Талантите

Един Цар много обичал да ходи на лов. Едва завърнал се от един лов, тръгвал на друг. Хората в ловната му дружина се уморявали, конете и кучетата също, но Царят не се вълнувал от това. Прибирал се за кратко, сменял дрехите, оръжието, коня и кучетата и препускал към нови ловни приключения.
От многото време прекарвано на лов, на Царя не му оставала дори минута за държавните дела. Бил прехвърлил задачите на своите съветници, а те без контрол правили каквото си поискат. Нещата в царството не вървели добре, но Царят не се интересувал. Важно за него било единствено, да има всичко необходимо за лов и организацията там да е идеална.
При най-малко грешка или неточност при организацията но лова, той наказвал жестоко виновния или този, който пръв се озовавал пред погледа му. По същия начин действал и ако грешката била негова или пък просто имал лош ден.
Най-много от Царя си пател придворния коняр. Колкото и да се стараел, каквото и да правел, видел ли го Царят наблизо, започвал да му крещи и да го обижда. Изкарвал го виновен, не само за състоянието и поведението на конете, а и за всички случили се и неслучили се беди.
Един ден Царят се събудил много рано. Станал преди слънцето да изгрее и веднага тръгнал да проверява, дали всичко за лова е готово. Проверил лъка си, проверил дали копието ме е остро и тръгнал да проверява, дали коня му е подготвен добре.
Влязъл в конюшната и се вцепенил. В единия ъгъл на конюшната под слабата светлина на газена лампа, конярът рисувал направо върху стената. Картината не била довършена, но била много добра и в нея личала ръката на голям майстор.
– Е, това не очаквах от теб! - възкликнал Царят. - Който и да ми беше казал, нямаше да повярвам, че моят коняр е велик майстор на четката. Та ти си по-добър и от придворните ми художници! Мислех си, че не само не ставаш за коняр, а и за нищо не ставаш, а ти си имал скрит талант. Като гледам с какви некадърници съм заобиколен в двореца и царството, чудя се какви ли скрити таланти крият? Как така не съм разбрал досега за твоя?
- Ами това не е талант, Ваше Величество! - поклонил се конярът. - Талант е, когато си изкарваш хляба с нещо. Аз просто рисувам за разтоварване в свободното си време. А за скритите таланти сте прав. В това царство, всеки прави това, което не може. Прави го за хляба и защото няма друг начин. Само се чудя едно, Ваше Величество?
- Какво се чудиш?
- Чудя се какъв е вашия скрит талант. Може би свирите прекрасно на флейта? Или пък може би във вас се крие талантлив готвач?

Резултатите

В една царство нещата не вървели добре и хората били недоволни. Били недоволни и мърморели постоянно. Мърморели срещу Царя, срещу царството, срещу данъците и законите. Мърморели срещу всичко и всички.
Хората мърморели, а Царят се правел, че не ги чува. Не ги чувал седмица, месец, година, но после му омръзнало и решил да направи нещо, за да спре мърморенето.
Знаел, че със забрани и наказания не ставало. Бил опитвал вече. Затова събрал съветниците си на съвет и след дълго умуване, решил какво да направи.
На следващия ден Царят изпратил глашатаи по всички краища на царството, за да обявят, че след месец ще има избори за Цар.
- Че кога се е чуло и видяло, Цар да се избира? - учудили се хората.
- Да избираме Цар е добре, но като няма други кандидати, какъв избор ще е това? - продължили да се чудят те.
Царят се замислил и установил, че за втория въпрос хората са прави. Затова наредил на всичките си съветници, да кандидатират и те.
Месецът отминал и в избрания ден всички хора в царството се изредили да гласуват. Гласували, гласували и гласували.
Вечерта Шутът, който бил определен, да преброи гласовете се заел със задачата си. Броил, броил и броил, докато преброил всички гласове. След това си записал резултатите на листче и излязъл пред хората, за да обяви резултата.
- Е, кой спечели? - посрещнали го нетърпеливо Царят и съветниците. - Казвай веднага, какви са резултатите!
- Ами... - започнал обявяването Шутът. - Резултатите са си резултати и са точно такива, каквито очаквате. Всички кандидати печелят.
- Ами ние? - обадил се някой от поданиците, събрали се в очакване на резултатите.
- Какво, вие? - усмихнал се Шутът. - Вие губите, както винаги. Нали при толкова много печелещи, все някой трябва да е губещ.

Ден за ...

