Трудно е да си принцеса

Държа книгата в ръце и се колебая, дали да я отворя. Корицата е стилна, черно-бяла с контрастни златисти букви: От нея ме гледа жена, чието лице и име са известни на целия свят. Даяна, принцесата, която изживя своята приказка и умря в нея. Принцесата, на която милиони се възхищават и още повече завиждат.
Всъщност, само се правя, че се колебая. Няма да отворя книгата, защото и аз съм от тези, които ѝ завиждат.
– Не е вярно! – ми казва Антон. – Ти не можеш да изпитваш завист.

Антон е моя единствен приятел и най-добрия човек, когото познавам. Освен това има най-красивите сини очи на света. Толкова сини, че само тях видях, когато се срещнахме за първи път.
Бързах, защото закъснявах за училище и се блъснах в количката му.
– Извинявай! – усмихна се виновно той. – Не беше нарочно.
Усмивката му беше второто нещо, което видях. После забелязах слабото му тяло, отпуснато безпомощно в инвалидната количка.
По-късно, когато директорът го представи, научих, че е болен. Коварна болест, чието име не пожелах да запомня, разрушаваше тялото му. Майка му го водеше в училище всяка сутрин и го взимаше след часовете, но след няколко месеца се отказа. Децата бързо го забравиха, но аз всеки ден минавам през тях, за да го видя и да поговорим.

– Завиждам – навеждам глава. – Съжалявам, че те разочаровам, но точно това изпитвам.
– Е, ти знаеш по-добре – въздъхва. – Обаче не е хубаво. Завистта е болест, много по-страшна от моята. Моята разрушава телата, а завистта разрушава душите.
– Глупчо! – погалвам го по косата. – Има два вида завист. Можеш да завиждаш, защото искаш нещо, което някой друг има. Можеш да завиждаш и защото се радваш, че някой има нещо, което ти нямаш. Второто е благородна завист.
– Вики – отвръща Антон, – защо усложняваш нещата? Завист е грозна дума. Не е ли по-лесно да кажеш, че се радваш за нея?
– Добре де! – отстъпвам. – Радвам се за принцесата. Радвам се, защото тя е една от нас, приказните герои. Радвам се, защото е открила своята приказка и я е изживяла. Доволен ли си?
– Така е по-добре – усмихва се. – Обаче нейната приказка няма щастлив край. А това за приказните герои не го разбрах?
– Защо мислиш, че една приказка задължително трябва да има щастлив край? Щастието е като птиче, кацнало на рамото ти. Красиво е, но плахо. Трябва да се радваш на миговете, когато е там. А за нас, приказните герои... – колебая се. – Ще споделя с теб, но не трябва да казваш на никого. Обещаваш ли?
– Обещавам!
– Добре... Обичаш да ти чета и разказвам приказки, нали?
– О, да! Днес искам да ми прочетеш любимата, тази за Снежната царица. Когато Герда се разплаква и сълзите ѝ ...
– Ще ти я прочета утре. Тони, къде живеят приказните герои? Какво се случва с тях, когато приказката завърши?
– Ами... Сигурно има вълшебна страна на приказките. Там приказните герои живеят щастливо, до края на дните си.
– Не е така. Приказните герои живеят тук, сред хората. Изглеждат нормално, живеят обикновен и често пъти скучен живот. Знам това, защото всички в моето семейство са приказни герои. Баща ми е цар, майка ми е царица, а ние със сестра ми сме принцеси. Леля ми е магьосница, а в реката край града живееше принцът жабок, но през пролетта един щъркел го изяде.
– Шегуваш се – смее се Антон. – Теб мога да си те представя като принцеса, но баща ти като цар? О, не!
– Смей се, колкото искаш. Баща ми наистина е цар. Или поне може да стане някой ден. Проблемът е в това, че макар да сме приказни герои, никой от нас си няма приказка. Трябва сами да открием нашата приказка, да я изживеем и то не как да е. Тя трябва да е интересна и вълнуваща. Само тогава хората ще я разказват с години и ще я запишат. Ако не успеем, цял живот си оставаме обикновени хора. Баща ми и майка ми са загубили надежда, но аз съм сигурна, че някой ден ще намеря своята приказка и ще стана принцеса.
– Нима да бъдеш обикновен човек, е нещо лошо? – пита Антон. – Знаеш ли, ще се радвам, ако някой ден станеш принцеса. Обаче ще съм и тъжен. Ще живееш в замък, а там не пускат хора като мен.
– Не искам замъци, каляски и балове! Не искам моята приказка да е такава! Ще бъда принцеса, която помага на всички. Например... Лекарите казват, че твоята болест е...
– Казват, че ще скоро ще умра. Защо никой не смее да ми го каже? Нима, ако не споменават смъртта, тя ще ме подмине?
– Тони, не говори така! Няма да умреш! Лекарите не знаят всичко. Дори да са прави, няма да допусна да умреш. Сега не знам какво да направя, но когато стана принцеса...
– Вики!!! Харесвам приказките, но само децата вярват в тях. Върви си, моля те! Искам да остана сам...

