Дърво без листа

– Ще те отсека! – мърмореше старият Цар, гледайки под вежди старото ябълково дърво.
Дървото беше много старо. Много по-старо от Царя. Под сянката му бяха играли три поколения принцове и царе, а червените ябълки, които окичваха клоните му всяка есен, бяха прочути в целия свят.
В последните години обаче старата ябълка загиваше. Отдавна вече не раждаше от чудните си плодове, клоните ѝ изсъхваха, а листата ѝ се брояха на пръстите на едната ръка. Тази година единственото листо изсъхна още в началото на лятото и голият ствол стърчеше грозен и зловещ сред многобройните дървета, храсти и цветя в градината.
– Ще те отсека! – повтори Царят. – Харесвах те и те обичах, но вече за нищо не ставаш. Не раждаш ябълки, нямаш дори листа. Загиваш от старост и времето ти е изтекло. Ще те отсека и след теб ще остане само спомена, но скоро и той ще изчезне. Такъв е живота и съдбата на всяко живо същество.
– Ще ме отсечеш. – промълви Дървото. – Зная това... Не ме е страх... Дало съм на този свят, каквото е трябвало. Зная, че времето ми е изтекло, но не това е причината да ме отсечеш. Просто си търсиш оправдание, за да скриеш от всички, че те е страх. Скоро и твоето време ще настъпи. Ще настъпи и ще изчезнеш от този свят, без да оставиш, нищо след себе си. Дори и спомен...
– Лъжеш! – извика Царят. – Лъжеш! Не ме е страх от нищо! Дори и времето ми скоро да изтече, аз не съм старо дърво. Аз съм Цар и хората ще ме помнят винаги. Някои с обич, други с омраза, но поне ще ме помнят винаги. Нещата са различни!
– И защо си мислиш, че ще те помнят! Само затова, че си цар ли? Имало е много царе, а имената на малко от тях се помнят. Хората помнят старите имена, докато ги заменят нови. Скоро ще забравят и теб.
– Не! Хората няма за ме забравят! Не и мен!
– А защо?
– Защото ще помнят делата ми. Погледни този замък! Аз го построих. Той ще остане дълго след като си отида и всеки който го види, ще си спомня моето име. Ами пътищата, които направих? Ами законите, които създадох? Ами...
– Е, поне ти самият си вярваш. – засмя се Дървото. – Само че, следващият владетел ще построи по-голям замък, хората ще прокарат нови пътища, а законите ще бъдат променени. Ти си просто един от поредицата царе. Можеше да направиш повече, но си дребна душица и се интересуваше само от себе си. Ето, аз ти служих вярно цял живот, но сега ти искаш да ме отсечеш, защото нямаш полза от мен. Нямаш полза от дърво без плодове и листа, но вярваш, че след смъртта ти, някой ще те помни и обича. Та теб никой не те обичат и сега.
– Не е вярно! Дал съм много на хората и те ме обичат!
– Какво си дал? Хората ценят, когато им дадеш обич, а ти не даде твоята дори на една принцеса. Все отлагаше и отлагаше. Първо беше много млад, а после се оправдаваше, че си стар. Измисляше си хиляди причини, за да запазиш обичта си само за себе си. Намираше недостатъци на всяка принцеса, а сега си сам и няма кой да те наследи на трона.
– Ще те отсека! – изсъска Царят. – Ще те отсека още утре! Ще те отсека и тогава ще видим, дали теб някой ще помни. Ще видим какво си оставило ти на другите. Ще видим какво си дало...
– Отсечи ме! Аз съм само едно изсъхващо дърво без листа, а ти си цар. Аз не се вълнувам дали ще ме помнят, но зная, че съм направило повече от теб за другите. С години съм давало плода си на хората, защита и дом на птиците. От семената ми са израснали хиляди фиданки, в които ще продължа да живея. Те ще дават плодовете си на хората, а в техните клони ще гнездят птиците. Те ще живеят дълго, след като замъка ти се превърне в руини, а пътищата ти обраснат с тръни.
– Ще те отсека! – промълви Царят.
Огледа се за градинаря, но не го видя наблизо. После махна с ръка и се прибра в двореца си.
На другата сутрин старият Цар се върна в градината още с първите слънчеви лъчи.
– Днес ще ме отсечеш, нали? – попита Дървото.
– Ще те отсека. Не спах цяла нощ, но реших, че така е най-добре. Ще те отсека, но на твое място, ще засадя друго младо дръвче. Ще го засадя и ще се грижа за него, докато имам сили. Така ще съм дал нещо от себе си.
– Пак ще те забравят! – засмя се Дървото. – Ще те забравят, но признавам, че ме изненада. Ти ще направиш това за мен, а аз дори няма да съм тук, за да ти благодаря.
– О, грешиш! – отвърна Царят. – Правя го за себе си. Искам да дам обичта си на някого и го правя. Дървото ще ме запомни за разлика от хората, които са неблагодарни същества.
– Нещастник и страхливец! – възкликна Дървото. – Дори, когато времето ти изтича си същия. Моите листа ги няма днес, а ти никога не си имал. Сечи!

Най-ценното

Царят обходи с поглед поляната пред двореца. Тя беше тясна, за да събере всички принцове, дошли тук за да спечелят ръката на Принцесата. Броят им беше намалял след многобройните изпитания, но нямаше надежда скоро да има победител. Времената се бяха променили и днес всеки принц, още от дете беше обучен да се справя със стандартните изпитания от приказките.
Времената се бяха променили, но Царят също не беше вчерашен. Изпитанието, което щеше да даде днес, го нямаше в нито една приказка.
-Скъпи, принцове! Днес ще ви дам условието на последното изпитание. То не е трудно и опасно, както предишните. Няма да се борите с лами или магьосници. Няма да се мъчите от студ и жега по непознати опасни пътища. Изпитанието е съвсем елементарно. Утре, всеки от вас, трябва да положи в кратката на Принцесата, най-скъпото нещо на света. Имате време да помислите до утре. Имате право, да се съветвате с когото и да е. Правете каквото искате, но утре в осем часа сутринта, да сте тук с най-ценното нещо на света. Съдия ще бъде самата Принцеса. Тя ще оцени, как сте се справили и кой е победителя. Някакви въпроси?
-Аз има въпрос!- обади се Любопитният принц.- Въпросът ми е....
-Въпросът не се приема!- засмя се злорадо Царят.- Не се приемат никакви въпроси! Условието е ясно, а времето тече. До утре в осем!
Царят се прибра в двореца, но принцовете дълго не си тръгнаха. Бяха развълнувани веднъж от това, че скоро щеше да има победител и отново на първо място от необичайното условие.
Дълго обсъждаха принцовете задачата, а когато слънцето залезе и стражите ги изпъдиха от градината, се събраха в кръчмата и продължиха с коментарите.
-Нещо не е наред! Условието е толкова просто, че е по-скоро за шутове, а не за принцове.- продължаваше да се чуди Любопитният принц.
-Ти продължавай, да умуваш. - прегърна го Принцът с Чашата. -Във виното е истината. То ще ти отговори на всички въпроси. Ще ти кажа една тайна, но само на теб. Виното е най-ценното нещо на света! Толкова е ценно, че ако можеш, бих изпил всичкото вино на света, без да го деля с никого. Е, за Принцесата, бих жертвал всичко. Утре, ще положа в краката и буренце със стогодишно вино и ще бъза победител.
-Един, двата по-малко!- потри ръце Смятащият принц. -Глупаците така и не разбират, че по-ценно нещо от парите на този свят няма. Ако ги имаш в достатъчно количество, можеш да притежаваш, каквото поискаш. Утре ще положа в краката на Принцесата толкова монети, колкото хора има в света.
-Парите са ценни, приятелю!- засмя се Златният принц.- Само че, парите се правят от злато и то е по-ценно от тях. Моят род притежава най-големия къс злато на земята. Той утре ще бъде моя дар за Принцесата и аз ще бъда победителя.
-Грешиш, Принце!- намесил се Източният принц.- Има нещо по-ценно от златото и това са скъпоценните камъни. Имам толкова от тях, че блясъкът им е по-силен от този на Слънцето, а най-големият от тях е колкото двореца. Дори с всичките пари и злато на света, не може да се купи.
-Пари, злато, диаманти.... Хммм....- прозял се Северният принц.- Имам от всичко повече отколкото ми трябва, но не това е най-ценното нещо на света. Погледнете конят ми! Прекрасно животно е и са ми предлагали дори цели царства за него, но никой не е успял да предложи достатъчно. Той е най-ценното нещо не света.
-Хубав кон!- въздъхнал Пустинният принц.- Преди години имах такъв и зная цената му. Само че, не той е най-ценното нещо на света. Най-ценното е това без което никой не може да съществува и това е водата.
-Не, не и не!- възкликнал Красивият принц.- Най-ценното на този свят са хората, а аз съм най-прекрасният сред тях. Затова утре ще предложа на принцесата себе си и съм сигурен, че по-ценен подарък, тя никога не е получавала.
-Да, има истина в думите ти!- усмихнал се Добрият принц.- Само че, не красотата на лицето прави човека ценен, а тази на сърцето. Моето сърце, ще бъде най-ценният дар за Принцесата.
-Глупаци!-извикал Южният Принц и се качил на масата.- Глупаци сте, защото не разбирате, че жените пред всичко, което изброихте, биха предпочели едно цвете.
-Никакви цветя! - чул се глас под масата, където бил паднал принцът Поет.- Един стих е по-ценен за женското сърце, от хиляди цветя....
После в кръчмата настъпила суматоха. Принцовете викали без да се слушат, сбили се, а някои извадили и мечовете.
-Май няма да има победител утре.- въздъхнал Царят, който с Принцесата стояли под прозорците на кръчмата и слушали споровете.
-Няма да има.- отвърнала Принцесата. -Никой от тях дори не се опитва да познае, кое е най-ценното нещо на света. Всеки мисли, че най-ценното е това, което има той.-
-Е, имаше и някои, които се опитаха да гадаят, кое е най-ценното за жените.- опитал се да защити принцовете Царят.
-За жените, като някакъв идеал, или за мен? - въздъхнала Принцесата.- Нали уж аз трябва да получа подаръка? Хей, къде се втурна толкова бързо.
-Ами... Аз...- смутил се Царят.- Знаеш ли, какво се сетих преди малко? Правил съм хиляди подаръци на майка ти, но никога не съм я питал, кое е най-ценното нещо на света за нея. Дали сега вече не е късно?
-Върви! - засмяла се Принцесата.- Върви и попитай. Никога не е късно!