Днес ми е ден за размисъл. Ден за размисъл за вчерашния ден, за днешния и за утрешния. Ден за размисъл за миналото, настоящето и бъдещето.
Днес ми е ден за размисъл, а може би не само за мен е такъв ден. Мисля, че няма смисъл да уточнявам, а и гостите, които влизат тук също не се нуждаят от пояснения, какъв ден е днес. Няма смисъл да казвам, че размислите ми не са свързани с утрешния фарс, а с едно събитие случило се около 886 година. Събитие, което всяка година отбелязваме на днешния ден избран да бъде Ден на българската просвета и култура и славянската писменост.
Днес обаче не размислите ми не са свързани със създателите на нашата писменост, нито с често повтаряното твърдение, че българската просвета и култура са в криза, заради липсата на средства. Моето мнение е, че липсата на средства не е пречка нито за просветата, нито за културата ни. В човешката история липсата на средства никога не спирала творците и търсещите знание. Липсата на средства по-скоро е пречка пред комерсиализирането на културата и просветата, а наблюдавайки до какво води това в света, можем само да сме благодарни за безпаричието си.
Днес в деня за размисъл, се опитвам да си отговоря на въпроса, дали разбираме наистина, какво ни дава и задължава писмеността.
Хората и народите могат да живеят спокойно без писменост. Липсата ѝ не е пречка за директната комуникация между нас. Не е пречка и да вършим повечето неща, които изпълват ежедневието ни и са ни жизнено необходими. Нещо повече, дори човек да не може да напише или прочете нито една буква, това не е пречка да мисли, да мечтае, да обича и да мрази.
Когато българската държава е приела глаголицата, нещата не са били много различни. Често се тревожим за неграмотността на сегашните поколения, но в миналото дори след създаването на писмеността, нещата са били много, много по-зле. Единици са били тези, което са имали възможност за обучение и достъп до книгите. От писмеността са се ползвали много малко българи, предимно църковни и дворцови служители. Дори повечето от болярите, които са имали възможност, средства и време, не са могли да четат и пишат.
Тогава, защо ни е била писмеността?
Ами тя е била необходима и полезна за българската държавност. За държавността, която като народ никога няма да разберем, обикнем и оценим, защото сме свикнали да я свързваме най-често с недостойните хора, които са ни управлявали и ни управляват и днес.
А за хората в онези времена писмеността не е било нито полза, нито необходимост. Това обаче се е променило след векове, в тежки времена, когато въпреки бедността, жаждата за знания и творчество ни е превърнала във възроден народ. Писмеността ни е била ключ към възраждането, ключ за точната врата.
Затова си размишлявам днес. За това и за вчерашния ден, за днешния и за утрешния. За миналото, настоящето и бъдещето.
Честит празник!

Контра, реконтра, пас

Тази година почти не съм писал за политическия и обществения живот. От една страна, пиша по-рядко, а от друга нямам желание да коментирам темата. Имам чувството, че всичко случващо се, написано и изказано по темата се превръща в част от бездарно написан фарс населен с карикатурни герои, играещи само в салони с подбрана и платена публика.
Не, че не се интересувам от бъдещето на България и от собственото си бъдеще. Просто се чувствам безсилен да променя, каквото и да е, каквото и да направя. Затова си мълча и предпочитам да храня собствените си политически илюзии, че някой ден нещата ще се променят, отколкото да храня реалните политически мутри, които изглеждат вечни.
Не харесвах предишното управление на страната. Не харесвам и сегашното. Сигурен съм, че и в бъдеще не ни очаква нещо добро, но кой се интересува от моето мнение?
Властта някога се е взимала с кръв и с кръв се е давала. Днес уж сме цивилизовани и властта се взима с избори и с избори се губи. Само че, както и преди не е ставало само с кръв, така и сега смяната на властта не става само с избори. Нужни са и много пари и порядъчно количество будали.
Какво всъщност се случи от началото на миналата година? О, не! Въпросът е друг – Какво се промени от тогава?
Отговорът е – нищо. Целият шум и поредицата от протести, контрапротести и контра-контра- протести на практика запази политическото статукво, макар че управляващите партии и лица на върха да се смениха.
Аз лично не правя разлика между първата вълна на протестите и втората. Да, голяма част от участниците бяха различни, но за мен важен е крайния резултат, а не декларираните и истински цели, лозунгите и участниците. Да си го кажем направо и да го повторя:
Протестите не промениха нищо, а реално запазиха политическото статукво. Запазиха политическите мутри и неспособни да се променят сами политически лидерчета и партии. Това е резултата.
Вместо да се тръгне в посока за създаване на алтернатива, протестите се придържаха към две състояния:
- Не ми трябва нищо ново, аз си гласувам за ...... и макар, че са магарета ще си ги подкрепям до живот.
- Не ми трябва нищо ново, аз съм независим и вярвам в силата на гражданското общество, макар и да не зная какво точно представлява то.
Съжалявам първата група хора. Някога и аз съм гласувал за магарета, вярвайки, че избирам по-малкото зло. Само че, все някога човек трябва да сложи точка на това и съм го направил. От десетина години гласувам само ако съм сигурен, че гласът ми наистина ще отиди за достоен кандидат, макар и той да няма шансове. Гласувам и по друга причина – ако преценя, че една по-висока изборна активност ще остави зад бодра, някои от политическите мутри.
Съжалявам и хората от втората група. Няма значение, че вярват искрено в правотата си и повечето са добри и почтени хора. Само че, да вярваш, че политическа мутра може да те послуша без да имаш зад гърба си реална и легитимна политическа организация, държаща в ръцете си бухалка на закона, не е наивно – глупаво е.
Какво се случва в България в последните години? Какво правим?
Играем махленска игра на белотче. Играем си на протести, контрапротести и контра-контрпротести. Наддаваме си на боя, после всичко коз, после контра, после реконтра.
Е, аз съм пас. Всъщност не съм дори и пас. Не желая не само да играя, а и да наблюдавам тази игра повече.
Наближава датата за поредните избори. Те са за представителите ни в ЕС, но няма да променят нищо в България. Напоследък все по-често се говори и срещу участието ни в ЕС, но това е само част от общия нищо не значещ шум. Ще припомня само едно нещо – ЕС е място за подредени и работещи държави. Само такива имат полза от участието си в съюза и въпросът е, не дали искаме да сме в ЕС, а дари искаме да живеем в нормална, подредена и работеща държава.
Тези изборите обаче няма да решат този въпрос. Често се говори, че резултатите от тях могат да предизвикат предсрочни парламентарни избори. Така е, но връзката не е тази, която се изтъква най-често.
Дори управляващото малцинство да загуби катастрофално, то няма да сдаде властта. Имат в ръцете си всички инструменти за да се задържат във властта и ще ги използват, както пратят и досега. Ако обаче резултатите дадат им дадат надежда, че ще могат с нови избори да подобрят контрола си и удължат времето за разграбване и съсипване на страната, парламентарни избори ще има веднага.
Парламентарни избори ще има и тогава, когато стигнем дъното към което уверено ни водят и управляващите преценят, че на този етап грабенето вече не е толкова ефективно. Избори ще има, когато преценят, че е време някой друг да обере негативите.
Само че, дори да има нови избори, какви са алтернативите? Да заменим едни крадци с други? Да заменим едни некадърни мутри с други?
Мерси! В тази игра аз съм ПАС!
О, не! Тази игра дори не желая да наблюдавам!

