Гузен негонен бяга

Един ден Лъвът събрал горските животни пред пещерата си. От далеч се виждало, че е ядосан. Крачел нервно напред - назад, а когото погледът му се спирал на някого, тръпки пропълзявали по гърба му.
-Не съм доволен! От години се грижа за гората и вас. Гледам да има ред и всеки да е доволен и да живее спокойно. Не съм наказвал някого, откакто се помня, а все гледам с блага дума да действам.
Днес обаче съм бесен. След толкова спокойни години, някой си е помислил, че може да прави каквото поиска. И друг път се е случвало, редът да се нарушава. Тук нещо малко, там друго. За някои неща зная, други не са били толкова важни, или просто съм пропуснал. Случва се и без това не може.
Само, че от месец, някой от вас всеки ден нарушава реда. Още не зная кой е, но следите са навсякъде. Два елена са изядени, разбит и ограбен е домът на Лисицата, изяден е всичкият мед на Мечката, а на Заекът, някой снощи в тъмното е откъсна опашката. В поточето са изхвърлени всякакви боклуци и някой го е отклонил към дома на Таралежа. Добре, че той се е усетил навреме, но домът му ще е необитаем още поне месец. Непрокопсаникът, който е направил това, не се спира пред нищо. Тази сутрин е изкоренил и розовата ми градинка. Бих му простил това, но жената се връща от почивка утре, и не ми се иска да се мяркам пред очите и.
Бесен съм и виновникът ще си плати. Този път ще пипам строго. Мислех в началото да го предам на Лъвицата, в момента когато види изкоренените рози, но е прекалено жестоко. Затова реших виновникът след като оправи белите, които са поправими, в продължение на година да почиства всеки ден голямата поляна. Справедливо е и не е жестоко, но искам веднага да си признае.
Кой от вас е? Искам да си признае тук пред всички, защото рано или късно ще науча и тогава....
Чакам!
Животните разтреперани дълго мълчали навели глави. Никой не смеел да вдигне поглед към Лъва, който нервно обикалял пред тях. Дори и ромонът на поточето замлъкнал, а вятърът се скрил в короната на една бреза.
Минал час в мълчание, минали два и накрая се Вълкът не издържал:
-Какво сте се вторачили всички в мен? Не съм аз, бе! Не съм! Не съм и нямам намерение да плащам за чужди грехове! Никога, ама никога в живота си не съм ял мед! Не съм! Не съм, бе!

Моите дразнители

мухаТемата на поста на Блага- Топ 10 дразнители, ме заинтригува. Ако се замислим ежедневно сме заобиколени от неща, които могат да ни дразнят. Самите неща, обаче не винаги ни действат по един и същ начин, или поне в различна степен.
Забелязали ли сте, че една муха например, може да кръжи на метри от вас, без да я забелязвате. Ако обаче, мухата ви избере за свой "любимец", реакцията ви бързо се променя.
Друг фактор е настроението ви в момента. За себе си съм забелязъл, че умората често ме кара и да съм раздразнителен. Кара ме и да реагирам неадекватно на дребни неща, или да бъркам в преценката.
Аз съм спокоен човек и с годините все по-малко стават нещата, които ме дразнят. Досада- да, неодобрение- да, но раздразнението е нещо различно.
Заглавието на поста не е Топ 10, просто защото не зная дали ще ги докарам до толкова. Може да са повече, може и да са по-малко, но няма да премахвам, или измислям, за да допълня бройката.
Но нека да започна:
-Първото, което ми идва наум е егоизма. Има го във всеки и правя разлика, в нормалните граници и когато измества всичко друго в съзнанието на един човек. Не се дразня, когато някой постовя своите интереси на първо място, но се дразня, когато това води до пълно пренебрегване на останалите хора.
-Следва лъжата. В живота няма абсолютна истина. Всеки понякога е послъгвал, за да защите себе си или друг човек. Когато обаче се лъже, за да се навреди на друг човек, тогава се дразня. Всъщност чувството, което изпитвам е доста по-силно от раздразнение.
-Работил съм различни неща. Имало е такива, които харесвам и такива, които не харесвам. Навсякъде обаче, съм се отнасял сериозно към работата си и съм влагал нищо от себе си. Дразня се, когато виждам хора, които се отнасят несериозно към това, с което са се захванали.
-Неспазването на дадената дума е следващото, от което се дразня. Не винаги човек, може да изпълни нещата, които е обещал, но тогава е редно просто да си признае. Тогава всичко е наред. Когато обаче, човекът дал обещание, тихомълком се изнизва, тогава се дразня.
-Подмазването е следващия дразнител. Има хора, които се разтапят, когато край тях има подмазвачи. Аз никога не съм се влияел, но ме дразни.
-Дразнят ме и мухите. Когата са далеч от мен, не им обръщам внимание, но приближат ли се, настръхвам. Не ги мачкам, нито им късам крилцата, а ги гоня навън.
Това е, за което се сещам. Има разлика в начина, по който възприемам различните дразнители. Както споменах в началото, с годините започнах все по-рядко да реагирам на дразнителите, но още оставят следи.
Това е. Май не са десет, но колкото - толкова. За бонус, ще спомена още едно нещо, което ме дразни. Дразни ме, когато се налага да броя.

Производителност на труда

Миналата седмица покрай играта на „Тука има, тука нема“, между синдикати, работодатели и финансовия министър, увеличението на минималната работна заплата, се отложи за септември.
Както е казал поетът: „Септември ще бъде май.“. Може би да, или пък не, но това не ме касае. Заплатата ми зависи от вложения труд, а увеличението всъщност ще натовари бюджета ми, защото ще скочат размерите и на държавните такси.
Искам да коментирам нещо друго. Това е позицията на работодателите, че заплащането трябва да зависи от производителността на труда. Според тях излиза, че в България този показател е прекалено нисък и не подлежи на развитие. Прочетох мнения, които ги подкрепят, което е разбираемо, във връзка с прогнозите за съкращения. Няма да споря, но ще припомня, от какво зависи производителността на труда.
На първо място, разбира се от оръдията на труда. Вече сме в 2011 година и с чук, тел и дъвка, няма начин да бъдеш производителен. За съжаление, малко са дружествата в България, които инвестират в нова техника. Всичко останало е с много по-ограничени възможности, за влияние върху производителността.
На второ място е организацията на работа. Там също, не съм видял нещо, което да ме впечатли. Наличието на писани правила е рядкост, а задачите за самата организация, обикновено вместо да се разпределят се струпват в ръцете на един човек. Често срещана практика е и да се назначава административен ръководител (най-често бивши военни), които могат да контролират реда, но не и да създават организация.
Следва квалификацията на персонала. Тук отговорностите са разпределени между работодателите и работниците. Една квалификация, обаче не се придобива за ден, седмица или месец. За да вложат средства и усилия, работещите трябва да имат стимул.
Стимулът и мотивацията, са следващите предпоставки за повишаване на производителността на труда. Каквото и да говорим, най-ефективният метод за стимулиране е заплащането на труда. В тази връзка, какво мотивация биха имали хора, които работят дори на модерна поточна линия, при условие, че възнаграждението им е близко до минималната заплата?
Някой може да каже, че тези хора сами са си виновни, защото са се съгласили да работят при това заплащане, но за много малки градчета хората просто нямат избор. Там оборудването обикновено е от миналия век, а методите за повишаване на резултатите, е единствено в полагане на извънреден труд. Това няма нищо общо с повишаване на производителността, но е евтино.
Сигурно може да се добави още, но и това е достатъчно, за да се види, че производителността на труда в една фирма, зависи единствено от собственика и е негова отговорност. В този смисъл воплите, че производителността на труда в България, е ниска е смешен. Смешни са и твърденията, че българите сме извънредно мързеливи и неквалифицирани. Почти всеки, напуснал страната доказва, че единствената причина за проблемите ни са условията тук.
Всички сме чували за моркова и тоягата. Да, това работи, но хората не са магарета. Освен това, дали един морков, или дори хиляда биха накарал магарето да преплува океана? Дали една тояга, или сто, могат да го накарат да тича с двеста килиметра в час, с товар от един тон на гърба му?
В този ред на мисли, производителността на труда зависи изцяло от организацията и условията, които са осигурили работодателите. Тя не е свързана с икономическите условия, не е свързана и със законите. При излишък на робатна ръка, не е свързана и с изпълнителите. Да не говорим, че връзката с минималната работна заплата, съвсем я няма.

