Космическо нашествие

Флотилията от три бойни кораба навлезе бавно в новата планетна система. Приближи централната топла звезда и зареди запасите си от енергия. След това, без да бързат корабите заобиколиха третата планета и насочиха безмилостните си оръжия към нея.
-Компютър, докладвай!- разпореди с досада Капитанът на флотилията.
Беше дебело, почти кръгло зелено същество, с нашарено от белези лице. Преминал през хиляди космически сражения, в този миг не изпитваше никакво вълнение.
-Планета XXLE44GF. Малка, бедна на ресурси и населена с примитивни аборигени. Технологията им е по-примитивна и от тях. Физически са непригодни да оцеляват дори на собствената си планета и не стават за работна ръка. Не са заплаха, но има вероятност 0.00000003, след няколко милиона години да станат. Препоръчва се унищожаване на населението и превръщане на планетата в учебен полигон. За друго не става.
-Идеално!- оживи се Капитанът.- Атакуваме веднага. Ще приключим предсрочно, а след това ще прескочим до Сириус, за кратка почивка. Екипажът има нужда, а аз още помня вкуса на прекрасната храна от последното ни посещение. Жалко, че не можем да отмъкнем готвача им. Помощник, нека заредят оръжията!
-Съжалявам, Капитане, но не мога да изпълня заповедта. Нарушаваме точка GGR536JU от правилника. Преди да се атакува планета, задължително се проверяват на място данните получени от разузнаването.
-Дрън, дрън! Още имаш жълто около устата, а си позволяваш да оспорваш заповедите ми. Правилника съм го писал, когато ти още не си бил синтезиран. Ще те сменя още в първия гарнизон, който стигнем. Не ме гледай така! Пусни три сонди и след час чакам резултатите. Нямам намерение да ти наруша процедурите.
След час сондите са завърнаха и Помощникът, пребледнял ги представи на Капитана. След миг и лицето на Капитана пожълтя.
-Искаш да кажеш, че тези аборигени, които дори нямат централизирано управление, всъщност са могъща раса със супер технологии?
-Не съм казал нищо, Капитане. Това са резултатите от сондите. Оказва се, че първите разузнавачи са подходили повърхностно, заблудени от външните белези. Така е, когато тази работа се поверява на хора, които мислят, че процедурите са написани само за новаците.
-Млъквай! Сигурен ли си, че нашите данни не са грешни. Според тях жителите на планетата, имат инфразвукове и антигравитационни оръжия. Това добре, но според данните, те могат да преобразуват свободно материята и енергията, само със силата на мисълта си. Нашите учени, само загатват за такава теоретична възможност. Какви са източниците на данни?
-Данните са точни, капитане! Технологиите са описани в историята на аборигените. Малко странно са кодирани, но ги открихме. Или самите аборигени, не разбират силата си, или нарочно крият възможностите си, но те са факт. Още в древни времена един от тях полетял и стигнал Централната звезда, без никакви технически средства. За заблуда твърдял, че лети с криле, направени от слепени птичи пера. Друг пък веднъж разделил морето на две, за да премине с племето си. Трети разрушавал масивни каменни градове, само с ръчно направени уреди за инфразвук. В миналото тези хора били малко, но след това се увеличили. Източниците разказват, за хиляди хора, които можели да променят и своята форма и тази на другите, само със звукови сигнали. За същите антигравитацията също не е тайна. Наричали ги магьосници, но има много видове. Споменават се и духове, които свободно могат да преминават през материя от всякакъв вид. Накрая нещо, което не е включено в доклада. Примитивните животински форми, които аборигените използват за храна и домашни любимци, при определени условия, също притежават сили непонятни за нашите учени. Имаме филмов материал от по-нови времена. В тях представителите на примитивните форми, демонстрират действия напълно противоречащи на физичните закони, които познаваме. Нещо повече, те са на практика безсмъртни и нищо не може да ги нарани.
-Добре, помощник. Какво предлагаш?
-Като воини, имаме само един път, Капитане. Да атакуваме и да загинем славно!
Капитанът се намръщи, а след това изключи записващата камера.
-Така.... Аз пък предлагам друго. Ще изтриеш от записите всички следи от последните две седмици. Не сме били тук, а някъде другаде. Изтрий и планетата от централния компютър на Флота. Зная, че си имаш начини, но няма да кажа на никого. Няма да кажа и за промените, които си направил в личното си досие.
-Но, капитане! Ние сме воини! Процедурата изисква...
-Млък! Заемай се веднага, а след това разпореди курс към Сириус. Зная, че го искаш. Видях как гледаше онази дребната танцьорка, а и тя теб. Като бонус, от днес вече си повишен и в чин. Ще трябва да изчакаш, докато дойде официално потвърждение, но заплатата ти се увеличава още от днес.
-Но....
-Никакво но! Като бонус, следващата планета, която завладеем, ще носи твоето име.
След час корабите на флотилията вече бяха далеч от планетата. Планета с примитивни същества, които си играеха със законите на вселената. Планета, която вече не съществуваше на нито една карта във Вселената.

Дружески шарж

От известно време Кръстю започна една интересна поредица:
Дружески блог- шарж
Избрал четката на Photoshop за да изразява позиция, настроение и мисли, той често ни пренася в друг свят, където се чувстваме странно объркани. Инсталациите му включват толкова много и различни емоции, че решаването им е по-трудно и от кръстословица.
Може би, причината е, че всеки вижда в инсталациите част от себе си. Това се случва и с блоговете, които използват основно словото. Често съм се чудел, дали аз криво пиша, или пък коментиращите криво четат.
От две седмици, започнах да допълвам постовете тук с изображения. За съжаление, често не намирам подходящо, което е свободно за използване. Най-хубаво би било, да започна сам да илюстрирам приказките си, но качеството на снимки от скици ще е безобразно. Нямам и подходящ инструмент за компютър, който да следва ръката, както молив или четка.
Наложи се да преработвам с програми, някои от изображенията, но не съм добър в тази област. Освен това, времето за обработка понякога може да е по-дълго от написването на приказка.
Докато го си играех с едно изображение се сетих за Кръстю и поредицата му. В резултат се роди и долния шарж:



Докато го гледах, промених няколко пъти мнението си, какво точно казва. Оставих го да отлежи, но мисля, че има някакво вярно зрънце.
Дано хареса и на вас.

Иванушка Глупакът

Вървял по пътя Иванушка и студа пронизвал костите му. Студено му било и за да се сгрее, подскачал и пеел. Не помагало, но поне за малко забравял за студа.
Както вървял, си намерил стар вестник. Погледнал го, подритнал го, пък си направил шапка. Не топлела като вълнената, но колкото толкова.
Вървял си по пътя и настигнал керван с търговци. Като го видели се запревивали от смях, но пък Иванушка не бил обидчив и продължил с кервана. С компания по-леко се пътува.
Вървели, вървели и внезапно първата кола затънала в кална локва. Конете опъвали, теглели, но не могли да я помръднат. Втурнали се търговците и започнали да бият конете. Изпънали шия конете, но колата не помръдвала.
-Ама какво са виновни конете?- обадил се Иванушка.- Вместо да ги биете им помогнете. Подложете клони под колелата, побутнете и ще излезе колата.
-Ти защо се обаждаш, бе?- викнали търговците. – Погледни се на какво приличаш! Само глупак може да изглежда и се държи така. На всичко отгоре и съвети ще дава.
Замълчал си Иванушка, но след час търговците решили, че с бой не става. Подложили клони пред колелата, побутнали и колата излязла.
Продължили по пътя и стигнали реката. Спрели и започнали да спорят, къде точно е брода. Един казвал, че е пред тях, друг твърдял, че е сто метра надолу по течението.
Обадил се и Иванушка:
-През лятото преминавах тази река. Не ви трябва брод. Хората са построили на час път нагоре, здрав и широк мост. Няма да загубите много време, а ще си спестите главоболия.
-Ти защо се обаждаш бе?- викнали търговците. – Погледни се на какво приличаш! Само глупак може да изглежда и се държи така. На всичко отгоре и съвети ще дава. С тази шапка и на плашило не приличаш.
Замълчал си Иванушка, а търговците след кратко колебание потеглили напред и буйната река отнесла половината им стока.
Пренощували на другия бряг, изсушили дрехите си, а на другия ден продължили по пътя.
Иванушка бил обиден на търговците и избързал напред. След час се спрял. Гледа пътя свършва пред огромна пропаст. Погледнал надолу, но не видял дъното и. Погледнал встрани, но края и не се виждал. На ръба на пропастта пък лежи на земята златна корона.
Взел короната Иванушка и си я сложил вместо шапката от вестник. В това време пристигнал и керванът с търговците. Видели пропастта и се завайкали. Видели Иванушка с короната, скочили от колите и коленичили.
-Бихте ли ни казали, мъдри Господарю, как да преминем пропастта?
Иванушка се зачудил, че питат него, но се сетил за короната и се усмихнал под мустак:
-Лесна работа, добри хора. Наредете се в редица. Вярно, че пропастта е дълбока, но всяка дупка може да се напълни. Нека всеки от вас вземе камък и го хвърли в пропастта. След това нека го направи пак. Толкова пъти, колкото е нужно. Когато напълните пропастта с камъни, лесно ще я преминете.
-Чудесна идея, мъдри Господарю!- поклонили се търговците.- Сами никога не бихме се сетили. Кажи ни как да ти се отблагодарим.
-Ами, аз го правя, защото съм с добро сърце, но щом искате, една кола с хубава стока бих приел с благодарност.
Дали му търговците кола пълна с отбрани стоки, а след това почнали да хвърлят камъни в пропастта.
Иванушка не чакал, да я напълнят. Обърнал колата и тръгнал по обратния път. Стигнал до реката, погледал я замислен, а после свали короната и я хвърлил в буйните води. Сложил си шапката от стар вестник и подкарал колата нагоре по течението, където бил моста.

