Плановете

Имало едно време един човек, който вярвал, че е добър и прави само добро. Вярвал човекът, че е добър и може би наистина бил такъв, защото цял живот правел само това, което хората от векове казвали, че е добро и редно.
Живеел човекът и правел добро след добро. Правел добро, защото вярвал, че така е редно и се чувствал добре от това. Правел добро, защото вярвал, че делата на добрите хора променят света. Вярвал, че с правенето на добро светът щял да стане наистина добър някой ден. Вярвал, че ако добрите хора правят добрини, злото няма шанс да оцелее.
Човекът правил добро след добро, а и не бил сам. Познавал стотици и хиляди добри хора, които също правели добро след добро. Правели добро, защото се чувствали добре от това. Правели добро, защото вярвали, че добрите дела на добрите хора ще променят света към добро. Правили добро, защото вярвали, че ако добрите хора правят добри дела, злото няма шанс да оцелее дълго.
Минали години и човекът остарял. Бил направил много добри дела и бил доволен от това, но един ден седнал, спомнил си миналото, оценил настоящето и с изненада установил, че светът не бил станал по-добро място.
Зачудил се човекът и дълго търсил причината, но не я открил. Питал и други добри хора, но и те не знаели. Тогава след дълго колебание, човекът се решил да попита един наистина лош човек. След като добрите не знаели, може би причината била известна на лошите хора.
– Виж какво – казал човекът. – Цял живот правя добро след добро. Правя добро, защото вярвам, че добрите хора и добрите дела правят света по-добър. Правя добро, защото вярвам, че ако добрите хора правят добри дела, злото няма шанс да оцелее. Правя добри дела от младини, но светът не е станал по-добър. Знаеш ли защо е така?
– О, не ме занимавай с глупости! – отвърнал лошият човек. – Зает съм и не ми е до това.
– С какво си зает? – попитал добрият. – Сигурно правиш лоши дела. Трябва да си много усърден, за да насмогнеш на милиардите добри хора, които правят всеки ден добри дела.
– Глупости! – засмял се лошият. – Дори да не спя, пак не мога да насмогна с правенето на лоши дела. Пък и правенето на лоши дела е загуба на време. Всички ги виждат и търчат да ги оправят.
– Ами тогава с какво си зает?
– Не се ли сещаш, глупчо? Добрите хора правят дела, защото вярват, че така светът ще стане по-добър. Вярват, че това което правят е добро, защото така са учени и някой им го е казал. Замислял ли си се, кой определя правилата за това, кое е добро дело? Замислял ли си се, кой прави плановете по които се променя света. Откакто свят светува, добрите хора правят дела, за да променят света, но лошите правят плановете и наистина го променят.

Седмицата 30

Ще я запомня с умората. Умора, умора...
А хубавите мигове преминаваха бързо и без да оставят следа, като това облаче.


Сливите вече почти са узрели, но какво от това.


Иначе освен умората, дъжда и облаците имаше пеперуди.


И пеперуди...


Една от тях дори кацна сама върху мен. Доверие? Не! Просто сигурно беше уморена повече от мен.


А това не е пеперуда, но също е красиво.


И ако миналата седмица гледах изгревите, през тази потърсих залезите. Един...


И втори... Не са красиви, като изгревите. Тъжни са, като умората...

Контрол

Имало едно време един човек, който искал да контролира всичко на този свят. Човекът искал да контролира всичко и всички на този свят, но само желание не било достатъчно. Нужно било и много време и енергия и човекът не пестял силите си. Само че, колкото и да се стараел, все не успявал.
Човекът обаче не се отчайвал. Правел план след план, изпълнявал ги стриктно и всеки ден нещата, които контролирал ставали все повече.
Минали години и нещата, които контролирал станали толкова много, че хората започнали да твърдят, че човекът контролира целия свят.
Хората вярвали, че всичко на този свят става по неговата воля и наистина изглеждало така, но човекът знаел, че това не е вярно. Всеки ден разширявал контрола си, но всяко ново нещо, което започвал да контролира разкривало поредица други, които не били под негов контрол. Времето вече не му стигало, макар че дори не спял.
Един ден, докато кроял поредните планове, човекът видял на стената паяжина и малко паяче в нея.
– Ха-ха-ха! – засмял се човекът. – Какво малко нещастно същество! Опитва се да плете мрежи, да крои планове и да контролира света, но мрежата му винаги ще е не по-голяма от ъгъла на стаята. Никога няма да контролира дори една милиардна част от нещата, които контролирам аз. Никога няма да контролира света.
– Прав си! – отвърнало паячето. – Нещастно съм, но не защото не мога да контролирам света. Нещастно съм, защото съм роб на паяжината ми. Грижа се за нея, не за да контролирам някого или нещо, а защото от нея зависи живота ми.
Паячето въздъхнало и тръгнало към най-тъмния ъгъл, но внезапно се спряло.
– О! Току що разбрах, че бъркам. Не съм толкова нещастно, колкото си мислех. Аз съм зависимо само от своята мрежа и нямам друг избор. Ти си роб на всички неща, за които твърдиш, че контролираш и го правиш по своя воля.