Аз, Клавдий

Когато съм се родил, родителите ми ме нарекли Клавдий. Странно име и не много удачно за дете заобиколено от идиоти.
Още в първи клас научих, че така се е казвал някакъв император, когото смятали за идиот. Аз не бях идиот, но децата отнякъде бяха научили за онзи и ми лепнаха прякор. Идиотът, т.е. аз, съвсем не беше идиот, но се засягаше лесно.
Когато се научих да чета намерих книгата и я прочетох. Не ми хареса и не разбрах много неща, но не приличах на героя. Той се е правил на идиот, за да оцелее. Аз не исках да оцелявам, а да живея нормално.
Покрай тази книга се запалих по четенето. Изтърбуших градската библиотека и скоро знаех повече от учителите. Бях пръв в класа по успех, записах на таекуондо и постепенно никой не смееше да ме нарече идиот.
За съжаление, името ме преследваше непрекъснато. Всеки нов познат, когато го чуеше, се усмихваше до ушите:
-Ааа, Клавдий! Интересно име. Също, като на оня Идиота от Рим.
Следваше глупаво хихикане, но с времето свикнах. Знаех, че рано или късно, ще потърсят помощта на „идиота“.
В университета нещата, се повториха, но завърших като първенец на випуска. Дори още преди да завърша ми предложиха работа в престижна фирма. Колегите там, не се хихикаха на името ми, но скоро установих, че върша и тяхната работа. Не протестирах и не отказвах задачи, а скоро дори големият шеф не бъркаше името ми. Веднъж дори ме потупа по рамото пред всички и каза, че се гордее с мен.
Реших, че е настъпил момента и поисках повишение. Шефът ме погледна изненадан. Свали очилата си, постави ги отново и се засмя:
-Ама ти, идиот ли си? Още не си навършил една година тук и имаш претенции. Знаел си и си можел най-много. Хубаво! Работел си най-много? Браво! Но.... Рано ти е! Не стават така нещата. Когато поработиш няколко години във фирмата, аз лично ще се погрижа да получиш каквото заслужаваш.
Реших, че наистина ще съм идиот, ако остана дори за ден повече и напуснах. Преди да потърся нова работа дълго мислих. Имах време и за четене и прочетох отново онзи стар роман. Отново не ми хареса, но си направих някои изводи.
На новото работно място, бях вече друг човек. Не зная нищо и не се напрягам. Не правя и грешки, но причината не е, че се старая, а защото никой не смее да ми даде каквато и да е работа. Каквото похвана го оплесквам, а след това мигам глупаво и понякога заеквам.
Заеквам само в работата, особено когато се представям на нови хора:
-Пррриятттнно миии е! Аз съм Кла-кклавввдий!
Хората се хилят, а аз заедно с тях. Не се обиждам, особено, когато шефът ми казва, че съм идиот. Мигам глупаво и започвам за заеквам.
Всички ми се смеят, но не ми пречи. Тази година вече втори път ми вдигат заплатата. Намериха ми и тиха длъжност, като началник отдел.
Доволен съм. Денят минава бързо и спокойно, а вечерите са мои. Тогава не заеквам. Чета и галя котарака Клавдий, който се е свил до мен на дивана.
Понякога отново препрочитам онази книга. Не ми харесва, но ми беше полезна. Намирам и малка прилика. Клавдий се е правил на идиот, за да оживее, а аз се правя на идиот за да живея спокойно.
Когато чета книгата, ми се струва, че котаракът Клавдий наднича в страниците. Не зная дали може да чете, но напоследък си мисля, че е прихванал някои неща. Когато направи беля, ме гледа умно, навел глава и не се обижда, ако му кажа, че е идиот. Струва ми се дори , че доволно присвива очи.
-Ах, ти Клавдий! Идиот такъв!

Как да си направим нов свят?

нов святДнес много хора са недоволни от света, в който живеем и с право. Всяка година те стават все повече и повече. Причината не е, че светът става по-лош. По-скоро хората имат повече изисквания към мястото където прекарват живота си. Малко от тях имат сили да променят нещо, но това не пречи да желаят промяната. Дали обаче знаем точно какъв свят искаме? Дали желанията ни са осъществими?
Нека за миг си представим, че имаме възможност да започнем от нулата. Да направим нов свят, такъв какъвто го виждаме в мечтите си.
С какво да започнем?
Може би с планетата, на която живеем? Нека я направим по-голяма, за да може да има повече място и за нас и за тези след нас.
За съжаление не става. Половината от нас, веднага ще възразят, че хората и без това са достатъчно чужди и далеч един от друг. Ако пък намалим планетата, същите хора, ще кажат, че им трябва по-голямо лично пространство.
Тогава да променим климата? Нека направим, така че навсякъде да е вечна пролет. Пролетта е любимия сезон на повечето хора, но дали е достатъчна? Нима земята ще е също толкова красива, без разнообразието на останалите сезони? Ако премахнем сезоните, много от растенията и животните просто няма да оцелеят. Колкото е да е странно, дори пустините са част, без която не можем.
Ами тогава, какво да променим? Нека променим самите нас. Нека направим хората по-здрави, по-високи, по-умни и силни. Нека направим всички красиви и добри. Трудна задача, но можем. Само, че дали всички хора ще пожелаят, да останат такива. Дали ще са доволни, да бъдат еднакви?
Ами тогава?
Има един начин все пак да направим свят, който е на всички. И тогава ще се намерят недоволни. И тогава всичко няма да е идеално, но това няма да е най-важното.
За да направим свой свят, трябва всички да съберем желанията си. Да ги смесим и разбъркаме добре, а след това получената смес да се пече на пролетното слънце, докато придобие приятен цвят, мирис и вкус.
Какъв ще бъде този нов свят? Възможно е да е много различен от днешния, но по-вероятно е да е почти точно копие на днешния.
Защо тогава да правим нов свят? Струва ли си?
Според мен да! Струва си, защото тогава всеки ще вижда в общото и своята частица участие.
Може би тогава, наистина ще почувстваме света, като част от себе си. Като нашето място, за което сме отговорни и което можем да променим.
Всички заедно, защото този свят ще е за всички.
Нека направим един нов свят. Всеки да вземе желанията си и да ги смесим добре. Получената смес , трябва да се пече на пролетното слънце, докато придобие приятен цвят, вкус и мирис.
Може да отнеме много време, но можем да опитаме. Днес, утре или когато и да е. От нас зависи.
Ще го направим ли някога?

Планетата на чувствата

Ако в някоя ясна, безлунна нощ вдигнем глава към звездното небе, ще видим милиони звезди. На пръв поглед всички изглеждат еднакво и обикновените хора знаят имената на малка част от тях. Останалите са еднакви, освен за специалистите астрономи, които с години се взират в небето.
Всеки ден астрономите откриват нови звезди, но повечето са невидими освен с мощни телескопи. Може би, хората никога няма да могат да достигнат до тези звезди, но това не спира човешката любознателност. Има и един въпрос, който вълнува всички ни – сами ли сме? Имаме ли братя или съперници по разум, някъде там в необятната Вселена?
Една група учени от години се опитват да намерят дори малки следи от разумна дейност сред милионите звезди. Проектът се нарича СЕТИ.

– Отново провал... За пореден път всички надежди са изгубени. Опитахме всички методи, сканирахме хиляди планети, за които има и най-малка вероятност да са люлка на разума, но навсякъде удряме на камък. Освен няколко сигнала, които се оказаха шеги на любители, нямаме нищо. Няма начин да сме сами, но другите или се крият добре, или пък не са достатъчно развити. Възможно е и просто да не търсим, където трябва или методите ни да са погрешни. Приемам всякакви предложения и идеи, колеги.
Ръководителят на проекта свали очилата си, отпи от чашата вода пред него и зачака. В залата се бяха събрали светилата на земната наука, но никой нямаше желание да вземе думата. Само една муха, промъкнала се незнайно как в помещението, кръжеше над масата, но и тя не можа да накара някой от учените да вдигне поглед.
– Колеги, моля Ви! – покашля се ръководителят.
– Ами... Не зная дали е важно. Работя над нещо, но още не е напълно завършено. Може би след година.--- Или пък две... – обади се едно дребно старче, на което винаги забравяха името.
– Кажете, колега! Можем да помогнем, пък ако има хляб в работата ви, каква по-добра експериментална база бихте имали, от цялата мощ на проекта?
– Ами... Всъщност, базата на проекта не ми трябва. Опитвам се да сканирам Вселената по друг начин. Досега търсехме радиосигнали или необичайно енергийно потребление, но това не са единствените белези на живота. Правехме анализ на спектъра за определени химични елементи, но не е задължително животът навсякъде да е еднакъв. Да приемем, че търсим подобни на нас същества. Замисляли ли сте се какво откроява човека от останалите живи същества?
– Разумът, разбира се!
– Да, разумът е важен, но вече и на Земята сме близо да създаване на машинен разум. Освен това, елементарна наличност на разум има в почти всички живи същества. Обаче има една комбинация, която е гаранция за успех. Ако установим на някоя планета разум плюс силни чувства, почти е сигурно, че сме попаднали на наши братя. Моят метод за сканиране открива наличието на силни чувства, дори на милиарди светлинни години от Земята. При наличие на истински силни чувства, наблюдавания обект се оцветява във всички цветове на дъгата. За съжаление обектите, които изследвах, най-вероятно не са населени. За Земята съм сигурен, че е Планета искряща от чувства. Ако открием подобна, ще сме намерили братя. Първите експерименти бяха на близки разстояния и с животни. Разликата на спектрите на чувствата при тях и хората е малка, както можете да видите от тези диаграми. Методът има два недостатъка. Първо, за изследване е нужна много енергия. Наистина, само за част от секундата, но след първите опити, електроразпределителното дружество ме изключи от мрежата, а същата участ постигна и университетската лаборатория. Второ, методът засича само така наречените светли чувства. Омразата, гневът, завистта, егоизмът заглушават цветните излъчвания и се получава черна картина. Работя върху по-прецизни филтри, но ми трябва още година две.
– Превъзходно, колега! Възхитително! Точно това ни трябва! – заваляха поздравления в залата.
– Ако разрешите, още днес ще започнем изследвания по вашия метод. Имаме тройно подсигуряване на захранването и ще уговорим, пиковите натоварвания – предложи ръководителят на проекта.
– Няма проблем! – усмихна се старчето и се изпъчи. - Ще предоставя апаратурата и всичко, което е необходимо. Имаме и подходящ обект. Планетата 90874 Петуния В3, е идеално подобие на Земята. Атмосферата и се различава от земната само с 0,1%. Няма начин, там да не се е зародил и развил разумен живот. Имам само една молба. Можете ли още днес да уредите публикации във водещите научните издания. И ако може, да не бъркат името ми, както предишния път.
– Разбира се, колега! Секретарката ми ще се обади веднага и всичко ще е точно. – кимна разсеяно ръководителят на проекта.

След час експериментът беше проведен. За съжаление, вместо очакваното, снимките на спектъра показваха идеално черно петно. Разочаровани, учените наведоха глави и се разотидоха по домовете си.