Мускетарите

В помещението беше тъмно и тихо. Пламъците на няколкото свещи дори не потрепваха и огромната фигура, очертаваща се на покритата с тежки завеси стена изглеждаше, като издялана от камък. Тук рядко влизаха хора, а тези които влизаха, пристъпваха вътре с омалели крака и ако имаха късмет да излязат, никога не разказваха за преживяното.
Сянката на кардинала внезапно трепна. Седнал зад масивното бюро, той разсеяно четеше поредния доклад. Стигна до края, намръщи се и хвърли доклада в купчинката отляво. Нещастникът щеше да прекара доста време в Бастилията. Всъщност беше късметлия, защото тези в купчинката отдясно, имаха запазена среща с кралския палач.
Кардиналът взе следващия доклад, погледна го и се намръщи. Папата отново го молеше за помощ. Този път молеше, а не заплашваше, както преди година. Глупакът не предполагаше, че проблемите му започват точно от тук. От тази стая, от където невидими нишки оплитаха съдбите на милиони хора в мрежа, която се отпускаше и придърпваше от кардинала.
Кардиналът върна писмото най-отдолу в купчината. Може би щеше да отговори, но след месец -два. Чакането беше ефективно оръжие, което сломяваше и най-твърдоглавите. Усмивка озари бледото му лице. Тук зад тези стени се решаваше съдбата на целия свят. Глупаците можеха да се надуват, да се хвалят, да заплашват и да молят, но не можеха да променят съдбата. Не можеше да я промени и онзи паун- Краля, който добре осъзнаваше, кой всъщност е господаря.
В този миг отвън се чу шум. Викове и звън на шпаги проникваха, дори през дебелите стени. Суматохата продължи десетина минути и завърши с един познат вик:
-Един за всички! Всички за един!
От тъмнината на стаята изникна дребна фигура, облечена в черно.
-Отново мускетарите, Ваше Преосвещенство! Дано този път нашите жертви да са по-малко. Не е ли време, да се отървем от тях? Има достатъчно свободни килии в Бастилията.
Кардиналът се замисли за миг, а после отново се усмихна:
-Да, време е. Намери ги и ги покани тук! Само, че говори с всеки насаме и им кажи да не казват на никого. Кажи на всеки, че е в интерес на другарите му, да приеме тази покана.

След час първият от мускетарите, влезе в помещението. То сякаш се изпълни от огромния му ръст, а от гласът му пламъците на свещите потрепераха.
-Никой, освен Негово Величество Краля, няма право да задържа кралски мускетар. Не зная какво сте намислили, но не можете да ме уплашите. Хайде, доведете палачите си, за да ги смажа с една ръка. Ще видите как се бие истински мускетар.
-Никой не ви задържа, драги. – засмя се Кардиналът.- Доколкото си спомням поръчах да ви поканят и сте тук по собствена воля. Отпуснете се. Тук няма палачи, а причината за ви повикам е един мой научен интерес. Пиша историята на вашия край и след ,като изчетох всичко, реших че съм пропуснал най- достоверния източник, тоест вас. Кой по-добре от вас знае историята на бившето ви имение? Нали ще бъдете така добър, да ми разкажете някой подробности?
-С удоволствие, Ваше Преосвещенство! Само, че не разбрах за кое имение точно питате. Аз нямам бивше имение, само едно е и в него са живели и погребани всички от моя род.
Усмивката на Кардинала замръзна.
-Горкият! Извинявам се, но не съобразих, че още не знаете. Заповедта на Краля, ще влезе в сила утре. Имението ви се отнема и се дарява на старият ви приятел от мускетарите. Доколкото разбрах, е направил някаква много важна услуга на Краля. Имението му се приписва в знак на благодарност. Не се отчайвайте, млади човече. Животът е пред вас и ще спечелите друго имение. Но, почакайте! Къде се втурнахте?
След десет минути влезе втория мускетар. Поклони се и застина неподвижно, стиснал плътно устни.
-Няма да ви задържам, приятелю. – с усмивка каза Кардиналът.- Една млада дама ме помоли да ви предам това писмо. Не се изчервявайте! Не съм го чел. Все пък съм духовно лице и благородник. Предполагам, че съдържанието е деликатно, но всички сме били млади, а жените са ангелски същества. Защо пребледняхте, млади приятелю? Ох, извинявайте! Грешката е моя. Писмото всъщност е за вашия млад приятел, но с тези униформи, толкова си приличате. Гневът е лош съветник, млади човече. Но, къде тръгнахте? Моля ми, върнете писмото поне!
Кардиналът изчака слугите да затворят вратата лукава усмивка озари лицето му.
-Чакат ви още двама мускетари, Ваше Преосвещенство!
-Отпратете ги! Кажете им, да потърсят приятелите си и те ще им разкажат всичко.
-Мъдър сте, Ваше Преосвещенство!- тихо промълви черната сянка и се поклони до земята.- От този миг мускетарите никога няма да са заплаха.
-Грешиш, приятелю! На мястото на тези глупаци, утре ще се появят други. Ще говорят гръмки фрази за чест, приятелство, любов и родина, но в душите си ще се интересуват само от себе си. Дори не трябваше да се занимавам с тях, но имах нужда от малко почивка и разнообразие. А сега, да се заемем с важните дела. Светът чака моите решения.

