Нещата, които ни разделят

В едно царство нещата не вървели на добре и никой не можел да каже причината.
Царството не се различавало много от съседните. Законите му били почти еднакви с тези на куп други царства, земята му била плодородна, а хората работливи, обаче нещата не вървели и не вървели.
Работата била там, че хората в царството не били задружни, а се делели на групи. Делели се на групи с повод и без повод. Делели се на бедни и богати, делели се на умни и глупави, делели се на селяни и граждани, на учени и необразовани, на дебели и кльощави, на силни и слаби и...
Всъщност никой не можел да изброи на колко точно групи били разделени хората от царството, защото всеки ден изниквала нова група, а някоя стара се разделяла на няколко нови. Сигурно в царството броят на групите бил стотици пъти по-голям от броя на поданиците.
Царят на царството се опитвал да събере групите. Опитвал всеки ден, месец след месец и година след година да накара поданиците си да не се разделят, а да правят нещата заедно.
Хората го слушали внимателно, кимали глави в съгласие, съюзявали се за час-два, но след това отново се разделяли на групи.
Накрая царят се отчаял. Разбрал, че сам не може да се справи и повикал на помощ умни хора от цял свят. Повикал ги и ги помолил за помощ. Помолил ги да потърсят и намерят тези неща, които могат да обединят хората.
Не минала седмица и царя бил затрупан от стотици предложения, как да обедини хората в царството. Той дори не подозирал, колко много неща имало за тази цел, а повечето дори не били нови.
Събрал Царят поданиците си и дълго им изброявал нещата, които можели да ги обединят. Мислел, че когато видят, колко много неща могат да ги обединят, хората вече няма да се делят на групи.
Така мислел царят, но не познал. Поданиците му започнали да спорят, около кое от предложените неща трябва да се обединят. Един казвал, че е едно, друг мислел, че по-важно е нещо друго, а трети искал да използват всички предложения. Спорили хората, спорили и неусетно отново започнали да се делят на групи.
Накрая царят махнал с ръка и решил повече да не се меси. Примирил се и решил, че нищо не може да направи.
Минали години, царят остарял и дошло време да напусне този свят. Тогава извикал сина си и започнал да му разказва всичко, което щяло да му бъде от полза, когато седнел на престола. Дал му много полезни съвети , а накрая въздъхнал и казал:
– Мисля, че ти казах всичко, а това, което съм пропуснал, не се съмнявам, че ще научиш сам. Има обаче нещо, за което за съжаление не мога да ти дам съвет. Дълги години мислих, то така и не разбрах защо хората в царството винаги намират повод, да се разделят. Установих обаче нещо странно. Най-много разделят хората, точно нещата, които уж са направени, за да ги обединят.

