Седмицата 26 2015

Студена и дъждовна седмица. В интерес на истината, макар че всеки ден носех чадъра, не се наложи да го използвам нито веднъж. Разминавах се с дъжда и виждах само следите му. Водни капки навсякъде.








А черешите вече узряват и в нашия край.


Облаците имат и хубава страна. Особено сутрин, когато изгрява слънцето.


А тази градска лястовица ме посреща всеки ден. Малко след изгрева стотици излитат в небето и не спират полета си цял ден.


За лястовицата не съм сигурен, но за червеногърбата сврачка не греша. Всяка сутрин ме посреща на един и същ шипков храст.

Изборът на хана

Сред степите на изток, преди много години живеело една малко племе. Дълги години начело на племето бил стар и уважаван Хан. Хората го обичали и уважавали, не само защото бил смел воин и мъдър владетел. Знаели, че каквато и беда да ги сполети, старият Хан ще успее да направи най-доброто за да съхрани племето и всеки негов член.
Племето влизало в битки с други племена, влизала в съюзи или ги разваляло, било победител или победено, но за разлика от много други племена оцелявало и ставало по-силно.
Времето обаче е жестоко и годините вече започнали да тежат на стария Хан. Вече нямал сили да продължи да води племето. Тялото му слабеело от ден на ден, а и разумът вече не бил предишният.
Разбрал Ханът, че е време да посочи заместник. Имал четирима сина и един от тях трябвало да посочи. Познавал ги добре и можел посочи наследника си веднага, но избрал друг начин.
Един ден Ханът събрал цялото племе пред шатрата си. Казал на хората, че това е последният ден, когато е техен владетел. Новият хан щял да бъде един от синовете му, но преди да посочи избрания, искал да ги подложи на едно последно изпитание.
Ханът наредил да извадят от шатрата му едно огромно огледало със златна рамка. То било дар от владетелят на царство, което било велико преди години. Владетелите му мислили, че са потомци на Боговете, но никой Бог не им помогнал, когато царството им загинало.
Огледалото винаги стояло до трона на Хана, макар че никой не знаел, защо го пази. Винаги било покрито и дори Ханът никого не се бил оглеждал в него.
– Синове мои, вече сте мъже и един от вас ще има честа да води племето ни. Елате тук! – повикал Ханът синовете си. – През годините съм ви научил на много неща. Подлагал съм ви и на изпитания, почти всеки ден. Вие научихте много и се правихте с всички изпитания, но племето може да има само един Хан. Преди да обявя името му, ще ви помоля за нещо. Погледнете се в това огледало и кажете, какво виждате.
– Виждам смел и силен воин! – пристъпил първият син. – Виждам велик пълководец, който печели всяка битка.
– Виждам умен и добър човек. – казал вторият син. – Виждам владетел, който винаги би избрал правилният път.
– Виждам, себе си. – пристъпил към огледалото третия син. – Виждам владетел, който знае слабостите си и може да ги превърне в сила.
– А, аз виждам хората. – казал четвъртия син. – Виждам хората, които са ме направили това, което съм.
Старият хан се приближил до огледалото, погледнал и той в него и се засмял, подавайки жезъла на ханската власт на четвъртия си син.
– А аз виждам хората, с които ще градиш бъдещето на племето.

Седмицата 25 2015

Беше седмица с много видени за първи път през това лято неща. Например първото водно конче.


Първите горски ягоди.


Първите рози в градината.


Първите цветове на синята жлъчка- диворастяща цикория.


Първите камбанки.


Първите цветове на лопена.




Най- хубавото време на деня. Сутрин, когато слънцето изгрява. Тогава не мисля за проблемите, за смисъла от едно или друго нещо, за загубените с безсмислени занимания дни.




Сутрин просто посрещаш новия ден, вярвайки, че ще е различен. Понякога дори познаваш.