Духът от вълшебната лампа

Настъпиха тежки времена и за Аладин вече нямаше хляб на село. Беше слушал много за големия град и реши да опита късмета си там. Намери един керван на търговци и се спазари, срещу дребна сума да пътува с тях. Пътищата бяха опасни и не, че разбойниците можеха нещо да му вземат, но често убиваха за развлечение, дори бедните пътници. Керванът потегли на път, но на втория ден разбойниците го нападнаха. Докато търговците и слугите им се опитваха безуспешно да се защитят, Аладин направи това, което неговите съселяни винаги прилагаха с успех при среща с разбойниците- скри се.
Избра един голям сандък и се вмъкна в него. През ключалката видя, как убиха и последния търговец. След това керванът потегли и след час спря пред огромна скала, изникнала насред пустинята. Водачът на разбойниците се приближи до скалата, прошепна нещо и скалата се раздели на две. Бяха се озовали пред пещерата на Разбойниците, за която от векове се носеха легенди, но никой жив човек не беше успял да се върне и да разкаже. Керванът се вмъкна в пещерата, разбойниците разтовариха плячката, а след това настъпи тишина. Аладин изчака свит и треперещ няколко часа, след това внимателно надникна пак през ключалката. В пещерата беше тъмно и не се чуваше никакъв звук. Разбойниците бяха заминали нанякъде.
Аладин се опита пипнешком да се ориентира, но само израни пръстите на ръцете си. Когато се беше отчаял, в ръцете му попадна предмет с позната форма. Беше газена лампа и при това сигурно пълна, защото тежестта и го изненада. Потърси в джобовете си огнивото, но го беше загубил и в отчаянието си потърка лампата.
В този миг от лампата излезе някакво бледо сияние, което бавно започна да се оформя с чертите на човешко същество. Аладин припадна, а когато се свести съществото се беше надвесило над него:
-На вашите услуги, Господарю! Всяко ваше желание е заповед за мен, което ще изпълня с удоволствие. Аз съм.... Аз съм... Неприятно е, но съм забравил кой съм. След толкова време в лампата е цяло чудо, че не съм забравил всичко.
-Ти си Духът от Лампата!- радостно възкликна Аладин. –Зная кой си, защото когато бях малък, са ми разказвали за теб.
-Благодаря, Господарю! Най-после и аз да случа на умен господар. Само да знаете, на какви идиоти съм служил. Вашите желания са заповед за мен! Хайде пожелайте си нещо, защото горя от желание да ви услужа.
-Искам да изляза от тук!- каза Аладин.
В следващият миг се озова пред пещерата. Присви очи на слънцето, после приближи до скалата и важно каза:
-Сезам, отвори се!
Скалата не реагира, но затова пък Духът се засмя.
-Не става така! И аз съм опитвал, но думите са безсилни. Това е някаква съвременна магия, която не зная. Навремето не бях от най-добрите ученици.
-Добре, то се е видяло, че няма да мога да взема нищо от съкровищата.- натъжи се Аладин. –Следващо желание- пренеси ме у дома на село!
-За съжаление, Господарю, не мога.- тъжно каза Духът.- Забравил съм и тази магия. Затова пък ще ви покажа пътя.
Аладин въздъхна, сложи лапата в джоба си и пое в оказаната посока. След два дни изтощен се добра до селото. Спа непробудно цял ден, а след като се събуди, извади лампата и я потърка. Духът излезе веднага.
-На вашите услуги, Господарю! Всяко ваше желание е заповед за мен, което ще изпълня с удоволствие.
-Искам да ми построиш тук дворец. Висок до небесата, с огромна градина изпълнена с фонтани и чудни цветя. Искам всичко в този дворец да е от злато и скъпоценни камъни.
-На вашите услуги, Господарю! Всяко ваше желание е заповед за мен, което ще изпълня с удоволствие. Само, че и тази магия съм забравил. Може би ще си я припомня някой ден, но дотогава, защо не постегнете поне старата си къща. Има нужда от едно обновяване.
-Добре!- въздъхна Аладин.- Започвай! Искам до утре всичко да е оправено. Нови прозорци, врата и покрив. Освен това едно боядисване в приятен за окото цвят ще е от полза.
-На вашите услуги, Господарю! За съжаление отново има проблем. Не помня думите на магията. Все пък има изход. Можете да го направете сам с двете си ръце. Имам желание да ви помогна, но от около хиляда години страдам от дископатия. За сметка на това съветите ми ще ви бъдат от полза. Построил съм хиляди замъци и зная всичко за строителството.
Аладин примигна, погледна духа и се засмя:
-Имам едно желание.
-На вашите услуги, Господарю! Всяко ваше желание е заповед за мен, което ще изпълня с удоволствие.
-Вземи си лампата и се пренеси отново в Пещерата на Разбойниците! Ако не си забравил и тази магия, както и другите.
-О! Тази я помня! Често съм я правил, защото господарите са неблагодарни същества. Не е приятно, но всяко ваше желание е заповед за мен.
Духът и лампата изчезнаха за миг. Аладин остана за миг замислен, после взе една пръчка и бавно тръгна да обикаля двора, чертаейки по каменистата земя, формите на бъдещата си градина. Нямаше да е с пеещи фонтани и екзотични цветя, но можеше да я направи и сам. Без съветите на некадърни и мързеливи духове.

Криза на средната възраст

Тази седмица след поредния неуспешен опит да захвърля окончателно цигарите, реших че трябва да направя някаква промяна. В резултат започнах отглеждането на домашен любимец.
Той е странно, настръхнало и космато създание, което ако има късмет и го изтърпя месец-два, ще се превърне в грозна брадичка тип катинарче.
Да си призная, не го харесвам, но периодично дразня с него околните. Реакцията им, да ми дават съвети, които не съм искал, влиза конфликт с ината да правя нещата по своему.
Спомних си, времето преди около пет години, когато го пуснах за първи път. Тогава ме обвиниха, че влизам в криза на средната възраст. Брадичката било неосъзнато желание за големи промени и бунт срещу годините. Смях се от сърце на това обяснение, но си замълчах.
След година, когато напуснах работа, също ми казаха, че това било криза на средната възраст. Днес бившите колеги признават, че тогавашното ми решение е било правилно. Точно навреме и без грам авантюризъм.
Само, че в годините след това, подобни обвинения, не престават. Да си призная и аз се изненадах от себе си, че на стари години започнах този блог. В този случай утежняващо вината обстоятелство е, че последния си ред свободен текст, бях написал на матурата по литература в далечната 1983 година.
Все пък, това за кризата на средната възраст, определено не е вярно. Дори си мисля, че е поредния мит. Човек прави промени в живота си, не заради това, че е влязъл в някаква възрастова граница. Прави ги, когато им е дошло времето.
През миналата седмица, се върнах назад в годините. Спомних си, тези промени, които са били наистина важни за мен. Открих две закономерности:
Първо с напредването на годините, такива промени, все повече намаляват. Все повече се стремя, да ги избягвам. Все повече търся и ценя спокойствието. Все повече премислям, преди да направя, дори и малки промени в живота си.
Второто , което открих е, че почти всички важни промени съм правил в четири месеца от годината. От края на септември, до края на януари.
Първото го знаех, но второто ме изненада. Замислих се, дали пък все пак теориите за „кризисните” периоди не са верни, но и на това намерих обяснение. Просто в края на една година се натрупват достатъчно основания за промени. Началото на годината пък е добър период за някакво ново начало.
Иначе днес денят ми ще мине спокойно и тихо, както обичам. Ще обиколя магазините, да огледам за ново зимно яке. Обичам тъмните цветове- синьо и черно, но преди години имах червено, което също ми харесваше.
Днес ще огледам, но имам малки съмнения за цвета. Дали пък, този път да не потърся, някое ярко оранжево или пък жълто. Не е заради кризата на средната възраст. Мисля си, че би отивало на новата ми брадата физиономия.
Какво ще кажете?

Баба Яга

В гората било тъмно и двете деца уплашено се притискали едно до друго. Загубили се били още от зори и се лутали без път и посока. Били гладни, мокри и уморени. Клони и храсти, като свирепи зверове късали дрехите им и драскали лицата им, мокри от сълзи. Тогава...
Тогава гората внезапно изчезнала и пред тях се открила приказна поляна. Красиви пеперуди танцували, над огрените от слънцето цветя, събрали всички цветове на дъгата. В дъното децата видели развалините на старинен замък обвити в бръшлян, а пред него....
Пред него къщичка от клони изправена на кокоши крака. Нямала прозорци, а от комина и излизал черен дим. Пред входа дремел черен котарак, който мързеливо отворил едното си око, погледнал към децата с безразличие и пак го затворил.
От къщичката се показала стара прегърбена жена. Била облечена в черни избелели дрехи. В ръцете си държала проскубана метла с дълга дръжка, която заканително размахала.
Децата ужасени побягнали обратно, а виковете им се чували надалеч:
-Баба Яга! Баба Яга!
Тогава пред децата се появила светулка. Слабата и светлина осветила скрита пътека и ги повела по нея. След час децата вече били в родния дом.

