„Из лабиринтите на паметта“ – животът на Любомир Малинов

Държа в ръцете си една нова книга и се радвам, защото знам, че е нещо хубаво и различно от масовото книгопечатане. Излязоха от печат спомените на Любомир Малинов – „Из лабиринтите на паметта“.

Това е една история на изключително талантлив човек, история на живот отдаден на изкуството, история на труд, труд и труд, защото той е неделима част от таланта. Една история на Добричкия театър и Самоковския самодеен театър, който днес, за съжаление съществува само на книга. 

Спомням си последните представления на групата на Любомир Малонов, на сцената на читалище „Отец Паисий – 1859“. Три дни подред препълнен салон, с правостоящи и публика, която живее с актьорите... 

Спомням си и последната постановка на Любомир Малинов – моноспектакъла „Дерето на елхите“в „Младежкия дом“. Отново пълен салон и възхитена публика... 

Спомням си и последния път, когато гледах самоковска самодейна група, пак в читалище „Отец Паисий – 1859“... Две отложени представления заради липса на публика, а на третото актьорите бяха почти колкото хората в салона... Нямаше и как да е друго, защото една и съща пиеса се играеше 3-ти сезон... И доколкото знам, друга пиеса не се предвижда в близките сто години... 

Мисля, че Любомир Малинов имаше сили и можеше да даде още много на града, но това е друга история... В книгата си той е наблегнал на хубавите, позитивни неща, на направеното, на хората, които са били редом с него, а разочарованията и пропуснатото е споменал мимоходом. 

Спомням си, че идеята да му помогнем да напише тази книга се коментираше от три-четири години. По една или друга причина, това се отлагаше до началото на тази година. С помощта на Зинаида Хаджимитова, Мирослава Мирчева, Надка Вардарова, Тодор Попов и много, много труд вложен от сърце, книгата е готова. И резултатът е отличен. 

Любо също имаше съмнения, дали си струва да напише тези спомени, но знаеше, че има основателни причини да го направи. Част от тях е изброил в увода на книгата: 

„Защо написах тази книга? 

Заради засилващото се безродие и посегателствата към българската памет – национална и родова. Заради опасната пропаст между най-младото поколение и останалите. То живее в измислената виртуалност на Интернет, а истинският живот минава покрай него. Заради хората, които от осветената сцена изпращаха към тъмната част на зрителната зала послание за добро, човещина и красота. Заради изгубения български Рай. Заради Възкресението му.“ 

Аз не съм литературен критик, нямам претенции, че мога да правя рецензии на книги. Преосмислям прочетеното, но запазвам впечатленията за себе си, защото знам, че четенето е индивидуално занимание, а в един и същи текст, читателите откриват различни неща. Всеки вижда и разбира прочетеното „от своята камбанария“, в зависимост от това, което носи в себе си. Затова няма да коментирам повече книгата, а ще се отклоня, следвайки мислите, към които ме насочи един откъс. В отделен раздел, Любо Малинов е отделил текстове, които е писал през годините, за талантливи и достойни съграждани, които е познавал или работил с тях. Откъсът, по-долу е от статията за Наум Хаджимладенов: 

„Могат да се потърсят обяснения в човешката психология изобщо, на социологията, но те няма да премахнат недоумението от факта, че въпреки двете юбилейни изложби и високите звания, за хората от Белгия, Швеция или Унгария, името на Наум Хаджимладенов означава повече, отколкото дори за някои негови съграждани. И става труден отговорът на уж простия въпрос: Умеем ли да ценим достатъчно голямото и значително у човека и богатствата, които носи със себе си, още докато той е сред нас?“ – „Край нас живее Художник...“, вестник „Самоковска комуна“, 29 август 1981 година.

Често, когато някой текст ме накара да се замисля, мисълта ми „превключва“ и прави връзка с нещо друго, прочетено преди време. И сега се случи това, а долният откъс е от „Задочни репортажи за задочна България“ от Георги Марков: 

„Винаги съм се питал защо у нас за разлика от целия нормален свят се полагат специални грижи за насърчаване на бездарието. Ако вие сте талантлив в коя да е област, има да минете през хиляди препятствия, за да намерите признание или утвърждаване, но ако вие сте явен или полуявен бездарник, тогава от всички страни се помага да развиете таланта на бездарието си, като обогатите творчеството на бездарниците с още едно произведение. Ако вие сте особено настойчив в невежеството си, вашата кариера е осигурена, вие можете да станете професор, театрален режисьор, писател, журналист, политик, всичко. Нека тези, които смятат, че преувеличавам, се огледат наоколо. Колко много техни познати са направили академична или друга кариера само чрез повтарянето на „Отче наш" и чрез отказа да се учат, да разбират и да видят света отвъд долната махала." 

Не знам дали има смисъл да коментирам, защото темата е отдавна и е коментирана многократно, но нищо не се променя. Все пак, ще допълня няколко изречения за разликата между таланта в изкуството и за бездарието. 