Името на принцесата

В едно далечно царство, преди много години живеела една принцеса...
Принцесата била... Ох! Щях да напиша, че принцесата била съвсем обикновена. Щях да напиша, но навреме се сетих, че обикновени принцеси няма. Всяка принцеса е неповторима. Неповторима е не само за родителите си, за приятелите и познатите си. Неповторима е най-вече за своя принц.
Принцесата още не била срещнала своя принц, но това не било пречка, да бъде неповторима. Тя се казвала...
Хм... Не, не е това, което си помислихте. Зная името на принцесата и не съм го забравил. Принцесата си имала име, даже повече от едно. Имала дълго и засукано име за официалните случаи, имала си и име, с което се обръщали към нея само близките и приятелите ѝ. Обаче въпреки всичко, когато реших да напиша името ѝ, нещо ме спря.
Проблемът е в това, че принцесата не харесвала името си. Не харесвала нито дългото и засукано официално име, нито краткото, с което я наричали в двореца, а причината била...
Причината може би не била само една. Много хора не харесват името си. Някои не го харесват, защото не звучи добре. Други пък не харесват името си, защото им е дадено от други. Вярват, че ако някой беше искал тяхното мнение, биха били избрали по-красиво и по-точно прилягащо им.
Принцесата обаче не харесвала името си по съвсем друга причина. Тя била красива и умна, била неповторима и умеела хиляди неща, които една принцеса трябва да може и хиляди неща, които принцесите не са длъжни да знаят и могат. Въпреки всичко обаче принцесата си нямала принц.
Много години принцесата чакала, нейният принц да се появи, но напразно. В царството идвали много принцове, но нито един от тях, не успявал да накара сърцето ѝ да трепне.
– Нещо не е наред – мислела си принцесата. – Не съм по-грозна от другите принцеси. Не съм и глупава. Имам всичко, за да бъда единствената и любима принцеса на най-достойният принц на света, а не се получава. Принцът не идва и не идва, а се уморих да го чакам. Трябва да има някаква причина, това да се случва на мен.
Мислила принцесата, мислила и търсила причината. Търсила причината принцесата, мислила и я търсела, докато накрая решила, че я е открила.
– Името! – извикала тя. – Името ми е виновно! Всички принцеси от приказките, които имат хубави и известни имена, отдавна са намерили своя принц. Намерили са го или по-скоро той ги е открил, защото е знаел какво и къде да търси. В който и края на света да попиташ за царството на Снежанка, всеки ще те упъти. И Спящата красавица уж спи в таен замък сред горите, а всички знаят за нея. Дори русалката, която не е никаква принцеса и тя е позната в цял свят. Русалки в моретата колкото искаш, но всички знаят за Ариел. Всички знаят за принцеса Анастасия, за Пепеляшка.
След като открила причината, принцесата се замислила, какво да прави. Не мислила дълго, защото единственото решение според нея било да си смени името, но се колебаела, какво да бъде новото.
След много колебания принцесата си избрала ново име. Името било на известна принцеса, което всички хора знаели, но това не дало резултат. Вярно, че един принц пристигнал след седмица, но определено не бил, този когото очаквала, а и той останал разочарован.
След месец принцесата сменила отново името си. След още седмица го сменила отново, но без резултат. После отново и отново сменяла името си, надавайки се да уцели това, което и подхождало най-много. Започнала да сменя името си всеки ден, но принцът не идвал и не идвал.
Минали години, а принцесата така и не намирала своя принц. Или пък той не успявал да я открие. Тя не знаела, но чакала и чакала, сменяйки името си всеки ден.
Един ден в царството пристигнал непознат принц. Минавал случайно и нямал намерение да се задържа дълго, но минавайки покрай двореца видял на прозореца принцесата и се влюбил на мига.
– Коя е тази красива принцеса? – попитал принцът. – Как се казва?
– Това е нашата принцеса – отвърнали хората. – Името ѝ е...
Принцът цяла нощ останал под прозореца, събирайки смелост и повтаряйки любимото име, а още щом слънцето изгряло, потропал на вратите на двореца.
– Искам да вида принцеса.... – казал той. – Обичам я и не мога да живея без нея. Искам да падна в краката ѝ. Искам да ѝ кажа, че я обичам.
– Тук няма такава принцеса! – отсякъл слугата и тръшнал вратата под носа на принца.
Принцът не знаел какво да прави, но докато се чудел принцесата отново се показала на прозореца.
– Това не е ли принцеса....? – попитал принцът хората наоколо.
– Не е! – засмели се те. – Това е принцеса....
– Но...
– Не се чуди, страннико. Това е същата принцеса, която си видял вчера. Нашата принцеса променя името си всеки ден. Днес се казва ...., а утре никой не знае.
Принцът се смутил, но за кратко. Застанал под прозореца и извикал с цял глас:
– Принцесо! Принцесо! Обичам те!
Принцесата чула виковете и се показала на прозореца.
– Здравей, принце! Любовта е прекрасно чувство. Мога ли да те попитам, как е името на принцесата, която обичаш?
– Обичам теб, принцесо! Обикнах те в мига, в който те видях. Не зная името ти, но то няма никакво значение. Човек може да се нарича, както поиска, а името не променя, това което е.

