Седмицата 45 2017 Закъснели цветя

Есента е богата на топли цветове, но сред изсъхналите треви и листа, погледът ми открива късно разцъфнали цветове, объркали времето. Вече няма пчели и пеперуди, които да се нахранят с нектара им. Вече е късно да имат семена, от които другата година да поникнат следващите цветя. Объркани закъснели цветя или просто жажда за живот.


Може би цяло лято са се колебали, дали да разцъфнат? Може би, са били заети с нещо друго, по-важно от това? Може би това са семена, които не са искали да чакат до пролетта?
Всъщност тези въпроси са за хората. Цветята са си просто цветя. Хората имат нужда от причини, за да правят нещата. Или да не ги правят... Хората вярват, че нещата трябва да се правят в точно определеното време.






Снимките днес са част от тест на новото ми фото. За съжаление, старият ми цифров фотоапарат от доста време страда от праха, проникнал в него. Служи ми повече от три години, но петната на снимките го правят безполезен.
Реших този път да не отделям много средства. Заложих на познатата ми марка Канон и избрах най-евтиния компактен фотоапарат - Canon IXUS 185. Няма възможностите на стария, но и без това повечето функции не се използват. Например, защо ти е увеличение над 100 пъти, когато стабилизацията не е толкова добра?
Резултатите от теста са приемливи. По-добри резултати от стария, при пейзажи и малко по-слаби при макро. Обаче и при двата теста нямаше достатъчно светлина, затова очаквам, че новият апарат ще замени достойно стария.

Седмицата 44 2017 Добрите намерения

В края на миналата седмица имах хубави планове за тази. Имах добри намерения, да организирам дните си и да започна да правя нещо смислено.


Обаче добрите намерения са едно, а реалността е съвсем друга. Ако добрите намерения бяха достатъчни, Алф и Мечо Пух щяха да превърнат Земята в Рай. Успях да прочета само 60 страници от книгата, която съм започнал. Написах и около 300 думи от поредната глава на "Кръстопът". Останалото време ми се губи. Изтече, също като водата на горната снимка.




Е, тази седмица отмина. Не мога да върна времето назад. Добрите намерения отлагам за другата седмица.




Седмицата 43 2017 Съмнения на кръстопът

Есента е сезон на спокойствието. Време, да намалиш оборотите. Време, да засееш семената, за да се събудят напролет за нов живот.


Чаках седмицата с нетърпение. Суматохата около новата ми книга отмина и можех да се върна към скучното си ежедневие. Можех да се върна в моята зона на комфорт, където се чувствам най-добре.
Само че, не се получи. Озовах се на кръстопът и трябваше да помисля, преди да реша накъде да поема. Може би е просто съвпадение, но следващият ми роман е с работно заглавие - "Кръстопът". Той е и основната причина за съмненията и колебанията.
Ако ги нямах, просто щях да го довърша. Остават ми две глави и епилога, който вече е написан в главата ми. Само че, отлагах от месеци времето, когато ще сложа последната точка. Не бързах, защото писането не е състезание. Не бързах, защото още от първата глава се забавлявах с текста и пишех само, когато бях в подходящо за това настроение. Когато бях уморен или тъжен, не исках да прибавя дори запетая към текста.
Появи се и още една причина за съмнения. "Старецът и песента" е добър роман. Може би най-доброто, което съм написал. Или най-доброто, което ще напиша някога. Не мога да кажа, дали "Кръстопът" ще е достатъчно добра или по-добра, а ако не е, има ли смисъл да я довърша?
Колебаех се, докато не започнах да чета суровия текст. Усетих настроението и се забавлявах, а това беше и целта. "Кръстопът" ще е различна книга. Не знам каква ще е съдбата ѝ, но няма значение. Независимо по кой път ще поема, посоката е само напред.
Остават ми две глави и епилога. В главата ми са от доста време и е време да ги довърша. Освен, ако...
Отново съм на кръстопът. Освен, ако не си дам дълга почивка. Купчинката книги, чакащи реда си за четене не е малка.

Седмицата 42 2017 Книги, хора и вълнения

Започвам с нещата, които не са много важни. Времето през седмицата беше сухо и топло. Топло през деня. Сутрин и вечер есента си е тук.


В събота видях, че са се показали сърнелите. Тази година това се случва с поне месец закъснение, но са повече от миналата.


Мислех, че съм видял последния кактусов цвят, но сбърках. Вината е моя. Време е да преместя саксиите на хладно и сенчесто място.


