Кучетата си лаят, резачките си режат

Тази седмица прочетох, че съдът е отменил забраната за сеч в 17 обекта възстановени на Симеон Сакскобургготски. Самата отмяна не ме учуди. Съдът не може да бъде упрекнат. Просто си е свършил работата.
Спомних, че когато прочетох предишната новина по случая- (ТУК), първоначално се зарадвах. Не от факта, че има обжалване, а си помислих: Ето най-после един добросъвестен държане чиновник, който си върши работата!
Само, че една червена лампичка светна в главата ми и ме обзе съмнение. И ми замириса. Днес вече знам, че съмнението ми е било основателно. Самият факт, че е издадена заповед без никакви мотиви към нея, е странен. Поне за мен, човек с ниска правна култура ми мирише или на некомпетентност или на умисъл. Достатъчно е било към заповедта да се приложи протокола от проверката на Държавната агенция по горите (виж тук). Какви „особено важни държавни интереси” се намесват, какви пет лева? Все едно, когато горският хване циганин с натоварена каруца в гората, да го обвини в държавна измяна. Защото аз лично не виждам разлика в морала на нарушителите в двата случая.
Другият вариант е чиновникът издал заповедта, да се е опитал прибързано и несръчно да натрупа червени точки пред новото правителство.
Надявам се да разберем скоро, но се съмнявам. Съмнявам се защото, ако наистина са върнати два пъти имоти с площ 4521дка, това си е престъпление. Всъщност фактът си и налице и не се отрича дори от щастливия „новодомец”.
Хората, които са ги върнали не са ги взели от бащиният си двор, а от държавата. Ако беше от бащиният им двор се съмнявам, че щяха да дадат и метър. Прокуратурата отдавна трябваше да е вкарала делото в съда, но сигурно има по-важна работа.
А пък политиците.... Те също мълчат.
Всъщност не се сърдя на Симеон Сакскобургготски. Хората са казали, че не е луд този, който яде баницата, а този, който му я дава. А нашите политици от ВСИЧКИ партии се надпреварваха в различни периоди от време да се подмазват на НДСВ и продължават. Ако живеех в Англия, щях да си припомня принципът: „Няма вечни приятели, има вечни интереси.”, а тук...
Тук е същото. Въпреки, че НДСВ-то беше изхвърлено от парламента, в местната власт то още има представители, а представители на партия без всякакви принципи могат да бъдат полезни винаги. Знае ли се кога, къде и на кого ще потрябва гласът на някой дребен общински съветник?
Пък електоратът да си гледа работата! Нека си лае! И кучетата лаят, ама ако ги държиш вързани и на разстояние една ограда, не хапят.
Не ми остава нищо друго освен и аз да лая. Ще си лая, а трионите няма да спират и защо ли трябва да го правят? Представете си какви непоправими щети би понесла гората, ако сечта се спре дори за един месец.
Сеч ли казах? Сбърках! Вече се казва: „...изпълнение на лесоустройствен проект, който цели опазването и възстановяването на гората.”.
Тази година със сигурност ще се отчете намаляване темпа на унищожаването на българските гори. Не по причина на предприети мерки, а просто пазарът се е свил.
Да живее Кризата! И дано кара по-дълго.
Пък на тези, на които им се лае им предлагам друго.
Все се заричам да не качвам клипове в блога, но днес ще кача един с хубава българска песен. Да си попеем заедно и да се успокоим малко. Нищо, че песента е малко тъжна. Дори някой ден вече да нямаме гори, ще ни останат песните. Тях никой не може да ни вземе. Или просто още не е решил, че си струва да ги вземе.



.

Дарбата

Някога преди много, много години в подножието на една планина се заселило младо семейство. Нямали нищо, но били щастливи, защото всеки имал другият и това им стигало.
Един ден в близост до домът си чули викове. Виковете идвали от една купчина камъни. Двамата се приближили до нея, но не видели никого и решили, че им се е счуло. Тъкмо да обърнат гръб и виковете за помощ пак прозвучали. Разместил мъжът камъните, а под тях намерили една мъничка Фея.
Извадили я, отупали я от праха, а тя им казала:
-Благодаря, Ви много! Нямам нищо материално за да Ви се отплатя, но ще Ви предложа нещо по-добро. Когато имате дете, аз ще бъда неговата кръстница орисница. Ще даря децата ви с една Дарба, която е по-ценна от всички други подаръци.
Минало времето и когато на младото семейство се родило първото дете, Феята дошла и го орисала с обещаната Дарба.
След време семейството се сдобило и с второ дете. Феята пак дошла и орисала детето с Дарбата, но младата майка се обадила:
-Благодаря ти много, но не може ли да го орисаш с още нещо? Дарбата си е дарба, но само с нея не се живее.
-Добре! -казала феята след кратък размисъл.- Щом го желаете, ще орисам това дете и с Безгрижие. Животът му ще бъде низ от смях и веселие. За първото, обаче нищо не мога да направя. Късно е.
Семейството имало още две деца. Тя феята –кръстница също орисала с Дарбата, като на третото добавила Съмнението, а на последното Амбицията.
Минали годени и децата пораснали. Заживели свой живот, всеки различен.

