Добър ученик

В един ден преди много години, в едно царство накрай света се родило дете. Деца се раждат всеки ден, раждали са и ще се раждат и това само за себе си не било новина. Родителите на това дете обаче били Царят и Царицата на царството, а раждането на престолонаследник си е важна новина за едно царство.
Още от мига, когато детето проплакало за първи път, в царството започнали тържества, които продължили цели три месеца. Празнували всички хора в царството, а и многото важни гости, които пристигнала за да поздравят родителите му.
Празненствата макар и продължителни един ден приключили и всички се заели с ежедневните си скучни, но важни и необходими занимания. Дори Царят и Царицата имали задължения, от които нямало как да се измъкнат. Раждането на престолонаследника ги направило щастливи, но прибавило към задълженията им и нови. За да стане то един ден достоен и уважаван владетел, обучението и възпитанието му, трябвало да започнат още от най-ранна възраст и то с добре подбрани възпитатели и учители.
Царят и Царицата били доволни от своите възпитатели и учители, но времената се били променили и методите за обучение и изискванията вече били други. Решили, че им е нужен учител от друго царство с нови методи. Всички известни учители обаче били ангажирани и минали няколко години, без да открият подходящ човек.
Един ден, когато вече се били отчаяли, в двореца сам пристигнал един учител. Бил работил в много царства по целия свят, значи имал и достатъчно авторитет и опит. Затова Царят и Царицата веднага му предложили да учи сина им.
– Хм! Да съм учител на сина ви е голяма чест и отговорност – отвърнал учителят. – След последната си работа мислех да си почина малко. Мислех да обиколя света, но не мога да ви откажа. Има обаче нещо, което ме притеснява. Синът ви е станал малко разглезен, а аз държа на дисциплината. Трябва да знаете, че пръчката е важна част от обучението. Преподавал съм на десетки принцове и методите ми винаги са давали резултат, но някой от родителите им не успяха да ги оценят. Не разбраха, че принцовете са преди всичко ученици, а пръчката помага за усвояването на уроците.
– Аууу! – извикала Царицата. – Никакви пръчки!
– Стига де! – засмял се Царят. – И мен са ме пошляпвали, когато бях дете и то с право. Тогава бях голям калпазанин и строгостта беше само от полза.
Царицата не била съгласна, но след дълъг спор намерили компромис. Дали на новият учител пълна свобода, но поискали след три месеца да се проведе изпит и видят какво е научил принцът.
Новият учител не си губил времето. Започнал обучението още на другият ден. Първото, което направил било да набие хубаво ученика си.
– Но, аз нищо не съм направил! – опитал се да възрази ученикът.
– Е, сега вече направи! Зададе ми въпрос, без да си поискал разрешение за това.
Пръчката често влизала в действие в следващите дни. Учителят вярвал в силата ѝ я с повод и без повод. Вярвал, че е по-добре наказанието да предшества провинението, защото тогава ученикът може и да не го направи.
Минали три месеца и дошло време за изпита. Царят и Царицата се редували да задават трудни и лесни въпроси, но детето им не отговорило на нито един от тях. Вместо това, още преди да му зададат поредния въпрос, малкият принц избухвал в сълзи.
– Не може да бъде! – извикал Царят. – Не вярвам, че за три месеца не си научил нищо ново и дори си забравил старото научено! Кажи поне едно нещо, което си научил!
– Ами научих нещо – заплакал отново принцът. – Научих, че щом боят преди да си направил нещо, може да предотврати провинението, то и плачът преди боя може да предотврати боя.

