ставаше въпрос за рамката, която ни създава околният свят. Често тя изглежда тясна и докато е млад човек, стремежът да я разруши, понякога доминира над всичко.
Всъщност рамките, в които един човек е ограничен са поне три.
Едната получаваме генетично с раждането. Тя определя физическата ни външност и умствените способности. Доскоро мислехме, че това което е заложено в гените, не може да се промени. Често сме чували, как с много упоритост хора са постигали чудеса и в развитието на физическите и умствените си качества, но в тях става въпрос просто за достигане на тавана на заложените възможности.
Днес вече знаем, че е възможно заложените данни да се променят и само въпрос на време е, тази рамка да се контролира до известна степен. Контролът няма да я премахне, но поне ще ограничи прекалено големите разлики, още от раждането. Става въпрос за генетиката, която всеки ден набира сила и чака търпеливо мигът, когато хората ще поискат тази сила.
Втората рамка, човек получава също още с раждането. Това е рамката, която му задава общественото положение на неговите родители. Определено тази рамка, също е преодолима, но често това е по-трудно, от достигане пределът на генетичната ни рамка. Причината е, че тази индивидуална рамка е допълнена с третата- рамката, която ни налага днешното общество.
От една страна третата рамка е хубаво нещо. Тя прави съвместното ни съществуване възможно. Дава правилата на поведение, позволява и налага съдействие при проекти, които са непосилни за отделният човек.
Полезната и роля, обаче е само привидна. Във всички времена, тази рамка е служила основно, за осъществяване на контрол на малцинството над мнозинството. Не случайно казах в началото, че това е рамката, срещу която винаги е имало най-много бунтове. Много, но неефективни, защото са индивидуални и могат да променят формата и , но не да я премахнат. Всяка промяна, обаче е за сметка на друг човек.
Както виждате и трите рамки, източник на ограничения са частично преодолими. Друг е въпросът, коя от битките, доколко си струва, но това е решение на отделният човек. Решението за започване на битката, а не за крайният резултат.
Най често, обаче битката не започва. Човек се примирява с рамките и прекарва животът си в тях.
Защо ли? Нали на всеки се е случвало да се оплаква от тези рамки?
Защо оставаме в тях?
Причините според мен са две:
Първата е, че почти всички се чувстваме удобно в тези рамки. Непознатото извън тях ни привлича, но и плаши. Нормална човешка реакция е да предпочете сигурността. Заобиколен от познати неща, човек, може да си позволи, понякога да подаде нос навън без опасност.
Втората причина, e по-лоша. Човек изгражда своя собствена рамка. Като правило тя е, по-тясна от наложените ни и по-здрава, а често дори не я забелязваме.
Вчера опитах да очертая моята и видях, че не е толкова страшно. Може да съм пропуснал нещо. Не зная и дали ще успея да я премахна, но ще опитвам. Това поне мога.

.

Състезание

Всяка година в началото на лятото в гората се провеждало състезание по бързина. Както и може де се предположи, Заекът участвал във всяко. Не само участвал, но и печелел.
Изредили се всички животни, но никое не могло да го победи. Тази година на старта пред лъвската пещера, никой не посмял да се включи. Всеки се дърпал, защото не искал пак да загуби.
Да, но състезанието било традиционно и трябвало да се проведе.
Събрали се на съвет животните и след дълго умуване избрали Охлюва за противник на Заека.
Охлюва не бил съгласен, но само той не бил участвал и губил, а и докато успее да каже: „Не!”, вече го били изправили на старта.
Състезанието започнало и докато Охлювът разбере заекът вече бил изчезнал зад първият завой. С огромни скокове се втурнал през пред една полянка, но кракът му се оплел в тревата и паднал на земята.
Останал Заекът неподвижен цяла минута, после внимателно размърдал лапи, но нямало нищо счупено. Дори и не се бил натъртил и можел да продължи състезанието. Победата му била в кърпа вързана, само трябвало да стане и продължи.
Лесна работа, но незнайно защо, заекът останал да се излежава на тревата. Харесало му да лежи и гледа небето, без да прави нищо. Слънцето припичало, а лек ветрец галел лицето му и донасял песента на гората.
Полежал заекът час-два. После станал, откъснал едно цвете, помирисал го и го закичил зад ухото си.
И тръгнал напред. Само, че не по трасето на състезанието , а напряко през гората. Не тичал, както винаги. Вървял бавно, много бавно.
Стигнал да поточето и дълго седял на брегът му, загледан във водата. После цял час хвърлял малки камъчета и броял кръговете, които правели.
После се изкачил се на хълма и останал там загледан в зеленото море, докато залезът обагрил всичко в червено. Тогава усмихнат тръгнал към домът си.
Тъкмо бил слязъл от хълма и го стреснал гръмогласен рев. Идвал от поляната пред старият дъб, където бил финалът на състезанието. Там животните приветствали победителя. Охлювът бил пресякъл финалната черта.
Когато Заекът стигнал, всички започнали да му се смеят и да се подиграват с него.
-Е, как е чувството да си втори?- го попитала Лисицата.- Най- после и ти загуби.
- Загубих ли? – усмихнал се Заекът, свалил цветето от ухото си и до подал на Лисицата.- Грешиш, Лисо. Днес спечелих нещо по-ценно, от всички купи и медали и мисля, да продължа да го правя всеки ден.