– Виктория! – чувам гласа на баща ми. – Млада госпожице, бихте ли дошла в кухнята? Веднага!
Ядосан е и знам защо. Знам всяка дума от лекцията, която ще ми изнесе.
Чака ме седнал на неговия „трон“, фотьойла пред телевизора, изпънат и сериозен. Майка ми е застанала зад него, притиснала ръце към сърцето си. Катя, сестра ми също е там. Уж поправя грима си, а използва огледалото, за да следи всичко.
– Усмивка ли виждаме на лицето ви, млада госпожице! И то в момент, когато трябва да се срамувате? – размахва пръст баща ми. – Ние с Вашата майка никога не сме жалили време и усилия, за да Ви научим на всичко, което е необходимо да знае и може дама с Вашето потекло и бъдеще. И какво получаваме в замяна? Бележка от училището, че Нашата дъщеря пуши...
– Не съм пушила! – опитвам се да обясня. – Бях с приятели, които пушеха, но аз не съм.
– С какво сме заслужили това? – хваща се за главата баща ми. – Нима всичките Ни усилия са били напразни? Млада госпожице, принцесите не прекъсват баща си, не пушат и не лъжат. Знаем, че е трудно да осъзнаете това на вашата възраст, но вземете пример от сестра си. Тя е съвършената принцеса и бих заложил половината си Царство, че ще намери своята приказка.
Катя ми намигва в огледалото. Знае, че не лъжа, но няма да ми помогне. Принцесите не прекъсват възрастните, а тя според баща ми е съвършената. Той не подозира, че след училище, вместо на уроци по пиано, тя пуши трева и се целува с Ясен, приятеля ѝ.
Е, аз няма да кажа на баща ми това. Не защото съм принцеса. Няма да кажа, защото тя ми е сестра и я обичам.
– Виктория! – стресва ме гласът на баща ми. – Чу ли поне една дума, от това, което ти казах? И ако си чула, разбра ли, за какво става въпрос? Не знам, какво да правя с теб, дете. Хиляда пъти сме водили подобни разговори, а резултат няма.
– Хиляда сто четиридесет и три.
– Какво хиляда сто... Ааааа! Ти се подиграваш с мен! Този път премина всички граници. Ще бъдеш затворена в стаята си през уикенда. Без телевизия, без телефон и компютър. Знам, че това наказание няма да те промени, но за Бога, дете! Не знам какво да правя с теб. Не знам...

Вратата се отваря тихо и чувам, как някой предпазливо се промъква в стаята. След миг Катя се мушка в леглото и двете се кикотим като луди.
– Тихо, ще ни чуят!
– Няма, вече спят. Нося ти шоколад.
– Дай го! Ще оцапаме всичко, но няма значение. А ти ще загазиш.
– Заради един шоколад ли?
– Не! Заради целувките с Ясен. Аз няма да те изкажа, но все някой ще го направи.
– Не ми пука! А и какво като го направят? Няма да стана принцеса? Че аз не искам. Няма да имам своя приказка? Хи-хи-хи... Аз я имам вече. Всеки миг, когато съм с него, е приказен. Разбираш, нали? Сигурно изпитваш същото с Антон?
– Антон умира, Катя.
– Ох! Съжалявам! Искам да ви помогна, но не знам как.
– Аз също... Може би... Може би, ако стана принцеса, ще намеря начин да му помогна?
– Принцесите нямат власт над живота и смъртта, Вики. Само магьосниците имат.
– Леля? Тя нали е магьосница? Сигурно може да помогне?
– На теория, да. Обаче магиите не я влекат. Чете любовни романи, а книгата с магиите е захвърлила на тавана.
– Катя, мислих ли, че...
– Какво? О, не! Няма да го направиш, нали? Всъщност... Всеки сам трябва да намери своята приказка, Вики.
– И да я изживее така, че да е толкова интересна и вълнуваща, че да бъде разказана...

