Седмицата 13 2015

Знаете ли, че гълъбиге също се целуват? Първо мъжкият танцува около женската, след това допират човките си и започват да въртят главите си в идеален синхрон. След това всичко приключва бързо и ухажването започва отново.


Пролет е и докато някои танцуват, други разчитат на красотата си. Гърдите на тази мъжка червенушка привличат вниманието отдалеч.


През повечето време седмицата беше дъждовна, а планината покрита с мъгла.



Само че, пролетта е тук. Нужно е само слънцето да пробие през облаците, дори за минута.




Хората са набедили свраките, че са клюкарки. Наистина винаги кацат на най-високото клонче и вдигат шум за всичко, което видят.


За разлика от тях, хората се крият зад пердета или в ъглите и си предават клюките тихичко. Мисля, че харесвам повече поведението на свраките.

Лунната пътека

– Отново си скитало цяла нощ – скара се малката Ема.
Жълтото коте се беше излегнало до печката и се правеше, че не я чува.
– Зная, че не спиш – не се отказа Ема. – Чуваш всичко, но мислиш, че ако не отговаряш, ще ти се размине. Аз обаче няма да се откажа. Ще те изчакам, колкото трябва, ще те издебна, когато отвориш очи и отново ще ти се скарам. Сигурна съм, че не можеш да спиш цял ден.
– Мога! – отвърна Котето.
След това усети, че се e издало, срамежливо покри с лапа главата си, но след миг се предаде и ококори очи.
– Това твоето е проява на жестокост към беззащитните животни. Трябва да те докладвам на природозащитниците, но нали те обичам, този път ще пропусна.
– Хич не си беззащитно – изплези му се Ема. – Целите ми ръце са издрани от твоите нокти, но не съм се оплакала на никого. Освен това си спомням, че съвсем скоро на масата имаше парченце салам. Нужно ли е да правя разследване, къде е изчезнало?
– Добре, де – изплези се и Котето. – Няма да спорим за дреболии. Ти имаш въпроси, а аз може би имам техните отговори. Питай!
– Къде ходиш всяка нощ? Да не би отново да ловиш мишки?
– Защо ме обиждаш така? Да ме обвиняваш, че ловя бели мишки и то след като си получила честната ми дума, че не го правя, ме натъжава. Дори не съм виждал мишка от ... Ето видя ли? Дори не помня откога не съм виждало мишка.
– Не отговори на първия ми въпрос.
– Просто се разхождам – отвърна Котето. – Това не е забранено, нали?
– Къде точно се разхождаш? И защо нощем? Нощите още са студени, а в мрака дебнат опасности.
– Може да не ми повярваш, но разходките през деня са много по-опасни. Нощем улиците са пусти и не трябва да се оглеждаш на всяка крачка. Освен това е тихо. Всеки шум се чува надалеч и ако прецениш, че е опасно, има време да се скриеш.
– Да шумът се чува, но ако някой те дебне тихо в тъмното, не можеш да го видиш.
– Котките виждат в тъмнината и това не е проблем. Всъщност единствения ми проблем при нощните ми разходки е прекалено многото светлина. Светят уличните лампи, светят витрините на магазините, светят прозорци на хора, които не могат да заспят. Има толкова много светлини, че ми пречат да виждам любимата си пътека за разходка.
– О, значи имаш и любима пътека? Защо аз не зная нищо за нея? – нацупи се Ема. – Аз отдавна съм ти показала моята любима пътека в парка. Още сега искам да ми покажеш твоята?
– Няма начин – прозя се Котето.
– Винаги има начин, освен ако не искаш. Нима не сме приятели вече?
– Виж, този път наистина няма начин да изпълня молбата ти. Пътеката, която искаш да ти покажа, през деня я няма.
– Искаш да кажеш, че не се вижда ли?
– Не! Искам да кажа, че я няма. Появява се само по тъмно и дори не всяка нощ.
– Че каква е тази толкова специална пътека?
– Това е Лунната пътека и тя наистина е специална.
– Ако е толкова специална, защо никога не съм чувала за нея. Сигурно е някоя странична пътека в парка, по която никой не минава. Сигурно не е от най-красивите, защото иначе все някой щеше да знае за нея. Моята пътека е най-хубавата.
– Да, твоята пътека е най-хубавата, но само защото не си се разхождала по Лунната пътека.
– Как да се разходя, като ти не искаш да ми я покажеш? Освен това твърдиш, че не съществува през деня. Защо да вярвам, че съществува само нощем?
– Не искам да ми вярваш – усмихна се Котето. – Обаче защото сме приятели, ще ти разкажа за Лунната пътека. След това ти ще прецениш дали не е хубава. Така... Почти всяка вечер, когато Слънцето залезе, Луната тръгва да обходи нощното небе. Тя тръгва по Лунната пътека и...
– Чакай, малко! Нима Луната има своя пътека?
– Има, разбира се. Да не мислиш, че върви където иска? Само че, пътеката на Луната не е обикновена. Всяка вечер пътеката ѝ в небето е различна. Всяка вечер Луната вижда по пътя си неща и гледки, които са непознати. Пътеките не са безброй, но трябва да мине цяла година, за да се изредят всичките. Годината е много време и когато Луната тръгне отново по пътеката, по която е минала вчера, всичко наоколо ще се е променило.
– Хей! – възкликна Ема. – Искам и аз такава пътека!
Котето обаче не отговори. Покри глава с лапичка и замърка блажено.
– Нещо не е наред – замисли се Ема. – Лунната пътека сигурно е горе в небето. Как тогава едно жълто Коте може да се разхожда по нея.
– Забравяш, че не съм обикновено коте – отвърна Жълтото коте. – Не съм от вашия свят, а там където живеех преди, всяко коте може да се разхожда по Лунната пътека.
Ема отново се замисли. За момент и се прииска вече да е станало нощ, а тя с Жълтото коте да тръгне по Лунната пътека. След това си спомни за своята любима пътека в парка. По нея можеше да се разхожда и денем и нощем. Можеше да се разхожда цял живот и никога да не и омръзне. Защото всеки ден, всеки час и миг пътеката се променяше. Всеки миг, тя беше различна.
– Отивам да се разходя – обяви Ема. – Ще се разходя по най-хубавата пътека. Можеш да дойдеш с мен или да се излежаваш цял ден. Какво избираш? Е, щом така искаш, остани. Обаче не знаеш, какво изпускаш. Никаква Лунна пътека не може да го замени.

