Виждаме ги всеки ден. Не можем да ги отминем, те са навсякъде. Не ни и позволяват да ги отминем. От тях лъха предизвикателство и агресия, дори когато уморени и скучаещи гледат с безразличие светът около тях. Дори тогава повечето от нас обръщат поглед на другата страна или минават на другият тротоар. Гледаме ги със страх и презрение, но те продължават да са там някъде около нас. Те- Глутницата.
Преди две седмици прочетох два постинга на Блага - Изтърваното поколение и Глутницата. Темата беше допълнена и от Нели Калова с постинга - Предизвикани размисли.
Първоначално мислех да коментирам по темата, но пропуснах момента и се отказах. Времето минаваше, а темата не ме оставяше на мира и ето, че и аз я подхващам. Защото, ако икономическата криза отмине след някоя друга година, тази обществена язва няма да се излекува сама с времето. Трите публикации са от малкото, които съм чел, а за изтърваното поколение трябва да се говори. Тези млади хора са част от нашето бъдеще. Те са винаги някъде, около нас. Гледаме ги със страх и погнуса и ги сочим с пръст. Само, че точно това е целта на тези групи. Ако някой от тях прочете трите постинга, реакцията ще е нещо от рода:
-Яко! Старите се н...ха от страх! Йессс..!
Въпреки всичко, писането и говоренето за тези проблеми е част от лечението на тази язва. Защо говоря за язва, а не за тумор? Защото Глутниците са точно това. Туморът може да те убие, но него можем да изрежем и вероятността да се появи отново е сравнително малка. Язвата, обаче изисква продължително лечение и упорит режим за цял живот. Не съм силен в анализите, но ще се опитам да изложа моето мнение по въпросът за начините на лечение.
Преди да се пристъпи към лечение на дадена болест, е хубаво да се постави точна диагноза и да се знаят причините довели до това състояние.
Първо да разгледаме болният.
Гледката не е приятна, но ако надмогнете първосигналната реакция, ще установите, че всъщност Глутницата не е едно цяло. Състои се от индивиди и въпреки, че съм съгласен с определенията, искам да добавя още нещо.
Може би, някой ще възрази, но за мен Глутницата се състои от едни самотни индивиди. Това, което ги сплотява и ги подтиква да провокират светът наоколо е точно самотата. Само в Глутницата те чувстват, че някой им обръща внимание. Само в Глутницата се чувстват значими, а не аутсайдери. Затова са фанатично привързани към своето общество.
Самотата само по себе си не е достатъчна за включването в подобна група, но е определящо този случай. Наистина в днешно време много хора не могат да се справят с този проблем. Някои посягат към алкохолът, други се затварят още повече в себе си, а тези са избрали пътят на Глутницата. Може ли са и да не го направят, но вече е факт. Влязат ли веднъж там, рядко се случва да успеят да променят животът си. Това е като наркотиците и спасение няма.
Говорим за изпуснатото поколение, но изразът е неточен. Изпуснатите поколения са много и то без прекъсване. Огледайте се внимателно и кажете, не сте ли виждали Глутници от възрастни помияри? Има малки разлики в поведението и законът е по-строг с тях, но поведението е същото. Основното според мен е, че всички се състоят от хора, които нямат друго място в обществото, а Глутницата ги приема с отворени обятия.
Трябваше да започна с виновниците за тази язва. Блага правилно набляга на вината на родителите. Според мен, обаче в случаят задоволяването на капризите на децата не е водещо. Всеки родител се стреми да осигури максимално своето дете и не мисля, че това е грешка. Познавам много деца, растящи без да им липсва нещо, но не са се включили в такива Глутници. Компютърът, телефонът и дрехите не правят малките хора социални инвалиди.
Тук причината е друга. Често родителите не са подготвени за появата и отглеждането на детето. Човек не се ражда научен за родител. Само едно желание не стига, а поне по мои наблюдения едно младо семейство не получава никаква помощ в тази насока. Улисани в ежедневните грижи родителите, дори не усещат кога малкото сладко същество, оставено да се справя само в много ситуации се е превърнало в част от Глутницата. Когато го установят реакцията им е, също като на останалите –страх и погнуса. Тогава вече е късно и повечето вдигат безпомощно ръце. Не забравям и тези, които просто не искат да се научат да бъдат родители, но мисля че справянето с тях е най-лекият етап от лечението.
Родителите сами не могат да се справят с проблемите. Търсят помощ в училището, което е следващият виновник. Само, че и днешното образование не е пригодено да се справя с подобни проблеми и връща топката обратно, или я препраща към държавата. Държавата пък си има по-големи грижи и също не иска да поеме отговорност.
Получава се омагьосан кръг, около който всички са се събрали и гледат с отвращение и безпомощност грозната язва в центъра. Да ама с гледане, язва не се лекува. Не се лекува и много лесно, а винаги може да се отвори наново.
Мисля си, че все пак има лечение. Има малки лекарства, които могат да свършат много работа, но за това как виждам лечението ще пиша следващият път.
....
Гибелта на Атлантида
Някога в далечни времена, имало един град-държава, на която истинското име никой не помни, но всички наричали Атлантида. В онези времена, картите били много неточни и никой не можел да каже къде точно се намирала тя. Някои твърдели, че е на остров, други казвали, че е на морският бряг, а трети, че е в центърът на огромно езеро.
Всички, обаче знаели за Атлантида. В онези времена тя била олицетворение на възможностите на човечеството. Всеки, който стъпел в този град-държава оставал изумен от гледката. Атлантите работели задружно и упорито и в очите на останалите хора от зората на цивилизацията изглеждали като богове.
Градът държава процъфтявал, докато...
Докато в един момент от историята изчезнал. Никой не разбрал, как е станало това. Носели са много слухове, но никой не знаел със сигурност. Някои казвали, че морето се надигнало и заляло Атлантида. Други твърдели, че земетресение или вулкан били причината за гибелта. Трети намесили завистливите богове в драмата. Всъщност мисля, че истината е съвсем друга...
Градът не бил на остров, не бил и на брега на морето. Градът бил основан от група преселници в една широка планинска равнина. Започнали на чисто и следвали мечтите си. В началото било трудно, но постепенно към тях се присъединили и други хора и Атлантида започнала да се разраства. Всеки пристигнал бил приеман с отворени обятия и имал възможност да се включи свободно в общите проекти. Имал възможност да твори свободно и трудът му бил оценявам.
Градът процъфтявал, а славата му се носела навсякъде из древният свят. Всеки искал да го види и много хора пътували с години за да стигнат до него. Пристигнали веднъж, се влюбвали в града и оставали завинаги в него. Място имало, а и били посрещани добре. Всеки от пришълците носел по нещо от своят свят. Нов занаят, ново знание, ново виждане за света. Добавени към заварените те засилвали блясъкът на Атлантида.
Само, че...
Само, че нищо не е вечно. Настъпили тежки времена за Земята. Заредили се години на суша, природни катаклизми и пандемии. В началото атлантите не усетили нищо. Имали лек за всяка беда, но с времето нещастията дошли и до техният дом.
От цял свят се стичали угрижени хора, към този остров на стабилността. Градът се задъхвал и вече не смогвал да приеме всеки новодошъл. Усмивките изчезнали от лицата.
Градът бил управляван от всички негови жители. Само за най-важните неща имало нещо, като съвет от тримата най-възрастни жители. Те се събирали много рядко, но решенията им били като закон за всички останали.
Било дошло времето за спешни мерки. Събрали се мъдреците и започнали да умуват. Три дни умували и накрая решили:
За всичко са виновни пришълците! Ако ги няма нещата ще се оправят. Затова от този ден, всеки атлант за да остане в града –държава трябвало да докаже, че наистина е атлант.
Спогледали се смутено атлантите, но решенията на Съвета били закон. Първо решили да разгледат родословните дървета, но за тяхна изненада, ако приложели този критерий в градът не трябвало да остане никой.
Мислили, мислили и накрая отишли при мъдреците за съвет. Събрали са пак мъдреците. Пак умували три дни и накрая взели решение. Направили един калъп. Който влезнел в него бил признаван за атлант по право. Останалите трябвало да напуснат града-държава.
Наредили се жителите на опашка пред калъпа. Мерили се един по един цял месец. Само, че никой не влизал в калъпа и почти всички тръгнали по-широкият свят да търсят друг дом. В Атлантида Останали само тримата мъдреци. Те били направили, калъпът по своите мерки.
Минали години и хората престанали да чуват за Атлантида. Не знаели причината и гадаели много. Някои казвали, че морето се надигнало и заляло Атлантида. Други твърдели, че земетресение или вулкан били причината за гибелта. Трети намесили завистливите богове в драмата. Никой не знаел истината...
Много хора и до днес търсят Атлантида. Търсят я на дъното на морето, сред огнените езици на вулканите и къде ли не. Сигурно, ако знаят, какво да търсят лесно ще я намерят, но никой не знае истината.
Всички търсят руини, а такива няма. Атлантида и до ден днешен си е на мястото и не се е променила. Само, че...
Само, че е застинала във времето преди хиляди години, а в нея живеят само хората побиращи се в калъпът. Животът отдавна е напуснал градът-държава и днес той е просто едно селце. В него рядко идват нови хора, а и не остават дълго. Продължават нататък и дори не предполагат къде са били. Продължават нататък и търсят своята Атлантида. Някои може би ще я намерят и ще останат в нея.
Ще донесат със себе си живот и идеи. Все неща, което не се побират в един калъп.
Дори такъв направен от много мъдри хора...
....
Всички, обаче знаели за Атлантида. В онези времена тя била олицетворение на възможностите на човечеството. Всеки, който стъпел в този град-държава оставал изумен от гледката. Атлантите работели задружно и упорито и в очите на останалите хора от зората на цивилизацията изглеждали като богове.
Градът държава процъфтявал, докато...
Докато в един момент от историята изчезнал. Никой не разбрал, как е станало това. Носели са много слухове, но никой не знаел със сигурност. Някои казвали, че морето се надигнало и заляло Атлантида. Други твърдели, че земетресение или вулкан били причината за гибелта. Трети намесили завистливите богове в драмата. Всъщност мисля, че истината е съвсем друга...
Градът не бил на остров, не бил и на брега на морето. Градът бил основан от група преселници в една широка планинска равнина. Започнали на чисто и следвали мечтите си. В началото било трудно, но постепенно към тях се присъединили и други хора и Атлантида започнала да се разраства. Всеки пристигнал бил приеман с отворени обятия и имал възможност да се включи свободно в общите проекти. Имал възможност да твори свободно и трудът му бил оценявам.
Градът процъфтявал, а славата му се носела навсякъде из древният свят. Всеки искал да го види и много хора пътували с години за да стигнат до него. Пристигнали веднъж, се влюбвали в града и оставали завинаги в него. Място имало, а и били посрещани добре. Всеки от пришълците носел по нещо от своят свят. Нов занаят, ново знание, ново виждане за света. Добавени към заварените те засилвали блясъкът на Атлантида.
Само, че...
Само, че нищо не е вечно. Настъпили тежки времена за Земята. Заредили се години на суша, природни катаклизми и пандемии. В началото атлантите не усетили нищо. Имали лек за всяка беда, но с времето нещастията дошли и до техният дом.
От цял свят се стичали угрижени хора, към този остров на стабилността. Градът се задъхвал и вече не смогвал да приеме всеки новодошъл. Усмивките изчезнали от лицата.
Градът бил управляван от всички негови жители. Само за най-важните неща имало нещо, като съвет от тримата най-възрастни жители. Те се събирали много рядко, но решенията им били като закон за всички останали.
Било дошло времето за спешни мерки. Събрали се мъдреците и започнали да умуват. Три дни умували и накрая решили:
За всичко са виновни пришълците! Ако ги няма нещата ще се оправят. Затова от този ден, всеки атлант за да остане в града –държава трябвало да докаже, че наистина е атлант.
Спогледали се смутено атлантите, но решенията на Съвета били закон. Първо решили да разгледат родословните дървета, но за тяхна изненада, ако приложели този критерий в градът не трябвало да остане никой.
Мислили, мислили и накрая отишли при мъдреците за съвет. Събрали са пак мъдреците. Пак умували три дни и накрая взели решение. Направили един калъп. Който влезнел в него бил признаван за атлант по право. Останалите трябвало да напуснат града-държава.
Наредили се жителите на опашка пред калъпа. Мерили се един по един цял месец. Само, че никой не влизал в калъпа и почти всички тръгнали по-широкият свят да търсят друг дом. В Атлантида Останали само тримата мъдреци. Те били направили, калъпът по своите мерки.