Някога преди много, много години в гората живяла една фея. Имало много феи, но тази изпъквала дори и сред тяхната красота и доброта. Вълшебствата и винаги били силни, добри и на място. Хората, търсели помощта и, а феята се стремяла никога да не им отказва. Един ден усетила, че някои от хората използват добрината и, за да извършват лоши дела. От този ден вече внимавала, какви желания изпълнява.
Един ден при нея дошъл търговец и поискал помощта и. Искал с измама да взима все повече и повече от другите хора. Феята му отказала и го изгонила, а търговецът се ядосал и си тръгнал с грозни заплахи.
-Заплахи ли чувам?- засмяла се Феята.- Какво може да ми направи едно човешко същество? Ние феите сме безсмъртни, а и хората ни обичат и ни вярват.
-Грешиш ,Фейо!- усмихнал се лукаво търговецът. –Хиляди години вие феите живеете сред хората, но не ги познавате. Дори не знаете, че безсмъртието и силата ви се дължат на вярата на хората, а не на вашите сили. Не сте научили и друга за хората. Те предпочитат да вярват на думи, а не на делата. Ако имат избор вярват на лошото, а не на доброто.
Търговецът си тръгнал. Започнал да говори навсякъде, че феите не са добри магьосници, а всъщност мамят хората. Подшушнал тук и там, а когато слухът се завъртял и стигнал пак го него, го потвърдил с охота. Дори разказал история, за една изключително коварна фея, която правела зли магии, по нощите летяла на метла, а в къщата изправена на кокоши крака, винаги димяло гърне, където варила загубените в гората деца.
Минавали години, а слухът набирал сила. Хората престанали да вярват на Феите. Престанали да ги търсят за помощ и феите изчезнали. Търговецът се оказал прав, единствено вярата на хората в тях, била причина за безсмъртието им.
Останала само една. Хората я нарекли Баба Яга и вярвали, че е зла магьосница. Не вярвали вече в доброто, но продължили да вярват в злото.
Никой вече не идвал при Феята. Живее сама в гората, в къщичка на кокоши крака, заедно със стария си котарак. Понякога наистина лети с метлата, но само когато е много тъжна. А в гърнето на огъня и се вари най-вкусната гъбена чорба, но никой не е идвал от хиляди години, за да я опита.

Слънцето бавно се скрило над дърветата и поляната с къщичка на кокоши крака, потънала в мрак. Зловещи сенки и страшни звуци изпълнили гората. Една светулка, долетяла от гората и кацнала на ръката на Баба Яга. Усмивка огряла лицето на старата жена, а след това бавно подпирайки се на метлата, тя се прибрала в къщи.
Време било за сън.

* Изображението е с лиценз Public domain

Старо куче не се учи

Преди много, много години в полите на една планина имало малко селце. В крайната къща на селцето живеел един много стар човек. На младини работел от сутрин до мрак, но вече не правел нищо. По цял ден седял в градината, припичал се на слънце, а мисълта му се реела в спомените. В краката му винаги било любимото му куче. То също било старо и изживявало кротко старините си.
Старецът имал и други кучета. Бил с добро сърце и когато видел изоставено кученце, го прибирал и се грижел за него. Младите кучета по цял ден играели в двора и живеели безгрижно.
Един ден старецът починал. Нямал роднини и никой не се натъжил за него, освен кучетата му.
Къщата взел един млад мъж, а с къщата получил и кучетата. Бил от далеч, но селото му харесало и решил да остане там. Решил да купи стадо овце, а кучетата да използва за пазачи. Да си изкарват и те хляба с труд, като него.
Заел се с обучението им и скоро младите кучета свикнали с него. Гледали го в очите и изпълнявали, каквото им нареди. И пръчка носели, и лапа давали и по команда лягали и ставали. Само старото куче не искало да свикне с новия стопанин и да се подчинява на командите. Не реагирало, а ако си направело труд да се помръдне, правело всичко на обратно. Новият стопанин вдигнал ръце от него, но не го изпъдил, но го вързал и отделил от другите кучета.
-Право казват хората! Старо куче не се учи.
Лятото минало и дошла първо есента, а след нея зимата. С нея от планината слязъл в ниското и огромен вълк единак. Воят му се чувал всяка нощ, все по близко до селото, а една нощ, дори обиколил улиците му. На сутринта хората със страх гледали огромните стъпки и гадаели колко е огромен.
На следващата нощ, пак се върнал и спрял до крайната къща. Овцете тревожно се притискали една до друга, а кучетата лаели цяла нощ без да спрат. Стопанинът също не мигнал. Извадил пушката, заредил я, но вълка така и не се приближил.
Само старото куче, не обърнало внимание на тревогата. Лежало си вързано в своя ъгъл и дори не отворило очи.
-Ей, ама то за нищо не става!- казал стопанинът.- Старо куче не се учи и това си е.
След една нощ, вълкът пак дошъл наблизо. Пак се разлаяли кучетата. Пак стопанинът не мигнал цяла нощ, чакайки вълка да се приближи. Старото куче отново спало спокойно и непробудно цяла нощ, без да се притеснява от воя навън.
Един ден на стопанина се наложило да отиде до града. Превел планове да се прибере до мръкване, но лошото време го забавило и останал да пренощува в града. Бил спокоен за стадото, защото вярвал, че кучетата ще го опазят.
През нощта вълка отново дошъл и този път, влязъл в кошарата. Младите кучета лаели, но страхливо се свили в ъгъла, уплашени от огромния ръст на вълка. Овцете уплашено блеели, а вълкът се облизвал и си избирал първата жертва. Тъкмо да забие зъбите си в нея, когато нещо го блъснало и съборили на земята, а остри заби се забили в неговото гърло. Старото куче, било скъсало синджира и защитавало дома, в който било прекарало живота си.
Вълкът успял да се освободи и изправи. На свой ред впил зъби в гърлото на стария пазач. Раната му, обаче била тежка и силите бързо го напуснали. Строполил се и затворил очи завинаги.
Старото куче също било ранено тежко. Изправило се залитайки и излязло навън. Стигнало до пейката, където прекарвало години в краката на стария си господар. Там паднало, а снегът бавно го затрупал.

На сутринта стопанинът се прибрал. Насред кошарата видял проснат вълка. Кучетата яростно лаели, но не смеели да се приближат и до мъртвия звяр. Стопанинът не знаел, какво се е случило. Похвалил кучетата и ги нахранил обилно за награда.
Към обяд се сетил и за старото куче. Потърсил го в ъгъла му, но намерил само скъсания синджир.
-Избягал е страхливеца!- ядосал се стопанинът.- Уплашил се е и е избягал. Дано не се върне никога, защото напразно го храних толкова време. Старо куче не се учи!


* Изображението е с лиценз Public domain

Красавицата и Звяра

Някога във времената на приказките, в едно селце, близо до вековна гора живяла Красавица. Живеела бедно в дома на родителите си и денят и преминавал скучно. През нощите обаче сънувала. Сънувала прекрасни и вълнуващи сънища за принцове, замъци и балове. Не била виждала никога такива нещо, но от малко и разказвали приказки, а в приказките задължително се появявал принц и завършвали щастливо.
Един ден Красавицата се разхождала само в гората. Често го правела. Обичала красотата и тишината под вековните дървета. Харесвало и да бъде сама, защото тогава можела да мечтае на спокойствие, а мечтите и били същите, като сънищата и.
Този ден, увлечена в мечтите, Красавицата навлязла дълбоко в гората и са загубила. Разбрала това, едва когато слънцето залязвало и уплашена се втурнала напосоки. Тичала дълго, но така и не могла да намери пътя.
Тогава се отпуснала под едно дърво, потръпнала от студ и заплакала. Страхувала се от тъмнината и зловещите звуци, носещи се в гората. В този миг дочула тежки стъпки. Огромно тъмно същество приближавало в мрака, чупейки храсти и клони. Луната изгряла само за миг, колкото да освети едно страшно космато лице, от вида на което Красавицата припаднала.
Събудила се в разкошна спалня. До леглото я чакала закуска, поднесена на златно блюдо и дори приборите били от злато. През отворения прозорец се виждала прекрасна градина, огряна от слънцето, в която непознати птици пеели чудни песни.
Красавицата закусила, облякла роклята с перли оставена до леглото и тръгнала да разглежда Замъка. Защото това било замък, какъвто и в сънищата си не била виждала. Всеки предмет излъчвал красота и лукс. Само едно нещо липсвало- замъкът бил пуст.
Красавицата се разходила и в градината, но и там не видяла никого. Скоро започнала да скучае и без да усети заспала.
Когато се събудила, нощта вече била настъпила, а пред нея стоял нейният спасител. Страшен, огромен и грозен, но стоял кротко пред нея, навел глава.
-Кой се ти?- попитала Красавицата.
-Аз съм Звяр. –тихо промълвило съществото. - Някога бях обикновен млад мъж, но се скарах с един магьосник. За наказание, той ме омагьоса. До края на живота си ще бъда с този вид, освен ако....
-Освен, ако?- попитала Красавицата.
-Освен, ако някое красиво момиче се влюби в мен. Любовта ще развали магията и ще върне отново човешкия ми вид.
Принцесата погледнала огрения в светлини замък, после грозното същество пред нея, навела очи и промълвила:
-Ами, може би аз мога да те обикна. Не веднага, но с времето. Трябва ми малко време, за да свикна с този ти вид.
-Нима, наистина ще можеш?-учудил се Звярът.
-Не зная, но мога да опитам.- отговорила Красавицата.
Минал месец и Красавицата свикнала с вида на Звяра. Зад страшния външен вид се криел, внимателна и нежна душа. Говорили дълго. Говорели за всичко. За миналото, да бъдещето и за днешния ден, докато един ден, прекъсвайки Звяра, Красавицата го целунала.
После.... После магията се развалила. Звярът се превърнал в нормален млад мъж. Сигурно мислите, че се оженили и заживели щастливо в замъка. Само, че не станало точно така.
Замъкът не бил на Звяра. Бил част от магията и принадлежал на Магьосника. Звярът просто го пазел, като част от наказанието.
Красавицата била разочарована. Кулите на мечтите и за Принц, замък и балове се срутили, но накрая все пък се омъжила за Звяра.
Защото целувката, била истинска. Не била под влиянието на красивия замък. Иначе нямало как за развали магията.