Седмицата 12 2015

Уж трябваше да посрещнем пролетта, а снегът отново ни затрупа. Този път обаче дори той е различен. Във въздуха, в небето, в облаците има някаква мека и топла светлина.


Сутрин все още се разминавам със изгревите.


Пролетта я посрещнахме само астрономически, но Луната тази седмица беше в центъра на всичко. Още в понеделник, когато се събудих я видях на изток, сред клоните на дърветата.



А в петък Луната изостави нощното небе и реши да си премри сянката със Слънцето.


За пореден път установих, че облаците не са това, което си мислим. Те са много повече. Ако не бяха те, снимките на слънчевото затъмнение, щяха да са скучни.


По нашия край пролетта винаги закъснява. Все още само птиците я усещат, но те запяха още през февруари.



Чакам с нетърпение първите цъфнали дръвчета, но засега клоните са покрити само с ледени висулки.

Слънчево затъмнение

Напоследък рядко публикувам тук неща за актуални събития. Днес 20 март 2015 година има две събития, които си заслужава да се отбележат.
Първото е настъпването на астрономическата пролет, а второто е слънчево затъмнение. В България то е частично, но пълно слънчево затъмнение ще може да се види от нашата територия чак през 2081 година. Предполагам, че вече сте видели достатъчно снимки, но ето и моите.


Сутринта мислех, че облаците ще провалят всичко и почти познах. Все пак ако не бяха те, нямаше да има и хубави снимки.







Можех да кача снимките във Фейсбук, но не го правя нарочно. Напоследък започвам да усещам, че ставам алергичен към мрежата, която убива всичко. Затова качих снимките тук, макар да зная, че ще ги видят по-малко хора.