Талантът живее за изкуството, а бездарникът се храни от него. Или поне опитва... 

Талантът се стреми да се усъвършенства всеки ден. И себе си, и това, което създава. Това е труд, труд и труд. Бездарникът няма време за това. Той е зает да си осигурява „гръб“ и публика, която да му ръкопляска. 

Талантът често е сам. Няма време за празни занимания и празни хора. Бездарниците се обединяват, на принципа: „Аз на тебе, ти на мене.“. 

Талантът не обича да се шуми около него. Бездарникът се интересува само от това. За него рекламата и саморекламата са единственото, което цени. Той е агресивно пробивен и определено е „талантлив“ в това. 

Спомням си думите на Любо, които ми каза преди години, по повод събития и хора, които не искам да си спомням: 

– Влади, ако на възрастни хора им харесва да стоят потопени до гуша в блатото и да си ръкопляскат един на друг, никой и нищо не може да им помогне! 

Мисля да спра до тук... Не, че нямам какво още да добавя. Освен едно – пътувайки през лабиринтите на паметта, Любо Малинов няма как да не спомене професионалните си успехи, но не набляга на това. По-ценното в спомените са не аплодисментите в края на спектакъла, а пътят от първата до последната репетиция и труда на хората, направили възможен поредния празник на сцената. Защото за един талантлив човек, пътят до целта през колебанията, трудностите и лабиринтите на мисълта, е най-ценното нещо в процеса на създаване на Изкуство. 

Докато четях книгата, попадах на имена на хора, с които Любо е работил, някои от които познавам лично. Познавам и млади, талантливи хора, които днес следват своя път през лабиринтите на Изкуството. И се успокоих. Защото, докато в града ни има такива хора, има и надежда, че колкото и да е напористо бездарието, никога няма да победи. 

Книгата може да намерите в редакцията на вестник“Приятел“, сградата на стария Общински съвет, на втория етаж. Вестник “Приятел“ вече не излиза, но Надка Вардарова и Тодор Попов всеки работен ден, от 9 до 13 часа са там. Тиражът е малък, но се надявам да има и втори. В редакцията може да намерите и книгата „С обич!“, която приятелите на Любомир Малинов направиха за 80 годишния му юбилей.

Птиците край Самоков

Започнах наблюденията на видовете птици край Самоков, някъде през септември 2015 година. Запалиха ме приятели, но в началото нямах добър фотоапарат и обектив, с който да ги уловя.

Днес апаратът и обективът ми също са далеч от тези на професионалните фотографи, но установих, че когато снимаш птиците, това не е толкова важно. Особено ако не гониш професионална изява във фотографията. По-важно е да познаваш навиците и местата на пернатото царство.
Днес 3 години по-късно, резултатът от моите наблюдения е:

94 вида птици, които съм успял да снимам и 6 вида, които само съм наблюдавал. Общо 100 вида. За сравнение, 426 са видовете наблюдавани в България.

Миналата година направих албум в Google Диск. Мисля, че там е по-удачно, отколкото във Facebook, защото снимките могат да се разгледат в реален размер и над всяка от тях има името ѝ.

Бях изтрил албума, защото установих грешки, но наскоро го създадох отново. Снимките са 144, защото на някои видове съм добавял повече от една снимка. Не всички са с идеално качество, но в бъдеще ще подменям, когато имам по-добри. Всички снимки могат да се свалят свободно за лично ползване. В албума има и текстов файл, с класификация и опис на птиците в България.

Приятно разглеждане от долния линк.

Птиците край Самоков

Корояди и дървояди II

Преди няколко месеца писах тук за начина, по който лесничействата в града симулират борба с един вредител, който е на път да обезлеси околностите на града. Можете да я прочетете на на долния линк:

Корояди и дървояди

Писах, защото все някой трябваше да го направи. Писах, защото гледката е ужасна. Писах, съзнавайки, че това е глас в пустиня. Всъщност това трябваше да направят градските медии, но сигурно са заети с по-важни неща.



За моя изненада, около месец по-късно започна мащабно маркиране на заразените дървета, а след това и усилена сеч. За кратко се заблудих, че някой се е заел сериозно с проблема. Виждах, че сечта е прекалена и се режат повече здрави дървета, но се опитвах да се успокоя, че така е редно. Виждах, че се сече без контрол и коли излизат с дървен материал, който не е маркиран, но се заблуждавах, с това, че правилата никога не са съвършени. И на мен се е случвало да ги нарушавам, за да е крайният ефект по-добър.
Е, резултатът е това:



