* Изображението е с лиценз Public domain

Златна есен

Отмина една чудесна седмица. Чудесна от гледна точка на топлото и приятно време, но от служебни ангажименти, почти не го усетих. Все пък една картина, ми се запечати в главата и не можах да се сдържа да не я, запазя за спомен.
Златни брези в една златна есен. Не зная, от къде точно е произлязъл израза- циганско лято, но е неточен. Това не е никакво лято, а златна есен с чудни цветове. Това е и едно от нещата, заради които есента е любим сезон на много хора.
В такива дни забравяме студа и дъждовете. Забравяме, че денят намалява и светлината ни липсва. В такива дни есента компенсира всички неприятни моменти. За съжаление можах много малко да усетя от това очарование. Все пък ми стига, а снимките ще ми напомнят за тези дни, дори когато зимата скове всичко в сняг и лед.






















Имам и две „служебни” съобщения:
Първо, правилата на прочети това вече са променени и информацията За този блог, обновена. Прочети това е отворен. Вече пратих покани, на първите желаещи. Който желае, може винаги да се присъедини. Понеже е възможно, някои от желаещите, да имат желание да споделят и от други блогове, освен от личните си, ще има и тази възможност, въпреки че не е записана изрично.
Очаквах повече желаещи, но това всеки преценява за себе си. Надявам се, че поне старите участници, ще дадат пример и ще споделят и от собствените си блогове.
Преди време например помолих angie, да не споделя от моя блог, а тя ме помоли за същото от нейния. Обещах и, но оттогава няколко пъти съм се колебаел, дали да не наруша обещанието си. Просто си струваше някои от нещата, да бъдат прочетени от повече хора.
Така е и с блоговете на всички. Криворазбраната срамежливост и притесненията, какво ще каже някой, провалят много хубави инициативи.

За второто не исках да пиша. Знаете, че преди седмица, по невнимание изтрих притурката за блогрола си. Опитах се да го възстановя във вида, в който беше, но през седмицата попаднах поне на три блога, които съм пропуснал. Вчера открих още шест, но ме заболя главата от ровене.
Затова ще ви помоля, ако някой е пропуснат и забележи това, да се обади. Така ще ми спести доста време.

Вината

В началото на зимата, Лъвът се върнал от почивка и направил проверка, как са нещата в гората. Не останал доволен. Навсякъде царял хаос. Ядосал се, извикал Мечката и Вълка и им поискал сметка:
-Не съм доволен! Гората прилича на разграден двор. Навсякъде цари хаос и всеки си прави, каквото поиска. Разчитах, че докато ме нямаше, вие ще поддържате реда, но съм се лъгал. Мислех, че като сте веднага след мен по ранг и сила, ще се грижите за гората, като за своя. Разочарован съм от вас. Разочарован и огорчен. За какво ви гласувам доверие и за всичко се допитвам до вас? За какво ви каня всеки ден на моята трапеза? За какво сте ми, когато не мога да разчитам на вас и за кратко? Сега си тръгвайте и ме оставете сам. Не искам да виждам никого!
Мечката и Вълкът излезли от пещерата унили. Наистина не се били представили добре, а мисълта, че Лъвът може да свали доверието си от тях, ги плашела. Трябвало да намерят начин, да поправят нещата. Събрали всички жители на гората, изгледали ги строго и започнали:
-Не съм доволна!- изръмжала Мечката.- Гората прилича на разграден двор. Навсякъде цари хаос и всеки си прави, каквото поиска. Разчитах, че ще поддържате реда, но съм се лъгала. Очевидно с добро не става. Това ще ми е обица на ухото и от тук нататък, доверие никому. Някои от вас си мислят, че като съм добра душа и могат за ми се качат на главата, но се лъжат. Всеки ще си получи заслуженото!
-Не съм доволен!- продължил Вълкът.- Само да ви обърна гръб за малко и веднага забравяте задълженията си. Никаква отговорност няма във вас. Вижте гората- навсякъде хаос и безобразия. Това е ваше дело, но всеки ще си плати за постъпките! Всеки ще си понесе отговорността за стореното. Още днес с Мечката ще направим списък на виновните и утре, Лъвът ще го има. Да му мислят виновниците!
Разпръснали се животните угрижени и притеснени. Нямало ги шегите и закачките, а всяко бързало да се прибере в къщи. Заекът не правел изключение. Знаел какви ги е вършил и се притеснявал, че пък ще стоварят цялата вина не него.
Прибрал се в къщи, заключил портата и замислен седнал на масата.
-Какво ти е, Зайо!- попитала жена му, но Заекът не отговорил.
-Ама каже де! За какво ви събираха? Дочух, че пък търсели виновник за хаоса в гората. Кой ли ще е този път? Ама кажи нещо де, защо мълчиш?
Заекът се сепнал, погледнал наоколо, а после внезапно скочил.
-Открих! Ти си виновна! Ти си виновна за всичко в гората! За какво ти имах доверие и разчитах на теб? За малко да ме няма и си обърнала цялата гора с краката нагоре. Навсякъде цари хаос и безотговорност. Утре като кажа на Лъва ще видиш!
-Ама, Зайо! Аз не съм излизала от къщи цял месец!- разтреперана промълвила жена му.
-Зная, зная!- засмял се Заекът.- Зная, но няма значение. Да не мислиш, че Мечката и Вълкът ще поемат вината? На Лъвът му трябва виновник, а кого ще изкарат виновен, са подробности.

Тука е така

Някога , преди много години, в едно царство накрай света живял един лош Цар. Бил толкова лош, че един ден поданиците му изчерпали търпението си и го изгонили.
Това хубаво, но били свикнали да си имат Цар и решили да си изберат друг. Харесали си един юнак и го направили Цар, а после три дни яли, пили и се веселили. Не можели да се нарадват на новия Цар. Има и осанка и глас, а пък обещанията, които давал радвали хората и ги карали да си мечтаят за по-добър живот.
Празниците минали и новият Цар се заел с управлението. Заел се и забравил за обещанията си. Животът ставал все по-тежък, а когато хората се оплаквали, новият Цар им казвал:
-Като не сте доволни от вървете при стария цар. Сега аз съм Цар и решавам всичко. Тука е така!
Новите съветници на Царя, също се държали така. Правели, каквото си поискат, а на недоволните казвали:
-Такава е волята на Царя! Тука е така!
Хората се ядосвали, но нямало как да изгонят и този Цар. За разлика от предишния, той държал нещата под контрол, а стражите му го пазели зорко.
Един ден, докато пътувал из царството, Царят се загубил. В началото не се притеснил. Вярвал, че свитата му скоро ще го намери. Денят минал бързо, слънцето се скрило и станало студено, но помощта не дошла.
Царят тръгнал по една пътека и стигнал малко селце. Почукал на крайната къща и помолил за храна и подслон. Вместо това, стопанинът излязъл с голяма сопа и го прогонил.
-Но, защо така?- попитал Царят.- Не искам нищо даром, ще си платя.
-Тука е така!- сопнал се стопанина.- Като не ти харесва, отиди да се жалваш на царя.
Тръгнал Царят по тъмните улици, но насреща му изскочил крадец. Ограбил му и дрехите дори, а на молбите на Царя, отговорил:
-Тука е така! Като не ти харесва, отиди да се жалваш на Царя.
Царят срещнал един стражар и поискал да се оплаче на него, но вместо помощ изял боя и получил познатия съвет:
-Тука е така! Като не ти харесва, отиди да се жалваш на Царя.
Тъкмо се бил отчаял, когато в един малък дом го приютили. Били бедни хорица, но разделили вечерята си с него и го приели да преспи. Стопанинът бил болен и кашлял постоянно. Попитал го Царят, защо не отиде на лекар.
-Няма пари за лекари, добри човече. Годината беше лоша, а нашия цар вдигна данъците. Каквото остана, не стига дори за хляба.
-Ами оплачи се на Царя. И той е човек, ще те разбере и ще ти помогне.
-Оплаках се, как да не съм се оплакал. Дори не ме изслуша, а ме изгони и каза: „-Като не си доволни от върви при стария цар. Тука е така!”.
Царят замълчал, но се зарекъл, когато се прибере в двореца, да се промени. Обещал никога повече да не използва думите: ”Тука е така!”.
На другата сутрин, намерили Царя. Прибрал се в двореца, изкъпал се, облякъл се и се нахранил. Излязъл в градината да се разходи, когато му съобщили, че го чакат хора с оплаквания.
Приел хората Царят и заслушал оплакванията им. Били многобройни. Данъците се били увеличили, Разбойниците станали повече, а стражите биели по-лошо.
Слушал, слушал Царят, пък накрая скочил почервенял от гняв и изгонил хората:
-Като не сте доволни от вървете при стария цар. Сега аз съм Цар и решавам всичко. Тука е така!