Пророк

Един съвсем обикновен човек си живеел безгрижно на село, докато един ден, когато минавал край строяща се къща, една греда не паднала и го ударила по главата.
Мъжът загубил съзнание за кратко, а хората наоколо се засуетили и се чудели как да го спасят. Накрая лиснали кофа вода върху човека и той се свестил.
Свестил се, погледнал хората около себе си и казал:
- Утре ще вали!
Хората се зарадвали, че човекът е жив, но не обърнали внимание на думите му. Извинили му се и го изпратили до дома му.
Човекът заспал веднага, а когато се събудил на другата сутрин, погледнал през прозореца и видял, че навън вали. Спомнил си, какво бил казал предишния ден и се възхитил от новопридобитата си дарба да предсказва бъдещето.
Изскочил на улицата и започнал да се хвали на всеки срещнат:
- Аз съм пророк! Вчера предрекох, че днес ще вали и ето, че се случи.
Повечето хора не се възхитили от дарбата му. Гледали го със странен и съчувствен поглед, но човекът не им обръщал внимание. Вървял по улиците, хвалел се с дарбата си и предричал всичко, което му идвало на ума.
Продължил с предсказанията и в следващите дни. Понякога познавал, друг път не, но неуспехите не го смущавали. Продължавал уверено да прави нови и нови предсказания, докато един ден не се огледал и установил, че от цялото село му вярва само един човек.
Натъжил се пророкът и цяла нощ не спал. Не спал и мислил, мислил, мислил. Цяла нощ мислил, а на сутринта си казал:
- Никой не може да бъде пророк в собственото си село! Щом хората тук не ме разбират, ще отида в града. Там ще ме оценят по достойнство.
Отишъл пророкът в града и започнал да обикаля улиците му. Обикалял и предсказвал бъдещето на всеки и за всичко. Понякога познавал, но по-често бъркал, но се се отказвал. Обикалял и продължавал да предсказва, ден след ден.
Един ден обаче, пророкът се огледал и установил, че само десетина човека от всички му вярват, а останалите му се смеят.
Натъжил се пророкът и цяла нощ не спал. Не спал и мислил, мислил, мислил. Цяла нощ мислил, а на сутринта си казал:
- Никой не може да бъде пророк с такъв малък град! Щом хората тук не ме разбират, ще отида в столицата. Там ще ме оценят по достойнство.
Заминал пророкът за столицата и не минало и година славата му на Велик пророк се разнесла из цял свят. Разнесла се по далечни земи и стигнала дори и до родното му село, където новините стигали, едва когато престанели да бъдат новини.
Зачудили се съселяните му, зарадвали се и пак се чудили. Накрая решили да изпратят един от тях, хем да види с очите си, хем да разбере как е техния земляк.
Заминал пратеникът за столицата. Отишъл при Пророкът и той го посрещнал с радост. Настанил го в дома си, нахранил го и зарязал всичко друго, седнали да си говорят. Говорили дълго за родното място и за хората там, а накрая пратеникът попитал Пророкът как е успял.
- Какво да ти кажа? - замислил се Пророкът. - Май намерих точното място и начин. На село живеехме сто човека, а ми вярваше само един. И да предадеше думите ми на друг, все тая. В града не беше много по-различно. Вярваха ми десет човека, те предаваха думите ми на по още десет, но сто човека са нищо. Тук обаче мащабите са други. Вярват ми хиляда човека, те предават думите ми да десет хиляди, а пък те на други сто хиляди.
- Значи разковничето е в броя на хората, които предават думите ти? До колкото повече хора стигат думите ти, толкова повече хора ти вярват. Разбрах! - поклатил глава пратеникът.
- О, не! - засмял се Пророкът. - Нищо не си разбрал! Вярно, че разковничето е в броя на хората, но не така, както си мислиш. При всяко предаване, думите ми се променят малко или повече. Накрая нямат нищо общо с това, което съм казал аз. В началото се сърдех, но скоро установих, че няма защо. Ако позная бъдещето, заслугата е само моя. Ако пък не позная, хората вярват, че думите ми са предадени грешно и пак ме почитат. Вярват ми безусловно, дори за неща, които никога не съм казал. Само едно нещо ме смущава – напоследък започнах да изпитвам съмнения в способностите си. Никой не се съмнява в моите предсказания, но аз не им вярвам. Когато идваше насам, не видя ли случайно някоя строяща се къща с падащи греди? Видял си! Това е чудесно! Искаш ли след вечеря да се разходим до там?

