Стръв за рибки

Февруари е. Реката е замръзнала, но студът не плаши местните рибари. Прибирам се от сутрешната си разходка и виждам един от тях да замята въдицата. Обикновено ги подминавам, но този път, макар и непознатq рибарят ми маха за поздрав.
Решавам и аз да съм учтив.
– На какво кълве? – питам.
– На хляб – вика той. – Замесвам половинка хляб с три супени лъжици популизъм и една патриотарство и рибките се скъсват да кълват. Даже канят роднини и приятели на кукичката.
Тръгвам си, но се чудя. Това от прословутите рибарски лъжи ли е или пък...
Мдаааа... Сигурно човекът ме лъже за точното съотношение на добавките...

За копането

Събота е и слънцето грее примамливо през прозореца. Навън обаче леденият вятър се носи от единия до другия край на града, напомняйки, че вече скоро ще падне и първия сняг.

Минавам покрай обновената градинка до автогарата. Уж е готова, но дори в почивните дни тук се мотаят десетина човека в работни дрехи. Някои пият кафе или бира, други бутат празни колички или замислено се подпират на лопатите. Уж е готово, но мястото изглежда някак празно, неугледно и недовършено.

Така си мисля аз, а впечатлението ми се потвърждава от две момичета с грейки и големи раници. Сигурно убиват времето, докато тръгне автобусът им за някъде другаде:

– Защо още копаят тук? Нали копаха преди месец? – пита едното.

Въпросите не са конкретно към някого. Дори не са въпроси, а по-скоро констатация. Момичето не чака отговор.

Не очаква отговор, но получава. Възрастен мъж, вдигнал яката на якето, за да се предпази от студения вятър, измърморва:

– Копаят още, защото закопаха тук половин милион.

Мъжът отминава, а момичетата започват да се смеят.

– Е, щом е за половин милион, значи има смисъл. Дали ще ни разрешат и ние да покопаем малко, докато дойде автобуса?

Момичетата се смеят, а аз отминавам. Имам да пазарувам, а после искам да се прибера на топло, далеч от ледения вятър. Смешно ми е, макар че всъщност би трябвало да ми е тъжно. Момичетата си тръгват, а аз живея тук.

Тъжно е, но пък и ми е смешно. Както обича да казва бившият и настоящ кмет: Повечето хора харесват...

Изборът на хана

Сред степите на изток, преди много години живеело една малко племе. Дълги години начело на племето бил стар и уважаван Хан. Хората го обичали и уважавали, не само защото бил смел воин и мъдър владетел. Знаели, че каквато и беда да ги сполети, старият Хан ще успее да направи най-доброто за да съхрани племето и всеки негов член.

Племето влизало в битки с други племена, влизала в съюзи или ги разваляло, било победител или победено, но за разлика от много други племена оцелявало и ставало по-силно.

Времето обаче е жестоко и годините вече започнали да тежат на стария Хан. Вече нямал сили да продължи да води племето. Тялото му слабеело от ден на ден, а и разумът вече не бил предишният.

Разбрал Ханът, че е време да посочи заместник. Имал четирима сина и един от тях трябвало да посочи. Познавал ги добре и можел посочи наследника си веднага, но избрал друг начин.

Един ден Ханът събрал цялото племе пред шатрата си. Казал на хората, че това е последният ден, когато е техен владетел. Новият хан щял да бъде един от синовете му, но преди да посочи избрания, искал да ги подложи на едно последно изпитание.

Ханът наредил да извадят от шатрата му едно огромно огледало със златна рамка. То било дар от владетелят на царство, което било велико преди години. Владетелите му мислили, че са потомци на Боговете, но никой Бог не им помогнал, когато царството им загинало.

Огледалото винаги стояло до трона на Хана, макар че никой не знаел, защо го пази. Винаги било покрито и дори Ханът никого не се бил оглеждал в него.

– Синове мои, вече сте мъже и един от вас ще има честа да води племето ни. Елате тук! – повикал Ханът синовете си. – През годините съм ви научил на много неща. Подлагал съм ви и на изпитания, почти всеки ден. Вие научихте много и се правихте с всички изпитания, но племето може да има само един Хан. Преди да обявя името му, ще ви помоля за нещо. Погледнете се в това огледало и кажете, какво виждате.

– Виждам смел и силен воин! – пристъпил първият син. – Виждам велик пълководец, който печели всяка битка.

– Виждам умен и добър човек. – казал вторият син. – Виждам владетел, който винаги би избрал правилният път.

– Виждам, себе си. – пристъпил към огледалото третия син. – Виждам владетел, който знае слабостите си и може да ги превърне в сила.

– А, аз виждам хората. – казал четвъртия син. – Виждам хората, които са ме направили това, което съм.

Старият хан се приближил до огледалото, погледнал и той в него и се засмял, подавайки жезъла на ханската власт на четвъртия си син.

– А аз виждам хората, с които ще градиш бъдещето на племето.

Папагалите

Един ден сред зелените лиани на дивата джунгла се срещнали два папагала.

– Добър ден! – казал единият.

– Добро утро! – отвърнал другият. – Лека нощ! Пожар! Пепо е добър папагал!

– Коко е добро момче! – подел първият. – Добро утро! Лека нощ! Пожар! Млъкни бе, идиот!

– Млъкни бе, идиот! Пепо пее песен. Добър ден! – включил се в диалога и вторият папагал.