Тазгодишната „санитарна сеч“ се проведе също, както миналогодишната. По-точно със същите недостатъци, за които вече съм на 100% сигурен, че са умишлено допуснати. Да повторя част от тях:
1. Няма нито един участък, в който заразените дървета са отстранени напълно. Умишлено е оставено по някое друго за „семе“. Така е сигурно, че догодина пак ще се сече. Все пак в града има вече 3 фирми за „еко“ пелети, които имат нужда от суровини.
2.Както и при предишната сеч, клоните и по-голямата част от заразените дървета се изоставят на място или се свличат в дерета и коритото на реката. Заразената дървесина се премахва единствено от „ентусиасти“ – самоковци с колела, колички и раници, които формално нарушават закона. Може да са закононарушители, нов в този случай помагат на гората повече, отколкото лесничеите на заплата.
3. След три месеца, с началото на пролетта короядът пак ще плъзне, а есента пак ще се сече. Не съм Ванга, но този филм сме го гледали.
Една приятелка ми предложи да изпратя снимките на кмета на Общината. Като коледна картичка...
Замислих се и реших, че няма смисъл. Сигурен съм, че всичко, което се случва е с негово знание и благословия. Иначе поне от „кумова срама“ щеше да откаже наградата за екология, която получи миналата година. Сигурен съм, че човекът много добре разбира, че за електоратът му думата екология е само дъвка. Тези хора обичат девствената природа само на филм, а идеалът им е за място, до което могат да стигнат с колата. Място с асфалт и пейки, на които могат да се освинят от ядене и пиене, а след това да зарежат там боклука си.
Не е смешно, но за местността, от която са снимките, кметът на Общината миналата година внесе предложение, там да се оформи еко пътека...
Предложението се оказа, както казват старите самоковци:
„Убаво е, ама недоматено!“
Оказа се, че част от маршрута минава през частни земи...
Освен това пътеката я имаше от време оно... И хората, които обичат природата я използваха редовно.
Е, тази година, вместо пътека Община Самоков може да изгради там магистрала...
Аз се изоках... Толкова мога и толкова правя...

Къщичка в гората

Преди около месец, в местните вестници беше публикувана жалба от група възрастни хора, които се оплакваха, че дървената къщичка, която си построили била опожарена от вандали. При една от разходките си край града, вече бях попаднал на останките от наскоро запалената дървена къщичка, но гледката не ме изненада. Повечето подобни къщички не изкарват повече от година, преди да бъдат съсипани. Съдбата им е предопределена още с построяването.

Обаче според мен, проблемът не е само с вандалите. Всъщност проблемите започват още с идеята за построяване на такъв вид къщички. Няма начин някой да ме убеди, че истински любител на природата, вместо разходка, се нуждае от покрив със софра на 10 или 15 минути от пределите на града. Разстоянието е прекалено малко, за да приема, че къщичките могат да послужат за заслон от лошото време. От три години, почти всеки почивен ден, в хубава и лошо време съм на разходка в околностите на града, но никога не съм виждал някой на използва тези къщички.
Виждал съм останки от софри, с по тридесет или четиридесет празни бутилки, виждал съм при –15 градуса по Целзий, млад човек, който се налива с трилитрова бутилка бира. Виждал човешки биологичен материал от всякакъв вид, виждал съм и спринцовки и опаковки от "Durex".
Искам да изясня нещо. Нямам нищо против подобни къщички.Един познат наскоро коментира, че трябва да се забранят контейнерите за смет на обществени места, защото много ги чупели. Това е, все едно, ако имаш мишка в плевника, вместо да си вземеш котка, да му драснеш клечката...
Това, което искам да кажа е, че подобен вид постройки, трябва по някакъв начин да са регламентирани. Трябва да се знае, кой е разрешил строежа и одобрил мястото, кой е одобрил отсичането на здрави, млади дръвчета за изграждането, кой е отговорен за поддържането на мястото и наглеждането му поне през ден или два. Защото, това че бай Х и бай У са решили, че трябва да си имат "своя" къщичка в гората. Решават и го правят. Имат свободно време, хващат резачките и след седмица или две и поне две дузини отрязани дървета, сбъдват мечтата си.
След тях обаче идва бай Z, който обича да си пийва на тиферич и далече от жена си. Открива с приятели къщичката в гората и се възползва от конституционното си право, да пие, където иска. По някое време през нощта, алкохолът не е достатъчен за сгряване и се запалва огън. Понеже компанията няма инструменти, най-достъпното гориво са елементите от къщичката. После...
Дори да не се случи най-лошото, следите и боклукът остават. Повечето хора, които познавам твърдят, че когато лагеруват сред природата, съвестно си изнасят боклуците. Обаче за три години, съм виждал само един човек, който го прави. Дребен човек, с очила с дебели рамки. В почивните дни, всяка сутрин разхожда немската си овчарка от източната страна на река Искър. Кучето е кротко, но човекът му закача каишката,когато види друг човек в далечината. И всеки ден се прибира с чувал боклук, който е събрал след "любителите" на природата...
Два пъти опитах и аз, но се отказах. Усетих присмех в погледа на хора, тръгнали към "техните" си къщички...
На последната снимка е една нова "творческа" инициатива, зарязана недовършена...

