Трудно е да си принцеса

Държа книгата в ръце и се колебая, дали да я отворя. Корицата е стилна, черно-бяла с контрастни златисти букви: От нея ме гледа жена, чието лице и име са известни на целия свят. Даяна, принцесата, която изживя своята приказка и умря в нея. Принцесата, на която милиони се възхищават и още повече завиждат.
Всъщност, само се правя, че се колебая. Няма да отворя книгата, защото и аз съм от тези, които ѝ завиждат.
– Не е вярно! – ми казва Антон. – Ти не можеш да изпитваш завист.

Антон е моя единствен приятел и най-добрия човек, когото познавам. Освен това има най-красивите сини очи на света. Толкова сини, че само тях видях, когато се срещнахме за първи път.
Бързах, защото закъснявах за училище и се блъснах в количката му.
– Извинявай! – усмихна се виновно той. – Не беше нарочно.
Усмивката му беше второто нещо, което видях. После забелязах слабото му тяло, отпуснато безпомощно в инвалидната количка.
По-късно, когато директорът го представи, научих, че е болен. Коварна болест, чието име не пожелах да запомня, разрушаваше тялото му. Майка му го водеше в училище всяка сутрин и го взимаше след часовете, но след няколко месеца се отказа. Децата бързо го забравиха, но аз всеки ден минавам през тях, за да го видя и да поговорим.

– Завиждам – навеждам глава. – Съжалявам, че те разочаровам, но точно това изпитвам.
– Е, ти знаеш по-добре – въздъхва. – Обаче не е хубаво. Завистта е болест, много по-страшна от моята. Моята разрушава телата, а завистта разрушава душите.
– Глупчо! – погалвам го по косата. – Има два вида завист. Можеш да завиждаш, защото искаш нещо, което някой друг има. Можеш да завиждаш и защото се радваш, че някой има нещо, което ти нямаш. Второто е благородна завист.
– Вики – отвръща Антон, – защо усложняваш нещата? Завист е грозна дума. Не е ли по-лесно да кажеш, че се радваш за нея?
– Добре де! – отстъпвам. – Радвам се за принцесата. Радвам се, защото тя е една от нас, приказните герои. Радвам се, защото е открила своята приказка и я е изживяла. Доволен ли си?
– Така е по-добре – усмихва се. – Обаче нейната приказка няма щастлив край. А това за приказните герои не го разбрах?
– Защо мислиш, че една приказка задължително трябва да има щастлив край? Щастието е като птиче, кацнало на рамото ти. Красиво е, но плахо. Трябва да се радваш на миговете, когато е там. А за нас, приказните герои... – колебая се. – Ще споделя с теб, но не трябва да казваш на никого. Обещаваш ли?
– Обещавам!
– Добре... Обичаш да ти чета и разказвам приказки, нали?
– О, да! Днес искам да ми прочетеш любимата, тази за Снежната царица. Когато Герда се разплаква и сълзите ѝ ...
– Ще ти я прочета утре. Тони, къде живеят приказните герои? Какво се случва с тях, когато приказката завърши?
– Ами... Сигурно има вълшебна страна на приказките. Там приказните герои живеят щастливо, до края на дните си.
– Не е така. Приказните герои живеят тук, сред хората. Изглеждат нормално, живеят обикновен и често пъти скучен живот. Знам това, защото всички в моето семейство са приказни герои. Баща ми е цар, майка ми е царица, а ние със сестра ми сме принцеси. Леля ми е магьосница, а в реката край града живееше принцът жабок, но през пролетта един щъркел го изяде.
– Шегуваш се – смее се Антон. – Теб мога да си те представя като принцеса, но баща ти като цар? О, не!
– Смей се, колкото искаш. Баща ми наистина е цар. Или поне може да стане някой ден. Проблемът е в това, че макар да сме приказни герои, никой от нас си няма приказка. Трябва сами да открием нашата приказка, да я изживеем и то не как да е. Тя трябва да е интересна и вълнуваща. Само тогава хората ще я разказват с години и ще я запишат. Ако не успеем, цял живот си оставаме обикновени хора. Баща ми и майка ми са загубили надежда, но аз съм сигурна, че някой ден ще намеря своята приказка и ще стана принцеса.
– Нима да бъдеш обикновен човек, е нещо лошо? – пита Антон. – Знаеш ли, ще се радвам, ако някой ден станеш принцеса. Обаче ще съм и тъжен. Ще живееш в замък, а там не пускат хора като мен.
– Не искам замъци, каляски и балове! Не искам моята приказка да е такава! Ще бъда принцеса, която помага на всички. Например... Лекарите казват, че твоята болест е...
– Казват, че ще скоро ще умра. Защо никой не смее да ми го каже? Нима, ако не споменават смъртта, тя ще ме подмине?
– Тони, не говори така! Няма да умреш! Лекарите не знаят всичко. Дори да са прави, няма да допусна да умреш. Сега не знам какво да направя, но когато стана принцеса...
– Вики!!! Харесвам приказките, но само децата вярват в тях. Върви си, моля те! Искам да остана сам...