Братята на Икар

Дедал не откъсваше очи от двете човешки тела носещи се във въздуха. Гледал ги беше хиляди пъти, но всеки път тревогата стягаше сърцето му.
-Дръжте крилете изпънати! Сега се спуснете леко, докато усетите въздушния поток нагоре. Не махайте и не се борете с него. Оставете го да ви издигне до купола. Добре! Внимавайте, защото горе потока внезапно прекъсва. Ще пропаднете няколко метра, но не се паникьосвайте. Просто разтворете широко крила и убийте скоростта на падане.
Бяха научили много. Справяха се дори по-добре от него, но в критични ситуации, понякога губеха контрол. Самочувствието им ги подвеждаше. Караше ги да пренебрегват малките опасности, да опитват нови неща, но при първия проблем страхът ги сковаваше и разчитаха на неговите съвети.
Горе двамата достигнаха купола. Говореха си нещо и се смееха. Бяха младежи, но се държаха, като деца. Телата им застинаха за миг неподвижно, а след това рязко се спуснаха надолу.
Бяха прекалено близо един до друг. Много по-близо, отколкото беше безопасно, но вместо да се разделят, протягаха ръце, за де се докоснат.
В този миг едното тяло, започна да се премята.
-Крилете! Разтвори крилете!- извика Дедал, но от пресъхналите му устни не излезе нито звук.
Тялото падаше все по-бързо, премятайки се, сякаш не беше човек, а кукла без воля, кости и искрица живот.
До земята оставаха не повече от пет метра, когато крилете се разтвориха, тялото се изви и се издигна нагоре. Достигна купола и залата прокънтя от възторжен вик.
-Спрете! - изкрещя Дедал.- Това не е игра. Спускайте се и двамата. За днес приключихме.
Младежите не се подчиниха веднага. Направиха още няколко кръга във въздуха, превъртяха се през глава в идеален синхрон и чак тогава се приземиха на платформата.
-Това което направихте, беше недопустимо! Опасно и безрасъдно! Някой ден подобна постъпка, ще ви убие преди да разберете това. Колко пъти сме говорили за това! Не искам да пострадате!
Младежите наведоха виновно глави, но само за миг.
-Да пострадаме ли? Че тук това е невъзможно. Компютрите управляват всичко и не можем да получим дори драскотина.
-Престанете!- ядоса се Дедал.- Знаете за какво говоря. Тренировките тук са само подготовка, за това което ви чака. Ако грешите тук, нямате никакъв шанс, когато полетите над Океана. Там не можете да предвидете опасностите и всяка непредпазливост струва човешки живот. Вашият живот! Не искам да ви загубя, както загубих Икар.
-Икар! Отново Икар! Не можеш цял живот да се обвиняваш, за смъртта на брат ни. Единственият виновен е самият той. Ако те беше послушал....
-Не! Аз съм виновен. Не беше грешка. Не беше готов да полети, а аз го пуснах. Можех да го задържа, но го пуснах....
-Щом казваш, може би е било така, но ние сме подготвени. Знаем всичко, което знаеш ти. Няма на какво повече да ни научиш, старче! Вече сме отлични летци, а ти ни третираш, като деца. За какво са ни тези глупави криле, щом можем да летим без тях? За какво повтаряме все едни и същи неща, които владеем до съвършенство.
-Защото е нужно! Крилете не са ви нужни тук, но над Океана ще ви дадат допълнителни сили. Скучните и обикновени неща, които упражнявате трябва да ви подготвят, за да действате правилно при реалните опасности.
-Дрън, дрън! Старче, не искаме повече да си губим времето. Знаем каквото ни трябва и е време да полетим над Океана! Няма начин да ни спреш!
-Зная.- наведе глава Дедал.- Зная, че няма да ме послушате. Всички млади правят така. Разперват криле и политат над Океана. Нямат опита и знанията, но мислят, че не им трябват. Мислят, че младостта и смелостта са достатъчни. Разперват криле и политат към смъртта си. Някои имат късмета и се връщат тук, но са единици.
-Защо си сигурен, че всички , които не са се върнали са загинали? Ами ако просто не искат да се завърнат тук? Ако са открили по-добро място за тях? Ние ще успеем, старче! Ще прелетим Океана. Може би няма да сме първите, но ще бъдем първите, които ще се върнем. Ще се върнем, за да разкажем какво има там.
-Само за едно ви моля! Не тръгвайте утре. Нека обучението ви продължи още месец поне. Или пък още година, за да мога да ви науча на всичко. Ох! Само ако можех да променя нещата! Ако можех аз да полетя вместо вас! Да го направя с моите знания и умения....
-Ще тръгнем другият месец. Решили сме го отдавна и нищо не може да ни спре. Защо не тръгнеш с нас, татко? Ще ни е по-леко тримата. Знаеш и умееш всичко, а и не си толкова стар, че да нямаш сили.
-Защото....- наведе глава Дедал.- Защото.... Защото аз опитах.... Полетях над Океана, седмица след като изчезна Икар. Само че, когато загубих хоризонта се уплаших. Уплаших се и се върнах. Разбрах, че имам знанията и уменията, но годините ми бяха отнели смелостта. Затова няма да тръгна и с вас. Ако го направя, ще ви бъда само в тежест, а ще са ви нужни всички сили. Ще се надявам и моля, да успеете, а сърцето ми ще плаче, но ще ви пусна сами. Нямам какво повече да ви науча, но искам, да запомните едно нещо. Когато и да се върнете, аз ще ви чакам тук с обич. Ще ви чакам и обичам, независимо дали сте успели да прелетите Океана или не. Ще ви чакам тук....

Светодиодно осветление

Преди известно време видях на снимки в поста на Боряна продукти на фирмата, в която работя. Става въпрос са светодиодни осветителни тела, като част от тях се захранват акумулатор, зареждащ се от фотоволтаични панели.
По принцип нещата, които пиша тук, нямат връзка с работата ми. Не смесвам двете неща, но реших да споделя за светодиодното осветление, както и за това, какво работя.