Да намериш себе си

В една далечна страна, преди много години, живеели двама приятели. Двамата били израснали заедно, живеели в съседни къщи, учили били в едно училище, харесвали и не харесвали едни и същи неща. Обаче, това по което най-много си допадали, била една тяхна обща черта – и двамата не били доволни от себе си. Преди да направят каквото и да е, дълго умували и обсъждали последствията. Действали, само когато били напълно сигурни, но скоро след това цялата им увереност рухвала и съмненията ги обземали отново.
– Не трябваше да правим това! Уж всичко премислихме, но пак не съм сигурен, че трябваше да постъпим така. – казвал единият.
– Прав си! – отвръщал другият. – Като гледам резултата, все едно не ние, а някой друг е правил нещата. Все едно някой друг е взел решението. Не може това да е наше решение и действие.
Това се случвало често и ги правело все по-неуверени в себе си, а хората ги гледали със съжаление и присмех.
Един ден, докато се вайкали за пореден път, край тях минал непознат човек. Спрял се заслушал се, усмихнал се и се намесил в разговора им.
– Извинете! Слушах ви дълго време и си мисля, че проблемът не е в решенията, които взимате. Не е и в нещата, който правите. Проблемът е в самите вас. Не сте уверени, какво искате, сякаш не се познавате. Мисля си, че всичко ще си дойде на мястото, някой ден, когато намерите себе си.
– А как да намерим себе си? – попитали двамата, но непознатият вече си бил тръгнал.
Двамата приятели се замислили. Както винаги мислили дълго и подробно, но накрая решили, че непознатият има право.
– Да, трябва да намеря себе си! – рекъл първият. – Това е ясно, но се чудя как да стане.
– Прав е човекът и имам идея! – отвърнал вторият. – Наблизо живее един отшелник. Подлага тялото си и духа на изпитания, медитира по цял ден и казва, че само така човек може да открие и изучи себе си. Ще го помоля да ме научи.
– Не съм сигурен, че това е пътя. Да намериш себе си, си е някакъв вид търсене. Живеем тук от много години и ако можеше да се намерим, щяхме вече да сме се открили. Мисля, че отговорът е някъде на друго място. Затова утре тръгвам. Ще обиколя ако трябва света, но ще се открия.
На другият ден всеки от двамата приятели се заел с това, което бил решил. Първият започнал да търси себе си, чрез медитация, а вторият поел по пътищата, без сам да знае какво и къде да търси.
Минали години и един ден двамата приятели отново се срещнали. Били остарели, но се познали веднага. Прегърнали се, а след това всеки поискал да разбере, какво е правил другият през тези години и дали е успял да открие себе си.
– Аз научих много неща за себе си. – казал първият. – Научих неща, които не знаех. Научих се да контролирам и тялото и мисълта си. Мисля, че вече зная какво искам и какво мога. Учителят ми казва, че това е да откриеш себе си и е може би е прав. Обаче все още, когато трябва да направя нещо, дълго мисля как да го направя, а след това изпитвам съмнения.
– Аз пък научих повече за света и за другите хора, отколкото за себе си. – засмял се вторият. – Видях колко са различни хората, видях и много, които като нас преди време се колебаеха и не можеха да намерят себе си. Пътят, хората и приключенията ми помогнаха да разбера много за себе си. Не зная, дали съм намерил себе си, обаче научих нещо от хората, които срещнах. Не е толкова важно да намериш себе си. Не е и нужно да знаеш всичко за себе си. За да си сигурен и уверен в постъпките и мислите си, достатъчно е да харесваш това, което си.