Беше късна нощ, когато телефонът на ръководителя на проекта зазвъня. Обаждаше се млад асистент, натоварен да обработва и класифицира резултатите.
– Извинявам се много, шефе, но открих грешка в последния експеримент. Някакъв бъг в системата е променил насочването и вместо да изследваме планетата 90874 Петуния В3, сме прихванали отразен сигнал от друга.
– Благодаря, колега! Значи нищо не е загубено. Утре ще повторим изследването и може би това ще е Денят, който чакаме отдавна. Пред човечеството се откриват нови хоризонти. Задраскайте онази планета от списъка, за де не си губим времето за повторни изследвания. Нищо фатално не е станало. А коя е планетата? Някое червено джудже ли?
– Не, шефе! Точно това е най-големият проблем. Отразения сигнал, който прихванахме е от планетата Земя...

Ученици и ваканция

Днес сме 23 юни. Началото на лятото е и по времето, когато учех, отдавна бяхме забравили училището. Учебната година, завършваше на 30 май, като дните след 24 май, можеше да не ги броим. Бяха дни на предчувствие за ваканция.
Днес племеницата ми не е във ваканция, а на училище. Има още седмица до началото ваканцията. Учи цял месец повече от мен навремето. Ако от този месец, наистина имаше полза, щях да си замълча и да кажа,че така е редно. Проблемът е, че програмата им е рехава. Преговарят за трети път тази година едни и същи неща и скучаят по цял ден.
Спомних си каква беше реакцията на МОМН, през декември, когато учениците искаха един ден удължаване на ваканцията. От твърдения, че този ден ще провали учебните планове, до изтъкване, че децата просто не искали да учат. Хайде стига, бе! На кой нормален човек, ще му се учи около коледните празници? Ставаше въпрос за един единствен ден.
Сега в началото на лятото, вместо да играят, част от децата са принудени да отбиват номера и всеки ден да висят в класните стаи. Не заради необходимост, или за да научат нещо, а защото чиновниците от министерството мислят със задните си части.
На кое нормално дете, ще му се учи в края на юни, когато всичко в тях крещи да бъдат навън?
От както се помня, никога в образованието ни нещата не са били изчистени и с грижа за децата. Тъпи чиновници всяка година, правят нови програми и графици. През тях като през месомелачка, прекарват децата. Не е важно, в какъв вид излизат от училище, а да минат всички.
След това се чудим, че резултатът не ни харесва. Чудим се, че децата намразват училището. Чудим се, че се бунтуват. Отново и отново.
Няма как да не завърша с тази песен от доброто старо време:

Трябва да има ред

редицаНякога преди много години, в една далечна страна, живеел един Цар. Живеел спокойно и безгрижно, защото в неговото царство имало железен ред. Всичко до последното камъче, било описано и за всяка работа имало определен човек, който да отговаря. Животът му също бил подреден и всичко от ставането до мигът, когато затварял очи, се движело по график.
Всяка сутрин в точен час, го събуждал определен само за това слуга. Втори слуга го изкъпвал, трети го подсушавал, а четвърти го обличал. Следвала закуската, където също за всяко нещо си имало определен човек. След това денят продължавал разграфен по секунди, като за всяка дейност се знаело, кога трябва да стане и кой трябва да я свърши.
Не винаги било така в царството. Преди година царял пълен хаос, но тогава от далечна страна пристигнал един странник. Поискал среща с Царя и му предложил да въведе ред в царството. Обяснил му, че за да има ред, трябва да има точен график за всичко и за всяко нещо да отговаря точно определен човек.
Царят помислил малко и се съгласил, странникът да опита. Назначил го за първи съветник и още след седмица, всички усетили промяната. Навсякъде в царството били закачени графици и на всеки било определено, какво и кога да прави. Новият съветник лично следял за реда. Не допускал някой да се отклони от графика и не си поплювал.
Царят останал доволен. Вече не се налагало да се притеснява за проблемите. Всички неща в царството си вървели сами и на Царят не се налагало дори да мисли.
Една сутрин, когато го събудили, Царят почувствал, че нещо не е в ред. Не знаел какво е, затова махнал с ръка и зачакал слугата, който го къпел. Вместо него обаче, дошъл слугата, който го подсушавал и се заел с работата си.
Царят от изненада, дори не могъл да протестира. Замълчал и се оставил в ръцете на следващите. Важното било, да има ред.
Само, че изненадите продължавали. Така и не се появил слугата, който трябвало да го облече и Царят се принудил да го направи сам. Донесли чиниите със закуската, но в тях нямало нищо.
Този път царят, не издържал и изпратил да повикат новия съветник. Оказало се, че имало малък проблем. Непозната болест покосила половината хора в Царството. Били на легло и никаква заплаха, не можела да ги накара, да изпълнят задълженията си. Съветникът обещал до ден два, всички да са здрави и редът да бъде възстановен. Дотогава, най-добре било всички да се придържат към своите графици и да се правят, че не забелязват нищо, защото редът бил най-важен.
Царят се примирил и продължил по своят график. Следвал лов, а това било любимото му занимание. Свитата му го чакала пред двореца. Един слуга довел коня на царя, втори му помогнал да се качи, но слугата, който отговарял за оръжията го нямало.
Все пак ловът започнал. Трябвало да има ред. Надули тръбите, а кучетата и викачите подкарали огромен глиган към ловната дружина. В друг ден, това щяло да е повод за радост, но сега вместо глиганът да е жертва, той обърнал в бяг цялата ловна дружина. Начело бил Царят, който проклинал деня, в който оставил царството в ръцете на странника. Когато успял да спре коня, се оказало, че се е загубил. Това не било в графика и царят гневен, гладен и уморен продължил на посоки през гората. Скоро открил и друга неприятност. Конят му бил загубил едната си подкова и се наложило да слезе и да върви пеша.
Малко преди залез слънце, Царят стигнал до едно непознато селце. Упъти ли го към ковачницата, но я намерил затворена. Ковачът бил в къщи, но не отстъпил нито на молбите, нито на заплахите на Царя.
- Не може, Ваше Величество! Дори и царска заповед, не може да ме накара да наруша реда и графика. Това не е едно време, когато се блъсках и по нощите. Сега си гледам графика, точка по точка. Каквото е писано, това и правя, точно на минутата. Най-важното е ред да има.
Царят се примирил и останал да нощува в селото. На сутринта, когато ковачницата отворила отишъл отново. Ковачът бил там и методично удрял с чука по наковалнята, но на нея нямало нищо. Видял Царя, оставил чука и обърсал потта от челото си.
-Ще може ли да подковеш коня ми?- попитал Царят.- Нали сега по график, е време за работа?
-За работа е, но не мога да подкова коня!- въздъхнал Ковачът.- По график съм тук и работя, но чирака дето раздухва огнището, от месеци го няма, а не мога да го сменя с друг. Мога и сам да нагорещя желязото, но и това е забранено. Писах даже на съветника ви, но каза, че това са временни проблеми и всичко ще се нареди. Важното е да се спазва графика и всеки да не се отклонява от него. Затова от тогава всеки ден идвам тук и чукам по наковалнята, както ми е по графика. Нищо не съм изкарал, но важното е да има ред, че иначе царството загива.
Приказката завършва тук. Не зная какво се е случило след това с Царя и Ковача. Не зная и какво се е случило с първия съветник и с царството. Имам някакви съмнения, че са продължили да спазват графиците до секунда и да се правят, че не забелязват нищо. Защото най-важен е редът. За къде сме без него?

Пенсионните фондове

-Господине, знаете ли към кой пенсионно осигурителен фонд сте? Носите ли личната си карта? Заповядайте тук и за минута ще ви прехвърлим при нас. Водим и нотариус и от вас не се изисква нищо. Само при нас, можете да осигурите и гарантирате спокойни и охолни старини. Няма да говорим за колегите от другите фондове, но те са аматьори и след време ще съжалявате, ако останете при тях.
Три засукани мадами от седмица обикалят в работата. Изникват навсякъде и тикат в ръцете на всяка жертва шарени листовки. Дори острите забележки, че прекаляват, не ги отказват.
Трите са от дружеството Х. Миналата година вместо тях се подвизаваха, хора от дружеството У. Същите засукани и нахални конски мухи. Дори и думите, които бяха наизустили съвпадаха до болка. Някои хора се прехвърлиха и след това псуваха. Виждам, че сега други също поддават, като повечето дори не знаят, че при всяко прехвърляне им взимат поне по 20 лева. Най- потърпевши са хората, които току що започват трудовата си кариера и тези с първа и втора категория труд. Преследването е жестоко. Ако вторият стълб на пенсионното осигуряване, не беше задължителен с лицензираните пенсионни фондове, бих предпочел сам да избера, къде и как да инвестирам.
Да ама не! Трябва да храня хиените.
Днес се замислих за хилядите подобни досадници. От банката, където ми превеждат заплатата, през седмица ми звънят с „новината“, че съм лоялен клиент и да отида в удобно за мен време, за „да ми предложат невероятни оферти и възможности“. След всеки твърд отказ от моя страна, се надявам да е за последно, но греша.
Вчера пък ми се обадиха от кабеларка. И те ми обещават всякакви промоции и печалби и условия, каквито няма никъде. Въпросът, от къде ми имат телефона, беше подминат без коментар или прекъсване на тирадата. Затварянето на телефона доведе, до ново набиране след десетина секунди.
Този вид спам, винаги намира начин да ми развали настроението. В интерес на истината, въпреки критиките ми към Мтел, трябва да призная, че от почти две години при плащане на сметката, не се опитват да ме зарибяват с нови планове и промоции. Затова пък, терорът с СМС-сите е почти постоянен.
От десетина години използвам интернет. Виждал съм и съм бил потърпевш на много видове спам. Вече не се ядосвам, а се забавлявам, защото е лесно да се справя с него. Не гледам телевизия, почти не слушам радио, настроил съм браузъра си, да блокира рекламите, но от спама на живо, няма как де се спася.