Минали години и хората престанали да чуват за Атлантида. Не знаели причината и гадаели много. Някои казвали, че морето се надигнало и заляло Атлантида. Други твърдели, че земетресение или вулкан били причината за гибелта. Трети намесили завистливите богове в драмата. Никой не знаел истината...
Много хора и до днес търсят Атлантида. Търсят я на дъното на морето, сред огнените езици на вулканите и къде ли не. Сигурно, ако знаят, какво да търсят лесно ще я намерят, но никой не знае истината.
Всички търсят руини, а такива няма. Атлантида и до ден днешен си е на мястото и не се е променила. Само, че...
Само, че е застинала във времето преди хиляди години, а в нея живеят само хората побиращи се в калъпът. Животът отдавна е напуснал градът-държава и днес той е просто едно селце. В него рядко идват нови хора, а и не остават дълго. Продължават нататък и дори не предполагат къде са били. Продължават нататък и търсят своята Атлантида. Някои може би ще я намерят и ще останат в нея.
Ще донесат със себе си живот и идеи. Все неща, което не се побират в един калъп.
Дори такъв направен от много мъдри хора...
....
Вълшебните думи
-Чичо, трябва да ми помогнеш. Идвай веднага!
-Не мога, малко Принцесо. Уморен съм, а и в момента съм зает с нещо. Не може ли по-късно?
- Не може! Защо възрастните по цял ден са уморени? Аз пък искам сега да дойдеш! Трябва да ми помогнеш.
-Добре де, малко Принцесо. Ще дойда, но няма ли първо да кажеш вълшебните думички.
-Вълшебни думички ли? Това да не е приказка. Вече съм голяма и знам, че вълшебници няма. Има фокусници и вълшебните думи са само за отвличане на вниманието.
-Не тези вълшебни думи, малко Принцесо. Някога, когато бях дете ни учеха, че с едни други малки вълшебни думички всичко става по-лесно. Например, ако някой ти подари нещо, какво трябва да му кажеш?
-Амии... Ако е нещо хубаво, ще му кажа да ми подари пак. Мисля, че ”Искам още!”, ще са подходящите вълшебни думички.
-Малка Принцесо!!!
-Добре де. Знам, че не за такива думички става въпрос. Само, че възрастните са странни. Искат от децата да използват думи, които те не казват никога. Когато възрастните искат нещо от мен казват думичките: Искам, Трябва, Забранявам ти, Не може и още цял куп от тези „вълшебни"думичкин. Аз пък трябва да казвам: Моля, Благодаря, Ако обичаш. Не разбирам нищо!
-И аз не разбирам, малко Принцесо! Права си, но има нещо, което наистина не разбираш. Всъщност и възрастните често не го разбират. Истинските вълшебни думи помагат. Помагат и на този, които ги казва, а и на този, за когото са предназначени. Когато са на място и са искрени, могат да преместят планини. Наистина могат!
Децата знаят това. Знаят силата на вълшебните думи и често ги използват. Възрастните, обаче забравят това. Всеки ден се сблъскват с други думи. Думи, като: трябва, искам, не може, забранявам ти. Не също са силни думи. понякога приличат на вълшебни думи. Понякога, дори ти се струва, че имат същата сила, както и истинските. Не е така, но възрастните не го разбират. Нямат време да спрат и да се замислят. Продължават и продължават да опитват, да преместят планините по пътят си, но никога не успяват.
Няма и да успеят, защото не помнят истинските вълшебни думички.
Тях ги знаят само децата...
-Чичо, благодаря ти!
-За какво, малка Принцесо? Още не съм ти помогнал. Сега идвам.
-Няма нужда, чичо. Ще се справя сама. А за думичките... Не може ли понякога да ги използвам, просто така? Нали са вълшебни и сила им не се губи?
-Не се губи, малко Принцесо! Силата на тези думи, не се губи никога!
....
-Не мога, малко Принцесо. Уморен съм, а и в момента съм зает с нещо. Не може ли по-късно?
- Не може! Защо възрастните по цял ден са уморени? Аз пък искам сега да дойдеш! Трябва да ми помогнеш.
-Добре де, малко Принцесо. Ще дойда, но няма ли първо да кажеш вълшебните думички.
-Вълшебни думички ли? Това да не е приказка. Вече съм голяма и знам, че вълшебници няма. Има фокусници и вълшебните думи са само за отвличане на вниманието.
-Не тези вълшебни думи, малко Принцесо. Някога, когато бях дете ни учеха, че с едни други малки вълшебни думички всичко става по-лесно. Например, ако някой ти подари нещо, какво трябва да му кажеш?
-Амии... Ако е нещо хубаво, ще му кажа да ми подари пак. Мисля, че ”Искам още!”, ще са подходящите вълшебни думички.
-Малка Принцесо!!!
-Добре де. Знам, че не за такива думички става въпрос. Само, че възрастните са странни. Искат от децата да използват думи, които те не казват никога. Когато възрастните искат нещо от мен казват думичките: Искам, Трябва, Забранявам ти, Не може и още цял куп от тези „вълшебни"думичкин. Аз пък трябва да казвам: Моля, Благодаря, Ако обичаш. Не разбирам нищо!
-И аз не разбирам, малко Принцесо! Права си, но има нещо, което наистина не разбираш. Всъщност и възрастните често не го разбират. Истинските вълшебни думи помагат. Помагат и на този, които ги казва, а и на този, за когото са предназначени. Когато са на място и са искрени, могат да преместят планини. Наистина могат!
Децата знаят това. Знаят силата на вълшебните думи и често ги използват. Възрастните, обаче забравят това. Всеки ден се сблъскват с други думи. Думи, като: трябва, искам, не може, забранявам ти. Не също са силни думи. понякога приличат на вълшебни думи. Понякога, дори ти се струва, че имат същата сила, както и истинските. Не е така, но възрастните не го разбират. Нямат време да спрат и да се замислят. Продължават и продължават да опитват, да преместят планините по пътят си, но никога не успяват.
Няма и да успеят, защото не помнят истинските вълшебни думички.
Тях ги знаят само децата...
-Чичо, благодаря ти!
-За какво, малка Принцесо? Още не съм ти помогнал. Сега идвам.
-Няма нужда, чичо. Ще се справя сама. А за думичките... Не може ли понякога да ги използвам, просто така? Нали са вълшебни и сила им не се губи?
-Не се губи, малко Принцесо! Силата на тези думи, не се губи никога!
....
Щурци под прозореца
Щурците се виновни. Знам, че са те но от това не ми става по-леко. Покривам главата си с възглавницата, но не помага. Запушвам ушите си с длани и се завъртам на другата страна, но пак ги чувам.
Свират ли свирят. Цял ден с това се занимават, а и през нощта продължават. Няма ли умора в тях? Кога спят? Защото аз искам да спя, но от тях не мога. Трябва да е от тях. Няма друга причина. Заспивам почти веднага, щом главата ми докосне възглавницата. Само понякога... Два или три пъти годишно не мога да заспя. Казват, че от нерви.
Нерви ли? Няма такова нещо при мен. Какво може да ме тревожи? Всичко е наред. Всичко в животът ми е подредено в рафтове и събира праха на времето. Наоколо светът се носи в луд галоп и виждам само преминаващите размазани силуети. Донякъде е добре в клетката, която съм си изградил, но всеки ден повтарям, че не я харесвам. Казвам, че искам да взема парцал и да избърша праха от рафтовете. Казвам, че ми се иска някой ден да сляза от влака и да походя пеш. Да видя силуетите отблизо и да стана един от тях.
Казвам... някой ден...
Дали го искам, обаче...
Сега искам само да заспя, но не мога. В далечината се чува воят на мотор. Приближава се и тръгва по улицата. На ъгълът чувам форсиране, свистене на спирачки, а после воят се отдалечава и заглъхва. Остават само щурците. Те са виновни. Скрибуцат, като оркестър от луди цигулари преди концерта. Настройват цигулките, късат струни и всеки си свири неговата мелодия. Не се интересуват, че не мога да спя.
Те са виновни. Не са нервите. Няма за какво. Нали искам промяната? Нима при първият не знак, а лек, едва доловим повей за промяна ще се уплаша? Някой друг може, но не и аз.
Само да спрат тези проклети щурци. Който е казал, че свирят хубаво сигурно не ги е слушал цяла нощ , когато не може да заспи.
Може би ги е слушал преди да си легне, а след това сънят е бил благосклонен към него. Може би, когато ги е слушал концертът вече е бил започнал. Диригентът е заел мястото си пред пулта, оправил е папионката си и е замахнал с палката. Сигурно музиката е била вълшебна.
Не ми остава нищо друго, освен да чакам диригента. Дали има такъв? Хубаво е и при хората да има. Замахва с плаката и всичко се подрежда. Не мислиш за промените, не се тревожиш на всеки завой на живота. Стоиш си в клетката и просто следваш с поглед палката...
Тихо е... Щурците млъкнаха. Сигурно диригентът е дошъл и след малко ще започне концертът.
Не. Не познах. Просто са почивали за малко и продължават с репетицията. Пък аз се замислям отново за тихият повей на промяната. Ако го пусна да ме докосне, може да се окаже, че зад него се крие ураган. Може пък да утихне преди да е набрал сила. Може да е просто вятър работа. Няма за какво да му мисля.
Само, че не мога да заспя. Не е от нервите. Щурците са виновни!
Няма ли най-после да млъкнат?
....
Свират ли свирят. Цял ден с това се занимават, а и през нощта продължават. Няма ли умора в тях? Кога спят? Защото аз искам да спя, но от тях не мога. Трябва да е от тях. Няма друга причина. Заспивам почти веднага, щом главата ми докосне възглавницата. Само понякога... Два или три пъти годишно не мога да заспя. Казват, че от нерви.
Нерви ли? Няма такова нещо при мен. Какво може да ме тревожи? Всичко е наред. Всичко в животът ми е подредено в рафтове и събира праха на времето. Наоколо светът се носи в луд галоп и виждам само преминаващите размазани силуети. Донякъде е добре в клетката, която съм си изградил, но всеки ден повтарям, че не я харесвам. Казвам, че искам да взема парцал и да избърша праха от рафтовете. Казвам, че ми се иска някой ден да сляза от влака и да походя пеш. Да видя силуетите отблизо и да стана един от тях.
Казвам... някой ден...
Дали го искам, обаче...
Сега искам само да заспя, но не мога. В далечината се чува воят на мотор. Приближава се и тръгва по улицата. На ъгълът чувам форсиране, свистене на спирачки, а после воят се отдалечава и заглъхва. Остават само щурците. Те са виновни. Скрибуцат, като оркестър от луди цигулари преди концерта. Настройват цигулките, късат струни и всеки си свири неговата мелодия. Не се интересуват, че не мога да спя.
Те са виновни. Не са нервите. Няма за какво. Нали искам промяната? Нима при първият не знак, а лек, едва доловим повей за промяна ще се уплаша? Някой друг може, но не и аз.
Само да спрат тези проклети щурци. Който е казал, че свирят хубаво сигурно не ги е слушал цяла нощ , когато не може да заспи.
Може би ги е слушал преди да си легне, а след това сънят е бил благосклонен към него. Може би, когато ги е слушал концертът вече е бил започнал. Диригентът е заел мястото си пред пулта, оправил е папионката си и е замахнал с палката. Сигурно музиката е била вълшебна.
Не ми остава нищо друго, освен да чакам диригента. Дали има такъв? Хубаво е и при хората да има. Замахва с плаката и всичко се подрежда. Не мислиш за промените, не се тревожиш на всеки завой на живота. Стоиш си в клетката и просто следваш с поглед палката...
Тихо е... Щурците млъкнаха. Сигурно диригентът е дошъл и след малко ще започне концертът.
Не. Не познах. Просто са почивали за малко и продължават с репетицията. Пък аз се замислям отново за тихият повей на промяната. Ако го пусна да ме докосне, може да се окаже, че зад него се крие ураган. Може пък да утихне преди да е набрал сила. Може да е просто вятър работа. Няма за какво да му мисля.
Само, че не мога да заспя. Не е от нервите. Щурците са виновни!
Няма ли най-после да млъкнат?
....
Медитация
Седнал съм в поза полу-лотос и съзерцавам пламъка на свещта. Изпълва ме чувство за лекота и щастие. Потапям се в светлината и се пренасям някъде далеч, където властват тишината и спокойствието.
Оммм....
Щастлив съм.
