Хубавата страна

Някъде накрая на света, имало едно Царство. Един ден в него, незнайно откъде пристигнал пътник.
Щом се разчуло за това, всички в Царството зарязали работата си и се втурнали да видят госта, защото такова чудо не се случвало често. Царството било толкова далеч от всичко, че в него никой не идвал.
Дори някой случаен пътник, да объркал пътя и стигнел до Царството, бързо си тръгвал обратно. Нямало какво да прави на едно толкова обикновено и далечно място.
Обаче напук на цялата логика и традиция, пътникът пристигнал в Царството, не си тръгнал още същия ден. Не си тръгнал и на другия ден, а когато минала седмица и пътникът все още не събирал багажа си, самият Цар решил да разбере причината.
Отишъл Царят при пътника, огледал го внимателно, но не намерил нищо необикновено. Човекът бил седнал на сянка, пиел си кафето и лениво наблюдавал преминаващите наоколо хора. Дори на пристигането на Царя, не обърнал внимание.
-Хей, пътнико! Имам към теб няколко въпроса. -рекъл му Царят.- Нали знаеш кой съм аз?
-Зная!- усмихнал се човекът.- Зная кой сте и очаквам, да чуя и въпросите, които имате към мен.
-Защо си още тук?
-Защото не съм другаде, Ваше Величество.
-Това е ясно, но се интересувам от друго. Защо още си тук в това отдалечено и скучно Царство, а още не си тръгнал към някое по-добро място?
-Че какво му е на това място?- засмял се пътникът.- Може да има недостатъци, но погледнете от хубавата страна. Всяко нещо има лоша и хубава страна. Ако гледате само едната, никога няма да опознаете нещо изцяло.
-И кое точно е хубавата страна, на това, че сме накрай света?Ако някой приятел реши да ми дойде на гости, по средата на пътя се отказва. - попитал Царят.
-Да, това не е хубаво, но пък както приятелите ви се отказват да дойдат, така и враговете ви го правят. Нима това не е хубаво?
-Ами това е така, но какво хубаво ще намерите в скуката? Тук нищо не се случва. Ако отпътуваш и се върнеш след петдесет години, няма да познаеш, че е минал и ден.
-Да, хората не обичат скуката!- отвърнал пътникът.- Не я обичат, но скуката и това, че нищо не се променя тук е белег за сигурност. Знаете ли колко хора на този свят, биха заменили всичко, което имат за капчица сигурност?
Царят задавал още много въпроси, но пътникът винаги намирал по нещо добро във всичко, което му посочели. Дори и да нямало той така извъртал нещата, че нямало как да му се възрази.
В началото на Царят му било интересно, но по някое време се ядосал и решил да даде урок на пътника.
-Признавам, че винаги успяваш да намериш хубавата страна на нещата. Намираш я и там, където съм сигурен, че я няма. Имам само още един въпрос. Преди малко поръчах да повикат палача, за да отреже главата ти. Ако и на това намериш някаква хубава страна и ме убедиш, че си прав, ще те пусна да си тръпнеш жив и здрав. В противен случай, хубавото ще е за поданиците ми, които за първи път ще видят палача в действие.
Пътникът се стреснал, но скоро усмивка отново огряла лицето му.
-Утрешния ден няма да е приятен за мен, Ваше Величество. Все пък ще приема съдбата си с усмивка, защото макар тя да е жестока, все пак има и хубава страна.
-Че какво хубаво, намираш в своята смърт, глупако?
-Хубавото е, че не съм на ваше място. Утре аз ще загина и ще се отърва от мъките, а Вие цял живот ще си спомняте, че сте погубили човешки живот, заради една прищявка.

Някъде накрая на света, имало едно Царство. Някъде толкова далеч, че никой не отива там, а ако все пак отиде, рядко се връща обратно....

Мостовете

Имало едно време един вожд, който не познавал загуба в битка. Битките разбира се печелели воините му, а не лично той, но откакто свят светува, в историята остават само имената на вождовете. Летописците записват само имената на вождовете и победите им, а за загубите им мълчат. Знаят, че хората в бъдещето ще търсят в историята повече поводи за гордост, отколкото поуки и им дават, каквото искат.
Имало едно време един вожд, който не познавал загуба в битка. Независимо срещу каква войска се изправял, независимо каква била силата и числеността на противника, винаги побеждавал, поне според летописците.
- О, Велики Вожде! - попитали го един ден летописците. - Каква е тайната на твоя успех?
- Не е тайна! - отвърнал Вождът. - Наредил съм да изгарят всеки мост, по който минат воините ми. Така всички знаят, че няма връщане назад. Знаят, че няма път за отстъпление и само победата е изход.
- Благодарим ти, Вожде! - поклонили се летописците. - Направи ни щастливи, защото освен многобройните ти победи, ще можем да запишем и твоя съвет. Нека бъдещите поколения се поучат от твоята мъдрост! Изгаряйте мостовете! Това звучи отлично!
Втурнали си летописците да записват думите на непобедимия вожд и записвали, записвали и записвали, докато не останал и един чист пергамент. Затова и когато Вождът загубил последната решителна битка, това не било записано. Всичкото мастило отишло за описване на победите и те останали в историята.
За последната битка на непобедимия Вожд останали само легенди, предавани от уста на уста, но днес никой не вярва на нещо, което не е записано на хартия и няма поне десет печата.
А легендата разказва, че непобедимият Вожд загубил последната си битка, но не в бой с врага, а защото както бил свикнал през целия си живот, горял мостовете след себе си.
Един ден преследвайки поредния враг, Вождът наредил да изгорят дългия мост по който минали войските му. Изгорил го, както бил правил хиляди пъти, защото вярвал, че това е верния път към победата.
Изгорил моста, но когато се огледал, видял че се намира с войската си на пуст скалист остров. Островът бил прекалено далеч от сушата, за да се напусне с плуване, а на него нямало нищо, с което да се построят салове. Имало само скали, скали и скали, които не ставали за ядене, а водата макар и в изобилие, не ставала за пиене.
Този остров бил последната спирка на непобедимия Вожд и неговата войска.
- Хм! Това е интересно! - засуетили се летописците. - Имаме нов урок, който да оставим на следващите поколения. Не изгаряйте мостовете!
- Хм! Не става! Не е достатъчно героично. Няма смисъл, да хабим мастилото и папируса, за подобни неща. Вижте само как добре звучи написаното! Изгаряйте мостовете! Изгаряйте!