И така от дума на дума, между папагалите започнал спор. Всеки привеждал като доводи всички думички, които някога бил чувал и дори такива, каквито никога не бил чувал. Всеки от тях рецитирал стотици цитати в своя подкрепа.

Диалогът им продължил дълго, защото папагалите били надарени. Първият знаел всички речи на дългогодишен африкански диктатор от далечното минало, а вторият бил гледал тринадесет пъти всички серии на „Междузвездни войни“.

След като минали две седмици обаче, дори папагалите усетили, че се повтарят. На всичко отгоре, всеки от тях започвал да използва и цитатите на другия. Бил ги научил наизуст и вече никой не знаел, кое е негов цитат и кое чужд.

– Хей! Това е моя реплика! – крещял първият папагал. – Силата да бъде с теб!

– Силата да бъде с теб! – отвръщал вторият. – Това си е моя реплика!

Минала още седмица, но накрая папагалите решили, че щом репликите им са общи, няма смисъл да спорят.

– Постигнахме съгласие! – въздъхнал първият.

– Съгласие постигнахме! – не останал назад вторият. – Пепо е добър папагал. Добро утро! Лека нощ! Пожар!

– Добър ден! Пожар! Съгласие! Ама за какво сме съгласни? Коко е добро момче!

Спорът избухнал с нова сила. Изясняването на въпросът за какво са постигнали съгласие отнело повече време. Този път всеки от папагалите включил нови източници на цитати. Първият избрал книгите на известен философ, а вторият тези на популярен телевизионен проповедник, вярващ, че говори насън с извънземни.

Минал цял месец, но папагалите не спирали да спорят. Когато източниците им на цитати се изчерпвали, те намирали нови и нови. След това с удвоени сили продължавали да спорят и спорят.

Един ден, покрай тях преминала една маймуна. Заслушала се и се засмяла.

– Вие чувате ли какво говорите? – попитала ги маймуната. – Няма смисъл в нито едно ваше изречение.

– Млъкни бе идиот! – ядосал се първият папагал. – Коко е добро момче! Силата да бъде с теб! Лека нощ! Добро утро!

– Млъкни бе идиот! – включил се и вторият. – Пепо е добър! С теб да бъде Силата! Лека нощ! Добро утро! Пожар!

След това двата папагала продължили диалогът си. Нямали излишно време, за да обръщат внимание на някаква си маймуна, която не била гледала дори един епизод на „Междузвездни войни“.

Цената на съветите

При един известен в цял свят мъдрец постъпил нов ученик. Мъдрецът бил известен в целият свят и фактът, че бил избран да бъде обучаван, изпълвал младият човек с гордост. Само че, още през първата седмица се случило нещо, което го учудило и разколебало.

При мъдрецът дошли за съвет двама владетели, които имали спор помежду си. Мъдрецът им предложил да влязат заедно, но владетелите отказали.

Влязъл първият владетел, а слугите му донесли много и скъпи дарове. Изброил какви дарове е донесъл, похвалил качествата и огромната цена, която бил платил за тях, а след това задал въпросите си. Разказал за спора, както той го виждал и поискал мъдрецът да отсъди, кой от двамата владетели бил прав.

– Аз не съм съдия – отвърнал мъдрецът. – Мога да кажа само личното си мнение. Мисля си, че цената на поднесените дарове много ясно показва на чия страна е правото.

Владетелят благодарил и си тръгнал радостен.

След това влязъл вторият владетел. Слугите му донесли много и скъпи дарове. Изброил какви дарове е донесъл, похвалил качествата и огромната цена, която бил платил за тях, а след това задал въпросите си. Разказал за спора, както той го виждал и поискал мъдрецът да отсъди, кой от двамата владетели бил прав.

– Аз не съм съдия – отвърнал мъдрецът. – Мога да кажа само личното си мнение. Мисля си, че цената на поднесените дарове много ясно показва на чия страна е правото.

Вторият владетел също благодарил и си тръгнал доволен от чутото.

– Не е честно, учителю! – събрал смелост и се обадил новият ученик. – Казват, че си най-мъдрият от мъдрите, а взе даровете на тези хора, а те не получиха нищо в замяна.

– Не си прав, млади момко – засмял се учителят. – Ако те бяха дошли за съвет, щяха да го получат без да искам нищо в замяна. Обаче и двамата дойдоха тук, не за да получат съвет. Изрекох думи, които не означават нищо, но те чуха това, което искаха. Каквото и да бях казал, те пак щяха да чуят това, за което бяха донесли даровете.

– Хм... – замислил се ученикът. – Все пак мисля, че направи грешка.

– Грешка ли? – ядосал се учителят. – Тук си едва от седмица, а вече ме критикуваш. Какво според теб, трябваше да им отвърна?

– О, грешката не е в отговорът, учителю! – навел глава ученикът. – Грешката е, че трябваше да им поискаш още дарове. Щом някой вярва, цената на даровете определя на чия страна е правото, не е грешка да вдигнеш тази цена до небето. Ако я плати, ще е получил съветът, който му е нужен, дори да не успее да го разбере.

Съд

В една стара гора, от дълги години цар бил стар Лъв. Един ден на гости на царят на гората, дошъл негов братовчед от далечна страна.

Домакинът го приел с радост. Поговорили за миналото, за роднините и за хиляди други неща, разходили по горските пътеки, а накрая госта бил поканен да присъства на ежедневния горски съд.