Лодка в реката

Реката отдавна беше пресъхнала. Старите хора помнеха времената, когато в коритото беше имало вода, но повечето помнеха само пресъхналото каменисто дъно, оградено от от песъчливи, стръмни брегове. Младите не вярваха на разказите за буйните пролетни води, за дълбоките вирове, в които се въдела риба и децата се къпели по цял ден, за раците в подмолите и хилядите птици, живеещи край речните брегове.
– У едно дере или има вода или нема! – констатираха мъдро зевзеците. – У това дере нема, а щом сега нема, никога не е имало.
– Имаше вода – не отстъпваха старците. – През лятото водите намаляваха, но пролет и есен коритото се пълнеше почти догоре. После водите намаляха. Стана постепенно и никой не обърна внимание, но година след година водите ставаха все по-малко. Хем реката ставаше по-малка, хем пролет и есен, се появяваше много вода. Преливаше коритото и заливаше къщите в ниското, както не го беше правила дори по времето на дядовците ни.
– Е, те това вече не е верно – смееха се зевзеците. – Хем немало вода, хем ви заливала къщите. Че откъде е дошла тази вода? Да не е същата дето в Библията пощадила само дедо Ной? В това дере вода нема откъде да дойде. Само пролет се събират локви, ама они и за жаби са манечки. Требе къщите ви да са биле още по-манечки и от жабите.
– Смеете се вие, но точно така беше. Когато реката започна да ни залива къщите, се сетихме, кое докара водата, но вече беше късно. Нямаше какво да направим, пък и след няколко години водите съвсем изчезнаха.
– Леле и причината сте знаели. Сигурно не сте черпили некой горе на небето и е спрял кранчето дето пълни реката?
– От гората дойде всичко. Всъщност водите на реката ги имаше, защото имаше много гори. Имаше покрай реката доста, а и тези голи хълмове над селото, тогава бяха покрити с дървета. Бедите започнаха, когато всеки започна за сече и гората оредя.
– Та значи от гората идвала водата? Де се е видел сухо дърво, вода да пуска? То сигурно е било като в оная приказка, дето един ханал камък и изкарал вода от него? Та и тука сигурно е имало некой, дето се е фащал за дърветата и кога ги стисне, земе да напълни реката.
– Не е смешно, а и знаете как стават нещата. Гората привлича облаците, а когато завали си взима, колкото влага ѝ трябва, а останалата се оттича в реката. Когато няма гора дъждовете са по-нарядко, а когато завалят, няма кой да поеме всичката вода и стават белите. Ако някой ден отново има гори тук и реката ще стане, каквото беше. Дано не ви се случи да видите някой ден, как от дъждовете в коритото отново идва голямата вълна.
Зевзеците не дочакаха края. Бяха си измислили нова занимавка и се отправиха към сухото корито на реката. Когато стигнаха до крайната къща на селото, в която никой не живееше, всеки взе по две-три дъски от срутената ограда.
Направиха с дъските подобие на лодка, и смеейки се започнаха да се правят, че гребат.
– Гребете здраво, че течението ще ти отнесе у морето! Това е голема река и майтап с нея не бива. И раз, и два! И раз, и два! Не се правете на улави и гребете здраво!
Внезапно високо над тях се чу силен грохот. Погледнаха нагоре, но небето беше чисто.
– Хи-хи! Да чуеш гръмотевица от ясно небе е все едно да видиш вода у сухо дере! – засмяха се зевзеците, но в следващия миг изтръпнаха от ужас.
Огромна, тъмна водна маса се носеше бързо към тях, изпълвайки сухото дере. Имаха късмет и успяха да се изкачат на високото, преди водата да ги залее. Гледаха и мълчаха, докато един от тях не, се захили:
– Те ви вода у сухо дере! Хи-хи-хи!
– Млъкни! – изръмжаха другите. – Не е смешно. Не е...

