След Коледа и преди Нова година

Тази година май съм слушал много. Получих повече подаръци, отколкото съм искал. Не! Не говоря за материалните неща! Става въпрос за отношение и протегната за подкрепа ръка от приятели, познати и хора, с които дори не се познавах. Подкрепа и помощ, която получих просто така. Дори без да съм я искал. Благодаря!


Тази година май съм слушал много...
Обаче ми се иска, да съм слушал по-малко, а да съм направил повече. Да съм получил по-малко, а да съм дал повече. Да съм се усмихвал по-малко, а да съм усмихвал другите повече.

Отговорът не е „42“!

Всичко в този живот си идва на мястото, когато осъзнаеш, че отговорът не е „42“. Не е и „52“.
„52“ е само цифра. „42“ също...
Цифрите винаги са досадни, поне за мен. Не обичам да броя и смятам. Мога, но не обичам. Особено, когато цифрите означават годините след раждането. Безсмислено е.
Да, „52“ е само цифра... Не е отговор... Не е и въпрос...
А за празника ми днес?
Не знам. Напоследък по-често съм уморен и тъжен, отколкото в празнично настроение. Може пък днес да е изключение? Надявам се.

За края

С приятел заговорихме за Края.
Небрежно и случайно, изведнъж.
Не вярваме в легендите за Рая,
смъртта на всичко слага кръст.

Не вярваме в съдби написани,
в тетрадки мазни със червен молив.
Не вярваме, че сме орисани
от старец строг, но справедлив.

Не вярваме, че на везни отмерва се,
каквото взел си или си дал.
Доброто няма много тежест,
ако го правиш заради медал.

А Краят все ще дойде някой ден,
и тъмнината ще погълне всичко.
Денят започва с изгрева червен,
със залез кървав той завършва.

Човешкият живот започва с болка,
и в всяка радост има капчица печал,
но ако знам, че има на кого,
ще благодаря, че съм живял!

Обичам те!

На В.

Обичам те!
Не смея да ти кажа, колко много.
Та ти си майско слънце,
а аз съм зимен сняг.
Безкрайното море си ти,
пък аз съм стар и скучен бряг.
– Заета съм сега – ми каза.
– Септември ще ти звънна пак.
Септември мина и отмина...
Заета си, разбирам, няма как...
Ще чакам колкото потрябва.
Ще чакам като стар и скучен бряг.
Защото ти си майско слънце,
а аз съм просто зимен сняг.

Снежинка кацна на ръката ми

Снежинка кацна на ръката ми,
красива, тъжна и сама.
Усмивка ѝ дарих и топлина,
а тя стопи се и умря.

Стопи се бързо, без да ми разкаже,
как от небесата тъмни бе дошла.
Родена горе в тишината
от звезден прах и облачна мъгла.

Родена близо до звездите,
видяла богове и чудеса,
на път поела със сестрите си
от горната към долната земя.

Пътували дълго, красиви и млади
и вятърът в шеметен танц ги въртял.
Щастливи във вихъра, те не разбрали,
че време дошло е за последния бал.

Снежинка кацна на ръката ми,
красива, тъжна и сама.
Усмивка ѝ дарих и топлина
и я превърнах в светлина.

Седмицата 46 2017 Всяко зло за добро

Два дни прекарани в леглото с температура, не са приятно преживяване. Особено за човек, който не обича да стои на едно място. Днес сутринта се почувствах по-добре и не се сдържах, да изляза навън.


Времето беше мрачно и влажно, но разходката си струваше.





Мисля, че вече съм по-добре. Освен това има и нещо хубаво в принудителното излежаване. Първо, за пореден път спрях цигарите. Дано е за последен. Второ, довърших последните две глави на новия си роман "Кръстопът". Остана само краткия епилог. Не съм сигурен, какво съм сътворил, под влияние на температурата и липсата на никотин. Надявам се, че е добро.

Седмицата 45 2017 Закъснели цветя

Есента е богата на топли цветове, но сред изсъхналите треви и листа, погледът ми открива късно разцъфнали цветове, объркали времето. Вече няма пчели и пеперуди, които да се нахранят с нектара им. Вече е късно да имат семена, от които другата година да поникнат следващите цветя. Объркани закъснели цветя или просто жажда за живот.


Може би цяло лято са се колебали, дали да разцъфнат? Може би, са били заети с нещо друго, по-важно от това? Може би това са семена, които не са искали да чакат до пролетта?
Всъщност тези въпроси са за хората. Цветята са си просто цветя. Хората имат нужда от причини, за да правят нещата. Или да не ги правят... Хората вярват, че нещата трябва да се правят в точно определеното време.