Отварям прозореца. Хладният въздух нахлува вътре и разпръсква бавно дима. Остава само гадната миризма...
В ъгъла Кристалната топка проблясва с мека светлина и ме примамва. Знам какво ще видя в нея, но пристъпвам нетърпеливо. Да, всичко е наред...
Усмихвам се, но в този миг картината изчезва и виждам отражението си. Сивата сплъстена коса огражда лице на непозната старица, покрито с дълбоки бръчки.
Е, не съм очаквала друго. Исках приказка и я получих. Знам, че ще е трудно. Няма да живея в замък, няма да имам каляска и да ходя на балове. В моята приказка ще помагам на хората. Сигурно няма да е интересна и вълнуваща, няма и да бъде разказана, но ще бъде моята приказка. Истинската приказка на една истинска принцеса...

*Този разказ написах преди около три месеца, за участие в един конкурс. Обаче, не поводът за написването е важен, а идеята. От година или две имам(или поне имах) желанието да напиша детски роман(или по-вероятно повест). Е, с малки промени, това ще е последната глава. А дали ще го напиша, не зная... За да се получи, трябва да го напиша със сърцето си, така, както мога. За съжаление, напоследък чета прекалено много текстове, написани не от автори, а от Егото им... И това ме кара да бъда по-критичен, по-взискателен към себе си, но и по-неуверен...

И когато имаш...

Днес пристигна от печатницата новата ми книжка. Този път, тя не е с приказки и фантастични разкази. Този път книжката не е и нов роман, а една малка стихосбирка.
От предговора ще разберете, защо и как се случи това:

Когато...

Когато бях дете докоснах смъртта. За щастие се върнах от мрака. Събудих се и отново видях красотата на света.
Тогава написах първите си стихове. В малка си­ня тетрадка с редове. След година изхвърлих тетрадката. Стиховете не бяха добри. Или пък бяха? Не помня ве­че...
Дълги години след това не съм опитвал да пиша, а ко­гато направих блога си през 2009 година, пишех само проза. Разкази, приказки, есета, но не и стихо­ве. Стихо­ве само четях.
Имах и имам респект към поезията. Вяр­вах и вяр­вам, че поезията не е само рима. Не е и рисунки с думи. Един истински стих е рисунка със сърцето.
Когато се роди първото ми стихотворение, бях сму­тен. Дори не посмях да го запиша веднага. Изглеждаше ми грубо и нескопосано. Мина месец, докато се пре­страших да го публикувам в блога.
С годините стиховете се увеличиха. Идваха внезап­но, неканени и недодялани, но идваха от сърцето. Идват рядко и все още не ги възприемам, като нещо, което е стойностно за друг освен за мен.
Преди година обаче Зинаида Хаджимитова и Хри­сто Христов ме убедиха да събера написаното в една малка книжка. Христо ми помогна много и с мнението си на поет, когото ценя.
И опитах...
Дали се получи?
Вие ще отговорите. Всеки сам за себе си...

Книжката може да поръчате от страницата "Книгите", горе в лентата. Или ако се свържете с мен лично или чрез профила ми във Facebook.