На поляната пред пещерата на Лъва се били събрали всички горски животни. Всеки, който имал проблем или бил забелязал нередност, изчаквал търпеливо реда си и получавал правосъдие.

Пръв от всички взел думата Вълкът:

– Може да не е важно, но на идване видях, че всички цветя по поляните са увехнали. Листата на дърветата пък са започнали да пожълтяват. Вярно, че е есен, но нещо ме кара да мисля, че има и друга причина. Някой трябва да е виновен за това.

– Заекът е виновен! – извикали всички животни в глас.

– Какво ще кажеш в своя защита? – попитал Заека Царят Лъв.

– Ами...

– Виновен! – отсъдил Лъвът.

– Хайде да го изядем! – скочил братовчед му.

– Изчакай малко, де! Още заседанието не е приключило.

Мечката също имало какво да каже:

– От два дни не мога да спя и не зная защо...

– Заекът е виновен! – в един глас извикали животните.

– Виновен! – била присъдата.

– А сега да го изядем! – зарадвал се братовчедът.

– Казах ти да изчакаш! После ще ти обясня защо. – отвърнал Царят Лъв.

– Някой е скрил всички жълъди. – оплакал се Глиганът.

– Заекът е виновен!

– Виновен! – присъдил Лъвът.

В този миг братовчед му скочил напред изял Заека.

– Наистина е виновен. – изръмжал, облизвайки се. – По вкуса ги познавам аз виновните.

Никой обаче не проронил и звук. Всички животни мълчали и го гледали с упрек, а Царят Лъв бил почервенял от ярост.

– Глупак! Престани да се хилиш! Зная, че не си от най-умните, но дори не подозираш, какви проблеми ми създаде. От години управлявам тази гора и винаги съм знаел какво да направя, а сега не зная. Кажи ми, глупако, откъде ще намеря друг виновен за утрешният съд? Как да намеря някой, който да е виновен за всичко и на всеки? Да не мислиш, че лесно се намират желаещи за тази роля? Искаш ли ти да заемеш мястото на Заека утре? Искаш ли, а?

Виновникът

В едно царство накрай света от години вилнеел страшен разбойник. Разбойникът бил ограбил и убил много хора, като не жалел дори и децата. Грабел и убивал не защото нямал, а защото му харесвало. Грабел, убивал и се смеел на ужаса в очите на жертвите си.

Само че, един ден на разбойничеството му дошъл края. Заловили го и го изправили пред най-уважавания съдия в царството.

Изслушал съдията обвиненията, запознал се с доказателствата и накрая взел думата и адвокатът на разбойника:

– Обвиненията са справедливи, доказателствата са си доказателства, но искам да разгледаме нещата и от друга гледна точка – започнал адвокатът. – Искам да помислите, дали цялата вина е само на обвиняемия? Не са ли виновни и родителите му, които са го отгледали и са допуснали да се превърне в чудовище? Не са ли виновни и учителите му, които не са го научили, кое е добро и кое лошо? Не са ли виновни и приятелите му, които са го оставили, да избере този път? Моля уважаемият съд да помисли за това и да го вземе в предвид при определяне на тежестта на присъдата.

Съдията слушал внимателно адвокатът, а когато той приключил се усмихнал тъжно и казал:

– Сигурно не знаете, кой точно е човекът, който съдим днес? Е, той е мой брат. Дали родителите ни са виновни, че се е превърнал в звяр? Не зная, но те възпитаваха еднакво и мен и него. Учителите ни бяха едни и същи, а и приятелите ни бяха общи. Може би и аз съм виновен, че е избрал този път? Не зная... Зная само, че в този живот, всеки е отговорен за пътя, който избира, а в този съд всеки отговаря за своите дела.

Път

Преди много години, зад девет планини в десета имало едно едно царство. Царството било голямо и силно, а Царете му мислели, че всичко на този свят е създадено само за да им служи.

Царството граничело с друго, което било малко и слабо, но пък през него минавал важен път. Това не било дори истински път, защото в по-голямата си част представлявал тесни каменисти пътеки, край които безмилостни разбойници дебнели за плячка. Пътят минавал през пустиня, в която пясъците го затрупвали всеки ден, през реки, които нямали брод и планински проходи, в които и лятно време снегът не се топял. Въпреки това обаче ден и нощ кервани с търговци минавали по този път, карайки стоката си към пазарите на много царства.

Това дразнело Царят на голямото царство и един ден той решил, да промени нещата. Наредил да построят нов път в неговото царство. Път, който да бъде прав, като стрела, удобен и сигурен.

Пътят бил построен бързо и нямало друг като него никъде другаде на земята. Бил широк, удобен и прав от хоризонт до хоризонт, но...

Пътят бил прекрасен, но много малко хора го използвали. По него минавали месни хора, но керваните с търговците продължавали да използват стария път. Затова Царят наредил да поканят водачите на керваните. Лично ги развел и им показал всички удобства, които имал новия път.

– Чудесно! Превъзходно! Впечатляващо! – похвалили го гостите.

– Благодаря! – зарадвал се Царят. – Надявам се, че след като видяхте новия път, вече ще минавате с керваните само по него.

– О, не! – поклатили глава търговците. – Хубав е, но не е нашия път. За нас път е нещо, което започва там, откъдето ние ръгваме и завършва там, където ние искаме да отидем.

Как трябва

На трона на едно малко царство се възкачил нов Цар и още на следващия ден започнал да променя закон след закон.