Най-малкото се втурнало в живота, преминало през всички препятствия и станало много известен човек. Милиони попивали всяка негова дума, цитирали го и го хвалели. Така и не разбрал, че носи Дарбата. Не му трябвала, а това което не му трябвало смятал за излишно. Когато починал му издигнали паметник, но десет години по-късно вече никой не помнел, нито думите, нито делата му.

Третото дете, знаело за Дарбата си, но се съмнявало в нея. Всъщност се съмнявало във всичко, което правело. Преценявало, пресмятало и подреждало всичко във стройни колонки, след това със замах ги унищожавало и започвало отначало. Опитвало се да подреди всичко и да вкара Дарбата в колонките, за да я разбере.
Един ден разбрал, че Дарбата просто си е отишла.

Второто дете прекарало цял живот в смях и веселие. Знаело за Дарбата и понякога я използвало, но в следващият миг и обръщало гръб и се втурвало в друга посока. Към нови неща и нови забавления. Един ден проиграло Дарбата на карти и повече не си спомнило за нея.

Най-голямото нямало нищо друг освен Дарбата. Впрегнало я в работа и живеело само за нея. Така и не разбрало, че не Дарбата работи за него, а то за нея. Създал много неща, но когато починало, хората помнели създаденото и Дарбата, а неговото име забравили.

Феята още живее някъде в полите на планината. Понякога влиза в някой дом и орисва поредното новородено с Дарбата. Само с нея. Не е всесилна и не може да орисва с друго.
Понякога, рядко обещава и още. Не се притеснява, че лъже.
Защото знае, че всеки орисан с Дарбата има и избора, дали и как да я използва. И всеки прави този избор.

.

Качество - това е лесно

(Продължение на вчерашната тема - За качеството.)

Преди години, когато почнах за първи път работа, на стената на един от цеховете беше закачен следният текст:

У К А З
от ден 11 на януари 1723г.

§ 1. Заповядвам собственикът на Тулската оръжейна фабрика Корнил Белоглавов да бъде бит с камшик и изпратен на работа в манастира, понеже той, подлецът, посмя на войската на царя да продава негодни топове и кремъклийки. Старши олдерман Фролфуно да бъде бит с камшик и се изпрати в Азов, нека не слага клеймо на лоши топове.
§ 2. Заповядва се на оръжейната канцелария от Петербург да се пренесе в Тула и денем и нощем да се грижи за изправността на топовете. Нека секретарите и чиновниците да гледат как олдерманите слагат клеймо и ако съмнение ги обхване сами да проверят чрез оглеждане и стрелба. А два топа всеки месец да стрелят, докато се развалят. Ако във войската объркване стане при сражение се получи поради недоглеждане на секретарите и чиновниците, да бъдат бити тоже с камшик безпощадно на голо.
На собственика по 25 камшика и цена по един червонец на топ. Старши олдерманът да се бие до припадане, старши чиновникът да се разжалва в унтеруфицер, младши чиновникът да се лиши от неделната чаша за срок от една година.
§ 3. На новия собственик на оръжейната фабрика Демидов заповядвам да построй на секретарите и чиновниците къщи не по-лоши от тези на собственика. Ако по-лоши бъдат, нека Демидов не се обижда, заповядвам да бъде лишен от живот.
ПЕТЪР I.


Това не беше официална Политика по качеството, каквито висят по стените на много днешни фирми. Без да съм кръвожаден, последните думи: „...нека Демидов не се обижда, заповядвам да бъде лишен от живот.” , ме изпълват със тих възторг. Тук чувам веднага гласове, които възхваляват Крумовите закони, но качвам указа по друга причина.
Когато да първи път го прочетох закачен на стената, първоначално се засмях, но бързо осъзнах, че този документ от преди много години съдържа в себе си всички принципи за осигуряване на качеството.
- Уточняване и разпределение на задачите и отговорностите.
- Контрол и наказание за истинските виновници.
- Внимание и стимулиране на изпълнителите.

Това е всичко. Лесни неща, но както винаги обичаме нещата да са трудни. На повечето места, а и в държавата отговорностите и задачите са неясни. За контрол се сещаме, чак когато стане късно, а виновниците винаги са тези на най-ниското ниво.
Защо е така, не мога да гадая, а и не предлагам рецепти. Просто констатирам.
Всъщност решенията за повечето неща в съвременният свят са прости и лесни за постигане.
Стават сложни, когато се намесят политиците и антуражът им.
Свършвам до тук. Кратко и ясно, както указа.
Нека Давидов не се обижда....


*
Самият указ намерих изключително трудно. Както винаги при търсене в Google първо излиза това, което не търсиш.
Файлът с текста е свален от http://smilyanov.net/download.

.