Снощи гледах новините. Омбудсманът на Републиката е установил след дългогодишно умуване, че лимитите върху дейността на лечебните заведения нарушават правата на гражданите и Конституцията.
Както е казал народът: ”По-добре много късно, отколкото никога”. След двайсетина години нещата ще се оправят.
Аз обаче съм щастлив, че днес съм здрав. Щастлив съм, защото съм се слял с времето и пространството, концентрирани в пламъка на свещта.
Оммм....
Един бивш премиер плаче за някакви вещици. Един настоящ твърди, че ще ги лови и дава на прокуратурата. Съдът ще ги пусне и всички ще са щастливи. Ако някой тръгне да брои, ще се окаже, че сме Страната на Вещиците.
Аз обаче съм щастлив. Моят свят е в центъра на пламъка. Там няма вещици. Всички знаят, че огънят пречиства.
Оммм....
Държавата ремонтирала сгради по цени на квадратен метър по-високи от годишния доход на някои от гражданите й.
Щастлив съм. В богата държава живея.
Оммм....
Продължава войната по пътищата...
Митьо Очите се поправил в затвора и бил на почивка в Казичене...
Партиите имали касиери във всяка митница....
123 хиляди души са загубили работата си през последната година...
Оммм....
Сливам се с пламъка....
60 хиляди души ще получат български паспорт накуп...Милиони българи мечтаят да са негър в Аблабама...
Някои вече са....
Оммм....
Щастлив съм. Вече съм част от пламъка и друго не ме интересува.
Искате ли да опитате?
Запалете една свещ и седнете удобно срещу нея! Погледнете право в пламъка! Отпуснете се и забравете всичко! Изпразнете съзнанието си от всичко! Повтаряйте:
-Аз съм добре! Аз съм щастливец! Не ме интересува външният свят! Не ме интересува нищо, освен сливането с безкрая! Тялото ми не съществува! Аз летя към пламъка! Влизам в него и вече сме едно цяло! Аз съм пеперуда! Аз съм щастлив!
Оммм....
Лесно е. Само пазете крилата си от пламъка....
Оммм....
Кръговрати на модата
Мразя да обикалям по магазините. Обикновено знам какво ми трябва и влизам в най-близкият изпречил се на пътят ми и купувам каквото ми трябва.
Вчера тръгвах да си купувам дънки. Нямам претенции за марката. Искам най-обикновени сини дънки. Влизам в първият магазин и обяснявам какво искам. Номера не е проблем, но това, което ми предлагат определено не е за мен. Дънки много, но или протрити, или със странни джобове, или с разни петна и бродерии.
Обяснявам пак, много бавно и подробно какво искам, но новите неща, които ми предлагат са далеч от представите ми за класически сини дънки. Продавачката с мила усмивка ме убеждава, че не знам какво искам. Дънките, които предлагали били последни модели и били на мода. Всички носели такива.
Измъквам се и хуквам към следващият магазин, но и там положението е същото и продължавам обиколката. След три часа крача към дома с торбичка в ръка, но не съм щастлив. Определено това, което съм купил не съвпада с първоначалните ми желания, а това, че е модерно не ме утешава никак. Сещам се, че в скоро време трябва да обикалям и за обувки и в главата ми изникват кошмарни нови и модерни модели приличащи на нещо средно между плавник на земноводно и нов модел бомбандировач.
Остава ми да си предам на модата, да си боядисам косата, да си продупча ухото, да си татуирам половината тяло и да се превърна в метросексуален модерен мъж, мечта за всяка жена.
Или пък...
Или пък понеже в модните тенденции има цикличност, да стисна зъби и да дочакам времената, когато нещата, които харесвам да нося пак ще дойдат на мода. Спомням си едно такова време и идилична картина изниква в паметта ми.
Вечер е и седим в кафенето под старото кестеново дърво. Лятното слънце още изгаря кожата там където я докосне, но ние сме млади и не ни пука от нищо. С колегите сме на стаж в малко крайморско градче. Годината е .... Пристигнали сме, но ръководителят на групата ни зарязва и заминава обратно към София, за да се занимава с дипломантите си. В завода не искат да сме редовни, а ние нямаме и голямо желание да настояваме. Спането е уредено и имаме една сбъдната мечта. Цял месец на морето.
Още първата вечер открихме кафенето под кестена. В градчето почти нямаше туристи, хората бяха любезни, а спокойствието ни очароваше.
Седяхме и наблюдавахме залеза уморени, но щастливи от факта, че сме млади и сме заедно. Говорехме за живота и бъдещето и стана въпрос и за модата. Поводът беше новата рокля на една колежка. Историята на роклята беше цяло приключение. Приятелка на братовчедката на майка и имала сестра, която познавала братовчеда на една продавачка в магазин за платове. С нейна помощ успели да купят от този десен, който бил произведен в много малко количество, за мостра на Пловдивският панаир. След това историята продължаваше с издирване на модел и добра шивачка, но резултата си струваше. Срещу мен седеше едно приказно създание, от което не можех да откъсна очи. И точно тогава...
С крайчеца на окото си мернах някакво познато петно, обърнах глава на там и за моя изненада видях едно разхождащо се момиче с рокличка със същият плат и кройка. Потърках очите си, но гледката не изчезна. Даже се умножи. Сред излязлото на вечерна разходка множество забелязах още едно познато петно. После още едно и още едно и...
Когато се обърнах към масата, колежката беше изчезнала някъде. Услужливата сервитьорка ни обясни, че по някакво велико чудо на социалистическото планиране и търговия, платът който в град А се купувал с връзки, в град Б е пуснат, като обезценен.
Колежката се върна след десет минути. Беше в друга рокля. Обясни смяната с това, че я била изцапала леко, а ние се направихме, че и вярваме. Само сервитьорката не сдържаше смехът си, идвайки към нас с пълната табла.
Историята не свършва тук, защото точно пред масата, таблата се обърна и се наложи по-голямата част от нас също да сменяват спешно дрехите си, но поне се посмяхме.
Седим в кафенето под кестена и последните отблясъци на слънцето галят короната му. Срещу мен облечено в стар раздърпан анцуг седи най-прекрасното създание на света...
Знам, че някой ден модата от .... година ще се върне. Ще седя в някое кафене, в някой малък град, а срещу мен ще седи най-прекрасното създание на света. Знам, че някога този ден ще настъпи, но няма да е същото.
Аз ще съм се променил необратимо...
....
Вчера тръгвах да си купувам дънки. Нямам претенции за марката. Искам най-обикновени сини дънки. Влизам в първият магазин и обяснявам какво искам. Номера не е проблем, но това, което ми предлагат определено не е за мен. Дънки много, но или протрити, или със странни джобове, или с разни петна и бродерии.
Обяснявам пак, много бавно и подробно какво искам, но новите неща, които ми предлагат са далеч от представите ми за класически сини дънки. Продавачката с мила усмивка ме убеждава, че не знам какво искам. Дънките, които предлагали били последни модели и били на мода. Всички носели такива.
Измъквам се и хуквам към следващият магазин, но и там положението е същото и продължавам обиколката. След три часа крача към дома с торбичка в ръка, но не съм щастлив. Определено това, което съм купил не съвпада с първоначалните ми желания, а това, че е модерно не ме утешава никак. Сещам се, че в скоро време трябва да обикалям и за обувки и в главата ми изникват кошмарни нови и модерни модели приличащи на нещо средно между плавник на земноводно и нов модел бомбандировач.
Остава ми да си предам на модата, да си боядисам косата, да си продупча ухото, да си татуирам половината тяло и да се превърна в метросексуален модерен мъж, мечта за всяка жена.
Или пък...
Или пък понеже в модните тенденции има цикличност, да стисна зъби и да дочакам времената, когато нещата, които харесвам да нося пак ще дойдат на мода. Спомням си едно такова време и идилична картина изниква в паметта ми.
Вечер е и седим в кафенето под старото кестеново дърво. Лятното слънце още изгаря кожата там където я докосне, но ние сме млади и не ни пука от нищо. С колегите сме на стаж в малко крайморско градче. Годината е .... Пристигнали сме, но ръководителят на групата ни зарязва и заминава обратно към София, за да се занимава с дипломантите си. В завода не искат да сме редовни, а ние нямаме и голямо желание да настояваме. Спането е уредено и имаме една сбъдната мечта. Цял месец на морето.
Още първата вечер открихме кафенето под кестена. В градчето почти нямаше туристи, хората бяха любезни, а спокойствието ни очароваше.
Седяхме и наблюдавахме залеза уморени, но щастливи от факта, че сме млади и сме заедно. Говорехме за живота и бъдещето и стана въпрос и за модата. Поводът беше новата рокля на една колежка. Историята на роклята беше цяло приключение. Приятелка на братовчедката на майка и имала сестра, която познавала братовчеда на една продавачка в магазин за платове. С нейна помощ успели да купят от този десен, който бил произведен в много малко количество, за мостра на Пловдивският панаир. След това историята продължаваше с издирване на модел и добра шивачка, но резултата си струваше. Срещу мен седеше едно приказно създание, от което не можех да откъсна очи. И точно тогава...
С крайчеца на окото си мернах някакво познато петно, обърнах глава на там и за моя изненада видях едно разхождащо се момиче с рокличка със същият плат и кройка. Потърках очите си, но гледката не изчезна. Даже се умножи. Сред излязлото на вечерна разходка множество забелязах още едно познато петно. После още едно и още едно и...
Когато се обърнах към масата, колежката беше изчезнала някъде. Услужливата сервитьорка ни обясни, че по някакво велико чудо на социалистическото планиране и търговия, платът който в град А се купувал с връзки, в град Б е пуснат, като обезценен.
Колежката се върна след десет минути. Беше в друга рокля. Обясни смяната с това, че я била изцапала леко, а ние се направихме, че и вярваме. Само сервитьорката не сдържаше смехът си, идвайки към нас с пълната табла.
Историята не свършва тук, защото точно пред масата, таблата се обърна и се наложи по-голямата част от нас също да сменяват спешно дрехите си, но поне се посмяхме.
Седим в кафенето под кестена и последните отблясъци на слънцето галят короната му. Срещу мен облечено в стар раздърпан анцуг седи най-прекрасното създание на света...
Знам, че някой ден модата от .... година ще се върне. Ще седя в някое кафене, в някой малък град, а срещу мен ще седи най-прекрасното създание на света. Знам, че някога този ден ще настъпи, но няма да е същото.
Аз ще съм се променил необратимо...
....
Кума Лиса
Разхождам си се аз и виждам срещу мен Кума Лиса. Върви наперено с поклащаща се походка, а опашката и се поклаща в такт. Вижда ме и се усмихва до уши и заситня към мен.
-Здравей! Направо съм очарована, че те виждам! Да знаеш колко добра работа ми свърши онзи ден. Много ти благодаря! Похвалих те и на Лъва, да знае, че може да разчита на теб. Само, че той май нещо ти е сърдит. Сигурно Мечката и Вълкът са му говорили лоши неща за теб. Нали ги знаеш какви са. Не могат да се понасят, но щом трябва да направят лошо на някой, веднага влизат в съюз. Ти не се тревожи! Аз съм на твоя страна и ако има проблеми ще те защитя!
Слушам я и някакво съмнение ме гъделичка, защото преди 10 минути съм се разделил с Лъва и останах цял. Опашката на Кума Лиса, обаче се люлее пред очите ми и се чувствам, като хипнотизиран.
Когато се опомням тя вече е отминала и с поклащаща се походка е продължила нататък. Опашката и се поклаща в някакъв омагьосан такт и не мога да откъсна очи от нея. Виждам, че от някъде се появява Мечката и Кума Лиса, бодро се запътва към нея. Върти опашката и започва да реди на висок глас:
-Здравей! Направо съм очарована, че те виждам! Да знаеш колко добра работа ми свърши онзи ден. Много ти благодаря! Похвалих те и на Лъва, да знае, че може да разчита на теб. Само, че той май нещо ти е сърдит...
Мечката слуша, застинала с отворени уста и широко отворени очи.
А опашката се люлее в омагьосан ритъм...
Разхождам си се аз след около месец, а срещу мене усмихнат до ушите си подскача Заекът.
- Какво си се захилил?- питам аз.- Обикновено изглеждаш все едно са ти потънали гемиите.
-Не чу ли вече? Кума Лиса го е закъсала здраво. Най-после се случи. Беше ми омръзнало хем да ме тормози всеки ден, хем да настройва другите срещу мен. Чакай да ти разкажа, че не ме сдържа.
