Няма смисъл да спорите, бе! Всички са мошеници!

Неделя е и седя с приятели в любимото ни кафене в центъра. Уж вече е пролет, а снегът вали вече трети ден. Вятърът гони снежинките и ги трупа на преспи. Не ми се стоеше, обаче в къщи и съм си проправил път до кафенето, а сега гледайки навън не ми се връща обратно. Събираме се често тук. Когато и да минеш, ще намериш някой от компанията. Научаваме новините, коментираме световните проблеми , но главно се смеем. Едно място, където можеш да се отпуснеш за миг, да се заредиш с енергия и за малко да не мислиш за ежедневните проблеми.
В разгара на поредната обсъждана тема, вратата се отваря и вятърът разпръсква облаците тютюнев дим, с които климатикът е неспособен да се справи. Скъсано найлоново пликче прелетява през цялото помещение и се закача на изкуствената палма в ъгъла. След пликчето влиза един дребен човечец, затваря вратата, сваля внимателно ръкавиците, шапката и шала и тръгва към нашата маса. Познаваме го от години, но знаем само малкото му име. Идва всеки ден по едно и също време. Сяда, преглежда вестниците на масата и слуша. Има непоклатимо мнение за всичко, но не се намесва в разговора. Изчаква темата да се изчерпа и тогава ни го обявява с тон, сякаш прави огромна услуга на света. Става и си тръгва, следвайки ежедневния си график. Не помня някога да е работил. Сигурно от 15 години поне намира някакви вратички в закона и получава помощи за безработен. За това време изкара четири курса за преквалификация, но пак не почна работа. Винаги намира някакъв кусур. В началото загрижени за него и ние му търсехме работа, но вече се отказахме. Няма нищо на света, което да го изкара от коловоза му.
Днес също мълчи. Чете само спортните страници, заради резултатите и трескаво проверява фиша си от Еврофутбол. Накрая захвърля разочарован вестника. Пак не е познал само една среща.
-Няма смисъл да спорите, бе! Всички са мошеници! – Казва го, и ни оставя да се чудим, за коя точно от темите става въпрос. Слага шала, шапката и ръкавиците и си тръгва, като се е появил.

Странна птица, но ако се замислиш във всеки от нас дреме, частица от това пренебрежение към света наоколо. От край време се знае, че българинът разбира от футбол, политика и всичко останало. Българката пък, напоследък взе, че почна да разбира дори от повече неща. Не е лошо, но когато това е за сметка на пълното незачитане на чуждото мнение, нещата не са добри. Говорим без да слушаме другия. Спорим, за да се любуваме на звука от собствения си глас. Забравяме, че в истинския спор се раждат истините и продължаваме да робуваме на шаблоните, насадени ни от отминали времена. Говорим с клишета, толкова изтъркани от употреба, че ако за миг ги погледнем ще видим, че не казваме нищо.
Затънали сме като държава и хора до шия в тинята, а не правим нищо за да се измъкнем.
Какво ли трябва още да се случи, за да се събудим? Доколкото виждам, няма такова нещо. Нещата ни харесват такива, каквито са в момента. Няма друго обяснение. Харесваме се такива, каквито сме, харесва ни да тупнем по масата в края на спора и важно да заявим:
-Няма смисъл да спорите, бе! Всички са мошеници!