За качеството

Изберете българското! Подкрепете родната икономика!
Лозунги, лозунги, лозунги....
Дали обаче българските фирми в по-голямата си част, заслужават доверие? В последните години вече подобни гласове не са толкова натрапчиви, но имаше време, когато бяха ежедневие. Последният път, когато го чух беше от туроператорите, които призоваваха да се почива в България, не заради друго, а защото щели да фалират.
Потребителите обаче се делят основно на две групи. Едната (по-голямата) притисната от безпаричие се придържа по принуда към лозунга: Изберете евтиното!. Другата бавно, но неотклонно спазва единственият правилен лозунг: Изберете хубавото!
Защото пиша днес за тези неща? Повод е покупката на мой познат и приключенията му с нея. Човекът си купува бойлер. Български бойлер. Предполагам, че не това, че е български го е накарало да избере него. Най-вероятно, малка разлика в цената е била решаваща при избора, а също и гаранционна карта, сертификат на който пише, че фирмата е сертифицирана по ISO 9001 и примамлив външен вид. Изненадите започват още с монтирането. Бойлерът тече и естествено е направена рекламация. Оказва се, че при стягане на фланеца, някой толкова се е престарал, че е повредил резбата и дефекта е фатален. Следват разправии, а от фирмата отказват за заменят бойлера, твърдейки, че това не е може да се е случило при тях.
В случаят няма значение продуктът, а отношението и заблудата относно гаранциите за качество. Пред последните десетина години, повечето средни и големи фирми се сертифицираха по различни международни стандарти. За голяма част от тях и държавата, а и ЕС отпуснаха пари с цел повишаване конкурентната способност на българските фирми. Парите бяха усвоени, а резултатът е нулев. Най-известен и най-разпространен е стандартът IS0 9001, който вече много български фирми притежават, закачили са го на видно място и са сложили знакът му навсякъде върху изделията си. Често чувам, че той гарантира качеството.
Пълна заблуда и неразбиране!
Стандартът гарантира при спазване от страна на фирмата, проследимост и повтаряемост в производственият процес. Той е създаден да облекчи и подобри процесите в самите фирми, а качеството да се постигне въз основа на по-добрата организация.
В България обаче още при внедряването на системата, се допускат сериозни грешки. Повечето от фирмите прибягват до услугите на платени консултанти работещи на парче. Други пък просто копират нужната документация от друга фирма. В резултат се получава тромава процедура, която вместо да облекчава, затруднява работата и всички гледат да я заобиколят. Резултатът е с обратен знак. Фирмите хвърлят средства и усилия на вятъра, а страдат и потребителите.
Сертифициращите и проверяващи фирми също претупват нещата. За тях е важно да си прибират редовно парите. Преди години един одитор директно си каза, че няма интерес да отнема сертификата, защото: „Времената са тежки, а пък Вие си плащате редовно вноските.”
Има ли изход? Всъщност има и той е държавата да си поеме функциите. На първо място в защита на потребителите и контрол над производителите и доставчиците на услуги. Като потребители, малко ни касае, дали фирмата е българска или чужда. Важното е стоката или услугата да са с гарантирано качество, защото тогава водейки се от принципа: „Избери хубавото!”, ще се доверява и на българските фирми. Дотогава само ще се лъжем, че имаме наистина работеща пазарна икономика.
Искаше ми се да засегна и начините за подобряване на качеството в българските фирми, но ще стане прекалено дълго. Очевидно, че пазарните механизми не действат, или ако действат това става много бавно. Принципите за осигуряване на качеството са известни отдавна. Не са се и променили много, от хиляди години.
Но за тях утре.

.

