Малка книжка без картинки

Държа в ръцете си нещо, което ме кара да се чувствам раздвоен. Отдавна отлагах този миг, намирайки причини и оправдания, някои от които логични, а други измислени.
Е, това вече е зад гърба ми. Държа в ръцете си, част от текстовете, които съм публикувал тук, издадени на хартиен носител. Да, държа в ръцете си първата бройка на малка книжка без картинки, със 192 страници, която съдържа 60 мои разказа. Получих я още в събота и вече се похвалих, но днес и последните подробности са уточнени.
Все още се колебая да нарека това, което държа книга. Да, то е оформено като книга, прилича на книга, има дори и ISBN номер и сигурно е книга, но пък няма издател, редактор, коректор, рецензент и куп други неща, които приемаме, че са част от една книга.
Всъщност една книга не се нуждае от друго освен хубав текст, а в случая това е налице. Да си призная, аз рядко чета старите си неща, но докато правих подборката ми харесаха много и се надявам, да харесат и на вас.
Другите неща освен текста са част от белезите, които превръщат съвременната книга в стока. Стока, която е важно да бъде продадена и да донесе печалба. Печалбата не е за авторите, разбира се. Когато пишат повечето от тях не го правят, за да създадат стока, но кой се интересува от тяхното мнение. Днес всичко, за да има право на съществуване, трябва да е стока и книгите не правят изключение.


Е, това което държа в ръцете си, сигурно е книга, но определено не е стока. Няма да я намерите в книжарниците или на щандовете в хипермаркетите, няма и да прочетете платени рецензии за нея, няма да има представяния и организирани срещи с автора.
Няма да има, но не ме вълнува и съм доволен от това. Тази книжка не е стока. Всъщност загубих време и вложих усилия, за да подбера разказите, да ги редактирам и оформя, единствено поради лична причина. Повечето от вас, които четат тези редове, познават текстовете от блога и четирите подборки в електронен вариант, които съм предоставил за свободно сваляне и разпространение. Хартията обаче си е хартия. Зная, че не съм се справил идеално с оформлението, но ми беше за първи път.
Искам да благодаря на един човек, който ми помогна за книжката. Не мога за спомена името му, защото не желае, но ако прочете тези редове, искам да знае, че направи много повече за мен от обикновена техническа помощ. Помогна ми без да има никаква полза от това, а аз ценя такива хора и се гордея, когато ги познавам, макар и не на живо.
Разказите в книжката са подредени подобно на тези в една от подборките, които може да свалите свободно в електронен формат от тук и носи името Страната на фантазиите. Името на книгата е същото. Махнал съм някои от разказите, добавил съм други, а трети съм пренаписал почти изцяло и мисля, че се получи добре, а на изображението можете да видите и вариант на корицата. Ако се съобразявах със статистиката от изтеглянията на подборките тук, би трябвало да направя книжката с приказките, но може би някой ден и те ще се превърнат в книжка.
Причината да избера чернобял вариант за корицата, не е някакъв каприз. Макар, че тази книжка не е стока, печатът ѝ все пак има някаква цена за отпечатването, а за единична бройка тя е висока. Една от причините да забавя отпечатването беше, за да отделя някаква сума и поръчам минимален брой екземпляри. Така, ако някой иска да има екземпляр от тази книжка, до няколко дни ще имам възможност, да му я изпратя на цена сравнима с книгите по книжарниците. В добрия случай, ще съм с минимални финансови загуби, които мога да си позволя.
Закъснях малко с издаването, а има доста поредни почивни дни и очаквам да мога да изпрашам бройките след 7 май. Мога обаче още сега да ви кажа как можете да поръчате книжката. Бях обещал да го направя още в неделя, но изчаках да уточня всички подробности с печатницата.
Вече всичко е наред и по-нетърпеливите могат да поръчат книжката директно от електронната книжарница.


Там обаче цената е висока. Не съм сложил печалба за мен, но за единични бройки производствената цена е 16.34 лв плюс още 4 до 6 лева разходи за доставка, а ви трябва и профил в сайта.
Затова съм поръчал и екземпляри на производствена цена в минимално количество, които можете да поръчате от мен на имейл:

vl.kabranski@abv.bg

на лични във Facebook или за хората от Самоков, като се свържат директно с мен. Обещал съм и две книжки на градската библиотека.
Ще са ми нужни името, телефонен номер и офис на Еконт, до който да изпратя книгата с наложен платеж. Цената ще е 8 лева плюс около 4 лева за доставка.
Надявам се, че бройките които съм заявил ще стигнат, защото както цялата ни икономика, така и аз страдам от недостиг на оборотни средства и ако се наложи следваща поръчка за печат, може да се забавя. Притеснявам се, че ще има забавяне и при изпращенето, защото мога да го правя само след работа или в почивните дни.
Почти съм подготвил и електронен вариант в pdf формат, който или ще кача за свободно сваляне или ще го изпращам безплатно на всеки, който пожелае, независимо дали е поръчал от книжката.
Дълго отлагах този ден и още не съм сигурен, дали да се радвам или не.
Всъщност лъжа! Радвам се, макар да зная, че това няма да промени нито мен, нито живота ми, освен разправиите и тичането по куриерски офиси. Радвам се, като след добре свършена работа.