Съвършен

Събуди се, когато слънцето беше вече високо в небето. Това не беше изключение и дори днес беше подранил. Напоследък му се случваше често, но това не го притесняваше. От много, много години нищо не го притесняваше. Прекарваше по-голямата част от деня в дрямка, така че беше естествено часовете за сън през нощта да намалеят.
Апетитът му обаче не беше намалял. Ядеше все повече и повече, но огромното му тяло не познаваше насищане. Днес също започна със закуската. Бавно и с наслада започна да унищожава блюдата на отрупаната маса, докато със съжаление не установи, че не може да поеме и хапка повече. Тогава въздъхна, събра това, което беше останало в покривката и излезе на двора.
Щом отвори вратата множеството, което го чакаше търпеливо на двора, се просна по очи, а когато изсипа остатъците от закуската върху тях, двора се разтърси от виковете им:
-Благодарим ти, Съвършени! Благодарим ти!
Усмихна се и им помаха с ръка. Обичаше тази гледка. Обичаше да дава, когато имаше повече отколкото му трябваше. Казваше на хората:
-Дай и ще ти се даде!
И те даваха. Даваха макар, че нямаха. Всеки ден се блъскаха и биеха за остатъците от храната му. Храна, която му бяха дали самите те, както и всичко друго, което притежаваше.
Слънцето припичаше жестоко и го подсети, че е време да заеме мястото си. Оправи се бавно и тромаво към вековното дърво, под чиято сянка прекарваше дните си. Приседна, въздъхна и задряма с отворени очи.
Шумът наоколо внезапно спря. Хората замлъкнаха впили очи в него.
-Тихо!- шепнеха.- Съвършеният медитира.

Той не чуваше шепота им. Не чуваше нищо, защото сънят го носеше на крилете си. Носеше го назад със спомените в дните, когато още беше обикновен ученик.
Учителят беше строг. Не се караше, но напътствията му нямаха край. Изискваше, изискваше, изискваше. Поставяше все нови задачи и задачи и виждаше всяка грешка. Рядко хвалеше, а него не похвали нито един път.
-Учителю, кога ще стана Съвършен, като теб?- питаше той всеки ден.
-Когато се пребориш с недостатъците си! - беше отговорът.- Това е нещо, което няма срок. Прави се всеки ден, от раждането до смъртта.
-А ти как си станал съвършен?
-Не съм! Аз още се боря. По-близо съм от вас, но всеки ден откривам още нещо, което да променя в себе си.
Той не беше от добрите ученици. Искаше нещата да стават по-бързо и по-леко и често получаваше забележки.
-Учителю, днес май се справих добре?- питаше той.-Изпълних задачите.
-Задачите изпълни, но научи ли нещо ново? Промени ли нещо в себе си? Когато го направиш, наистина ще си се справил добре.
Годините минаваха. Много от другите ученици напредваха по-бързо от него. Не ставаха Съвършени, но получаваха похвали от Учителя. След похвалите следваха повече и по-сложни задачи, а той правеше едно и също всеки ден.
Един ден не изпълни задачите. Успа се, а когато се събуди, стана само за да закуси и отново си легна. Знаеше, че не е редно, но му харесваше. Харесваше му да не прави нищо, да не гони задачи.
Знаеше, че това е мързел, но не се чувстваше виновен. Не искаше да се променя. Не искаше да се бори с това.
Прекара и другия ден в леност. И следващия, и следващия и така цяла седмица. После един ден отиде при учителя.
-Учителю, как някой разбира, че е съвършен?
-Няма такъв човек! - отсече Учителят. - За да си съвършен, трябва да няма нищо в теб, което да трябва да се промени. Няма такъв човек!
-А аз не искам да се променям! Харесва ми да съм такъв, какъвто съм. Зная, че за другите и теб, имам много недостатъци, но ми харесва да съм такъв, какъвто съм. Не искам да се променям! Сигурно това означава, че съм станал Съвършен?

Изгониха го и той тръгна без път и посока. Не знаеше какво ще прави утре, но не се интересуваше. Нямаше задачи, нямаше Учител. Никой не искаше нищо от него.
На мръкване стигна до едно селце, но не влезе. Приседна под едно вековно дърво в края му и заспа. Заспа с отворени очи и не сънува нищо.

-Тихо! Той медитира!
-Ако медитира, значи няма да ни чуе! Според мен, не вижда и не чува нищо.
-Така е, но все пак не е редно! Сигурно разсъждава над някой важен въпрос. Сигурно е Съвършен!
Няколко човека стояха наблизо и пристъпваха нерешително. Отвори очи и се усмихна. Един от хората пристъпи и му поднесе хляб. Изяде половината и върна остатъка.
-Благодаря! Дай и ще ти се даде!
-Учителю! - пристъпи към него едно хлапе. - Как може човек да стане Съвършен?
-Бъди себе си хлапе!- отвърна.- Бъди какъвто си и всичко ще се подреди! Това е най-важното!