Мираж

Някъде далеч на Юг, сред безкрайна пустиня има един стар каменен замък. От години никой, не е идвал в него и никой не го е напускал. Всяка крачка встрани, е опасна. Пясъците поглъщат всеки дръзнал да се тръгне през тях.
Всяка нощ, когато първите слънчеви лъчи огряват пустинята, нощният студ отстъпва на жестока жега. Изстиналите пясъчни дюни, скърцат и свирят неземна песен, а от кулата на замъка, една принцеса не откъсва поглед от хоризонта. Вече е събрала капките роса от стените на кулата и е поляла с тях единственото цвете, което притежава. Принцесата не чувства утринния хлад. Не чувства и изгарящите слънчеви лъчи, които го заместват. Приковала е погледа си в една чудна картина.
Там, където пясъците се сливат с небето, се вижда приказна градина. Изпълнена е с чудни цветя и дървета, а фонтаните вдигат пръски до небесата. От малкото езеро в центъра на градината се издига пъстроцветна дъга, а под нея е застанал най-красивия Принц на света. Принцът не откъсва поглед от Принцесата и понякога, винаги преди да изчезне, заедно с чудната градина, слага ръка на сърцето си и ѝ изпраща горещата въздушна целувка. После видението изчезва.
На прозореца, под кулата на Принцесата, Царят също вече не спи. Вперил поглед в хоризонта, се усмихва на своето видение. Там има блестящ, многохиляден град. Всички жители на града, облечени празнично и събрани на главния площад, скандират името на Царя. Най-отпред са пратениците на други владетели с богати дарове, носещи молби за приятелство и помощ от най-великия владетел на света.Царят се усмихва и кимва доволно с глава, но видението вече го няма.
На съседния прозорец, Царицата също не отмества очи от хоризонта. В света , който вижда от небето пада студен бял памук, а една великолепна каляска я чака, за да я отведе на бал. Царицата отклонява за миг поглед към гардероба си. Там са наредени прекрасните и палта. Погалва нежно любимото си от визон и се усмихва щастливо.Обръща отново поглед към хоризонта, но там вече няма нищо освен нажежени пясъци.
В двора на замъка единственият слуга, отваря портите му. Поглежда към хоризонта и се усмихва. Там една огромна армия чака волята му, за да завладее света. Редиците се губят в безкрая, а тръбачите са допрели тръбите до устните си, чакат съдбовния знак. Слугата се изпъчва, вдига ръка и посочва на Юг, но в този миг видението се стопява.
В двореца няма други хора. В двора има и една стара камила, която по цял ден лежи на сянка и с празен поглед гледа пясъците наоколо. Не вижда нищо освен много, много пясък.
Всяка вечер, обитателите на замъка, разделят скромната вечеря. След това разказват един на друг за деня си. Разказват и за сутрешните видения и дълго обсъждат подробностите.
-Няма начин да е мираж!- Казва Царят.- Ако беше така, трябва да виждаме всички, едно и също. Освен това подробностите, са толкова живи. Толкова истински. Някой ден, когато имам време, ще отидем всички там. Не е далеч, но от толкова задачи, все не остава време. Може би, другия месец.
Другите кимат с глави и се оттеглят да спят. Утре ще станат рано и ще потърсят с поглед чудните видения. Дотогава те ще владеят сънищата им.
Само камилата не сънува. Знае, че навън от портите, на месеци път, няма нищо освен пясък. Само тя е била там, но кой ли би и повярвал.

Колко приятели имаш

Една сутрин Мечо, докато се разхождал из гората, чул някой да брои.
– Един, двата, трима... Аааа, не! Сега отначало. Един, двама, може би трима... И така не става. Хайде пак отначало. Един...
– Здравей, Зайо! – поздравил учтиво Мечо. – Какво броиш?
– Здравей, Мечо. Извинявай, но съм зает. Броя приятелите си.
– Защо ги броиш?
– Броя ги, за да зная колко са.
– Странно? Нима не знаеш, кои са твоите приятели?
– Нееее, Мечо. Аз ги броя. Това е друго. За да знаеш колко са приятелите ти, трябва да ги преброиш. Знаеш ли колко са твоите?
– Ами аз зная кои са. Никога не съм ги броил.
– Значи трябва да ги преброиш!- обяснил Зайо.
– А, как точно да ги преброя? И защо ми е притрябвало?
– Трябва, за да си наясно с нещата. Първо трябва да извадиш, тези които не те подкрепят винаги. След това, махаш тези, които не винаги са съгласни с теб. След това махаш...
– Чакай, Зайо! Това не е броене, а изваждане. Учихме го в училище. Не разбирам, защо трябва да махам приятели, които не са съгласни винаги с мен. Или пък за това, че не винаги са ме подкрепили. Може пък да са мислели друго, или да са се разсеяли за миг. Може пък да имат свое мнение и да държат на него.
– Пак нищо не разбираш, Мечо. Приятелите трябва да ти дават, да те подкрепят и да са винаги до теб. Иначе, защо са ти?
– Ами аз не чакам нищо от моите приятели. Те са мои Приятели и ако мога аз ще дам на тях. Случва се понякога, да съм разсеян. Случва се и да не съм съгласен с всичко, което правят. Да, но са мои Приятели, защото аз съм ги избрал.
– Добре де! – намръщил се Зайо.  – А колко са приятелите ти?
– Ох, Зайо! Нищо не разбираш. Като толкова знаеш, кажи твоите колко са. Колко винаги са били съгласни с теб и винаги са те подкрепяли?
– Не, зная! – въздъхнал Зайо.  – От сутринта ги броя, но не стигам до никъде. Или някой ме прекъсва, или когато свърша да броя, не е останал никой.
– Никой ли, Зайо? Нито един?
– Да! Нито един!
– Ами, Зайо, мисля че грешиш. Ти си мой Приятел.
– Наистина ли? – подскочил Зайо. – Наистина си мой приятел? Ураааааа!!! Имам приятел, който винаги ще е съгласен с мен и винаги ще ме подкрепя. Благодаря ти, Мечо! Благодаря! Благодаря! Благодаря! Сега да започна да броя отначало. Един приятел...
– Зайо! Нищо не си разбрал. Приятелите не се броят! Те са приятели, защото ги приемаме за такива, а не за да ги броим!
– Добре, де! – смутил се Зайо. – Повече няма! Обещавам!
След това подсвирквайки си поел към дома си, но скоро Мечо чул отново гласа му в далечината:
– Един приятел... Аааааааа, не! Сега отначало. Един...
Две свраки кацнали на близкото дърво се разкрякали присмехулно, но Мечо ги погледнал накриво и те замлъкнали.
– Хей! Млъквайте! Това е Зайо! – казал строго Мечо. – Той е мой Приятел и е такъв, защото аз съм го избрал!

Всичко ще кажа

викЕдна сутрин Таралежът тръгнал на разходка. Вървял и се радвал на хубавото време. Било рано и още никой не смущавал горския покой.
Стигнал до поточето, отпил вода и когато се изправил подскочил. До него сякаш изникнал от земята, се появил Заекът.
-Добро утро, Зайо! - поздравил Таралежът.
-Че какво му е доброто?- троснал се Заекът.- Живеем в най-калпавата гора, сред най-калпавите съседи. Накъдето и да погледнеш, все лъжи и мошеничества. Всички, ама всички са в кюпа. Ама аз ще кажа! Ще кажа всичко за всеки!
-Ами кажи, де.- подканил го Таралежът. - Кажи щом ще ти олекне. Нямам спешна работа и ще те изслушам.
-Ще кажа! Всичко ще кажа!- наежил се Заекът. - Живеем в най-лошата гора на света. Тук всеки си прави каквото иска и всички са мошеници. Всеки гледа само себе си, а другите да вървят по-дяволите. Ето погледни Мечката. Уж Лъвът я е определил да пази гората, че и заплата взима за това, а се интересува само от акациевата горичка. Не за друго, а защото обича акациев мед. Дели с пчелите, а в горската хазна не влиза нищо от меда. Ама ще кажа аз! Всичко ще кажа! Не е само Мечката. Глиганът е в комбина с Катеричката и обират всички жълъди в гората. А за Бухалът, знаеш ли? Да, онзи дето се води съветник на Лъва и всички го мислят за много умен. Все говори, че е учил в Университета на Съседната Гора, а дипломата му е фалшива. Направила я е Лисицата. Всички знаят това, но си мълчат. Ето виж и Вълка, дето е назначен да пази реда. Когато миналата година Невестулката, ограби всички гнезда в гората и не остави и едно яйце, какво направи той? Нищо не направи и няма да направи, защото делят.
-Лошо, Зайо!- казал Таралежът. -Ама ти като знаеш всичко, защо не кажеш на Лъва?
-Да кажа ли? Ами нали ми е мил живота. Той и Лъва е в кюпа и той не е цвете за мирисане. Ама ще кажа аз и за него, някой ден. Всичко ще кажа! Чакай да ти разправя и за Къртицата. Уж малка, уж кротка и все под земята се рови, но знаеш ли защо? Прокопала е тунели до съседната гора. Каквото намери тук го носи там, а братовчед и го продава на тройни цени. Ами Мишката? Вчера я видях по тъмно, как краде от запасите на Костенурката.
-Добре де, Зайко! За другите да кажем, че те е страх, но за Къртицата и за Мишката, защо вместо да ми разказваш, не ги спря?
-Аааааа!!! Аз пък те имах за приятел, Ежко, ама и ти си от тях. Ще кажа, някой ден! Всичко ще кажа! И за теб ще кажа, как миналата година....
-Ами кажи го де!- ядосал се Таралежът. - Кажи го и не ме занимавай с глупости!
-Не става така! Ще кажа, когато аз реша. И в блога си ще пиша даже. Ще пиша за всичко и за всеки. Вярно, че никой не го чете, но пък важното е, че съм казал. Да знаеш как олеква, когато си кажа там. Сега те оставам, че трябва да пиша пост за Свраката. Ще кажа аз! Всичко ще кажа!