Законите в царството били променяни и преди това хиляди пъти от хиляди царе, но този път хората настръхнали и започнали да протестират. Протестирали и с право. Как да не протестират против такива закони:

Забранявам всякакви разисквания за състоянието на царството!

Забранявам всякакви планове и мисли за бъдещето!

Забранявам всякакви критики срещу каквото и да е в настоящето!

– Не може така! - възмущавали се хората в царството. – Този нов цар иска да ни отнеме свободата. Може да нямаме много, но ако загубим свободата си, няма да имаме нищо.

Възмущавали се хората и дори взели да се бунтуват.

– Не може така! – рекли на Царя старите царски съветници. – Законите не трябва да се пишат така!

– А как? – попитал новият Цар.

– Ето така! – усмихнали се съветниците.

На другият ден Царят отменил всички издадени закони и обнародвал три нови:

Грижата и отговорността за настоящето и бъдещето на всеки поданик на царството е единствено на Царя.

Царят, жертвайки цялото си време, се ангажира да мисли за всичко, да планира и анализира всичко вместо своите поданици.

Всеки, който попречи по какъвто и да е начин на Царя да изпълнява благородните задачи възложени му в предишните два закона или оспори действията му, се наказва със смърт.

Още същия ден хората се успокоили и животът в малкото царство потекъл, както преди...

Магаретата

Един човек имал едно магаре и нищо друго. Много хора, обаче нямат и магарета, та човекът бил доволен. Пазарил се с магарето си да вади вода на един долап и печелел достатъчно не само за хляба, а за всичко, от което се нуждаел.

Всъщност магарето вършело цялата работа. Вършело я старателно, без да прави номера. Вършело я единствено срещу торбата с овес, която получавало вечер, когато свършело работа.

Обаче един ден човекът решил, че дава много овес на магарето си. Вярно, че го купувал с парите изкарани от дългоушкото, но разходите му се виждали много. Затова мислил, мислил и решил да намали дажбата на магарето.

Магарето не казало нищо. Продължило да работи с намалената дажба и след седмица човекът решил, че може да намали още дажбата му.

Решил човекът и намалил дажбата, а след седмица я намалил отново. След още седмица пак я намалил. И пак, и пак, и пак докато накрая престанал съвсем да храни магарето.

Магарето продължавало да работи. Само че, работело все по бавно и бавно, отслабвало и отслабвало, докато един ден го намерили умряло.

Тук приказката, която знаете свършва, обаче всъщност имало продължение. Човекът купил друго магаре. Бил се вече научил, че не трябва да намалява храната му и не го правил. Само че, понеже му се искало да печели повече, започнал всеки ден да увеличава времето, през което магарето работело.

Увеличавал времето с минута, две, после с час и още час, а магарето работело и работело. Вярно, че често вечер нямало сили дори да яде. Вярно, че дори и сутрин едва движело краката си, но работело, защото така било научено.

Един ден обаче, докато работело, краката му се подкосили, паднало и не станало повече.

Тук приказката свършва, но магарета винаги ще има. Ще има и хора, които ще търсят начини да изкарат повече от труда им. За съжаление и хората често влизат в ролята на магаретата.

Какво да се прави. Светът е такъв и винаги ще е същия. Хората и магаретата също няма да се променят, а аз не съм изключение.

Зная, че съм магаре, обаче лошото е, че остарявам и вече „долапа“ започва да ми тежи. Напоследък все по-често се чудя, дали да не го сменя. Зная, че магаретата са много, а „долапите“ малко, съм го правил и друг път. Не е страшно, но ме спира това, че не съм убеден в смисъла. И да смениш един „долап“ с друг, пак си оставаш „магаре“.

Плановете

Имало едно време един човек, който вярвал, че е добър и прави само добро. Вярвал човекът, че е добър и може би наистина бил такъв, защото цял живот правел само това, което хората от векове казвали, че е добро и редно.

Живеел човекът и правел добро след добро. Правел добро, защото вярвал, че така е редно и се чувствал добре от това. Правел добро, защото вярвал, че делата на добрите хора променят света. Вярвал, че с правенето на добро светът щял да стане наистина добър някой ден. Вярвал, че ако добрите хора правят добрини, злото няма шанс да оцелее.

Човекът правил добро след добро, а и не бил сам. Познавал стотици и хиляди добри хора, които също правели добро след добро. Правели добро, защото се чувствали добре от това. Правели добро, защото вярвали, че добрите дела на добрите хора ще променят света към добро. Правили добро, защото вярвали, че ако добрите хора правят добри дела, злото няма шанс да оцелее дълго.

Минали години и човекът остарял. Бил направил много добри дела и бил доволен от това, но един ден седнал, спомнил си миналото, оценил настоящето и с изненада установил, че светът не бил станал по-добро място.

Зачудил се човекът и дълго търсил причината, но не я открил. Питал и други добри хора, но и те не знаели. Тогава след дълго колебание, човекът се решил да попита един наистина лош човек. След като добрите не знаели, може би причината била известна на лошите хора.

– Виж какво – казал човекът. – Цял живот правя добро след добро. Правя добро, защото вярвам, че добрите хора и добрите дела правят света по-добър. Правя добро, защото вярвам, че ако добрите хора правят добри дела, злото няма шанс да оцелее. Правя добри дела от младини, но светът не е станал по-добър. Знаеш ли защо е така?

– О, не ме занимавай с глупости! – отвърнал лошият човек. – Зает съм и не ми е до това.