Седмицата

Голяма луна...


И дъжд и облаци...


И мътни води...


И отражения...


И свежест след дъжда...


И изгреви...


И изгреви...


И изгреви...

Феята на котетата

От цял час малката Ема упорито се опитваше да събуди интереса на Жълтото коте. Измисляше игра след игра, задаваше въпрос след въпрос и дори няколко пъти го дръпна за опашката, но без успех.
Още с излизането на двора, котето се беше излегнало на топлите плочки и доволно мъркаше в просъница под лъчите на слънцето. Дори дърпането на опашката успя да го накара да отвори само едното си око и то за миг.
Когато съседската болонка мина с лай по улицата, а Котето не използва случая да я подразни, Ема се примири, че днес няма да играят. Нацупи се, подпря се на оградата и се загледа в съседния двор.
Това, което видя там обаче я накара да се усмихне. Три малки сладки котета играеха във високата трева, така както само котетата могат да играя. Трите топки се боричкаха, подскачаха комично, дебнеха сенките си и гонеха опашките си, залисани в игрите си и забравили всичко наоколо.
– Хей, ела да видиш това! – извика Ема и стресна Жълтото коте.
– Какво да видя? – проза се то. – Да не би отново да се е появила мишка? Дори да е така, ще се заема с нея утре. Днес не ми е ден за мишки.
– Стига с тия мишки! Казала съм ти, че не искам нито да гониш горките мишлета, нито да ги ядеш. Ела да видиш едни истински сладки котета.
– Виждало съм достатъчно котета! Познавам и тези. Защо трябва да ми нарушаваш спокойствието?
– Защото тези са истински.
– А нима аз не съм?
– Не си! – нацупи се Ема. – Котетата трябва да са весели и игриви, а ти си мързеливо и скучно. Виж тези! Те дори нямат дом, нямат стопанин, който да се грижи за тях, но играят без да се притесняват от това. Аз се грижа за теб всеки ден и час, а ти дори не искаш да ми обърнеш внимание. Ще взема да те сменя с тях. Така ще има кой да се грижи за тях, а ти ще имаш спокойствието, което цениш повече от всичко.
– Голяма работа! – засмя се Котето. – За котетата винаги има кой да се грижи!
– Лъжеш! Кой според теб се грижи за тези в съседния двор?
– Феята на котетата. Не си ли чувала за нея?
– Не съм и съм сигурна, че няма такава Фея. Измисли я сега, за да бъде твоето.
– Не съм я измислило. Феята наистина съществува и се грижи за всички котета. Поне за тези, които нямат стопанин, де.
– И как се грижи да тях? Каква е тази грижа, която не дава нито дом, нито храна.
– Домът и храната не са най-важното! Виж ги! Сама каза, че котетата са щастливи и точно това им дава Феята.
– Да, изглеждат щастливи. – замисли се Ема. – Само че, нима е истинско щастие да не мислиш за утрешния ден?
– А какво друго е щастието? Щастието винаги е днес и сега. Не е вчера, нито пък утре. Освен това Феята прави и нещо повече. Ти виждаш, как котетата играят, а всъщност те се подготвят за утрешния ден. Изучават света около тях, докато играят. Нима това, не е вълшебство?
– Хм! Може би има капка истина в твоите думи, но все пак не вярвам в никакви феи. Котетата наистина са щастливи днес, може би наистина игрите ги подготвят за живота, но скоро те ще пораснат. Ще станат големи и ще трябва сами да се грижат за себе си. Няма да имат нищо и за всяко нещо, ще се борят. Нима и това е щастие?
– Ами да! Това също е щастие, пък и отчасти е техен избор. Защо не се опиташ да отидеш при другите котета и да ги погалиш? Няма да те допуснат да се доближиш. Ще избягат от теб, но не защото се страхуват. Ще избягат, не защото не обичат да ги гали някой. Ще избягат, защото вече са достатъчно голяма и предпочитат свободата, пред това да са зависими от някой.
– Хей! Ами нима ти си зависимо от мен? Правиш каквото поискаш!
– Ами завися от теб. Завися от купичката мляко, която сутрин ми даваш. Завися от дома, в който винаги мога да се скрия от дъжда, от студа и от проклетите кучета. Завися от теб за толкова много неща, че няма да ми стигне деня, да ги изброя.
– Не! Не зависиш! Аз ти давам всичко и се грижа за теб, не за да те ограничавам, а защото те обичам. Обичам те и искам да си добре. Искам да си щастливо и весело коте, не само днес, а цял живот.
– Зная това! – измърка Котето. – Зная, защото и аз те обичам. Всяко коте има своята Фея, а моята си ти.
– Наистина ли? – подскочи Ема. – Не знаех, че съм Фея. Дали пък не мога да стана Фея и за котетата в съседния двор? Разбрах, че изборът е техен, но пък мога да опитам.
Само че, котетата вече ги нямаше. Може би се бяха скрили на сянка или пък бяха отишли в другия двор.
– Не се притеснявай за тях! – погали се в краката ѝ Жълтото коте. – Те са щастливи, а и не можеш да бъдеш Фея за всяко коте в града.
– Зная, но се тревожа за тях. – нацупи се Ема. – Искам да има начин поне да зная, че са щастливи сега. Поне днес. И утре... И за цял живот!
– Няма начин! Никой не може да гарантира това, дори и да е Фея. Зная обаче някой, който е щастлив сега. Щастлив е и му се играе.
– Мисля, че и аз го познавам. – засмя се Ема. – Обаче днес е мой ред да избирам на какво ще играем.
– Не е честно! – засмя се Котето. – Вчера също беше твой ред. Обаче... Обаче няма как да се разсърдя на една Фея на котетата. Моята фея!