Как животните спасиха гората

Една сутрин Заекът вървеше унило през родната Гора. Всъщност гора беше силна дума, за това в което се беше превърнало родното му място през годините на управление на поредния Цар Лъв. Повечето дървета съхнеха с обелена кора, освен тези, които вече бяха изсъхнали и прекършени от бурите, лежаха на безредни купчинки. Пътеките и полянките бяха задръстени с боклуци, клони и камъни. Поточето, край което някого всички се събираха на раздумка вечер, беше почти пресъхнало.
Заекът помнеше времето, когато Гората беше зелена. Тя пазеше обитателите си, хранеше ги и всеки ден създаваше нов живот, но това беше минало. Днес Гората, бавно се превръщаше в пустиня и всеки ден или някой от обитателите ѝ умираше, или се преселваше в съседната гора.
Заекът също много пъти мислеше, че е време да се пресели. Струваше си, защото съседната Гора си беше истинска гора. Всичко в нея беше чисто и подредено, а храната не само стигаше за всички, а и оставаше. Животните се грижеха за гората и тя им отвръщаше със същото. Никой там не тормозеше слабите, никой не крадеше, а Царят съдеше строго но справедливо.
Мислеше Заекът, да се пресели някой ден, но все отлагаше. Беше се родил тук, тук беше израснал, а и все изникваше някоя спешна работа. Заекът отлагаше със седмица или месец преселването, казвайки си, че това е за последно, но знаеше, че някой ден ще го стори.
Днес обаче също не беше ден за преселване. Заекът отиваше на общо събрание, свикано от Лъва. Темата беше родната Гора и Заекът се надяваше, че този път може да се случи чудо.
Лъвът го посрещна полегнал на един повален дънер пред пещерата му. Личеше, че беше ядосан и опашката му нервно потупваше земята в бърз и неравномерен ритъм.
-Докога ще ви чакам!- изрева той.- Извикал съм ви по важен въпрос, който не търпи отлагане. Всяка пропусната минута, час и ден, могат да навредят необратимо на родната Гора!
-Ох! Съжалявам!- извинила се Костенурката.- Бързах колкото можах, но годините ми тежат вече. Щом е за Гората, ще направим всичко. Може би днес ще решим да почистим пътеките?
-И пътеките и поляните са за почистване, но най-важно е поточето!- намесил се Таралежът.- Коритото му трябва да се почисти, а по бреговете му да се засадят дръвчета.
-Дръвчета трябва да се засадят навсякъде!- обадила се и Катеричката.
-Я, млъквайте!- изревал Лъвът.- Събрали сме се за сериозни работи, а вие мислите за глупости! Днес научих лоша вест. Животните от съседната гора искат, да откраднат нашата. Ще дойдат тук и ще заграбят всичко, което видят. Ще откраднат всичко, което могат, а останалото ще унищожат. Вече са видени три непознати сойки, които сигурно са проучвали обстановката. Според слуховете скоро тук ще гъмжи от чужденци и ще загубим Гората си завинаги. Нима ще позволим това? Нима ще останем безучастни, пред възможността, да загубим родната Гора? Аз няма да позволя това! А вие?
-Не даваме Гората си!- чули се викове.- Няма да позволим на разни чужди елементи, за вземат дори клонче от нашата Гора! Кракът им няма да стъпи тук! Няма да го допуснем!
-И аз така мисля!- усмихнал се Лъвът.- Зная, че в тежки моменти мога да разчитам на вас. Заедно сме силни и няма да позволим на никого, да заграби нашата Гора!
Животните бързо уточнили всички предпазни мерки, сложили постове навсякъде и сформирали бойни дружини. Всеки опит на някой чужд, да се промъкне, бил обречен на неуспех.
След събранието Заекът и Таралежът си тръгнали заедно.
-Видя ли, Зайо?- говорел разпалено Таралежът.- Видя ли, как спасихме нашата Гора? Всички до един сме готови да умрем за нея! Спасихме Гората! Запазихме си я! Ехееее!
-Какво спасихме?- погледнал го тъжно Заекът.- Гората ли? Я, се огледай наоколо! Каква гора? Къде е? Тук вече няма гора!
-Спасили сме я значи?- продължил Заекът.-От кого сме я спасили и за кого? Че нашата Гора, отдавна не е наша. Всяка пътека, полянка, къмъче и дори изсъхнало дърво са на Лъва. Той се разпорежда и с Гората и с нас и затова сме на този хал. А ние се правим на герои и спасяваме нещо, което го няма, от тези които си имат всичко. Ех, какви спасители сме! Ех!
Таралежът не казал нищо. Изгледал Заекът накриво и свърнал по една странична пътека. Скоро до Заекът се чул бодрият му глас:
-Спасихме Гората! Спасихме Гората! Спасихме Гората! Спасихме Гората! Спасихме я!