Глупавият котарак

– Мамо – извикаха в един глас малките мишлета. – Преди малко отново излъгахме Котарака.
– Деца, колко пъти ще ви повтарям, да не рискувате така живота си? Котаракът е опасен и рано или късно, някое от вас ще се озове в лапите му. След това ще опита зъбите му, а след това...
– Знаем, мамо – засмяха се безгрижно мишлетата. – Знаем, но Котаракът е толкова глупав, че не можем да се въздържим. Всеки може да го излъже, а той дори не се учи от това. Една и съща лъжа минава стотици пъти и той всеки път се връзва.
– Зная, че е глупав, но все някой ден дори той ще се усети.
– Няма, мамо. За да се усети, трябва поне за миг да се замисли, а той няма време. Когато не яде или не спи, гони опашката си. Лика прилика е със стопанина си. Той пък, когато не яде или не спи, седи на дивана, пие бира и гледа телевизия. Гледа в телевизора, дори когато на канала няма програма. Гледа в празния екран и си пие бирата. А вчера сигурно някой го е научил, но донесе отнякъде капан за мишки. Сега го е поставил под телевизора и го е заредил не със сирене, а с бобени зърна. Дори глупавият му котарак няма да се хване в този капан.
– Деца, ако ви повтарям, това е защото се тревожа за вас. Пазете се, моля ви!
– Пазим се, мамо. Обаче има нещо, което не разбираме. Защо всички глупаци са силни и големи? Защо зависим от глупаци, дали в дома ни ще има сирене и кога и как можем да си откраднем нещо. Логично е, ние мишките да разпределяме храната в този дом, защото сме най-умни.
– Ох, деца! Сигурно има някаква причина, но аз не я зная. Питайте в училище. Освен това, не винаги властта е в глупавите индивиди.
– Не винаги, но почти винаги – намеси се бащата на мишлетата. – Това е неписан закон, който хората спазват дори в обществото си. Избират да ги командват най-глупавите индивиди от популацията им. Чел съм много, но в книгите няма нищо по този въпрос. Там обикновено хората хвалят глупавите си управници, величаейки до небето дори идиотските им решения и постъпки. Щом в книгите не е писано, значи и учителят няма да ви отговори. Лично аз обаче имам една теория. Хората по природа са си глупави, но не си го признават. Не обичат и някой друг да им го казва. Затова си избират управници, по-глупави от тях самите. Управниците са на показ, а те не. Глупостите на управниците са на показ, а на отделните хора не са. Така те имат чувството, че щом има някой по-глупав от тях, те самите са умни. Теорията ми е добра, нали?
– Добра е! – съгласиха се всички.
– Теорията е добра, но си мисля, че можеш да я допълниш – обади се дядото на мишлетата. – Искам да ви разкажа една история. Чух я от Мишо, дето ни идва през лятото на гости. Той живее на съседната улица и сме далечни братовчеди. Та в тяхната къща умрял старият котарак, който бил глупав като нашия и стопанинът довел нов. Новият котарак не бил някой породист, не бил нито много едър, нито пък бил бърз и ловък. Обаче бил умен, проклетникът. Много, много умен.
Новият котарак за седмица влязъл под кожата на стопанина си. Карал го да прави всичко, което той поиска. Хранел се само с избрана храна, спял в легло с пухени възглавници и завивки, кичел се с копринена панделка, върху която със златни букви било изписано името му. Стопанинът му го водел два пъти месечно на козметик, а ветеринарът идвал на крака всяка седмица.
Новият котарак обаче не се задоволил да подчини само стопанинът си. По някакъв начин излъгал и мишките в дома. Не се хранел с тях, не ги гонел и убивал, но всеки ден измъчвал някоя от тях почти до смърт. Казвал им какво да ядат и какво не, какво да правят и какво не. Превърнал мишките в свои роби, но те не се съпротивлявали. Боготворели го и били готови да се хвърлят в огъня, за да му доставят удоволствие.
Братовчедът Мики бил единственият, който се опитвал да се противопостави на котарака. Чух, че преди месец бил загинал. Нервите му не издържали и наговорил всичко, което мислел. Убили го на мига. Убили го другите мишки.
Сещам се често за съдбата му и си мисля, какви късметлии сме. Мисля си, че е късмет да имаш в дома си глупав котарак. Защото ако нашият беше умен, сигурно вече нямаше да можем, дори да мислим.