Отишла Кума Лиса един ден за грозде. То било ниско, не като в приказката и се наяла до пръсване. Хубаво, ама точно тогава щракнал капана и я хванал за опашката. Дърпала се, дърпала се и накрая се освободила, но опашката останала в капана.
Побягнала и се скрила в дупката си. Цяла седмица не излизала, докато заздравяла раната. Едва изчакала да оздравее и хукнала първо при Лъвът.
-Здравей! Направо съм очарована, че те виждам! Изглеждаш прекрасно, но да знаеш вчера Мечката, какви лоши неща говори за теб!
Само, че вместо да я изслуша, Лъвът я халосал с лапа и и обърнал гръб. Претърколила се тя няколко пъти, станала изтупала праха и хукнала при Мечката.
-Здравей! Направо съм очарована, че те виждам! Преди малко видях Лъва. Само да знаеш, колко ти е ядосс...
Получила тупаник и от Мечката и седнала на пътеката да си облизва раните. От там минавал Вълкът и като го видяла, хукнала и към него, но забелязала лошо пламъче в очите му и сменила посоката.
Така и не разбрала, че докато я нямало Лъвът, Мечката и Вълкът си поговорили и си изяснили нещата. Та вече навсякъде в Гората цари мир и разбирателство. Само за едно ме е яд.
-За какво бе, Зайо?
-За какво ли? Защото толкова години все същата си беше, ама всички и гледахте опашката и и вярвахте. Значи не е важно, какви ги вършиш, а как си въртиш опашката. Аз ако я развъртя и моите ли глупости ще слушате с отворени уста?
Продължавам разходката усмихнат. Само за едно ме е яд.
Хората няма опашки. Защо тогава сме толкова податливи на приказките на Кума Лиса? Гледаме я с отворена уста и търсим с поглед несъществуващата опашка.
Дали причината е в опашката или в нас самите?
...
-Здравей! Направо съм очарована, че те виждам! Да знаеш колко добра работа ми свърши онзи ден. Много ти благодаря! Похвалих те и на Лъва, да знае, че може да разчита на теб. Само, че той май нещо ти е сърдит. Сигурно Мечката и Вълкът са му говорили лоши неща за теб. Нали ги знаеш какви са. Не могат да се понасят, но щом трябва да направят лошо на някой, веднага влизат в съюз. Ти не се тревожи! Аз съм на твоя страна и ако има проблеми ще те защитя!
Слушам я и някакво съмнение ме гъделичка, защото преди 10 минути съм се разделил с Лъва и останах цял. Опашката на Кума Лиса, обаче се люлее пред очите ми и се чувствам, като хипнотизиран.
Когато се опомням тя вече е отминала и с поклащаща се походка е продължила нататък. Опашката и се поклаща в някакъв омагьосан такт и не мога да откъсна очи от нея. Виждам, че от някъде се появява Мечката и Кума Лиса, бодро се запътва към нея. Върти опашката и започва да реди на висок глас:
-Здравей! Направо съм очарована, че те виждам! Да знаеш колко добра работа ми свърши онзи ден. Много ти благодаря! Похвалих те и на Лъва, да знае, че може да разчита на теб. Само, че той май нещо ти е сърдит...
Мечката слуша, застинала с отворени уста и широко отворени очи.
А опашката се люлее в омагьосан ритъм...
Разхождам си се аз след около месец, а срещу мене усмихнат до ушите си подскача Заекът.
- Какво си се захилил?- питам аз.- Обикновено изглеждаш все едно са ти потънали гемиите.
-Не чу ли вече? Кума Лиса го е закъсала здраво. Най-после се случи. Беше ми омръзнало хем да ме тормози всеки ден, хем да настройва другите срещу мен. Чакай да ти разкажа, че не ме сдържа.
Отишла Кума Лиса един ден за грозде. То било ниско, не като в приказката и се наяла до пръсване. Хубаво, ама точно тогава щракнал капана и я хванал за опашката. Дърпала се, дърпала се и накрая се освободила, но опашката останала в капана.
Побягнала и се скрила в дупката си. Цяла седмица не излизала, докато заздравяла раната. Едва изчакала да оздравее и хукнала първо при Лъвът.
-Здравей! Направо съм очарована, че те виждам! Изглеждаш прекрасно, но да знаеш вчера Мечката, какви лоши неща говори за теб!
Само, че вместо да я изслуша, Лъвът я халосал с лапа и и обърнал гръб. Претърколила се тя няколко пъти, станала изтупала праха и хукнала при Мечката.
-Здравей! Направо съм очарована, че те виждам! Преди малко видях Лъва. Само да знаеш, колко ти е ядосс...
Получила тупаник и от Мечката и седнала на пътеката да си облизва раните. От там минавал Вълкът и като го видяла, хукнала и към него, но забелязала лошо пламъче в очите му и сменила посоката.
Така и не разбрала, че докато я нямало Лъвът, Мечката и Вълкът си поговорили и си изяснили нещата. Та вече навсякъде в Гората цари мир и разбирателство. Само за едно ме е яд.
-За какво бе, Зайо?
-За какво ли? Защото толкова години все същата си беше, ама всички и гледахте опашката и и вярвахте. Значи не е важно, какви ги вършиш, а как си въртиш опашката. Аз ако я развъртя и моите ли глупости ще слушате с отворени уста?
Продължавам разходката усмихнат. Само за едно ме е яд.
Хората няма опашки. Защо тогава сме толкова податливи на приказките на Кума Лиса? Гледаме я с отворена уста и търсим с поглед несъществуващата опашка.
Дали причината е в опашката или в нас самите?
...
Всеки може да лети
Миналата седмица попаднах на клип по текста на Мадлен Алгафари- „Всички можем да летим”.
Хареса ми текста. Хареса ми и темата. Колко неща могат да се кажат по нея! Полетът на човешкото въображение е донесъл много за светът, в който живеем.
Исках да напиша и аз нещо. Текстът беше в главата ми, докато гледах клипа. Започвам да пиша, но след минута спирам. Нещо не е наред. Нещо не е точно.
Излизам на терасата и поглеждам планината срещу мен. Тежки облаци са захлупили небето, а през тях се прецежда призрачна светлина. Опирам се на перилото, затварям очи и поемам влажният въздух.
Мога да полетя...
Тежки дъждовни капки, понесени от вятъра ме удрят в лицето и отварям очи.
Не летя. За миг съм се пренесъл в друг свят, но през цялото време съм стъпил здраво на земята.
Всеки може да лети...
Дали? Изглежда лесно. Затваряш очи и правиш крачка напред. Понякога дори, не трябва да я правиш. Винаги ще се намери кой да те побутне.
А след това?
Летиш на крилете на въображението в един свят без граници. Лесно е...
Само, че често вместо нагоре и напред, падаш право надолу. Ожулените колене и лакти са най-лекото. Прекършени криле и дух, а после следва цял живот пълзене. Дали, когато си смачкан от живота можеш да полетиш? Дали, когато скръбта и болката са изпълнили всяка частица от теб, можеш да полетиш. Веднъж прекършени крилете, остават така за цял живот.
Съдбата е жестока. Удря без предупреждение и милост. Усмихва се ехидно и ти казва:
-Летене ли? Защо ти е това? Виж колко хубаво е да пълзиш. Безопасно е и никога не можеш да паднеш. Всеки може да пълзи...
Това е разрешено и похвално...
Сядам отново пред компютъра. Маркирам написаното, а после delete. От прозореца ме гледа черно екранче и надпис:”Пусни отначало”. Кликвам и клипът тръгва отново.
Всички можем да летим. Да, бе! Няма начин да стане!
Всъщност има един начин. Докато гледам клипа разбирам, че има начин да полетиш, дори и с пречупени криле. Има начин да полетиш и то без да се страхуваш, че ще паднеш. Има начин.
Винаги можеш да полетиш на крилете на другите. Дори да си смачкан, с пречупени криле и душа. Тук природните закони не важат. Това, което човек не може да направи сам, двама го правят лесно.
Клипът отново е свършил, но го пускам отново и политам на крилете на другите. Преживяването си струва.
Нека полетим заедно поне за минута.
...
Хареса ми текста. Хареса ми и темата. Колко неща могат да се кажат по нея! Полетът на човешкото въображение е донесъл много за светът, в който живеем.
Исках да напиша и аз нещо. Текстът беше в главата ми, докато гледах клипа. Започвам да пиша, но след минута спирам. Нещо не е наред. Нещо не е точно.
Излизам на терасата и поглеждам планината срещу мен. Тежки облаци са захлупили небето, а през тях се прецежда призрачна светлина. Опирам се на перилото, затварям очи и поемам влажният въздух.
Мога да полетя...
Тежки дъждовни капки, понесени от вятъра ме удрят в лицето и отварям очи.
Не летя. За миг съм се пренесъл в друг свят, но през цялото време съм стъпил здраво на земята.
Всеки може да лети...
Дали? Изглежда лесно. Затваряш очи и правиш крачка напред. Понякога дори, не трябва да я правиш. Винаги ще се намери кой да те побутне.
А след това?
Летиш на крилете на въображението в един свят без граници. Лесно е...
Само, че често вместо нагоре и напред, падаш право надолу. Ожулените колене и лакти са най-лекото. Прекършени криле и дух, а после следва цял живот пълзене. Дали, когато си смачкан от живота можеш да полетиш? Дали, когато скръбта и болката са изпълнили всяка частица от теб, можеш да полетиш. Веднъж прекършени крилете, остават така за цял живот.
Съдбата е жестока. Удря без предупреждение и милост. Усмихва се ехидно и ти казва:
-Летене ли? Защо ти е това? Виж колко хубаво е да пълзиш. Безопасно е и никога не можеш да паднеш. Всеки може да пълзи...
Това е разрешено и похвално...
Сядам отново пред компютъра. Маркирам написаното, а после delete. От прозореца ме гледа черно екранче и надпис:”Пусни отначало”. Кликвам и клипът тръгва отново.
Всички можем да летим. Да, бе! Няма начин да стане!
Всъщност има един начин. Докато гледам клипа разбирам, че има начин да полетиш, дори и с пречупени криле. Има начин да полетиш и то без да се страхуваш, че ще паднеш. Има начин.
Винаги можеш да полетиш на крилете на другите. Дори да си смачкан, с пречупени криле и душа. Тук природните закони не важат. Това, което човек не може да направи сам, двама го правят лесно.
Клипът отново е свършил, но го пускам отново и политам на крилете на другите. Преживяването си струва.
Нека полетим заедно поне за минута.
...
Детето в нас
-Чичо, нали и ти си бил ли някога дете?
-Разбира се, малка Принцесо. Всеки е бил дете, преди да порасне. Защо питаш?
-Защото всички възрастни казват, че са били деца и искали пак да станат. Какво му е толкова хубавото да си дете? Всеки по-голям от тебе ти определя правила. Това е хубаво, а другото лошо, това трябва, а това не. Когато си бил дете и на теб ли са казвали същото?
-Същото си беше, малка Принцесо. Като се замисля и ме понатупваха, когато не слушах. Въпреки това и аз понякога искам да съм отново дете. Когато си дете можеш да пееш, да се смееш високо, да подскачаш от радост и още хиляди дребни неща. За възрастните те са забранени. Ако ги направиш, веднага ще те посочат с пръст и ще кажат, че си луд. Затова обикновено децата не искат да пораснат и да бъдат оковани в скучният свят на възрастните. Помниш ли Питър Пан и Изгубените момчета?
-Това непослушното момче, което все пренебрегваше Тинкър Бел ли? Защо трябва да го помня?
-Малка Принцесо, май трябва да прочетеш пак книгата.
-Не съм я чела? Гледах филмчето на „Дисни”. Така и не разбирам, защо възрастните не могат да правят, каквото си поискат. Те са големи и силни и никой не може да им издърпа ушите.
-Май трябва да започна отначало, малка Принцесо. Ще се опитам да ти го обясня по-просто. Децата са като чисто бял лист хартия. Попиват околният свят и всичко оставя следи върху листа. Той е голям и има много място, но малко по-малко се изпълва и вече няма място. Колкото повече е пълен листа, толкова повече тежи. Когато листа се напълни ставаш възрастен човек. Върху листа има много хубави неща, но има записани и много забрани. Точно те пречат на възрастните хора, да се отпуснат и да правят нещата, които наистина искат. Възрастните постоянно правят справка в листа, какво може и какво не...
-Чичо, ами не може ли просто да изтрият от листа нещата, които не им харесват и пак да правят нещата, които харесват? Нали постоянно повтарят, че искат да станат пак деца? Пък и казват, че старите хора били като малки деца. Сигурно ако много искат, могат да го направят.