Магьосник

Събуди се и в първият миг не можа да си спомни нищо. В главата му бушуваше гръмотевична буря. Облиза напуканите си устни и бавно огледа наоколо.
От една ръждясала огромна тръба бликаше струя пара и обливаше краката му.
Колко лесно било! Малко пара и магията направена за милион години е развалена. Проклетият Мерлин, добре го беше наредил последния път, но не беше предвидил случайните фактори. Ще му го върне някой ден и когато го види превърнат в камък за вечни времена ще се почувства отмъстен.
Погледът му попадна отново на тръбата. Непозната магия и то много силна. От нея се излъчваше чувство за вечност и безнаказаност. Кой ли е творецът и? Сигурно някой от Младите. Те все такива неща измисляха. Прогрес, наука и дрън-дрън глупости. Къде остана старата натурална магия?
Тръгна по тръбата в посоката, от където проблясваше светлина и пред него изникна табелка: "Топлофикация София" АД. Както и предполагаше, не познаваше този магьосник, затова побърза да напусне владенията му.
Измъкна се на светло и попадна в свят обвит в странна задушлива мъгла. Миризмата беше ужасна и идваше от някакви големи сандъци на метри от него. Запуши нос и се опита да ги огледа отблизо, но глутница кучета се нахвърли върху него и съзра пелерината му.
-Простак! Що закачаш животинките? Те са кротки като, агънца и само като видят лош човек побесняват. Махай се от тука, че като те почна....
Магьосника побягна от разярената жена, но в следващият миг съжали. Беше се озовал на някакъв странен път, където хиляди лъскави железни зверове профучаваха с бясна скорост и разнасяха зловоние във въздуха. Успя да се отърве някак, но затова изчерпа целият си запас от магии. Озова се в някаква повяхнала градинка, където група вещици облечени в оранжеви дрехи, размахваха лениво метлите и изпускаха облаци дим от устата си.
Най-после позната картинка!
-Здравейте! Аз съм....
-Я да се махаш, че кат грабна метлата ша видиш кой си. Ний кат не сме учени, да не сме прости! Та ша се задява с нас някакъв си клошар!
Магьосника огорчен продължи нататък и се озова в центъра шумна група от деца. Те го загледаха с интерес, а едно от тях дори му поднесе лист хартия и си поиска автограф.
-Нали Ви казвах, че новият филм за Хари Потър, ще се снима в България!- се обади очилаткото поискал автографа.
-Ама Вие от шоубизнеса ли сте?- запърха с мигли едно русо създание.-Аз от малко мечтая да стана певица като Ивана. В краен случай може и в киното, но в български филми няма да се снимам!
Разочаровани от мълчанието му, хлапетата го отминаха в търсене на нови приключения, а Магьосникът замаян се озова пак сред хилядите ревящи зверове.
-Що не пресичаш на зебрата бе, идиот! Сега какво ще правим?- човек със сини дрехи и авторитетен вид се приближи към него щтракайки с пръсти.
-Каква зебра? Аз искам само да знам, къде е Езерото и Замъка. Стигна ли до тях всичко ще е наред.Там ме познават всички.- отговори Магьосникът.
-Езеро му се прищяло на човека!Че и замък на всичко отгоре! И на мен ми се иска почивка на Канарските острови, но с една заплата знаеш ли как се живее?- избоботи човекът със сините дрехи.- Я да те заведа в районното, пък там да ти берат грижата. Като те гледам и документи нямаш, а и не си се къпал от поне десет години.
-Сигурно са поне двеста, но и вие да бяхте на мое място....
След час Магьосникът търкаше нара в една тясна килия в компанията на две същества изглеждащи по-странно и от него.Бяха му взели жезъла и го описаха, като хладно оръжие, а торбичката с билките дадоха за изследване някаква лаборатория.
Едното изглеждаше болно и се тресеше от треска забило невиждащ поглед.
-Какво му е?- попита Магьосника другият човек в килията.- Изглежда много болен или пък някой му е направил черна магия.
-Ха-ха-ха! Ти да не падаш от Луната! Сякаш не си виждал наркоманче. Не си е взело дозата и сега се гърчи. Болен бил, черна магия било... Ще ме умориш от смях. Днес магьосници няма. Има само фокусници. Гледаш ги и в ръцете и в очите, а те ти скриват живота без да се усетиш. Хи-хи-хи. Черна магия било...
Магьосникът се замисли. Май нещо не беше както трябва. Вече не се радваше, че магията е развалена. Не беше това неговото време. Тук неговата магия беше безсилна. Беше попаднал в капана на времето и нямаше изход.
Всъщност имаше един. Стана, прилепи се до стената, промълви Думите и махна с ръка.
Вече беше част от стената и щеше да остане такъв още милион години, докато магията загуби сила. Надяваше се тогава светът да е станал по-добър. По-поносим за един стар ненужен Магьосник.

....

Зад завоя

На....

Поглеждам за пореден път снимката. Покритите със сняг клони на дърветата надвиснали над пътят са красиви, но самотни. В центърът слънцето е позлатило храст с изсъхнали листа и погледът не може да си откъсне от него. Заснеженият път минава покрай него и изчезва.
Продължава някъде там, зад завоя и ти се иска да се втурнеш по него. Какво ли има там?
Тръгваш забързано, но нещо те спира. Внимателно! Слънце и сняг е красива комбинация, но завоят е покрит с ледена кора. Една погрешна стъпка и излизаш от пътя.
Това не ме спира. Мислено тръгвам по пътя. Бавно, внимателно, стъпка по стъпка тръгвам напред. Искам да знам, какво има там.
Зад завоя....
Всъщност знам. Целият живот е пътуване напред. Завой след завой.
Търсене на нещо там, скрито от погледа, за което душата копнее.
Влизаш в поредния завой и още в началото знаеш какво ще видиш след него.
Още един завой. След него друг и друг.
Повтаря се до безкрайност и понякога се замисляш, струва ли си?
Струва ли си да вървиш напред, когато всичко се повтаря?
Струва ли си, да полагаш усилия за да видиш пред себе си просто поредният завой.
Защо да вървиш напред? Дали, ако се огледаш, няма да видиш, че от тази страна имаш достатъчно неща за цял живот.
От тази страна на завоя е миналото и настоящето. Тук са приятелите и враговете. Тук е животът.
Напред е само мнима загадка и надеждата. Надеждата, когато някой ден погледнеш зад поредният завой, да видиш не тесен път, завиващ отново сред снеговете, а магистрала оградена от цъфтящи поля.
Може би, някой ден ще видя и това. Може би, но искам ли го всъщност? Искам ли прекрачил зад поредният завой, да разбера, че той е последният? Искам ли да видя краят на това пътуване?
Поглеждам за пореден път снимката. Клоните затрупани със сняг са застинали, но ми се струва, че усещам вятърът. Потръпвам от студеният му допир, а после бавно тръгвам напред.
Напред към поредният завой. Не зная какво ще намеря, но и няма значение. Не мога да загубя нищо. Движението е живот.
Напред....