.

Реката на времето

Понякога си представям времето като река. Странна река, по която се нося в малка бяла лодка. Водата е тъмна и неподвижна, а по повърхността и пробягват разноцветни дъги, от мазутни петна.
Понякога се престрашавам да протегна ръка и да докосна водата. Тогава усещам пронизването на хиляди игли. Сякаш живо същество с остри зъби ме предупреждава да стоя далеч. Не съм му интересен. Мога да го наблюдавам, описвам и измервам, но съм просто незначителна частица, носеща се по неговото течение. Дали съм там или ме няма, то не ще усети разликата. А може би дори и аз няма да я усетя.
Поглеждам бреговете, но те са неподвижни. Застинали и пусти, лъжат че времето е спряло.
Гледката напред ме плаши повече. Реката се разделя на хиляди ръкави, а дори не зная по кой от тях ще тръгне лодката.
Обръщам се назад и се усмихвам. Чувствам сигурност от гледките, които познавам. Реката е широка и се вие бавно с плавни завои.
Спомням си всеки от тях. Спомням си усмивката, която огрява като слънце този от вчера. Спомням си сълзите, изсипващи се като дъжд над друг, дори да е от преди години. Спомням си кошмарите, скрити в подмолите на покритите с ракита брегове. Едно учестено биене на сърцето, още набраздява спокойната повърхност на завой, на чиито брегове расте самотна роза.
Чувствам облекчение и вече с увереност мога да се обърна напред. Неизвестността не ме плаши. Не ме плашат безбройните разклонения и липсата на избор. Зная, че просто трябва да измина моят път по реката на времето. Едва тогава, зад мен ще има завои, които ми вдъхват сила и ми казват, че пътуването има смисъл. Пътуването по моята река.

Вечер преди да си легна, заставам на прозореца и поглеждам към небето. Ако имам късмет, звездите са там. Някога, когато бях дете, дори им махах за поздрав и ми се струваше, че ми отвръщат.
Днес зная, че това е просто заблуда. Гледайки звездите не виждам настоящето. Звездата, която е точно над главата ми, вече не е там. Била е там преди дни, месеци, години, а аз виждам нейното минало. Може вече да не съществува, но някога е била там. Може би на нея е имало живот, който днес е изчезнал. Може би днес, където и да се намира , на един прозорец там стои човек, загледан към звездите. Не можем да се видим. Дели ни пространството и времето, но продължаваме да се взираме в небето, което е просто кълбо от хиляди реки на времето.
Преплетени и непонятни, но всяка криеща в ленивите си завои нечии спомени. Това е нашето минало. Не това, което си представяме, а това което сме направили заедно. Там някъде е нашето общо пътуване. А то, имало ли е смисъл?

.