-Сигурно могат, малка Принцесо. Сигурно от листа могат да се изтрият много неща. Времето е най-добрата гумичка. Лошото е, че трудно можем да избираме какво да изтрием и какво да остане. Обикновено времето трие безразборно нещата на листа. Сигурно често си чувала, как възрастните търсят детето в себе си?
-Чувала съм. Дали пък времето не изтрива и детето, а възрастните го търсят напразно?
-Не го изтрива, малка Принцесо. Нищо не може да изтрие детето в нас. Просто, когато го търсим минаваме покрай него, но не можем да го познаем. Търсим едно щастливо дете, а във възрастните него го няма. Има едно объркано и уплашено от много съвети и забрани дете. Свило се е в ъгъла и мълчи. Свикнало е да му се карат и да го наказват за всичко и се е затворило в черупката си. Много рядко в очите му проблясва игривото пламъче на детството.
Затова почти никой не може да го намери. Затова и умните деца, не искат да пораснат. Затова и всеки възрастен, иска да стане поне за малко отново детето, което е бил. Разбра ли, малко Принцесо?
-Мисля, че да, но още искам да порасна. Щом детето си остава в нас, сигурно може да си остане същото. Сигурно може да вземе гумичка и молив и да изтрие всички лоши неща от листа и да рисува, рисува...
Сигурно може. Трябва да има начин!
-Пожелавам ти да успееш, малко Принцесо! Къде тръгна?
-Ще си пусна пак филмчето за Питър Пан. Може пък да не е чак толкова лошо момче.
....
-Разбира се, малка Принцесо. Всеки е бил дете, преди да порасне. Защо питаш?
-Защото всички възрастни казват, че са били деца и искали пак да станат. Какво му е толкова хубавото да си дете? Всеки по-голям от тебе ти определя правила. Това е хубаво, а другото лошо, това трябва, а това не. Когато си бил дете и на теб ли са казвали същото?
-Същото си беше, малка Принцесо. Като се замисля и ме понатупваха, когато не слушах. Въпреки това и аз понякога искам да съм отново дете. Когато си дете можеш да пееш, да се смееш високо, да подскачаш от радост и още хиляди дребни неща. За възрастните те са забранени. Ако ги направиш, веднага ще те посочат с пръст и ще кажат, че си луд. Затова обикновено децата не искат да пораснат и да бъдат оковани в скучният свят на възрастните. Помниш ли Питър Пан и Изгубените момчета?
-Това непослушното момче, което все пренебрегваше Тинкър Бел ли? Защо трябва да го помня?
-Малка Принцесо, май трябва да прочетеш пак книгата.
-Не съм я чела? Гледах филмчето на „Дисни”. Така и не разбирам, защо възрастните не могат да правят, каквото си поискат. Те са големи и силни и никой не може да им издърпа ушите.
-Май трябва да започна отначало, малка Принцесо. Ще се опитам да ти го обясня по-просто. Децата са като чисто бял лист хартия. Попиват околният свят и всичко оставя следи върху листа. Той е голям и има много място, но малко по-малко се изпълва и вече няма място. Колкото повече е пълен листа, толкова повече тежи. Когато листа се напълни ставаш възрастен човек. Върху листа има много хубави неща, но има записани и много забрани. Точно те пречат на възрастните хора, да се отпуснат и да правят нещата, които наистина искат. Възрастните постоянно правят справка в листа, какво може и какво не...
-Чичо, ами не може ли просто да изтрият от листа нещата, които не им харесват и пак да правят нещата, които харесват? Нали постоянно повтарят, че искат да станат пак деца? Пък и казват, че старите хора били като малки деца. Сигурно ако много искат, могат да го направят.
-Сигурно могат, малка Принцесо. Сигурно от листа могат да се изтрият много неща. Времето е най-добрата гумичка. Лошото е, че трудно можем да избираме какво да изтрием и какво да остане. Обикновено времето трие безразборно нещата на листа. Сигурно често си чувала, как възрастните търсят детето в себе си?
-Чувала съм. Дали пък времето не изтрива и детето, а възрастните го търсят напразно?
-Не го изтрива, малка Принцесо. Нищо не може да изтрие детето в нас. Просто, когато го търсим минаваме покрай него, но не можем да го познаем. Търсим едно щастливо дете, а във възрастните него го няма. Има едно объркано и уплашено от много съвети и забрани дете. Свило се е в ъгъла и мълчи. Свикнало е да му се карат и да го наказват за всичко и се е затворило в черупката си. Много рядко в очите му проблясва игривото пламъче на детството.
Затова почти никой не може да го намери. Затова и умните деца, не искат да пораснат. Затова и всеки възрастен, иска да стане поне за малко отново детето, което е бил. Разбра ли, малко Принцесо?
-Мисля, че да, но още искам да порасна. Щом детето си остава в нас, сигурно може да си остане същото. Сигурно може да вземе гумичка и молив и да изтрие всички лоши неща от листа и да рисува, рисува...
Сигурно може. Трябва да има начин!
-Пожелавам ти да успееш, малко Принцесо! Къде тръгна?
-Ще си пусна пак филмчето за Питър Пан. Може пък да не е чак толкова лошо момче.
....
Размисли на опашката
Поглеждам си нервно часовника, а след това се повдигам на пръсти и се опитвам да видя началото. Далече е и се отказвам. Обръщам поглед назад, но факта, че след мен има други не ме успокоява.
Опашките са важен социален елемент. Замислям се, колко ли време от съзнателният си живот съм прекарал строен в редицата от хора. Не мога да пресметна, но най-точният отговор е много.
Редицата от хора пред мен се люшва, чува се ръмжене примесено с кудкудякане и шумът ме изкарва от унеса.
Опашките не са място за философски размишления и веднага забелязвам, че съм наказан за това. Пред мен се е намърдала някаква едра лелка, която е вторачила поглед право напред и се прави на невинна.
Махвам с ръка, защото от опит знам, че спорът в тези случаи е безнадежден и поглеждам напред за да установя причината за вълнението. Някакъв човечец , облечен с вълнено елече въпреки жегата се е намърдал най-отпред. Извадил е и продължава да вади от чанти и джобове омачкани хартийки и ги е струпал на гишето.
Поглежда назад, примигва с очи и сваляйки каскета със спокоен глас обяснява:
-Аз само да питам за нещо. Не се пререждам, ама вчера ме върнаха, а пък рейса тръгва след десет минути.-След това безразличен към протестите продължава да вади хартийки от джобовете си.
Редицата от хора отново започва да се люшка заканително, но после уморено застива.
Отново се замислям над явлението. Преди години, като последен наивник мислех, че с настъпването на пазарни отношения опашките ще изчезнат. Мислех, че причината за тях е, че някой не е заинтересован да си свърши работата.
Да, ама не! Висенето на опашки си продължава с пълна сила. Дефицитни стоки и услуги?
И това не е. Спомням си един период през една студена зима, когато се редяхме на опашки за хляб. Уж нямало жито, пък накрая се оказа, че имало достатъчно и за износ.
В града имаше две частни фурни, които отваряха в 6.30 часа. Първите в редиците пред вратите им застъпваха на дежурство два часа по-рано. Аз застъпвах първа смяна, а брат ми идваше да ме смени към 6.20. Притиснати един до друг в студа, с хората се опознахме добре и даже си имах любимка. Така и не разбрах коя е. От плътната топка дрехи се показваха само очите, а както и да променях времето на идване, най-доброто ми постижение беше дистанция от пет човека.
Пак се отклоних от темата, а и докато въздишах по младостта още двама ме бяха прередили. На всичко отгоре, някой от опашката е забелязал, че докато ние се редим чинно, през задната врата си влизат хора без да се редят. Опашката отново избухва за минута две, а после уморено застива в безразличие.
Поглеждам часовникът си и с периферното зрение виждам, как през страничната врата се намъква още един „свой” човек.
И ме осенява „прозрение”. Всъщност опашките не са заради това, че някой не си е свършил работата. Опашките се образуват, точно защото някой много добре си знае работата. Знае си я и още как! Защото ако някоя услуга или стока е лесно достъпна, цената и пада. Става най-обикновено нещо. Няма странични врати, няма „услуги”, няма ”смазване”, няма „аз на тебе, ти на мене”. Няма...
Пък ние будалите ще си се редим, ще ръмжим и ще кудкудякаме, а после пак наредени чинно като овчици, ще пристъпваме към поредното място за стригане.
Винаги съм го знаел, но сега си го казах и на глас. Хората от опашката ме погледнаха странно и пак овесиха носове в очакване на редът си.
И аз след като за пореден път си погледнах часовника, пристъпих крачка напред и с облекчение установих, че е дошъл моят ред.
Свърши се! Успях! Чувствам се все едно съм завършил пръв в маратонско бягане. Чувствам се отлично поне за сега. Ще запазя това чувство, до...
Докато попадна на друго място, където някой си знае работата. До следващата опашка...
Беее...
Ббеее-ееее...
....
Опашките са важен социален елемент. Замислям се, колко ли време от съзнателният си живот съм прекарал строен в редицата от хора. Не мога да пресметна, но най-точният отговор е много.
Редицата от хора пред мен се люшва, чува се ръмжене примесено с кудкудякане и шумът ме изкарва от унеса.
Опашките не са място за философски размишления и веднага забелязвам, че съм наказан за това. Пред мен се е намърдала някаква едра лелка, която е вторачила поглед право напред и се прави на невинна.
Махвам с ръка, защото от опит знам, че спорът в тези случаи е безнадежден и поглеждам напред за да установя причината за вълнението. Някакъв човечец , облечен с вълнено елече въпреки жегата се е намърдал най-отпред. Извадил е и продължава да вади от чанти и джобове омачкани хартийки и ги е струпал на гишето.
Поглежда назад, примигва с очи и сваляйки каскета със спокоен глас обяснява:
-Аз само да питам за нещо. Не се пререждам, ама вчера ме върнаха, а пък рейса тръгва след десет минути.-След това безразличен към протестите продължава да вади хартийки от джобовете си.
Редицата от хора отново започва да се люшка заканително, но после уморено застива.
Отново се замислям над явлението. Преди години, като последен наивник мислех, че с настъпването на пазарни отношения опашките ще изчезнат. Мислех, че причината за тях е, че някой не е заинтересован да си свърши работата.
Да, ама не! Висенето на опашки си продължава с пълна сила. Дефицитни стоки и услуги?
И това не е. Спомням си един период през една студена зима, когато се редяхме на опашки за хляб. Уж нямало жито, пък накрая се оказа, че имало достатъчно и за износ.
В града имаше две частни фурни, които отваряха в 6.30 часа. Първите в редиците пред вратите им застъпваха на дежурство два часа по-рано. Аз застъпвах първа смяна, а брат ми идваше да ме смени към 6.20. Притиснати един до друг в студа, с хората се опознахме добре и даже си имах любимка. Така и не разбрах коя е. От плътната топка дрехи се показваха само очите, а както и да променях времето на идване, най-доброто ми постижение беше дистанция от пет човека.
Пак се отклоних от темата, а и докато въздишах по младостта още двама ме бяха прередили. На всичко отгоре, някой от опашката е забелязал, че докато ние се редим чинно, през задната врата си влизат хора без да се редят. Опашката отново избухва за минута две, а после уморено застива в безразличие.
Поглеждам часовникът си и с периферното зрение виждам, как през страничната врата се намъква още един „свой” човек.
И ме осенява „прозрение”. Всъщност опашките не са заради това, че някой не си е свършил работата. Опашките се образуват, точно защото някой много добре си знае работата. Знае си я и още как! Защото ако някоя услуга или стока е лесно достъпна, цената и пада. Става най-обикновено нещо. Няма странични врати, няма „услуги”, няма ”смазване”, няма „аз на тебе, ти на мене”. Няма...
Пък ние будалите ще си се редим, ще ръмжим и ще кудкудякаме, а после пак наредени чинно като овчици, ще пристъпваме към поредното място за стригане.
Винаги съм го знаел, но сега си го казах и на глас. Хората от опашката ме погледнаха странно и пак овесиха носове в очакване на редът си.
И аз след като за пореден път си погледнах часовника, пристъпих крачка напред и с облекчение установих, че е дошъл моят ред.
Свърши се! Успях! Чувствам се все едно съм завършил пръв в маратонско бягане. Чувствам се отлично поне за сега. Ще запазя това чувство, до...