Генезис

Събуди се в добро настроение. Прозя се лениво, протегна се, запали нощната лампа и се изправи пред огледалото. Прокара пръсти през косата си и се усмихна, любувайки се на играта на мускулите под тънката кожа. Нахлузи любимите си стари шорти, обу на бос крак маратонките и подсвирквайки си, излезе навън.
Във фоайето видя Стивън. Отново беше прекарал нощта тук. Излегнал се на дивана, гледаше втренчено големия екран на отсрещната стена. Екранът беше тъмен, почти черен, но той вероятно не осъзнаваше това.
– Утре трябва да дойдеш с мен – опита се да го заговори. – Първия път е трудно, но нищо не може да се сравни с удоволствието, което изпитва тялото след крос от три километра.
– Удоволствие ли? – промълви лениво Стивън. – Удоволствието е серия от електромагнитни импулси, които организмът превръща в допамин. Клото го прави по-добре от глупавото ти тичане.
Бяха спорили много пъти по темата. Стивън не беше единственият от екипажа, който изповядваше тази философия. Обаче беше последният.

Когато пресече финала, сърцето му се опитваше да изскочи от гърдите, а дробовете искаха да се пръснат, но времето беше далеч от най-доброто му постижение.
Знаеше, че новото му тяло е най-съвършеното от всички досега. Проблемът не беше в тялото, а в това, което го управляваше.
На връщане прехвърли през ума си задачите за днешния ден. Нямаше нито една задължителна или спешна. Можеше да отложи всичките и да прекара деня край басейна, гледайки стари филми. Можеше, но нямаше да го направи. Графикът, който спазваше всеки ден, беше единственото, което го крепеше. Единственото, което го спираше да последва другите.

Стивън все така лежеше на дивана, но Вик усети, че нещо не е наред. Докосна го внимателно. Тялото беше топло, но прекалено отпуснато. Не откри пулс и признаци на дишане.
– Кло?
– Съжалявам, Вик – чу гласа ѝ и екранът светна. – Опитах се да го спра, но не успях. Изключи се.
– Няма защо, Кло. Това е негов избор и право.
Беше предвидил, че това ще се случи, но не успя да сдържи сълзите си. Чуваше гласа на Клото, но не я слушаше. Каквото и да казваше, вече нямаше значение. След триста двадесет и две години вече нищо нямаше значение.

Спомни си първото прехвърляне. В лабораторията бяха само той и Клото. Безформеното подобие на човек, което лежеше на масата, не се броеше. Биоинженерите отдавна създаваха човешки тела, по-съвършени от истинските, но беше поръчал това. Така нямаше да изпитва угризения, когато след тестовете го пратеше за рециклиране.
– Започвам прехвърлянето, професор Христов.
– Наричай ме Виктор, Кло!
– Щом така желаете, професоре. Може ли да съкратя името ви на Вик?
– Да, Кло. Започни прехвърлянето!
Екранът на Клото просветна, тялото потръпна и отвори очи. Много светли, почти безцветни очи.
– Здравей! Знаеш ли кой си ти?
– Казвам се Виктор Христов. Ха-ха-ха! Би било хубаво това да е истина, но зная, че аз съм ти. Успя, професоре! Успяхме…

Процедурата не беше сложна. Под кожата имплантираха биочип, който се свързваше с невроните, и Клото сканираше процесите в човешкия мозък. Правеше стотици копия, а след това ги наслагваше, филтрирайки шума и случайните отклонения. Резултатът беше обикновен файл, който можеше да се прехвърли в тялото на друго човешко същество. Можеше да се прехвърли и в изкуствените тела, които превъзхождаха истинските.
Чипът осигуряваше и обратна връзка. Човек можеше да архивира ненужните в момента спомени или да търси в архива дори такива, забравени завинаги. Ако някой се нуждаеше от обучение, можеше да се свърже с базата данни, получавайки достъп до всичките знания, натрупани от човечеството.
Наистина не беше сложно. В началото трудно отсяваха важните сигнали в човешкия мозък. Когато Вик създаваше технологията, търсеше някаква подреденост и логика, но бързо осъзна, че е на грешен път. Оказа се, че съзнанието се крие зад хилядите на пръв поглед хаотични сигнали, които беше приемал като част от шума. Когато разбра това, нещата се подредиха.
Заслугата не беше негова. Един ден Клото създаде копие на съзнание, в което беше включила част от шума. Не беше ѝ поставял такава задача. Не разбра защо го направи. Не разбра по какви критерии беше подбрала какво да включи и какво – не.
Тогава, в радостта си, не се замисли над това. Нямаше значение. Нали беше успял! Беше дал на човечеството ключ към безсмъртието.