Денят на светлината

Една от светлините на екрана в транспортната капсула примигна бързо няколко пъти и угасна.
- По дяволите! - изруга Луи. - Загубихме още една Врата. Трета за тази седмица.
- Срутване ли? - попита Иван. - Тунелите вече са много стари и подобни неща трябва да се очакват.
- Затрупана е, но не от сеизмична активност. Нямаме време да проверяваме всяка авария, но напоследък причината е само една – човешка намеса. Ще трябва да се отклоним малко от първоначалния план. Ще излезем през Врата, която е прекалено близо до целта, но не е обозначена на картите и това я прави сравнително сигурна.
- Човешка дейност ли? Защо им е да повреждат Вратите, та те са източник на всичко, без което не могат?
- Ще ти обясня на връщане. Гася светлините, за да привикнат очите ни с мрака и след пет минути излизаме навън. Не слагай очилата! Навън не е съвсем тъмно, а внезапна силна светлина, може да те заслепи, точно когато е нужно да виждаш добре.
Навън наистина не беше съвсем тъмно. В небето макар и на рядко, проблясваха далечни звезди, а във всички посоки над хоризонта се виждаше блед призрачен ореол. Луи беше идвал тук стотици пъти и вървеше уверено, но Иван се спъваше на всяка крачка и всичко пред погледа му се сливаше в едно огромно черно петно.
- Върви плътно зад мен и се опитай да стъпваш тихо! Не се опитвай да видиш нещо в мрака, но обръщай внимание на всеки шум. Спри! Ще останем тук. Вече сме достатъчно близо, за да ги чуваме.
- Не чувам нищо. Всъщност чувам някакви викове, но не мога да различа думите.
- След малко ще започне отново. А виковете са на тълпата. Сигурно има над хиляда души. Малко са, но се увеличават. Преди месец не можеха да се съберат и стотина.
Внезапно в тишината се разнесе силен глас. Имаше метален тембър и произнасяше думите неестествено отчетливо.
- Братя и сестри! Чуйте думите на Боговете, които трябва да ви предам.
Не се страхувайте, братя и сестри! Боговете не са ви забравили. Те ви обичат и когато настъпи Денят, ще се погрижат за вас и ще ви спасят.
Само че, не всички ще бъдат спасени, а само тези, които слушат Гласа на Боговете и се подчиняват на Волята им. Неверниците и грешните, ще загинат в адски мъки, а душите им ще горят за вечни времена в адски огън. Ако сред вас има грешници, нека се боят от гнева на Боговете! Нека се боят, но и знаят, че още не е късно да спасят живота и душите си. Идва Денят, в който всеки ще получи това, което заслужава. Идва Денят на възмездието.
Знаете, че не за първи път Боговете изливат гнева си върху тези, които не чуват Гласа им. Преди хиляда години, те събрали всички грешници на Огнената страна и след това ги изпепелили с огън от небето. Достойните преместили тук на Тъмната страна и ги обсипали с милостта си. Боговете създали Пазачите, които да ни пазят от Дяволската светлина, да обличат и да хранят праведните. Създали ги, за да ни построят домове и да ни лекуват, когато страдаме.
Само че, с годините Пазачите се възгордели. Решили, че са могъщи, колкото Боговете, а много от вас вярват в тях и им се кланят.
Нещастници! Скоро Боговете ще излеят гнева си върху тях. Скоро ще изпепелят с огън неверниците и недостойните. Скоро ще дойде Денят.
Братя и сестри! Искате ли да изгорете в Адския огън? Искате ли душите ви да страдат вечно? Ако е така, живейте си както и досега. Ако ли пък не, поклонете се на Боговете и слушайте техния глас.
Братя и сестри! Скоро Боговете, чрез моя глас ще ви призоват. Ще ви призоват да разрушите дяволските машини на Пазачите. Ще ви призоват да убиете без милост, тези които не вярват и Пазачите, които се мислят за Богове. Когато бъдете призовани, не се колебайте и за миг. Правете, каквото ви казва Божия глас и ще се спасите. Бъдете готови, братя и сестри и чакайте Деня, когато ще ви призова!
Гласът замлъкна и го заместиха гневните викове на тълпата.
- Това беше запис, нали? - попита Иван. - Защо просто не го унищожим.
- Запис е и гласът е нарочно променен, но това е някой от нашите. Сигурно не е сам, защото колкото пъти унищожаваме колоните, само след ден откриваме нови. Освен това вече няма значение. Утре ще променим орбитата, а след това не могат да направят нищо.
- От нашите ли? Някой от Зоната? Че защо му е да прави това? Чакай! Утре ли каза? Мислех, че ще го направим другия месец.