За царствата

Лежа си вчера в къщи, потя се, пия лекарства и се чудя, дали ще се разболявам повече или не. Настроението ми никакво го няма, в главата всяка мисъл само притичва на пръсти и уплашена от кашата вътре изчезва в небитието. Реших да подремна, но в този момент една приказка се появява отнякъде и настоява да я запиша.
– Не мога! – отрязвам я, но това не минава и сядам да пиша.
Сядам, но след първото изречение приказката изчезва. Изчезва, но това не ме притеснява. Помня я и просто трябва да я запиша.
Помня... Хм... Помня, че беше за някакви принцеси, но какви точно забравих. Не помня имената, не помня лицата, не помня нищо съществено. Освен това дали от температурата или от ЕГН-то, не ми се пише за принцеси. Поне не и в този момент.
А, тогава си викам, да напиша нещо за някой цар и царството му...
– Да,ама вече почваш да си измисляш....толкоз царства-господарства у цел свет нема като при тебе...Земи вече да ги броиш отначало...като например "за това царство дето ви писах преди време..." – сещам се за коментара на Данчо във Фейсбука и спирам.
Хм... Всъщност в света има много царства, за които не съм писал. За някои от тях не съм имал време, за други просто не си струва.
Я, вижте например нашето царство. Да, това дето живеем в него. То даже не е царство, като царство. Не е и република, нищо че така се води по Конституцията. По-скоро прилича на разграден двор, от който всеки влачи каквото докопа. Едни влачат на изток, други на запад, обаче в крайна сметка всичко дето се влачи потъва в земята и на негово място остава едно такова пусто и празно, което не може се опише в никаква приказка.
Мда... Нямаме царство и това е. Обаче...
Обаче, след като нямаме царство не ми става ясно, защо имаме толкова царе. Върви си човек по улицата и хоп – срещу него цар или царче. След него втори, че и трети.
Цар до царя, мила моя майно льо,
принц до принца.
Принцеса до принцеса, мила моя майно льо,
разбойник до разбойника...
Ох! От температурата ли или от друго, но песента не беше такава. Принцеси май нямаше, но имаше коне... Нещо такова:
„Кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака,
мила моя майно льо, юнак до юнака.“
И така не е! Вярно, че коне още има, обаче юнаци отдавна няма. Няма и в нашето царство, няма и в другите. Сигурно не са ги включили навреме в Червената книга. Лами също няма, освен Неси, но и нея не са я виждали скоро.
Оставам замислен и тъжен, но след това се успокоявам. Всъщност за приказките не ми трябват юнаци. Трябва царство, цар или принц и принцеса. Ако в краен случай ми потрябва някой юнак, все ще си го измисля. Обещавам да не го правя често. Няма да прекалявам.
Има царство, има приказка. Има цар, има приказка. Има принцеса, има приказка. Каквото има, за това ще пиша. Обаче от утре.
Днес само ще завърша първото изречение:
В едно царство накрай света, живеела една принцеса, която....