Професионален спорт

През юношеските си години спортувах много. Изредих и няколко спорта с различен успех. Тогава спортистите в България се наричаха аматьори, но повечето се водеха само формално на работа. Дори и тези в окръжните групи, само отчитаха на ведомост, но не работеха. Парите дори на националите и тези във водещите отбори, не бяха много, но осигуряваха сносен живот. След приключване на спортната кариера, съдбата на отпадналите беше различна. Малка част от тях продължаваха с работа в спортните среди, други трябваше да се научат да работят, а трети се пропиваха.
Тогава не съм мислел за такова бъдеще. Харесваше ми състезанието, възможността да премериш сили и контактите с връстници. Не съм тренирал и за здравето си. Нещата, които ми помогнаха да съхраня здравето си до днес, бяха бягането, гимнастиката, щангите и йогата. С тях не съм се състезавал, а съм се учил и занимавал сам. Дори и сега, макар не редовно намирам време, а всяка минута се отплаща.
Спортът няма нищо общо със здравето. Знаех го още тогава. Спорта беше болка, контузии и медикаменти. Имах късмет, че се отказах навреме. Познатите, които продължиха се тъпчеха с „витамини“ на килограм, а бяха още деца.
Спортът не беше и честна надпревара. Като се започне с определяне на съставите и се стигне до уговаряне на резултатите, нищо по веригата нямаше общо с честната надпревара. От футбола например се отказах, защото не пожелах да дам кръщелното си свидетелство, за да участва в отбора, човек с поне пет години над разрешената възраст. Той все пък участва, а и в другите отбори имаше такива. Всички знаеха и го приемаха за нормално, но аз просто си тръгнах.
Днес нещата са още по-зле. Спортът вече е официално професионален. В ръцете на млади хора се изсипват пари, които не са заработили. След няколко години активна спортна дейност, повечето отиват на улицата, но за тяхно място винаги има нови. Дори и изключенията с малцината успели, са по-скоро потвърждение на правилото. Парите се увеличават с всяка година и се превръщат в единственото нещо, което означава спорта. Пари, пари, пари.
Това е днес професионалния спорт и ако се замислите, от него имат полза само рекламната и хазартната индустрии. Гледането на спортни събития не замества физическата активност, а залагането не е състезание.
Странно ми е, че държавата продължава да отделя средства за нещо, от което не печели, нито тя, нито отделните хора. Вече приключи футболното първенство, но в края му премиерът обеща финансова подкрепа на столичните клубове.
Защо? С какво са допринесли за държавата? Освен с прането на пари, чрез трансфери и безплатната реклама за собствениците, друго не мога да се сетя. Печалбите от черното тото не влизат в бюджета.
Да приемем, че това са лични капризи на премиера, или пък опит за привличане на гласове, след феновете. Ами новата спортна зала в София? Цената и почти съвпада с дефицита в бюджета за миналата година.
На всичко отгоре, държаната всяка година отделя значителна сума за спорта. Налива пари за няколко медала годишно, твърдейки че това е в полза за здравето на хората. В същото време, българите стават все по-болна нация. Скоро прочетох, че за миналата година всеки от нас е похарчил средно по триста лева за лекарства.
Това са фактите. Искам и да направя разликата, между спортуването и професионалния спорт. Спортуването за здраве, е не само полезно, но и необходимо. За съжаление вече са малко местата в града, където хората могат свободно да спортуват. Тези места не носят пари, затова вместо това, расте боят на фитнес центровете. Вече не са старите мрачни помещения, а бляскави салони пълни с уреди и удобства. Цените не са високи, но когато престъпим прага на такива, не трябва да забравяме, че основната им цел също е печалбата. Едно от нещата са модерните хранителни добавки, част от които са безполезни, други вредни, трети излишни за спортуващите за здраве.
Отново пари и печалба. Всъщност човек може да поддържа здравето си и в къщи, но за това трябва да има знания. Държавата може, да отдели малка част от парите за спорта, за такива разяснителни програми, но няма да го направи. Тя не печели от здравето на отделния човек. Печели от лекарствата и от данъците от хазарта. Няма и начин политиците да извлекат популярност от такава програма. По-престижно е да се снимаш с медалист, отколкото с обикновен здрав човечец, спортуващ в къщи.
За възрастните е късно. Навиците се създават в ранна възраст, а тук училището е голям длъжник. За едно дете не е важно, колко бързо тича, колко силно рита или хвърля и колко високо скача. Децата трябва да бъдат научени не на техника, а на култура на движението. Да научат, как се осъществява всяко движение, какви са процесите в организма им, как да дишат правилно.
За съжаление, това не се прави. На професионалния спорт, са нужни състезатели, а не здрави хора. Хората са просто материал, във фабриката за пари. Когато се износят, просто се заменят с други.

Снобите

пуякВсяка вечер от ранна пролет, докато първият сняг покриел гората с бял килим, животните се събирали край реката. Там изпращали слънцето и научавали горските новините.
Не били всички заедно. На най-хубавото място се разполагали хищниците, а останалите се настанявали на известно разстояние. Хем да се чуват всички, хем да са по-далеч, че хищникът винаги си е хищник.
Тази година една друга група се отделила и се настанила плътно до хищниците. Била малобройна, но доста гласовита.
-Тази година, с жената решихме да прекараме лятото в съседната гора.-чувал се надалеч гласа на Порът.- Скъпичко е, но има всички удобства, а ние можем да си го позволим. Тук няма какво да се прави. Накъдето погледнеш, само клюки и простотия.
-Прав си, тъпо е тук!- обадила се и Стърчиопашката.- Няма истинско общество в нашата гора. Миналата година и ние ходихме на почивка на Райските острови. Какъв лукс, боже! Какви маниери и стил имат тамошните животни. Тази година, обаче ще пропуснем. Решил съм да направя ремонт в къщи, че да ни отива на положението. Вече съм поръчал материалите. Всичко е от Америка, разбира се. Ще стегна и малка виличка на брега на езерото. Шик е вечер да разпускаш с питие, далеч от тълпата тук.
-Дааа..- въздъхнала Невестулката. - Хубаво е на брега на езерото. И ние имаме виличка там, а да знаете какви са ни съседите. Целият хайлайф на Гората е наоколо. Тази година обаче няма да имаме много време за там. Ще записваме синчето в Папагалската академия в Южната гора. Тъжно е, но тук свястно училище не остана, да не говорим за преподавателите.
-Защо не съчетаете и почивката там?- обадил се Пуякът. - В тамошните курорти почиват най-изтънчените животни от цялата Земя. Миналата година бях там и изкарах чудесно. А пък да знаете какви магазини, какви тоалети има там. Всички световно известни дизайнери са там. Купих си десетина тоалета и да ви кажа, подобни няма никой тук. Ето и този е от там. Нали е шик?
Пуякът се завъртял, за се да покаже по-добре, но в този миг групата на хищниците се раздвижила. Вълкът бил огладнял и без предупреждение се втурнал да търси плячка. Минал като хала, през поляната. Пътьом прегазил Пуяка и Невестулката, но не им обърнал внимание.
Подгонил Заекът и след дълго преследване го хванал.
-Ама защо мен бе, Вълчо?- разтреперан попитал Заекът. - Онези ти бяха под носа, а ти ги подмина без да ги закачаш.
-Остави ги! - засмял се Вълка. -Не стават за нищо. Колкото са надути на думи, толкова са гнили отвътре. Даже за ядене не стават.

Не зная как е завършила приказката. Може би Заекът се е спасил, или пък е бил изяден? Не е страшно, защото в гората зайците никога не свършват. Или пък може би е решил и той да мине в групата на снобите? Хем ще го мислят за важен, хем няма да става за ядене.

Настроение в зелено

Погалва първи слънчев лъч,
за обич ожаднели хълмове.
Като начало,
като зелено,
като юни....


Проблясва капчица роса
върху листото на бреза.
Като сълза,
като зелено,
като юни....

Изправя се наведен стрък,
протягайки ръце към слънцето.
Като надежда,
като зелено,
като юни....

Дъждовна капка се отронва
от клоните на цъфнала липа.
Като ухание на свежест,
като зелено,
като юни....

Прошепва вятър във листата
забравени отдавна думи.
Като напомняне за вечност,
като зелено,
като юни....

Добрият цар

Някога преди много години, в едно царство на трона се възкачил нов Цар. Поданиците му го посрещнали с надежда, защото го познавали, от малък и разчитали да промени царството към по-добро.
Когато бил Принц, новият Цар често критикувал нещата в царството. Говорел, като обикновените хора. Твърдял, че споделя проблемите и мъките им и хората го харесвали. Принцът пък, обичал да бъде харесван и всяка негова дума и жест, били за да го харесват. Заел, че като принц от него нищо не зависи. Затова обещавал щедро, като колкото повече обещавал, толкова повече аплодисменти получавал.
Когато дошло неговото време и заел престола, забравил всичките си стари обещания. Мислел, че като Цар вече не трябва да обещава, за да го харесат. Поданиците били длъжни да харесват Царя си.
Хазната била празна и за да я напълни, новият Цар вдигнал данъците. Хората в царството и без това били в окаяно състояние, а помнели обещанията му да намали данъците. Започнали да го освиркват и ругаят, но Царят не забелязвал нищо.
-Хората ме харесват и обичат!- Казвал Царят на съветниците си.- Вярно, че днес, когато минаваше каляската, някои се опитаха да развалят денят ми, но те са малка шайка провокатори. Народът ме обича!
-Ваше Величество!- обадил се един от съветниците.- Може да ви обичат, но обич не се яде. Хората са на ръба на оцеляването. Новите данъци са нещо, което може да накара обичта да се забрави.
-Глупости!- засмял се Царят.- Сега ще ви демонстрирам, че всичко е наред. Колко жълтици събрахте с новия данък?
-Десет милиона, Ваше Величество.
Царят излязъл на балкона на двореца. Долу на пазара, хората го видели и започнали да го освиркват, но той не се смутил. Вдигнал ръка и накарал глашатаите да повтарят думите му:
-Скъпи, хора! Зная, че сте зле, но правя всичко възможно за да направя живота ви по-добър. Няма да стане днес, или утре. Няма да стане и другата седмица, но някой ден ще живеете добре. Обещавам! Освен това, реших още днес да ви помогна, като ви раздам един милион жълтици от личните си средства. Царството се нуждае от тях, но за мен по-важни сте вие.
Площадът избухнал от овации.
-Да живее, нашия Цар!
Царят дълго се любувал на овациите, а след това се прибрал в двореца и наредил от другият ден да вдигнат още данъците.
След седмица съветниците на Царя пак, заговорили че хората са зле и недоволстват.
-Глупости! -отсякъл Царят.- Сега ще ви демонстрирам, че всичко е наред. Колко жълтици събрахте с новите данъци?
-Малко, ваше Величество. Едва хиляда жълтици. Хората вече нямат нищо, което да им се вземе.
Царят не се смутил, а излязъл на балкона. Не този балкон, който гледал към площада, а този който гледал към градината му. Долу десетина слуги, вършели работата си.
-Скъпи, хора! - покашлял се Царят и слугите погледнали към него.- Зная, че сте зле, но правя всичко възможно за да направя живота ви по-добър. Няма да стане днес, или утре. Няма да стане и другата седмица, но някой ден ще живеете добре. Обещавам! Освен това, реших още днес да ви помогна, като ви раздам един на всеки от вас по една жълтица от личните си средства. Царството се нуждае от тях, но за мен по-важни сте вие.
-Да живее, нашия Цар! - викали дълго слугите, а Царят се усмихнал и се обърнал към съветниците си.- Виждате ли, че хората ме обичат? Винаги ще ме обичат, защото съм добър и справедлив. От утре вдигнете данъците двойно! Хората ще ги платят с радост, защото знаят, че правя всичко за тяхно добро.Обичат ме, бе!