Докато попадна на друго място, където някой си знае работата. До следващата опашка...
Беее...
Ббеее-ееее...
....
Мигове в градината
Ябълка
Подариха ми ябълка.
С идеална форма, нито малка нито прекалено голяма, тя прилепна в ръката ми. Още когато я поех в ръка и усетих топлината и разбрах, че това не е просто ябълка.
Това беше цяла съкровище. Златистата и кожа блестеше под слънчевите лъчи изпъстрена с едва забележими лунички.
Огледах я внимателно, но не открих никакъв дефект. Не мога да откъсна очи от нея, а устата ми се пълни със слюнка в предчувствие на мига, когато ще отхапя от нея.
Притварям очи и отварям уста, но в последният момент ръката ми се спира.
Не мога! Не мога да забия зъби в това съкровище.
Реших да си я запазя, но в следващият момент се сетих, че материята, от която е направена не е вечна. След седмица или месец, тя вече няма да е същата. Ще се появят петна, кожата и ще загуби блясъкът си и бавно, но неумолимо.
Докато се чудя, обаче в главата ми изниква една приказка. Американска приказка. За едно бедно, но умно момче, което намерило една ябълка. Вместо да се полакоми, обаче и я изяде, както би направило всяко нормално момче, то я продало за един долар. С парите не си купило кока-кола, а взело други две ябълки, които също продало по-скъпо и така нататък. След ябълките почнало да купува нефтени кладенци и банки и заживяло щастливо, до старини.
Идеята ми харесва и решавам още в понеделник да изляза на пазара на ябълки. Такава хубава ябълка не може веднага да не намери купувач.
След това е лесно. Пътят е очертан и продължавам по него. Вместо нефтени кладенци, ще се включа в доставката на природен газ и ядрената енергетика. Днес там е са парите.
Речено сторено, но докато чакам понеделника се замислям как ще харча парите.
Първо ще тръгна на път. Ще обиколя земното кълбо и ще отида на всички интересни места, за които съм чел или гледал филми. Колебая се само, от къде да започна. Само, че се сещам, че мразя да тръгвам на път. Пътуването е приятно, но подготовката и заминаването са си неприятни.
Тогава ще си избера някое красиво и приятно местенце и ще се пренеса там. Само трябва да се разровя из нета и да проверя как вървят на черно малките островчета. Преди година гледах снимки от островът на Михаел Шумахер и ми хареса много.
Само, че се сещам за жегата и тайфуните в тези райони и се отказвам и от тази идея. По-добре да си купя някое градче в България. Ето например Дупница в момента е без стопанин.
Може и да не е там. В България има и по-хубави места.
Ще си оградя с бетонна стена я някой планински връх, я последната плажна ивица край морето и ще си построя къщичка.
Малка американска къщичка, на два етажа. От друга страна пък, защо да се ограничавам до два етажа? Ще си вдигна повечко. Около стотина етажа мисля, че ще ми стигнат. Нека има място и за гости.
Пък и защо къщичката да е само една? Място ще имам колкото искам.
Стигнах и до колите. Определено „Ролс Ройс”-ът никога не ми е харесвал, но за пред хората ще трябва да имам поне два. Разбира се и едно „Ферари”-червено. Само, че при нашите лоши пътища не знам къде ще го карам. Още на първият километър ще хлътна в някоя дупка и :
Хрус....
Звукът не идва от въображаемото ферари, а от сблъсъкът на зъбите ми с последните остатъци от огризката на ябълката. Докато съм мечтал, съм успял да я изям цялата.
Сбогом, островче!
Сбогом, малка къщичке на сто етажа!
Сбогом, червено ферари...
Сбогом...
Странно, но не съжалявам. Още усещам вкусът в устата си и повярвайте, той е дори по-добър отколкото си представях.
Утре ще попитам от къде са взели тази ябълка и ще си купя и аз. Няма да са хубави като днешната. Сигурно тя е била единствена и неповторима, но поне ще ми напомнят за нея.
Няма да ги препродавам. Ще ги раздам на хората около мен. Може пък някой от тях да тръгне по пътят на американската приказка, но се надявам повечето просто да си изядат ябълката.
....
С идеална форма, нито малка нито прекалено голяма, тя прилепна в ръката ми. Още когато я поех в ръка и усетих топлината и разбрах, че това не е просто ябълка.
Това беше цяла съкровище. Златистата и кожа блестеше под слънчевите лъчи изпъстрена с едва забележими лунички.
Огледах я внимателно, но не открих никакъв дефект. Не мога да откъсна очи от нея, а устата ми се пълни със слюнка в предчувствие на мига, когато ще отхапя от нея.
Притварям очи и отварям уста, но в последният момент ръката ми се спира.
Не мога! Не мога да забия зъби в това съкровище.
Реших да си я запазя, но в следващият момент се сетих, че материята, от която е направена не е вечна. След седмица или месец, тя вече няма да е същата. Ще се появят петна, кожата и ще загуби блясъкът си и бавно, но неумолимо.
Докато се чудя, обаче в главата ми изниква една приказка. Американска приказка. За едно бедно, но умно момче, което намерило една ябълка. Вместо да се полакоми, обаче и я изяде, както би направило всяко нормално момче, то я продало за един долар. С парите не си купило кока-кола, а взело други две ябълки, които също продало по-скъпо и така нататък. След ябълките почнало да купува нефтени кладенци и банки и заживяло щастливо, до старини.
Идеята ми харесва и решавам още в понеделник да изляза на пазара на ябълки. Такава хубава ябълка не може веднага да не намери купувач.
След това е лесно. Пътят е очертан и продължавам по него. Вместо нефтени кладенци, ще се включа в доставката на природен газ и ядрената енергетика. Днес там е са парите.
Речено сторено, но докато чакам понеделника се замислям как ще харча парите.
Първо ще тръгна на път. Ще обиколя земното кълбо и ще отида на всички интересни места, за които съм чел или гледал филми. Колебая се само, от къде да започна. Само, че се сещам, че мразя да тръгвам на път. Пътуването е приятно, но подготовката и заминаването са си неприятни.
Тогава ще си избера някое красиво и приятно местенце и ще се пренеса там. Само трябва да се разровя из нета и да проверя как вървят на черно малките островчета. Преди година гледах снимки от островът на Михаел Шумахер и ми хареса много.
Само, че се сещам за жегата и тайфуните в тези райони и се отказвам и от тази идея. По-добре да си купя някое градче в България. Ето например Дупница в момента е без стопанин.
Може и да не е там. В България има и по-хубави места.
Ще си оградя с бетонна стена я някой планински връх, я последната плажна ивица край морето и ще си построя къщичка.
Малка американска къщичка, на два етажа. От друга страна пък, защо да се ограничавам до два етажа? Ще си вдигна повечко. Около стотина етажа мисля, че ще ми стигнат. Нека има място и за гости.
Пък и защо къщичката да е само една? Място ще имам колкото искам.
Стигнах и до колите. Определено „Ролс Ройс”-ът никога не ми е харесвал, но за пред хората ще трябва да имам поне два. Разбира се и едно „Ферари”-червено. Само, че при нашите лоши пътища не знам къде ще го карам. Още на първият километър ще хлътна в някоя дупка и :
Хрус....
Звукът не идва от въображаемото ферари, а от сблъсъкът на зъбите ми с последните остатъци от огризката на ябълката. Докато съм мечтал, съм успял да я изям цялата.
Сбогом, островче!
Сбогом, малка къщичке на сто етажа!
Сбогом, червено ферари...
Сбогом...
Странно, но не съжалявам. Още усещам вкусът в устата си и повярвайте, той е дори по-добър отколкото си представях.
Утре ще попитам от къде са взели тази ябълка и ще си купя и аз. Няма да са хубави като днешната. Сигурно тя е била единствена и неповторима, но поне ще ми напомнят за нея.
Няма да ги препродавам. Ще ги раздам на хората около мен. Може пък някой от тях да тръгне по пътят на американската приказка, но се надявам повечето просто да си изядат ябълката.
....
Днес и вчера
Днес беше един от многото безлични дни, които няма да запомня с нищо. Хвърлих доста усилия и съм уморен, но за моя изненада, когато тегля чертата в графата свършени задачи, няма нищо. Празно... Нула...
Не може да бъде! Денят започна нормално и имах цял куп планове. Планове от вчера. Втурнах се в надпревара с времето и мислех, че ще свърша всички. Денят вече отминава и аз седя уморен и замислен и се чудя, какво всъщност съм направил. Времето е изтекло през пръстите без да го усетя.
Сещам се за нещо свършено и се усмихвам, но усмивката ми бързо се стопява. Вярно, че е свършено, но не днес. Свърших тази задача вчера.
Пак се напрягам и с изненада установявам, че вчерашният ден е бил доста успешен за мен. Отметнал съм цял куп задачи, само че...
Само, че странно защо го установявам чак сега. Вчера доколкото си спомням не беше така. Струваше ми се, че за пореден път денят ми е бил пропилян. Поредният безличен ден.
Всъщност не е бил. Може би умората и напрежението ми пречат да направя реална оценка на днешният си ден. Дали само с мен е така?
Поглеждам новините и виждам, че днешните новини преобладават. Само, че изброени някак припряно, все едно някой е бързал да не пропусне нещо. Дори анализите са припрени и смачкани от скоростта.
Значи все пак днешният ден съществува. Прелитащ като експрес покрай нас. След него остана само заглъхването на ушите и ни трябва време да се отърсим и разберем, какво се е случило.
Светът бърза. Светът бърза за утре, а днешният ден е само сива статистика. Утре ще правим анализите и с изненада ще установим, каква сме я надробили днес. Ще се радваме или ще съжаляваме за направеното и ще продължим спринта си напред.
Напред към бъдещето. Бързо, бързо, по-бързо...
Усещам, че и аз съм понесен от този поток. Мислех си, че откакто навърших четиридесетте, не бързам вече за никъде, но всъщност продължавам да се нося с шеметна скорост по течението.
Всъщност не съвсем. Въпреки умората има неща от днешният ден, които си спомням. Това са моментите, които са ме накарали да се усмихна или намръщя, да се почувствам щастлив или тъжен. В тези моменти времето е забавило своят ход за малко. Спомням си ги ясно и това не се нуждае от оценки и анализи. Тях ще правя утре, когато днешният ден ще е отминал и ще се нарича вече е „вчера”.
Или пък няма. Дори да имам задачи ще ги отложа за друг ден. Не само заради почивните дни. Просто ще се опитам за пореден път да забавя темпото и в края на денят да съм с нула изпълнени задачи, но да съм по-богат на впечатления.
Тогава днешният ден ще продължи по-дълго. Той е най-важният, нали?
....
Не може да бъде! Денят започна нормално и имах цял куп планове. Планове от вчера. Втурнах се в надпревара с времето и мислех, че ще свърша всички. Денят вече отминава и аз седя уморен и замислен и се чудя, какво всъщност съм направил. Времето е изтекло през пръстите без да го усетя.
Сещам се за нещо свършено и се усмихвам, но усмивката ми бързо се стопява. Вярно, че е свършено, но не днес. Свърших тази задача вчера.
Пак се напрягам и с изненада установявам, че вчерашният ден е бил доста успешен за мен. Отметнал съм цял куп задачи, само че...
Само, че странно защо го установявам чак сега. Вчера доколкото си спомням не беше така. Струваше ми се, че за пореден път денят ми е бил пропилян. Поредният безличен ден.
Всъщност не е бил. Може би умората и напрежението ми пречат да направя реална оценка на днешният си ден. Дали само с мен е така?
Поглеждам новините и виждам, че днешните новини преобладават. Само, че изброени някак припряно, все едно някой е бързал да не пропусне нещо. Дори анализите са припрени и смачкани от скоростта.
Значи все пак днешният ден съществува. Прелитащ като експрес покрай нас. След него остана само заглъхването на ушите и ни трябва време да се отърсим и разберем, какво се е случило.
Светът бърза. Светът бърза за утре, а днешният ден е само сива статистика. Утре ще правим анализите и с изненада ще установим, каква сме я надробили днес. Ще се радваме или ще съжаляваме за направеното и ще продължим спринта си напред.
Напред към бъдещето. Бързо, бързо, по-бързо...
Усещам, че и аз съм понесен от този поток. Мислех си, че откакто навърших четиридесетте, не бързам вече за никъде, но всъщност продължавам да се нося с шеметна скорост по течението.