– С какво си зает? – попитал добрият. – Сигурно правиш лоши дела. Трябва да си много усърден, за да насмогнеш на милиардите добри хора, които правят всеки ден добри дела.

– Глупости! – засмял се лошият. – Дори да не спя, пак не мога да насмогна с правенето на лоши дела. Пък и правенето на лоши дела е загуба на време. Всички ги виждат и търчат да ги оправят.

– Ами тогава с какво си зает?

– Не се ли сещаш, глупчо? Добрите хора правят дела, защото вярват, че така светът ще стане по-добър. Вярват, че това което правят е добро, защото така са учени и някой им го е казал. Замислял ли си се, кой определя правилата за това, кое е добро дело? Замислял ли си се, кой прави плановете по които се променя света. Откакто свят светува, добрите хора правят дела, за да променят света, но лошите правят плановете и наистина го променят.

Контрол

Имало едно време един човек, който искал да контролира всичко на този свят. Човекът искал да контролира всичко и всички на този свят, но само желание не било достатъчно. Нужно било и много време и енергия и човекът не пестял силите си. Само че, колкото и да се стараел, все не успявал.

Човекът обаче не се отчайвал. Правел план след план, изпълнявал ги стриктно и всеки ден нещата, които контролирал ставали все повече.

Минали години и нещата, които контролирал станали толкова много, че хората започнали да твърдят, че човекът контролира целия свят.

Хората вярвали, че всичко на този свят става по неговата воля и наистина изглеждало така, но човекът знаел, че това не е вярно. Всеки ден разширявал контрола си, но всяко ново нещо, което започвал да контролира разкривало поредица други, които не били под негов контрол. Времето вече не му стигало, макар че дори не спял.

Един ден, докато кроял поредните планове, човекът видял на стената паяжина и малко паяче в нея.

– Ха-ха-ха! – засмял се човекът. – Какво малко нещастно същество! Опитва се да плете мрежи, да крои планове и да контролира света, но мрежата му винаги ще е не по-голяма от ъгъла на стаята. Никога няма да контролира дори една милиардна част от нещата, които контролирам аз. Никога няма да контролира света.

– Прав си! – отвърнало паячето. – Нещастно съм, но не защото не мога да контролирам света. Нещастно съм, защото съм роб на паяжината ми. Грижа се за нея, не за да контролирам някого или нещо, а защото от нея зависи живота ми.

Паячето въздъхнало и тръгнало към най-тъмния ъгъл, но внезапно се спряло.

– О! Току що разбрах, че бъркам. Не съм толкова нещастно, колкото си мислех. Аз съм зависимо само от своята мрежа и нямам друг избор. Ти си роб на всички неща, за които твърдиш, че контролираш и го правиш по своя воля.

Птиците

– О, я стига! Орелът това, Орелът онова... – изкудкудяка Кокошката. – Не разбирам, защо го хвалят толкова. Откакто свят светува, все някой ме изкарва втора категория птица. Вярно, че Орелът лети малко по-високо от мен, ама я да му орежат крилата като моите, пък тогава да го видим. Да видим, колко ще лети и колко струва. По-красива съм от него, пък и той снася яйца от дъжд на вятър, а аз всеки ден.

– Права си! Светът е несправедлив и не само Орела е незаслужено възхваляван! – съгласи се Патицата. – Виж Славея! Пеел бил хубаво? За хубаво не зная, защото всеки вкус е различен, но нека и на него му вървят зад опашката двайсетина патета като моите, пък да видим тогава, дали ще му е до пеене.

– Права си! – въздъхна Кокошката. – Днес е пълно с фалшиви герои. Чудно ми е, слепи ли са хората, че продължават да ги ценят?

– Е, не всички хора са глупави! – възрази Патицата. – Нашият стопанин например е от умните. Знае кои са наистина ценните птици и се грижи за нас. То и повечето от другите хора разбират нещата. Не познавам никой, който гледа в двора си орел или разчита на яйца от славей. Вчера ми попадна и един стар вестник с цените от борсата. Борсата е място, в което хората оценяват само наистина ценните за тях неща. Имаше само кокошки там и патици, а цената на яйцата се вдигала всеки месец.

– Така е, ценят ни! – съгласи се Кокошката. – Обаче все си мисля, че не е достатъчно.

– Не разбирате нищо! - изчурулика Врабецът от покрива. – Всичко идва от летенето. Една птица е птица, когато може да лети! Вижте мен!

– Аз пък мога да плувам! – наежи се Патицата. – Плуването е много
по-важно и сложно от летенето!

– Не му се връзвай! – успокои я Кокошката. – Той като може да лети, да не е прокопсал?

– Права си! – съгласи се Патицата. – От едно умение има смисъл, само ако имаш някаква полза.

– Има полза от летенето! – не се предаде Врабецът. – Ако поискам, мога лесно да отида в съседния двор. Мога дори да прелетя до реката за минута или до нивите край селото, където расте най-вкусният ечемик.

– То и аз мога да отида до там! – присмя му се Кокошката. – Защо обаче не отлетиш далеч на юг, като лястовичките например?

– Защото няма смисъл! – отвърна Врабецът. – Летял съм над цялото село, а дори веднъж отлетях до града. Обаче навсякъде е еднакво. За какво ми е да бия път до края на света, щом тук има всичко, което ми е нужно?