Птиците

– О, я стига! Орелът това, Орелът онова... – изкудкудяка Кокошката. – Не разбирам, защо го хвалят толкова. Откакто свят светува, все някой ме изкарва втора категория птица. Вярно, че Орелът лети малко по-високо от мен, ама я да му орежат крилата като моите, пък тогава да го видим. Да видим, колко ще лети и колко струва. По-красива съм от него, пък и той снася яйца от дъжд на вятър, а аз всеки ден.
– Права си! Светът е несправедлив и не само Орела е незаслужено възхваляван! – съгласи се Патицата. – Виж Славея! Пеел бил хубаво? За хубаво не зная, защото всеки вкус е различен, но нека и на него му вървят зад опашката двайсетина патета като моите, пък да видим тогава, дали ще му е до пеене.
– Права си! – въздъхна Кокошката. – Днес е пълно с фалшиви герои. Чудно ми е, слепи ли са хората, че продължават да ги ценят?
– Е, не всички хора са глупави! – възрази Патицата. – Нашият стопанин например е от умните. Знае кои са наистина ценните птици и се грижи за нас. То и повечето от другите хора разбират нещата. Не познавам никой, който гледа в двора си орел или разчита на яйца от славей. Вчера ми попадна и един стар вестник с цените от борсата. Борсата е място, в което хората оценяват само наистина ценните за тях неща. Имаше само кокошки там и патици, а цената на яйцата се вдигала всеки месец.
– Така е, ценят ни! – съгласи се Кокошката. – Обаче все си мисля, че не е достатъчно.
– Не разбирате нищо! - изчурулика Врабецът от покрива. – Всичко идва от летенето. Една птица е птица, когато може да лети! Вижте мен!
– Аз пък мога да плувам! – наежи се Патицата. – Плуването е много
по-важно и сложно от летенето!
– Не му се връзвай! – успокои я Кокошката. – Той като може да лети, да не е прокопсал?
– Права си! – съгласи се Патицата. – От едно умение има смисъл, само ако имаш някаква полза.
– Има полза от летенето! – не се предаде Врабецът. – Ако поискам, мога лесно да отида в съседния двор. Мога дори да прелетя до реката за минута или до нивите край селото, където расте най-вкусният ечемик.
– То и аз мога да отида до там! – присмя му се Кокошката. – Защо обаче не отлетиш далеч на юг, като лястовичките например?
– Защото няма смисъл! – отвърна Врабецът. – Летял съм над цялото село, а дори веднъж отлетях до града. Обаче навсякъде е еднакво. За какво ми е да бия път до края на света, щом тук има всичко, което ми е нужно?
– За това говорех! – засмя се Патицата и поведе патетата към реката. – Днес е пълно с фалшиви герои. Крила имали и летели. Дрън, дрън! Важното е не да летиш, а да имаш всичко, което ти е нужно. Ако орежеш на един орел крилата, той ще е просто един грозник, който дори не може да плува.