Предателят

Имало едно време една чета хайдути. Четата си имала войвода, имала си и байрактар, имала и четници, но името на никой от тях не се е запазило до днес. Това била просто една малка чета, без подвизи, които да се запомнят, пък и летописец нямала, който да украси така събитията, че да влязат в някой учебник по история.
В четата били събрани разни хора, с разни съдби. Всеки от тях си имал история и причина, да бъде в гората и никой от другарите му не питал каква е. Важното било, че е положил клетва пред войводата, че си изпълнява задълженията на хайдутин, че не бяга от врага и не предава другарите си. Това било важното, а личните неща си били негова работа. Ако искал можел да ги сподели, ако ли пък не, никой не го питал.
Един ден към четата се присъединил нов хайдутин. Положил клетва и станал част от четата.
Новият хайдутин не бил нито много силен, нито пък слаб. Не бил нито много умен, нито пък глупак. Не бил нито много работлив, нито пък мързеливец. Не бил отличен стрелец, но имало и по-лоши от него. Бил съвсем обикновен човек и като такъв го приели другарите му. Делили с него хляба, водата и виното и му помагали, кой с каквото може.
Новият обаче, скоро успял да настрои всички срещу себе си. Уж бил учтив с всички, но гледал на другите отвисоко и все около войводата се въртял. Въртял се и не спирал да говори:
– Войводо, Петко не си чисти добре пушката – тихо шепнел той на войводата. – Дулото е чисто, обаче аз бих го направил по-добре.
– Войводо, ножът на Иван е със стара дръжка. Вярно, че е здрава, но старото си е старо. По-добре да се смени навреме.
– Войводо, Стойчо вчера се върна от селото с десет минути закъснение.
– Войводо, Страхил ...
Говорел новият и говорел. Повечето от нещата, които казвал не били верни или пък преувеличени, но ги казвал толкова убедено, че войводата му вярвал. Вярвал му и се карал да другите, без дори да провери, дали са виновни. Вярвал му и не давал лоша дума да се каже за него.
Един ден дошло ред и на новият да отскочи до в къщи. Пуснал го войводата за две дена, да види домашните и да свърши малко работа.
Отишъл новият на село, починал и преди да тръгне минал да види комшията.
– О, ти ли си бе? Къде се губиш толкова време? Женати казва, че си на гурбет, но чух, че си хванал гората. Хайдутин си станал и сабя въртиш. И в добра чета си влязъл. С добър войвода и другари. Знаят си работата и никой не може да ги открие и хване.
– Абе, хайдутин съм, ама четата не е читава. Той войводата вярно е добър, но от три месеца все в тъмното дере се крием. Хем близо до пътя, хем и само един пост имаме откъм север. Вярно, че от юг е гората, ама ако някой дойде от там, ще ни излови по бели гащи.
Прибрал се новият в четата, но още на следващият ден потеря ги изненадала през нощта. Минала през гората и още след първия залп, половината хайдути били мъртви. Останалите сънени, хукнали да бягат, но малцина се спасили.
На следващият ден оцелелите се събрали на ново място. Повечето били ранени, нямали ни дрехи, ни храна, ни оръжие.
– Някой не е предал – промълвил войводата. – Ако някой ден науча кой е, ще го одера жив.
Хайдутите не казали нищо. Сещали се, кой е предателят, но само със сещане нямало как да убедят войводата си.
– Войводо, а пък Петко си изстреля всички патрони – чул се познатият глас. – Нали по един трябва да пазим за себе си? Иван пък изостави торбата с храната, а Страхил, вярно, че го убиха, но са го простреляли в гърба. Бива ли хайдутин да бяга?

Виновникът

В едно царство накрай света от години вилнеел страшен разбойник. Разбойникът бил ограбил и убил много хора, като не жалел дори и децата. Грабел и убивал не защото нямал, а защото му харесвало. Грабел, убивал и се смеел на ужаса в очите на жертвите си.
Само че, един ден на разбойничеството му дошъл края. Заловили го и го изправили пред най-уважавания съдия в царството.
Изслушал съдията обвиненията, запознал се с доказателствата и накрая взел думата и адвокатът на разбойника:
– Обвиненията са справедливи, доказателствата са си доказателства, но искам да разгледаме нещата и от друга гледна точка – започнал адвокатът. – Искам да помислите, дали цялата вина е само на обвиняемия? Не са ли виновни и родителите му, които са го отгледали и са допуснали да се превърне в чудовище? Не са ли виновни и учителите му, които не са го научили, кое е добро и кое лошо? Не са ли виновни и приятелите му, които са го оставили, да избере този път? Моля уважаемият съд да помисли за това и да го вземе в предвид при определяне на тежестта на присъдата.
Съдията слушал внимателно адвокатът, а когато той приключил се усмихнал тъжно и казал:
– Сигурно не знаете, кой точно е човекът, който съдим днес? Е, той е мой брат. Дали родителите ни са виновни, че се е превърнал в звяр? Не зная, но те възпитаваха еднакво и мен и него. Учителите ни бяха едни и същи, а и приятелите ни бяха общи. Може би и аз съм виновен, че е избрал този път? Не зная... Зная само, че в този живот, всеки е отговорен за пътя, който избира, а в този съд всеки отговаря за своите дела.