– За това говорех! – засмя се Патицата и поведе патетата към реката. – Днес е пълно с фалшиви герои. Крила имали и летели. Дрън, дрън! Важното е не да летиш, а да имаш всичко, което ти е нужно. Ако орежеш на един орел крилата, той ще е просто един грозник, който дори не може да плува.

Кучетата си лаят

На края на света имало една малко селце. Селцето било съвсем обикновено, но край него имало важен път, по който често минавали кервани с търговци. Търговците били много, а където има търговски кервани, там винаги има и банди от разбойници.

Разбойниците често нападали и ограбвали керваните. Никой не можел да ги спре, а и никой не се опитвал. Плащали си разбойниците на царската стража и тя си затваряла очите. Затваряли си стражите очите и когато разбойниците ограбвали керваните и когато натоварени с откраднатото минавали през селцето, на път за тайното място, където делели и криели ограбеното.

Стражите си затваряли очите, а и хората в селцето също се правели, че не виждат нищо. Не виждали и не чували нищо, макар че селските кучета се скъсвали да лаят ден и нощ.

Лаели си кучетата, лаели, но разбойниците не им обръщали внимание. Минавали дори посред бял ден през селцето, без да обръщат внимание на лаещите кучета.

Разбойниците не обръщали внимание на кучетата, не се интересували от хората в селото и не се страхували от стражите, но щом напуснели селото, страх изпълвал сърцата им.

Пътят им преминавал през стара вековна гора, където живеела голяма вълча глутница, която не допускала хора в своите владения и често нападала разбойниците.

Страхували се разбойниците от вълците и щом чуели вълчия вой, косата им настръхвала и бягали, колкото сили имали.

Един ден едно от селските кучета се загубило в гората и срещнало вълк от глутницата.

– Здравей, братовчеде! – поздравило плахо кучето. – Добре, че те срещнах, защото отдавна искам да те попитам нещо.

– Питай направо и не ми губи времето! – озъбил се вълкът.

– Отдавна се питам, братовчеде, защо разбойниците не се страхуват от кучешкия лай, а треперят от вълчия вой. Дали пък и ние кучетата не трябва да започнем да вием?

– Глупак! - изръмжал вълкът. – Причината не е дали лаеш или виеш! Причината е, че когато вие кучетата лаете, всяко лае за себе си. Едно лаещо куче е просто едно куче. Лаете и с това си оставате. Когато обаче един вълк вие, той вика другарите си за общи действия. Не от воя ни се страхуват разбойниците, а от от глутницата, която винаги действа заедно.

Звездите и светлината

В една царство накрай света, преди много години на на трона се възкачил един млад Цар.

Млад бил Царят, но амбициозен и искал да се нареди сред най-великите владетели в света, но скоро бил разочарован и обезверен. Каквото и да правел, другите владетели не му обръщали внимание, а повечето от тях дори не помнели името му.

Царят не знаел какво да прави, за да промени нещата и решил да се допита до най-стария човек в царството. Старецът живеел високо в планината, но всеки ден много хора извървявали дългия и труден път до дома му, за да поискат от него съвет.

Отишъл и Царят при стареца и го помолил за съвет:

– Никой не ми обръща внимание! – оплакал се Царят. – Искам да зная, какво трябва да направя, за да изгрее името ми, както Слънцето и звездите в небето.

– На небето има много звезди и планети. – усмихнал се старецът. – Някои от тях, като Слънцето светят със собствена светлина. Ако си като него, не е нужно да правиш нищо. Планетите пък са тъмни и студени, но гледайки ги, ни се струва, че светят. Те не светят, а отразяват светлината на истинските звезди. Можеш да бъдеш и ти като тях, но помни, че ако се приближиш прекалено много към истинска гореща звезда, ще изгориш. Ако пък си твърде далече, светлината ѝ няма да е достатъчна. Моя съвет е, да потърсиш светлината, която излъчват хората в твоето царство. Ако я отразиш и насочиш в правилната посока, името ти ще грее редом до това на великите владетели.

– Глупости говориш, старче! – ядосал се Царят. – Искам в моето царство и в целия свят, само аз да съм ярка звезда! Ако е нужно, ще открадна светлината на всички звезди и хора!

– Е, ти знаеш по-добре! - отвърнал старецът. – Има и такива звезди на небето. Те събират светлината на всички звезди, близки и далечни. Около тях винаги е светло, но самите те си остават завинаги черни.

Талантите

Един Цар много обичал да ходи на лов. Едва завърнал се от един лов, тръгвал на друг. Хората в ловната му дружина се уморявали, конете и кучетата също, но Царят не се вълнувал от това. Прибирал се за кратко, сменял дрехите, оръжието, коня и кучетата и препускал към нови ловни приключения.

От многото време прекарвано на лов, на Царя не му оставала дори минута за държавните дела. Бил прехвърлил задачите на своите съветници, а те без контрол правили каквото си поискат. Нещата в царството не вървели добре, но Царят не се интересувал. Важно за него било единствено, да има всичко необходимо за лов и организацията там да е идеална.

При най-малко грешка или неточност при организацията но лова, той наказвал жестоко виновния или този, който пръв се озовавал пред погледа му. По същия начин действал и ако грешката била негова или пък просто имал лош ден.

Най-много от Царя си пател придворния коняр. Колкото и да се стараел, каквото и да правел, видел ли го Царят наблизо, започвал да му крещи и да го обижда. Изкарвал го виновен, не само за състоянието и поведението на конете, а и за всички случили се и неслучили се беди.