Всъщност не съвсем. Въпреки умората има неща от днешният ден, които си спомням. Това са моментите, които са ме накарали да се усмихна или намръщя, да се почувствам щастлив или тъжен. В тези моменти времето е забавило своят ход за малко. Спомням си ги ясно и това не се нуждае от оценки и анализи. Тях ще правя утре, когато днешният ден ще е отминал и ще се нарича вече е „вчера”.
Или пък няма. Дори да имам задачи ще ги отложа за друг ден. Не само заради почивните дни. Просто ще се опитам за пореден път да забавя темпото и в края на денят да съм с нула изпълнени задачи, но да съм по-богат на впечатления.
Тогава днешният ден ще продължи по-дълго. Той е най-важният, нали?
....
Не е твоя работа
-Чичо, искам сладолед!
-Вече изяде три, малко Принцесо! Ще те заболи гърлото.
-Гърлото не боли от сладолед, а от безалкохолни, чичо. Четох за това във вестника.
-Вестниците не са за теб, малко Принцесо! Още си малка, гледай си книжките с картинки. Има кой да решава вместо теб.
-Чичо, защо този човек, който тича открадна портмонето на бабата.
-Не е твоя работа, малка Принцесо! Има си полиция, за да се занимава с това.
-Чичо, ама защо полицаят вместо да подгони крадеца, се обърна на другата страна и продължи да си люпи семки?
-Не е твоя работа, малка Принцесо! Полицаят си има началници, те ще му търсят сметка. Искаш ли да ти взема и на теб пакетче семки?
-Чичо, защо този чичко бие жена си на улицата и никой не му казва, че не е хубаво?
-Не е твоя работа, малка Принцесо! Малка си още за да разбереш. Нали искаше да ти взема сладолед? Хайде, от мен да мине, но за днес ти е последен.
-Чичо, защо тази кола е паркирана на детската площадка? Паркингът е на пет метра и е празен.
-Не е твоя работа, малко Принцесо! Нито колата, нито детската площадка са наши.
-Чичо! Чичо, виж този чичко, как взе чуждо колело!
....
-Чичо!
-Не е твоя работа, малка Принцесо! Има неща, които ще разбереш, когато пораснеш.
- Ама, чичо бе! Това беше твоето колело!
-Не е твоя....
...
....
-Вече изяде три, малко Принцесо! Ще те заболи гърлото.
-Гърлото не боли от сладолед, а от безалкохолни, чичо. Четох за това във вестника.
-Вестниците не са за теб, малко Принцесо! Още си малка, гледай си книжките с картинки. Има кой да решава вместо теб.
-Чичо, защо този човек, който тича открадна портмонето на бабата.
-Не е твоя работа, малка Принцесо! Има си полиция, за да се занимава с това.
-Чичо, ама защо полицаят вместо да подгони крадеца, се обърна на другата страна и продължи да си люпи семки?
-Не е твоя работа, малка Принцесо! Полицаят си има началници, те ще му търсят сметка. Искаш ли да ти взема и на теб пакетче семки?
-Чичо, защо този чичко бие жена си на улицата и никой не му казва, че не е хубаво?
-Не е твоя работа, малка Принцесо! Малка си още за да разбереш. Нали искаше да ти взема сладолед? Хайде, от мен да мине, но за днес ти е последен.
-Чичо, защо тази кола е паркирана на детската площадка? Паркингът е на пет метра и е празен.
-Не е твоя работа, малко Принцесо! Нито колата, нито детската площадка са наши.
-Чичо! Чичо, виж този чичко, как взе чуждо колело!
....
-Чичо!
-Не е твоя работа, малка Принцесо! Има неща, които ще разбереш, когато пораснеш.
- Ама, чичо бе! Това беше твоето колело!
-Не е твоя....
...
....
Леля Пенка
-Владко! Владко, бе! Чакай , моето момче! Накъде си се забързал толкова? Чакай да те видя.
Отдавна никой не ме е наричал момче, но гласът е познат и спирам. Една съседка е. Ситни припряно за да ме настигне, спира на две крачки от мен, измерва ме отгоре до долу и продължава.
-Ей какъв си станал! Пораснал си и си се източил! Същински юнак! Ама така си е. Ние стареем, а вие младите хубавеете. Живеете си и не се притеснявате. Аз сутрин, като стана един час не мога да си размърдам кокалите. Пък да не говорим, като тръгна на някъде. E го де е магазина, ама сто крачки ми извадиха душата. Я да ми помогнеш с торбичката до вкъщи, пък и да си поговорим малко, че както съм сама няма с кого две думи да обеля. Тя и котката все бяга, като тръгна да и говоря. Със стар човек на никого не му е интересно да говори.
Определено от двадесет години не съм пораснал и дори съм се смалил с три сантиметра, но това са подробности. Взимам найлоновото пликче с едно кисело мляко вътре и заситням след нея по улицата.
Само да слушам и кимам учтиво, но и да се опитам да взема думата няма да успея. Пътят е кратък, но вървим бавно, а жената говори бързо и докато стигнем до входната врата съм разбрал, доста факти от общочовешката история, допълнени с историята на живущите на улицата.
Най-после стигаме и въздъхвам облекчено, но не съм се отървал. Следва нова молба, да внеса малко дърва в къщата, че зимата е далече, ама знае ли човек? Подреждам ги внимателно, защото всяко дърво си има точно определено място и изслушвам отново лекцията, колко сме щастливи младите.
-То времената са калпави, ама вие не се притеснявайте. Живейте си живота щото връщане назад няма. Като стигнете мойте години и няма кой да ви помага, тогава ще разберете.
Всъщност женицата има син, около моите години, който в това време обикаля заведенията в центъра, но си затварям устата преди да кажа нещо. Тъкмо навреме, защото и тя се сеща за него, но по друг повод.
-Добре сте си вие младите, само дето не го оценявате. Е и моят Ванчо все за работа мисли. Сутрин рано излиза, а се прибира уморен по нощите. Поне булка да си вземете, че да има кой да се грижи за вас. Ама като сте се запънали, като магаре на мост.
Вече съм закъснял, а и търпението ми и на изчерпване и се измъквам леко към изхода, но пътят е блокиран.
-Закъде си се разбързал толкова, нищо не си казал. Как си? Има ли нещо да се похвалиш? Добре, че те видях днес, че бях помислила, че пак си заминал нанякъде. Те миналата година, аз последна от улицата разбрах, че си работил по София. И то докато разбера, ти взе, че се върна. Та и тези дни се сетих за тебе и реших, че пак си заминал, ама миналата седмица, както си седя на прозореца, те гледам, че се прибираш по никое време. То има- няма към 2часа нощеска беше, пък и пусто тъмно на улицата, не бях сигурна ти ли си, не си ли ти. Ама днес като те видях си рекох: Не мога да го сбъркам това момче. Ехе, от кога те познавам.
-А брат ти, какво прави? И него не съм виждала скоро. Миналата седмица се срещнахме в магазина, но нещо не му се говореше много. Пък беше такова приказливо дете като малък... сигурно ядове има, ама на мен ли ще ги каже...
С хиляди извинения и оправдания за фалшиви задачи, успявам да се измъкна на улицата, но въпросите ме следват и там.
Докато вървя към къщи си мисля, колко сме си добре „младите”. Какво ли би било, някога да съм натоварен с отговорността да знам всичко за всеки? Е, с нашата улица сигурно ще се справя. С малко усилия и с двете съседни, ама по-нататък ще ми дойде в повече.
И както си вървя се усмихвам на щастието си. Нали сега ми е времето? Докато мога да се усмихвам.
....
Отдавна никой не ме е наричал момче, но гласът е познат и спирам. Една съседка е. Ситни припряно за да ме настигне, спира на две крачки от мен, измерва ме отгоре до долу и продължава.
-Ей какъв си станал! Пораснал си и си се източил! Същински юнак! Ама така си е. Ние стареем, а вие младите хубавеете. Живеете си и не се притеснявате. Аз сутрин, като стана един час не мога да си размърдам кокалите. Пък да не говорим, като тръгна на някъде. E го де е магазина, ама сто крачки ми извадиха душата. Я да ми помогнеш с торбичката до вкъщи, пък и да си поговорим малко, че както съм сама няма с кого две думи да обеля. Тя и котката все бяга, като тръгна да и говоря. Със стар човек на никого не му е интересно да говори.
Определено от двадесет години не съм пораснал и дори съм се смалил с три сантиметра, но това са подробности. Взимам найлоновото пликче с едно кисело мляко вътре и заситням след нея по улицата.
Само да слушам и кимам учтиво, но и да се опитам да взема думата няма да успея. Пътят е кратък, но вървим бавно, а жената говори бързо и докато стигнем до входната врата съм разбрал, доста факти от общочовешката история, допълнени с историята на живущите на улицата.
Най-после стигаме и въздъхвам облекчено, но не съм се отървал. Следва нова молба, да внеса малко дърва в къщата, че зимата е далече, ама знае ли човек? Подреждам ги внимателно, защото всяко дърво си има точно определено място и изслушвам отново лекцията, колко сме щастливи младите.
-То времената са калпави, ама вие не се притеснявайте. Живейте си живота щото връщане назад няма. Като стигнете мойте години и няма кой да ви помага, тогава ще разберете.
Всъщност женицата има син, около моите години, който в това време обикаля заведенията в центъра, но си затварям устата преди да кажа нещо. Тъкмо навреме, защото и тя се сеща за него, но по друг повод.
-Добре сте си вие младите, само дето не го оценявате. Е и моят Ванчо все за работа мисли. Сутрин рано излиза, а се прибира уморен по нощите. Поне булка да си вземете, че да има кой да се грижи за вас. Ама като сте се запънали, като магаре на мост.
Вече съм закъснял, а и търпението ми и на изчерпване и се измъквам леко към изхода, но пътят е блокиран.
-Закъде си се разбързал толкова, нищо не си казал. Как си? Има ли нещо да се похвалиш? Добре, че те видях днес, че бях помислила, че пак си заминал нанякъде. Те миналата година, аз последна от улицата разбрах, че си работил по София. И то докато разбера, ти взе, че се върна. Та и тези дни се сетих за тебе и реших, че пак си заминал, ама миналата седмица, както си седя на прозореца, те гледам, че се прибираш по никое време. То има- няма към 2часа нощеска беше, пък и пусто тъмно на улицата, не бях сигурна ти ли си, не си ли ти. Ама днес като те видях си рекох: Не мога да го сбъркам това момче. Ехе, от кога те познавам.
-А брат ти, какво прави? И него не съм виждала скоро. Миналата седмица се срещнахме в магазина, но нещо не му се говореше много. Пък беше такова приказливо дете като малък... сигурно ядове има, ама на мен ли ще ги каже...
С хиляди извинения и оправдания за фалшиви задачи, успявам да се измъкна на улицата, но въпросите ме следват и там.
Докато вървя към къщи си мисля, колко сме си добре „младите”. Какво ли би било, някога да съм натоварен с отговорността да знам всичко за всеки? Е, с нашата улица сигурно ще се справя. С малко усилия и с двете съседни, ама по-нататък ще ми дойде в повече.
И както си вървя се усмихвам на щастието си. Нали сега ми е времето? Докато мога да се усмихвам.
....
Човек
-Кой е там в тъмното?
-Аз съм.
-Добре, че си ти! Успокоих се малко. Напоследък всякакви се мотаят насам… Ама чакай малко. Кой все пак си ти? И какво правиш в тъмното. Защо не дойдеш насам?
-Аз съм си аз! Като ти кажа, кой съм какво ще спечелиш? Пък и мога да те излъжа, ако искам. Нали съм в тъмното и не ме виждаш.
-Хм... Да кажем, че си прав. Не е и моя работа, но все пак, какво правиш там?
-Търся. Търся нещо. Отдавна го търся и вече се отчаях, но не спирам. Човек търся.
-Някой определен човек ли? Защото аз познавам повечето на тази улица, пък и на съседната. Ако искаш да те опътя.
- Не разбираш. Определен човек и баба знае да намери. Има си адрес и лична карта и все някъде го водят на отчет. Аз търся Човека.
-Защо пък си го затърсил? Пари ли ти дължи?
-Исках да го видя само. Все за Човека говорим, ама общи неща. Дрън, дрън, дрън... Чудя се дали наистина съществува или е просто част от фолклора.
-И го търсиш на тъмно? Ще ме извиняваш, ама си мръднал малко. Всъщност май е имало един като тебе, но той е ходил с фенер. Доста отдавна е било.
-То и аз носех запалка с фенерче, ама беше червена и ми я взеха едни катаджии. Трябвало да нося две, ама тогава щял да съм превозно средство и съм нямал работа на тротоара. И акт ми съставиха. Искаш ли да ти го покажа?