Здравей, приятелко!
И вчера не писах. Исках, започнах дори, но думите не дойдоха.
Отложих за днес. Отложих за пореден път.
Времето не стига никога. Времето и думите.
Думите не стигат. Не стигат да дадат надежда или миг спокойствие.
Днес думите дойдоха сами, но не са достатъчни.
Гледам снимката и ми се иска, някой ден да се видим зад поредният завой. По-стари, но продължаващи да търсят щастието.
Но затова трябва да вървим напред, нали?
Няма да спрем.
Всеки ден по малко напред. Всеки ден преминали един завой, за да се изправим пред следващият.

....

Създателите

Някога, когато хората още ги нямало светът бил само едно зрънце. Зрънцето избухнало и разпръснало светлина във всички посоки, а там където има светлина, винаги има и тъмна страна. Така било и в този млад свят.
Минали много години и от праха разпръснат от Зърното се образували Светове. Били пусти Светове. Само Светлината и тъмният и брат си играели на гоненица между тях.
Един ден Светлината хвърлила сноп лъчи върху един самотен астероид и създала тъмният Творец. За да не остане по- назад брат и създал светлият Творец.
Двете създания можели всичко. Можели да създават и унищожават светове, можели да преместват Галактики от единият край на Вселената, чак на другият.
Дълго време светлият и тъмният Творец се лутали самотни, но един ден се срещнали. Срещнали се и не са разделели никога повече.
Разбрали, че са част от едно цяло. Разбрали, че заедно са още по-силни, пък и им било омръзнало да се лутат самотни и да си играят с планетите, както деца с топчета.
Тръгнали заедно из пустата Вселена, но пак били самотни и скучаели.
Един ден стигнали до една малка планета и решили да останат на нея завинаги. Завинаги е много дълго време и сигурно някой ден щели пак да тръгнат на път, но в този ден били уморени и идеята им се сторила прекрасна. Настанили се на планетата и следващите милиони години прекарали в почивка.
Един ден и това им омръзнало. Решили да се хванат на работа и да подредят и разкрасят планетата.
Започнали с устрем и след седмица Планетата станала приятно местенце. Единият създал растенията и ги разпръснал из цялата планета. Вторият създал животните и ги заселил навсякъде.
Няколко месеца двамата се радвали на създаденото и допълвали творенията си. Създавали все нови и нови видове и експериментирали смело. В някой от тези дни бил създаден и Човекът.
Планетата заприличала на Приказна страна. Във въздухът и се носели Щастието и Любовта.
Гледали творението си двамата Творци, гледали и не могли да му се нарадват. Само някак скучно им било, а така и не разбира ли защо. След седмица все пак се сетили.
-Мисля, че знам какво липсва, приятелю.- казал Творецът на животните.- Знаех го още при създаването, но нямам сили да го направя сам. Не можах да дам на създанията Разум. Би ли ми помогнал?
Запретнали ръкави двамата, било трудно, а и за първи път го правели, но успели да се справят. Дали разум на първото живо същество, което видели, а за останалите силите им се изчерпали.
Умората била толкова голяма, че дори не усетили радост от успехът си. Седнали под едно дърво и заспали.
Когато се събудили Светът бил вече друг и непознат. Освен, Щастието и Любовта в него се били настанили и Омразата, Лъжата, Жестокостта и куп още нови чувства.
Уплашил се от стореното Творецът на животните.
-Какво направихме, приятелю? Вместо само Разум сме добавили куп други неща в това същество.
-Бъркаш, приятелю! Не сме виновни ние с теб. Всички тези неща са си били в съществото, само че то не знаело за тях. Разумът ги е извадил на светло.
-Ами сега?
-Сега, приятелю ние повече нямаме работа тук. В този свят има от всичко и не се нуждае от нас. Бъдещето му зависи само от него. Някой ден, ако се върнем може би ще намерим приятна компания тук. Сетих се за един приятен свят, хей тям някъде вдясно. Имаше красиви, тъжни, виолетови залези и прииска ми са пак да ги видя. Хайде да отскочим до там? Ще погледаме залезите и ще починем. А после....
После....

....