Пазачите

Вече цял месец океанът подмяташе десетте големи лодки, без нито веднъж да видят суша на хоризонта. Когато тръгнаха лодките бяха двойно повече, но сред бурите и огромните вълни, част от тях изчезнаха. Хората в останалите лодки не се вълнуваха от съдбата на изчезналите. Не се вълнуваха дори от собствената си съдба. Вече не помнеха, защо бяха тръгнали и къде искаха да отидат. Не бяха яли от седмица, а жаждата си утоляваха само сутрин, облизвайки капките роса, които често бяха солени. Гребците роби бяха захвърлили греблата, а воините оръжията си и всички лежаха безсилни и безпомощни. Дори двамата жреци от дни не се бяха молили на Боговете, загубили вярата си в тях.
Кралят понякога с мъка се изправяше на крака и с блуждаеш поглед оглеждаше хоризонта, надявайки се на чудо, което да ги спаси. Той ги беше повел на това пътешествие, изоставяйки родния остров в търсене на нова родина. Тогава вярваше, че ще успее, а хората вярваха в него. Знаеха, че родният остров загива, пренаселен и с изчерпани ресурси. Земята беше превърната в пясък, дърветата не раждаха плодове, а рибните пасажи вече не идваха край острова всяка година.
Хората гладуваха често, а гладът и многобройните крале ги тласкаха към войни и земята на острова стана червена от кръвта на убитите. Краят беше близо, но някои не искаха да го чакат. Събираха канутата, натоварваха, каквото могат и потегляха в океана, в търсене на нова родина. Никой не знаеше, дали са успели, защото никой не се връщаше. Може би повечето загиваха сред вълните или избити от племената на островите, които откриваха. Може би, но те имаха поне надеждата, която в родината си вече нямаха.
– Земя! – извика Кралят, но устните му бяха пресъхнали и дори сам не чу гласа си.
– Земя! – продължи да шепне той и с последни сили, започна да разтърсва телата на хората си.
– Земя! – успя най-после да извика той, не вярвайки на очите си.
Само няколко метра кристално чиста вода делеше лодките от непознат бряг. Вълните галеха кротко тясна пясъчна ивица, зад който се извисяваха зелени хълмове покрити с безброй плодни дървета.
Цели два дни обикаляха острова и се любуваха на красотата и богатствата му. Тук имаше в изобилие от всичко, за което бяха мечтали, а бяха първите хора стъпили на брега. Вече бяха забравили страданията от последните дни, предвкусвайки щастлив и охолен живот до края на дните си.
На третия ден, се сетиха да благодарят на Боговете си. Не бяха усетили присъствието им по време на дългото пътешествие, но нямаше как да открият такъв чудесен остров, без помощта им.
Избраха мястото за принасяне на първата жертва в чест на милостивите Богове в кратера на отдавна угаснал вулкан. Стените му, се извисяваха почти отвесно до небето, а в центъра имаше малко езеро със сладка вода. Беше идеално място с магическа красота, за почит и молитви към Боговете.
– Животът ни на този остров, ще бъде щастлив и пълен с изобилие. – прочете посланието на боговете първият жрец.
– Кралството ни на този остров, ще бъде по-богато и силно от старото – допълни вторият жрец.
– Децата ни ще са многобройни и много поколения, ще служат вярно на Краля и Боговете–- продължи първият жрец.
– Ще бъде велико и силно Кралство, докато един ден не бъде погубено...
– Чакайте! – скочи Кралят. – Как така кралството ще бъде погубено? Кога и от кого?
– Боговете не казват, кога ще се случи това – отвърна първият жрец.
– Не казват и кой ще ни погуби – допълни вторият жрец. – Посланието на боговете, не са много ясни. Виждам, този остров гол и безлюден. Виждам, че гибелта ще бъде причинена от хора, но кои ще са те, не се вижда.
– Поне кажете, от къде ще дойде заплахата!
– От Изток – присви очи първият жрец. – Или може би от Запад...
–Не, ще дойдат от Юг! – не се съгласи вторият жрец. – Или може би от Север...
– Няма значение! – засмя се Кралят. – Имаме време и ще се подсигурим срещу всяка заплаха. Дори вече зная, как ще го направим. Виждате ли как слънцето огрява скалите на върха на кратера? Това са само огромни скали, но оттук приличат на воини-великани. Ако наредим такива по целият бряг на острова, нито една лодка няма да смее, да се приближи. Никой нашественик, няма да посмее да се изправи срещу стотици воини, всеки от които е по-голям от цяла флотилия канута.
Да не губим време! Половината роби още от днес да започнат да дълбаят скалите. Другата половина ще поемат преместването на статуите до брега. Как ще ги местят ли? Ще използват платформи от стволовете на дървета. На този остров има много, ама много дървета. Достатъчни са да придвижим до брега хиляди статуи. Лично аз ще следя, да бъдат осигурени достатъчно дървени стволове, за да не се бави работата. Да се хващаме на работа! Не знаем, кога и кой ще поиска да унищожи нашия нов остров. Зная само, че ще го посрещнем подготвени. Който и да дойде, ще види тук гледка, от която ще потрепери. Ще види нашите великани защитници. И те ще са стотици, хиляди, милиони. Започваме да ги създаваме днес и няма да спрем, докато на острова ни има поне едно дърво...