Най-важното на света

Преди много, много време, някъде далеч от тук имало....
Не. Това не се е случило в някакво си малко царство през девет планини в десета, а много, много по-далеч, на една Планета, която хич, ама хич не приличала на Земята.
Преди много, много време на далечната Планета се появила незнайно от къде тъмна Сила. Появила се и започнала да унищожава всичко съградено.
Сривала планините и издигала в небесата равнините. Пресушавала моретата и океаните, а наводнявала сушата. Всявала навсякъде ужас и хаос, а най-ожесточено атакувала всяка форма на живот и разум.
Дълго никой и нищо не можели да спрат тъмната сила. Толкова дълго, че животът почти изчезнал от далечната Планета, но когато дори надеждата се предала, се появил добър Магьосник, който спрял тъмната Сила.
Магьосникът използвал непозната могъща магия, с която победил тъмната Сила и я затворил дълбоко под земята. Заключил я в пещера, която щяла да е нейния вечен затвор.
Заключил Магьосникът тъмната Сила, но не съвсем. Колкото и да се стараел, каквито и магии да използвал, в пещерата- затвор винаги оставал малък процеп, през който тъмната Сила напирала да излезе навън.
След много опити, Магьосникът направил диамантена плочка, с която затворил процепа. Плочката била вечна и по-твърда от всичко на този свят, но още на втория ден, някой се поблазнил от блясъка ѝ и я откраднал.
Поставил тогава Магьосникът мраморна плочка, но и тя изчезнала. Тогава взел едно най-обикновено камъче, незабележимо и без всякаква стойност и затворил процепа с него. Укротил тъмната Сила за вечни времена и с чиста съвест си тръгнал от Планетата. Тръгнал към други Светове, за да се бори с други тъмни Сили.
Планетата се възродила, животът се върнал на нея и след милиард години, тя заприличала досущ на нашата Земя. Имало морета и океани пълни с живот, имало гори, полета и планини, а и хора имало.
Щом имало хора, имало естествено и царства, а всяко царство си има Цар, Царица и Принцеса или Принц.
А приказката е точно за един от тези царе, който вярвал, че е най-важното нещо на света.
-Светът съществува за Мен! - казвал Царят всеки ден.- Планетата и звездите се въртят около Мен, а Слънцето изгрява единствено, за да Ми свети. Аз съм най-важното нещо на този свят!
Това Царят обичал да казва всеки ден и вярвал в него, но гледал, да не го чуе Царицата.
-Така ли!- ядосвала се Царицата, когато го чуела.- Сега ли си искрен или когато искаше ръката ми, твърдейки, че аз съм най-важното нещо на света. Не казваше ли, че Слънцето изгрява само за мен, а светът се върти около мен?
-Така е, Скъпа!- изчервявал се Царят.- Прости ми неволната грешка на езика. Ние сме най-важното нещо на света! Около Нас се въртят и Слънцето и Планетите!
-Леле, колко са тъпи старците!- смеел се под мустак Принцът.- Не разбират, че времето им е минало и отдавна не струват пъкната пара. Светът съществува за Мен! Планетата и звездите се въртят около Мен, а Слънцето изгрява единствено, за да Ми свети. Аз съм най-важното нещо на този свят!
-Нима! - обаждала се Принцесата от съседното Царство.- Ако е така, трябва доста да помисля, преди да ти дам ръката и сърцето си!
-О, скъпа!- сменял тона Принцът.- Ти, Ти и само Ти, си най-важното нещо на света!
-Глупаци!- подсмивал се Лакеят.- Те били най-важното нещо на света?!? Че без мен те сутрин от леглото не могат да станат. Ако те са най-важното нещо на света, а аз съм по-важен от тях, значи всъщност, че Света се върти само заради Мен!
-Да, бе!- обаждал се готвачът.- Аз съм най-важното нещо на света, защото ако не сготвя, ще умрете от глад!
-Какво ще сготвиш, ако не донеса продуктите?- намесвал се в спора и Селянинът.- Аз съм най-важното нещо на света!
-И аз си имам мнение!- крачел унило Конят, впрегнат в натоварената каруца.- Само че, никой не слуша моето мнение. Ако не съм аз да мъкна всичко, целият им свят ще се срине. Някой ден, ще избягам. Ще избягам далеч от тук и ще видят те, кой е най-важният на този свят! Ще видят, кое е най-важното и кое не струва! Ще видят!
Конят мърморел тихо, превит под тежестта на каруцата, която теглел. Мърморел и влачил тромаво крака по земята, разпръсквайки малки камъчета на всички страни. Едни такива малки камъчета, незабележими и без всякаква стойност.
А после....