На горната снимка е първият пътен участък в Европа със светодиодно осветление. Направен е преди около пет години, а тогава светодиодното осветление едва прохождаше.
В началото основното приложение беше за външно декоративно осветление и имаме подобни обекти в цялата страна. Днес произвеждаме конкурентни продукти за замяна на улично осветление, осветление за офиси и промишлено осветление. В тези области икономията на енергия е най-голяма, а ефектът от използването на специфична оптика прави светоразпределението по-добро от другите видове осветления. Някои снимки можете да видите на сайта на фирмата:


За съжаление там информацията за изделията е малко и в повечето случаи остаряла.
Не мога да преброя фирмите, които предлагат светодиодно осветление на българския пазар, като повечето работят с внос от Азия. Малко са тези фирми, които създават собствени продукти. Конкуренцията, като цени и разнообразие е голяма, но фирмата, в която работя се бори упорито. За съжаление повечето обществени поръчки в България са нагласени и се правят, за да спечели определена фирма, най-често вносител на евтини продукти с ниско качество.
В момента приключваме голяма поръчка, при която подменихме изцяло осветлението на голяма част от бензиностанциите на Петрол. Спечелването на поръчката стана чрез търг, при който освен ценово се проверяваха строго техническите параметри на осветителните тела. Фирмата ни е правила осветление на училища, хотели, административни сгради и промишлени обекти.
Днес за светодиодното осветление се говори все още, като за осветление на бъдещето, но то вече е напълно конкурентно и продължава да се развива. Ако преди няколко години един светодиод се считаше за мощен, когато имаше мощност от 1 ват, днес вече има светодиоди с мощност почти двеста вата. Ако преди години светлинен добив от 50-60 lm/W, днес този показател се е увеличил почти тройно.
Старите крушки с нажежаема жичка вече са спрени от производство, но ще дам един пример с тях. Ако светлинният добив е 100 lm/W, една сто ватова крушка, може да се замени с десет ватов диод. При 150 lm/W, диодът трябва да има мощност само 6 вата. Повишаването на ефективността на светодиодите има и друг ефект- дава възможност за намаляване на обема на охлаждащият радиатор, който е неизменна част от всеки светодиоден осветител.
Развитие има и при захранванията. За да работят, светодиодите се нуждаят от стабилизиран постоянен ток и напрежение. Благодарение на това, излъчваната светлина е с постоянен интензитет, независимо от колебанията на мрежовото напрежение.
Какви са предимствата и недостатъците на светодиодното осветление?
За икономията на електроенергия и независимост от колебанията в мрежовото напрежение вече споменах. Възможността за използване на разнообразна оптика, дава възможност за равномерно разпределение на светлината или концентриране. Дългия живот на светодиодите няма конкуренция сред останалите светлини източници. Разбира се публикациите за милиони часове работа, са заблуждаващи. Те за направени за идеални условия на работа, които на практика не се използват. Все пак живота на един светодиоден осветител е много по-дълъг от този на конкурентите. Ето един практически пример:
Последният участък от пътят, по който всяка сутрин отивам до фирмата ни е около 600 метра. Преди година и половина общината постави различни нови 7 улични лампи в началото. Останалия участък от пътя е осветен от светодиодни осветители, около 15 на брой. След три месеца от стандартните улични осветители светеха само 4, а сега светят два. Със светодиодните осветители, имахме проблем само с един.
Започвам недостатъците на светодиодното осветление с по-високата цена. При уличното осветление обаче, това се компенсира с по-малките разходи за поддръжка. Наемът на автовишката за смяна например е от 40 до 60 лева на час.
Втория недостатък, който вече има решение е, вида излъчваната светлина. В зависимост от цветовата температура, сведодиодите с бяла светлина се делят на три групи. Светодиоди с бяла студена светлина, с неутрална светлина и с бяла топла светлина. Най-голям е светлинният добив, на тези със студена светлина и затова в миналото са използвани най-често. Светлината им има синкав нюанс и наистина не е приятна за окото. Не е такова положението при неутралните и светодиодите с бяла топла светлина. При тях остава само другият недостатък.
Светодиодите са точков източник на светлина и ако човек гледа директно в тях, не е приятно. Има обаче решение и на този проблем. Разсейването и равномерността могат да се увеличат с подходяща оптика или матов екран. Разбира се, тези мерки намаляват осветеността, но това го има и при другите видове.
Както знаете аз съм химик- технолог. Възможно е някои от използваните термини да не са точни, но исках да представя нещата разбираемо за хората, които не са специалисти.
А какви са моите отговорности в това производство? Те са свързани с няколко неща. Материалите, които се използват за производството, трябва да са устойчиви за период по-голям от живота на осветителното тяло.
Ако една улична лампа от старият тип, може да се покрие с ръжда и заприлича на скрап още в края на първата година, за светодиодните осветители, това е недопустимо.
Ако защитният екран на едно улично осветително тяло, или луминесцентна лампа се раздроби след втората година, това не прави впечатление на никого. За светодиоден осветител,обаче е проблем, особено на тези разположени на открито. Светодиодите са електронни елементи и повишената влажност може да ги повреди. Същото важи и за захранването. Затова освен подбор на материалите, се взимат допълнителни мерки за уплътняване и херметизация на изделията.
Друго нещо, което също е от първостепенно значение за работата на светодиодите е отвеждането на топлината. За разлика от другите светлинни източници, светодиодите са чувствителни към прегряване. Трябва да се осигури подходящ радиатор за отвеждане на топлината. За целта се използва корпусът на изделието. Отделената топлина, трябва да се предаде максимално ефективно на корпуса, а това се постига с използването на специални пасти и топлопроводими лепила. Те трябва да запазват свойствата си във времето, защото всяко прегряване намалява живота на светодиода или непоправима повреда.
Ако някой има въпроси, ще се опитам да отговоря.

Изгубих се

Изгубих се... Изгубих посоката, пътя и смисъла. Не е болка за умиране и дори не ми личи външно, но се изгубих.
Не съм в дупка. В дупката не е страшно. Там поне посоката е ясна. Има само нагоре. Няма пътища и пътеки и е тъмно, но знаеш, че рано или късно ще излезеш. Просто ти трябва време, за да събереш сили и да се изкачиш или някой да те намери и изтегли.
Да, но аз се изгубих. Изгубих се не в есенната мъгла, която е навън. Мъглата не е страшна, когато познаваш всеки метър от пътя, а есенното слънце винаги успява да се покаже навреме.
Изгубих се в есента, но не есента е причината. Есента е просто първата стъпка, към едно ново начало. Есента е първата стъпка, ако вървиш по своя път.
Изгубих се... Пуснах си телевизора и се изгубих още повече. Бледи подобия на хора, ме учат как да живея и се мислят за Богове. Милиони изгубени хора ги гледат. Вярват им, боготворят ги и се смеят на плоските им шеги. Втренчили поглед в телевизора, дори не забелязват, че виждат своя образ в огледалото на екрана.
Изгубих се и не зная, къде да се търся. Всеки ден срещам и други изгубени хора. Някои опитват да се намерят в Храма, но там вътре са само търговците. Търговците, които Исус уж бил изгонил.
Само че, той тези никога не е гонил. Изгонил е тези, които търгували със стока, за да останат тези, които търгуват с души. Да, но душите не са ценна разменна монета, а цената на златото и злото само расте.
Парицата е Царицата! Тя прави от невежия – Цар, а от пожарникаря Бащица.
Изгубих се и се потърсих в Началото. В Началото бе Словото и само то остава накрая. Само че, Словото е призрак. От всекидневното хапане, устата които го изричат са останали без зъби, а кожите на тези, за които е предназначено са се превърнали в броня.
Изгубих се... Вървя по улиците и виждам празни очи на изгубени хора. Изгубени в бедността, в болката, в отчаянието и безразличието.
Изгубих се... Вървя по улиците и виждам само сивото.
Изгубих се във времето. Огледах се и разбрах, че това не е моето време. Потърсих моето време в историята, но за кой ли път установих, че нищо не се променя. Прелистваме листата на календара, за да се лъжем, че знаем кога сме и къде. Да се излъжем, че не сме изгубени.
Изгубих се... Изгубих се и няма да се намеря. Сетих се за Хайтовото:
Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто, да го направиш.
Е, аз дори не зная какво искам! Как се си отговоря, дали го искам? С моженето нещата също са сложни. Това, което мога, не смея да направя, а това което не мога, всички ми казват, че трябва.
Изгубих се... Изгубих посоката, пътя и смисъла. Останаха само въпроси без отговор и отговори без въпроси. Поне не се чудя, да бъда или не.
Изгубих се и вместо да се търся, реших да изчезна. Няма да се намеря. Зная го, но мисля, че това искам, мога го и ще го направя. Ще изчезна за кратко.
Добре съм, просто се изгубих и ще изчезна за малко. Ако(когато) се върна, всичко ще е по старому, но ми трябва време, за да се излъжа, че зная къде съм, кой съм и какво правя.
Изгубих се, но съм добре. Изчезвам, но I'll be back.

Видове вода

Наскоро при търсене за определени свойства на водата, попаднах на един сайт, който ми обърка представите за всичко, което съм учил и зная. Някои от написаните неща ме възмутиха със свободното и невярно боравене с термините, а от други съм потресен.
Научих, че тежката вода става за пиене и може да се получи в домашни условия. Научих и други неща, особено от коментарите под статията. Коментиращите объркаха понятията ми със своята компетентност и енциклопедични знания и затова реших поне за себе си, да подредя нещата, които зная за видовете вода и свойствата ѝ. Няма да навлизам в подробности, защото темата е обширна, а само ще маркирам някои неща.