Сега идва ред и на нещата, които направиха седмицата ми незабравима. Първо, във вторник беше представянето на новия ми роман "Старецът и песента" в Самоков. Получих искрени мнения за книгата от приятели, които вече я бяха прочели. Имаше и критика, но мисля, че никой не съжалява, че е отделил време да прочете романа.
Казват, че хората които четат стават все по-малко. Често чувам и мнения, че няма смисъл да се четат български автори. Мисля си обаче, че това е обратим процес. Надявам се, че с текстовете си се опитвам да променя такива мнения. И не само аз. Малко преди премиерата на моя роман, в Самоков имаше премиера на не по-малко стойностна книга от друг талантлив самоковски автор. "Вятър за глухарчета" на Зинаида Хаджимитова  е пълна с разкази, които докосват сърцето и душата. Две хубави книги в община с не повече от 30 000 население, не са малко. За годината са повече, а има още три месеца до новата.


Това е снимка от премиерата на книгата в София. На снимката са всички "виновни" за да се получи един много добър роман. Аз, редакторката - Гергана Пожарски, с която беше удоволствие да работя и Мартин Христов - издателство "Ерго", който още преди години успя да ме накара да повярвам, че има в България има издатели, за които качеството е            по-важно от печалбата.


Не мога да кача всички снимки тук, както и не мога да повторя думите, с които Гергана представи книгата.   Получи се много съдържателен разговор, който няма да забравя. Видях се на живо с приятели, които познавам "задочно" отдавна.  За съжаление времето не стигна да отделя достатъчно време и внимание на всеки, но съм сигурен, че ще се видим пак. Без повод, който отвлича вниманието. Без тема на разговора. Просто, като добри приятели.


Преди премиерата, гостувахме с Мартин Христов в предаването "Делници" на телевизия Евроком. Притеснявах се. Не съм човек за пред камери и зрители. Имам си своя зона на комфорт, която рядко напускам. Мисля, че предаването мина добре. По време на интервюто споделих и мнението си за Фейсбук, като доминиращата днес социална мрежа. Казах, че повечето потребители там се интересуват само от картинки и зная, че съм прав. Затова и в днешната публикация, оставих за мен важните неща в края. До тук ще стигнат хората, които не се интересуват само от картинки.
Интервюто може да гледате на сайта на "Евроком", следвайки линка по-долу.

20 октомври 2017, Владимир Кабрански


Съвсем в края, искам да кажа, че съм съгласен с мнението на повечето хора прочели книгата. Романът заслужава повече читатели. След премиерата в София имам още книги при мен.. Ако някой иска да получи книгата с автограф, нека използва за връзка имейла на страницата Книгите или да ми пише на лични във Фейсбук.

Две покани

Едно време, когато имаше някакво важно събитие, хората канеха лично или по телефона. За по-важни събития, поканите се отпечатваха на хартия, но пак се даваха предимно лично или по пощата за хора, които живееха в други градове.
Времената се промениха. Хората също. Днес създаваме събитие във Фейсбук, а поканите изпращаме с един клик на мишката. След това поканените реагират. Ще присъствам, имам интерес, няма да мога...
Когато настъпи часа на събитието, виждаш, че гостите са тези, които си можел да поканиш лично или по телефона.


Другата седмица ще ми е напрегната, но и изпълнена с емоции. Новата ми книга - "Старецът и песента" ще бъде представена на две места.
Първо, във вторник 17 октомври, в 17.30 часа започва събитието в Общинска библиотека " Паисий Хилендарски" в родния ми град – Самоков.
В петък, 20 октомври от 18.30 часа ще бъде премиерата на романа в София. Мястото е "+това", ул."Марин Дринов" №30.
Прилежно съм поканил приятелите във Фейсбук, но ще повторя поканата и тук. Знам, че времето на личните блогове отдавна е минало и загубихме връзка. Надявам се обаче, представянето в София да е един хубав повод да се видим.

Седмицата 40 2017

Вчера заваля първия сняг в Самоков.




Все още обаче е есен. Суха есен, последвала сухо лято. Утре, ако изгрее слънце, земята отново ще се превърне в камък. Миналата година, в началото на септември имаше изобилия от гъби. Тази година не съм видял нито една. Дори мухоморка...



Навън е студено, но кактусите ми продължават да цъфтят.  Прибрах ги на топло и мислех, че това ще е последния цвят, но ще има още.


А така изглеждаха нощите през седмицата. Чисто небе с голяма и ярка луна. Всъщност снимката не е добра. Миналата година щях да я изтрия.  Сега опитах възможностите на програмното обработване и се получи прилично. Мисля, че след някоя и друга година професионалните фотографи няма да снимат, а ще "създават" снимките на компютър. Не, че сега правят нещо различно...

Седмицата 39 2017

Влажна, студена и мрачна седмица.