Хроника на протеста

Вече не броя дните от началото на протестите. Не следя редовно и какво се е случило в поредната вечер. Няма смисъл, защото зная, че нищо важно няма да се случи.
Нямаше и да пиша тук за протестите, ако не прочетох на няколко места коментари, че щом не участваш в протестите, нямаш право да ги коментираш.
Чудесна логика и позиция! Като се замисля, между нея и тази на управляващата шайка, няма разлика. Не е нещо ново и се нарича болшевизъм.
Само че, единственото хубаво нещо днес е, че никой не може да ми забрани, да кажа своето мнение и да заявя моята позиция. Правил съм го винаги и няма какво да ми попречи, да го направя и сега. Не ме интересува, дали мнението ми не харесва на поредната управляваща шайка или на самозвани „демократи“, които мислят и действат с приомите на Сталин и Хитлер.
Не броя дните от началото на протестите. Не следя редовно и новините. Зная, че там нищо ново не се случва и няма начин да се случи. Всъщност от трите месеца протести имаше едно единствено нещо, което може да се припише, като тяхна заслуга. Това е оттеглянето на Пеевски от ДАНС, но мисля, че това щеше да се случи независимо от протестите.
Като резултат за три месеца, това е резултат много близък до нулата. Ако има начин да се пресметне колко обществена и лична енергия е изразходвана напразно, това е провал. Ако организаторите на протестите, бяха мениджъри или политически ръководители, най-достойното нещо би било, да си подадат сами оставката.
Да, но нали протестите нямат организация? Няма и хора, които ги организират и насочват?
Така е, защото всеки сам преценява и участва или не, но въпреки това има хора, които от самото начало се опитват да яхнат и насочат протестите. Насочват го в определена посока, но не го правят открито.
Не поемат отговорност за действията и думите си, не обявяват открито желанията си.
Ако го направят най-вероятно биха яли пердах от едно голяма част от протестиращите. Още повече никой не би им разрешил, да го представляват, но те и не желаят това.
Това би изисквало отговорност, а тези хора никога не са я поемали. Освен това, ако от протестите се беше родило нещо ново, в смисъл на политическа формация, тези хора биха станали излишни. Една нова политическа формация, би имала лостовете необходими, за да се осъществи промяната желана от болшинството българи.
Само че, всеки път, когато се заговори за това, гласовете веднага се заглушават.
-Аз си имам ДСБ и друго не ми трябва!
-Партиите са прекалено много!
-Партиите излишни, защото ние сме граждани!
-Партиите разделят!
Да, партиите разделят обществото, но една партия обединява хора с общи искания. Тя дава лостове, за промени в законите и властта. Дори милионен митинг, без политическо представителство, си остава само механичен сбор от хора, повече разделени от дребни субективни неща, отколкото обединени от нещо общо. Партиите не пречат на човек, да е гражданин, а допълват лостовете му на влияние с ефективни такива.
Протестите бяха идеалното място и повод, за създаване на подобна структура. Тя няма как да се роди в кварталните кръчми, в интернет форумите или пък във фейса.
На тези протести такава структура не се роди. Както това не се случи и на предишните. Както няма да се случи и на следващите и точно това е най-големия провал на сегашните протести. Провал умишлен и предизвестен.
Ако утре има избори, почти е сигурно, че ще гледаме в парламента същите нагли муцуни. Другата възможност е някаква коалиция между ГЕРБ и така наречения Реформаторски блок, от която косата ми се изправя. ГЕРБ по примера на БСП, макар и в опозиция, упорито не желае, да се промени. „Реформаторите“ пък са сбор от стари муцуни и това е единственото, което ги обединява. Твърденията, че са десни са просто кухи фрази, а целта е единствено, да се докопат до парламента. Ще бъде интересно, когато стане време, да се пишат изборните листи. Интересно е и кой ще гласува за тях. Събрани те дори губят няколко процента от подкрепата, която биха получили поотделно. Нещата можеха да бъдат други, ако към обединението се тръгнеше с разпускане на старите формации. Тогава вероятно „индианците“ щяха да са повече от „вождовете“, но очевидно целта е да се спаси не дясното, а шепа лидерчета.
Ако все пак ДСБ и хората на Кунева имат някакво представителство, кой би гласувал за кръжока „Синьо единство“? Кой би гласувал за листа, в която се мъдри Надето или Мартинчо?
Ще спра дотук. Не защото няма, какво да кажа и да спомена конкретни хора и организации, а защото няма смисъл. Пиша, защото имам мнение и свободата, да го изкажа, без значение дали се харесва на някого. Ако някой се обиди или пък не е съгласен, това е негово право. Не бих му казал:
-Нямаш право на мнение!
Аз не съм отявлен демократ, не съм и толерантен човек, поне мисленето ми не е болшевишко.
Протестите се провалиха. Провалиха малко след започването им и колкото по-бързо го осъзнаем, толкова по-добре за нас.

Времето няма значение

Пътуваха дълго, но за Тях Времето нямаше значение. Бяха по-стари от Вселената, през която се носеха и щяха да живеят дълго след нея.
Пътуваха сякаш безцелно, но заеха къде отиват и какво търсят. Пътуваха и знаеха, че си струва.
Щяха да видят нещо, което беше чудо, дори сред безбройните чудеса, които пазеха в паметта си, надживяла хиляди Вселени. Искаха да го видят и бързаха, което само по себе си беше чудо, защото Те не бързаха никога. Времето нямаше значение за тях.

Когато пристигнаха, останаха разочаровани. Нямаше чудо. Нямаше нищо различно от това, което бяха видели милиарди пъти на милиарди места.
-Може би сме сбъркали мястото?
-Ние не грешим!
-Може би сме сбъркали дори и посоката?
-Ние никога не грешим!
-И все пак, може би....

Отново пътуваха. Пътуваха дълго, но за Тях Времето нямаше значение. Пътуваха към чудото, което щеше да се състои на друго място. Място което беше далеч. Много далеч, но за Тях това нямаше значение. Пътуваха и знаеха, че си струва.

Когато пристигнаха, отново нямаше нищо. Нямаше чудо.
Бяха изненадани, разочаровани и объркани, а те никога не изпитваха такива чувства. Те никога не чувстваха нищо.
-Може би сме сбъркали мястото?
-Ние не грешим!
-Може би сме сбъркали посоката?
-Ние никога не грешим!
-Ами ако грешим? Ако за втори път грешим?
-Всичко е така както трябва! И посоката и мястото!
-Ами Времето?
-Времето е без значение!


Пътуваха и пътуваха, отново и отново. Пътуваха дълго, но за Тях Времето беше без значение. Знаеха посоката и точното място, където щеше да се случи чудото. Чудо, за което си заслужаваше да вложат усилие. Чудо, което се случваше толкова рядко, че дори те не бяха виждали.
Пътуваха и пътуваха. Пътуваха дълго, но за тях Времето беше без значение. Знаеха посоката и точното място.
-Може би сме сбъркали мястото?
-Ние не грешим!
-Може би сме сбъркали посоката?
-Ние никога не грешим!
-Ами ако...