Водата е едно чудо на природата и е в основа на живота на Земята. Когато обаче говорим за свойствата, не трябва да забравяме, че чиста вода в природата на практика няма. Винаги имаме работа не само с водата, а и с разтворените в нея вещества.
Многообразието е огромно, но по този показател, можем условно да отделим пет вида вода:
Слабо минерализирана – с примеси до 2 г/л
Умерено минерализирана – с примеси 2 до 15 г/л
Силно минерализирана -15 - 30 г/л
Разсолна - 30 - 60 г/л
Силно разсолна -над 60 г/л
В човешкото ежедневие се сблъскваме с всички видове, но най-важни са първите три. Тях приемаме директно, под формата на питейна и минерална вода. Ако очистим водата с дестилация, получаваме ДЕСТИЛИРАНА ВОДА, с минимално наличие на примеси, но на практика пълно очистване не може да се реализира.
Дестилираната вода, не е особено полезна за пиене. Човешкият организъм има нужда, не само от водата, а и от минералите съдържащи се в нея. Например при продължителното приемане на слабо минерални води, характерни за планинските райони, води до увреждане на щитовидната жлеза. Болестта е известна, като „гуша“, а причината е липса на йод.
Силно минерализираните води се използват за лечение на много болести, но знаем, че прекаляването с тях носи повече вреди, отколкото ползи. Не всички минерални води са полезни за пиене, а и в зависимост от състава, приложението е различно.
Вече разбрахте, защо прекалено чистата вода, не е полезна за организма. При нея има и друг ефект. Механизмът за задоволяване на нуждите на организма с вода и соли се извършва през клетъчните мембрани, а посоката на обмен зависи от концентрациите на течности от двете и страни. Процесът протича от по-концентриран към по-разреден разтвор. При поемане на дестилирана вода, тя по-скоро „изсмуква“ соли от клетките. При прекалено минерализирана вода процесът е в посока към клетката, но това може да доведе до повреда на мембраната и клетъчните стени. Процесите са по-сложни и ако се интересувате потърсете информация за изотоничните напитки.
СНЕЖНА ВОДА и ДЪЖДОВНА ВОДА:
В много източници се приписват различни екзотични свойства на тези води, но това не отговаря на истината. Вече обясних, защо прекалено ниско минералните води не са полезни за организма. Втората заблуда е, че събраната вода от дъжд или сняг е изключително чиста. Кондензацията на водната пара в атмосферата, при което се получават дъждовните капки се получава при наличие на кондензационни ядра, а те най-често са прахови частици. Подобен е механизмът за образуването на снежинки, а при падането към земната повърхност и водните капки и снежинките почистват въздуха, поемайки прах и други замърсители в атмосферата. В някои случаи, дъждовната или снежната вода могат да са много по-замърсени от питейната. Като пример ще дам известните ви киселинни дъждове.
В статията, която прочетох е писано за получаване на „протиева“ вода, чрез охлаждане. Същата вода се нарича и тежка вода. Няма да коментирам безсмислието на процедурите или някакви евентуални ползи. Ще уточня понятията, защото са използвани, единствено заради това, че звучат впечатляващо.
ТЕЖКАТА ВОДА не става за пиене. С този термин се обозначава вода, в която вместо с водород, кислородният атом е свързан с водородния изотоп деутерий. Тежката вода не е радиоактивна, но се използва в някои ядрени реактори за забавяне на бързите неутрони. Всъщност молекули на тежката вода са налични и в обикновената. Процесът е равновесен, но концентрациите са нищожни и не могат да навредят. Изместването на равновесието и обогатяване на обикновената вода с тежка е сложен процес. Получава се, чрез сложна система от електролизьори, а не в домашна обстановка.
Друго неточно понятие, което се среща е МАГНТИТНАТА ВОДА. Ще коментирам с две думи: Няма такава!
Водата дори с примеси в нея се влияе от магнитното поле, единствено, когато е в него. Магнитната ѝ възприемчивост е отрицателна и няма как да се промени или намагнетизира. Магнитните чаши, които се продават, са форма на измамите за лечебни магнитни предмети, продаващи се скъпо. Работил съм във фирма, произвеждаща подобни продукти и добре познавам безочието на рекламиращите продавачи и безполезността на продуктите.
СРЕБЪРНА ВОДА – Ако потопите сребърен предмет във вода имате шанса да убиете наличните вируси в нея. Причината не е, както се описва в разтваряне на сребро във водата. Среброто има силно антибактериално действие и това е известно от векове, но не се разтваря във вода. Обратното би било вредно и опасно. През миналия век е било на мода лечение със колоидни сребърни разтвори, в резултат, на което се появява странен ефект. Среброто се натрупва в организма и стотици хора се сдобиват синя кожа.


Сложната процедура с кисненето на сребро е напълно излишна. Питейната вода в България се очиства с хлор много по-ефикасно и безопасно.
ЖИВА И МЪРТВА ВОДА- Преди време бях обещал да пиша какво представлява и как може да се получи. Отказах се, защото не мисля, че използуването ѝ трябва да е без лекарско наблюдение. Двата вида се получават чрез електролиза през мембрана на обикновена вода. Върху инертните електроди се отделя водород и кислород, а от двете страни на мембраната водата променя своето рН.
ЖИВАТА ВОДА е слабо алкална и губи свойствата си бързо. Полезна е като тонизиращо средство, лечение на рани от изгаряне и други, но както казах, предписанието ѝ е право на лекарите. При повечето ѝ приложения има по-ефикасни методи от нея.
МЪРТВАТА ВОДА е слаби киселинна. Може да се използва за антибактериално обработване на рани, а РН и е около 5,5. В някои райони подобна и и киселинността на питейната вода. Например в нашия Самоковски район, водата има РН между 5,4 и 5,7. Това обаче, не е причина за паника, а проблемът е не в РН, а в ниското съдържание на соли и по-специално йод.

Добър цар

Преди много години в едно далечно царство, живеел един добър цар. Самият факт, че Царят бил добър, е достоен за приказка, защото добри царе няма.
Има такива царе, които се правят на добри. Има и такива, които са добри в мечтите на поданиците си. И в двата случая обаче, рано или късно истината лъсва. Излиза истинското лице на Царя и някои са изненадани, а други горди, че са познали.
Само че, този Цар наистина бил добър и колкото и се ровели критиците му, не можели да не признаят добрината му. Царят съдел справедливо, грижел се за всеки поданик, помагал на слабите и давал на бедните.
Поданиците му в началото не му вярвали. Знаели, че добър Цар няма, но годините минавали и нищо не се променяло. Започнали да вярват, че са късметлии.
Самият Цар се гордеел с добрината си. Винаги казвал, че това е най-ценното му качество.
Вървял по улиците на столицата и все гледал в краката си, внимавайки да не стъпче някоя мравка или да настъпи котка или куче.
Вървял Царят по улиците и ако видел просяк, му давал кесията си.
Вървял Царят по улиците и ако видел бездомник, го канел да пренощува в двореца.
Вървял Царят по улиците и ако видел спор винаги се притичвал и го решавал, така че и двете страни да са доволни.
Вървял Царят по улиците и ако видел хора да се бият, се втурвал и ги помирявал, макар че често той отнасял някой удар.
Добър бил Царят и винаги правил добрини, а конфликтите избягвал.
-Нали съм добър Цар? - питал той всеки, когото срещнел.
-Добър Цар сте, Ваше Величество!- отговаряли всички.
Само веднъж се намерил човек, който не признал добрината му. Бил непознат старец, който минавал през царството. Докато пътувал, разбойници откраднали всичките му пари.
Заплакал старецът, а Царят, който минавал наблизо го чул. Дал на стареца двойно повече пари от откраднатите и наредил на стражата, да го , докато напусне пределите на царството.
-Нали съм добър Цар?- попитал Царят стареца.
-Не зная!- бил отговорът.
-Как не знаеш?- смутил се Царят.- Нали ти помогнах? Направил съм добрини на хиляди хора и всички казват, че съм добър Цар! Нима само ти си неблагодарен?
-Не зная!- повторил старецът.-Щом сте помогнали на толкова хора, сигурно сте добър човек. Това и аз ще потвърдя. Само че, дали сте добър Цар, аз не мога да преценя. Времето и историята ще го кажат, а те няма да си спомнят, какво сте направили за мен. Ще си спомнят само това, което сте направили за царството.

Свят за хората


Вчера в Сборище на трабадури беше публикуван един мой нов фантастичен разказ.
Разказът няма да бъде публикуван тук. Извинявам се, че ще ви разкарвам, но не всички гости на Нямам идея следите и Сборището. Надявам се, да ви хареса.