– Виктория! – чувам гласа на баща ми. – Млада госпожице, бихте ли дошла в кухнята? Веднага!
Ядосан е и знам защо. Знам всяка дума от лекцията, която ще ми изнесе.
Чака ме седнал на неговия „трон“, фотьойла пред телевизора, изпънат и сериозен. Майка ми е застанала зад него, притиснала ръце към сърцето си. Катя, сестра ми също е там. Уж поправя грима си, а използва огледалото, за да следи всичко.
– Усмивка ли виждаме на лицето ви, млада госпожице! И то в момент, когато трябва да се срамувате? – размахва пръст баща ми. – Ние с Вашата майка никога не сме жалили време и усилия, за да Ви научим на всичко, което е необходимо да знае и може дама с Вашето потекло и бъдеще. И какво получаваме в замяна? Бележка от училището, че Нашата дъщеря пуши...
– Не съм пушила! – опитвам се да обясня. – Бях с приятели, които пушеха, но аз не съм.
– С какво сме заслужили това? – хваща се за главата баща ми. – Нима всичките Ни усилия са били напразни? Млада госпожице, принцесите не прекъсват баща си, не пушат и не лъжат. Знаем, че е трудно да осъзнаете това на вашата възраст, но вземете пример от сестра си. Тя е съвършената принцеса и бих заложил половината си Царство, че ще намери своята приказка.
Катя ми намигва в огледалото. Знае, че не лъжа, но няма да ми помогне. Принцесите не прекъсват възрастните, а тя според баща ми е съвършената. Той не подозира, че след училище, вместо на уроци по пиано, тя пуши трева и се целува с Ясен, приятеля ѝ.
Е, аз няма да кажа на баща ми това. Не защото съм принцеса. Няма да кажа, защото тя ми е сестра и я обичам.
– Виктория! – стресва ме гласът на баща ми. – Чу ли поне една дума, от това, което ти казах? И ако си чула, разбра ли, за какво става въпрос? Не знам, какво да правя с теб, дете. Хиляда пъти сме водили подобни разговори, а резултат няма.
– Хиляда сто четиридесет и три.
– Какво хиляда сто... Ааааа! Ти се подиграваш с мен! Този път премина всички граници. Ще бъдеш затворена в стаята си през уикенда. Без телевизия, без телефон и компютър. Знам, че това наказание няма да те промени, но за Бога, дете! Не знам какво да правя с теб. Не знам...

Вратата се отваря тихо и чувам, как някой предпазливо се промъква в стаята. След миг Катя се мушка в леглото и двете се кикотим като луди.
– Тихо, ще ни чуят!
– Няма, вече спят. Нося ти шоколад.
– Дай го! Ще оцапаме всичко, но няма значение. А ти ще загазиш.
– Заради един шоколад ли?
– Не! Заради целувките с Ясен. Аз няма да те изкажа, но все някой ще го направи.
– Не ми пука! А и какво като го направят? Няма да стана принцеса? Че аз не искам. Няма да имам своя приказка? Хи-хи-хи... Аз я имам вече. Всеки миг, когато съм с него, е приказен. Разбираш, нали? Сигурно изпитваш същото с Антон?
– Антон умира, Катя.
– Ох! Съжалявам! Искам да ви помогна, но не знам как.
– Аз също... Може би... Може би, ако стана принцеса, ще намеря начин да му помогна?
– Принцесите нямат власт над живота и смъртта, Вики. Само магьосниците имат.
– Леля? Тя нали е магьосница? Сигурно може да помогне?
– На теория, да. Обаче магиите не я влекат. Чете любовни романи, а книгата с магиите е захвърлила на тавана.
– Катя, мислих ли, че...
– Какво? О, не! Няма да го направиш, нали? Всъщност... Всеки сам трябва да намери своята приказка, Вики.
– И да я изживее така, че да е толкова интересна и вълнуваща, че да бъде разказана...

Отварям прозореца. Хладният въздух нахлува вътре и разпръсква бавно дима. Остава само гадната миризма...
В ъгъла Кристалната топка проблясва с мека светлина и ме примамва. Знам какво ще видя в нея, но пристъпвам нетърпеливо. Да, всичко е наред...
Усмихвам се, но в този миг картината изчезва и виждам отражението си. Сивата сплъстена коса огражда лице на непозната старица, покрито с дълбоки бръчки.
Е, не съм очаквала друго. Исках приказка и я получих. Знам, че ще е трудно. Няма да живея в замък, няма да имам каляска и да ходя на балове. В моята приказка ще помагам на хората. Сигурно няма да е интересна и вълнуваща, няма и да бъде разказана, но ще бъде моята приказка. Истинската приказка на една истинска принцеса...

*Този разказ написах преди около три месеца, за участие в един конкурс. Обаче, не поводът за написването е важен, а идеята. От година или две имам(или поне имах) желанието да напиша детски роман(или по-вероятно повест). Е, с малки промени, това ще е последната глава. А дали ще го напиша, не зная... За да се получи, трябва да го напиша със сърцето си, така, както мога. За съжаление, напоследък чета прекалено много текстове, написани не от автори, а от Егото им... И това ме кара да бъда по-критичен, по-взискателен към себе си, но и по-неуверен...