Един ден Царят се събудил много рано. Станал преди слънцето да изгрее и веднага тръгнал да проверява, дали всичко за лова е готово. Проверил лъка си, проверил дали копието ме е остро и тръгнал да проверява, дали коня му е подготвен добре.

Влязъл в конюшната и се вцепенил. В единия ъгъл на конюшната под слабата светлина на газена лампа, конярът рисувал направо върху стената. Картината не била довършена, но била много добра и в нея личала ръката на голям майстор.

– Е, това не очаквах от теб! - възкликнал Царят. - Който и да ми беше казал, нямаше да повярвам, че моят коняр е велик майстор на четката. Та ти си по-добър и от придворните ми художници! Мислех си, че не само не ставаш за коняр, а и за нищо не ставаш, а ти си имал скрит талант. Като гледам с какви некадърници съм заобиколен в двореца и царството, чудя се какви ли скрити таланти крият? Как така не съм разбрал досега за твоя?

- Ами това не е талант, Ваше Величество! - поклонил се конярът. - Талант е, когато си изкарваш хляба с нещо. Аз просто рисувам за разтоварване в свободното си време. А за скритите таланти сте прав. В това царство, всеки прави това, което не може. Прави го за хляба и защото няма друг начин. Само се чудя едно, Ваше Величество?

- Какво се чудиш?

- Чудя се какъв е вашия скрит талант. Може би свирите прекрасно на флейта? Или пък може би във вас се крие талантлив готвач?

Резултатите

В една царство нещата не вървели добре и хората били недоволни. Били недоволни и мърморели постоянно. Мърморели срещу Царя, срещу царството, срещу данъците и законите. Мърморели срещу всичко и всички.

Хората мърморели, а Царят се правел, че не ги чува. Не ги чувал седмица, месец, година, но после му омръзнало и решил да направи нещо, за да спре мърморенето.

Знаел, че със забрани и наказания не ставало. Бил опитвал вече. Затова събрал съветниците си на съвет и след дълго умуване, решил какво да направи.

На следващия ден Царят изпратил глашатаи по всички краища на царството, за да обявят, че след месец ще има избори за Цар.

- Че кога се е чуло и видяло, Цар да се избира? - учудили се хората.

- Да избираме Цар е добре, но като няма други кандидати, какъв избор ще е това? - продължили да се чудят те.

Царят се замислил и установил, че за втория въпрос хората са прави. Затова наредил на всичките си съветници, да кандидатират и те.

Месецът отминал и в избрания ден всички хора в царството се изредили да гласуват. Гласували, гласували и гласували.

Вечерта Шутът, който бил определен, да преброи гласовете се заел със задачата си. Броил, броил и броил, докато преброил всички гласове. След това си записал резултатите на листче и излязъл пред хората, за да обяви резултата.

- Е, кой спечели? - посрещнали го нетърпеливо Царят и съветниците. - Казвай веднага, какви са резултатите!

- Ами... - започнал обявяването Шутът. - Резултатите са си резултати и са точно такива, каквито очаквате. Всички кандидати печелят.

- Ами ние? - обадил се някой от поданиците, събрали се в очакване на резултатите.

- Какво, вие? - усмихнал се Шутът. - Вие губите, както винаги. Нали при толкова много печелещи, все някой трябва да е губещ.

Следите на хората

Един ден Бог скучаел и докато си седял му хрумнало да направи нов Свят. Досега бил създавал много светове, но нито един от тях не му харесвал напълно. При създаването на едни бил объркал материала, при други закваската била слаба, а в сътворението на трети допуснал и Дяволът да участва и резултатът бил трагичен.

Сътворените светове имали различни недостатъци, но имало едно нещо, което дразнело Бога във всички от тях. В началото всеки нов Свят изглеждал чист и подреден, но с времето в него винаги се натрупвали неща от миналото, които рано или късно задушавали света.

Имало обаче един начин, по който това можело да се промени и точно това решил да направи Бог.

- Имам чудна идея! - похвалил се той на Дяволът. - Ще сътворя нов Свят, но този път ще направя малка промяна. Във всеки свят се натрупват неща от миналото, а причината е в желанието на хората, да оставят следа за себе си в бъдещето. В новият свят, няма да направя хората от кал, както обикновено, а ще ги нарисувам. Ще ги нарисувам със специално мастило, което избледнява с времето. Каквото и да правят хората, всяка оставена следа от тях ще избледнее и изчезне след смъртта им. Чудесна идея, нали? А ти този път стой далеч от проекта ми, защото наистина ще се ядосам!

- Идеята наистина е чудесна! - отвърнал Дяволът е се засмял под мустак. - Чудесна е, но няма да се получи!

Дяволът не казал, защо мисли така, но Бог решил, че просто завижда и още на следващият ден се захванал със сътворението. Създал новия Свят за ден – два, а после седнал да почине и с усмивка се загледал в напразните опити на хората, да оставят следа от съществуването си.

Порадвал се, а после се заел с други дела и се сетил отново за този Свят, чак след няколко века. Отишъл да го види, но видяното не го зарадвало. Светът бил пълен с неща от миналото и сенките на отдавна починали хора.

- Ти си виновен! - скарал се Бог на Дявола. - Пас си се месил, където не трябва.

- Светът не е лош и бих се гордял ако имах пръст в създаването му, но не е така! - засмял се Дяволът.

- Лъжеш! Нали тук направих така, че делата на хората да не оставят никакви следи в бъдещето? Как тогава без твоя намеса са се появили тези?