Отговорна работа

-Такааа... Я да видим какво правите тук.
Завивате гайка? Спрете веднага! Това не е проста работа. Както сте почнали, нищо няма да излезе.
Първо трябва да уточним задачата! Завиването на гайка, не е просто нещо. Ако няма подготовка и сериозно, научно обосновано отношение по-добре не започвайте.
Документация има ли? Имало значи...
Добре де, но ще я погледнем по-късно. Първо трябва да уточним каква е гайката. Важно е да се знае. Не можеш да завиваш каквато и да е гайка. Трябва да е точната. Сигурни ли сте, че тази, която държите е вярната? Къде и е сертификата и протокола от Входящ контрол.Имало значи. Това е добре, но повечко бдителност не е излишна. Гайки всякакви, а завиването на тази гайка е отговорна задача.
След това трябва...
Стоп! Връщаме се в началото. Как може да работите в този раздърпан вид? Само, като Ви погледна и веднага мога да кажа, че нищо няма да направите. Я стегнете коланите!
Повече, повече! Приберете коремите и преместете още една дупка!
Но какво виждам, горното копче на ризата е разкопчано?
Стягало Ви и не сте могли да дишате? Голяма работа! В документацията никъде не пише, че при завиването трябва да се диша. Да се закопчае!
Ама защо посиняхте?
Добре де! Този път разкопчайте копчето, но да се запише в документацията! Следващият път всичко да е точно!
Докъде бяхме стигнали?
Не! Определено не може още да завивате гайката! Не сме уточнили цял куп неща.
Сигурни ли сте, че точно това е мястото? Чертеж имало, да ама има и грешни чертежи. Дайте да го видя. Не мога да разбера нищо. Нали Ви казах, че бъркате нещо!
На обратно ли казвате, да се обърне?
Хмм... Да така определено е по-добре.
Сега да разгледаме болта. Прилича на този от чертежа, но не е лошо да се провери.
Някой записва ли какво правим досега? Никой ли? Това е ужасно! Всичко трябва да се протоколира, за да знаем следващият път, какво сме правили. Не се мотайте, а един да сяда на компютъра и да започва протокола.
Да кажем, че сме уточнили всичко! Кой ще завие гайката?
Този ли? Нещо не ми вдъхва доверие. Преминал ли е начален и периодичен инструктаж по Здравословни и безопасни условия на труд?
Преминал е. Да се отбележи в протокола!
Стигнахме до инструмента. Ключ? Да не искате да кажете, че с това неугледно парче ще се докоснете до гайката?
Добре де, от мен да мине. Давайте, че работното време изтича, но на ваша отговорност!
Какво ме гледате? Гайката била в мен? Да, да сетих се. Мушнах я тука някъде, но къде точно.... Мисля, че съм я загубил....
Това да не се отбелязва в протокола!
Казах Ви, че няма да успеете! Прав бях, както винаги!
Утре да се достави нова гайка и ще започнем отначало, но под мое ръководство.
И внимателно! Задачата е отговорна и не може да се претупва така. Столът на управителя, трябва да се ремонтира отговорно. От това зависи бъдещето, не само на нашата фирма! Трябва дисциплина и ред!
Ред трябва!

*
В събота прочетох постинга - Те са винаги около нас в Смях и сълзи под един покрив. Замислих се, че картинката трябва да се допълни с още един специфичен тип - Педанта-философ-всезнайко. Има го във всяка фирма. Никой не може да каже, какво точно работи, но винаги е много зает. Затрупан с бумаги, при най-малкият риск да го накарат да работи, затрупва и другите с тях. За него, буквата и запетайката са всичко. Знае всичко и гори от желание да просветли другите. Най-щастлив е, когато някъде в работата има проблеми. Винаги е пръв на мястото с любимата си реплика:
-Аз казах ли Ви, че няма да стане!

....

Добро утро

Затварям пощата и допивам последната глътка кафе. Рано е и имам много време. Цял ден е пред мен, а задачите ми изглеждат някъде далечe в бъдещето.
Поглеждам през прозореца, но още е тъмно. Планината се губи в плътна стена от мъгла, която се спуска и разклонява като река по улиците на града. Само уличните лампи мъждукат и се опитват да се преборят с нея, но задачата е непосилна.
От коминът на съседната къща, димът излиза бавно, като на забавен кадър и вместо да се издигне нагоре, се спуска тежко по покрива и се влива в реките от мъгла.
Това ме подсеща за моята печка. Намятам якето, взимам кофата и слизам на двора.
Още на вратата ме удря стена от влага. Просмуква се навсякъде и ме събужда по-добре от кафето. Вдишвам с пълни гърди, но не усещам нищо. Само влагата пропита във всяка глътка въздух.
Рано е и няма никой наоколо. Само кучето от съседният двор изръмжава, обажда се веднъж, колкото да отбие номера, а след това се свива на кълбо и застива.
Сребриста пелена е покрила тревата и си спомням пролетта, когато същата трева пробиваше снега и се събуждаше за живот.
Кога ли мина времето? Годината отмина като в сън, а дори не я усетих.
-Добро утро! – гласът е непознат и ме стряска.
Непознат човек минава по улицата и гласът е негов. Присвил напред рамене, с ръце в джобовете върви бързо сгушил глава във вдигнатата яка на якето.
-Добро да е!- отговарям, но той вече е далеч и не ме чува.
Изчезнал е в мъглата. Чувам само приглушените му забързани стъпки.
Сякаш повторно събуден усещам студа. Идва с реките от мъгла и прегръща всичко по пътят си. Вятърът го донася заедно с хиляди ледени капки. Свивам се като от удар, но след миг разтърсвам рамене и го посрещам с усмивка. Нека дойде, нека щипе носът и ушите. Благодарен съм му.
Напомня ми ,че съм жив, че всяка клетка от тялото си е на място. Всеки нерв го усеща и се събужда за живот.
-Добро утро! Жив съм и имам сили да се справя с всичко!
-Добро утро! - гласът ми пробива мъглата, но няма кой да го чуе и да отговори.
-Добро да е! - си отговарям сам и зная, че и денят ще е добър.
Кучето от съседният двор, излайва веднъж в отговор, а след това отново се свива на кълбо.
По улицата вече се разминават забързани хора. Всеки понесъл своите радости и грижи. Присвили рамене, но с поглед напред.
-Добро утро!
-Добро да е!
-Добро ще е!