Върхове

Някога имало двама приятели. Израснали заедно и не можели един без друг, но били толкова различни, че хората се чудели как се разбират.
Единият бил пълен с енергия. Не заставал и за минута на едно място. Впускал се във нови приключения и търсел нови и нови предизвикателства.
Вторият бил муден и не обичал промените. Харесвал тишината и реда и премислял всяка своя стъпка.
Растели и опознавали света. Всеки ден откривали нови неща и пред тях изниквали нови предизвикателства. Втурвали се към тях, единият устремно, а другият бавно и прецизно и ги преодолявали. Винаги заедно.
Не се уморявали и търсели нови предизвикателства, докато открили планината и върховете. Планината ги омагьосала и пленила. Покорявали връх след връх, но след всеки покорен откривали нов. По-висок, по-стръмен, по- недостъпен.
Там в планината се допълвали идеално. Смелостта и енергията на първия преминавала и през най- трудните изпитания. Стремежът към прецизност и дисциплината на вторият, подсигурявала пътя назад и давала сигурност.
Ден след ден, връх след връх, а не им омръзвало. Самотно занимание, което им донесло слава и популярност. Не я търсели, но тя дошла при тях. помествали снимките им във вестници, завали интервюта и автографи.
Тогава се появила пукнатината между тях. Отначало дребна и незабележима, но с времето нямало как де не я забележат.
-Виж .- казал единия. – Тук са пуснали само твоята снимка, а ако не бях аз никога нямаше да стъпиш на върха.
-Я, погледни тук, как се дуеш сам като пуяк на върха.- отговорил вторият.- Ако не бях аз да нося багажа и да те подсигурявам, щеше да си счупиш главата още в началото.
Скара ли се и се разделили, но планината и върховете ги привличали и тръгнали сами.
Първият с устрем и жар атакувал нов връх. Достигнал върха, но силите му били изцедени. Нямал храна и сили за обратният път, но имал късмет и го намерили преди да е късно.
Вторият също щурмувал върха, но стигнал до средата на склона. Спрял го стръмен участък, който не се престрашил да премине. Върнал се обратно, без да покори върха.
Повече никой от двамата не излязъл в планината. Не покорили нови върхове. Никога...
Но планината е още там. Там са върховете и предизвикателствата. Там има още хора, които покоряват връх след връх. Винаги с поглед напред и нагоре. Винаги рамо до рамо с приятел.
Никога сами...

.

Великан

Царят погледна просналите се в краката му хора и се намръщи.
– Ама какво искате? Не стига, че ви вдигнах данъците само на половина, а имате уста да се оплаквате.
– Но, Ваше Величество, като си платим данъците, за нас нищо не остава.- обадил се един от поданиците му. – Гладуваме и то не от днес. Миналата година пак вдигнахте данъците, а по-миналата също. Работим като роби, а накрая и хляб нямаме.
– Че, аз какво съм виновен? – засмял се Царят. – Криза е! Не зависи от мен и от вас. Даже в двореца съм наложил режим на икономии, ама да сте ме чули да се оплаквам? Ще стискате зъби и ще мълчите!
– То, че е криза, криза е. – обадил се един възрастен селянин. – От как се помня все е криза и все данъците се вдигат, ама за друго ми е думата. Не стига, че реколтата е слаба, а ловната дружинка на Ваше Величество, всяка седмица тъпче новите посеви. Защо го правите, Ваше Величество?
– Защо ли? – засмял се Царят. – Защото вие сте слаби, а аз съм силен! Защото го мога! А сега марш от тук и да не съм чул повече оплаквания!
След това Царят с усмивка се прибра в двореца и се настани пред отрупаната с храна трапеза. Протегна ръка към каната с вино, но в този миг земята се разтърси.
Царят изскочи уплашен навън и се просна по очи:
– Какво желаете, Господарю?
Дебелият Великан се почеса първо по главата, а после по корема и изсумтя:
– Искам повече храна!
– Но, Господарю! – възкликна Царят. – Изглеждате чудесно и определено не приличате на недохранен. От години се грижим за вас и винаги сте били доволни.
– Така е! – засмя се Великанът. – Аз се чувствам добре, но моят лекар твърди, че трябва да отслабна. Препоръча ми, когато ставам от трапезата на нея да е останала поне малко храна. Да, ама не се получава. Винаги масата е празна. Затова реших, че ако храната е повече, ще мога да спазвам препоръките на доктора.
Великанът отново се почеса по главата, после отскубна едно дърво от царската градина, очисти клоните му и започна да почиства зъбите си. После захвърли дървото и разруши две кули на двореца.
– Ама, господарю! – проплака царят. – За храната ще се разберем, но защо е нужно да рушите и дома ми?
– Защо ли? – ухили се Великанът. – Защото ми харесва и е забавно!
После бутна още една кула и тътрейки крака се отправи към дома си. Там се настани на трапезата и се зае да възстанови изразходваната енергия. След час масата беше празна, с изключение на трохите хляб по нея. Великанът ги събра в длан, но си спомни заръката на лекаря и с въздишка ги остави.
В този миг земята се разтресе от тежки стъпки, а стените на къщата се пропукаха. Стреснат Великанът припряно изскочи навън.
Слънцето беше закрито от сянката на едно огромно същество. То бавно се наведе и бутна леко с пръст къщата на великана, която се срути.
– Господарю, ама защо направихте така? – разплака се Великанът. – Какво съм ви направил?
– Няма причина. – засмя се огромното същество.– Просто ми е забавно и мога да го направя.