Корояди и дървояди

От няколко години зеленият цвят на иглолистните гори е прошарен от грозни кафяви петна. Няколко вида корояди унищожават дърво след дърво.

Специалистите казват, че са атакувани предимно изкуствено създадени гори, в които иглолистните дървета са засадени на неестествена за тях надморска височина. Казват, че скоростта, с която се разпространяват короядите е около метър на ден.

Специалистите казват също, че има само един начин да се спре болестта. Сеч на всяко заразено дърво, съчетано с изнасяне и унищожаване на заразената дървесина. Кратко, точно и ясно, нали?

След няколко години на пълно бездействие, в късната есен на миналата година започна масова сеч в цялата страна. Не е приятно, но е необходимо. При адекватни мерки короядите нямат шанс. Поне така мислех, докато не открих, че короядите имат неочаквани съюзници.

Ще нарека тези съюзници образно казано дървояди.

Дървоядите не са малки като короядите. Те не са и насекоми. Това са служители, които получават заплата за опазването на гората, но заради небрежност или пък съвсем умишлено, правят всичко възможно заразата да не бъде унищожена напълно.

Един пример, придружен със снимки, който е показателен. Местността е Лаго, западния бряг на река Искър. Бреговете на реката, гората и полето до нея са любимото ми място за разходка. Дом са на невероятно разнообразие от птици, насекоми и растения. Съвсем любителски съм наблюдавал в този район над 70 вида птици, някои от които са застрашени или защитени.

Когато през зимата започна сечта в този район бях шокиран от мащаба, но го преглътнах, мислейки, че е за добро. Вярно, че поне една трета от дърветата бяха здрави, но мислех, че така е редно. Вярно, че когато започнаха да извозват отсечените дървета, извозиха предимно здравите, а половината от заразените оставаха, но мислех, че ще дойде и техния ред.

Дойде обаче пролетта и секачите си тръгнаха. Тръгнаха си оставайки след себе си предостатъчно заразен материал, за да се върнат другата зима отново. Дървоядите, които трябваше да контролират процеса си мълчаха и се правеха, че не виждат това:

Ще се опитам да обобщя.

1. В протежение на около два километра горска ивица, няма нито един участък, който е изчистен напълно от заразените дървета. Първите двадесетина заразени се намират едва на около петдесет метра от началото на пътеката.

2. Дори там, където сечта е до „голо“ е оставено по някое болно дърво. За семе, както се казва.

3. Почни навсякъде могат да се видят клони и заразени отрязани стволове. Всъщност „отпадъкът“ беше повече, но сега е скрит в тревите, а и много хора с раници, колела или колички си набавят отопление за зимата. Не законно е, но реално погледнато тези хора помагат на гората. За разлика от дървоядите...

Сигурно мога да добавя още много неща, но не искам. Не ми се захващаше и тази публикация. Убедил съм се, че няма смисъл. На хората, от които зависи не им пука. Всъщност на повечето хора днес не им пука. На дървоядите пък хич...

За копането

Събота е и слънцето грее примамливо през прозореца. Навън обаче леденият вятър се носи от единия до другия край на града, напомняйки, че вече скоро ще падне и първия сняг.

Минавам покрай обновената градинка до автогарата. Уж е готова, но дори в почивните дни тук се мотаят десетина човека в работни дрехи. Някои пият кафе или бира, други бутат празни колички или замислено се подпират на лопатите. Уж е готово, но мястото изглежда някак празно, неугледно и недовършено.

Така си мисля аз, а впечатлението ми се потвърждава от две момичета с грейки и големи раници. Сигурно убиват времето, докато тръгне автобусът им за някъде другаде:

– Защо още копаят тук? Нали копаха преди месец? – пита едното.

Въпросите не са конкретно към някого. Дори не са въпроси, а по-скоро констатация. Момичето не чака отговор.

Не очаква отговор, но получава. Възрастен мъж, вдигнал яката на якето, за да се предпази от студения вятър, измърморва:

– Копаят още, защото закопаха тук половин милион.

Мъжът отминава, а момичетата започват да се смеят.

– Е, щом е за половин милион, значи има смисъл. Дали ще ни разрешат и ние да покопаем малко, докато дойде автобуса?

Момичетата се смеят, а аз отминавам. Имам да пазарувам, а после искам да се прибера на топло, далеч от ледения вятър. Смешно ми е, макар че всъщност би трябвало да ми е тъжно. Момичетата си тръгват, а аз живея тук.

Тъжно е, но пък и ми е смешно. Както обича да казва бившият и настоящ кмет: Повечето хора харесват...

Работодател на годината

Преди няколко дни минавам покрай Голямата чешма. Чешмата си е на мястото, както винаги, но има нещо, което ме учудва. Около нея е пълно с хора. Толкова много хора на това място не съм виждал от времето, когато празничните манифестации минаваха край чешмата.

Този път тълпата обаче определено не е на манифестация. На око преброявам около двеста човека, без преминаващите и сеирджиите. Групата е пъстра и ако не знаех за какво става въпрос, никога нямаше да се досетя.