Кучетата си лаят

На края на света имало една малко селце. Селцето било съвсем обикновено, но край него имало важен път, по който често минавали кервани с търговци. Търговците били много, а където има търговски кервани, там винаги има и банди от разбойници.
Разбойниците често нападали и ограбвали керваните. Никой не можел да ги спре, а и никой не се опитвал. Плащали си разбойниците на царската стража и тя си затваряла очите. Затваряли си стражите очите и когато разбойниците ограбвали керваните и когато натоварени с откраднатото минавали през селцето, на път за тайното място, където делели и криели ограбеното.
Стражите си затваряли очите, а и хората в селцето също се правели, че не виждат нищо. Не виждали и не чували нищо, макар че селските кучета се скъсвали да лаят ден и нощ.
Лаели си кучетата, лаели, но разбойниците не им обръщали внимание. Минавали дори посред бял ден през селцето, без да обръщат внимание на лаещите кучета.
Разбойниците не обръщали внимание на кучетата, не се интересували от хората в селото и не се страхували от стражите, но щом напуснели селото, страх изпълвал сърцата им.
Пътят им преминавал през стара вековна гора, където живеела голяма вълча глутница, която не допускала хора в своите владения и често нападала разбойниците.
Страхували се разбойниците от вълците и щом чуели вълчия вой, косата им настръхвала и бягали, колкото сили имали.
Един ден едно от селските кучета се загубило в гората и срещнало вълк от глутницата.
– Здравей, братовчеде! – поздравило плахо кучето. – Добре, че те срещнах, защото отдавна искам да те попитам нещо.
– Питай направо и не ми губи времето! – озъбил се вълкът.
– Отдавна се питам, братовчеде, защо разбойниците не се страхуват от кучешкия лай, а треперят от вълчия вой. Дали пък и ние кучетата не трябва да започнем да вием?
– Глупак! - изръмжал вълкът. – Причината не е дали лаеш или виеш! Причината е, че когато вие кучетата лаете, всяко лае за себе си. Едно лаещо куче е просто едно куче. Лаете и с това си оставате. Когато обаче един вълк вие, той вика другарите си за общи действия. Не от воя ни се страхуват разбойниците, а от от глутницата, която винаги действа заедно.

Свещените крави

В една царство накрай света, преди много години живеела една крава. Кравата била съвсем обикновена от тези, дето пасат по ливадите на всички царства и дават мляко за закуска на децата. Пасяла по ливадите кравата и давала мляко, докато един ден съдбата ѝ не се променила.
Царят на царството не бил от децата, които пиели редовно мляко. Когато пораснал не се променил и наблягал на виното, но един ден по погрешка объркал чашите и преди важно за царството решение, отпил глътка от млякото на кравата. Решението се оказало сполучливо и Царят бил във възторг. Решил, че причината е в млякото, а млякото идвало от кравата и за благодарност Царят я обявил за Свещена персона.
Така обикновената крава се превърнала в Свещена, с всички предимства и почести, които носело новото звание. От този ден нататък, на Свещената крава било разрешено да прави всичко, което поиска. Царят създал специален закон, който защитавал Свещената крава от всичко и от всички. В закона се предвиждали жестоки наказания, дори ако някой погледнел накриво Свещената крава или пък си помислел нещо не много хвалебствено за нея.
Свещената крава не могла да разбере веднага, как се е променил живота ѝ. В началото продължила да си пасе и да дава мляко, но никой не смеел да пие от млякото ѝ, защото това можел да попадне под ударите на закона.
С времето кравата осъзнала новото си положение. Вече не обикаляла ливадите, а се разхождала по цял ден по улиците. Престанала ѝ да пасе трева, а започнала да взима от храната на хората. Влизала в домовете и се настанявала удобно, а нещастните собственици оставали на улицата. Кравата вече била осъзнала, че може да прави всичко без никой да ѝ попречи.
След време с царството дошли и други крави. Никой не знаел, откъде дошли, но веднъж пристигнали ставали и те Свещени. Правели каквото си поискат и били щастливи.
Щастлив бил и Царят, а ако имало някой нещастен в царството, това били хората. Само че, никой не смеел да се оплаче, защото Законът за Защита на Свещените крави, бил строг инеотменен.
Една година обаче, беда връхлетяла царството. Появили се рояци от мухи, които изпълвали небето, досаждали на хората и разнасяли болести.
Мухите досаждали и в двореца и на Свещените крави и това било причината, Царят да предприеме мерки. Издал заповед и обявил война на рояците от мухи, задължавайки всички в царството, да се включат активно.
Въоръжили се хората с мухобойки и започнали да убиват мухите, където ги видят. Убивали, убивали, убивали, но мухите не намалявали.
Тогава някои хора забелязали, че най-много мухи има върху Свещените крави. Започнали да убиват мухите, но на мястото на всяка убита кацали поне две нови.
Царят обаче забелязал това. Сторило му се, че хората не убиват мухите кацнали на Свещените крави, а налагат самите крави. Бързо допълнил закона и предвидил смърт за всеки, който убие муха, кацнала върху Свещена крава.
Битката с мухите продължавала седмица, месец, че и година, но без резултат. Мухите ставали все повече и повече. Разбрали, че върху гърба на Свещените крави са в безопасност и се струпвали толкова много, че от кравите не се виждало нищо. Хората започнали да шушукат, че вече освен Свещени крави имат и Свещени мухи.
Царят обаче не се отказвал от битката с мухите. Всеки ден измислял нови планове и изпращал нови хора в неравната битка. Един ден забелязал, че придворния Шут, не участва във важната за царството битка.
– Хей! Защо те храня, след като нехаеш за интересите на царството! – скарал му се Царят. – Не съм те видял дори една муха да убиеш. Хващай се за работа, защото ще си намеря нов шут!
– Добре де! – нацупил се Шутът. –Обаче мухите са все върху кравите. Може ли да ги убивам там?
– Не може! – отвърнал Царят. – Така има вероятност да нараниш и разстроиш Свещените крави, а те не са ти виновни.
– Значи мога да бия смело, този който е виновен? – попитал Шутът.
– Може!
Шутът не чакал втора покана. Грабнал една мухобойка и започнал да налага с нея Царя.
– Бий мухите, глупак такъв! – ядосал се Царят. – Като биеш мен, няма да решиш проблема.
– Напротив! – засмял се Шутът. – Бия точно където и когото е нужно! Ако ти не беше разрешил на кравите да серат навсякъде, нямаше да имаме и проблем с мухите!