Демокрацията

Много време мина от далечната 1989 година, когато думата демокрация стана модерна. Използвам думата модерна, защото тогава не разбирахме значението и, а днес също.
В един момент се оказахме на улицата и думата се чуваше на навсякъде. До тогава за повечето хора, тя беше свързана с по-високия стандарт на страните зад „желязната завеса”. Представяха си демокрацията, като място където всички ядат бонбони „тик-так”, пушат цигари „Кент” или „Марлборо”, карат „Мерцедес” или „Фолцваген”.
След това решихме, че демокрацията е нещо, при което свободно можеш да псуваш властта на улицата. Минахме и през етапа, когато вярвахме, че демокрация е свобода на словото, а вестниците и телевизията са най-висшата и форма.
След това дойде Мрежата. Изглеждаше идеална и в нея можеше да се прави всичко. Много информация на куп, привидна липса на цензура и също толкова привидна независимост.
Всеки, разполагащ с достъп и компютър, можеше да издигне гласа си, да коментира, да изкаже своето мнение, а и да псува не само властта, а и когото му падне. Не бяха нужни дори и специални познания.
Тогава решихме, че това е демокрацията. С допълнителна екстра за сваляне от торенти на последните филми, песни и програми. Напълно свободно и безплатно.
Какво му трябва повече на човек?
Докато повечето се лутахме, някои не се чудеха, какво е демокрация. Успяха да си уредят живота, че и пра-пра внуците. Винаги има такива хора, но решихме, че те са ни виновни и са ни откраднали демокрацията. Вдигнахме ръце, седнахме и започнахме да викаме неволята.
Тя дойде в образа на поредния спасител, но се оказа, че всъщност отново сме сбъркали. Демокрацията отново се скри някъде и продължаваме да я търсим.
По-лесно щеше да бъде, ако знаехме какво е, но свикнахме да ни е трудно. Освен това от повече от половин век, сме свикнали някой друг да решава вместо нас. Свикнали сме и някой друг, да свърши работата вместо нас. Все някой ден, ще се появи юнак на бял кон. Ще ни каже, какво е демокрация и ще ни я поднесе на тепсия.
Дотогава ще чакаме. Това го можем и не изисква усилия.
Нека поседнем. Който пуши, да запали цигара и да почакаме заедно.
Тя демокрацията, няма къде да избяга. Земята е кръгла и където и да е, някой ден ще дойде и на нашата улица. Тогава...
Тогава ще сме доволни, но дали ще я познаем?

* Не съм качвал скоро клип тук, но се сетих за този и не можах да се въздържа.




.

Една година Прочети това

Преди една година на този ден, отворихме Прочети това за гости. Днес си спомням с усмивка напрежението в последните часове. Бяхме качили първите постове, а още нямахме изображенията за категориите там. Блага успя в последните часове да ги довърши и стартирахме блога. Без нейната подкрепа и тази на Балтазар, едва ли щях да започна сам.
В началото блога тръгна добре. Идеята е хубава и срещна подкрепа, но постепенно участниците загубиха интерес. Добавихме нови членове, но нещата днес не са, както преди. Включването на Глокси, Руми и особено на Анджи, беше нов тласък, но всеки има грижи и задачи и нещата са в застой. Винаги съм казвал, че участието в Прочети това е право, а не задължение. Блога е направен, за да има всеки участник възможност да сподели, когато иска и има възможност.
За съжаление, нещата днес не ми харесват. За да има разнообразие, трябва нещата да се качват от повече хора. Затова и в момента участниците са 12. Всеки сам определя какво му харесва и никой не се бърка на другите. Аз следя около 200 редовно пишещи блога, но както всеки човек, имам свои симпатии и това се отразява на нещата, които избирам. Ако всички качваха редовно, субективността щеше да бъде избягната. Нещата щяха да са интересни за повече хора, заради разнообразието си. Всеки от нас, обаче има и други задължения, задачи и интереси и е разбираемо, че могат да се променят. Аз също утре мога да започна нещо ново, но ми се иска да направя така, че този блог да продължи да съществува и се развива.
Днес ще предложа нещо ново. Нека отворим блога. Да приемем нови участници, които да качват само от собствените си блогове. Така те самите ще имат интерес, от популяризирането на блога и това ще е от полза и за другите. Аз съм направил каквото мога. Прочети това е във Facebook със страница, d преди седмица направих и профил в twitter.
Право да качват от собствените си блогове имат и сега администраторите, но никой не се е възползвал от това. Основният принцип за допускане нека бъде авторското съдържание. Блоговете, които са основно комерсиални, да нямат място там. Всеки блог да бъде одобряван, но не мисля, че това ще е пречка. Всеки желаещ да има право на един пост на ден, независимо, колко блога има одобрени. Можем да разрешим и собствени изображения или аватар на блога, ако те са авторски и бъдат качвани с размери близки до сега използваните.
Ще има контрол и копирани или обидни материали, ще бъдат премахвани, а авторите отстранени. Не мисля обаче, че това ще е често срещано. Няма да имаме спам –материалите, които заливат нета. Освен това нови участници, които не са активни и не качат нищо в продължение на месец, ще освобождават място, за хора които имат желание.
Надявам се, качвайки от собствените си блогове, новите участници да помогнат за популяризирането. Всъщност Прочети това може да се превърне в една малка блогърска мрежа. Дори и сега посещенията там са повече от тези на болшинството социални мрежи в България, без Свежо.нет. Все още повечето посещения са от там и в новия шаблон, отново има бутон на Свежо. От Новата Година, обаче той ще отпадне. Има удобен комбинират бутон за споделяне, който е достатъчен.
Писах на всички участници. Мненията на тези, които отговориха са положителни. Иска ми се днес да чуя, мнението и на други. Ако има желаещи да се включат, нека пишат на личния ми имейл – vladi_1965@abv.bg
Освен желанието за включване, да дадат имей, на който да им изпратя поканата и инструкции. Освен това и блога, от който ще качват. Ако участник има повече от един блог, за всеки ще трябва разрешение, а разрешения брой материали е един на ден от участник. Не от блог.
Без значение е каква е платформата на блога. За участие обаче, е нужен профил в Blogger.
Ще ми трябва около седмица, след като събера и днешните мнения, да пренапиша правилата. След , което можем да започнем.

За годишнината на Прочети това, направих малки промени. Блогът е с променен дизайн. Исках шаблон, който позволява максимално количество постове на страница, а те са рядкост. Пробвах десетина, но всеки имаше някакъв проблем. Тъкмо се бях отказал, когато Svetla ме спаси. Мисля, че се получи добре и останаха само дребни детайли за оправяне. Включи се и Кръстю с помощ за хедъра и всичко си дойде на мястото.