Перфектно

Заекът и Костенурката били добри приятели. Макар различни по характер, те имали много общи неща, за които да говорят и да спорят. Говорели и спорили всеки ден и с нетърпение очаквали следващия, за да да продължат или да започнат нов разговор или спор.
Понякога обаче, макар и рядко, споровете им ставали прекалено сериозни. Никой от тях не искал да приеме аргументите на другия и дори преставали да чуват чуждите думи. Карали се жестоко и се разделяли ядосани, но на другия ден намирали начин да се разберат.
Били приятели и не можели да се сърдят дълго, а и имали свой си начин, да решават споровете си.
Когато не можели да се разберат, си измисляли някакво състезание. След него, независимо кой бил победител и кой победен, забравяли за споровете и караниците си.
Един ден, когато отново се скарали сериозно, решили отново да заложат на старата изпитана рецепта.
- Хайде да направим състезание! - предложил Заекът.
- Съгласна съм! - отвърнала Костенурката. - Време е за състезание и дори имам предложение, какво да бъде то. Хайде, отново да се надбягваме!
- Ехе! - засмял се Заекът. - Няма да е честно спрямо теб. Наистина ти победи в предишното надбягване, но знаеш, че вече съм си научил урока. Няма да повторя една и съща грешка два пъти. Трябва да измислим друга надпревара и мисля, че зная каква ще е.
- Ами щом като толкова знаеш, казвай, а не чакай, че ще се скараме отново преди да сме се сдобрили!
- Хайде този път, съревнованието ни да е в нещо, което ще е полезно за двама ни. Открай време и ти и аз живеем в обикновени дупки. Вярно, че ни вършат работа, но виж другите животни какви хубави къщички си вдигнаха. Нека този път състезанието ни да бъде в построяването на собствен дом. Започваме от утре сутрин и който първи го построи, той ще е победител.
Съгласила се Костенурката и на другия ден още в ранни зори, двамата дали старт на състезанието.
Заекът нали бил бързак, изкопал основите още докато Костенурката се накани да започне. Изкопал ги и спрял за миг да си почине. Знаел, че ще е победител и може да си позволи почивки, а в това състезание не било фатално дори да пости няколко часа, защото къщичките щели да са готови, не по-рано от месец.
Седнал Заекът да почива, загледал се в дупката изкопана за основите и скочил като ужилен.
- Леле, какво щях да направя! В стремежа си да победя, пропуснах най-важното нещо за една къща – тя трябва да има план.
Заровил дупката Заекът, взел една пръчка и започнал да чертае на земята плана на бъдещата си къща. Чертаел и триел, триел и чертаел, но все нещо в плана не му харесвало. Минала седмица, без да има дори и лош план.
- Това не е за мене! - рекъл си. - Наистина зная как трябва да изглежда новия ми дом. Той трябва да изглежда перфектно! Само че, сигурно за да стане перфектен един дом, трябва и планът му да е перфектен, а аз не мога да направя такъв. Нямам опит в правенето на перфектни планове.
Седнал Заекът и се замислил, какво да прави. Мислил, мислил и си спомнил, че Мечокът наскоро си била построила хубав нов дом. Не бил перфектен, но определено бил по-добър от проектите, които Заекът бил измислил.
- Помогни ми, Мечо! - примолил се Заекът. - Добре, добре! Зная, че не си по детайлите, но имаш опит. С твоя опит и моя перфектен вкус, ще сътворим перфектния план за перфектния ми нов дом.
Съгласил се Мечокът. Седнали двамата и започнали да чертаят плана. Чертаели и триели триели и чертаели, но все нещо в плана не им харесвало. Загубили три седмици, но резултат нямало.
- Виж, Зайо! - рекъл Мечокът. - Така няма да стане. Аз имам опит, ти имаш вкус, но очевидно това не е достатъчно за създаването на перфектния план. Сигурно са нужни и още знания, които двамата нямаме. Хайде да се обърнем за помощ към Бухала. Той е най-начетен в Гората и ако някой знае как се прави перфектен план, това е той.
Отишли двамата при Бухалът и го помолили за помощ. Изслушал ги той, изгледал ги през очилата, помислил няколко минути и се съгласил.
- Ще ви помогна! Само че, днес няма да стане. Поканен съм на вечеря. Утре пък ще водя лекции в Горския университет. Вдругиден пък... Е, няма значение! Ще съм свободен след десет дни. Елате тогава и ще ви направя перфектния план за перфектния дом. Само не си изпускайте реда, защото следващата ми свободна дата е чак през другата година!
- Ще дойдем навреме! - обещал Заекът. - Чакането е малко дълго, но си струва. Струва си, защото ще имам перфектния план, по който ще построя перфектния си дом.
Сбогувал се Заекът с Бухала и Мечока и тръгнал да се прибира в старата си дупка. Слънцето залязвало и сенките ставили дълги и страшни, а когато един глас го повикал от храстите, Заекът примрял от страх.
- Хей, защо се уплаши толкова? Това съм аз! - показала се Костенурката. - Чакам те от няколко часа, за да ти съобщя, че вече построих новия си дом. Погледни напред и ще се убедиш и ти! Ами твоя къде е?
- Още не съм го започнал. - обяснил Заекът. - Моят дом ще бъде перфектен, построен перфектно по перфектен план, а това не става толкова бързо.
- Не си сложил дори камък върху камък! - засмяла се Костенурката. - Видях мястото, докато те чаках. Аз съм победител в състезанието!
- Глупости! - ядосал се Заекът. - Домът ти е грозен и в него няма нищо, което да е перфектно. Сигурно си го строила дори без план?
- Може да не ти харесва, но е здрав и удобен! Построих го и преди теб. Такива бяха правилата и аз те победих!
- Голяма работа! Победила си, но някой ден когато имам перфектния дом и ти както всички в гората ще ахкате и ще ми завиждате!
- Не зная. - засмяла се Костенурката. - Някой ден може би наистина ще построиш перфектния си дом, но аз не гледам толкова далече. Гледам си днешния ден, когато може да нямам перфектния дом, но си имам перфектната победа над теб!
- Нямаш!
- Имам!
- Нямаш!
- Имам!
- Хм! Май е време да направим едно състезание...