Нищо не правя

Бариерата на границата беше вдигната, а пазачът спеше блажено излегнал се в тревата наблизо. Нямаше да го забележи дори, ако не беше поставил униформената си шапка на пътя, а до нея имаше малка табела. На табелата пишеше „ Гранична такса - кой колкото пусне“.
Пътникът се поколеба, но накрая реши, че николко също влиза в категорията“кой колкото пусне“.
Подмина шапката и тихо продължи по пътя. След няколко крачки се сети, че не беше прочел табелата с името на страната, където беше. Замисли се за миг, дали да не се върне, но се отказа. Вече беше късна вечер, беше уморен и се нуждаеше от хубава вечеря и удобно легло. Къде се намираше, не беше важно. Щеше да попита някой от хората, които живееха тук.
Пътят беше пуст, но скоро видя силуета на близкия град. Слънцето бягаше пред него, сякаш подканвайки го да побърза преди залеза.
Влезе в града и първия човек, който видя беше момче, което прибираше стадо кози от паша.
– Добър вечер! – поздрави пътникът. – Какво правиш, момче? Добре ли мина деня ти?
– Нищо не правя! – изгледа го под вежди момчето.
– Е, чак пък нищо. – засмя се пътникът. – Пасъл съм кози, когато бях малък и зная, че не е лесно.
– Че те козите сами си пасат – отсече момчето. – Аз не правя нищо.
– Добре! Кажи ми тогава къде в този град мога да хапна и пренощувам.
Момчето махна с ръка в някаква неопределена посока и го подмина без да каже дума.
Градът не беше голям и дори да беше объркал посоката, нямаше да се лута дълго преди да открие единствената страноприемница. Пред вратата ѝ на люлеещ се стол седеше старец с лула в устата.
– Добър вечер! – поздрави пътникът. – Дядо, правят ли тук хубава храна?
– Храна има и е хубава, но тук не правят нищо.
– Как така?
– Май не си видял табелата, когото си пресякъл границите на нашата страна? В другите страни на табелите са изписани имената им, но на нашата пише: „Тук не правим нищо!“. Така е записано и е вярно. Всеки, който живее тук не прави нищо.
– Не можеш да не правиш нищо! – възрази пътникът. – Човек винаги прави нещо. Ето например, ти правиш нещо.
– Какво правя?
– Седиш на стола, говориш с мен и пушиш лулата си.
– Че това е нищо! Освен това не пуша! Сега ставам и повече няма да говоря с теб. Както виждаш нищо не правя.
– Това, че не правиш нещо, също е правене на нещо – опита се да спори пътникът, но старецът си беше тръгнал.
– Не се сърди, такива сме си тук.
Гласът беше на млад мъж с лопата в ръце.
– Не се сърдя – засмя се пътникът. – Виждал съм много по-странни хора и страни от вашата. Не разбирам, защо всички тук твърдят, че не правят нищо, но рано или късно ще науча. Ти също ли не правиш нищо? Сигурно само се подпираш на тази лопата, но всъщност и това не правиш.
– Всъщност не правя нищо – засмя се мъжът. – Не се подпирам на лопатата, а копая по цял ден с нея, но всъщност нищо не правя.
– Сега вече съм истински объркан. – въздъхна пътникът. – Мислех, че използвате „не правя нищо“, за да кажете, че не работите. Лесно бих го разбрал. Правите нещо, когато работите. Щом не работите, не правите нищо.
– Какво не разбираш? Нима винаги, когато човек работи прави нещо? Когато правиш нещо, трябва да има някакъв резултат накрая. Ако няма, значи не правиш нищо.
– Нещото, означава резултат, така ли?
– Ами да! Виж мен. Копая по цял ден, но от това няма никакъв резултат и няма да има. Сега копая сам, но преди години почти всички тук, копаеха по цял ден. По някаква причина бяхме решили, че ще е хубаво градът ни да има плавателен канал. Направихме проекта бързо и се захванахме да копаем. Хубав канал стана. Широк и дълбок, с красива облицовка и удобни пристани на всички важни места в града. Има само един недостатък – не е плавателен канал. През града ни преминава само малко поточе, което няма как да напълни канала. Няма и откъде да докараме повече вода, а без вода един плавателен канал си е нищо. Работихме десет години и чак тогава установихме, че не сме направили нищо. Тогава хората се обезвериха. Погледнаха живота си с други очи и установиха, че не е само този случай, в който не са направили нищо.
– Сега разбирам, но това не е повод за отчаяние. По цял свят хората се захващат с неща, много от които нямат резултат. Случва се често, но какво от това. Ядосваш се ден или два, след това започваш да правиш нещо друго. Не е вярно, че не си направил нищо. Резултат винаги има. Дори да не е този, който си очаквал, винаги научаваш нещо ново. Това не е нищо, нали?
– Не зная! Не зная за другите, но за мен е удобно да не правя нищо. В момента само аз работя по канала. Някой трябва да поддържа стените и да го почиства. Чисто теоретично, някой ден тук може да се появи много вода. Я, порой ще ни удари, я някоя река ще промени течението си и ще мине през нашия град. Чисто теоретично, ако тогава каналът не е в добро състояние, ще градът ще има много проблеми. Затова копая по цял ден. Или чистя или поправям облицовката на канала. Плащат ми затова и съм доволен. Освен това зная, че не правя нищо. Няма начин някой ден да се разочаровам. А ти пътнико, какво правиш?
– Нищо не правя! – усмихна се пътникът. – Пътувам по света, опознавам различни страни и хора, научавам всеки ден нови неща, но не правя нищо.
– Разбирам те! За малко да ти завидя, защото твоето нищо е по-интересно от моето, но пък на мен ми плащат добре.
– Ха-ха-ха! Твоето „нищо не правя“ е по-добро от моето!
– Така излиза. Ако някой ден ти омръзне да не правиш нищо, обикаляйки света, можеш да се върнеш тук. Имам нужда от помощник, който е свикнал да не прави нищо. Лека вечер, пътнико! Нощта вече настъпи и е време за сън. Утре отново цял ден няма да правя нищо, а това е много уморително.
– Ха-ха! Излиза, че моето „нищо не правя“ поне е по-забавно от твоето. Лека нощ!
– Така излиза, пътнико! Лека да е нощта ти!