.

Царицата на цветята

Пролетта едва беше настъпила и градинката на малката стара къща, се покри със зеленина. След това едно след друго, сякаш за часове, от малките зелени стръкчета се отвориха цветни пъпки. Бяха различни, всяко със своя собствена красота. Разпъваха гордо цветовете си, оглеждаха се внимателно и всяко си мислеше, че е най-красивото.
Всяка сутрин от старата къща излизаше една стара жена. Поглеждаше градинката и усмивка огряваше лицето и. После бавно и внимателно, минаваше покрай всяко цвете. Погалваше ги нежно, почистваше плевелите в градинката, а после сядаше на пейката и потъваше в спомените си. Цветята я приемаха за нещо естествено, като слънцето, дъждът и вятърът. Унесени в надуването си, често дори забравяха за нея.
Едно нещо не можеха да забравят. В единия ъгъл на градината, имаше нещо странно. Едно ниско бодливо храстче, ден след ден отваряше листата си. Първоначално бяха червеникави, а после добиваха наситен тъмно зелен цвят. После една сутрин на върхът на храстчето се появи една единствена пъпка. Бавно и внимателно пъпката се разтвори и от нея се показа най-красивото цвете, което бяха виждали.
-Истинска Царица!- възкликнаха всички, забравили своята надутост.- Няма друго цвете като нея!
-Благодаря, благодаря! – важно кимна Розата.- Зная, но винаги е хубаво някой друг да те оцени.
После се огледа внимателно наоколо. Погледът и благосклонно премина през редичката възхитени погледи и дори кимна леко, на някои. Пренебрежително погледна към старата къща и жената приседнала на пейката.
-Какво е това странно същество?- попита Розата.
-Това ли? – засмяха се другите цвета.- Това е човек. Хората са странни същества. Глупави са и грозни, но не са опасни. Използваме ги за слуги, които да се грижат за нас.
Розата въздъхна облекчено, но в следващият миг погледът е попадна на тревата до цветната леха. Зеленината беше изпъстрена с дребни цветчета в бяло и жълто.
-Ха, ха, ха! – засмя се Розата. –Вижте ги тези плевели. И те разтворили цветове и сигурно се мислят за цветя. Няма ли кой да ги изскубне и да ми спести грозната гледка? Хората определено не си вършат добре работата, като слуги!
Другите цветя, закимаха утвърдително, а после се заеха да хвалят собствената си красота и естествено, най-много тази на Царицата на цветята.
На другата сутрин от старата къща излезе отново старата жена. Този път не беше сама. Една малка принцеса със светли, като слънцето коси беше с нея. Докато старата жена почистваше и поливаше цветята, принцесата весело тичаше от цвете на цвете. Поглеждаше го отблизо, погалваше го нежно и после затворила очи вдъхваше ароматът му. Най-дълго се застоя пред розата, но внезапно я остави и се втурна встрани. Приклекна сред тревата и почна да къса малките цветчета.
-Браво!- каза розата.- Най-после един слуга, който си върши работата.
Само, че малката принцеса не я чуваше. Набра цяло букетче, после оплете от него венец. Накичи главата си с него и с щастлива усмивка се върна при розата.
-Виж! – похвали се тя.- Сега съм красива, почти колкото теб!
Розата запази ледено мълчания, а другите цветя възмутено извърнаха глави. После все започнаха отново за си говорят за единственото нещо, което ги интересуваше- собствената им красота.