Дозата

В една далечна страна, преди много години живеел един Магьосник, който знаел и можел да прави всички магии на света. Знаел всички лоши магии и всички добри, знаел всички черни магии, знаел и всички бели магии.
Магьосникът правел с лекота и майсторство всички известни магии, дори тези които не били записани в магическите книги, а владеел и много, които сам бил измислил.
Името на Магьосника днес никой не помни, но в онези времена било известно в целия свят. От цял свят идвали хора, които искали да учат от него, но той дълги години връщал всички.
Един ден обаче Магьосникът приел един млад човек за ученик. Приел го, но не започнал веднага с уроците по магия. През първата година ученикът му само метял пода. През втората подреждал и бършел от прах магическите пособия и книги, а чак през третата година Магьосникът започнал да го обучава истински.
Веднъж започнал обучението Магьосникът не жалел време и енергия. Не криел нищо и показвал магия след магия, обръщайки внимание на всеки детайл.
- Магията е просто нещо! - казвал той на ученика си. - Просто трябва да правиш нещата старателно, като в точна последователност добавяш точните дози от съставките.
Ученикът бил схватлив и старателен и бързо научил всички магии. Правел ги с лекота и никога не бъркал последователността и дозите. Скоро вече знаел толкова, колкото стария Магьосник и учението му завършило. Самият той станал велик Магьосник, но не се задоволил с това. Тръгнал по белия свят, за да търси нови магии и да подобрява рецептите на старите.
Не сбъркал. По пътя научил магии, за които дори не подозирал, а и често му се налагало да използва някоя от старите.
Един ден обаче, минавайки през едно малко градче новият Магьосник видял нещо, което го накарало да забрави всички магии. Видял на прозореца на една къща, една млада жена и забравил не само магиите, а и всичко друго, което знаел.
Магьосникът бил влюбен и нищо друго не го интересувало. Ден и нощ, в жега и студ стоял под прозореца, очаквайки кратките мигове, когато виждал любимия образ. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец.
Само че, макар Магьосникът да бил влюбен, жената не му отвръщала със същото. Понякога погледът и се спирал на него и дори се усмихвала. Понякога дори го поздравявала и му казвала дума или две, но тогава езикът му се схващал и не можел да изрече дори една от думите, които искал да и каже. Оставал вцепенен и безмълвен, докато прекрасното създание не изчезвало от погледа му.
- Влюбен си, приятел! - смеел се просякът, който стоял винаги на ъгъла. - Не, че е лошо, но като гледам ще мине много време, преди да ти обърнат внимание. Обаче ти се чудя. Хората говорят, че си бил велик Магьосник. Защо вместо да висиш под прозореца, не направиш някоя магия за любов? Правиш я и нещата ще се подредят, както искаш.
Замислил се Магьосникът. Знаел и бил правил много магии за любов, но все на чужди хора. За себе си не бил опитвал, но пък разлика не трябвало да има.
Още на другия ден Магьосникът направил най-добрата магия за любов, която знаел. Направил я точно по рецепта, но резултат нямало. Направил друга магия и вложел в нея цялото си старание, но също нищо не се случило. Опитал и трета магия, но отново без резултат.
Разбрал Магьосникът, че бъркал в нещо, но не знаел в какво. Преглеждал и преглеждал рецептите, но не намирал грешка нито в последователността, нито в съставките.
Накрая се отчаял и решил да се допита до учителя си. Върнал се и му разказал всичко, молейки го за съвет и помощ.
- Наистина има грешка! - засмял се старият Магьосник. - Магиите за любов са различни от другите. Има записани хиляди рецепти, но не съм видял нито една, която да работи два пъти по един и същ начин.
- И какво да правя, учителю? Нима е безнадеждно?
- О, не е! Върни се при жената, която обичаш. Забрави всички рецепти, които си научил и направи нова.
- А, как да я направя, учителю? Нали се нуждая от рецепта с точната последователност и точните съставки?
- Лесно е. Когато се изправиш пред жената, която обичаш, просто слушай сърцето си. Рецептата е в него. Слушай го и изпълнявай, каквото ти казва. То знае рецептата, последователността и точните добавки.
- Благодаря, учителю! Малко е странно, но ще опитам.
- Опитай и няма да съжаляваш. Има само още едно нещо, което трябва да знаеш. Има една съставка, която не е описана в нито една от рецептите за любовни магии. Тя е твоето сърце и любовта, която носи то. Не жали от тази съставка! Не се колебай за дозата. Вложи го цялото и няма да сбъркаш!