Има около петнадесет човека в работно облекло. Пет или шест от тях редят плочки около чешмата, а другите ги гледат с нескрит интерес. Останалите хора са колоритна сбирка, а облеклото им варира от спортни екипи до официални костюми. Събрани са на групички и са заети с разговори за времето, за домашните неволи и за градските клюки. Някои от тях се подпират на гребла, метли или лопати, но повечето нямат инструменти.

Разбирам, че това е някоя от групите, които Общината спонсорира, имитирайки мерки за временна заетост. Групите са три, като едната е към Бюрото по труда.Не зная общо колко хора са в тези групи. Само едната от тях, която е към Общината набъбва в зимния сезон до 300 човека.

Не зная, коя от групите е на обекта. Когато се повдигнат въпроси, за ефективността на групите, Общината твърди, че шляещите са от групата на Бюрото по труда, а от там се кълнат в обратното.

В интерес на истината пет или шест човека от тълпата все пак работят. Трима въоръжени с лопати, гребват от огромен куп пръст, а след това внимателно пренасят загребаното с лопатата на около двадесет метра. Двама пък се опитват с греблата, да разбиват буците замръзнала глинеста почва.

Всъщност няма значение, дали работят или не. Хората не трябва да са там. Това е обект, за който Общината е платила на едната от фирмите, вземащи всички поръчки в града ни. На другата фирма, за да не се сърди, е даден по същото време друг обект в края на града.

Зная, че няма да получа отговор, какво е наложило да се извършват строителни работи през декември. Никой няма да каже и как отново точно тези две фирми са избрани, за да получат коледни подаръци. Само че, след като им се заплаща, осигуряването на безплатна работна ръка е поредното безобразие.

Всъщност това не се прави само в нашия град. Използването от фирми спечелили поръчки от общините на безплатна за тях работна ръка, под една или друга форма се практикува масово. Днес обаче темата е друга.

Като се съберат трите групи за временна заетост, с работещите в Общината и общинските фирми, излиза че Общината държи поне една трета от „пазара“ на работна ръка в града ни. Нищо чудно, че преди две седмици, кмета получи грамота и плакет от Министерството на труда и социалната политика и Агенцията по заетостта в категория „Община, разкрила най-много работни места и наела на тях безработни лица.

Излиза, че кметът ни е „Работодател на годината“, а в града ни всичко е розово. Дежурните лакеи и подмазвачи се надпреварват да честитят, но истината е много по-различна.

Безработицата в града ни расте и вече минава 20%. Дори сезонът в Боровец, не променя макар и временно тенденцията.

Това е официалната цифра. В нея не се включват трайно безработните, които вече са отпаднали от всякакъв отчет. Не се включват и работещите през сезона в Боровец, които в по-голямата си част са заети само четири месеца в годината. Тук не се включват и хората, които се водят на трудов договор, но реално не получават парите си с месеци и години.

За градче от по-малко от 30 000 души, което е на час път от София, този процент, показва че нещата са тотално сбъркани, но това не смущава ръководството на общината. Оправданията със световната криза са жалки и смешни, а моето мнение е, че това състояние се поддържа умишлено.

Общината като основен работодател, държи под контрол хората и срещу дребни трохички си осигурява лоялността им. По-голямата част от заетите по програми, са от ромски произход и списъците за това, кой да бъде включен не се правят в Общината. Списъците се правят от ромските босове в зависимост от това, дали гласуваш правилно. Същото е положението с другите работни места, където основно качество за наемане са връзките и послушанието.

Другата възможност за започване на работа е чрез Бюрото по труда, но това утопия. И двата пъти, когато съм бил безработен, съм си намерил сам работа, не чрез Бюрото, а въпреки него.

Какво да добавя още? Каквото и да е ще е излишно. Важни са грамотите, плакетите и аплодисментите на лакеите. Те се получават лесно и без усилия.

Виж за реална дейност срещу безработицата, са нужни усилия и то не малко. Създаването на условия за частен бизнес, също не е лесно. Не е като да храниш приятелски фирмички и да си прибираш комисионните. Не е като с данъците на бизнеса, да създаваш изкуствени и ненужни работни места за послушковци. Не е като с парите от данъците на бизнеса да финансираш губещи общински фирми, които пряко се конкурират с осигуряващите парите за тяхното съществуване. Не е, като да подариш на Ковачки стотици общински имоти, под формата на апортни вноски, срещу които той да тегли нови и нови кредити.

Освен това частния бизнес създава хора, на които не можеш да наредиш, как да гласуват. Не можеш и да запушиш устата им, за да не изричат горчивата истина. Не можеш, да ги контролираш. Те няма да ръкопляскат на плакети, грамоти и празни думи. Ще искат конкретни дела, а това изисква усилия.

Не на проекта „Дестинация Рила“!!!