Снимките днес са част от тест на новото ми фото. За съжаление, старият ми цифров фотоапарат от доста време страда от праха, проникнал в него. Служи ми повече от три години, но петната на снимките го правят безполезен.
Реших този път да не отделям много средства. Заложих на познатата ми марка Канон и избрах най-евтиния компактен фотоапарат - Canon IXUS 185. Няма възможностите на стария, но и без това повечето функции не се използват. Например, защо ти е увеличение над 100 пъти, когато стабилизацията не е толкова добра?
Резултатите от теста са приемливи. По-добри резултати от стария, при пейзажи и малко по-слаби при макро. Обаче и при двата теста нямаше достатъчно светлина, затова очаквам, че новият апарат ще замени достойно стария.

Седмицата 44 2017 Добрите намерения

В края на миналата седмица имах хубави планове за тази. Имах добри намерения, да организирам дните си и да започна да правя нещо смислено.


Обаче добрите намерения са едно, а реалността е съвсем друга. Ако добрите намерения бяха достатъчни, Алф и Мечо Пух щяха да превърнат Земята в Рай. Успях да прочета само 60 страници от книгата, която съм започнал. Написах и около 300 думи от поредната глава на "Кръстопът". Останалото време ми се губи. Изтече, също като водата на горната снимка.




Е, тази седмица отмина. Не мога да върна времето назад. Добрите намерения отлагам за другата седмица.




Седмицата 43 2017 Съмнения на кръстопът

Есента е сезон на спокойствието. Време, да намалиш оборотите. Време, да засееш семената, за да се събудят напролет за нов живот.


Чаках седмицата с нетърпение. Суматохата около новата ми книга отмина и можех да се върна към скучното си ежедневие. Можех да се върна в моята зона на комфорт, където се чувствам най-добре.
Само че, не се получи. Озовах се на кръстопът и трябваше да помисля, преди да реша накъде да поема. Може би е просто съвпадение, но следващият ми роман е с работно заглавие - "Кръстопът". Той е и основната причина за съмненията и колебанията.
Ако ги нямах, просто щях да го довърша. Остават ми две глави и епилога, който вече е написан в главата ми. Само че, отлагах от месеци времето, когато ще сложа последната точка. Не бързах, защото писането не е състезание. Не бързах, защото още от първата глава се забавлявах с текста и пишех само, когато бях в подходящо за това настроение. Когато бях уморен или тъжен, не исках да прибавя дори запетая към текста.
Появи се и още една причина за съмнения. "Старецът и песента" е добър роман. Може би най-доброто, което съм написал. Или най-доброто, което ще напиша някога. Не мога да кажа, дали "Кръстопът" ще е достатъчно добра или по-добра, а ако не е, има ли смисъл да я довърша?
Колебаех се, докато не започнах да чета суровия текст. Усетих настроението и се забавлявах, а това беше и целта. "Кръстопът" ще е различна книга. Не знам каква ще е съдбата ѝ, но няма значение. Независимо по кой път ще поема, посоката е само напред.
Остават ми две глави и епилога. В главата ми са от доста време и е време да ги довърша. Освен, ако...
Отново съм на кръстопът. Освен, ако не си дам дълга почивка. Купчинката книги, чакащи реда си за четене не е малка.

Седмицата 42 2017 Книги, хора и вълнения

Започвам с нещата, които не са много важни. Времето през седмицата беше сухо и топло. Топло през деня. Сутрин и вечер есента си е тук.


В събота видях, че са се показали сърнелите. Тази година това се случва с поне месец закъснение, но са повече от миналата.


Мислех, че съм видял последния кактусов цвят, но сбърках. Вината е моя. Време е да преместя саксиите на хладно и сенчесто място.


Сега идва ред и на нещата, които направиха седмицата ми незабравима. Първо, във вторник беше представянето на новия ми роман "Старецът и песента" в Самоков. Получих искрени мнения за книгата от приятели, които вече я бяха прочели. Имаше и критика, но мисля, че никой не съжалява, че е отделил време да прочете романа.
Казват, че хората които четат стават все по-малко. Често чувам и мнения, че няма смисъл да се четат български автори. Мисля си обаче, че това е обратим процес. Надявам се, че с текстовете си се опитвам да променя такива мнения. И не само аз. Малко преди премиерата на моя роман, в Самоков имаше премиера на не по-малко стойностна книга от друг талантлив самоковски автор. "Вятър за глухарчета" на Зинаида Хаджимитова  е пълна с разкази, които докосват сърцето и душата. Две хубави книги в община с не повече от 30 000 население, не са малко. За годината са повече, а има още три месеца до новата.


Това е снимка от премиерата на книгата в София. На снимката са всички "виновни" за да се получи един много добър роман. Аз, редакторката - Гергана Пожарски, с която беше удоволствие да работя и Мартин Христов - издателство "Ерго", който още преди години успя да ме накара да повярвам, че има в България има издатели, за които качеството е            по-важно от печалбата.