Може, може

Напоследък все по-често се сещам за един стар виц:
- От това по-лошо не може да стане! - рекъл песимистът.
- Може! Можеее! - засмял се доволно оптимистът.
Та и аз като упорит оптимист гледам, слушам, чета, мисля и си викам:
- Може да стане по-лошо! Може! Може и ще стане.
Зная, че ще стане по-лошо и съм сигурен в това. За съжаление живеем в интересни времена, а това е необходимото и достатъчно условие нещата да вървят от лошо към по-лошо.
Всъщност не би трябвало да е така. Човечеството с всяка година придобива нови възможности да реши всичките си проблеми. Знанията и технологиите пък вече са достъпни практически до всеки.
Само че, нито възможностите, нито знанията използваме както трябва. Те просто отключват и дават сили на две от най-неприятните страни на човека – жаждата за богатство и жаждата за власт. Двете са свързани, а това което имаме като структура на обществото днес, няма ефективни механизми да ги контролира и ограничава.
Вместо това все още се лутаме между двете крайности – пълна свобода с надежда, нещата сами да се регулират и скрита или явна диктатура, където нещата са регулирани в полза на тесен кръг хора.
И първата и при втората крайност, периодично водят до сривове и дълги периоди от „интересни времена“. Същото важи и за многобройните модификации между тях. Дали кризите водят до срив на икономиката или до открита военна агресия, на практика е все едно. Кризите големи или по-малки следват една след друга и една криза дори в малка държава, води до последици за всички.
Моделите, по които живеем са грешни за устойчиво развитие на човечеството, а други няма. Всъщност дори да има, няма кой да ги наложи.
Защо да няма? Нали уж всичко в този свят е в ръцете на хората? Да оставим явните или скрити диктатури, но в огромна част от света, хората поне формално избират пътя и водачите си.
Проблемът е, че този избор не работи. Причината за това не са някакви световни конспирации и промиване на мозъците, макар и тези неща, да имат заслуга. Основното причина хората да не могат да избират устойчив път на развитие е в самите хора. Причината е във всеки от нас.
Работата е там, че за да се избере определен път, трябва достатъчно количество хора, да са на едно мнение и да работят заедно за това, а днес това няма как да се случи. Днес много повече хора, отколкото в миналото имат знанията и възможностите да направят промени, но това не се случва.
Защо?
За да обясня моето мнение, ще спомена една статия, която прочетох преди две или три години. Беше на италиански професор, който посочваше, като най-голямата пречка за развитието на човечеството, така наречената „средна класа“ или по-точно две нейни качества.
Обикновено сме свикнали да приемаме, че точно липсата на средна класа в България е това, което ни дърпа назад. Само че, това не е така. Средната класа е по-широко понятие от множество дребни собственици с добър имуществен стандарт. Средната класа е най-многобройната група в общество. В различните страни, нивото на доходи, имущество, образователен ценз и културни традиции може да е различно, но това не означава, че средната класа не съществува. В този смисъл средна класа има и в България и макар, тя да не е със същата структура, като в Германия например, двете качества, които спират развитието са налице.
Първото се крие в наличието на определено имуществено ниво. Хората от средната класа, не могат да се сравняват нито с малката група богати, нито с бедните. Те осъзнават, че трудно биха се включили в първата група, но една криза лесно би ги пратила във втората група на бедните. Страхът от загубата, прави тази група консервативна.
Второто, което прави средната класа пречка пред промените, се крие не в общата и маса, а в отделните индивиди от нея. Хората днес имат повече чувство за собствена значимост, което може да не е напълно вярно, но води до желанието за формиране и налагане на собственото мнение над другите. Получава се ситуация, в която хора с почти еднакви възгледи, могат да спорят с години за една различна дума или детайл. Спорят не защото това променя картината, а защото ценят и се интересуват предимно от собственото си съществуване и мнение.
Не зная, каква е рецептата. Дори да я имах, не бих спорил дали е вярна или не. Няма да споря и ако някой не е съгласен с разсъжденията ми. Не рецептите и споровете могат да променят нещата, а общите действия, макар и по дребни неща.
Само че, това няма да се случи. Живеем в интересни времена и не само може да става по-лошо, а и ще става. Ще става, защото макар, че повечето от нас не искат да го признаят. Повечето от нас не искат да са песимисти. Останалите просто се правим на оптимисти и вярваме, че може да стане и по-зле.
Можеее! Може!

Никога не е късно

Опря гръб на самотната скала на върха на хълма и се загледа в небето. Слънцето залязваше, но яркочервения цвят, не беше от залеза. Не от земята идваше миризмата на изгорено и сяра, които носеше вятъра.
Календарът казваше, че е пролет, но цветовете наоколо бяха на късна есен. И Земята не раждаше живот, а самата тя загиваше.
Над равнината се издигаше облак от прах. Издигаше се стълб, приличащ на гъба, а отгоре му в смъртоносна битка се бяха вкопчили еднорог и дракон.
Присви очи, опитвайки се да ги защити от вятъра, който носеше смес от ледени кристали и праха от пожарите, но не помогна. Напълниха се със сълзи, които идваха от сърцето, а него нямаше как да предпази.
Вече беше сигурен, но отново и отново, не желаеше да приеме истината. Знаеше, че не може да направи нищо. Беше късно да го спре. Не знаеше кога се беше освободило, не знаеше и как. Можеше само да търси знаците и да се надява, че греши. А знаците се събираха един след друг, докато днес и последният се намести.
Всичко, което се случваше досега, само за себе си не беше страшно. Случвало се беше и в други времена. Случвало се беше и при други Пазители. Затова отхвърляше очевидното. Очите виждаха, но разумът се противеше и търсеше друго обяснение.
Да, хората воюваха, но те винаги го бяха правили. Това беше в природата им, ненаситна за власт, богатство и кръв.
Тролите излизаха и денем, но и това се беше случвало преди. Елфите се избиваха помежду си, но така беше откакто свят светува. Никога не можеше да си сигурен, Светъл или Тъмен елф стои пред теб, защото и едните и другите бяха като двете страни на една монета.
Чуваше писъците на Баншите всяка нощ, но нали това им беше работата. Предвещаваха смърт, но за просветените смъртта беше просто начало на нов живот.
Очите виждаха, но разумът се противеше и търсеше друго обяснение. Противеше се до днес, когато и последния знак зае мястото си. Беше се случило...