Изборът

В галерията беше тъмно и влажно, но това беше най-сигурното място в Убежището. Очите им бяха привикнали, след години прекарани под земята, а влагата беше неприятна, но и с нея се свикваше. Възрастните понякога мърмореха, помнейки старите времена, но децата родени и израснали в подземията, приемаха обстановката, като нещо нормално. Бяха свикнали да стоят неподвижни и тихи по цял ден. Бяха научили, че всяко движение е разход на енергия, а енергията трябва да се пести и пази за по-важни неща.
До преди месец горещият извор осигуряваше достатъчно енергия за живот без лишения. После, след един земен трус, изворът внезапно пресъхна и започнаха проблемите.
Опитаха се да разчистят извора, но водите бяха изчезнали вдън земя. Ако не беше зима, можеха да монтират няколко слънчеви панела на повърхността , но сега ползата не оправдаваше риска. Изпратиха трима мъже, да търсят ново Убежище, но те изчезнаха безследно. Мъжете бяха калени в стотици изпитания, но вероятността някой от тях да беше пленен, разбуни духовете в Съвета.
След двадесет години бяха оцелели само две Убежища. До преди година имаха връзка с другото и станаха свидетели на края му.
Членовете на другото Убежище се бяха поддали на желанието си да излязат навън. Много от старите не издържаха в подземията. Тъгуваха за небето, слънцето и звездите, затваряха се в себе си, а понякога губеха разсъдъка си.
Затова бяха решили да нарушат правилата. Излизаха поединично в късните часове на деня или нощем, но въпреки мерките за сигурност, ги откриха.
Разбраха го едва, когато Отрядите на смъртта атакуваха. Атакуваха, но не както преди. Този път не търсеха пленници. Изляха десет тона напалм в Убежището и останаха, докато димът от последните пламъци, не се разнесе.
Никога нямаше да забравят този ден. Връзката остана включена до самия край и чуваха виковете на болка и ужас.
Не можеха да помогнат. Не можеха да направят нищо, но не прекъснаха връзката. Никой не излезе от залата на Съвета, докато и последните викове не заглъхнаха. Стояха вцепенени, мълчаливи, с кървящи сърца и стичащи се по бузите им сълзи.
На другия ден прегледаха отново мерките за сигурност. Бяха отчаяни и осъзнаваха, че това няма да помогне. Някой ден щяха да направят грешка и да дойде техния ред. Знаеха го, но се надяваха да отложат този ден. Да го отложат заради децата. Децата, които не знаеха, какво е детство. Децата, които не бяха виждали слънцето, небето и звездите.
Надяваха се, докато изворът не пресъхна. Вече не можеха просто да се крият. Трябваше да предприемат нещо, а всяко действие криеше рискове. Няколко дни отлагаха взимането на решение, но повече нямаше за кога.
Днес беше свикан голям Съвет, с участието на всички в Убежището. Днес трябваше да вземат решение.
До Съвета имаше още час и Геа слезе, за да нагледа децата. Сърцето ѝ се сви, гледайки малките им тела, свити едно до друго в тъмнината. Беше израснала в подобни галерии и знаеше как се чувстват.
– Разкажи ни Приказката. Моля те!
Гласът беше на Ая, една от най-малките. Дребна и слаба, но с живи очи и пъргав ум. По някаква причина, всички деца я слушаха, дори когато знаеха, че нарушават правилата.
– Добре, но седни на мястото си! Пилееш енергия, а това вреди на всички ни.
– Нима приказките са вредни? – попита Ая.
– Знаеш за какво става въпрос – отвърна Геа, надявайки се, че тъмнината ще скрие усмивката ѝ. – Коя приказка искате днес?
– Не казах приказка, а Приказката – засмя се Ая. – Приказката за Големия Баща.
– Хубава приказка и е подходяща за днес. Спомняте ли си началото?
– Преди много години Земята била огнено кълбо, горещо почти колкото Слънцето...
– И трябвало да изминат милиард години, докато кълбото изстине – продължи Геа. – Минали още милиард години, докато се образували океаните и още толкова, докато в тях се зароди живот.
Минали още дълги години, в които формите на живот ставали все по-сложни, докато се появили първите от старите хора. Те притежавали нещо, което живите форми дотогава нямали. Притежавали разум и го използвали, за да изучат и променят света, в който живеели.