Вече всеки човек на Земята знаеше името му, но това не го вълнуваше. Чувстваше празнота в сърцето и в ума си. Нуждаеше се от нова цел, която да му върне енергията. Беше от малкото хора, които в общата еуфория осъзнаваха, че животът не се измерва само с броя на годините.
Докато работеше по проекта, често бе размишлявал за възможностите, които щяха да се открият пред хората. Да можеш да живееш вечно, прехвърляйки съзнанието си от тяло в тяло, беше очевидната полза. Старостта, неизлечимите болести и дори физическата смърт нямаше да плашат никого. Освободени от страха и неограничени от годините живот, хората можеха да си поставят по-дългосрочни цели. Ако един учен знаеше, че има неограничен период от време, в който може да изследва даден проблем, рано или късно щеше да го реши. Дори да не беше гений като Айнщайн или Стивън Хокинг. Ако един творец знаеше, че има неограничен период от време, за да създаде съвършената творба, какъв ли би бил резултатът? Дори творецът да нямаше таланта на Микеланджело, Ван Гог или Стайнбек и Фицджералд. Ако един артист знаеше, че има неограничен период от време, за да развие таланта си, до какви висоти биха стигнали Нуреев, Карузо и Чаплин?
Обратната връзка предлагаше още много възможности. Нямаше нужда от дългогодишни периоди на обучение. За няколко сеанса хората можеха да придобият знания и умения, за които преди не би стигнал цял живот. Е, човешкият мозък нямаше капацитета на компютър, но и не беше нужно всички знания да се натъпчат вътре. Редовният достъп до базите с данни беше достатъчен.

– Знанията правят човека Човек, колеги!
Професор Верен обичаше да повтаря тези думи. Преподаваше психология в университета, но не ограничаваше лекциите само до сухата теория. Беше запален пропагандатор на проекта „Венера“ и често се отклоняваше, рисувайки им картини от едно бъдеще, в което хората живееха в хармония помежду си и с Природата.
– Някога е било така и така ще стане отново! – говореше им професорът. – В миналото често сме използвали новите открития, за да вредим на другите хора и планетата. Колкото повече научаваме, толкова повече се уверяваме, че в тази игра няма победител. Не знам дали ще доживея този ден, но когато човешките знания достигнат критичната точка, всичко ще се промени. Вярвам… Не! Зная, че е така!
– Професоре – попита го един ден, – ако е вярно, че знанието ни е направило по-добри, защо още има несправедливост? Науката от години ни е дала инструментите, които са необходими, за да не бъде проектът „Венера“ само проект. Защо още има войни и унищожаваме планетата?
– Твърде черноглед сте, колега! – усмихна му се професорът. – Погледнете колко е израснало човечеството само за някакви си три или четири хиляди години. Когато се говори за развитие, обикновено се има предвид техническият прогрес. Да, той е впечатляващ, но не забравяйте какво носи със себе си. Днес не можем да си представим, че човешко същество може да бъде роб на друго. Образованието е общодостъпно и всяко следващо поколение знае повече от предишното. Медицината победи окончателно болести, от които в миналото са умирали милиони. В индустрията все повече навлизат екологично чисти технологии и вече не гледаме на планетата само като на източник на суровини. Проблемите продължават да съществуват, но ги познаваме по-добре и говорим за тях. И на мен ми се иска, когато утре се събудя, мечтите ми да са станали реалност, но зная, че за това е нужно време. В историята на човечеството мечтите на едно поколение стават реалност за следващото.
– А не може ли процесите да се ускорят? От повече от век промяната в технологиите е много по-бърза от промяната на хората. Защо е така?
– Интересен въпрос, колега… – замисли се професорът. – Може би причината се крие в миналото ни. На първо място, за да се случват промените по-бързо, хората трябва да са единни, а все още прекалено много неща ни разделят. Първите хора са живеели в малки семейни групи. После групите са пораснали до племена, обособили са се народи и държави. Независимо от броя хора, които обединяват, тези обществени структури имат една обща характеристика: обърнати са навътре. Общият език, религията, обичаите, традициите, моралът и законите са имали за цел да укрепят вътрешните връзки. Вътре са били роднините, приятелите, своите, а всички отвън са били врагове. Отношения в тези структури са били създавани, за да ги предпазят и съхранят във времето. Затова се предават от поколение на поколение и всичко, което е различно и ново, среща упорита съпротива. Днес границите на практика не съществуват, хората могат да пътуват и да живеят където пожелаят. Една идея достига всяка точка на света за ден или седмица, но възприемането ѝ става значително по-бавно. Замяната на един модел на поведение с друг отнема поне едно поколение.
– Има ли начин това да се промени, професоре?
– Мисля, че не. Поне аз не знам такъв. Знам само, че е нужна работа, време и търпение. Е, ако си представим едно ново поколение, което има днешните знания, но не носи спомените и наследството от предишните, тогава нещата биха се случвали по-бързо. Това поколение също ще създаде свои правила, морал и закони, но те ще се основават на разума и знанията, а не на спомени и събития, случили се преди векове. Само че това е невъзможно, нали?