- Съветът реши да подраним. Решението вече е взето и няма да чакаме някой глупак, като този, да съсипе всичко. Питаш ме, защо го правя ли? Причините могат да са различни. Може просто да е изперкал. Може да се стреми към власт, която в Зоната никой няма, а за тези тук е Бог. Може и да го прави от недомислено състрадание. За решението гласувахме всички, но знаеш, че имаше и хора против. Винаги ще има такива хора. Някои твърдяха, че връщането на планетата на първоначалната ѝ орбита, ще е жестоко за тези тук.
- Аз съща се колебах много. - промълви Иван. - Ние ще оцелеем и животът ни няма да се промени в следващите сто години, докато климатът се нормализира. Ами те?
- Какво те? - намръщи се Луи. - Те ще бъдат предупредени. Просто трябва да стоят по домовете си, няколко месеца, през които ще им осигурим всичко необходимо. Може би не за всички, но за повечето. Очите на много от възрастните, сигурно няма да се приспособят, но децата под 16 години ще се справят. Ще загубим едно поколение, но следващото ще живее по-добре. Ще има нашите възможности и нашия стандарт. Не! Ще има много повече - ще живее на нормална планета, където навсякъде има ден и нощ. Планета, на която ще има пролет, лято, есен и зима. Планета, на която земята няма да е мъртва, а ще ражда живот.
- Едно поколение само... Това са около един милиард.
- Е, и? Един милиард същества, които са безпомощни и безполезни храненици! Храним ги и се грижим за тях цели хиляда години.
- Не, това са един милиард хора!
- Сега остава и ти да се изправиш пред тях и да им разказваш бабини деветини за божи гласове и изкупление. Не можем нищо да направим за тях!
- Можехме поне да ги попитаме.
- Върви и ги питай!
- Не! Късно е за това. Трябваше да го направим преди много, много време.
- Да си вървим тогава! Остават няколко часа и не искам да съм тук, когато започне.
- Върви! - усмихна се тъжно Иван. - Ти върви, но аз ще остана. Не се притеснявай! Няма да им кажа нищо. Зная, че е глупаво, но искам да съм сред тях, когато започне. Когато започне Денят на светлината, искам да съм сред хората, а не сред Боговете.

Следите на хората

Един ден Бог скучаел и докато си седял му хрумнало да направи нов Свят. Досега бил създавал много светове, но нито един от тях не му харесвал напълно. При създаването на едни бил объркал материала, при други закваската била слаба, а в сътворението на трети допуснал и Дяволът да участва и резултатът бил трагичен.
Сътворените светове имали различни недостатъци, но имало едно нещо, което дразнело Бога във всички от тях. В началото всеки нов Свят изглеждал чист и подреден, но с времето в него винаги се натрупвали неща от миналото, които рано или късно задушавали света.
Имало обаче един начин, по който това можело да се промени и точно това решил да направи Бог.
- Имам чудна идея! - похвалил се той на Дяволът. - Ще сътворя нов Свят, но този път ще направя малка промяна. Във всеки свят се натрупват неща от миналото, а причината е в желанието на хората, да оставят следа за себе си в бъдещето. В новият свят, няма да направя хората от кал, както обикновено, а ще ги нарисувам. Ще ги нарисувам със специално мастило, което избледнява с времето. Каквото и да правят хората, всяка оставена следа от тях ще избледнее и изчезне след смъртта им. Чудесна идея, нали? А ти този път стой далеч от проекта ми, защото наистина ще се ядосам!
- Идеята наистина е чудесна! - отвърнал Дяволът е се засмял под мустак. - Чудесна е, но няма да се получи!
Дяволът не казал, защо мисли така, но Бог решил, че просто завижда и още на следващият ден се захванал със сътворението. Създал новия Свят за ден – два, а после седнал да почине и с усмивка се загледал в напразните опити на хората, да оставят следа от съществуването си.
Порадвал се, а после се заел с други дела и се сетил отново за този Свят, чак след няколко века. Отишъл да го види, но видяното не го зарадвало. Светът бил пълен с неща от миналото и сенките на отдавна починали хора.
- Ти си виновен! - скарал се Бог на Дявола. - Пас си се месил, където не трябва.
- Светът не е лош и бих се гордял ако имах пръст в създаването му, но не е така! - засмял се Дяволът.
- Лъжеш! Нали тук направих така, че делата на хората да не оставят никакви следи в бъдещето? Как тогава без твоя намеса са се появили тези?
- О, тези ли? - отвърнал Дяволът. - Погледни ги внимателно! Това не са следите от делата на хората, които вече ги няма. Това са следите от думите, с които другите хора са оценили чуждите дела. Изкривени и неточни са, но за съжаление това е най-трайното нещо, което си създавал някога.