Лятото бързо изпепели всичко в градината. Дори част от цветята загинаха, въпреки грижите. Зелената малка полянка изчезна заменена, от суха напукана земя. Един ден в началото на есента, случайна искра донесена от вятърът, запали старата къща и тя изгора за часове. Огънят не пожали и градинката и зад него остана само черен килим от пепел.
На другата пролет в градинката нямаше цветя. Нямаше кой да ги засади и да се грижи за тях. Едри и груби плевели, покриха всичко.
Изминаха няколко години...
Една пролет от земята се показа някакво странно растение. Едно ниско бодливо храстче, ден след ден отваряше листата си. Първоначално бяха червеникави, а после добиваха наситен тъмно зелен цвят. После една сутрин на върхът на храстчето се появиха пъпки и на другата сутрин цветовете се бяха отворили.
- Ох!- въздъхна облекчено Розата.- най-после кошмарът свърши.
Огледа се наоколо и гледката я ужаси.
-Къде са моите слуги? Искам веднага да се погрижат за мен. Не може Царицата на цветята за живеее в такава среда.
-Царица ли?- засмя се един магарешки бодил. –тук има всякакви луди, но царица още си нямахме. Ха, ха, ха! Добре дошла, Царице!
Розата нацупено сви цветовете си и се затвори в себе си.
На другата сутрин в дворът влезе една малко принцеса.
-Ура!- извика Розата.- Сега ще се погрижат за мен. Тук съм! Ехо! Тук съм! Помощ!
Само, че малката принцеса не я чу. Приклекна сред тревата и набра букет от маргаритки. После оплете от тях венец и тържествено го постави на главата си. Усмихна се доволно, внимателно заобиколи трънливия шипков храст и побягна на улицата.
-Вижте ме!- смееше се щастливо тя.- Сега приличам на истинска царица. Красива съм, нали?

.

Думите

Те са навсякъде. Подредени звуци, понякога бавни, а друг път задъхани. Дори не се замисляме как и защо ги използваме. Дали ще бъдат меч в ръката ни, или шит, решаваме ние.
Понякога ги събираме в корав юмрук и ги стоварваме върху другите. Тогава от думите оставят рани и боли, а колкото и да е странно, ни трябват други думи за лечение.
Понякога събираме думите в длан и с тях можем да погалим, дори туптящо в гърдите сърце.
Изпяваме ги в химн на радостта, а после със тях изплакваме мъката си. Изграждаме стени и ги събаряме, за да ги построим отново.
Думите – подредени звуци, които подреждаме а след това изстрелваме като куршуми.
Единствено със думите успяваме да контролираме времето. За бъде днес и вчера и утре в един миг. Прескачаме от древни времена до бъдещето и се връщаме отново в нашият свят.
Вчера, обаче се замислих за едни думи, които притежават повече сила- неизречените. Уж ги няма, а са могъщи.
Ако думите могат да направят рана, неизречените могат да убиват.
Ако думите могат да направят дупка, неизречените правят пропасти.
Ако думите могат са издигат стени, неизречените издигат планини.
Друг път една неизречена дума, може да спаси човешки живот.
Обърквам се и си спомням, как често казваме:
-Това са просто думи.
Думи, думи, думи. Събираме ги, променяме редът и значението им.
Думи, думи, думи. Изречени или премълчани, винаги различни, като хората, които ги използват.
Без нас хората, те са нищо. Ние ги правим добри или лоши. Ние ги изстрелваме срещу приятел, или ги премълчаваме. Ние галим с тях или удряме жестоко.
Думите, това сме ние и когато казваме:
-Това са просто думи.
Всъщност казваме:
-Това са просто хора!
Добри и лоши, честни и лицемерни, обичащи и мразещи. Просто хора.

.