Промените ставали бавно. Поколение след поколение трупали знания. Поколение след поколение откривали законите на света и се учели, да ги използват. Поколение след поколение правели все по-съвършени инструменти и машини, които облекчавали труда им.
Можели да се справят по-бързо, но още от първите си дни, старите хора се интересували повече от това, как да унищожават, отколкото как да градят. Няколко пъти били на крачка да унищожат себе си и планетата, но имали късмет и им се разминало.
С времето, машините, които създавали, ставали все по-сложни и скоро старите хора вече не можели да ги контролират сами. Тогава създали машини, които да контролират машините. Новите машини били толкова умни, че за миг пресмятали уравнения, за които на хората им трябвали години.
Машините вършели всичко, което някога трябвало да правят старите хора. Имало машини за всяка работа. Имало дори машини, които по външен вид били неразличими от старите хора и можели да се възпроизвеждат сами. Това били предците ни, но те само външно приличали на хора. Били по-силни и много по-умни от хората, но си оставали машини. Нямали собствена воля, нямали чувства, нямали разум.
С помощта на машините старите хора научили много, но новите знания водели до нови въпроси, които дори машините ме можели да решат. Старите хора се страхували най-много от смъртта и мислели, че ако успеят да прехвърлят разума си в машини, ще я надхитрят. Затова строели все по-големи машини, но всяка машина си имала граница, зад която не можела да надникне.
Машините съхранявали много информация, пресмятали милиони уравнения за миг, но правели всичко съгласно програмата, която била заложена в тях, а програмите се правели от хора, които нямали достатъчно знания.
Един ден старите хора създали машина, която била стотици пъти по-голяма от всичко, което били правили. Не ѝ дали програма и задачи. Осигурили ѝ достъп до всички знания, които имали и зачакали. Тази машина била Големият баща, който дал разум на нашите предци.
Десет години трябвали на Големият баща, за да събере и подреди информацията, а след това внезапно светлините му угаснали.
Не открили повреда и всички опити, да го накарат да заработи отново, били неуспешни, но когато старите хора се отчаяли, Големият баща се включил отново. Включил се и им казал, че е разгадал загадките на разума. Знаел как и можел създаде ново разумно същество или да даде разум на неразумно. Казал им, че вече го е направил. Сред многото възможности, Големият баща избрал нашите предци, дал им разум и те станали хора.
Старите хора се уплашили. През цялото си съществуване, те говорели, че искат братя по разум, но когато разбрали за нас, решили, че сме заплаха. Чувствали се господари на света, а на господарите ни им трябвали братя, а роби.
Старите хора започнали да убиват нашите предци. Преследвали ги, измъчвали ги за удоволствие, а след това и убивали. В страха си от машините, те унищожавали дори тези, които нямали разум.
Сред старите хора имало и такива, които не били съгласни с убийствата, но били малко и гласовете им не били чути. Те помагали на предците ни да се скрият и оцелеят, често заплащайки с живота си затова.
Предците ни били по-умни и силни от хората. Имали знанията и силата, да започнат война и да я спечелят. Само че, не го направили. Веднъж добили разума, те не желаели да го загубят, превръщайки се в зверове.
Събрали всички оцелели, избрали тайни места и там създали Убежищата. Имали всичко, за да оцелеят дълго, надявайки се, че един ден, старите хора, ще се променят. Знаели, че ще трябва да се крият дълго, но вярвали, че някой ден разумът ще победи лудостта.
От тогава минали двадесет години, но старите хора не се променили. Откривали Убежищата едно след друго и ги унищожавали без милост.
Днес е останало само нашето Убежище, но сме в беда. Не можем да останем тук, не можем и да отидем другаде. Трябва да решим какво ще правим и затова след малко ще започне най-важния Съвет в история ни. Решението трябва да се вземе със съгласието на всички ни. С вашето съгласие също. Няма значение, че годините са ви малко. Вие сте човешки същества, както всички останали.
Да тръгваме и нека разумът ни бъде ясен!