Преди време писах за Планината.
Планината, която виждам всеки ден и е част от живота и сърцето ми. Планината, която ни дава живот, макар че не го я оценяваме.
Планината е още там, но опитите да се унищожи, не престават. За много хора, тя е единствено дървен материал, инертни материали за строежите им и приходи от туристи. Все неща, които искат да извлекат днес, без значение, какво ще оставим за бъдещето.

Всяка година изникват нови и нови проекти за унищожаваното ѝ, които оставят своите рани, а сега се задава поредния, който може да я унищожи.
Става въпрос за проекта „Дестинация Рила“, по който от края на миналия месец се работи и от правителството. Общините, които ще бъдат засегнати, вече са дали зелена светлина и никой не говори, какви ще са последиците за Планината. Никой не говори, каква площ ще бъде унищожена, ако се изпълни замисъла за 155 км писти и как ще се отрази на района присъствието на 200 000 души годишно.
Повтарят се папагалски рекламните материали, че ще има 20 000 легла и ще се вложат около 550 милиона евро. Да сумата е голяма, но толкова ли струва Рила?
Някой пита ли се, защо фирмите зад проекта са избрали България? Ами по простата причина, че такова нещо не може да се случи във Франция, Швейцария или която и да било друга европейска страна. Тук обаче няма проблеми и никой не говори, за това какво ще бъде въздействието върху природата. По същия начин, както не се взимат и мерки, срещу унищожаването на Седемте рилски езера.
Ще спра дотук, като ще предложа няколко линка, за хората, които ги е грижа.
Аз казвам моето НЕ! на този проект и колкото повече хора, говорят за това и кажат своето НЕ!, толкова по-добри са шансовете, да остане Планината и след нас.



Не мисля, че петициите са ефективни, но ето линк към петицията:

Да спрем Супер Рила за да има Рила

Един анализ:

Как ще се отрази на туризма бъдещият мегакомплекс "Дестинация Рила"?

Един материал за начина, по който се работи при подобни проекти от Община Самоков:

Супер… мега… гига… и така нататък

Аз казвам своето НЕ! на проекта „Дестинация Рила“!

Добра новина

Преди време в една публикация, ви показах снимки на Историческия музей в Самоков. Сградата е интересна, но по-ценното се намира вътре. Музеят е съхранил много ценни експонати, важни не само за историята на града. Той е част от историята на България, защото малкият ни град е дал много личности и в него са се случили събития с общонационално значение.

Не по-малко ценни са знанията на музейните работници, защото има не малка част от нещата, които са написани за историята ни, които са митове или откровени лъжи. Например аз скоро разбрах, че Чадър чешма, която също ви представих със снимки, не е съвременник на Байракли джамия, а е фалшификация от 60-те години на миналия век. Мисля, че съм го знаел винаги, но потокът от грешна информация е заличил този ми спомен.

Добрата новина, заради която пиша, е че Историческия музей в града ни вече има собствен сайт. Съдейки по досегашните публикации, той ще е интересно място, не само за хора от Самоков.

Винаги е хубаво, да научаваш фактите от хора, които ги познават истински и въпреки, че историята има своите залитания и недостатъци, тя е едно от нещата, на които държа и смятам, че са ценни и ни правят граждани и народ, много повече от размахването на знамена и биенето по гърдите.

За съжаление снимките вътре са забранени, но музеят работи с пълно работно време и в почивните дни, така че ако имате път към Самоков, хвърлете едно око.

От доста време обмислям, да поставя линкове тук, към интересни места в мрежата, свързани с родния ми град. За съжаление от съществуващите сайтове няма нито един, който да задоволява скромния ми вкус и претенции за обективност и отвореност към хората в града. В блогрола ми има един личен блог на младеж от града ни, но той сигурно няма да се върне тук, след като завърши. Сайта на историческия музей обаче, ще добавя без колебание в блогрола си. Всъщност добавих го още когато го открих и ще направя каквото мога, за да го популярзирам.

Можете да го разгледате и вие. Още няма много публикации, но с темповете, с които се развива, скоро ще намери своите читатели.

Исторически музей – Самоков

Теодосий Спасов в Самоков

В понеделник в Самоков се състоя най-значимото събитие от програмата за празника на града. Концерт от терасата на Историческия музей изнесе Теодосий Спасов с квартет „Небесни струни“.

Беше чудесно преживяване, но за съжаление слабо посетено. За разлика от миналата година, мястото не беше оградено, но дори част от подредените столове за поканени останаха празни.
Може би причината е в неудачно подбрания ден или пък, че джаза не е популярна музика. Все пък Теодосий Спасов е виртуоз, който не всеки ден идва в града ни. Мисля си, че ако концерта беше с билети, нямаше да има свободни места, но това е друга тема.
За съжаление за пореден път се убеждавам, че фотоапарата ми има доста ограничения и се провалих със снимките. Клипчето също не е с добро визуално качество, но важното е музиката.