Свят за хората

Страхливци

Остарял Лъвът и за всички в гората станало ясно, че дните му са преброени. Никой не тъгувал за него, защото бил лош и некадърен Цар. Понеже бил глупав и самодоволен, се обградил със съветници, които били още по-глупави от него, но винаги били съгласни с него. Не слушал чуждо мнение, а дори собственото си променял по три пъти на ден.
Лъвът обичал и да го хвалят, а желаещи не липсвали, защото награждавал не тези, които вършели работа и заслужавали, а тези които го хвалели и му се покланяли всеки ден.
Имало и животни, които го критикували, но Лъвът се правел, че не ги вижда и чува.
Много поразии бил направил Лъвът, докато царувал но скоро всичко щяло да свърши.
Един ден, докато се разхождал в гората, Заекът видял Мечката, Вълкът и Лисицата. Тримата били от свитата на Лъва и винаги се правели, че не забелязват Заека, но този път се втурнали към него.
-Чакай да ти се оплача, Зайо!- задъхано рекла Мечката. - Страх ме е! Страх ме е от Лъва! Малко време му остана, но е станал толкова лош, че не зная, как ще издържа. Всеки ден ме кара да върша и говоря глупости, а когато стане белята обвинява мен. Страх ме е, че някой ден ще стовари върху мен гнева си.
-Ха! - засмял се Заекът. Мецо, че аз откакто се помня, ти все говориш и вършиш глупости, оправдавайки се с Лъва. Хиляди пъти, всичко което си правила е било пълен провал, пък кожата ти е здрава.
-Ех, Зайо! Това са стари работи. Нищо не разбираш, но мен ме е страх.
-И мен ме е страх, Зайо.- обадил се Вълкът. - Вчера му казах на Лъва, че заради него, животните бягат от тук. Като зарева този тиранин, цялата гора се разтресе. А, аз заради другите се жертвах, ама дали някой ще го оцени.
-Късно си се сетил, Вълчо.- рекъл Заекът.- Вече почти не останаха животни тук. Ако го беше казал преди години, щеше да има кой да го оцени.
-Да се оплача и аз, Зайо.- пристъпила и Лисицата.- Нямам сили вече да хваля този зъл диктатор. Всеки ден думите не искат да излизат от устата ми, а ако не го хваля, Лъвът побеснява. Страх ме е, Зайо! Страх ме е за живота ми. Трябва да направим нещо, защото всички животни в гората са жертви на Лъва треперят за живота си. Всички ги е страх.
-А мен не ме е страх!- усмихнал си Заекът.- Въобще не ме е страх от Лъва.
-Глупости!- ядосала се Мечката. Излиза, че аз, Вълкът и лисицата сме страхливци. Само ти, които се плашиш и от сянката си смелчага и половина.
-Не съм смелчага, Мецо. Не съм смел и се страхувам. Страхувам се от много неща, но от Лъва не се страхувам. Никога не ме е било страх от него, а сега пък хич. Скоро няма да го има и никой няма да го е страх от него. Има нещо обаче от което ме е страх. Страх ме е и то много. Страх ме е, че някой от вас ще го замести на трона, а тогава наистина в гората ще стане страшно.

Нахранени

Един човек притиснат от тежкия живот на село, решил да се премести в големия град. Нямал занаят, но бил чул, че с търговия там се печели добре.
Речено, сторено. Натоварил колата с всичко, което имал, накупил стока за продаване в града и подкарал по най-прекия път.
Човекът не познавал пътя и когато влязъл в една голяма гора се загубил. Лутал се цял ден, а когато слънцето залязвало се появил и нов проблем. На пътя била застанала огромна мечка, която ревяла свирепо изправена на задните си лапи.
Човекът се уплашил. Не знаел какво да прави, защото нямал оръжие, а мечката не се плашела от виковете му. Не се притекъл и никой на помощ и човекът в отчаянието си хвърлил по мечката едно гърне с мед, което носел. Тя го изяла, а след това обърнала гръб и се скрила в гората.
-Хей, колко лесно било!- възкликнал човекът.- Нахрани мечката и тя става кротка, като агънце.
Докато се радвал обаче, внезапно от гората изскочили разбойници. Брадясали, мръсни и свирепи, извадили ножовете си, за да го убият.
Човекът се стреснал, но само за миг. След това решил да изпробва тактиката, която го била спасила и върху разбойниците.
-Чакайте бе, хора! Ще ме убиете, ще вземете всичко, а утре пак ще сте гладни. Предлагам да ви дам доброволно част от стоката. Да ви нахраня добре и да се разделим, като приятели. Останалата част от стоката, ще продам в града, а с парите ще се върна и ще купя още стока. Ще продам и нея и пак ще се върна. Всеки път когато минавам през гората, ще ви храня богато, а пък в замяна вие ще ме пазите, докато изляза от гората.
Замислили се разбойниците и решили да се съгласят. Нахранили се и изпроводили човека чак до портите на града.
-Хей, колко лесно било!- възкликнал човекът.- Нахрани разбойника и той ще ти стане слуга.
Влязъл човекът в града и отишъл право на пазара. Наредил сергията и зачакал купувачи. Само че, сергиите били много и рядко някой спирал при него и купувал.
-Няма да забогатея скоро така.-рекъл си в човекът.
Замислил се, какво да прави и измислил. Отишъл в двореца и потърсил царския ковчежник.
-Виж какво, приятел. Искам да ти предложа нещо. Имам хубава стока. Ако я купиш цялата за двореца, ще те нахраня богато. Освен това, аз с парите аз купя нова стока и след седмица пак ще се върна.
-Не става!- рекъл ковчежникът.- За едно хранене, няма да си помръдна пръста. Виж, ако дадеш и някоя жълтица, нещата ще се подредят.
-Ами нали това казвам!- засмял се човекът. -Важното е да те те нахраня, а дали ядеш боб или жълтици, това си е твоя работа.
Продал човекът цялата си стока, взел парите и тръгнал пак за селото си, за да купи и докара още стока.
-Хей, колко лесно било!- възкликнал човекът.- Всичко се подрежда лесно, ако нахраниш този, който трябва.
След седмица, човекът се завърнал с нова стока. Този път пътуването минало гладко. Нито вълци го гонили, нито мечка го дебнала, а разбойниците го съпроводили по целия път.
Пристигнал човекът в града и отишъл право в двореца. Само че, там го чакала изненада.
-Не се нуждаем от стоката ти! -посрещнал го ковчежникът.
-Ама нали те нахраних добре?- учудил се човекът.- Нахраних те и обещах пак да го направя.
-Че ме нахрани, нахрани ме.- засмял се ковчежникът.- Само че, след теб дойде друг търговец и ме нахрани по-добре. Толкова добре, че от днес ти е забранено да продаваш не само в двореца, а и в града! Тръгвай си, че ще извикам стражите и ще стане по-лошо!
Човекът се уплашил. Скочил в каруцата и шибнал конете. Спрял едва, когато крепостните стени вече не се виждали. После спрял и се замислил, какво да прави.
Не измислил нищо, но когато се огледал видял, че са го заобиколили разбойниците.
-Имаме новина за теб! -рекли му разбойниците.- Ние се събрахме, обсъдихме нещата и решихме, че ни храниш малко. От днес нататък при всяко преминаване през гората, ще ни даваш половината стока или пари, които носиш.
Нямало какво да се прави и човекът дал на разбойниците половината си стока и пари. После подкарал колата към село, замислен и унил.
Внезапно пред колата изскочила мечката. Изправила се на задните лапи и заревала.
-Ако и мечката иска повече, днес ще се мре!- въздъхнал човека.
Само че, мечката хапнала меда, който ѝ хвърлил и доволна си тръгнала.
Човекът шибнал конете и след час вече бил в родното си село. Никога повече не го напуснал, а когато някой негов съселянин искал да замине за големия град, разказвал историята си и винаги я завършвал така:
-И помни! Ако див звяр те нападне, не е страшно. Просто го нахрани. Това ще му е достатъчно и то ще те остави да продължиш пътя си. Ако обаче си имате работа с хора, колкото и да ги храните, опасността няма да изчезне. Хората никога няма да се нахранят. Колкото и да ядат, само апетитът им става по-голям.