Коректният вестник

Преди около година в ежедневния поток с информация, видях нещо, на което не обърнах голямо внимание. След името на един български вестник, беше добавено – Коректният Вестник. Името на вестника беше „Преса“ и до този ден не знаех, че съществува.
Отдавна не следя вестниците. Няма смисъл, защото новините публикувани в тях съм научил още предишния ден или дори седмица и то не от един, а от няколко източника. В днешните времена един печатен вестник е стар, още преди да е излязъл от печатницата.
От друга страна имам достатъчно основания, да бъда критичен към достоверността на поднесената информация в пресата. Неясната собственост, икономически и политически зависимости са язва, която често прозира между редовете. Е, българската журналистика все пак е по-добра и достоверна от руската, където материали различни от официалната линия просто няма, но това е друга тема.
Причината да науча името на вестник Преса Коректният Вестник, всъщност беше един имейл от редактор във вестника. Не помня името му, но учтиво питаше за разрешение да използва един от текстовете в блога ми. След колебание дадох разрешението си за конкретния текст и забравих за случката.
Искам да подчертая, че не съм искал хонорар, не ми е бил предлаган и не съм получил такъв за публикуването. Може да съм глупак, но никога не съм искал да печеля от текстовете, които пиша. Това е причината и за правилата за съдържанието на този блог, които са поставени на видно място тук:
„Съдържанието на този блог се публикува под Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни 2.5 България License.“
Правилата всъщност не са за ограничаване, а за облекчаване на хората, които искат да използват текстовете. Ограниченията са ясни и това, на което най-много държа, е забраната за използване с комерсиална цел. Това е беше единствения път и текст, когато съм дал разрешение. Не помня дори причината, да го направя. Може би просто писмото, с което се искаше разрешение е било достатъчно учтиво и коректно.
Бях забравил за случката и за вестника, но в началото на този месец, ми се обади приятел. Бил прочел един от последните ми текстове, публикуван във вестник Преса Коректният Вестник.
Бях шокиран. В началото дори мислех, че това е лоша шега. Не бях давал разрешение да бъде публикуван текста. Не вярвах, че национален ежедневник ще си позволи така да наруши закона. Виж ако някой тинейджър го беше направил, щях да разбера, но в управата на вестника са все журналисти с дълъг стаж, а главният редактор е бил дългогодишен председател на Съюза на издателите в България.
Купих вестника още същия ден и се оказа, че наистина моя текст е там. Съкратен, за да се вмести в карето, което е още едно нарушение, за което не съм давал разрешение.
За някои хора сигурно е щастие и повод за гордост да видят свой текст в някой вестник, но подобни неща никога не са ме вълнували. Това, което чувствах беше неприятна изненада и огорчение.
Броят беше от 4 февруари 2015 година и още същия ден изпратих имейл до редакцията. Все още мислех, че това е някакво недоразумение, единичен случай, който можем спокойно да разрешим с диалог.
За съжаление, не получих отговор. За всеки случай препратих писмото и на друг имейл, до един от тримата журналисти, отговарящи за редакционната политика на вестника. И отново не получих отговор.
Сигурно за работещите в Коректният Вестник, текстовете от този блог са достатъчно добри, за да бъдат публикувани, но е под достойнството им да имат контакт с автора на текстовете. Сигурно под достойнството им е да поискат разрешение, спазвайки българския закон за авторските права. Жалко, защото всичко можеше да приключи с едно извинение и уверение, че подобни неща няма да се повтарят в бъдеще.
Миналата седмица изпратих нов имейл и уведомих редакцията, че ще си търся правата с всички възможности, които ми дава Законът за авторското право и сродните му права. Неприятно ми е, но избора не беше мой. Зная, че нещата ще се проточат. Зная, че ще загубя време и нерви. Сигурен съм, че ако заведа дело, ще го спечеля, но вероятно финансово няма да мога да си покрия реалните разходи по делото. 
Обаче не съм ограничен във времето и нещата не опират само за парите. Става въпрос за достойнство, за коректност и законите, които винаги съм вярвал, че трябва да се спазват.
Искам да коментирам и думата коректност. Самият аз не мога да се нарека коректен човек. Стремя се да бъда, но това е различно. Никой не може да бъде коректен на сто процента. Всеки може да сбърка или в даден момент да отстъпи от позициите си. Аз също не винаги съм постъпвал така, както съм искал или както е било правилно. Всичко обаче има граници. Не може да си коректен например само в понеделник или в сряда. Не може да си коректен само към хора, от които зависиш, а към другите не.
Всъщност може. Може, но ако си такъв човек и си сложиш етикет „Коректен“, няма да спечелиш уважението на никого. Така е за хората, а за вестниците не зная как стоят нещата.
Взех решението и в момента търся добър адвокат, с опит в авторското право. Както казах не бързам и всичко зависи от свободното ми време и средствата, с които ще разполагам. Времето е по-важно, защото вместо да напиша хубава приказка, да продължа втория си роман, да редактирам първия, да се разходя и направя поредните хубави снимки, в момента отделям време да напиша този пост. Нима това трябваше да бъде първия текст тук, в началото на седмата година от съществуването на блога ми?
Вчера след обяд успях да направя частично първата от целите, които си бях поставил. Успях да прегледам старите броеве на вестника за октомври, ноември и декември 2014, а също и за януари и февруари 2015 година. Открих още един мой текст използван без разрешение. Открих и множество текстове от блогове и лични сайтове. За някои не бях чувал, но други са на познати блогъри и на хора, които са известни в България и в света. Сега се опитвам да се свържа с тях, за да установя дали знаят, че текстовете им са използвани. Първите получени отговори потвърждават, че са използвани текстове без разрешение на авторите.
Най-много текстове са от блоговете в Блог.бг. За използване на материали от там е нужно и разрешение от Инвестор.бг. За съжаление връзката с авторите там е трудна и не е по силите ми. За връзка с другите автори обаче ще опитам всички възможности.
Надявам се да греша и всичко да е съгласно закона. Надявам се, но ако не е така, авторите поне имат право за знаят. Така е коректно нали?