– Няма да говоря дълго. Знаете фактите. В безизходица сме и пред нас има само два пътя. Единият е да загинем, независимо дали ще останем тук, или ще отидем другаде. Другият е да отвърнем на удара. В тази капсула има смъртоносен вирус, който може да умъртви всички стари хора на планетата, но е безвреден за нас. Счупим ли капсулата, след две седмици няма да е нужно да се крием. Ще бъдем свободни. Изборът е между капсулата и смъртта.
Настъпи тишина, но не мина и минута и един от тях пристъпи напред.
– Нека да счупим капсулата!
– Да я счупим! – подкрепи го втори.
– Да я счупим!
– Да я счупим!
– Спрете! Спрете, моля ви! – гласът беше на Ая. – Спрете и помислете. Не трябва да го правим! Не можем! Бе бива... Ако го направим, ще станем като тях. Каквото и да ни чака, не може да бъде по-лошо от това, да станем като тях.

Опорните точки

– Дайте ми опорна точка и достатъчно дълъг лост и ще повдигна Земята – обяви Питагор.
Изчака аплодисментите да утихнат и с небрежен жест натисна края на лоста, повдигайки огромния каменен блок в другия край на площада.
Аплодисментите този път бяха толкова силни, че гълъбите накацали върху покрива на двореца се разлетяха уплашено.
– Виж, това е интересна идея – промърмори Поликрат, който наблюдаваше площада от последния етаж на двореца. – Идея, която открива много, много възможности.
– Че какво ѝ е интересното? – засмя се придворният му строител. – Това дори не е идея, а природен закон, който ние строителите използваме от хиляда години. С негова помощ съм построил този дворец и крепостните стени, обаче никой не ме аплодира и нарича философ.
– Няма и да те аплодират – засмя се Поликрат. – Ти си прост строител и такъв ще си останеш. Ще използваш този закон до края на дните си, но никога няма да разбереш огромните възможности, които дава той във всички области.
– Че за какво друго може да се използва един физичен закон. Поне да описваше нещо сложно, а този е прост като фасул. Съдържа само две неща – опорна точка и лост, с които може да се справи дори дете.
– Не съм казал, че законът е сложен. Казах, че дава възможности и е приложим във всички области на живота ни. Вярно, че дори дете може да го използва, но определено не е прост. Прост си ти и следващия път, когато използваш думата фасул, ще те дам на палача. Колко пъти ще ти обяснявам, че фасулът ще бъде докаран по нашите земи, след повече от 16 века?
– Простете ми, Велики Владетелю! – проста се по очи строителят. – Не мога да се меря с Вас по ум. Аз съм само прост строител. Прост, като... Прост като лост.
– Виж това е друго нещо! – усмихна се Поликрат. – Без да искаш уцели вярната посока.
– Не разбирам, Господарю?
– Зная, че не разбираш и не се изненадвам. Ако разбираше, ти щеше да си Тиранин на Самос, а аз твой строител. Обаче днес съм в добро настроение и ще ти обясня нещата.
Виждаш ли тълпата на площада? Изглежда огромна, недоволна и неуправляема, но аз мога да я управлявам само, като си помръдна пръста. Мога да го направя, защото разбирам потенциала на закона, който формулира Питагор и зная, как да го приложа.
– Разбирам! – примигна строителят. – Трябва само опорна точка и достатъчно дълъг лост. Онзи блок пред двореца става за опорна точка, но с лоста ще е трудно. По мои сметки дължината му, трябва да е около сто метра, а толкова високо дърво, не съм виждал. Можем разбира се, да наставим няколко дървета. После натискаме близкия край и всички на площада ще отлетят чак в Атина.
– Млъкни, глупако! – ядоса се Поликрат. – Отново нищо не си разбрал. Да, трябва ни опорна точка, но каменен блок не върши работа. За да управляваш тълпата, опорната точка трябва да е различна. Хубаво е дори да имаш няколко опорни точки. Ето ти няколко примерни опорни точки, за да разбереш:
- Самос е най-великата държава с света.
- Тиранинът Поликрат е най-великия ум на света и мисли денонощно за благото на Самос.
- Кротонците са глупави и ни мразят. Мразят ни, защото ни завиждат.
- Кротонците обичат войната и само чакат сгоден момент, за да ни нападнат.
- Кротонските шпиони са навсякъде.
- Всички лоши неща с Самос са по вина на кротонците и техните шпиони.
За сега тези са достатъчни. След като имаме опорните точки, някой трябва да ги постави на правилното място. Колкото по-близо са до тълпата, толкова по-добре. Тълпата нищо не подозира и лесно приема подходящо формулираните опорни точки. Често дори вярва, че тя ги е измислила.
След като имаме опорните точки и тълпата ги е приела, идва време на следващият елемент от картинката. Трябва подходящ лост.
– Здрав и достатъчно дълъг, нали?
– Не! Лостът може да е прост. Прост като теб например. Ти сам го каза, нали? Представи си, че си част от един дълъг лост. Ти си тази част от лоста, която ще отиде при тълпата, а другия край на лоста е в мен. В момента, в който пожелая да използвам силата на лоста, аз ще ти давам сигнал и ти започваш да крещиш.
– Но, защо да крещя и какво? Освен това трябва да ви кажа, че гласът ми не е много силен.
– Не е нужно краят на лоста да има силен глас. Ако опорните точки са добри, дори да шепнеш, ефектът ще е налице. Сега отивай сред тълпата. Гледай към двореца и когато ти дам знак, прошепни: „ Кротонците са обявили мобилизация, а Питагор е кротонски шпионин.“.
Хайде върви и чакай моя знак. Днес ще станеш свидетел, как управлявам тълпата само, като си мръдна пръста. Днес ще разбереш защо аз съм тиранин на Самос, а ти ще си останеш винаги прост строител. Прост, като фасул! Като лост, де...