Проблеми със Skype под Линукс

Сутринта си поиграх и инсталирах на стария си компютър Xubuntu 10.04. Не съм го включвал отдавна, но е хубаво да имам резервен вариант, ако нещо се случи с новия.
Старата щайга е слабичка, но се справя добре с Xubuntu 10.04. Не се занимавах много. Настроих браузъра и добавих Skype. Това е достатъчно, ако се наложи да я използвам за кратко.
Забелязах обаче нещо друго. Skype са обновили версията си за Линукс до 4.0. След като с години не бяха пускали нова версия и си стояха на 2.1, след като ги купи Майкрософт за няколко месеца, са се разработили.
Проблемът е, че нямам доверие на новите версии на Skype. Е, нямам проблемите на потребителите под Windows, но когато през пролетта обнових версия 2.1 до 2.2 се получи проблем.
Рядко използвам камерата на скайп, но месец след обновяването реших да я пусна. За моя изненада не работеше, а всички настройки бяха наред. Освен обновяването, не бях правил нищо друго.
Порових се в нета за решение. Някои методи бяха прекалено сложни за мен, други не работеха, но накрая открих нещо, което ми свърши работа.
Елементарно е и може да го направи всеки. Прави се нов стартер за скайпа. Остава недостатъкът, че трябва да се пуска програмата през него, но не е проблем.
Ето и самото решение:

Решение на проблеми с камерата в Skype под Убунту

Горивни клетки

В предишния пост казах, че днес ще пиша за горивните клетки като източници на енергия, но реших малко да променя темата.
Затова първо ще ви предложа да прочетете написаното в Уикипедия за горивните клетки.


След като сте прочели, ще започна моя разказ, за нещо, което е близко до горивните клетки, но не съвсем.
Годината беше 1998 или 1999. Германски учен печели финансиране от американски проект за проучване на възможните алтернативи за задвижване на електромобил. Щатите дават, по-точно прахосват много пари в този проект, но този случай е свързан с България и затова го разказвам.
Германецът няма намерение да прави изследвания. Няма и база за производство. Клетките за задвижване на електромобила, с които участва за разработени в ЦЛЕХИТ, а подобни се произвеждат серийно в Самоков. В тази фирма започнах работа и то по специалността, но в момента на практика базата е ликвидирана. Подробностите са ми известни, защото в този период бях и технолог и началник на цеха, където се произвеждаха елементите. Произвеждахме и литиеви елементи, но и това е история.
Направени са малки промени в конструкцията и новия продукт е налице. Резултатите бяха отлични и електромобилът захранван с българските батерии спечели второ място на проведеното състезание в Солк Лейк Сити. На по-късен етап се направиха образци, със сменяем цинков електрод, но мисля, че парите по проекта свършиха и всичко приключи.
Батериите, които задвижваха електромобила бях цинково - въздушни елементи. Те са химичен източник на ток, в който единият електрод е от цинк, а другият е инертна пореста плоча с катализатор, който работи с кислорода от въздуха. Най-често за електролит се използва разтвор на натриева основа. По своята същност цинково-въздушните елементи са междинно звено между химическите източници на ток и горивните клетки.
Цинковият електрод е широко разпространен, а цинкът е сравнително евтин. Недостатък е, че при зареждане променя структурата си и в този случай няма дълъг живот. Алтернативата е механична замяна, която се извършва за около минута две.
Въздушният електрод е двуслоен. Вътрешната страна, която контактува с електролита е хидрофилна и на нея е нанесен катализатора. Външният слой е хидрофобен. Пропуска въздуха до зоната на реакцията и задържа електролита в клетката.
Експлоатационният живот на въздушния електрод зависи от избраната конструкция и технология.
Въздухът, като носител на кислород е в неограничена наличност и безплатен. В елементът на практика е само единият енергоносител и по тази причина специфичната енергия на единица тегло и обем, са много по-добри от тези на оловните акумулатори и дори на акулмулаторите литий-йон. Мощността на елемента може допълнително да се повиши, ако въздухът се подава принудително под налягане или с вентилатор.
Това е само една от възможностите и както всяка има и привърженици и противници.
Скоро попаднах на една статия, която сравнява възможностите на цинково-въздушните елементи и акумулаторите литий-йон при използване в електромобили.
Ще я споделя тук, защото в нея има загатнати някои неща, които дават отговор, защо алтернативните варианти за задвижване на автомобилите трудно ще пробият. Ще добавя само, че тук авторът изпуска една подробност. Смяната на цинковете електроди и алкалния електролит, е доста мръсна за хората и околната среда процедура.


Забавянето на навлизането на алтернативните начини за задвижване на автомобилите, обикновено се приписва на някакъв заговор на производителите на петроли продукти. В това може да има някаква истина, но всъщност старите износителки на петрол, отдавна са подготвени за времето, когото той ще свърши. Освен това, дори напълно да спре използването на петролни продукти в автомобилите, пазар за петрола ще има. Петролът е суровина за много продукти, някои от които носят по-големи печалби, отколкото горивата.
Според мен част причините, че алтернативните технологии за задвижване на автомобилите, няма да се наложат скоро, са следните:
1.На първо място е конкуренцията на двигателите с вътрешно горене. Когато те са създадени, по пътищата са нямали конкурент и това е причина за бързото им разпространение. В железниците и плавателните съдове, двигателите с вътрешно горене са имали конкуренцията на парата и налагането им е било много по-трудно и продължително.
За да се наложи нова технология или продукт, срещу нещо старо, трябва новото да е много по-добро.
2.Разнообразието от идеи, технологии и решения. Разнообразието е дори по-голяма пречка от конкуренцията. Различни фирми и учени работят по различни проекти и развитието е налице. Проблемът е, че за да се наложат алтернативите, трябват инвестиции, които са рискови. Никой не иска да рискува и да заложи на една технология, защото още утре се появява по-добра. Например според мен, горивните клетки, ще са в основата на бъдещата алтернатива, но самите те са десетки видове и никой не може да каже, дали известните днес са най-добрите и ще са такива след десет години.
3.Докато сега използваните енергийни носител имат развита мрежа от места за зареждане, всяко ново нещо изисква създаване на такава. Използването на съществуващите бензиностанции, не е много вероятно и възможно, а изграждането на нови ще отнеме десетилетия и ще струва сума, която не мога да си представя.
За съжаление много разводних нещата, но темите се преплитат една в друга. Дано сте научили нещо ново, а за да съм сигурен, ето още една тема, показваща разнообразието на възможностите. Не зная, дали е достоверно, но защо пък не?

Горене на вода

Скоро прочетох поредния материал в мрежата, в който се твърди, че някой е създал двигател, който използва като гориво вода. Такива материали се пускат често, но всички гонят само популярност и медийно внимание. Причината може да е в търсене на финансиране за други проекти или нещо друго, но подобно животно няма и няма да има.
Ще се опитам да обясня защо, така че всеки да разбере.
Всички знаем, че водата се състои от водород и кислород. Сместа от двата елемента в съотношение 2:1 реагира с взрив, дори под въздействието на светлината и отново се образува вода.
Каква е ролята на водорода, кислорода и водата в тези реакции? Най-общо казано, водородът е горивото, кислородът е окислител, без който горенето е невъзможно, а водата е Продукт на Горене.
Няма начин водата, която е краен продукт на горене, да бъде използван за гориво.
Теоретично и на практика е възможно разлагане на водата до водород и кислород, които да се използват като енергиен източник, но за да стане това, според закона за запазване на енергията, трябва да се вложи поне същото количество енергия, която ще получим при изгарянето. Поне толкова защото освен енергията необходима за разлагането, винаги има и загуби под формата на отделена топлина.
Не напразно всички подобни „изобретения“ крият подробностите под предлог, че някой ще им ги открадне. Начините са неефективни или толкова скъпи, че са по-скоро екзотика.
Един пример, който е доста известен в България, това е така наречения Браунов газ. Това е обикновена гърмяща смес от водород и кислород, получени чрез електролиза. Методът е известен и се използва промишлено от повече от век, но не звучи така добре и загадъчно, както Брауновия газ.
Гледах рекламен клип, в който фирма предлагаше такива „реактори“. Няма да коментирам какви са последствията за двигателя при вкарване в него на гориво, за което не е пригоден. Не напразно нито една фирма, не е дала разрешение за подобно нещо. Само че, при демонстрацията нарекоха натриевата основа, която се добавя освен дистилираната вода в реактора -катализатор, от което се стъписах.
Всъщност електролизьорът работи не с вода, а с воден разтвор на натриева или калиева основа. Освен, че тези разтвори не са много устойчиви, поради карбонизирането, от екологична гледна точка, те са по-опасни от киселините. Много малки количества алкални води, могат да унищожат живота в големи водоеми. При контакт алкалните разтвори разтварят белтъчините и превръщат в сапуни мазнините, а пяната покрива повърхността на водоема с непроницаем за кислорода плътен филм.
Електролизьорът черпи енергия за работата си от електрическата система на автомобила, а тя идва от изгаряне на основното гориво. Както вече обясних, изразходваната енергия винаги ще е по-голяма от получената от продуктите.
От гледна точна на безопасността, моделът също има недостатъци. Съхранението на гърмящ газ от водород и кислород не е безопасно. По-практично е двата газа да се съхраняват отделно или дори да се събира само получения водород. За окисляване може да се използва кислорода от въздуха, който е неизчерпаем източник.
Използването на водород в автомобилите обаче не е нито загадъчно, нито ново. Още през 80 години в Москва се движеха таксита с гориво водород. Причината да не се наложи беше икономическа, но в последните години дори BMW разработва концепцията.
Има обаче по-ефективен начин за оползотворяване на енергията от изгарянето на водорода и кислорода. Изгарянето е чисто разхищение, когато можеш да получиш почти без загуби чиста електрическа енергия.
Устройствата, които вършат тази работа, не са нещо загадъчно и тайнствено. Наричат се горивни клетки и се разработват и използват от много години, но за тях ще разкажа утре.