Беше се случило, но как? Как всемогъщата магия беше загубила силата си? Как онова нещо беше минало през портите запечатани с девет печата? Кой му беше помогнал?
Кой?
Знаеше отговора на последния въпрос. Освен него имаше само един посветен. Само един, в ръцете на когото сам беше дал всичките тайни, които пазеше.
Но, защо?
Вече беше късно да направи нещо, но искаше поне да научи отговора. Искаше го.

Намери я при потока, където винаги отиваше, когато искаше да остане сама. Присвила се на брега, обгърнала с ръце коленете си, гледаше с празен поглед мътната вода.
- О, сетил си се за мен! - чу гласа ѝ и потръпна.
Това не беше нейният глас, изпъстрен с трели на птича песен. Беше гласът на мъртвец.
- Очаквах те. Разстроен си, нали? Всичко, в което си вярвал, вече няма смисъл. Чувстваш, че живота ти е отминал напразно. Минало, настояще и бъдеше са само пепел. Сърцето ти е пепел. Една шепа пепел...
- Ти си била! Защо? Та ти беше Избраната! Ти трябваше да си следващия Пазител. Примирих се, когато си отиде без да кажеш и дума. Не търсих обяснение. Вярвах в теб! Никога не бих повярвал, че си способна, да го освободиш. До днес...
- Не би повярвал? Защо? Нима ме познаваш? Нима някога си поглеждал в очите ми? Нима някога си ме питал, какво мисля и чувствам? Погледни ме! Аз съм жена! Обичам и мразя, плача и се смея. Аз съм жена, но за теб бях само Избраната. Бях следващият Пазител и нищо друго.
- Та нима това е малко? Избрах те сред милиони други. Посветих ти цялото си внимание, научих те на всичко, което знаех и можех.
- И мислиш, че това стига? Мислиш, че от това се нуждаех? Мислиш, че това е достатъчно за една жена? Та аз те обичах! Обичах те, глупако, но ти беше сляп.
- Пазителят няма право на чувства. Пазителят не е мъж или жена. Той живее само заради мисията си, а всичко друго е без значение.
- Уверен в думите и делата, както винаги... Не си се променил... Не можеш... И не искаш...
- Пазителят трябва да е уверен. Уверен съм в действията си, дори и сега, когато всичко приключи. Зная, че вече няма значение, но как го направи? Печатите не са докоснати?
- Не знаеш ли? Не помниш дори нещата, което сам ме научи? Печатите не могат да го спрат, ако някои го повика по име. Просто произнесох Името му. Призовах го и то се събуди. Злото няма нужда от много покани.
Болката прониза сърцето му и мрак обгърна всичко. Нямаше тунел, нямаше светлина и гласове на ангели. Чуваше само нейния глас, такъв какъвто го помнеше. Изпъстрен с трели на птичи гласове...
- Недей! Не си отивай! Всичко ще е наред!
- Вече няма значение! - чу се да отговаря. - Вече нищо няма значение. Злото не може да бъде спряно. Няма да спре, докато не унищожи всички ни. Късно е!
- Ще го спрат! Веднъж вече са го сторили и ще се случи отново.
- Няма начин! Времената са били други. Земята е била млада, а магиите силни. Днес никой няма нужната сила.
- И това ли си забравил? Не помниш ли, какво го е спряло? Магията няма нищо общо. Спрели са го мъж и жена. Нямали са магически сили. Освен една...
- Освен една... Обичали са се. Може би, тогава това не е края. Може би... За нас обаче е късно...
- За нас? За нас! Не си го казвал никога преди.
- Вече няма значение... Вече нищо няма значение... Късно е! Нямаме време...
- Винаги има време! Винаги! Никога не е късно, да кажеш на някого, че го обичаш!