Не мога да кача всички снимки тук, както и не мога да повторя думите, с които Гергана представи книгата.   Получи се много съдържателен разговор, който няма да забравя. Видях се на живо с приятели, които познавам "задочно" отдавна.  За съжаление времето не стигна да отделя достатъчно време и внимание на всеки, но съм сигурен, че ще се видим пак. Без повод, който отвлича вниманието. Без тема на разговора. Просто, като добри приятели.


Преди премиерата, гостувахме с Мартин Христов в предаването "Делници" на телевизия Евроком. Притеснявах се. Не съм човек за пред камери и зрители. Имам си своя зона на комфорт, която рядко напускам. Мисля, че предаването мина добре. По време на интервюто споделих и мнението си за Фейсбук, като доминиращата днес социална мрежа. Казах, че повечето потребители там се интересуват само от картинки и зная, че съм прав. Затова и в днешната публикация, оставих за мен важните неща в края. До тук ще стигнат хората, които не се интересуват само от картинки.
Интервюто може да гледате на сайта на "Евроком", следвайки линка по-долу.

20 октомври 2017, Владимир Кабрански


Съвсем в края, искам да кажа, че съм съгласен с мнението на повечето хора прочели книгата. Романът заслужава повече читатели. След премиерата в София имам още книги при мен.. Ако някой иска да получи книгата с автограф, нека използва за връзка имейла на страницата Книгите или да ми пише на лични във Фейсбук.

Две покани

Едно време, когато имаше някакво важно събитие, хората канеха лично или по телефона. За по-важни събития, поканите се отпечатваха на хартия, но пак се даваха предимно лично или по пощата за хора, които живееха в други градове.
Времената се промениха. Хората също. Днес създаваме събитие във Фейсбук, а поканите изпращаме с един клик на мишката. След това поканените реагират. Ще присъствам, имам интерес, няма да мога...
Когато настъпи часа на събитието, виждаш, че гостите са тези, които си можел да поканиш лично или по телефона.


Другата седмица ще ми е напрегната, но и изпълнена с емоции. Новата ми книга - "Старецът и песента" ще бъде представена на две места.
Първо, във вторник 17 октомври, в 17.30 часа започва събитието в Общинска библиотека " Паисий Хилендарски" в родния ми град – Самоков.
В петък, 20 октомври от 18.30 часа ще бъде премиерата на романа в София. Мястото е "+това", ул."Марин Дринов" №30.
Прилежно съм поканил приятелите във Фейсбук, но ще повторя поканата и тук. Знам, че времето на личните блогове отдавна е минало и загубихме връзка. Надявам се обаче, представянето в София да е един хубав повод да се видим.

Седмицата 40 2017

Вчера заваля първия сняг в Самоков.




Все още обаче е есен. Суха есен, последвала сухо лято. Утре, ако изгрее слънце, земята отново ще се превърне в камък. Миналата година, в началото на септември имаше изобилия от гъби. Тази година не съм видял нито една. Дори мухоморка...



Навън е студено, но кактусите ми продължават да цъфтят.  Прибрах ги на топло и мислех, че това ще е последния цвят, но ще има още.


А така изглеждаха нощите през седмицата. Чисто небе с голяма и ярка луна. Всъщност снимката не е добра. Миналата година щях да я изтрия.  Сега опитах възможностите на програмното обработване и се получи прилично. Мисля, че след някоя и друга година професионалните фотографи няма да снимат, а ще "създават" снимките на компютър. Не, че сега правят нещо различно...

Седмицата 39 2017

Влажна, студена и мрачна седмица.


В такива дни, се радваш дори на бледите лъчи на Слънцето, когото успеят да пробият облаците.


Минзухарите са от миналата събота. Тази събота се оглеждах за гъби. Не видях. Пролетта също нямаше. Студена и суха година, но не я усетих такава. Приятелите ми я направиха топла.


Последните цъфнали кактуси. И закъснелите, които все още вярват, че и те имат място под слънцето.




Също, като последните цвета в градината... Студът не им пречи да цъфтят и да чакат последните пеперуди...



Седмицата 37 2017

Сутрин вече е хладно и през деня не се крия от слънцето.


А те са навсякъде. Дори в сянката на ластарите на хмела. Едно време цели полета в нашия край бяха засадени с хмел. И аз съм брал на една лятна бригада. Сега насажденията ги няма, но хмелът се е засадил навсякъде.


А рано сутрин, наистина е хладно. Започнах да вадя дебелите дрехи.


Сутрин е студено, но през деня слънцето е ниско и дойде времето на кактусите ми да цъфтят. Очаквам поне още два вида да цъфнат до края на месеца.



Тази седмица се случи и нещо наистина важно за мен. Новият ми роман "Старецът и песента" е вече по книжарниците.  Имам достатъчно книги и при мен, за да изпращам на приятели. Първите поръчали книгата, вече я получиха.


Добавих романа в страницата "Книгите". Ако някой иска да поръча него или някоя от предишните ми книги, да пише на имейла, посочен там. Или на лични в профила ми във Facebook.