Безработицата в Самоков

Миналата седмица прочетох официалните данни за безработните в Самоков. Бил съм на борсата, а и зная как се натъкмяват тези данни, но дори така цифрите са страшни.
Безработните са 3004 и незнайно как са изчислени на 19%. Процентът е два пъти по-голям от този за страната, а реално безработните са поне три пъти повече.
В понеделник имах работа в промишления район на града, където бяха съсредоточени повечето заводи преди години. Районът е на изхода на града по посока София и гледките не са много приятни.


В добрите времена тук са работили около 5 хиляди души, а днес всичко е в разруха. Нарочно избягвах да снимам най-грозните картини, но разрухата личи на всяка крачка.




Всъщност не всичко е запуснато. „Пластимо“ е една от фирмите, които още оцеляват, а и няколко строителни и търговски фирми поддържат складовете и сградите си сравнително добре, но това не означава работни места.


Все още като нов изглежда и търговския център, но освен Техномаркет и заведението сградата е празна.


На заден план се вижда единственото нещо, което се разраства в Самоков днес -гетото.


От години е така и става все по-лошо. Зная, че не само в нашия град е така, но от това не ми става по-леко. Чакат ни все по-тежки времена, а идеите на кандидатите за кметове на предишните избори се свеждаха до празни приказки за Боровец. Боровец обаче отдавна не храни града. Повечето хотели наемат хората само за сезона. Три, четири или пет месеца. След това наетите не могат дори да отидат на борсата. Това намалява официалната безработица, но нищо повече.

Въпроси за Любовта

Един ден при Учителя дошъл за съвет млад мъж. Изчакал докато учителя приключи заниманията с учениците си, изчакал хората, които били дошли преди него и задал своите въпроси:
– Учителю, коя е голямата Любов?
– Голямата Любов е тази, която изпитваш в момента! – не се замисли нито за миг Учителят.
– Учителю, а коя Любов е истинската и единствената?
– Истинската и единствената любов е тази, която е в сърцето ти днес!
Младият мъж благодарил и си тръгнал.
На другия ден при Учителя пристигнал друг млад мъж. Той също имал въпроси и търпеливо изчакал реда си.
– Учителю, коя е голямата Любов?
– Голямата Любов е тази, която си загубил.
– Учителю, я коя Любов е истинската и единствената?
– Истинската и единствената Любов е тази, която кара сърцето ти днес да плаче, защото си е отишла.
Младежът навел глава и си тръгнал, а учениците на Учителя поклатили учудено глави, но не казали нищо.
На следващия ден друг младеж чакал за съвет Учителя.
– Учителю, коя е голямата Любов?
– Голямата любов е тази, която ще срещнеш утре.
– Учителю, я коя Любов е истинската и единствената?
– Истинската и единствената Любов е тази, която ще ти дари утрешния ден.
Младежът благодарил и си тръгнал, но учениците на Учителя този път не се сдържали.
– Учителю, нищо не разбираме! Нима може на едни и същи въпроси, отговорите да са различни всеки ден?
Учителят се усмихнал, поклатил глава и завел учениците си в градината.
– Виждате ли цветята в градината, огрени от лъчите на залязващото слънце? Те всеки ден са различни, но никой не се съмнява, че са цветя. Те са различни и живи, също като хората и любовта им. Всеки човек има голямата си любов, истинската и единствената и тя е само негова. За някои е в днешния ден, за други е в миналото, а трети ще я срещнат в утрешния си ден. Отговорите може да са различни, но когато и да я срещне човек, каквато и да е, никой не се съмнява, че това е Любов.

Дискриминация и фалш

Напоследък е модерно, да се бориш против някаква дискриминация. Да, думата е модерно, както е и модерно, да твърдиш, че си жертва на дискриминация.
Всъщност не е само напоследък, но вчера се замислих, че зад декларираното желание да премахнем нещата, които разделят хората, в някои случаи нанасяме повече вреда. В желанието да премахнем разликите, правим други, които са по-дълбоки, вредни и понякога опасни. Опасни, защото са фалшиви и не лекуват раните, а ги крият. В демонстрациите, продиктувани от желанието да са покажем толерантни, често фалша е очебиен и дразнещ, но не го забелязваме.
Вчера Божо писа за един друг фалш:


Съгласен съм, че търсенето на начин за преименуване на нещата е само доказателство, че има проблем и нищо съществено не се прави, за неговото решаване.
Аз ще припомня две случки от новините наскоро. Първата беше раздуханата история със снимките на трима ученика с портретите на Левски, Симеон и княз Борис I. Реакциите не искам да коментирам. Учениците бяха наказани и с това нещата трябваше да приключат.
Само че, миналата седмица последва продължение. Група младежи от същия етнос изпяха българския химн и клипа обиколи нета и новините. Навсякъде се споменаваше, че клипът е направен като извинение за дейстията с портретите.
Всички ахкаха, охкаха и ръкопляскаха. Ръкопляскаха и никой не се досети , че това не е нормалната реакция, а поредната доза фалш.
Нормалната реакция според мен беше, да се обясни, на тези младежи, че всъщност те на никого не дължат извинение. Да им се обясни, че те не са отговорни за делата на други. Не са виновни и както всички българи не са виновни, за групите "супер патриоти" превърнали мухата в слон.
В тази ситуация фалша е и в тези, които се извиняват без да са виновни и в тези, които приемат подобно извинение.
Фалшиво е, но пък е напълно в духа на времето. Надявам се, следващия път, когато нещо подобно се случи, да се намерят достатъчно хора, които да посочат фалша навреме. Колкото повече стават, толкова по-малко ще е фалша. И дискриминацията....

Малкото зло

Човекът вървеше по своя път отправил поглед към хоризонта. Там беше неговата цел. Там в далечината беше всичко, което желаеше в мечтите си.
Изглеждаше близко, а пътят беше прав и равен. Скоро, много скоро щеше да бъде на мястото, което желаеше и заслужаваше. Мястото, където искаше да прекара целият си живот. Мястото, което сам беше изградил с много труд и воля.
-Стой! -чу се силен глас наблизо.
Човекът не го чу, защото беше сляп и глух за всичко, което можеше да го отклони от пътя му.
-Стой, казах! Не можеш да продължиш по този път!- чу се отново гласът и Човекът се блъсна в невидима стена.
Ударът беше силен и човекът падна на колене, но веднага скочи на крака и сви юмруци. Очите му потърсиха източника на гласа, а в тях се четеше решимост и гняв.
-Кой си ти? Кой си ти, който се осмеляваш, да застанеш на пътя ми. Няма начин да ме спреш! Ще продължа по пътя си, каквото и да ми струва това.
-Аз съм Голямото Зло. Тук съм, за да те спра и ще го направя. Възхищавам се на решимостта ти, но няма да отстъпя нито крачка. Трябва да ме победиш, за да продължиш нататък.
-Ще го направя! Ще те победя и ще продължа по пътя си. Нека не губим време и да започнем битката веднага! Нямам време за празни разговори.
-Добре! Щом искаш битка, ще я имаш.- чу се смеха на Голямото Зло. -Преди да започнем обаче искам да те предупредя. Битката ще бъде тежка и продължителна. Имам опит в много такива битки. По-често печеля, но се случва и да загубя. Само че, аз съм Голямото Зло. За да ме победиш, трябва да вложиш всичките си сили. Дори да успееш да ме победиш, ще си толкова изтощен, че няма да имаш сили, да продължиш напред. Ще ти отнеме дълго, много дълго време, да се възстановиш, а когато тръгнеш отново напред, може да се окаже, че си закъснял. Може да се окаже, че всичко, за което си мечтал, вече не е същото. Или пък, когато стигнеш, някой друг ще те е изпреварил.
-Хм! Може би си право.-замисли се Човекът.- Все пак, аз ще се бия с теб. Няма друг път към целта. Няма друг начин.
-Всъщност има.-засмя се отново Голямото Зло.- Погледни пътеката в дясно. Тя също води към мястото, където искаш да стигнеш. Пътят е малко по-дълъг, но битката с мен, ще те забави повече и ще отнеме повече от силите ти. Можеш да тръгнеш по тази пътека. Така и аз ще съм изпълнило задачата си и ти ще постигнеш целта си.
-Защо ми го казваш? Ти си Голямото Зло, а ми помагаш. Трябва да има някаква уловка.
-Няма уловка. Просто вече съм уморено от битки и не искам да влизам в тази. Не искам и да те пусна, а пътеката е вариант, който задоволява и двама ни. За да видиш, че съм искрено, ще ти кажа още нещо.
Пътеката не е равна и права. На места е стръмна, тясна и опасна. На места едва се вижда, а по нея също ще има препятствия и пазачи. Там е Малкото Зло. Не може да се мери, нито с мен, нито с теб. По-скоро е досадно, отколкото опасно, но има една особеност. Всеки път, когато го победиш, то ще изчезва, но не завинаги. Ще събере сили и ще те посрещне отново след време.
Човекът се замисли за миг. Затвори очи и си представи мястото, където желаеше да отиде. Представи си и пътя и препятствията, които трябваше да преодолее.
Целта беше важна за него. Най-важното в живота му и нямаше да рискува. Щеше да ускори крачка и по-дългият път, нямаше да го забави. Щеше да прегази Малкото Зло, колкото пъти трябваше.
Стисна юмруци и отвори очи и тръгна по пътеката вдясно. Тръгна без да вижда лукавата усмивка зад гърба си. Гледаше само напред, впил очи в хоризонта, където беше всичко, което желаеше в мечтите си.