Време за броене

Един цар решил, че синът му, който щял да го наследи на трона, трябвало да получи възможно най-доброто образование. Всички придворни се съгласили, не само защото това била волята на царя, а ѝ защото той бил прав.
– И още нещо – не спрял с идеите си царят. – От всички науки, математиката е най-полезната. Един бъдеш владетел трябва да я владее отлично. Ако не може да брои, събира, изважда и да прави още такива неща с числата, всеки ще го лъже.
Придворните отново се съгласили. После намерили отличен учител, който знаел всичко за математиката и му поверили обучението на младия принц.
Учителят учел принца на много неща. Учел го и на математика, да брои събира и пресмята числата, но това било най-лесната част от уроците. Принцът обичал математиката, учел с удоволствие и всеки ден научавал все повече и повече.
– Виж колко добре броя, учителю! – радвал се принцът. – Днес преброих приятелите си и се оказа, че имам цели хиляда и един, само в двореца. Нали е вярно?
– Хм! – усмихвал се учителят. – Броиш добре и сигурно нямаш грешка в броенето, но не съм сигурен в цифрите. Ще проверим заедно, но не днес, а когато му дойде времето.
– А защо не днес? – питал принцът, но учителят му давал други задачи и той забравял въпроса си.
Минали години и принцът станал владетел на царството. Станал цар и започнал да управлява. Не знаел всичко, но бил научил достатъчно, за да управлява добре, пък и знаел да брои, събира и изважда и никой не можел да го излъже в сметките.
– Добре ме научи, учителю! – смеел се той. – Никой не може да се мери с мен в сметките, а всеки ден ставам по-добър. Упражнявам се, събирам, изваждам и броя. Ето днес например преброих, че приятелите ми вече са сто хиляди и един. И това са само тези в столицата. Искаш ли да се хванем на бас, че съм ги преброил правилно?
– Хм! – усмихвал се учителят. – Броиш добре и сигурно нямаш грешка в броенето, но не съм сигурен в цифрите. Ще проверим заедно, но не днес, а когато му дойде времето.
Владетелят не разбирал нищо, но нямал време да се замисля над думите на учителя си. Трябвало да управлява, да брои, да събира и изважда и още хиляди и хиляди неща.
Един ден обаче, царуването му приключило. Недоволни придворни организирали преврат и го свалили от трона. Пожалили живота на сваления владетел, но го прокудили от царството за вечни времена.

Изгоненият цар се изкачил на първия хълм след границата и се обърнал назад. Времето било ясно и бившото му царство се виждало открай докрай. Виждали се пристанищата край морето, виждали се кулите на царския дворец и високите, винаги покрити със сняг планини на хоризонта. Гледката била прекрасна, но очите на бившият цар не я виждали. Били заети с нещо друго...
– Броиш нали? – усмихнал се учителят му. – Броиш тези, които те последваха в изгнанието. Броиш точно колко са истинските ти приятели. Е, днес не се нуждаеш от моята помощ. Нямаш нужда от проверка и каквато цифра изкараш, ще бъде вярна, защото днес е точния ден за това броене.

Сурва весела година!

Сурва весела година,
сурва, сурва до амина.
Спахме цяла година,
ще проспим и догодина.
Сурва весела година,
догодина по-весела.
Изпращаме тази пияни,
другата да изпратим заляни.
Сурва весела година,
да сме здрави и с яка гърбина,
че през новата година
пак ще ни шамари,
кой, когато и където свари.
Сурва весела година,
а новата  да е по-весела.
Таз година две правителства,
догодина три.
Таз година четворна коалиция,
догодина петорна и шесторна.
На берекет да е.
Сурва весела година,
сурва, сурва до амина.
Таз година тиква,
догодина кратуна.
Таз година пет лева за пенсионерите,
догодина по шест.
Таз година една банка фира,
догодина поне две.
Сурва весела година,
сурва, сурва до амина.
Да сме живи, да сме здрави,
че ще ни сурвака пак
кой, когато и където свари.
Сурва весела година,
догодина по-весела.
Сурва, сурва до амина.