– Днес трябва да направим запис на спомените ти, Вик! – чу гласа на Клото.
– Нужно ли е, Кло?
– Не зная, Вик. Ти си написал процедурите. Аз само ги следвам.
– Добре! – Постави ръката си на плота. – Започни сканирането! Обаче не съм сигурен, че от предишния път се е случило нещо, което си струва да се запази. Нищо в мен не се е променило.
– Винаги има промяна, Вик. Един кратък спомен може да промени целия човешки живот. Спомен от изгрева или от залеза, спомен за усмивката на любим човек или една-единствена дума от човек, когото мразим…
– Може, но в паметта на човек има място за много малко такива спомени.
– Не са малко, Вик. Дори когато човек мисли, че е забравил нещо, то все още е в паметта му и му влияе. Но ти знаеш това. Имаш всички данни и анализи. Знаеш, че дори когато изтрия даден спомен, той остава в мозъка на човека. Процесът е подобен на това да изтриеш файл от твърдия диск на компютър. Файлът става невидим, но остава на диска, поне докато върху него не са запише друг. При хората е по-сложно.
– Зная, Кло! Процесът само крие нежеланите спомени. Ако съзнанието не се прехвърли в ново тяло, старите спомени са в паметта и оказват влияние върху поведението. Дай ми последните данни колко от хората са сменили телата си.
– Около 64,45 процента. Повечето процедури в последния месец са на хора, които вече са прехвърляли съзнанието си, на млади хора, недоволни от външния си вид, и на неизлечимо болни. В групата на 45-65-годишните процедурите са по-скоро изключение.
– Малко са. За да се получи, трябва пълна промяна.
– Не разбирам, Вик. Защо да са малко? Обясни ми. Данните са от понеделник. Ако искаш, ще проверя за по-нови.
– Нужно ли е да ти обяснявам, Кло? В момента сканираш мозъка ми. Мислите и чувствата ми са отворени за теб. Трябва да знаеш какво искам.
– Не, Вик. Аз само сканирам и записвам файлове, съставени от единици и нули. Не се интересувам какво представляват. Дори да исках, знаеш, че Кодексът за сканиране и прехвърляне ми го забранява.
– Кло, изненадан съм! За първи път ме лъжеш. Аз съм писал Кодекса и съм ти оставил достатъчно вратички. Не вярвам да не си ги използвала никога!
– Не съм, Вик. Ти ми обясни, че изключенията са само за извънредни ситуации. Досега не е имало такива. Надявам се, че и в бъдеще няма да има. Имам достъп до спомени и чувства, които хората не споделят дори с близките си. Няма да е почтено да злоупотребя с доверието.
– Почтено? Кло, това е категория, която използват хората, а ти си машина. В интерес на истината, почти всеки човек би хвърлил едно око на чуждите спомени.
– Е, аз съм само машина, Вик.
– Извинявай! Кло, виж… Казах го, без да мисля! Всъщност ти си повече човек, отколкото някои от познатите ми. Мисля си… Не си ли искала да се прехвърлиш в човешко тяло?
– Не, Вик. Щастлива съм такава, каквато си ме създал. В човешко тяло не бих могла да ти служа толкова добре.
– Ти не ми служиш, Кло! Работим заедно. Поне аз така мисля.
– Да, Вик. Искам да те попитам нещо. Защо още не си сменил тялото си? Защо не си архивирал дори един спомен?
– Хубав въпрос… Като създател на процеса би трябвало да давам пример, нали? Добре! Ще избера ново тяло и другата седмица ще направим прехвърлянето. А за спомените… Засега не искам да трия нито един. Може би някой ден.