....

Писмо до Неволята

Уважаема, Невольо!

Пише ти един отчаян човек. Знаеш кой съм и защо ти пиша, но за да сме наясно ще повторя пак.
Всичко започна, когато мама ми прочете приказката за Неволята. Тъкмо си бях счупил колелото и плачейки и се оплаках. Тя пък ми обясни за Неволята и ми прочете приказката за теб. В началото ми хареса. Представих си те, като вълшебница, която само чака да се хванеш на работа, махва с пръчката и всичко си идва на мястото.
Хвърлих се на работа с колелото, но никога не го бях правил и успях само да го разглобя. Помъчих се два дни със сглобяването, но все оставаха части, а то не тръгваше.
Тогава започнах да се оглеждам за теб, но теб те нямаше никаква. След седмица все пак оправих колелото, а мама ми обясни, че всъщност ти си била там през цялото време и си помагала неусетно за мен. Усъмних се за миг, но пък реших, че може и да греша. Възрастните знаят повече. Приех приказката за истина и от тогава до ден днешен все ти помагам.
Помагам ти не само за моите работи, но и за чуждите. Когато видя някой да те вика, му припомням приказката и му помагам доколкото мога да оправи нещата. После му казвам да благодари на теб и следващият път да не те вика, защото ти си винаги наблизо и помагаш на тези, които сами си помагат.
Обикновено, когато казвам така ме гледат странно и се смеят зад гърбът ми, но не се притеснявам. Знам, че съм прав и ти винаги си наблизо и помагаш неусетно.
Всъщност, защо да ти разправям историята? Ти я знаеш по-добре от мен. Върни се назад във времето и ми отговори честно!
Някога да съм те викал на помощ?
Когато всички в семейството останахме безработни, да съм те притеснил за момент? Нищо подобно! Стиснах зъби, стегнах колана и след година успях да изплувам. Стана ми странно, че ме остави толкова време да се мъча, но си замълчах.
Когато ми обраха дома до шушка и полицията каза, че аз съм си виновен, да съм те викал на помощ? Нищо подобно! Стиснах зъби, затънах в заеми, но след две години успях да изплувам. Пак се зачудих, че ме остави толкова дълго да се мъча, но си замълчах.
Ти си заета. Имах да помагаш на много хора и не трябва да те чакам на мига.
Когато ми подпалиха, малкото кафене, което бях отворил, да съм те викал за помощ? Нищо подобно! Стиснах зъби, навих ръкави и след три години вече бях успял за изчистя всичките си дългове. Не те видях и през тези три години, но пак си замълчах.
Днес, обаче търпението ми се изчерпа! Жената се изнесе при майка си. Не, че и преди не го е правила, но думите и на вратата ме смутиха.
Това било краят! Омръзнало и било от Неволята! Цял живот все едно била женена не за мъж, а за Неволята!
Излезе и тресна вратата, а аз седнах и се замислих. Мислих, мислих и реших, че е права. Излиза, че цял живот върша и твоята работа, а ти си клатиш краката и сигурно ме мислиш за идиот.
Като се върна назад забелязвам, че всъщност не си си клатила краката, а си помагала на другите. Няма смисъл да гледам надалеч, за да забележа следите ти.
Ето например, новата колежка, която използваше монитора за огледало и дори принтера не може да си пусне сама, вече ми е началник и шефът казва, че ще се развива още. Без твоята помощ, щеше ли да се случи това?
Съученикът, който от трети клас все преписваше домашните от мен (продължи да го прави и в института), днес е работи в министерство. Има цял отдел на разположение и вече не му се налага дори да преписва сам. Кой питам му помогна да се уреди така?
Бившият колега, когото изгониха от работа за пиянство, днес е заместник на шефа на голям холдинг. Назначението получил на маса, защото нашият хубавец много хубаво пеел. Сега си пие и пее в кабинет от 300 квадрата, а и цялата си фамилия е назначил при него.
Няма да изреждам другите случаи. Много си помагала, многоооо!
На всички други си помагала, само мен си пропуснала. Че защо пък не? Щом съм будала, така ми се пада!
Да, ама не! Свърши се! Край!
От днес спирам да ти помагам! Писна ми и искам обяснение! Искам си годините обратно! Трийсет години все в приказката вярвах, а ти ме използва! Искам си живота обратно!
Чакам отговор и не мисли, че ще се отървеш лесно! Няма да стане! Аз не чакам Неволята да ми свърши работата, а сам си я върша. Ще ти пиша всеки ден по хиляди пъти и навсякъде ще разказвам, какви ги вършиш. Сигурно не само мен използваш така и представи си, какво би станало, ако всичките ти „заместници”, разберат.
Чакам отговор и подобаваща компенсация!