Стената

Огънят беше почти угаснал, но хората около него не забелязваха това. Слушаха внимателно думите на разказвача, макар всяка от тях да им беше позната. Както всяка вечер, те се бяха събирали край огньовете и слушаха Историята:
- Цар Хеп бил десетият владетел от Третата династия. Бил добър владетел, справедлив и умен, но починал млад и оставил трима сина, без да посочи кой от тях да заеме трона.
Синовете му първо решили да управляват заедно, но скоро се скарали и разделили Царството на три. Не само разделили Царството, а и постоянно враждували помежду си, харчейки за армиите си толкова много, че натрупаното с векове богатство бързо се стопило.
Армиите им обаче не ги спасили, когато пред границите на Царството пристигнали варварски племена. И в други времена варварите достигали границите на Царството, но колкото и многобройни да били, винаги бързо били прогонвани.
Този път обаче Царството било разделено, а тримата нови Царе, дори не помисляли да обединят сили и заедно да премахнат заплахата. Всеки от тях мислел, че е достатъчно силен и умен, за да се справи сам.
Първият син бил силен като скала и никога не бил побеждаван в бой. Предизвикал на двубой вожда на варварите, но онзи вместо да се бие честно, го издебнал и пронизал в гръб.
Вторият син мислел, че парите решават всичко и предложил да се откупи. Дал много злато на варварите за да си тръгнат, но те платили с част от златото на предатели, които убили владетеля си.
Третият син бил смел, но глупав. Потеглил начало на армията си срещу варварите, а те побегнали. Впуснал се той да ги преследва в полето, а те бягали и бягали, докато го вкарали в капан. Убили го, а армията останала без водач се пръснала и повече нямало кой да спре варварите.
Настанали тежки времена за народа. Варварите не завладели Царството. Нахлули, ограбили всичко ценно и отвели много хора за роби.
Върнали се отново на другата година и направили същото. Връщали се през година или две нямало спасение от тях. Бавно, но сигурно превръщали земите на Царството в пустиня.
Тогава се появил един умен и смел мъж. Обединил останалите хора, вдъхнал им кураж и заедно успели да отблъснат варварите. Това бил Цар По и с него започнала Четвъртата династия.
На другата година варварите отново се върнали. Били повече отколкото някой, някога бил виждал, но отново били отблъснати. Народът на Царството обаче дал много жертви и за да не се повтаря това, Цар По заповядал да издигнат около Царството Стената.
Много години я строили хората, но я построили и от тогава Стената ни пази от всички беди на този свят. Наложило се да разрушат всички сгради, за да използват материалите за строежа на Стената, но си струвало. Зад нея сме създали най-добрия и безопасен свят. Зад нея може да нямаме много, но никой не може да ни го отнеме. Затова всяка вечер, когато се събираме край огньовете си припомняме историята, за да си припомним отново и отново, колко благодарни трябва да сме за Стената.
- А какво е станало с варварите? - попита едно хлапе.
- Сигурно са си още там зад Стената. - отвърна разказвачът. - Грабят и убиват, живеейки като животни. Нас това не ни интересува.
-А какво друго има зад Стената? Наистина ли всичко зад нея е лошо и страшно? - не спря да пита хлапето.
- Не ни интересува! Възможно е наистина там зад Стената, да има по-хубави неща. Само че, защо са ни неща, които някой може да ни вземе? Тук сме на сигурно място, а там е лошо! Когато започнеш да разбираш, ще оцениш това.
- Ами ти ходил ли си там?
- Никой от народа ни не е излизал извън Стената от хиляда години. Стражите пазят някой да не влезе или излезе. Пазят ни е от лошия свят зад стената и от самите нас.
- Щом никой не е ходил зад Стената, как си сигурен, че тук е хубаво, а там лошо?
- Сигурен съм, дете! Всяка вечер слушаш Историята, която обяснява това. Когато пораснеш, ще разбереш!
- Да, той е още дете и не разбира! - обади се бащата на детето. - Децата са такива. Непознатото ги привлича, без да подозират, колко опасно може да бъде то.
- Дете е и въпросите му са обясними, но ти като баща трябва да му обясниш нещата. - намръщи се разказвачът. - Обръщай му повече внимание и го води по правилния път! Сега е време да спим.
Огънят угасна и хората мълчаливо си тръгнаха.
- Тате, искам някой ден да видя света зад Стената! - не спираше хлапето.
- Мълчи! - скара му се баща му. - Мълчи и не помисляй за това! Не знаеш нищо за жестокия и страшен свят отвън. През годините имало хора, които като теб искали да видят какво има зад Стената. Стражата спряла някои, но други успели да се промъкнат. Горките!
- И какво е станало с тях?
- Загинали са в жестоки мъки! Никой от тях не се е върнал обратно. Хората тук са ги забравили и никой не говори за тях, а трябва. Според мен за тях трябва да се разказва и в Историята. Така всеки, който от незнание иска да ги последва, ще знае, каква съдба го очаква.
- Но, тате, ако никой не е излизал навън, как се знае, че тези хора са загинали?
- Млъкни! Млъкни и лягай вече! Когато пораснеш, ще разбереш.
Детето не се обади повече. Опита се да заспи, но сънят не идваше. Тогава вдигна глава нагоре и се загледа в ясното небе, покрито с милиони звезди.
- Искам да съм като звезда! - прошепна детето. - Те сигурно виждат, какво има зад Стената.
После клепачите натежаха и умората го понесе в Страната на сънищата.
Събуди се от силен шум. Земята подскачаше и се тресеше, а хората тичаха и викаха, като обезумели.
- Стената! - крещеше някой, някъде наблизо.
- Стената! - викаха уплашени гласове.
- Стената я няма!
Детето скочи на крака и се втурна с другите, докато стигна мястото, където вчера се извисяваше Стената. Днес Стената я нямаше. На мястото ѝ беше останал само безредна купчина от камъни и пръст, а зад нея...
Зад нея се виждаше външния свят. Слънцето огряваше красиво зелено поле, което стигаше чак до хоризонта. Нямаше варвари, нямаше смър и старши неща.
- Не се плашете! - чу се гласът на Цар По XXVI от Четвъртата Династия. - Още днес ще започнем да строим Стената отново. Ще я построим по-висока, по-дебела и по-здрава от старата.
Само че, никой не го слушаше. Хората се прехвърляха през останките, оставаха за миг неподвижни, омагьосани от красотата на необятното поле, а после се втурваха напред, разперили ръце, сякаш искаха да полетят.
- Върнете се, глупаци! - крещеше Царят. - Нима забравихте Историята? Само зад Стената сте на сигурно място! Само зад нея, никой не може да ви отнеме малкото, което имате! Глупаци!