Първите шест години

Казват, че за хората първите седем години са най-важни за формирането като човек и личност. Да важни са и съзнателния живот на човек, започва след този период.
За блоговете обаче такъв период от време е прекалено дълъг. По мои наблюдения най-критична е първата година, след която огромна част от блоговете спират. Следващата критична година е петата, но този блог преживя и нея и днес навършва шест години.
Все още не съм забравил нито една годишнина. На тази дата обикновено припомням част от събитията, които новите гости тук не знаят. Днес ще го направя отново.
Първо, нещо забавно за името на блога. Избрано е случайно и дори не мога да кажа, че аз го избрах. Когато създавах блога, трябваше да избера адрес. Обаче се оказа, че всяко нещо, което ми хрумнеше, вече беше запазено. Сигурно съм изпробвал десетки възможности, докато накрая се отказах. Написах в полето nyamamideya и се оказа, че адреса е свободен.
Второто нещо, което може би не знаете, е че всъщност блогът беше създаден около месец и половина по-рано - на 31 декември 2008 година. Причините да отбелязвам годишнините на 15 януари е, че това е датата, от която започнах да публикувам текстовете си единствено тук. Освен това от незнание и без да искам за определен период от време бях затворил блога, а се чудех, защо никой не влиза тук.
А това е и първата приказка, която написах.


Дотук с далечното минало. Помня хубавите неща и хора, опитвам се да забравя лошите и мисля, че успявам.
През миналата година разредих публикациите тук. Може би причината е, че отделих много време за подготовката и отпечатването на две книги с подбрани текстове.


Издаването на хартия никога не е било цел, която съм преследвал, но така се получи и не съжалявам. Може би трябваше да отложа издаването на Разказани приказки и приказни разкази поне за тази година. Доколкото усещам книгата се харесва повече от първата, но половината бройки, които поръчах още стоят в къщи.
През миналата година написах и първия си роман. Беше по-скоро експеримент, дали мога да се справя с по-дълги текстове, но се получи и ми отне само месец. Не зная, дали някой ден ще има шанса да излезе на хартия, но ми беше интересно и забавно. Може би затова в момента нахвърлям контурите на втори роман.
Предполагам и през тази година ще публикувам тук рядко, но истинската причина не е, че съм зает или не ми се пише. Напоследък всеки ден се убеждавам, че края на времето на блоговете наближава. Разбира се, това няма да стане за ден или два. Блогове ще има още дълги години, но ако днес трябваше да започна отначало, не бих го направил. Днес е много по-трудно.
Има и едно хубаво нещо, в това, че мястото на блоговете в мрежата намалява. Повечето от хората, които търсеха основно популярност, вече не са сред блогърите, а във Фейсбук. Няма ги и тези, които твърдяха, че блоговете са медии. Няма ги и троловете, които се преместиха напълно в новинарските сайтове.
Е, май това е, което исках да кажа днес. Няма да има торта и свещи, защото не възприемам днешният ден, като празник. Отбелязвам го по навик и си казвам, че годишнините не са важни. Важно е в дните между тях да има живот и се надявам да има още много такива дни пред този блог.