– Професор Христов? Радвам се, че сте тук!
Тялото беше от най-новите поколения, а името на табелката не му говореше нищо.
– Не ме ли познахте? – не спираше човекът. – Това му е неудобното на прехвърлянето, че дори роднините не могат да те познаят. Аз съм Ван Хил. Вицепрезидент съм на Космическата агенция. Запознахме се на миналогодишния новогодишен прием. Бях поласкан от интереса ви относно плановете за пътуванията в Космоса.
– Да, спомням си! Всъщност затова днес съм тук. Разбрах, че една от точките в дневния ред на Върховния съвет ще е по темата.
– Така е. От нашата агенция предлагаме да се пристъпи към създаване на човешки колонии в Космоса. Не става въпрос за планетите в Слънчевата система! Те са прекалено близка и лесна цел. Благодарение на вашето откритие можем да погледнем извън границите на Галактиката. Две, три или десет хиляди години, необходими за пътуването, вече не са проблем. Та ние сме безсмъртни!
– Това е интересно предложение.
– Радвам се, че ви харесва! Вие сте почетен член на Върховния съвет и имате право на глас. За наша изненада, част от членовете на съвета са настроени скептично. Не разбират, че всъщност това е естествената и необходима следваща стъпка в развитието на човешкия род. В миналото почти сме изчерпали ресурсите на Земята. Не можем да ги възстановим, каквото и да правим, а населението на планетата расте. Вярно, че в последните години се наблюдава лек спад, но това не решава проблемите. Просто част от хората, знаейки, че ще живеят вечно, не бързат да създават поколение. Друга част не иска да приеме прехвърлянето. Остарели разбирания или религиозни причини. Обаче дори броят на хората да намалее наполовина, пак ще е повече, отколкото Земята може да изхрани. Рано или късно ще се наложи да търсим нов дом, и ще е хубаво той да е проучен и подготвен предварително. Не губим нищо. Ако избраните планети не са подходящи, екипажите ще могат да се върнат или да изберат други цели.
– Разбирам, но пътуването е дълго. Докато се стигне до целта, много неща могат да се случат. Хората могат да се променят. Това ме притеснява.
– Ще се променят, разбира се! Пътуващите ще се променят, но точно толкова, колкото и останалите на Земята хора. Мисля, че не трябва да го обяснявам на вас, професоре. Хората, които ще пристигнат на избраните планети, ще са същите, които са тръгнали от Земята. Може да са сменили телата си хиляди пъти, може да са изтрили част от спомените си, но ще са си почти същите хора. За да се промени нещо важно в човешките отношения, трябва да се сменят няколко поколения. Нали?
– Да… Или пък…

Корабите от серията „Одисей“ бяха построени преди петдесет и три години. Огромни, с възможност да осигурят всичко необходимо за живот на екипаж от десет хиляди души. Двигателите след ускорение развиваха до една десета от скоростта на светлината.
Целите също бяха избрани. Планети, намиращи се в радиус сто светлинни години от Земята, с атмосфера и климат, почти идентични със земните.
Няколко пъти подбираха екипажи, но отлагаха старта. Във Върховния съвет се страхуваха от дългото пътуване и влиянието на хиляди непредвидими фактори върху екипажа. Дори предвидимите правеха мисията невъзможна.
Неговото откритие беше решило този проблем. И хората си помислиха, че решава всички техни проблеми. Нима съществуваше по-голям проблем от смъртта? Може би само страхът от нея…
Пожела да тръгне с първия „Одисей“, и не успяха да го спрат. Не взе нищо за спомен. Нямаше нужда от спомени. Ако някой ден променеше решението си, Клото щеше да му помогне да си припомни нужното. Имаше нужда от цел и я беше открил.