Скрити възможности

Събрал Лъвът животните на съвет, под старият дъб. Пристигнали те, разположили се и напрегнато зачакали. Всеки се чудел, какво е сбъркал този път.
- Такааа... – покашлял се Лъвът.- Изненадан съм от вас. В последно време не мога да ви позная. Всеки си върши работата и гората става все по- приятно място. Започнаха да ни сочат за пример от другите гори. Доволен съм! Но...
Животните разтревожено наострили уши.
-Но...- продължил Лъвът- Иска ми се да не спираме дотук. Да продължим нагоре. Затова реших, че от днес започваме да работим по нов начин. Всеки ще си върши работата, но пък ще има и допълнителни задачи. Ще помага и на някой друг. Така потенциалът ви ще се разгърне по-добре и ще разкриете всичките си качества. Направил съм вече и разпределението.
Мечката ще помага на, кълвача да почиства кората на дърветата. Вярно, че е малко тежичка, но умее да се карети по дърветата, а острите и нокти и зъби крият неподозирани възможности. Какво ще кажеш, Мецо?
-Амии... Не обичам катеря, ама щом е за общото благо, защо не.
-Вълкът пък ще помага на бобърът да поддържа реката и да доправят бента. Козината му не пропуска вода, а и зъбите му бездействат. Защо да не прегризе някое друго дърво? Е, Вълчо?
-Ама...- смънкал Вълчо. После погледнал едрата фигура на Лъва и примирено продължил.- Не умея да плувам, но щом е за общото благо...
- Реших Бухалът да помага на Сойката за дневната стража в гората. Вярно, че охранява и нощем, но нощната смяна не е натоварена=
-Ама аз, на дневна светлина не виждам нищо...- промълвил Бухалът.
-Глупости! – изръмжал Лъвът.- С тези огромни очи, просто трябва да проявиш малко старание. Събери сили и развий скритите си възможности за общото благо! Къртицата се включва в групата на катеричките. Ще помага за почистването на короните на дърветата. –Ама, аз.. – се опитала да каже нещо къртицата, но Лъвът продължил:
-Заекът пък е зачислен към групата на Орлите, за въздушна охрана на гората.
-Няма пък!!!
-Вярно, че не е летял досега, но има леки кости, а и погледнете ушите му. Каква площ! Каква подемна сила могат да създадат. Трябват му само малко упражнение, за да развие скритите си възможности за общото благо. – продължил лъвът, но внезапно се сепнал.- Кой каза: „Няма пък!”?
-Няма пък!!!- малко по-тихо, но решително повторил Заекът.
-Значи само Зайо не иска да се потруди за общото благо? – присвил очи Лъвът.
-А, не! – засмял се Заекът. – Има още един! Има огромна глава с грива и сигурно и мозъкът му си го бива. Ако някой ден вземе, че се напъне и го използва за общото благо, може пък и аз да опитам да полетя. Само, че тогава няма да се налага.

.

За децата и цветята

Днес отново е празник. Празник на децата. Не е почивен ден и много хора ще се сетят чак утре. Все пак днес е празник. Ще има тържества, ще има запалени фарове, ще има усмихнати деца и както на всеки празник, ще има и цветя.
Цветята са красиви нали? Харесваме ги и ги обичаме. Вървят като неотменима добавка към празничното настроение.
Всъщност днес ще пиша за цветята. Красиви са нали? Харесваме ги, може би защото са толкова красиви и нежни.
Те са крехки, нежни и раними. Обичаме да се грижим за тях. Засаждаме ти в градинки, торим ги, плевим ги, махаме мъртвите листа и ги подрязваме. Подредени в редичка, подкастрени по наш вкус вече са други. Стават нашите цветя, а не някакви непознати. Някои можем дори и в саксия да сложим и да ги имаме само за себе си.
Понякога това не ни стига. Откъсваме ги и ги слагаме във ваза. Убиваме им за да покажем, че ги харесваме. Защото да харесваш цветята е престижно и благородно, а ние сме добри хора.
Всъщност не обичаме всички цветя еднакво. Харесваме тези, които са по наш образ и подобие и не жалим в подрязването за да ги вкараме в правият път.
Има и една друга група деца...
Опс...
За малко да забравя, че днес пиша за цветята. Онези мъничките и беззащитните.
Има и една друга група цветя. Не растат в градинката ни, а саксиите са им тесни. Иначе са досущ същите. Имат си листенца и цветчета, но кой знае защо ги наричаме плевели.
Може би, защото не искат нашите грижи. Сеят се където си искат и колкото и да ги плевим все оцеляват.
Не обичаме плевелите. Не обичаме цвета, които не искат да ни се подчиняват. Как така, не искат да станат като другите цветя и като нас? Как така ще искат да бъдат различни?
Това никога няма да го допуснем! Ние сме силните, ние сме на върхът на еволюционната верига.
Затова днес, когато празнуваме денят на цветята, плевелите ще стоят там където им е мястото – в ъгълът.
Май съвсем се обърках. Днес е ден на децата, а не на цветята, нсо нищо.
Ние обичаме и децата. Красиви са нали? Харесваме ги, може би защото са толкова красиви и нежни.
Те са крехки, нежни и раними. Обичаме да се грижим за тях.
Всъщност май не обичаме всички деца. Обичаме тези, които могат да се отгледат в градинка или саксия. Да се грижим за тях, да ги торим и подрязваме, за да станат по наш образ и подобие.
Обичаме ги...

.