Понякога пристигаха твърде рано. Друг път пристигаха, твърде късно. Чудото още не се беше случило или вече бяха заличени всички следи от него.
-Може би сме сбъркали мястото?
-Ние не грешим!
-Може би сме сбъркали посоката?
-Ние никога не грешим!
-Ами Времето?
-Какво Времето? Времето няма значение!

Новите джаджи

Прахосмукачка като прахосмукачка. Нито много голяма, нито много малка, а и дизайна не е почти същия, като тази в къщи, която кара вече десет години. Напоследък обаче, старата започва да дава заявки, че ѝ е време за пенсия и затова оглеждам младото поколение.
-Чисто нов модел! - един от продавачите се е лепнал до мен.- Продаваме го с 30% отстъпка до края на месеца. Чудесен избор!
-Не съм избрал нищо! Просто гледам.- опитвам се да охладя ентусиазма му.- Какво ще ми кажете за онзи модел там?
-Нов модел с подобрено качество и функционалност! Отличен избор!
-И какво точно е подобрено във функционалността? Все още ли е прахосмукачка или вече може и да лети?
-Ами нов модел е! По-добър!- мръщи се продавача.
-Видях на сайта ви модел ННН, на същата фирма. Показателите са еднакви, но цената на онзи е наполовина.
-А, онова е стар модел от миналата година. Вече не го предлагаме, защото има по нови и по-добри.
-По-добри? Ами аз точно това се опитвам да разбера. Какво е по-доброто на този модел, спрямо миналогодишния?
-Нов е!- отсича продавачът и тръгва да търси друга жертва.
Че модела е нов, няма спор. Само че, промените са предимно в дизайна и то толкова дребни, че трябва да ги търсиш внимателно. Параметрите се еднакви и ако имах избор, бих купил миналогодишния, който е по-евтин.
-Е, и аз бих направил същото, но сме изключение. - смее се един познат.- Хората налитат на новото, независимо дали е по-добро. Забелязал ли си, колко от малките магазинчета за техника затвориха или намалиха до минимум асортимента. Причината не е в кризата, а в новите джаджи. Зареждаш един модел, който е нов, но ако не го продадеш веднага, сама след месец има друг по-нов модел и хората търсят него. Нищо че няма голяма разлика между двата, а често дори старите модели са по- добри и евтини.
-Е, не е точно така! В повечето случаи цените намаляват. Виж например новите модели телефони. Препълнени са с екстри, а цените са по-ниски с всяка година. Вярно, че повечето модели се правят в Азия, а и мобилните оператори си избиват парите от дългосрочните договори, но все пак е малко по евтино. И са нови модели...
Технически прогрес, нови технологии, нови джаджи...
Накъде вървим? Напред?
Друг познат ми хвали нова джаджа, която си е взел. Наблъскана е с екстри, които никога няма да използва и била съвършена. Поне така твърдят в рекламите....
Само че, рекламите не се правят, за да описват продукта. Правят се да го продават, а това е различно. Затова рекламата твърди, че всеки нов модел е по-добър. Твърди, че всеки нов модел е съвършен и единственото нещо на света, от което се нуждаете.
Ако беше истина, нов модел щеше да излиза на пет години, а не на няколко месеца, но това е друга тема. Спомням си една разказана случка от преди години.
Не зная колко хора са запознати, но България едно време беше един от големите производители и износители на оловни акумулатори. Причината основно беше, в ниската определена цена на оловото, но и на отличните български учени в областта на електрохимията. Първо в България са разработени необслужваеми херметични оловни акумулатори, чрез добавка на калций в оловните плочи. На международна изложба при представянето на промишлено произведени акумулатори от този тип, един от западните експерти коментирал:
-Това е отлично! Отлично е, но безсмислено от икономическа гледна точка. За да има растеж икономиката, хората трябва да купуват. Автомобилите трябва да се сменяват на две или три години с нови, така че акумулатор, който работи пет или десет години е излишен лукс.
Сега разбрахте ли? Не толкова хората имат нужда от нови модели и джаджи. Карат ни да вярваме, че не можем без новите джаджи, а всъщност те са в услуга единствено на производителите и търговците. Във всяка сфера е така. Обновяване, обновяване и обновяване, за да има нови продажби и печалби.
Погледнете например компютъра, с който четете този текст. Моят е на три години и досега се държи отлично. Имам и стар, който е работил 15 години, а на практика е още здрав и работоспособен. Само че, аз не използвам него, защото новите програми, са прекалено големи и тежки за него. Новите версии на програмите не са по-добри от старите, но заемат повече място и черпят повече ресурси. За да можем да вършим същите неща, както преди няколко години, сме принудени да купуваме нови модели или джаджи.
Новото си е ново....