Световните конспирации

Световните конспирации са тема, която винаги буди интерес. Винаги има и хора, които вярват безусловно, че всичко наоколо е една голяма конспирация. Донякъде историите напомнят суеверията от миналото, но те са се предавали от ръка. Днес това правят медиите в гонене на сензации. Не се и нуждаят от доказателства и разследване, защото по подразбиране конспирациите са много тайни неща.
Няма да се спирам на историите надживели времето, защото всеки ден изникват нови. Сетих се само, че при земетресението в Япония, се разпространиха теории, че било причинено от ново страховито оръжие.
Японското бедствие вече не е актуално за медиите и наскоро чух за поредната конспирация. Самолетните дири оставени в небето, всъщност не били от изгорелите газове, а тайно биологично оръжие, което самолети-фантоми разпръсквали.
Над града ни минават поне двадесет самолета дневно, но още не съм усетил нищо. Затова пък една случка вчера, ми припомни за тази конспирация.
На връщане от работа видях двама младежи. Гледайки локвите по асфалта след падналия дъжд, единият дълбокомислено заяви:
-Глей, кво става! То хубаво, че преваля, ама глей кво дишаме. Глей колко сяра е обрал дъжда от небето. Пак са ни пръскали.
Пред двамата се беше образувала локва покрита със бледожълт каймак.
Ако си нямах друга работа, може би щях да им обясня, че „сярата“ е цветен прашец, а специално тази е от цъфтежа на боровите дръвчета. Всъщност цветният прашец, е опасен за много хора, защото сенната хрема е неприятна и разпространена алергия. Ако се замислим и тя може да е вид конспирация на Природата.
Проблемът е, че колкото и да се обяснява, винаги ще има хора, които търсят конспирации. Дали във собственият си малък свят, или световни, няма значение. Конспирациите са навсякъде, а доказателства никога няма да има, защото това са строго пазени тайни.
Замислих се и аз. Иска ми се да открия някоя важна конспирация, но за съжаление не успявам. Всичко наоколо има някакво разумно обяснение. Освен ако.... Освен ако не търся конспирациите, както трябва.
От детективските романи навремето, съм научил, че най-добрия начин да скриеш нещо, е да го поставиш на видно място. Там никой няма да се сети да го търси.
Огледах се наоколо и знаете ли, колко конспирации открих? Много са, но ще отложа разкриването им за някой друг ден. Днес е почивен ден и не ми се занимава с тях. Ще се поразходя навън и ще наблюдавам за самолети- фантоми, или пък цветен прашец. Надявам се облаците и ураганният вятър, да изчезнат до час -два. Иначе това ще е поредната световна конспирация, насочена срещу мен.
Само да ми паднат тъмните сили, които стоят зад нея! Ще ги разкрия,ей!

Страната на знаещите

пустиняНякога, както и днес има хора, които не могат да живеят на едно място. Те обикалят света и рядко остават на място повече от ден. Всеки от тях си има свои причини, но обикаляйки по широкия свят, те често срещат чудни страни и герои.
Преди много години един такъв човек, след много години странстване, попаднал в една такава страна. Когато преминал границата, не забелязал нищо необикновено. Помислил, че това е поредната скучна страна, но скоро се убедил, че бърка.
Първото, което забелязал било, че никой в тази страна не обработвал земята. Стояла пуста и само диви дръвчета и бурени се виждали навред. Решил, че хората не знаят как и когато стигнал до първото село, странникът решил ги научи.
Видял двама млади хора, поседнали на сянка пред кръчмата и взел да им обяснява. За негова изненада, двамата младежи още след първите му думи го прекъснали. След това му обяснили на дълго и широко, всичко за земята. Обяснили му за видовете почви и какво вирее на всяка от тях. Кога се сее, полива и плеви посятото. С какво и колко се тори и още хиляди подробности, които странникът не знаел.
– Но защо, след като знаете всичко това не обработвате земята си? – попитал ги той.
– Ами не можем – отговорили младежите.  – Никога не сме го правили, но затова пък знаем как. Ако се появи някой, който може, ще му обясним всичко, което му трябва. Ти, не искаш ли да опиташ?
Странникът поклатил глава, станал и продължил по пътя си. Скоро влязъл в друго село. Сетил се, че обувките му са износени и решил да ги даде на поправка.
Намерил хората пред кръчмата. Обсъждали оживено какво ще бъде времето на другия ден. Описвали всички признаци, които били важни и дори се обзалагали, в кой час точно ще завали.
Странникът изчакал да свършат и попитал къде да намери обущар. Вместо да му посочат, всички започнали да му обясняват, как се правят и ремонтират обувки. Обяснили му всичко за материалите и моделите обувки и дори познали, кой майстор е направил неговите.
– Добре, де! – успял да вземе думата странникът. – Беше полезно, но аз искам някой да ми поправи обувките. Покажете ми къде е работилницата на обущаря ви.
– Нямаме обущар – обясни ли му хората. – Знаем всичко за обувките , но не можем да поправим дори нашите. Ако някой ден се появи някой, който може, ще му предадем всичко, което знаем. Ти не би ли искал да опиташ?
Странникът махнал с ръка, поклатил глава и продължил по пътя си. Следващата спирка била столицата на чудната страна. Още отдалеч пред крепостните врати видял събрани хора, които развълнувано ръкомахали. Били наобиколили двама души, които се биели.
Странникът видял наблизо двама стражари. Попитал ги защо не се намесят и да разтърват биещите се.
Вместо да му отговорят, стражарите започнали да му обясняват, точно кои закони нарушават биещите се. Обясни ли му и как би отсъдил съдията, ако ги изправят пред него. След това започнали да му изреждат всички техники на задържане и как се събират доказателства.
– Добре, де! – засмял се странникът. – Вече разбрах, че се намирам в Страната на знаещите, но защо не ги разтървете и задържите, вместо да ми обяснявате.
– Ами да ги разтървем и задържим е лесно – обяснили стражарите. – Самоче ние не го умеем. Затова пък знаем всичко, което трябва и ако се появи някой, който може, ще му обясним и напътстваме стъпка по стъпка. Ти, странниче, не можеш ли да го направиш?
Странникът махнал с ръка и се отправил към двореца. Помолил да се срещне с Царя и започнал да му обяснява, какво трябва да се направи в царството му.
Царят слушал, слушал,слушал... Накрая отегчено махнал с ръка и тъжно въздъхнал.
– Това и аз го зная. Знаят го и всички мои поданици. Всъщност, те знаят всичко и ако някой ден се появи човек, който може, ще му го обяснят. Подробно и стъпка по стъпка. За съжаление, такъв човек не идва, а го чакаме от години. Когато разбрах, че нов човек е влязъл в царството се надявах, този път да сме имали късмет. Сигурен ли си, че ти не можеш, да свършиш нещата тук?
– Ами не, че не мога – засмял се странникът. – Само че при толкова знаещи всичко, проблемът не е в моженето. Проблемът е в желанието, а аз поне го нямам. Ако е нещо за мен, бих опитал, но това е ваша работа.
След това странникът напуснал двореца и поел по пътя. Напуснал Страната на знаещите и никого не се върнал, но разказал на един старец, за чудното място. Старецът разказал на внуците си, а те на техните внуци и така историята е достигнала до днес.
Може би така е трябвало или пък просто е имала късмет. Не зная...

Силен съм

силаСилен съм. Мога да се справя с всичко. Щом друг може нещо и аз го мога. Нямат значение трудностите и липсата на време.
Силен съм и мога всичко, което другите хора могат.
Като се замисля, цял живот съм доказвал това. Не пред другите, а пред себе си.
Първо в училище, в спорта, в казармата, в университета, в първата работа, във втората, в последната....
Напоследък се замислям, защо съм го правил. Като се обърна назад, повечето неща не са стрували дори част от усилията, а загубеното време, никога не може да се върне.
Днес ми харесва ми, когато спра навреме и кажа- Не мога! Зная, че не пропускам нищо, а дори може би печеля.
Не започна от днес, а преди няколко години. Не мисля, че съм загубил енергията си, но вече все по-често слагам границата.
Май помъдрявам. Или пък остарявам, но ми е добре. Добре ми е да съм слаб, уморен и да казвам- Не мога! Парадоксално е, че когато казвам-Не мога!, се чувствам по-силен.