Думата е ваша:

Сънища

Миналата неделя попаднах на материал за сънищата. Заглавието обясняваше, че тайните на съня скоро ще бъдат разкрити. Текста съдържаше общи приказки и познати неща, но се замислих за значението, което се придава на сънищата.
Знаем много за съня. За различните стадии и за физиологичното значение. Само, че се замислих, дали това не са просто поредните заблуди, на които следващото поколение ще се смее.
Древните хора са мислели, че сънищата им се пращат от боговете. Дори и днес някои хора, гадаят по сънищата и предричат бъдещето. Психолозите също смятат сънищата за важни, изследват ги и ги тълкуват, също като гадателите. Дори не се замислят, че всъщност не тълкуват нещо реално, а преразказ или често измислица.
Аз не сънувам. И друг път съм го споделял. От поне двайсетина години е така. Лягам и заспивам почти веднага. Познавам и други хора, които не сънуват. Някои от тях, дори не си признават това, а дори разказват красиви измислени сънища. Каква информация може да се извлече от това? Дори и разказът да е искрен, можем ли да се доверим на разказвачите? Всички знаем, че разкази на преки очевидци на дадено събитие, могат да се различават коренно, а всеки от разказващите да е убеден в правотата си.
Според мен изследването на сънищата си е чиста загуба на време. По-скоро ме вълнува друго свързано със съня.
Днес се вярва, че сънищата са необходимост, за изчистване на психиката и подреждане в паметта на преживяното. Само, че доколко наистина и сънищата и съня, наистина са нещо без които не можем?
Още преди петдесетина години, военните са правили опити, за пределите на човешката издръжливост без сън. Тогава психологията и химията не са били на днешното ниво и резултатите са били плачевни. Не вярвам обаче, опитите да са прекратени. Наистина принудителното държане в будно състояние е едно от най-ефективните мъчения, но прагът на издръжливост на отделните хора е много различен. Понякога се замислям, дали пък това не е нещо, което в бъдеще ще можем да контролираме.
Вече споменах, че аз не сънувам и се нуждая от много малко сън. Един пример: Преди години при работа на смени, съм прекарвал по седмица без сън. Не мога да спя през деня и цялата ми почивка се състоеше в около час –час и половина излежаване след нощната смяна. Опитвах се да заспя, но не ставаше. Не се чувствах отпаднал и уморен. Нещо повече, след приключване на цикъла от нощни смени не наваксвах, а спях нормалните за мен 6-7 часа.
Очевидно в този период съм бил в добро физиологично и психично състояние, но аз не съм нещо извънредно. Да, някои хора могат да спят по 24 часа и пак да им е малко, но има и други, които издържат дълго без сън.
Най-вероятно, някой ден хората ще разберат механизма и ще преодолеят нуждата от сън. Всеки от нас се е оплаквал, че времето му не стига, а прекарваме в сън една трета от денонощието. Ако преодолеем тази нужда, ще имаме още 6-10 часа за активна дейност.
Да, ама не. Замислям се, че много хора успяват да скучаят дори и при продължителност сегашната продължителност на активния период. Наистина ли ни трябват още часове и какво ще правим през тях? Май, не ни трябват и поне в близките хиляда години няма да ни трябват.
Освен това, какво ще правим без сънищата? На мен не ми липсват, но на другите хора?

Прахът на времето

Преди много години някъде на север в степите живял един хан. Историята не го помни с нищо и дори тук го споменавам, само защото имал четирима синове. И това не било кой знае какво, но те са героите на тази приказка.
Тя започва със смъртта на хана. Обикновено, старите ханове оставяли най-възрастния си син за водач на ордата, но нашият хан, дали от разсеяност или нарочно, разделил ордата и дал на всеки от синовете си да води част от нея.
Синовете му не се чудили дълго, а със своята част от ордата поели в различни посоки. Всеки имал планове, за момента когато станел хан и побързали да ги осъществят.
Най-малкият поел на Север. Бил воин и със свободен дух, а досега все бил в сянката на братята си. Ордата му покорявала племе след племе и след няколко години, владеел половината свят. Където минавали воините му, унищожавали всичко и дори трева не оставало. Дори само името му карало да потръпва от страх и всеки човек на Земята.
Вторият брат поел на Изток. Заселил ордата си на брега на едно море. Не го привличали битките и земните блага, но щом видел нова книга, очите му заблестявали. Направил най-голямата библиотека на света. Събрал най-добрите учени и поети и целият си живот прекарал в четене.
Третият брат тръгнал на Запад. Намерил земя за племето си сред обширна равнина. След това наел строители от цял свят и построил най-големия град на земята. Оградил го високи до небето стени. Построил в него чудни сгради, а между тях градини с дървета и цветя от цял свят. Гостите на този град казвали, че това е осмото чудо на света, но на първо място по красота и величие.
Последният брат потеглил на Юг. Не спирал никъде дълго, не воювал и не строил. Единственото, което го интересувало, било да прекара живота си весело. Нямало човек, който да го победи в пиенето, танците, песните и шегите. Когато починал, от ордата му не бил останал и помен и не оставил никакво наследство.
Скоро след него починали и другите трима братя. Душите им се отделили и се понесли в космическата пустош, на пътешествие без посока и край.
След хиляда години сенките на братята се срещнали в пустошта и решили да посетят Земята, за да видят старите познати места.
Не могли да познаят Земята. Всичко се било променило, но хората още помнели жестокия воин, възхищавали се на Градът на чудесата и знаели имено та строителя му. Помнели и огромната библиотека и школите в нея и били благодарни на откритията направени от учените в нея. Само за веселяка никой нищо не помнел.
Тримата братя се почувствали поласкани и се разбрали, след още хиляда години да се върнат пак. Веселякът се нацупил за момент, но после и той се усмихнал и обещал, че ще се върне.
Когато се върнали отново, Земята била променена още. Вече никой не помнел воинът, от Градът чудо не бил останал и камък, а за библиотеката никой не помнел.
Този път се засмял само веселякът:
-Излиза, че само аз съм прекарал пълноценно живота си! Никой не ме помни, но не помни и вас.
Воинът навел глава. Строителят се опитал да постави два камъка един върху друг, но не успял. Навел глава и той.
Само третия брат, се засмял. Не бил прекарал живота си над книгите, за да остави следа във времето. Правел го заради себе си, но имало ли смисъл да обяснява.

За пенсиите

Днес си говорихме с колеги за промените в годините и стажа за пенсия и се сетих за една бивша колежка. Тогава бях току що завършил и всеки над 40, ми се виждаше стар. Тя беше от типа хора, на които възрастта трудно се определя. Запомнил я съм от първите месеци, с това, че всеки ден намираше повод за любимата си реплика:
-Ние сме лесни, но вие младите да му мислите. Аз имам още някоя година до пенсия и все ще изкарам.
Работихме заедно десет години, а след това я съкратиха. Тогава с изненада научих, че и има още поне десет години до пенсиониране.
Хора всякакви, но днес си направих за пореден път сметката. Ако продължавам да имам късмет и нямам прекъсване на трудовия стаж, след двадесет години ще се пенсионирам. На 65 години. Разбира се, ако дотогава не вдигнат още възрастта. Тогава положението с възрастовата структура на населението, ще е още по-лоша. Парите за пенсиите, пак няма да ги има, защото ще се изкарват от все по-малко хора. Тези, които ще ми отдържат, ще са изядени от пенсиониралите се преди мен, или ще са прахосани за друго. Защо ми е тогава да чакам пенсия?
Направих си и друга сметка. Ако отделям годишно по 1000 лева, бели пари за пенсионна възраст, след като се пенсионирам, събраната сума с лихвите, също няма да ми върши никаква работа, защото инфлацията ще е „изяла” поне половината.
Остава един изход. Да се надявам, че няма да доживея до пенсия и като колежката, да повтарям всеки ден:
-Да му мислят младите! Аз някоя и друга година до пенсия, все ще изкарам. Или пък няма...
Като зная, че от години поглъщам на ден по половин менделеева таблица, срещу 400 грама кисело мляко и пет дни допълнителен годишен отпуск, не ми се иска да си се представя на 65 години.

Необитаема планета

Будилникът подскачаше по нощното шкафче и всичките му опити, да го улови и спре бяха напразни. Събори го на пода, но дразнещото дрънчене, не спираше.
Отвори очи седна в леглото. Потърси будилника пипнешком и дори не се сети да запали нощната лампа. Накрая пръстите му го намериха, спря звъненето и остана минута неподвижен.
Чувстваше се уморен, но трябваше да става. Ще се излежава в почивните дни, а днес отново ще гони графика. За момент се пренесе на необитаема планета, където времето нямаше значение. Нямаше часовници и графици. Нямаше нищо. Само тишина и спокойствие.
Погледна в часовника и се разсъни. Беше забравил, че вечерта реши да си добави петнадесет минути към съня. Вече закъсняваше.
Втурна се в банята, после дрехите и се втурна навън.