- О, тези ли? - отвърнал Дяволът. - Погледни ги внимателно! Това не са следите от делата на хората, които вече ги няма. Това са следите от думите, с които другите хора са оценили чуждите дела. Изкривени и неточни са, но за съжаление това е най-трайното нещо, което си създавал някога.

Да се загубиш

Един човек отишъл за първи път в голям град и се загубил. Човекът имал карта, но не му помогнала. Питал за пътя и всеки срещнат, но не попаднал на точните хора и напътствията им само го объркали повече. Накрая се отчаял и седнал на една пейка, чудейки се какво да прави.

Не измислил нищо, но скоро към него се присъединил друг човек, който също се бил загубил в големия град.

Запознали се, споделили си неволите, оплакали се един на друг и от дума на дума, разговорът им прераснал в спор. Всеки от тях се бил губил много пъти, а и знаел много места и случаи, когато хора се били загубвали. Загубването не било приятно приключение и за това и двамата били съгласни, но спорът започнал, когато решили да определят най-лошото място, където можеш да се загубиш.

- Най-лошото място да се загубиш, вече го няма за наш късмет. - казал първият. - Той се е намирал на остров Крит и в него цар Минос пращал враговете си. Те не само се губели, а и били обречени на страшна смърт, защото рано или късно Минотавърът живеещ в Лабиринта, ги откривал и изяждал.

- Е, било е страшно, но хората поне са знаели, какво ще им се случи. Освен това е било много отдавна. - не се съгласил вторият. - Днес има къде-къде по-страшни места за губене. Ето например Бермудския триъгълник. Влизаш там и изчезваш. Нямаш време дори да разбереш, че си се загубил.

- Е, прав си, че е лошо място, но и тук наблизо има такива места. Близо до нашето село има вековна гора, където никой от нашите не влиза. Влезе ли някой, повече ни го виждат.

- Зная я тази гора, ама не е най-лошото място за губене. Планините на север са много по-лоши места. Само да знаеш, колко хора са изчезнали в тях.

- Планините, та планините. Глупости! Ако внимаваш и не се отклоняваш от пътеките, все ще се справиш. Виж в пустинята на юг влезеш ли няма излизане. Там няма пътища, няма и по какво да се ориентираш, защото има само пясък и вятърът го променя всеки ден. Това е най-лошото място за губене!

Спорили двамата, спорили, но не могли да решат, кое е най-лошото място за губене. Затова решили, да попитат и някой друг. Огледали се, но вече било късно. Улиците били тъмни и пусти и нямало дори кого да попитат.

Спорът между двамата продължил, ставайки все по-яростен и шумен, докато от съседната пейка, не се чул глас:

- Я, да млъквате! Цял ден ви слушам как се оплаквате и спорите. Загубили се били! Ако си бяхте направили труда да продължите още малко, на съседната улица има станция на метрото и с него можете да отидете където поискате в този град. Ходете другаде да спорите, кое е най-лошото място за губене, а мен оставете да спя. Лабиринти, Бермудски триъгълници, гори, планини и пустини... Дрън, дрън! Там все някой може да те открие и да ти помогне. Най-лошото място, където човек може да се загуби е в самия него. Аз от тридесет години съм така и никой не може да ми помогне.

За влизането и излизането

На една далечно място, през девет планини в десета, преди много години живяло едно малко племе. Живеело тихо и спокойно без да се вълнува от събитията разтърсващи околния свят.

Живеело си племето спокойно, но един ден спокойните времена завършили. Светът се бил разделил на две части, другите племена се били събрали в съюзи, готови да унищожат и себе си, за да навредят на другите.

Дошло време, когато племето трябвало да избере към кой от двата враждуващи съюза да се присъедини. Трябвало да направи избор или всеки ден да трепери за бъдещето си, зависимо от капризите и политиката на своите съседи.

Събрали се хората от племето и дълго умували. Всеки от двата съюза имал своите плюсове и минуси. Присъединяването към някой от тях, можело да бъде и добро и лошо.

Дълго умували хората от племето, но нищо не решили. Само се изпокарали и самите те се разделили на два лагера, които не можели дори да се гледат спокойно. Накрая решили да се допитат до най-стария човек в племето.

Старецът бил живял много години и бил свидетел на добри и лоши времена. Живеел уединено, но всеки пък когато някой имал голям проблем, отивал при него, знаейки че ще получи добър съвет.

Отишли хората при стареца и го запитали към кой от двата съюза на племена да се присъединят. Старецът навел глава и дълго мислил.

- Не мога да ви кажа, към кой съюз да се присъедините. - рекъл накрая старецът. - Дори да можех, нямаше да го направя, защото моите години изтичат, а последствията от това решение ще са за вашите деца и внуци. Вие трябва да направите избора.

Преди да решите обаче погледнете гледката, която се вижда от тук. Блатото е красиво през пролетта, както и върховете на планината зад него.

Има съюзи като блатото. В тях лесно се влиза, но никой никога не излиза жив. Има съюзи и като планината. Трудно някой достига го върховете ѝ, но изкачи ли ги разбира, че си е струвало.

Старецът замълчал за кратко, а след това се усмихнал.

- Има всякакви съюзи, но ако бях млад, бих избрал друго. Погледнете небето. Погледнете птиците. Те не са в съюз нито с блатото, нито с планината, а това не им пречи да живеят свободно и добре.