В такива дни, се радваш дори на бледите лъчи на Слънцето, когото успеят да пробият облаците.


Минзухарите са от миналата събота. Тази събота се оглеждах за гъби. Не видях. Пролетта също нямаше. Студена и суха година, но не я усетих такава. Приятелите ми я направиха топла.


Последните цъфнали кактуси. И закъснелите, които все още вярват, че и те имат място под слънцето.




Също, като последните цвета в градината... Студът не им пречи да цъфтят и да чакат последните пеперуди...



Седмицата 37 2017

Сутрин вече е хладно и през деня не се крия от слънцето.


А те са навсякъде. Дори в сянката на ластарите на хмела. Едно време цели полета в нашия край бяха засадени с хмел. И аз съм брал на една лятна бригада. Сега насажденията ги няма, но хмелът се е засадил навсякъде.


А рано сутрин, наистина е хладно. Започнах да вадя дебелите дрехи.


Сутрин е студено, но през деня слънцето е ниско и дойде времето на кактусите ми да цъфтят. Очаквам поне още два вида да цъфнат до края на месеца.



Тази седмица се случи и нещо наистина важно за мен. Новият ми роман "Старецът и песента" е вече по книжарниците.  Имам достатъчно книги и при мен, за да изпращам на приятели. Първите поръчали книгата, вече я получиха.


Добавих романа в страницата "Книгите". Ако някой иска да поръча него или някоя от предишните ми книги, да пише на имейла, посочен там. Или на лични в профила ми във Facebook.

Къщичка в гората

Преди около месец, в местните вестници беше публикувана жалба от група възрастни хора, които се оплакваха, че дървената къщичка, която си построили била опожарена от вандали. При една от разходките си край града, вече бях попаднал на останките от наскоро запалената дървена къщичка, но гледката не ме изненада. Повечето подобни къщички не изкарват повече от година, преди да бъдат съсипани. Съдбата им е предопределена още с построяването.


Обаче според мен, проблемът не е само с вандалите. Всъщност проблемите започват още с идеята за построяване на такъв вид къщички. Няма начин някой да ме убеди, че истински любител на природата, вместо разходка, се нуждае от покрив със софра на 10 или 15 минути от пределите на града. Разстоянието е прекалено малко, за да приема, че къщичките могат да послужат за заслон от лошото време. От три години, почти всеки почивен ден, в хубава и лошо време съм на разходка в околностите на града, но никога не съм виждал някой на използва тези къщички.
Виждал съм останки от софри, с по тридесет или четиридесет празни бутилки, виждал съм при –15 градуса по Целзий, млад човек, който се налива с трилитрова бутилка бира. Виждал човешки биологичен материал от всякакъв вид, виждал съм и спринцовки и опаковки от "Durex".
Искам да изясня нещо. Нямам нищо против подобни къщички.Един познат наскоро коментира, че трябва да се забранят контейнерите за смет на обществени места, защото много ги чупели. Това е, все едно, ако имаш мишка в плевника, вместо да си вземеш котка, да му драснеш клечката...
Това, което искам да кажа е, че подобен вид постройки, трябва по някакъв начин да са регламентирани. Трябва да се знае, кой е разрешил строежа и одобрил мястото, кой е одобрил отсичането на здрави, млади дръвчета за изграждането, кой е отговорен за поддържането на мястото и наглеждането му поне през ден или два. Защото, това че бай Х и бай У са решили, че трябва да си имат "своя" къщичка в гората. Решават и го правят. Имат свободно време, хващат резачките и след седмица или две и поне две дузини отрязани дървета, сбъдват мечтата си.
След тях обаче идва бай Z, който обича да си пийва на тиферич и далече от жена си. Открива с приятели къщичката в гората и се възползва от конституционното си право, да пие, където иска. По някое време през нощта, алкохолът не е достатъчен за сгряване и се запалва огън. Понеже компанията няма инструменти, най-достъпното гориво са елементите от къщичката. После...
Дори да не се случи най-лошото, следите и боклукът остават. Повечето хора, които познавам твърдят, че когато лагеруват сред природата, съвестно си изнасят боклуците. Обаче за три години, съм виждал само един човек, който го прави. Дребен човек, с очила с дебели рамки. В почивните дни, всяка сутрин разхожда немската си овчарка от източната страна на река Искър. Кучето е кротко, но човекът му закача каишката,когато види друг човек в далечината. И всеки ден се прибира с чувал боклук, който е събрал след "любителите" на природата...
Два пъти опитах и аз, но се отказах. Усетих присмех в погледа на хора, тръгнали към "техните" си къщички...
На последната снимка е една нова "творческа" инициатива, зарязана недовършена...