-Мерси, но не! Само не разбирам, как така в тъмното. Виждаш ли нещо?
-Тук при мен нищо ни виждам, но теб под лампата виждам добре. Не е лесно, но какво да се прави. Задачата е отговорна.
- Щом казваш... Попадна ли на следа?
- Още не, но не се отчайвам. Не съм обиколил навсякъде. Питах в общината, но от там ме пратиха в психодиспансера. Питах и там, но докторът само ме изгледа странно и нищо не каза. Но пък си таксува профилактичен преглед.
После ходих и до „Метро” и „БИЛЛА”. Там са много учтиви хората и ми обърнаха внимание. В момента нямали в наличност, но да съм минел другата седмица. Обаче имали нови промоции. Съвсем на сметка. Взех си от „БИЛЛА” бутилка уиски с чашка.
После реших, да не чакам другата седмица и да го потърся там, където е най-скришно- в тъмното. Може да е някъде тук. Да си стои тихичко и да не се обажда. Кой го знае какъв е? Уж бил такъв, бил онакъв, ама щом никой не го е виждал, откъде да си сигурен.
-Е, търси си тогава. Аз ще си лягам вече, че нощта се изниза. Успех!
Да ти загася ли лампата?
-Ако не те затруднява, ще съм ти благодарен. Дано само луната не се покаже тази нощ. Може пък да го е страх от светлото.
-Лягам си. Само още едни въпрос, ако може?
-...?
-Хубаво ли беше?
-Кое?
-Уискито.
-Горе-долу, ама го взех на промоция. И чашката ми остана.
-Лека нощ!
-Добро утро!
***
Преди седмица прочетох един постинг на Lili – „Идеята за човека”. Всъщност това е нейно ученическо съчинение. Сетих се за моите, но съм ги изхвърлил отдавна. Реших да се опитам да напиша едно съчинение по темата, както бих го написал тогава. Намерих си хубав цитат и седнах пред компютъра. Само, че вместо ученическо съчинение се роди горното недоразумение.
Ако имаше възможност до го прочете, учителката ми по литература в гимназията, би плеснала от радост с ръце и нарисувала в бележникът ми красива двойка с два минуса (не ме обичаше жената, а аз от своя страна и отвръщах със същото).
Мислех да не го качвам, но вчера Lili каза, че съм я бил критикувал и реших да и дам възможност го направи и тя. Пък и не само тя:))).
.....
-Аз съм.
-Добре, че си ти! Успокоих се малко. Напоследък всякакви се мотаят насам… Ама чакай малко. Кой все пак си ти? И какво правиш в тъмното. Защо не дойдеш насам?
-Аз съм си аз! Като ти кажа, кой съм какво ще спечелиш? Пък и мога да те излъжа, ако искам. Нали съм в тъмното и не ме виждаш.
-Хм... Да кажем, че си прав. Не е и моя работа, но все пак, какво правиш там?
-Търся. Търся нещо. Отдавна го търся и вече се отчаях, но не спирам. Човек търся.
-Някой определен човек ли? Защото аз познавам повечето на тази улица, пък и на съседната. Ако искаш да те опътя.
- Не разбираш. Определен човек и баба знае да намери. Има си адрес и лична карта и все някъде го водят на отчет. Аз търся Човека.
-Защо пък си го затърсил? Пари ли ти дължи?
-Исках да го видя само. Все за Човека говорим, ама общи неща. Дрън, дрън, дрън... Чудя се дали наистина съществува или е просто част от фолклора.
-И го търсиш на тъмно? Ще ме извиняваш, ама си мръднал малко. Всъщност май е имало един като тебе, но той е ходил с фенер. Доста отдавна е било.
-То и аз носех запалка с фенерче, ама беше червена и ми я взеха едни катаджии. Трябвало да нося две, ама тогава щял да съм превозно средство и съм нямал работа на тротоара. И акт ми съставиха. Искаш ли да ти го покажа?
-Мерси, но не! Само не разбирам, как така в тъмното. Виждаш ли нещо?
-Тук при мен нищо ни виждам, но теб под лампата виждам добре. Не е лесно, но какво да се прави. Задачата е отговорна.
- Щом казваш... Попадна ли на следа?
- Още не, но не се отчайвам. Не съм обиколил навсякъде. Питах в общината, но от там ме пратиха в психодиспансера. Питах и там, но докторът само ме изгледа странно и нищо не каза. Но пък си таксува профилактичен преглед.
После ходих и до „Метро” и „БИЛЛА”. Там са много учтиви хората и ми обърнаха внимание. В момента нямали в наличност, но да съм минел другата седмица. Обаче имали нови промоции. Съвсем на сметка. Взех си от „БИЛЛА” бутилка уиски с чашка.
После реших, да не чакам другата седмица и да го потърся там, където е най-скришно- в тъмното. Може да е някъде тук. Да си стои тихичко и да не се обажда. Кой го знае какъв е? Уж бил такъв, бил онакъв, ама щом никой не го е виждал, откъде да си сигурен.
-Е, търси си тогава. Аз ще си лягам вече, че нощта се изниза. Успех!
Да ти загася ли лампата?
-Ако не те затруднява, ще съм ти благодарен. Дано само луната не се покаже тази нощ. Може пък да го е страх от светлото.
-Лягам си. Само още едни въпрос, ако може?
-...?
-Хубаво ли беше?
-Кое?
-Уискито.
-Горе-долу, ама го взех на промоция. И чашката ми остана.
-Лека нощ!
-Добро утро!
***
Преди седмица прочетох един постинг на Lili – „Идеята за човека”. Всъщност това е нейно ученическо съчинение. Сетих се за моите, но съм ги изхвърлил отдавна. Реших да се опитам да напиша едно съчинение по темата, както бих го написал тогава. Намерих си хубав цитат и седнах пред компютъра. Само, че вместо ученическо съчинение се роди горното недоразумение.
Ако имаше възможност до го прочете, учителката ми по литература в гимназията, би плеснала от радост с ръце и нарисувала в бележникът ми красива двойка с два минуса (не ме обичаше жената, а аз от своя страна и отвръщах със същото).
Мислех да не го качвам, но вчера Lili каза, че съм я бил критикувал и реших да и дам възможност го направи и тя. Пък и не само тя:))).
.....
Ползата от алкохола
Наскоро четох статия за ползата от алкохола. Не съм въздържател, но статията ми се видя смешна. Наблягаше на полезните вещества в алкохолните питиета. Така е, разбира се.
В това, което се продава под името алкохол наистина има и доста вещества, които са полезни за организма. Всъщност дори и в змийската отрова има такива вещества и в малки количества тя се използва за лекарство. Само, че определено не препоръчвам на никого да опитва(отровата). Спомних си обаче една история, в която алкохола изигра наистина полезна роля и понеже искам да съм обективен реших, да я разкажа:
Имаше един период преди години, когато всеки се беше юрнал да прави бизнес. Едно от най-лесните неща беше откриването на „заведение”. Дори и в малките градчета и селца, всеки ден в някой гараж пригоден набързо за целта изникваше ново бизнес огнище с гръмко име. То не бяха „Риц”, „Рио” , „Палма де Майорка”, „Манхатън клуб”, „ Хавана” и т.н.
Обслужването, ако имаше такова беше от самият собственик, а клиентелата основно от съседи, познати и приятели. Обстановката беше задушевна, от една страна от плътната стена цигарен дим, а от друга от нагъсто наредените маси. Кой ти гледа удобствата, важното е да е евтино и купонът да върви.
Музиката също беше задушевна и имаше за всеки вкус. След „Радка Пиратка” и „ Камъните падат”, следваха песни на Лили Иванова и Емил Димитров. Да не говорим за множеството стари рок и поп парчета. Стари касетофони дъвчеха касетките и се опитваха с вой да заглушат всеки разговор.
Само, че не успяваха. Всъщност точно разговорите бяха най-интересното в тези времена. Обсъждахме светът, миналото и бъдещето и даже си вярвахме. Нямаше социални граници и общият работник седеше плътно до директора си. Даже понякога го поучаваше. Не мога да изброя хората, които познавам от тогава.
Алкохолът беше менте естествено и дори в малки дози, докарваше главоболие на следващата сутрин, но след години по един комичен начин установих, че все пак е имало някаква полза.
Кандидатствам за работа и съм на събеседване с управителят на една фирма. Всъщност интервюто е формално, но все пак леко съм притеснен.
В този момент вратата се отваря и нахълтва позната физиономия. Поздравява ме се, взима някакви документи и излиза.
- Това ни е главният енергетик. Свестен човек е! Ама вие се познавате отнякъде?
- Ами... Пили сме заедно преди години....
След пет минути вратата пак се отваря. и влиза друг човек с позната физиономия.
-Е, късметлия си!-казва управителят на фирмата.-Това е човекът, който отговаря за качественият контрол във фирмата. Тъкмо ще Ви запозная... Ама вие, като гледам вече се познавате от някъде?
-Амии... Пили сме заедно преди години...
След това...
Оказа се, че познавам половината от хората във фирмата...
Притесних се, защото след тези отговори в очите на човек, който не ме познава добре, бих изглеждал, като пропаднал пияница.
Само, че всичко мина благополучно. Нали споменах в началото, че интервюто беше формално. Познавах и управителя.
От къде ли?
-Ами.. бяхме пили заедно...
Нали ви казах, че и от алкохола има полза. Само, че не препоръчвам на никой да прекалява:).
....
В това, което се продава под името алкохол наистина има и доста вещества, които са полезни за организма. Всъщност дори и в змийската отрова има такива вещества и в малки количества тя се използва за лекарство. Само, че определено не препоръчвам на никого да опитва(отровата). Спомних си обаче една история, в която алкохола изигра наистина полезна роля и понеже искам да съм обективен реших, да я разкажа:
Имаше един период преди години, когато всеки се беше юрнал да прави бизнес. Едно от най-лесните неща беше откриването на „заведение”. Дори и в малките градчета и селца, всеки ден в някой гараж пригоден набързо за целта изникваше ново бизнес огнище с гръмко име. То не бяха „Риц”, „Рио” , „Палма де Майорка”, „Манхатън клуб”, „ Хавана” и т.н.
Обслужването, ако имаше такова беше от самият собственик, а клиентелата основно от съседи, познати и приятели. Обстановката беше задушевна, от една страна от плътната стена цигарен дим, а от друга от нагъсто наредените маси. Кой ти гледа удобствата, важното е да е евтино и купонът да върви.
Музиката също беше задушевна и имаше за всеки вкус. След „Радка Пиратка” и „ Камъните падат”, следваха песни на Лили Иванова и Емил Димитров. Да не говорим за множеството стари рок и поп парчета. Стари касетофони дъвчеха касетките и се опитваха с вой да заглушат всеки разговор.
Само, че не успяваха. Всъщност точно разговорите бяха най-интересното в тези времена. Обсъждахме светът, миналото и бъдещето и даже си вярвахме. Нямаше социални граници и общият работник седеше плътно до директора си. Даже понякога го поучаваше. Не мога да изброя хората, които познавам от тогава.
Алкохолът беше менте естествено и дори в малки дози, докарваше главоболие на следващата сутрин, но след години по един комичен начин установих, че все пак е имало някаква полза.
Кандидатствам за работа и съм на събеседване с управителят на една фирма. Всъщност интервюто е формално, но все пак леко съм притеснен.
В този момент вратата се отваря и нахълтва позната физиономия. Поздравява ме се, взима някакви документи и излиза.
- Това ни е главният енергетик. Свестен човек е! Ама вие се познавате отнякъде?
- Ами... Пили сме заедно преди години....
След пет минути вратата пак се отваря. и влиза друг човек с позната физиономия.
-Е, късметлия си!-казва управителят на фирмата.-Това е човекът, който отговаря за качественият контрол във фирмата. Тъкмо ще Ви запозная... Ама вие, като гледам вече се познавате от някъде?
-Амии... Пили сме заедно преди години...
След това...
Оказа се, че познавам половината от хората във фирмата...
Притесних се, защото след тези отговори в очите на човек, който не ме познава добре, бих изглеждал, като пропаднал пияница.
Само, че всичко мина благополучно. Нали споменах в началото, че интервюто беше формално. Познавах и управителя.
От къде ли?
-Ами.. бяхме пили заедно...
Нали ви казах, че и от алкохола има полза. Само, че не препоръчвам на никой да прекалява:).
....
Абонамент за:
Публикации (Atom)