Седмицата 24 2015

Жълтият кантарион започна да цъфти.


Пеперуда на стената.


Още една пеперуда.


Често забравяме, че всяка пеперуда е била гъсеница.


А пчелите са неуморни.



За първи път виждам комар да се храни с нектар.


Както казват по нашенско - пиле пее на теферич.


Седмицата 23 2015

Луната в нощното небе. Колкото и пъти да я виждам, никога няма да ми омръзне. Никога няма да бъде прекалено позната гледка или пък скучна.


А това е обикновена пеперуда. Малка и почти незабележима. Коментирам я, защото все пак в нея има нещо различно. Крилете ѝ отвътре са сини, но много рядко съм успявал да я заснема, когато ги е отворила. Фотояпаратът упорито отказва да я хване на фокус и на мястото ѝ излиза едно размазано петно.


Обикновен изгрев.


Обикновена река, която се опитва да се възстанови след "почистването" от багерите.



Обикновена кадънка или щиглец сред тревата в обикновена сутрин.


Обикновено паяче.


Обикновен бръмбър.


Обикновено чадърче в една обикновена съботна сутрин по пътя за работа.



Обикновена седмица беше.

Папагалите

Един ден сред зелените лиани на дивата джунгла се срещнали два папагала.
– Добър ден! – казал единият.
– Добро утро! – отвърнал другият. – Лека нощ! Пожар! Пепо е добър папагал!
– Коко е добро момче! – подел първият. – Добро утро! Лека нощ! Пожар! Млъкни бе, идиот!
– Млъкни бе, идиот! Пепо пее песен. Добър ден! – включил се в диалога и вторият папагал.
И така от дума на дума, между папагалите започнал спор. Всеки привеждал като доводи всички думички, които някога бил чувал и дори такива, каквито никога не бил чувал. Всеки от тях рецитирал стотици цитати в своя подкрепа.
Диалогът им продължил дълго, защото папагалите били надарени. Първият знаел всички речи на дългогодишен африкански диктатор от далечното минало, а вторият бил гледал тринадесет пъти всички серии на „Междузвездни войни“.
След като минали две седмици обаче, дори папагалите усетили, че се повтарят. На всичко отгоре, всеки от тях започвал да използва и цитатите на другия. Бил ги научил наизуст и вече никой не знаел, кое е негов цитат и кое чужд.
– Хей! Това е моя реплика! – крещял първият папагал. – Силата да бъде с теб!
– Силата да бъде с теб! – отвръщал вторият. – Това си е моя реплика!
Минала още седмица, но накрая папагалите решили, че щом репликите им са общи, няма смисъл да спорят.
– Постигнахме съгласие! – въздъхнал първият.
– Съгласие постигнахме! – не останал назад вторият. – Пепо е добър папагал. Добро утро! Лека нощ! Пожар!
– Добър ден! Пожар! Съгласие! Ама за какво сме съгласни? Коко е добро момче!
Спорът избухнал с нова сила. Изясняването на въпросът за какво са постигнали съгласие отнело повече време. Този път всеки от папагалите включил нови източници на цитати. Първият избрал книгите на известен философ, а вторият тези на популярен телевизионен проповедник, вярващ, че говори насън с извънземни.
Минал цял месец, но папагалите не спирали да спорят. Когато източниците им на цитати се изчерпвали, те намирали нови и нови. След това с удвоени сили продължавали да спорят и спорят.
Един ден, покрай тях преминала една маймуна. Заслушала се и се засмяла.
– Вие чувате ли какво говорите? – попитала ги маймуната. – Няма смисъл в нито едно ваше изречение.
– Млъкни бе идиот! – ядосал се първият папагал. – Коко е добро момче! Силата да бъде с теб! Лека нощ! Добро утро!
– Млъкни бе идиот! – включил се и вторият. – Пепо е добър! С теб да бъде Силата! Лека нощ! Добро утро! Пожар!
След това двата папагала продължили диалогът си. Нямали излишно време, за да обръщат внимание на някаква си маймуна, която не била гледала дори един епизод на „Междузвездни войни“.