Да се загубиш

Един човек отишъл за първи път в голям град и се загубил. Човекът имал карта, но не му помогнала. Питал за пътя и всеки срещнат, но не попаднал на точните хора и напътствията им само го объркали повече. Накрая се отчаял и седнал на една пейка, чудейки се какво да прави.
Не измислил нищо, но скоро към него се присъединил друг човек, който също се бил загубил в големия град.
Запознали се, споделили си неволите, оплакали се един на друг и от дума на дума, разговорът им прераснал в спор. Всеки от тях се бил губил много пъти, а и знаел много места и случаи, когато хора се били загубвали. Загубването не било приятно приключение и за това и двамата били съгласни, но спорът започнал, когато решили да определят най-лошото място, където можеш да се загубиш.
- Най-лошото място да се загубиш, вече го няма за наш късмет. - казал първият. - Той се е намирал на остров Крит и в него цар Минос пращал враговете си. Те не само се губели, а и били обречени на страшна смърт, защото рано или късно Минотавърът живеещ в Лабиринта, ги откривал и изяждал.
- Е, било е страшно, но хората поне са знаели, какво ще им се случи. Освен това е било много отдавна. - не се съгласил вторият. - Днес има къде-къде по-страшни места за губене. Ето например Бермудския триъгълник. Влизаш там и изчезваш. Нямаш време дори да разбереш, че си се загубил.
- Е, прав си, че е лошо място, но и тук наблизо има такива места. Близо до нашето село има вековна гора, където никой от нашите не влиза. Влезе ли някой, повече ни го виждат.
- Зная я тази гора, ама не е най-лошото място за губене. Планините на север са много по-лоши места. Само да знаеш, колко хора са изчезнали в тях.
- Планините, та планините. Глупости! Ако внимаваш и не се отклоняваш от пътеките, все ще се справиш. Виж в пустинята на юг влезеш ли няма излизане. Там няма пътища, няма и по какво да се ориентираш, защото има само пясък и вятърът го променя всеки ден. Това е най-лошото място за губене!
Спорили двамата, спорили, но не могли да решат, кое е най-лошото място за губене. Затова решили, да попитат и някой друг. Огледали се, но вече било късно. Улиците били тъмни и пусти и нямало дори кого да попитат.
Спорът между двамата продължил, ставайки все по-яростен и шумен, докато от съседната пейка, не се чул глас:
- Я, да млъквате! Цял ден ви слушам как се оплаквате и спорите. Загубили се били! Ако си бяхте направили труда да продължите още малко, на съседната улица има станция на метрото и с него можете да отидете където поискате в този град. Ходете другаде да спорите, кое е най-лошото място за губене, а мен оставете да спя. Лабиринти, Бермудски триъгълници, гори, планини и пустини... Дрън, дрън! Там все някой може да те открие и да ти помогне. Най-лошото място, където човек може да се загуби е в самия него. Аз от тридесет години съм така и никой не може да ми помогне.

За влизането и излизането

На една далечно място, през девет планини в десета, преди много години живяло едно малко племе. Живеело тихо и спокойно без да се вълнува от събитията разтърсващи околния свят.
Живеело си племето спокойно, но един ден спокойните времена завършили. Светът се бил разделил на две части, другите племена се били събрали в съюзи, готови да унищожат и себе си, за да навредят на другите.
Дошло време, когато племето трябвало да избере към кой от двата враждуващи съюза да се присъедини. Трябвало да направи избор или всеки ден да трепери за бъдещето си, зависимо от капризите и политиката на своите съседи.
Събрали се хората от племето и дълго умували. Всеки от двата съюза имал своите плюсове и минуси. Присъединяването към някой от тях, можело да бъде и добро и лошо.
Дълго умували хората от племето, но нищо не решили. Само се изпокарали и самите те се разделили на два лагера, които не можели дори да се гледат спокойно. Накрая решили да се допитат до най-стария човек в племето.
Старецът бил живял много години и бил свидетел на добри и лоши времена. Живеел уединено, но всеки пък когато някой имал голям проблем, отивал при него, знаейки че ще получи добър съвет.
Отишли хората при стареца и го запитали към кой от двата съюза на племена да се присъединят. Старецът навел глава и дълго мислил.
- Не мога да ви кажа, към кой съюз да се присъедините. - рекъл накрая старецът. - Дори да можех, нямаше да го направя, защото моите години изтичат, а последствията от това решение ще са за вашите деца и внуци. Вие трябва да направите избора.
Преди да решите обаче погледнете гледката, която се вижда от тук. Блатото е красиво през пролетта, както и върховете на планината зад него.
Има съюзи като блатото. В тях лесно се влиза, но никой никога не излиза жив. Има съюзи и като планината. Трудно някой достига го върховете ѝ, но изкачи ли ги разбира, че си е струвало.
Старецът замълчал за кратко, а след това се усмихнал.
- Има всякакви съюзи, но ако бях млад, бих избрал друго. Погледнете небето. Погледнете птиците. Те не са в съюз нито с блатото, нито с планината, а това не им пречи да живеят свободно и добре.