Дъждовен свят

- Отново вали! - сподели Любопитният.
Напоследък рядко говореше. По цял ден стоеше на прозореца и гледаше унило кръгчетата от дъждовните капки в голямата локва отпред.
- Браво, бе! Откри Америка! - нацупи се Мърморкото. - Че то не е спирало да вали от цяла седмица. Няма ли някой ден да спре?
- Теоретично вероятността да се случи е много голяма! - отговори му Всезнайкото. - Теоретично, вероятността да вали цяла седмица пък е много малка! Една седмица валежи обаче е нищо. Току що изчислих, че валежите не трябва да спират цели два месеца и то върху цялото земно кълбо, за да се вдигне нивото на океаните, толкова, че да покрие и най-високите земни върхове. Обаче теоретично...
- Това са теоретични глупости! - прекъсна го Мърморкото. - Искам слънце! Искам слънце и то сега! Не мога повече да издържам да стоя затворен вътре.
- Че кой те кара! - разсърди се Всезнайкото. - Теоретично можеш да излезеш навън във всеки един момент. Вярно, че може да се измокриш, но току що изобретих изключителен уред за предпазване от дъжда. Състои се от кръгло парче плат опънато върху рамка от тънки ребра. Гениално е! Дори вече му измислих име – ще се нарича Дъждозащитник.
- Но това е просто чадър! - засмя се Любопитният. -Измислен е отдавна и дори имаме няколко в килера.
- Хм! Може и да си прав. - замисли се Всезнайкото. - В науката понякога се случва. Вероятността някой да е измислил нещо преди теб е от приличен порядък. Обаче другото ми изобретение срещу дъжд определено е оригинално. Прилича на дреха от непромокаем материал, който се намята отгоре и оставаш сух дори в най-големия порой. Нарекох го...
- Нарича се дъждобран! - засмя се Мърморкото, но от усмивката му стана зле. - Ох! Няма ли някой ден да престане да вали? Мразя дъжда и стоенето в къщи. Искам навън!
- Това не е дъждобран! - обиди се Всезнайкото. - Може да прилича, но е съвсем различно. Вижте например джобовете. Дъждобраните или нямат джобове или съвсем непрактично, те са поставени с отвора нагоре. Разбирате ли, колко е глупаво? Така се пълнят с вода, което е непрактично. На моето изобретение джобовете са с отворите надолу и остават сухи винаги.
- Интересно! Това наистина е интересно! - изръкопляска Любопитният. - Абсолютно сигурен начин, нещата в джобовете да останат сухи. Чудя се само, как сухите неща няма да изпаднат от сухите джобове?
- Това е проблем, по който работя! - отсече Всезнайкото. - Когато открия начина, ще го патентовам, защото ще има много хора, които ще искат да ми го откраднат. Ще го скрия от всички!
- От всички ли? На никого ли няма да кажеш? Дори на мен? - натъжи се Любопитният.
- Дори и на теб!
- Аз пък няма да ти кажа, какво виждам през прозореца!
- Никой не се интересува, какво става отвън! Пък и какво толкова може да стане. Вали, вали и вали. - проплака Мърморкото. - Няма ли да спре да вали? Мразя дъжда!
- Теоретично възможността да спре да вали и тази да продължи е еднаква. Обаче миналата година правих изследване, което показа някои интересни отклонения. Предполагам си видял някое от тях. Ако ми помогнеш за изследванията, когато взема патента, ще ти дам да погледнеш част от тайната. Не мълчи, де! Кажи какво виждаш?
- Не ме интересува, какво вижда! Искам да спре да вали!
- Ще ви кажа, но да знаете, че го правя за последен път. Едно дете излезе навън и играе.
- Нима спря да вали? - усмихна се криво Мърморкото. - Тъкмо бях свикнал.
- Не е спряло, но детето май не се притеснява от това. Дори не носи чадър. Играе си и се усмихва.
- Сигурно е болно! - замисли се Всезнайкото. - Ако не е, то вероятността да се разболее е много, ама много голяма. Ще я изчисля точно довечера, но тогава ще е късно за детето. Независимо от резултатите, то вече ще е сериозно болно. Ако впрочем вече не е.
- Не прилича на болно! Доколкото виждам е съвсем здраво и продължава да се усмихва. А дъжда намаля. Оооо! И слънцето се показа. Спря! Спря да вали!
- Нали ти казах! Вероятността да спре да вали и да продължава теоретично е еднаква. Сега сигурно щом изгрее слънцето навън ще стане топло. Вероятността за това е много голяма.
- Мразя топлото! - изръмжа Мърморкото. - Мразя топлото и слънцето! Мисля, че ги мразя почти толкова, колкото и дъжда.
- Е, тогава трябва да си доволен! - засмя се Любопитният. - Независимо, че спря да вали, ти пак ще има за какво да мърмориш.
- О! Това наистина е чудесна новина! - засмя се и Мърморкото. - Доволен съм, че отново ще имам от какво да се оплаквам! Ооооо! Мразя да съм доволен! Не ми е добре и толкова! Ще отида в стаята си и ще страдам, докато ми мине.
- Теоретично може да ти мине още днес. Или пък може и да не ти мине. Вероятността е... - започна да смята наум Всезнайкото.
- Не искам да зная сега! Ще се разстроя. Обаче око не зная, мога пак да се разстроя... Пресметни и ми кажи утре, но само ако новините са лоши. Не обичам лошите новини!
- Ще го пресметна, но първо имам по-важна работа. Трябва да измисля как да променя изобретенията ми, за да са полезни и при слънце. Всъщност не ми трябват много промени. Би трябвало те да предпазват от слънцето, както и от дъжда. Има ли някой, който иска да провери това?
- Не гледай мен! - намръщи се Любопитният. - За да ги изпробвам, трябва да изляза навън, а ако изляза навън няма да виждам какво става през прозореца.
Мърморкото вече беше изчезнал и Всезнайкото сви недоволно устни.
- Значи такива приятели сте? Веднъж да имам нужда от вас, а вие отказвате. Отивам да подобря изобретенията си, но няма да ги показвам на никого.
- Притрябвали са ми! - засмя се Любопитният. - Нали навън вече не вали. Обаче теоретично, възможността да започне отново да вали, сигурно е голяма.
Любопитният погледна навън, замисли се, но после махна с ръка.
- Ще му мисля, когато завали!
После залепи нос на стъклото и се загледа в гладката повърхност на локвата отвън.