Приказки и приказни истории

Преди около два месеца, когато издадох книжката Страната на фантазиите, погледнах статистиката от сваляне на подборките от от блога. Четирите подборки във формати pdf и doc съм предоставил за свободно сваляне тук на страницата e-books. Макар и несъвършени те са изтеглени от доста хора и се радвам, че отделих от времето си, за да ги направя.
Когато прогледнах статистиката от свалянията, видях нещо, което знаех предварително. Най-голям интерес има към подборката с приказките.
Когато решавах, какво ще е съдържанието на първата ми книжка, знаех това. Знаех го, но предпочетох да превърна в книга Страната на фантазиите.
Не съжалявам за това. Получи се добре и мисля, че всеки, който има книгата, а и тези от вас, които поискаха и получиха електронния вариант, ще се съгласят с мен. Това, което най-много ме радва е, че книжката отиде при хора, които наистина ще я четат. Мисля, че вече я имат всички, които искаха да я имат и се радвам, че успях да им я осигуря.
Останаха ми и три бройки, които ще запазя за извънредни случаи, но повече няма да поръчвам количества от печатницата. Книжката ще остане в онлайн книжарницата на Издавам.ком, а както виждам има хора, които са я поръчали и от там.
Организацията по издаваното и изпращането на книгата ми струваше доста усилия и нерви, но съм доволен и вече отмина. Отмина, за да дойде ред на следващия проект.
Започнах подборка и редакция на втора книжка със 100 приказки, които ще видят бял свят най-вероятно в края на тази година. Може би ще си направя подарък за рождения  ден през декември.
За съжаление, когато се захвана с нещо, то ме ангажира изцяло и докато не го довърша, нямам мира. От подборката и редакцията пострада писането на нови приказки и след седмица две мъка, си дадох почивка, през която отделих времето си само за новата подборка.
Днес вече е готова. Остава последна козметична редакция и коректура, но не съм силен в това и търся вариант текста да бъде погледнат от добър коректор. Ако не се получи, ще го направя сам, но това ще бъде някъде през есента.
Книжката няма да се различава много от първата по външния си вид. Избрал съм и заглавието, но заедно със заглавията на избраните приказки, ще го споделя малко преди издаването. Още е прекалено рано и може да има промени. Книгата ще е с по-голям обем от около сто страници, но ще запазя по-едрия шрифт, защото се оказа, че повечето хора са доволни от него. Корицата пък този път няма да е лъскава и дизайнът и ще бъде още по-семпъл. Мислех дори да е чисто бяла, но може би замъка на картинката от тази публикация, ще бъде включен.
Ами това е. Сега вече мога да забравя за дълго време мъките с редакцията и да пиша нови и нови приказки.