Щъркели

Снимките са от миналата пролет. Не помня точната дата, но сигурно е било в началото на април.



 

Щъркелите тогава отново пристигнаха в гнездото на комина на старата градска баня, както го правят откакто се помня. Може би не е една и съща двойка, а и младите не помнят, но гнездото преди години беше на другия комин. Само че, в помещенията отдолу вече има кръчма и може би шумът ги накара, да се преместят. Преместиха се, но се връщаха всяка година.

Тази година гнездото им е празно. Всъщност празно е от средата на миналото лято, откакто забелязах, че са изчезнали.

Сигурно не само аз съм забелязал липсата им. Може би много хора, минавайки наблизо са отметнали липсата в списъка с ежедневни впечатления и са забравили след това.

Тази година щъркелите ги няма. Само гнездото стои полуразрушено на високия комин. Може би е още рано и следващата седмица, ще се върнат. Много щъркели вече са тук. По ливадите край града, ятата им радват хората и ще го правят до есента.

Аз още не съм видял щъркел тази година. Не съм свалил и мартеничката на ръката, защото до вчера чаках. Веднъж ми се стори дори, че мернах в небето позната силует.

Не съм сигурен. Може би беше щъркел кръжащ прекалено високо, или гарван летящ ниско. Не съм сигурен.

Вчера минавах край старата градска баня. Гнездото беше празно и се рушеше, а щъркелите ги нямаше.

Иначе животът наоколо не спираше. Щъркелите не липсват на никого. Хората тичат по своите задачи и рядко някой има време, да погледне нагоре.

Не е заради щъркелите. Дори да са там, хората рядко поглеждат гнездото. Радват им се за кратко, когато пристигнат на пролет, а после щъркелите стават част от пейзажа. Част, с която дотолкова сме свикнали, че често забравяме за нея.

Забравяме за щъркелите, както и за хората, които са част от нашето ежедневие. Забравяме дори хората, които обичаме, защото приемаме съществуването им за нещо, което се подразбира. Преставаме да ги търсим с поглед, докато внезапно разбираме, че сме ги загубили.

Хората са изчезнали, също като щъркелите от гнездото. Не знаем точно кога, не знаем къде са отишли и дали ще се завърнат някога. Надяваме се утре, да се появят отново. Или пък може би, ще се завърнат другата седмица. Или пък другия месец....

Забравяме.... Забравяме хората и нещата, които са всеки ден около нас. Вярваме, че те са вечни и мигът не е важен. Вярваме....

Хората забравят. Човешко е, да се забравя. Забравяме много неща. Забравяме лица, случки, дати и чувства. Забравяме и после чакаме до другата пролет.

Може би утре щъркелите ще се върнат в гнездото. Може би ще построят друго наблизо. Може би ще дойдат други щъркели, в някоя пролет, след някоя и друга година. Може би....

А аз ще сваля мартеничката от ръката. Още не съм избрал, къде ще я закача. Ще я закача и ще я забравя. Ще я забравя, както забравях и щъркелите през цялото време, когато бяха в гнездото си. Хората забравят. Човешко е....

Човешко е, но щъркелите ми липсват. Липсват ми и много други неща, които не съм ценял достатъчно, когато са били част от ежедневието.

Липсват ми хората, които изчезват всеки ден. Тях не мога да забравя.

Щъркелите ще се върнат някой ден. Може би и хората....

На работа в събота

Вчера бях на работа. За кратко, но достатъчно, за да развали почивните ми дни.
Все пак имаше нещо хубаво в това. Ако не беше това, щях да прекарам деня в излежаване край печката и нямаше да видя това:

Светодиодно осветление

Преди известно време видях на снимки в поста на Боряна продукти на фирмата, в която работя. Става въпрос са светодиодни осветителни тела, като част от тях се захранват акумулатор, зареждащ се от фотоволтаични панели.

По принцип нещата, които пиша тук, нямат връзка с работата ми. Не смесвам двете неща, но реших да споделя за светодиодното осветление, както и за това, какво работя.

На горната снимка е първият пътен участък в Европа със светодиодно осветление. Направен е преди около пет години, а тогава светодиодното осветление едва прохождаше.

В началото основното приложение беше за външно декоративно осветление и имаме подобни обекти в цялата страна. Днес произвеждаме конкурентни продукти за замяна на улично осветление, осветление за офиси и промишлено осветление. В тези области икономията на енергия е най-голяма, а ефектът от използването на специфична оптика прави светоразпределението по-добро от другите видове осветления. Някои снимки можете да видите на сайта на фирмата:

САМЕЛ 90 АД

За съжаление там информацията за изделията е малко и в повечето случаи остаряла.

Не мога да преброя фирмите, които предлагат светодиодно осветление на българския пазар, като повечето работят с внос от Азия. Малко са тези фирми, които създават собствени продукти. Конкуренцията, като цени и разнообразие е голяма, но фирмата, в която работя се бори упорито. За съжаление повечето обществени поръчки в България са нагласени и се правят, за да спечели определена фирма, най-често вносител на евтини продукти с ниско качество.