Съд

В една стара гора, от дълги години цар бил стар Лъв. Един ден на гости на царят на гората, дошъл негов братовчед от далечна страна.
Домакинът го приел с радост. Поговорили за миналото, за роднините и за хиляди други неща, разходили по горските пътеки, а накрая госта бил поканен да присъства на ежедневния горски съд.
На поляната пред пещерата на Лъва се били събрали всички горски животни. Всеки, който имал проблем или бил забелязал нередност, изчаквал търпеливо реда си и получавал правосъдие.
Пръв от всички взел думата Вълкът:
– Може да не е важно, но на идване видях, че всички цветя по поляните са увехнали. Листата на дърветата пък са започнали да пожълтяват. Вярно, че е есен, но нещо ме кара да мисля, че има и друга причина. Някой трябва да е виновен за това.
– Заекът е виновен! – извикали всички животни в глас.
– Какво ще кажеш в своя защита? – попитал Заека Царят Лъв.
– Ами...
– Виновен! – отсъдил Лъвът.
– Хайде да го изядем! – скочил братовчед му.
– Изчакай малко, де! Още заседанието не е приключило.
Мечката също имало какво да каже:
– От два дни не мога да спя и не зная защо...
– Заекът е виновен! – в един глас извикали животните.
– Виновен! – била присъдата.
– А сега да го изядем! – зарадвал се братовчедът.
– Казах ти да изчакаш! После ще ти обясня защо. – отвърнал Царят Лъв.
– Някой е скрил всички жълъди. – оплакал се Глиганът.
– Заекът е виновен!
– Виновен! – присъдил Лъвът.
В този миг братовчед му скочил напред изял Заека.
– Наистина е виновен. – изръмжал, облизвайки се. – По вкуса ги познавам аз виновните.
Никой обаче не проронил и звук. Всички животни мълчали и го гледали с упрек, а Царят Лъв бил почервенял от ярост.
– Глупак! Престани да се хилиш! Зная, че не си от най-умните, но дори не подозираш, какви проблеми ми създаде. От години управлявам тази гора и винаги съм знаел какво да направя, а сега не зная. Кажи ми, глупако, откъде ще намеря друг виновен за утрешният съд? Как да намеря някой, който да е виновен за всичко и на всеки? Да не мислиш, че лесно се намират желаещи за тази роля? Искаш ли ти да заемеш мястото на Заека утре? Искаш ли, а?

Как да стана истинска фея?