За отношението

Преди време се опитах да направя равносметка за отношенията между хората, с които имам някакъв контакт. В семейството, сред приятелите и познатите, в работата или просто случайни срещи.
Миналата седмица прочетох и нещо, което ме върна към старите размисли.


Хората са различни, но най-често ги разделям на два типа, а за критерий използвам отношението им към околните. Разбира се, нещата не могат да се делят само на черно и бяло, но определянето на крайностите дава представа за това, което се съдържа между тях.
Към първия тип слагам хората, които търсят доброто в хората. Те винаги намират начини да стимулират, интересуват се от проблемите и индивидуалните качества. Намират начин да похвалят добрите неща, а при проблеми се интересуват основно, как могат да се решат и да не се повтарят.
Втората група обаче е по-многобройна. В нея слагам хората, които на първо място търсят проблемите в другите. Търсят грешките, не за да ги поправят, а за да изтъкнат колко са лоши другите. Основното е да има виновен и винаги успяват да намерят.
Ако срещнат истински Ангел, тези хора ще открият неща, за които да го укорят, дори да се наложи да ги измислят. Ако срещу тях е робот, ще посочат грешки в логиката му, дори да ги няма. Важното е винаги да има виновен и това да е някой друг.
Не зная каква е причината за това поведение. Възпитанието в детските години и важно, но мисля, че не е само това. Според мен причината е в това, че обществото ни е така устроено, че хората от втората група получават повече неща, които сме свикнали да определяме като успехи.
Може би, причината за това е, че с непрестанните критики към околните се създава илюзия за перфекционизъм, активност и заинтересованост? Или сочейки и обвинявайки непрекъснато другите, изглеждаш непогрешим и критичен?
Не зная. Виждам само, че хората с подобна нагласа и не намаляват. Всъщност ако се вгледаме в хора, които заемат ръководни постове в политиката и държавата ни, ще установим, че са на сто процента от втората група.
Ние ги поставяме там. Ние им даваме поле за изява и власт. Ние ги търпим. Мисля, че това не говори добре за самите нас. Май ни харесва да сме винаги виновни, независимо какво правим?

Принцесата и Пепеляшка

-Няма ли тук други девойки?- попита Принцът.
-Няма други девойки освен двете ми дъщери. Всъщност тук живее и Пепеляшка, но няма смисъл да опитвате. Тя живее в кухнята и се грижи за домакинството. Никога не е притежавала стъклена пантофка, а и дори да и попадне такава, няма да знае, какво е това.
-Ще опитам все пак. Обиколих цялото Царство, пробвах пантофката на всеки женски крак в него, но на нито един не стана. Започвам да мисля, че принцесата от бала е била дух или рисунка на моето въображение. Толкова красива и нежна не може да бъде нито една жена.
-Сигурно е била дух, Принце. В горите живеят зли същества, които омайват пътниците, приемайки образа на красиви девойки. Ако някой се поддаде на магията им, губи живота си и никой не намира костите му. Виждал съм преди години такъв дух и след това цяла година боледувах. Казват, че тези зли духове не излизали от гората, но знае ги ли човек. Няма смисъл да търсите, кой е носил пантофката, Принце. По-добре се огледайте наоколо. Хиляди прекрасни девойки ви сънуват всяка нощ.
-Може би си прав. Няма смисъл да гоня призраци. Уморен съм от това и ми трябва почивка. След това ще направя нов бал. Ще бъде само с покани. Сигурен съм, че този път на него няма духове или призраци.
-Да извикам ли Пепеляшка, Принце? Няма смисъл, но нали и без това сте решили да премерите пантофката на всички жени в царството.
-Прав си, че няма смисъл. Търся принцеса, а не дух. Принцесите не живеят в кухнята или гората.

Балът беше в разгара си, а Принцът нямаше настроение. Това беше още първия от трите, но вече се чудеше, защо ги беше организирал.
Този път всички бяха поканени и нямаше непознати. Познаваше всички тук и ако беше сигурен в нещо на този свят, то беше, че тази, с която искаше да прекара живота си, не беше в балната зала.
Не знаеше, коя ще бъде неговата принцеса, но тя не беше тук. Може би живееше в някое далечно царство или пък наистина беше дух или призрак, живееш само в неговите сънища.
Стана му задушно и излезе в градината. Разходи се по тъмните алеи. Потънал в мислите си, загуби представа за времето и ударите на часовника на кулата го стреснаха.
Часовникът отброяваше полунощ и спомените накараха Принцът, да се затича към двореца.
Спря на стълбите пред входа. Всички бяха вътре и се веселяха или поне се преструваха. Лакеите, които стояха на входа, забравили задълженията си, надничаха в балната зала и коментираха тоалетите на дамите. Нямаше защо да дежурят в този час. Беше късно, да пристигне някой нов гост, а беше и рано, някой да си тръгне.
Принцът се поколеба, дали да влезе или да се върне в градината, когато нещо проблесна на стълбите и прикова погледа му. Затича се, прескачайки стъпалата, знаейки какво ще намери.
Протегна ръце и вдигна стъклената пантофка не вярвайки на очите си. Сигурно сънуваше, защото пантофката нямаше как да е тук. В двореца нямаше нито един неканен гост.
-Реших да оставя и тази.- чу се познат глас и Принцът потръпна.- Комплект са и трябва да са заедно, а на мен не ми трябват. Не ходя често по балове.
-Принцесо? Пепеляшке? Сигурно това си ти? Само на твоя крак не премерих пантофката, а трябваше.
-Не трябваше, Принце. Нямаше смисъл. Ти търсиш принцеса, а не Пепеляшка.
-Да, аз търся принцеса...
-Търсиш принцеса, която да харесва живота, който водиш. Да знае как да се държи на балове и приеми. Да знае как да се държи на масата, а не да сервира на нея. Трябва ти истинска принцеса.
-Да, трябва ми принцеса, а не дух или призрак.
-О, не! Не съм принцеса, но не съм нито дух, нито призрак.
-Жалко!
-Жалко ли?
-Защото ако беше дух, от онези, които живеят в гората, можехме да отидем там. Там където аз няма да съм принц, а ти няма да си Пепеляшка. Щяхме да бъдем просто два духа, които се обичат.
-Не е нужно да ходиш никъде, за да обичаш някого, Принце. Любовта или я има или я няма.
-Обичам те! Обичам те, но аз съм Принц, а ти Пепеляшка. Ще бъдеш ли щастлива с мен? Ще искаш ли да станеш принцеса.
-Не зная, дали искам да съм Принцеса. Искам да бъда твоята Принцеса, но това е различно. Може би не съм тази принцеса, която търсиш. А ти търсиш принцеса, Принце.
-Не! Не търся Принцеса. Търся моята Принцеса и вярвам, че това си ти.
-Толкова е сложно, Принце!
-Нямаше да е така, ако бяхме духове и живеехме в гората, нали?
-Нямаше....
-Ами тогава да си представим, че сме духове. Влюбени духове, които живеят далеч от всички хора.
-Това е нереален сън, Принце. Ами другите хора?
-Другите хора.... Те са сън и нямат значение. Има значение само това, което желаем ние двамата. Аз го желая, а ти?
-Желая го, Принце! Обичам, те!
-Не съм принц, а просто дух. Ти също не си Пепеляшка или принцеса. Ти също си дух. Нека опитаме....
-Нека опитаме....