Посещението

- Планета 3378 А4. - докладва бордовия компютър. - Ако трябва да съм точен, това е №1257 в Списъка на откритите планети, върху които има вероятност за зараждане и развитие на разум. Предварително изчислената вероятност е 0.0075, но данните от сондите са много обнадеждаващи. Условията на планетата са толкова близки до земните, че няма да имате нужда от никакви предпазни средства. Е, поне там където сме се приземили. Около Екватора тук, климатът е прекалено суров за разумен живот. Има огромна сеизмична и вулканична активност, а температурите достигат до 70 градуса по Целзий на обяд. Освен това на практика вода там няма, а знаем, че без нея шансовете могат да оцелеят само примитивни организми. На около 35 градуса широчина обаче нещата рязко се променят. Сондите отчитат невероятно разнообразие от растителни и животински видове и идеални условия за разумен живот. Зная, че не е моя работа, но съм сигурен, че това ще бъде първата планета, на която ще срещнем Разум. Подготвил съм ви инструкциите за Първи контакт и ще ви помоля, да ги прочетете отново, преди да излезете навън.
- Няма нужда! - отсече Боб.- Всеки астронавт знае Инструкциите наизуст още от първия си ден в Академията. Обаче преди да слезем бих искал да зная нещо. Кажи ми, многознайко, къде е този Разум, за който говориш? Не засякохме никаква необичайна активност, тук няма никаква инфраструктура, строежи или каквито и да било, което да може да се приеме, като резултат от целенасочена дейност. Ако го има този Разум, къде е и защо не виждаме следите му?
- Боб е прав! - обади се Рос. - Една развита цивилизация се нуждае от енергия и следите винаги личат дори от светлинни години разстояние. Тук освен природната активност около Екватора, няма никакви енергийни следи в настоящето или дори такива от миналото. Продължаваш ли да твърдиш, че тук има някакви шансове за наличие на Разум?
- Не зная! Вие сте всезнайковците! - обиди се компютърът. - Трябва да призная, че не откривам стандартни следи, но нещо ме кара да вярвам, че не греша. Вие го наричате интуиция.
- Ха-ха-ха! - засмя се Боб. - За първи път виждам бордови компютър, който има интуиция. Да очаквал ли след някой друг ден да се обясниш в любов на...
Мощен удар разтърси кораба, а след него пода под краката им продължи да се люлее около две минути.
- Няма нищо страшно! Няма и поражения. Всички системи работят нормално. Причината за труса е пик на активността в зоната около екватора. При тези условия там най-вероятно това се случва често, но с много по-малка сила от това, което усетихте. Няма опасност за мисията ви.
- Е, успокои ме! - засмя се Рос. - Щеше ми се само, ти вместо мен да излезеш навън. Готов ли си Боб?
- Да! Първото излизане ще е кратко. Ще държим постоянен зрителен контакт и се прибираме след половин час. Няма да слагаме скафандрите, но си провери кислородната маска и парализиращата пушка. Не се знае, какво може да се случи.
Навън сякаш беше късна земна пролет. Лъчите на централната планета припичаха приятно и непознатите растения бяха отрупани с прекрасни цветове. Въздухът беше пропит с непознати, но приятни и както показваха анализите безвредни аромати. Ята насекоми прилични на пеперуди се носеха безшумно над цветовете, а в клоните се чуваха звуците на хиляди летящи твари. Пред краката им незнайно откъде се появи дребно същество с размерите на заек, огледа ги, подуши ги и после забравило за тях, започна да гризе листата на близкия храст. Нито то, нито насекомите или птиците изпитваха страх от тях. Повечето дори не ги забелязваха, залисани в ежедневните си занимания.
Изкачиха се на близкия хълм и останаха очаровани от гледката. Докъдето погледът им стигаше се редуваха хълмове покрити със зеленина. Някъде далеч на юг небето беше алено червено, като в красив земен залез.
- Не виждам комитетът по посрещането. - засмя се Боб.
- Няма шанс да има такъв. Дори да са слаборазвити, щяхме да засечем всяка разумна дейност още от орбита. Няма и смисъл да обикаляме и седим дълго тук. Навсякъде е едно и също и най-разумното същество е може би братовчед на „заека“, който видяхме. Може би някой ден и тук ще се зароди Разум, но нас отдавна няма да ни има.
- Странно! Планетата е много по-стара от Земята. Много, много по-стара. Имала е достатъчно време и условия. Според мен обаче е поредното разочарование – номер 1257. Трябва да приемем, че подходящите условия не са достатъчно условие за Разума. Хайде да се връщаме!
В този миг земята отново се разтърси и ята „птици“ с тревожни писъци изпълниха небето. Само че, те не гледаха нагоре. Гледаха на юг, където в алено червеното небе се извисиха два по-светли стълба, достигайки почти до небето. Променяха формата си всеки миг в такт с люлеенето на земята под краката им.
- Ха! - засмя се Рой. - Стълбът отляво прилича на профила на чичо Джак.
- Онзи дето още не си виждал ли? - ухили се Боб. - Хайде да тръгваме. Очевидно прогнозата, че тези катаклизми са рядкост е поредната грешка на скапания компютър.

Корабът бързо се отдалечаваше и малката планета №1257 вече се беше превърнала в една от многото точки върху екрана на радара. Роб и Боб, вече бяха в капсулите за хибернация, нехаещи за всякакви проблеми, но бордовия компютър не спираше с изчисленията.
- Не може да бъркам! Там трябваше да има разум! Вярвам на интуицията си. Търси, търси, търси! Задължително трябва да има необичайни енергийни следи от минала или настояща дейност. До дявалите! Трябва, но няма! Освен областта около екватора, където разумен живот няма шансове да оцелее, няма нищо. Нищо...

На планетата 3378 А4 трусовете не преставаха. Екваторът и се бе превърнал в огромен огнен пръстен, пулсиращ в бесен ритъм.
- И тези си тръгнаха! Някъде грешим, но къде? От милиард години правим всичко възможно, братя по разум да ни открият, а още нямаме контакт. Идват, оглеждат и си тръгват. Дори не приближават до нас или пък просто не ни забелязват. Къде грешим? Къде...