В момента приключваме голяма поръчка, при която подменихме изцяло осветлението на голяма част от бензиностанциите на Петрол. Спечелването на поръчката стана чрез търг, при който освен ценово се проверяваха строго техническите параметри на осветителните тела. Фирмата ни е правила осветление на училища, хотели, административни сгради и промишлени обекти.

Днес за светодиодното осветление се говори все още, като за осветление на бъдещето, но то вече е напълно конкурентно и продължава да се развива. Ако преди няколко години един светодиод се считаше за мощен, когато имаше мощност от 1 ват, днес вече има светодиоди с мощност почти двеста вата. Ако преди години светлинен добив от 50-60 lm/W, днес този показател се е увеличил почти тройно.

Старите крушки с нажежаема жичка вече са спрени от производство, но ще дам един пример с тях. Ако светлинният добив е 100 lm/W, една сто ватова крушка, може да се замени с десет ватов диод. При 150 lm/W, диодът трябва да има мощност само 6 вата. Повишаването на ефективността на светодиодите има и друг ефект- дава възможност за намаляване на обема на охлаждащият радиатор, който е неизменна част от всеки светодиоден осветител.

Развитие има и при захранванията. За да работят, светодиодите се нуждаят от стабилизиран постоянен ток и напрежение. Благодарение на това, излъчваната светлина е с постоянен интензитет, независимо от колебанията на мрежовото напрежение.

Какви са предимствата и недостатъците на светодиодното осветление?

За икономията на електроенергия и независимост от колебанията в мрежовото напрежение вече споменах. Възможността за използване на разнообразна оптика, дава възможност за равномерно разпределение на светлината или концентриране. Дългия живот на светодиодите няма конкуренция сред останалите светлини източници. Разбира се публикациите за милиони часове работа, са заблуждаващи. Те за направени за идеални условия на работа, които на практика не се използват. Все пак живота на един светодиоден осветител е много по-дълъг от този на конкурентите. Ето един практически пример:

Последният участък от пътят, по който всяка сутрин отивам до фирмата ни е около 600 метра. Преди година и половина общината постави различни нови 7 улични лампи в началото. Останалия участък от пътя е осветен от светодиодни осветители, около 15 на брой. След три месеца от стандартните улични осветители светеха само 4, а сега светят два. Със светодиодните осветители, имахме проблем само с един.

Започвам недостатъците на светодиодното осветление с по-високата цена. При уличното осветление обаче, това се компенсира с по-малките разходи за поддръжка. Наемът на автовишката за смяна например е от 40 до 60 лева на час.

Втория недостатък, който вече има решение е, вида излъчваната светлина. В зависимост от цветовата температура, сведодиодите с бяла светлина се делят на три групи. Светодиоди с бяла студена светлина, с неутрална светлина и с бяла топла светлина. Най-голям е светлинният добив, на тези със студена светлина и затова в миналото са използвани най-често. Светлината им има синкав нюанс и наистина не е приятна за окото. Не е такова положението при неутралните и светодиодите с бяла топла светлина. При тях остава само другият недостатък.

Светодиодите са точков източник на светлина и ако човек гледа директно в тях, не е приятно. Има обаче решение и на този проблем. Разсейването и равномерността могат да се увеличат с подходяща оптика или матов екран. Разбира се, тези мерки намаляват осветеността, но това го има и при другите видове.

Както знаете аз съм химик- технолог. Възможно е някои от използваните термини да не са точни, но исках да представя нещата разбираемо за хората, които не са специалисти.

А какви са моите отговорности в това производство? Те са свързани с няколко неща. Материалите, които се използват за производството, трябва да са устойчиви за период по-голям от живота на осветителното тяло.

Ако една улична лампа от старият тип, може да се покрие с ръжда и заприлича на скрап още в края на първата година, за светодиодните осветители, това е недопустимо.

Ако защитният екран на едно улично осветително тяло, или луминесцентна лампа се раздроби след втората година, това не прави впечатление на никого. За светодиоден осветител,обаче е проблем, особено на тези разположени на открито. Светодиодите са електронни елементи и повишената влажност може да ги повреди. Същото важи и за захранването. Затова освен подбор на материалите, се взимат допълнителни мерки за уплътняване и херметизация на изделията.

Друго нещо, което също е от първостепенно значение за работата на светодиодите е отвеждането на топлината. За разлика от другите светлинни източници, светодиодите са чувствителни към прегряване. Трябва да се осигури подходящ радиатор за отвеждане на топлината. За целта се използва корпусът на изделието. Отделената топлина, трябва да се предаде максимално ефективно на корпуса, а това се постига с използването на специални пасти и топлопроводими лепила. Те трябва да запазват свойствата си във времето, защото всяко прегряване намалява живота на светодиода или непоправима повреда.

Ако някой има въпроси, ще се опитам да отговоря.