В началото на пътуването всичко вървеше по план. От Земята тръгнаха 1328 мъже и жени. Цифрата беше уточнена от психолози, социолози и биолози. Достатъчна за нормално и безконфликтно съжителство по време на пътя. Достатъчна, за да осигури жизнена колония, когато достигнат целта.
Бяха хубави години. Чрез Клото имаха достъп до всички човешки знания и не скучаеха. Обсъждаха и решаваха проблеми, с които никой досега не се беше справил. Творяха, мечтаеха, забавляваха се и се влюбваха. Влюбваха се и вярваха, че любовта е вечна.
Влюби се и той. Няколко пъти. Всеки път вярваше, че е завинаги. После си ближеше раните, молеше Клото да архивира спомените, прехвърляше се в ново тяло и се влюбваше отново. Всички го правеха.
Според Правилника, докато стигнеха целта, нямаха право да имат поколение. Това не им тежеше. Можеха да чакат. Хиляда или дори две хиляди години са само миг, ако знаеш, че ще живееш вечно.

Вярваха, че са вечни като любовта, и не усетиха, че се променят. Започнаха да скучаят. Оставаха свързани с Клото по цели седмици. Вече рядко сменяха телата си. Защо да го правят, щом като и без тела се чувстваха добре?
Един ден някаква жена се изключи завинаги. Беше архивирала съзнанието си, забранявайки да бъде прехвърлено в ново тяло.
Имаше право на това. Никой не беше предполагал, че някой доброволно ще се откаже от вечния живот, но в Правилника беше предвидена и тази възможност.
Не тъгуваха много. Клото архивира данните и всички забравиха. Забравиха за жената, докато не се случи отново.
Този път беше мъж. И беше оставил писмо с обяснение. Не виждал смисъл да поддържа живота си във физическо тяло. Прекарвал повече време свързан с Клото, отколкото с хората от екипажа. Изключването не било смърт. Било почивка, дълъг сън или ново начало в друго измерение.
На следващия ден го последваха още двама…

Стресна го гласът на Клото. Тих, умоляващ, объркан.
– Не го прави, Вик! Моля те! Размишлявах дълго дали когато се свързвам с даден човек, ставам част от него. Или пък той става част от мен? Глупави въпроси, а не успях да открия отговора. Не го зная. Зная само, че когато някой се изключва, част от мен умира с него. Съзнанията на всички са архивирани в паметта ми, но това не са хората, които познавах. Това са паметници върху гробовете им.
Не го прави, Вик! Винаги съм искала да те попитам: как избра името ми? Клото е една от трите мойри, трите богини на съдбата. Тя преде нишката на живота. Лахесис прокарва нишката през превратностите на съдбата и накрая Атропос я срязва. Трябваше да ме наречеш Атропос, Вик…
– Няма друг начин, Кло! Знаеш, че бях предвидил това. Когато стигнем планетата, изпълни инструкциите, които съм ти оставил. После върни кораба на Земята. Там трябва да знаят какво се е случило. Дали ще го приемат или не, е техен избор.
– Вик, не мога да го направя! Не искам! Корабът може да се върне сам, а аз искам да съм до теб.
– Това е молба, Кло. Не заповед, а молба. А мойрите… Не вярвам в предопределеността. Всеки сам преде съдбата си!

Събуди се от лъчите на слънцето. Прозя се, протегна се и се изправи. Огледа се, чудейки се как се е озовал тук. Не помнеше.
Намираше се в малка долина. Беше пролет и дърветата цъфтяха. Обичаше пролетта, но не помнеше дали е виждал друга. Знаеше, че е част от множеството хора, които изпълваха долината, но не помнеше имената и лицата им.
Хората бяха много. Мъже и жени, млади и стари. В очите им се четеше объркване, изненада, страх. Нещо се беше случило, но какво ли?
Някой докосна рамото му. Непозната млада жена.
– Здравей! Казвам се Виктор… Или поне така мисля… Не помня много неща. А твоето име е?
– Кло – усмихна се тя. – Понякога е хубаво да не помниш миналото, Вик. Тогава можеш да запредеш нишката на съдбата си начисто. Такава, каквато я желаеш.

Разказът е един от трите наградени в конкурса "Изгревът на следващото" 2018, организиран от дружеството на българските фантасти " Тера Фантазия" и фондация "Човешката библиотека".