Гергьовден

Мъгла... Ръми...
В мъглата скитат кучета
и хора
скрити зад чадърите.
Мъгла... Ръми...
На агнешко мирише
и на леност.
На стара храброст
и на млада кръв.
Мъгла... Ръми...
Почивен ден и празник.
И минало и бъдеще
в едно.
Мъгла... Ръми...
Началото на май,
Гергьовден,
пролет...
Мъгла... Ръми...
В мъглата скитат кучета
и хора
скрити зад чадърите.

Благодаря!

Приятели, благодаря ви!
Първите 50 броя отпечатани книжки свършиха, а вече имам записани и за следващата партида. Част от тях са изпратени и първите поръчали, ще ги получат веднага след почивните дни, а другите поръчани книжки, ще изпратя до края на следващата седмица.
Запазил съм три бройки за всеки случай, но следващите книжки ще имам около 12-13 май. Ще се обадя, когато ги получа от печатницата, но не е проблем да си запазите още сега. Все още се колебая за това, колко броя да поръчам и ще ми помогнете да преценя.
За моя изненада, макар и да обясних тук и във Facebook няколко пъти как можете да поръчате, много хора са пропуснали информацията. Затова ще я повторя отново:
- Книжката може да ми поръчате на имейл: vl.kabranski@abv.bg
или тук на лични съобщения във Facebook.
- Изпращам я с наложен платеж, като цената е 8 лева плюс около 4 лева за доставка до офис на Еконт.
- Нужно ми е името, адрес на удобен за вас офис на Еконт и ваш телефонен номер. Също и дали искате книжката да е надписана или не.
И още нещо – споменах, че няма да спечеля нищо от издаването и разпространението на книжката. Още преди да тегля чертата зная, че ще вложа повече средства, отколкото ще получа.
Това не ме притеснява, но съжалявам, че не мога да намаля цената още. Зная, че 8 или 12 лева за някои от вас са много и го разбирам. 
Затова направих още нещо. Вече имам книжката като електронна книга в pdf формат. Имам причини да не предлагам файла за свободно сваляне, но ще го предоставя безплатно на всеки, който пожелае, независимо дали е поръчал книгата или не.
Благодаря ви!