Причината

Един есенен ден, когато слънцето за кратко пробило през облаците и се опитало да сгрее земята, Заекът излязъл на разходка.
Липсвали му топлите дни, когато можел по цял ден, да лежи на сянка край реката, наблюдавайки кръговете, които правели камъчетата, хвърлени от него.
Вървял Заекът, но не можел да се отпусне. Студеният вятър прониквал през козината му, но не това било причината, тя да е настръхнала. Причината била в страха на Заека. На всяка крачка му се причувало шумолене в храстите, счупване на пръчка под лапите на звяр или свирепо глухо ръмжене.
Зимата идвала и всички хищници в гората се били озлобили. Във всяко нещо, което се движело, виждали единствено храна и само храна. Всеки хищник, ако успеел да хване Заека, щял да го схруска за миг.
Затова Заекът бил нащрек и не можел да се наслади на разходката. Тъкмо тъжно си мислел, как ще изкара още една зима с денонощна заплаха за живота си, Заекът чул викове за помощ. Някой викал жално, а гласа му звучал глухо, сякаш идвал изпод земята.
Огледал се Заекът, ослушал се и с изненада познал, че жалкия приглушен глас, молещ за помощ е на Вълка. Същият Вълк, който го преследвал ден и нощ, а миналата зима отхапал половината му ухо.
Заекът понечил да побегне в обратната на гласа посока, но нещо го спряло. Стъпка по стъпка, внимателно се промъкнал в посока на гласа и какво да види. Не било капан и измама. Вълкът бил паднал в една дълбока яма, изкопана незнайно от кого.
Пристъпил Заекът към ръба на ямата и плахо погледнал долу. Там, целия в кал Вълкът отчаяно викал за помощ.
Успокоил се Заекът и се засмял дори. Най-после се бил отървал от най-големия си враг в гората. Колкото и да викал Вълкът, никой нямало да му помогне. Всеки в гората бил патил от него. Всеки живеел в страх от острите му зъби и злия нрав.
Засмял се Заекът, после взел едно камъче и замерил Вълка. Хвърлил второ и трето, забавлявайки се с безпомощността на звяра.
Само че, преди да хвърли четвъртото камъче, Заекът внезапно се спрял. Замисли се за миг, а после усмивка озарила лицето му. Не хвърлил камъчето. Потърсил и намерил един дебел и дълъг клон, домъкнал го до ръба на ямата и го пуснал вътре. Клонът бил достатъчно здрав и дълъг, за да може Вълкът, да се измъкне от капана без чужда помощ.
После заекът се засмял отново, погледнал небето, където облаците отново били скрили слънцето и се запътил към дома си. Вървял бавно и внимателно, ослушвайки се за всеки шум, потръпвайки от всяка сянка в храстите. Зимата идвала и горските зверове били огладнели. Ако не внимавал, щял бързо да стане закуска или вечеря за някого.

Вълкът се измъкнал от ямата. Почистил калта и тръгнал да търси поредната плячка. Не казал на никого, но мълвата кой го е спасил се разнесла бързо в гората. Носел се с вятъра и падащите есенни листа и всеки, който го чуел, намирал свое обяснение.
-Спасил го е, защото е глупак! - рекла Мечката.- Само глупак, може да направи добро на врага си.
-Спасил го е, за да му се подмаже!- не се съгласила Лисицата.- Мисли си, че сега Вълкът ще му е вечно благодарен и няма да го изяде.
-Помогнал му е, за да спаси душата си!- убедено рекла Богомолката.
-Не е това!- изкрякала Сойката.- Заекът всъщност е роднина с Вълка, нищи че не си приличат. Кръвта вода не става!
-Нищо не знаете!- обадила се и Катеричката.- Вълкът го е подкупил. Цяла торба с лешници му даде. Лично видях!
-Много по дълбоко е, отколкото си мислите!- избухал Бухалът.-Заешката психика е прекалено сложна за вас, както и което и да е наука междувпрочем! Дори е безсмислено да ви обяснявам!
-Не ги слушай!- рекъл Таралежът на Заекът, докато се разхождали заедно след няколко дни. - Всеки си гледа света през своите очи. Само че, ми е интересно. Колкото и да е нахално и аз се питам, защо го направи? Защо спаси Вълка?
-Не зная!- отвърнал Заекът.- Когато го гледах долу, не изпитах никакво съжаление. После нещо се случи и просто му помогнах. Не зная защо и това е! Зная само, че когото си тръгнах ми беше едно такова хубаво, усмихнато и светло. Нищо, че слънцето се беше вече скрило. Не зная защо го спасих, но пък съм сигурен в друго. Ако някой ден пак имам възможност да помогна на някой, пак ще го направя, независимо, кой е той. Това няма значение. Важното е усещането тук вътре, след това.