Напоследък рядко гледам статистиката на сайта. Преди беше интересно, защото се смеех на невероятните търсения, по които всеки ден Google водеше хора тук. Сега обаче повечето браузъри крият фразата или думата, която е търсена. Само старите им версии дават възможност да се види търсеното, но те от ден на ден намаляват. Затова и се изненадах, когато в началото на седмицата, в търсенията изскочи това:
Как да стана истинска фея?
В приказките ми рядко има феи, а и рецепти не давам, но този път нещо ме накара, да се опитам да помогна.
Мило дете,
Искаш да знаеш, как да станеш истинска фея. Въпросът ти малко ме изненада. Обикновено всяка жена малка или голяма иска да стане принцеса. Ако и ти беше търсила това сигурно щеше да намериш хиляди рецепти. Да, има хиляди съвети, как да станеш принцеса, но винаги, когато съм ги чел съм се усмихвал, защото зная, че не са верни.
Принцеса не се става по рецепта. Няма значение, дали си родителите са ти цар и царица, важни особи с много титли пред името или пък обикновени хора. Няма значение и дали растеш в разкош или в бедност, дали си красива, умна и забавна или пък не. За да бъдеш принцеса е нужно само едно единствено нещо.
Какво е това нещо, ли? Елементарно е и всеки го знае. За да бъде една жена принцеса е нужен единствено принц. Обаче не какъвто и да е принц, а нейният, единственият и неповторим принц. Принцът също не трябва да е специален, но е задължително той да обича своята принцеса повече от всичко на света, а тя да изпитва същото към него.
Ох! Отплеснах се и заговорих за принцеси, а въпросът беше за фея. Да станеш фея е по-трудно, но не е неизпълнимо. Отделните стъпки са лесни, но сами не дават резултат. Можеш да станеш фея, само ако изпълниш всички стъпки. Ще се опитам да ги изброя. Притеснявам се, да не пропусна нещо важно, но ако наистина искаш да станеш фея, след първите стъпки, сама ще откриеш останалите.
На първо място, трябва да забравиш всичките описания, които си чувала за феите. Не вярвай в приказките, за създания с криле, с магически пръчки, бляскави рокли и корони от цветя. Хората обичат да украсяват нещата и често виждат не това, което е пред очите им, а това, което искат да видят.
Да продължим нататък. Второто, което е важно за една истинска фея е да има сърце. Всъщност това е най-важното.
– Е, това изглежда лесно! – ще си помислиш ти. – Нали всички хора имат сърца.
Да, всички хора имат сърца, но не всяко сърце става. Има сърца твърди като камък и студени като лед, които нищо не може да промени и стопли. Сърцето на една истинска фея, трябва да е изпълнено с обич. Трябва да е отворено, за да може обичта в него да се връща към другите хора, защото само споделената обич има магическа сила.
Една истинска фея трябва да има и очи, отворени за красота на света. Очи, които намират красотата за да я споделят с другите, защото само споделената красота има магическа сила.
Една истинска фея, трябва да има...
Ох! Не зная, дали да продължавам. Струва ми се, че греша. Струва ми се, че нещата, които изреждам, не са затова, как да станеш фея, а как да бъдеш човек. Добър човек...
А нима има разлика? Все пак ще спра дотук. Ще те оставя сама да довършиш пътя, следвайки сърцето си. Струва ми се, че най-важното условие за да бъдеш истинска фея, ти го имаш. Искаш го, а това е вярното начало на всеки път. Тръгни по своя път и той ще те отведе, където искаш.

Такива са...

– Как да ги харесвам бе, човече? Как да ги харесвам, като едно нещо няма в тях, за което да ги уважавам. Ето сега се мъча, да намеря нещо, ама няма. Че могат да работят, когато искат, могат. Ама не искат!
– Не искат...
– Не искат да работят, ама от край време реват, че парите са им малко.
– Реват...
– Мразят си държавата и не плащат данъци, ама смятат, че държаната е длъжна да ги храни.
– Не плащат...
– Все наготово искат всичко.
– Наготово...
– За работа не искат да чуят, ама за празници са първи. Най-обичат да ядат и пият, ама за чужда сметка.
– За чужда сметка...
– Не им стига, да ги хранят цяла година, ами и добавки искат. Коледни добавки, великденски добавки, добавки на добавките и още, и още...
– И още...
– Искат и искат някой все да им дава и колкото и да им се дава всичко изяждат и изпиват. Пък каквото не могат да изядат и изпият, го открадват.
– Открадват го...
– Крадат на поразия, ама някой да е наказан?
– Не се сещам....
– Народ на хиляди години са и през цялото си съществуване, все са търсели някой да ги храни даром.
– И ги храни...
– Казват, че не е виновен, този дето яде баницата, а този, който му я дава. Обаче аз като взема заем, си правя сметката, как ще го връщам. Ти също си правиш такава сметка.
– И ако не мога, не взимам...
– Ами да! И не го взимаш, да го изядеш и изпиеш. Защото знаеш, че рано или късно, ако си честен човек, трябва да си върнеш заема.
– И лихвите...
– Как да ги харесвам бе, човече? Как да ги харесвам, като едно нещо няма в тях, за което да ги уважавам. Не харесвам използвачите. Не харесвам тарикатите и тези, които се правят на такива.
– И аз не ги харесвам...
– Как да харесвам хора, които са свикнали да живеят за чужда сметка. За моя, за твоя и на милиони други хорица.
– И за моя...
– Ако зависеше от мен, бих им спрял изцяло хранилката. Ще ги оставя да ядат и пият, само това, което си изкарат, ама след като си върнат борчовете. Друг начин няма.
– И това няма да помогне. На всеки опит да ги промениш, ще скочат вкупом и ще ревнат, че това е дискриминация.
– Ще скочат и ще ревнат... Ама чакай малко! За каква дискриминация говориш? За кого си мислиш, че говоря? Защото аз за гърците говоря, човече. За гърците...