Идеалното камъче

Небето над главата ми е почти ясно и само тук там пухкави бледорозови облачета напомнят, че от дни вали почти непрекъснато.
Небето е ясно, но светлината я няма. Слънцето е изгряло отдавна, но се крие зад един голям облак на изток и само върховете на планината пред мен, са огрени от лъчите му.
Решил съм да използвам времето за кратка разходка, с наивната вяра, че синоптиците познават и днес ще вали чак следобед. Взел съм и фотоапарата с намерението да проуча възможностите му, но гледката ме кара да щракам снимка след снимка, опитвайки се да запазя, това което виждат очите ми.


Не винаги се получава. Нямам претенции да съм майстор, а и фотото, макар и ново и сполучливо, не е от моделите, с които можеш всичко. Снимам, снимам и снимам, макар в ниското светлината да е още слаба. Снимам, докато неусетно се озовавам на брега на реката.
Над мен е последният бент в края на стената. След него има още няколко, два или три, а след това реката си става истинска дива река. Течението е широко и плитко, заобикаляйки всяка издатина на релефа, обграждайки стотици островчета обрасли с върби и габър. Нагоре няма вирове и само на места, реката е преградена редица от големите бели камъни, които са навсякъде, за да се вдигне нивото достатъчно, за да се охладиш в летните горещини. Есенните и пролетните буйни води ги разрушават, но на другата година неуморни ръце, ги правят отново и отново.
Пред мен е последния изкуствен бент. Водата в дълбокото е мътна от дъждовете и водите от топящите се снегове, а бреговете са пусти. Ще са пусти до средата на юни, а дотогава само упорити рибари, ще ги навестяват. В средата на бента, там където водата пада отвисоко, подскачат и се премятат познати предмети. Само на „една ръка разстояние“ пластмасови бутилки от бира се състезават, коя ще е най-отгоре. „Мъжете знаят защо“...
Залисал съм се и за малко да нагазя във водата. Равния бряг е потопен под сантиметър или два вода, а отдолу хиляди дребни камъка се състезават по красота. Дребни камъни и пясък.
Реката се е местила през вековете и целият град лежи върху такива камъни и пясък. Целият град е и построен от такива камъни и пясък. Вложени са в основите, в бетона, в оградите и пътеките в дворовете.
Камъни и пясък. Навсякъде, където тръгнеш да копаеш все стигаш до камъни и пясък, но тук са най-достъпни. От другата страна на реката често каруците спират до брега. Пълнят се догоре и после си тръгват оставяйки след себе си мокри следи от изцеждащата се вода. Тръгват към поредната строяща се къща, гараж или нещо друго.
Не е хубаво, но пък хората с каруците не ровят до дъното. Не изравят целия слой и след месец два реката сама заличава всички следи. Следите обаче личат от години и ще личат още дълги години надолу, където реката минава през града. Там багерите изгребаха всичко, оставяйки след себе си само тиня. Това обаче е друга история и сега спрял на брега, не искам да мисля за нея.
Гледам камъните състезаващи се по красота и търся най-красивия от тях. Търся идеалния камък. Не, всъщност търся идеалното камъче.
Не зная точно какво камъче търся. Зная само че, трябва да е малко. Не зная формата, цвета и точната му големина. Сигурен съм, че когато го видя, ще го позная.


Погледът ми се спира на едно, после на друго, после на трето. Не, всъщност погледът ми не може да се спре на нито едно камъче. Тъкмо реша, че е точно това и очите ми виждат друго. По-красиво и по-идеално.
Накрая се спирам на едно. Протягам ръка и го вадя от дъното. Поглеждам го отблизо и след това, разочарован го връщам в реката. Не е то. Протягам ръка и вадя друго, но отново съм разочарован. Вадя трето, но и в него намира дефекти и недостатъци.
Решавам да направя друго. Събирам бързо около двадесет и ги прибирам в джоба без да ги оглеждам. Ще го направя в къщи и ще разчитам на късмета си, сред тях да е и това, което търся.
Облаците над планината се сгъстяват и решавам, че за днес стига. Разтоварил съм се от грижите макар и само за час-два.
Когато се прибирам в къщи, вадя камъчетата, но не мога да ги позная. Различни са и в началото мисля, че е така от калта по тях. Измивам ги, суша ги, но отново съм разочарован. Формата им, цветовете им и всичко в тях е различно от това, което помня.
Може би, причината е във водата. Може би е в светлината и мястото, където лежаха. Не зная. Зная само, че камъчетата бяха идеални там, където лежаха, а вече не са.
Също, както и хората, нали? Реката на живота ни поставя на някое избрано от нея място без да ни пита. Не ни пита, но често мястото е избрано, сякаш специално за нас. Понякога дори изглеждаме идеални. Идеални на нашето място. Може да не ни харесва, но пък често ако се преместим, не получаваме нищо ново.
Всъщност това за хората, не е точно така. Говоря и мисля за камъчетата или по-точно за едно камъче. Идеалното камъче, което някой ден ще го намеря.