Сфинкс и пясъци

Слънцето изгря над Великия Нил и лъчите му обагриха с червено огромното тяло на Сфинкса. Очите му заблестяха и всеки, който го видеше в този момент, щеше да се закълне, че е жив. Щеше да падне по очи, треперещ от страх и благоговение, предоставящ съдбата и живота си на неговата милост.
Само че, Сфинкса не беше жив. Не беше чудовище от отвъдния свят, нито Бог слязъл от небесата или Дух на Владетеля застинал в миг на почивка. Сфинксът беше каменен паметник, но не обикновен паметник, каквито имаше много в Долното и Горното Царство.
Сфинкса не беше просто оформен каменен блок. Той беше издялан от цяла планина. Хиляди работници и роби в продължение на година, бяха дълбали ден и нощ планината, под ръководството на Главния Строител на Владетеля. Всеки удар на длетото, беше по негова заповед, всяка отчупена прашинка, беше по предварително съгласуван план. Всяка линия на огромната фигура, беше точно на мястото си, за да създаде един неповторим ефект.
Беше се получило добре. О, не! Беше се получило превъзходно! Светът не беше виждал подобна статуя и никога повече нямаше да се роди човек, способен да сътвори подобно чудо. Защото планината не само беше превърната в Сфинкс, а духът и беше запазен. По склоновете и превърнати в хълбоци на Сфинкса, течаха поточета, а дървета, храсти и треви, растяха отгоре му и радваха окото.
Изглеждаше сякаш огромния Сфинкс, беше лежал тук от векове в очакване на Господаря си, готов да скочи на мига и да се отръска от патината на времето.
Зад него се виждаше като на длан цялото поле, покрито със зелени ниви, сред които хиляди работници прибираха богатата реколта. На хоризонта се открояваха Вечните домове на Владетелите- пирамиди, върху които хиляди слуги поддържаха градини в които растяха цветя от цял свят. Някои твърдяха, че Семирамида- владетелката на Асирия имала подобни градини, но те бяха само бледо подобие на тези тук.
В това ранно утро пред Сфинкса стоеше един човек. Висок и слаб, с коса до раменете и лице, което никога не застиваше в спокойствие. Очите и ръцете му, не знаеха покой и дори в този миг, докато очите се любуваха на сътвореното,ръцете рисуваха върху пергамент основните линии на следващия проект.
-Добре! Станало е наистина добре!- чу се глас наблизо и Мъжът се стресна.
Огледа се и я видя. Беше жена, но каква жена! Приличаше на Богиня, държеше се като Богиня и нямаше начин, да бъде нещо друго освен Богиня.
-Благодаря Ви, че оценявате труда ми, Господарке!- просна се по очи мъжът. -Не можете да си представите, колко горд се чувствам, че намирате творението ми за достойно за Вашите очи!
-Е, не съм казала това!- намръщи се жената.- Казах, че е добро, а това е различно. Като се загледам, виждам някои детайли, които могат да се променят. Например носа. Прилича малко на гръцки. На тази светлина не се забелязва, но вечер ще е кошмарна гледка. Лапите също не са в естествена поза. Да сте виждали лъв, да лежи така? В гривата трябва да има повече живот, а очите направете могат да се направят по-дълбоки. Трябва, когато погледнеш в тях, да виждаш вечността и отвъдното. Поне така мисля аз, но все пак това е ваша творба.
Мъжът не откъсваше очи от жената, а ръцете му записваха всяка нейна дума върху пергамента.
-Права сте, Господарки! Забележките ви са точно на място и всичко ще бъде оправено, след седмица. Нали ще дойдете отново тогава, за да оцените труда ми?
-Ще мина.- усмихна се жената.- Ще мина отново, но не се притеснявайте за моите думи и забележки. Това все пак е ваша творба. Ако зависеше от мен, не бих я направила толкова голяма. Вярно, че е за Владетеля, но може да се засегне. Някои ще кажат зад гърба му, че с размера на Сфинкса компенсира нещо друго.
-Права сте, Господарке!- промълви мъжът.- Ще намаля е размера. Поне десет пъти. Не, ще го намаля сто пъти!

Сред една седмица в ранното утро, един мъж стоеше пред статуята на Сфинкса и очите му я изучаваха внимателно и напрегнато.
-Така вече е по-добре!- чу се глас зад гърба му. -Благодаря Ви, че се съобразихте с моите скромни капризи.
-Няма защо, Господарке! Аз трябва, да Ви благодаря!
-Ооооо!- възкликна внезапно жената.- Какво се е случило тук?
Мъжът погледна натам, накъдето тя сочеше и се стресна. Планината я нямаше. Нямаше поточетата, скалите, дърветата, храстите и цветята. Нямаше ги и зелените полета, а пирамидите в далечината блестяха голи на слънцето, покрити наполовина с пясък. Пясъкът беше навсякъде от брега на Великата река, чак до хоризонта.
-Ами.... Все някъде трябваше да се изхвърлят излишните материали.- въздъхна мъжът.- Не е лесно, да превърнеш в пясък цяла планина.
-Е, това е ваша работа все пак!- усмихна се жената и си тръгна.
-Почакайте! - възкликна мъжът.- Кажете ми коя се, моля Ви! Богиня, Царица или Дъщеря на Владетеля?
-О, не!- засмя се жената.- Не съм нито едно от тези неща. Аз просто съм твоето Съмнение. Нима не ме позна?

Добра новина

Преди време в една публикация, ви показах снимки на Историческия музей в Самоков. Сградата е интересна, но по-ценното се намира вътре. Музеят е съхранил много ценни експонати, важни не само за историята на града. Той е част от историята на България, защото малкият ни град е дал много личности и в него са се случили събития с общонационално значение.
Не по-малко ценни са знанията на музейните работници, защото има не малка част от нещата, които са написани за историята ни, които са митове или откровени лъжи. Например аз скоро разбрах, че Чадър чешма, която също ви представих със снимки, не е съвременник на Байракли джамия, а е фалшификация от 60-те години на миналия век. Мисля, че съм го знаел винаги, но потокът от грешна информация е заличил този ми спомен.
Добрата новина, заради която пиша, е че Историческия музей в града ни вече има собствен сайт. Съдейки по досегашните публикации, той ще е интересно място, не само за хора от Самоков.
Винаги е хубаво, да научаваш фактите от хора, които ги познават истински и въпреки, че историята има своите залитания и недостатъци, тя е едно от нещата, на които държа и смятам, че са ценни и ни правят граждани и народ, много повече от размахването на знамена и биенето по гърдите.
За съжаление снимките вътре са забранени, но музеят работи с пълно работно време и в почивните дни, така че ако имате път към Самоков, хвърлете едно око.
От доста време обмислям, да поставя линкове тук, към интересни места в мрежата, свързани с родния ми град. За съжаление от съществуващите сайтове няма нито един, който да задоволява скромния ми вкус и претенции за обективност и отвореност към хората в града. В блогрола ми има един личен блог на младеж от града ни, но той сигурно няма да се върне тук, след като завърши. Сайта на историческия музей обаче, ще добавя без колебание в блогрола си. Всъщност добавих го още когато го открих и ще направя каквото мога, за да го популярзирам.
Можете да го разгледате и вие. Още няма много публикации, но с темповете, с които се развива, скоро ще намери своите читатели.

Исторически музей – Самоков