История без край

В една обикновена гора, не някъде накрай света, а съвсем наблизо до всеки, който чете тази приказка, се родило Зайче.
Било съвсем обикновено зайче и растяло щастливо сред множеството си братя и сестри, под милите грижи на родителите си.
Минали няколко месеца. Зайчето растяло и всеки ден научавало нещо ново от околните. Било умно и схватливо и всички се гордеели с него.
Един ден, Зайчето срещнало нови приятели. Били различни от роднините му. Знаели повече и говорили за различни непознати неща. Зайчето бързо харесало новите си познати. Прекарвало все повече време с тях, а един ден напуснало родния дом.
-Довиждане!- казало на сбогуване Зайчето. - Довиждане, Мамо! Довиждане, Тате! Довиждане, братя и сестри. Реших да напусна родния дом, защото тук повече не мога да науча нищо. Срещнах приятели, които са по-умни и знаят повече от вас, а едно зайче не трябва да спира да се учи. Отивам при тях, но винаги ще ви помня.
Роднините на Зайчето се огорчили, но го изпратили с пожелания за щастие. Зайчето обещало, да ги помни винаги и тръгнало по своя път.
Скоро обаче забравило всички хубави мигове и никога повече, не се върнало в родното гнездо.
Заживяло Зайчето с новите си приятели. Споделяло грижите и тревогите им, споделяло и радостта и всеки ден научавало нещо ново. Било щастливо, но един ден срещнало други приятели. Те били по-умни и по-жизнени. Знаели и умеели повече, а приели Зайчето като равно.
Зайчето не се чудило дълго, какво да прави.
-Приятели, сбогом! - казало то.- Прекарах хубаво с вас и научих много неща, но продължавам нататък. Срещнах нови приятели, от които мога да науча повече. Отивам при тях, но ще си спомням за вас.
Приятелите на Зайчето се огорчили, но не казали нищо. То продължило по пътя си с гордо вдигната глава. Скоро забравило за старите си приятели и никога повече, не се сетило за тях.
Живяло Зайчето щастливо с новите си приятели. Чувствало се на място и всеки ден научавало нещо ново. Споделяли радост и мъка и заедно вървели напред, докато....
Един ден Зайчето срещнало Лисицата. Очаровало се от красивото и кожухче и меденият и глас. Било във възторг, че и тя го оценява и не пропускала нито час да не го похвали, колко е умно и красиво. Всеки час му повтаряла, че трябва да тръгнат заедно напред, защото е научило всичко, което знаели сегашните му приятели.
Един ден, Зайчето отишло при приятелите си и им казало, че продължава напред.
-Приятели, сбогом! - казало то.- Прекарах хубаво с вас и научих много неща, но продължавам нататък. Срещнах Лисицата, от която мога да науча повече. Отивам при нея, но ще си спомням за вас.
Приятелите му се огорчили, но не казали нищо. Само помахали с ръка за довиждане, а Зайчето с вдигната глава продължило напред, редом с Лисицата.
Повече никой, никога не чул нещо за Зайчето. Понякога старите му приятели, родителите, братята и сестрите му се сещали за него и се надявали да е щастливо. Когато се сещали, се натъжавали, но това бил неговия избор.

В една обикновена гора, не някъде накрай света, а съвсем наблизо до всеки, който чете тази приказка, се родило Зайче.
Било съвсем обикновено зайче и растяло щастливо сред множеството си братя и сестри, под милите грижи на родителите си.
Минали няколко месеца. Зайчето растяло и всеки ден научавало нещо ново от околните. Било умно и схватливо и всички се гордеели с него.
Един ден, Зайчето срещнало нови приятели.
....

Обикновен човек

Днес в работата чух израза- „обикновен човек“. Сетих се, че и аз съм го използвал понякога, а дори и за представянето си тук.
Замислих се, че изразът сам по себе си, не означава нищо. Може да има смисъл само за непознати, защото опознаем ли даден човек, винаги откриваме, че той е различен с нещо от другите. Всеки е уникален и неповторим.
От друга страна, използването на този израз, може да означава страх да не изпъкнеш сред множеството. На фона на това, че правим много неща, именно за да ни забележат, изглежда странно.
Или пък изразът е вик на самота?
За самотата се казва, че е болест на новото време. Всички в някаква степен страдат от нея. Обикновена е и подхожда на един обикновен човек. И аз съм страдал, но установих нещо. Самотата идва, когато имам в излишък свободно време. Натоварен ли съм, самотата я изчезва и не заради липсата на време да мисля за нея, а защото всяка човешка дейност по някакъв начин ни свързва с другите хора. Обикновените хора.
Сетих се за тази песен:

Нови времена

ламяЦарят беше зает. Не беше лесно с огромния меч, да издяла образа си върху дъбовата маса. За седмица беше сменил пета маса, но не се отказваше. Последния път почти беше успял, а сега произведението му беше съвършено.
Обърна масата, отстъпи крачка назад и присви очи. Оставаше един единствен детайл и той внимателно посегна с меча, за да го оформи.
– Ваше Величество, една Ламя моли за аудиенция.
Царят се стресна, ръката му трепна и мечът отнесе половината от издяланото лице.
– Глупак! – кресна Царят на смутения слуга. – Колко пъти съм ти казвал, да не ме безпокоиш. Казал съм - никакви държавни съвети, никакви паради, балове и аудиенции. Не приемам никого, когото аз не съм поканил.
– Но, Ваше Величество! – промълви разтреперан слугата. – Това все пак е Ламя. Ако не я приемете, може да направи някоя беля. На всичко отгоре, изглежда симпатична и вежлива.
– Добре де! Покани я, но първо разчисти тук и повече да не се повтаря!
След малко Ламята беше въведена. Още от вратата тя поздрави учтиво и коленичи смирено навела глава.
– Ваше Величество! Благодаря Ви, че отделихте от безценното си време за моята скромна особа. Ще бъда кратка. Търся си работа. Имам препоръки от предишния си работодател, освен това мога да пея, танцувам и свиря на хармоника. Мога да кося трева, да садя дървета и цветя. Мога и да почиствам от прах, да готвя и да пера килими. Паленето на огън не го споменавам, защото е стандартна екстра. Мога да работя всичко. Някога не бих се унижила, но времената са тежки.
– Съжалявам!  – тросна се Царят.  –Нямам свободни места в двореца. Дори се наложи да освободя половината от слугите, защото приходите намаляха. Както сама казваш - времената са тежки.
– Добре, Ваше Величество! Обиколих половината свят, но никъде не ме искат. – промълви Ламята и една сълза се отрони от очите ѝ.
– Ама не плачи, де!  – разстрои се Царят. – Чакай малко! Аз си имам и Ламя тук. Остава ѝ месец до пенсия, но ще поговоря с нея да се оттегли по-рано. И без това, напоследък едното ѝ крило отказва. Работата е проста. Всеки ден след вечеря, отвличаш Принцесата. Отнасяш я в пещерата си, а на сутринта аз пращам слугите с два вола за откуп. Да си призная, не разбирам защо ѝ харесва на Принцесата тази игра, но си иска Ламя. Преди години една ламя я отвлече. Обявих награда и един принц я спаси. Уби ламята и доведе Принцесата. Вместо да се уплаши на нея взе, че ѝ хареса. Деца, какво да ги правиш. Наех ѝ Ламя, ама промених малко сценария, защото нито една от ламите не се съгласи да бъде убита. Затова плащам по два вола на ден откуп и съм ѝ обещал, когато остарее, да я приютя в южния си замък. Ако се съгласи да се оттегли, може да започнеш още тази вечер. Само внимавай! Бъди учтива и внимателна с моето съкровище! Ако не те хареса, си заминаваш на мига.

Вечерта Ламята пристигна в двореца навреме. Стражите се правеха, че спят, а Принцесата я чакаше на балкона. Ламята я изчака да се настани удобно на гърба ѝ, увери се, че се е привързала, за да не падне и бавно се издигна. Направи плавен завой около двореца и полетя към пещерата. Всъщност това не беше истинска пещера, а малък замък издълбан в скалите. Царят се беше погрижил, да не липсват никакви удобства, нито на Принцесата, нито на Ламята.
– Хей! Къде си мислиш, че отиваш? – извика Принцесата и малките ѝ юмручета забарабаниха по гърба на Ламята.
– В пещерата, Принцесо. Не се притеснявайте, скоро ще стигнем и ще се настаните по-удобно. Ако ви е студено, взех едно наметало. Покрийте се с него и докато усетите сме стигнали. Щях да ви взема и някаква книжка за из път, но на тази светлина не е хубаво за очите ви.
– Глупачка! Глупачка, глупачка, глупачка! – не спираше с юмруците Принцесата. – Знаех си аз, че не трябва да взимаме нова Ламя. Обръщай обратно и лети право към онзи връх. След като го стигнем, ще ти покажа посоката пак. Отиваме в замъка на моя Принц. На сутринта ще дойдеш да ме вземеш и отнесеш до пещерата. И само да си казала на някого! Моят Принц ще те направи на парчета.
– Разбира се, Принцесо! Както кажете, Принцесо! – отговори се Ламята . – Извинете за грешката, но никой не ми беше казал. Повече няма да се повтори.
Ламята беше умна и мястото ѝ харесваше. Беше видяла и южния замък, където щеше да прекара старините си, затова запази въпросите, които бяха на езика ѝ за себе си.

Царят затвори дебелата книга с графики на дърворезби, загаси нощната лампа и намести възглавницата си за сън.
– Дали новата Ламя ще се справи? – обади се Царицата.  – Тревожа се малко.
– Ще се справи разбира се! – промърмори Царят. – Има чудесни препоръки и ми се видя учтива и изпълнителна. Ще се старае, защото къде ще намери такава приятна работа днес.
– И на мен ми хареса – отвърна Царицата. – За друго се притеснявам. Принцесата порасна и вече е време да ѝ намерим подходящ Принц, а тя още си играе с лами. Може би още ѝ е рано? Кога ли ще порасне? Те младите днес не бързат да се задомяват. Едно време, когато аз бях на нейната възраст, вече си те бях избрала, въпреки че ти още си играеше с дървен меч и кукли. Помниш ли?
Царят не отвърна. Вече се беше пренесъл в Страната на сънищата...