Хвана автобуса в последния момент. Вратите се затвориха след него с трясък и го притиснаха плътно до хората пред него. Затвори очи и си представи, че е на необитаема планета. Без хора, часовници и графици. Сам....

Закъсня за работа, но се направи, че не вижда стиснатите устни на шефа си. Имаше достатъчно грижи, а изоставаше с работата. Край него колегите му, вдигаха врява, спореха, караха се за нещо, но той не ги слушаше. Само за миг в главата му изникна картина. Картина на необитаема планета. Пуста, тиха и спокойна.

На обяд имаше среша с клиенти. Едва тогава видя, че две копчета от сакото му липсваха, а и беше забравил да се обръсне. Докато избягваше погледа на дамата срещу него си каза наум:
-Искам да съм на необитаема планета! Пуста, тиха и спокойна....

Вечерта се прибра в къщи. Беше изцеден. Пусна по навик телевизора, погледна хладилника, но не го отвори. Седна и се загледа в екрана, където времето продължаваше да галопира. Картината пред очите му се замъгли и последното нещо, което помисли преди да заспи беше:
-Искам да съм на необитаема планета! Пуста, тиха и спокойна....


Събуди се от изгарящите слънчеви лъчи. Устните му бяха напукани и потърси с треперещи пръсти, бутилката с вода. Имаше само няколко глътки на дъното. Отпи една, после още една. Повече нямаше. Днес трябваше да намери вода.
Стана и затътри крака по пясъка. Дори в тези ранни часове топлината му изгаряше през обувките. Напред докъдето погледът стигаше, се виждаха само пясъци. Беше пусто, тихо и спокойно.
Беше на необитаема планета. Не помнеше кога се беше озовал тук. С години се скиташе по нея, за да намери други хора, но тук имаше само пясък. Влизаше в обувките, в очите и устата и вкусът му нагарчаше, като водата, която намираше в цепнатините на скалите.
Беше пусто, тихо и спокойно. Нямаше други хора, но не се отчайваше.
Продължаваше да търси. Самотата го притискаше всеки ден. Може би щеше да е свикнал отдавна, но сънят идваше всяка нощ. Сънуваше, че иска да е на необитаема планета....

Нетърпение

Тези дни съм напрегнат. Причината е едно чувство, което зная, че е вредно, но не мога да преодолея- нетърпението. Свършил съм добра работа, уточнил съм подробностите около един проект, но трябва да изчакам още седмица до началото. Не зная как е при вас, но при мен чакането е най-трудния момент.
Отговорен човек съм и обичам да изпипвам нещата, до предела на възможностите си. Не обичам принудителното бездействие. В такива мигове, дори когато зная, че съм направил максималното, започвам да се вторачвам в подробностите, откривам грешки там, където ги няма. В стремежа си да ги поправя често обръщам нещата с краката нагоре.
Неприятно, но факт, който не мога да променя. Не мога да се отпусна и просто да не мисля за нищо.
Зная две рецепти за лечение. Едната е преди да започнеш нещо, да броиш до три, десет или сто. Никога не съм успявал да я приложа. Обикновено се случва по-скоро обратното. Броя след като съм направил нещо прибързано, за да се успокоя. В този случай работи.
Втората рецепта е да насоча вниманието си към нещо, коренно различно. Работи, но частично, защото заемайки се с нова задача, само след ден, се чувствам по същия начин. Само поводът за нетърпението и тревогите са други.
Сутринта за пореден път пострадах, от нетърпението си. Вместо да изчакам до вечерта, да се опитам да поправя нещо в блога,още сънен успях да изтрия притурката за блогрола. След обяд ми отне поне час да го възстановя и мисля, че почти се справих. До ден два ще издиря ако съм пропуснал някой блог, който е бил там вчера.
За съжаление и това наказателно лечение, не може да ме излекува.
Някой да знае други рецепти?

Разбойник

Преди много години в едно далечно царство, живял един Разбойник. Не бил лош човек. Бил дребен, внимателен и вежлив. Не приличал на разбойник, но човек все нещо трябва да работи, а той не ставал за друго. Не ставал и за разбойник, но в ония времена също имало безработица и единствените незаети места били за разбойници.
Текучеството при разбойниците било голямо, защото законите били жестоки и ако ги хванели, дори не си играели да ги съдят. Само, че нашия разбойник дори не го търсели. Никой не обявявал награда за главата му, защото нямало оплаквания.
Вярно, че спирал пътниците в гората. Вярно, че носел голям пистолет и два ножа, затъкнати в пояса. Само, че взимал само, каквото му трябвало и дори се отнасял любезно с жертвите. Молел учтиво за храна или някоя стара дреха и хората му давали без да се колебаят.
Живял така много години, но в царството настъпила криза. Намалели пътниците, а тези които минавали били толкова бедни, че му било съвестно да взима от тях. Често дори се случвало, да раздели залъка си с някой беден пътник, тръгнал да търси щастието си в друго царство, или пък да даде дрехата си на друг зъзнещ от студ.
Поживял така половин година, пък се замислил. Нямало бъдеще за горските разбойници, но бил чувал, че в столицата разбойниците живеели добре. Вярно, че било по-опасно, но нашият разбойник нямал избор.
Една сутрин осъмнал в столицата. Гледал и се маел. Свят шарен и странен. Имало и бедни хорица, но пък някои тънели в лукс.
Харесал си нашият разбойник един такъв, извадил пистолета и го ограбил. Не взел много, само малко храна, а богаташът дори не усетил.
Докато се радвал на плячката, усетил в гърба си нещо твърдо. Погледнал и видял двама едри и брадясали разбойници.
-Давай! –изръмжал по-дребният от тях.
-Ама, какво да давам!
-Давай таксата!
-Чакайте бе, хора!- възкликнал нашият Разбойник.- Къде се е видяло, разбойник такса и данък да плаща? Когато го хванат го бесят и толкова. Хайде водете ме. Аз съм си виновен, че оставих гората и се довлякох тук.
-Че то не е данък това, а и никъде няма да те водим. Ние също сме разбойници, а гарван гарвану, око не вади. Таксата е за профсъюзите. Срещу нея, ще ти се осигурят нормални условия за работа.
-Е щом е така, добре. – въздъхнал Разбойникът и дал част от плячката, но двамата не си отишли.
-Това, добре!- казали.- Само, че дължиш още. Здравни и пенсионни осигуровки. Сещаш се, че все някога ще се разболееш, пък и е хубаво на старини да получаваш някой лев. Няма да работиш до смъртта си де!
Разбойникът попипал джобовете си, но не намерил нищо. Наложило се да ограби още двама, за да се разплати, но двамата юнаци не помръдвали и искали още:
-Това добре, но трябва да платиш и за полицията и за съдията. Да не мислиш, че ще си затварят очите, просто защото си им симпатичен. Освен това има малко вноска и за съветника на Царя. Ама за това нито дума, че тук и паветата имат уши.
Нашият разбойник, се принудил да ограбва нови и нови хора, но тъкмо платял една такса, идвала друга. Наложило се да ограбва не само богати, а и хора които били по-зле и от него. Накрая му писнало и отказал да плаща. Двамата юнаци го набили и го оставили да премисли до другия ден.
Разбойникът не мигнал цяла нощ, а сутринта го заварила пред покоите на Царя. Поискал среща и я получил. Разказал всичко на Царя, признал си обирите и поискал справедливо наказание, не само за него, а и за онези, които събирали таксите.
Царят гледал, гледал, пък прихнал. Смял се цял час, а когато успял да спре му казал:
-Че си глупак си личи, ама толкова глупав човек не бях виждал. Личи си, че си живял само в гората и най-добре е да си отидеш пак там. Виж този дворец. Направен е с таксите върху такива такси. Виж ми трона, мантията, че даже и короната. Купени са с парите, които плащат разбойниците. Цялото царство се крепи на тези пари, а ти искаш да ги накажа. Давам ти право на избор- или оставаш тук, имаш всичко и плащаш таксите, или си отиваш в гората.
Нашият разбойник мислил, мислил и накрая решил....