Дочуто. Някъде, някога...

Достойнство

Един цар бил много избухлив и всеки ден хората, които били близо до него изпитвали гнева му. От нрава му страдали всички. Страдали съветниците му, страдали слугите му, страдали дори конете и кучетата, с които ходел на лов.
Хората не го обичали, но това не тревожело царят. Смятал, че хората ще му се подчиняват повече, ако се страхуват от него, а и му харесвало да се отнася грубо и жестоко с тях.
Поданиците му наистина изпълнявали всяка негова заповед, на мига. Изпадали в ужас, само от мисълта, какво може да им се случи, ако не се подчинят, макар че били наказвани, дори и когато не били виновни за нищо.
Някой от хората в царството, не можели и не искали да търпят това и бягали в съседните царства. Границите били затворени, но това не ги спирало. Бягали и съветници на царя, бягали и слуги, бягали и обикновени хора, но царят не обръщал внимание на това. Назначавал на мястото на избягалите други хора и се смеел:
– Прав им път! Щом са избягали, значи не са били тези, които са ми били нужни. Или не са се страхували достатъчно от мен, или са се страхували повече за живота си.
Царството не вървяло на добре. Парите от данъците ставали все по-малко и по-малко, търговията замирала, строителите рядко започвали нов строеж, реколтата от нивите всяка година била по-слаба от предишната.
Причината за това не била в данъчните, в търговците, в строителите или в селяните. Всеки от тях знаел, какво и как да направи, за да станат нещата по-добри. Само че, всеки от тях се страхувал. Страхувал се от гнева на царя и преди да започне, каквото и да е, мислел не какъв ще е резултата, а дали няма да си навлече по някакъв начин гнева на царя.
Мислел, човекът и се страхувал. Страхувал се и мислел, пък накрая махал с ръка и решавал да не прави нищо.
Състоянието на царството се влошило толкова, че дори царят се разтревожил. Хазната се нуждаела спешно от пари, а нямало откъде да дойдат. Освен...
Царят решил да обяви война на едно от съседните царства. То било по-малко от неговото, но било богато. Войната щяла да бъде кратка, а плячката щяла да осигури неговото царство за години напред.
Решил Царят, издал заповед да свикат войската и извикал генералите си, за да направят план за битката.
На съвета пристигнал и един стар генерал. Той бил единственият останал от времето на предишния цар. Бил и единственият от генералите, който бил водил някога истинска битка. Рядко идвал в двореца и може би затова не само оцелял, но и когато царят издал заповедите си, се засмял и възразил:
– Война не трябва да има. За да влезем в битка, ни трябват воини, а в това царство не е останал нито един.
– Изкуфал, дъртак! – креснал царят. – Имаме войска, която е отлично въоръжена, а армията на съседното царство е по-малобройна дори от личните ми стражи.
– Войска имаме и то прекалено голяма, Ваше Величество – засмял се отново старият генерал. – Обаче аз говорех за воини, а не за войска и стражи. Не сте ме разбрали.
– Че каква е разликата?
– Огромна е! Вижте генералите си. Те се страхуват от вас и ще изпълнят всяка ваша заповед без да възразят. Войниците също ще се подчинят, защото се страхуват от вас. Дотук добре, но в битката страхът от вас ще изчезне. Ще бъде заменен от страха от смъртта. С този страх могат да се справят, само хора, които вярват в себе си и в силите си. Могат да се справят само хора, които имат достойнство, а тези, които го имаха тук, отдавна напуснаха царството.