Нови кактуси

Миналата година си бях обещал, да добавя няколко кактуса към трите си любимеца. Харесвам кактусите, може би защото само те оцеляват при моето безотговорно отношение към тях. Оцелява с години и един стаен бръшлян, но заслугата не е моя.
Или пък харесвам кактусите, защото ми приличат на човешки същества. Писал съм за тази прилика още в началото на този блог – Кактуси. Напоследък, не зная дали от времето, или от нещо друго виждам все повече хора-кактуси. Наострили бодлите си срещу целия свят, а вътрешно запазили меката и нежна сърцевина. Трябва им топлина и внимание, за да отворят своите чудни цветове, но това все по-рядко се случва.
В петък докато се прибирах, видях на витрината на един магазин, едно кактусче и вчера сутринта, след доста колебания успях да избера три от многобройните бодливковци.
За съжаление не можах да открия вида им. Магазинерката също не знаеше нищо. Сви рамене и се усмихна:
-Ами това са просто кактуси.
Днес ще ги пресадя в по-големи саксийки и след седмица ще почна постепенно да ги излагам на слънце при останалите. Единият е цъфнал, а за другите ще видим. Дано не объркам нещо, но както каза продавачката- Това са просто кактуси.
Не са хора, нали?

Изборите

избориДо октомври има още доста време, но информация за местните и президентските избори, почти всеки ден се появява в новините. За разлика от друг път, този път почти на 100% съм решен, че няма да гласувам.
Винаги съм твърдял, че неучастието не отменя отговорността за крайния резултат. Нещо повече, почти при всички досегашни избори, точно хората, които не са гласували, са определяли крайния победител.
ГЕРБ например, днес управлява с гласовете на едва около 20% от имащите право на глас. От друга пък страна, да гласуваш за муле, защото другите кандидати са магарета, не е решение.
Президентските избори, не могат да ме развълнуват. Президентската институция с тези правомощия е една излишна кръпка. Ако кандидатите бяха искрени, щяха да кажат, че се кандидатират единствено заради престижа. Вместо това, дори тези, които още не са официални кандидати, обещават мед и мляко за всички. Или поне хляб и зрелища.
За партиите, нещата стоят малко по-различно. Единствените две, които имат шанс, определено изпитват трудности при излъчване на кандидат. Не мисля, че притесненията са относно кадрите, а по-скоро в липсата на подходящи желаещи. За останалите партии участието е на олимпийския принцип и е просто начин да докажат на себе си, че още съществуват.
Местните избори, са друга история. Скоро прочетох, че поне двадесет от депутатите на ГЕРБ, работят усилено, да бъдат номинирани за кметски места. Запитвате ли се, защо тези хора искат да оставят удобната хранилка на парламента? Защото в общините има повече пари за крадене. Дали по европейски, или национални програми, начините са едни и същи.
От една страна би трябвало местните избори да вълнуват всички ни. Имаме повече допир с местните власти и от тях зависят много неща. От друга , не вярвам, че тези избори ще се различават от предишните.
Преди месец попаднах на страница във Facebook, където хора от нашия град обсъждаха темата за кмета. Не се учудих, защото познавам някои от тях, а и темата е болна. Проблемът е, че колкото и много да са тези хора, те нямат организацията и опита да издигнат кандидатура. Финансовата страна, също е непосилна за тях, така че кандидатурите отново ще се издигат от партийните централи, а за останалите остава да избират между магаретата.
Листите за общински съветници, отново ще се редят на тъмно. Има два начина за подреждане на листите. При първия се слагат добрите кандидати на неизбираеми места. При втория се разместват с другите, като за сметка на един достоен кандидат, се вкарват поне три магарета.
Наскоро прочетох, че местни бизнесмени в някои градове, „изкупуват“ партии с регистрация, за да участват на изборите. Не го правят от алтруизъм. Направили са си сметката, къде са парите и ако успеят да вкарат кандидати, ще си върнат всичко до стотинка. Разходите са малки, но според мен, тези са аматьори. Най-вероятно както повечето партии, ще хвърлят пари за екзотична предизборна програма и за купуване на гласове, а това е прахосничество.
Старите кучета в общинските съвети, много добре знаят, че има и по-евтини начини. Много по-евтино и сигурно е да си купиш избран съветник, отколкото да залагаш на неизбрани.
Нещо повече, в тези сделки парите дори не играят пряко. Системата- „Ти на мене, аз на тебе“, работи безотказно в общинските съвети. Нагледал съм се на „тихи“ решения, гласувани единодушно от общинските съветници, а редките пререкания и скандали, са само за замазване на очите на „вярващите“. Попадналите случайно свестни хора, или се включват в играта, или се изолират.
Защо тогава да гласувам? В тази игра няма място за мен, нито за вас. Да гласувам значи нови, четири години да се упреквам, дори без да нося вина. Този път ще пропусна.
Винаги съм твърдял, че гласуването е единствения ефективен начин, по който обикновения човек може да се включи в определяне на общото и личното си бъдеще. Съзнавам, че сам се лишавам от това право, но не виждам какво ще се промени моето бъдеще и това на България, след тези избори.

Мърморко

Един ден Заекът, докато се разхождал рано сутринта, срещнал Таралежа. Вървял по пътеката и си мърморел.
-Какво има, приятелю?- попитал го Заекът.- Защо си угрижен в този хубав пролетен ден?
-Че деня е хубав, хубав е, ама през нощта е валяло и си намокрих краката.- изръмжал Таралежът.
-Не е страшно. - засмял се Заекът. - След час слънцето ще напече и ще изсуши всичко.
-За съжаление си прав.- натъжил се още повече Таралежът.- Ще изгрее слънце, ще прегори кожата ми и пот ще избие през всичките ми пори.
Заекът не се предал. Опитал по всякакъв начин да успокои Таралежа, но той винаги намирал, от какво да се оплаче. Накрая Заекът го поканил у дома на обяд.
Сервирал масата, но Таралежът се намръщил. Твърдял, че в чинията на Заекът е сипано повече. Заекът сменил чиниите, но според Таралежът и този път в неговата имало по-малко. Сложил тогава цялата ядене пред госта.
Таралежът се оплакал, че е топло. Изстудил го Заекът, но сега пък било безсолно. Сложил и сол и изчакал госта да се нахрани.
После извадил от избата огромна дамаджана вино и я дал цялата на Таралежа. Виното било хубаво и гостът го изпил на един дъх. Усмихнал се за миг доволно, а Заекът засиял от щастие, че е успял.
В следващия миг очите на Таралежа се напълнили със сълзи и горчиво заридал.
-Какво има , Ежко? - разстроил се и Заекът.- Ако не ти е достатъчно, ще донеса още ядене и винце. Защо плачеш?
-Не, бе.... Не, бе Зайо! Не е за това. И хапването беше хубаво и винцето достатъчно. Добре ми е и затова плача. Знаеш ли колко лошо е да нямаш от какво да се оплачеш?

Три минути мълчание

Три минути мълчание. Три минути мълчание днес, точно в дванадесет часа. Три минути за хиляди хора. Хора различни, но свързани с едно- любовта към Родината. Хора, дали живота си с надеждата, че утрешният ден ще е по-добър.
Три минути мълчание. Три минути мълчание днес, точно в дванадесет. Забързани и залисани в своите си работи, някои отново няма да намерят време да ги отделят.Не е фатално, важното е да помним.
Три минути мълчание, днес точно в дванадесет.Три минути мълчание с поглед в миналото, защото без него и днешният ден и бъдещето ни ще са празни.
Поклон пред паметта на загиналите за свободата на България!



Ден на децата

Някога на един самотен остров, живеели само деца. Били щастливи и по цял ден играели и се смеели. Не познавали мъката, лъжата, омразата и лицемерието. Може би затова, никога не пораствали. Не остарявали, а оставали завинаги деца.
Един ден морските вълни изхвърлили на брега сал, на който имало двама души. Били възрастни хора и децата много се учудили. Не били виждали друг път възрастен човек. Те изглеждали странно и се държали странно, но за децата било интересно. Дори измислили нова игра. Започнали да играят на възрастни.
В началото било забавно, но скоро всичко се променило. На островът се настанили мъката, лъжата, омразата и лицемерието. Децата пораснали и приказката свършила.

Може да се каже много по случай днешния ден. Може да споменем нерадостната съдба на милиони деца по света и тук. Можем да кажем, че децата са нашето бъдеще, да говорим за вината на родителите и училището. Можем да бъдем състрадателни, към несправедливо страдащите. Можем и да бъдем гневни от поведението, на разглезени „принцеси“ и „принцове“.
Можем и да направим много неща, не за децата в целия свят, а за децата на България.
Можем да осигурим идеални условия за живот. Можем да дадем на децата най-доброто образование, което днес е възможно. Можем да построим прекрасни места за игра и почивка. Може би,не днес, но все някога ще имаме възможности за това.
Достатъчно ли е?
Не мисля, защото забравяме най-важното. Светът на децата е копие на този на възрастните. Ако ние не се променим, ако не променим начина, по който се отнасяме помежду си, ако не променим нашия свят на възрастните, всичко друго ще бъде напразно.
Децата могат да имат своя преценка. Могат да са различни от нас и са такива, но каквито и да станат, когато пораснат, в началото всичко започва на игра. Игра на възрастни, в която копират света ни, такъв какъвто го виждат. С маски и грим, с роли и заучени реплики, с мъка, лъжа, омраза и лицемерие. Когато разберат, че не е игра, вече е късно. Вече са пораснали.

Някога на един самотен остров, живеели само деца. Били щастливи и по цял ден играели и се смеели. Не познавали мъката, лъжата, омразата и лицемерието. Може би затова, никога не пораствали. Не остарявали, а оставали завинаги деца.