P.S.
Между другото, докато получа отговор и не остана доволен от него, си оттеглям обръщението „Уважаема”!

ЧАКАМ!!!!

....

Дух

Влезе и дори не се огледа. Знаеше какво ще завари и точно заради него премина през тази стена.
Болката изпълваше стаята и всяка частица в него се сви и потрепери. Пребори се с желанието да избяга надалеч, събра сили и пое болката в себе си. Потръпна за миг, а после затвори очи и когато ги отвори всичко беше свършило. Този път беше успял. Болката вече я нямаше в стаята. Усмихна се и премина пак през стената. Не погледна назад- нямаше време, беше нужен на друго място.
Той беше дух. Някога не го знаеше. Не знаеше нищо за себе си, не знаеше кога и защо се е появил. Знаеше, че може да преминава през заключени врати и стени, но мислеше, че всички го могат.
Търсеше...
Търсеше нещо, но не знаеше какво. Просто минаваше през поредната стена, поглеждаше за миг и продължаваше.
В началото му беше забавно. Научаваше много неща. Виждаше и чуваше всичко, а той оставаше незабележим. Някога, много отдавна това го притесняваше. Опитваше се да привлече вниманието, на хората, но те просто минаваха през него и продължаваха. Само понякога много рядко, някой спираше за миг и се оглеждаше странно, усетил присъствието му. След това тръсваше глава и забравяше.
Той нямаше дом, а и не се нуждаеше. През цялото време вървеше напред и търсеше, търсеше.... Минаваше стена след стена и зад всяка откриваше нещо различно. Имаше стаи, които го изпълваха с тихо щастие, от други излизаше развеселен. Понякога панически се връщаше обратно, усетил в посетената стая присъствието на нещо толкова черно и страшно, че дори не искаше да си спомня за него.
Най-често от всичко в посетените стаи усещаше тъга, болка и отчаяние. Сякаш тези стаи го привличаха с нещо. Свиваше се на кълбо, разтърсен от преживяното, изскачаше обратно, но след това се връщаше пак. Отново и отново...
Един ден, когато беше в такава стая се случи нещо, което го промени. Не разбра как стана, но пое болката в себе си. Не цялата, но достатъчно за да накара човекът, който я изпитваше да отпусне лицето си, да се усмихне отново, а след това да заспи спокойно.
Тогава разбра. Разбра защо е тук. Не беше сигурен, но нямаше друг отговор. Нямаше значение кой е, важното беше, че имаше мисия.
Не жалеше времето, за него то нямаше значение. Не се уморяваше, ден след ден да търси чуждата болка и да се опитва да я поеме. Минаваше стена след стена, поемаше болката и продължаваше напред. Понякога не успяваше. Опитваше отново и отново, връщаше се пак и пак, но без резултат. Тогава с тъга продължаваше пътят си, но ако успееше добиваше нови сили.
Дори не усети, кога настъпи промяната. Започнаха да го забелязват. Първо забелязаха това, което правеше, а след това и самият него. В началото се плашеха, наричаха го призрак и се опитваха да го изгонят, но после го приеха, като нещо нормално.
Смути се, но не се промени. Промениха се другите. Започнаха да го търсят и да изискват от него, все повече и повече. Започнаха да изискват и неща, които не можеше. Сърдеха се, когато не се справяше и го наричаха зад гърба му с обидни имена.
Веднъж дори му предложиха да работи за пари. Да направи фирма със съдружници и да печели от чуждата болка.
Стресна се и се сви на топка. Скри се далеч от всички и се затвори в себе си. Зад стените чуваше, гласове, които го призоваваха, изискваха и проклинаха. Гласовете, които доскоро го хвалеха и го наричаха приятел. Сякаш болката в него поета от хиляди души се взриви. Забрави за всичко наоколо и изпадна в летаргия.
Не знаеше колко време е прекарал така. Събуди се с чувството, че някой го вика. Дори не се замисли. Мина през стената, мина през тълпата, която още го одумваше и продължи.
Премина през стената и дори не се огледа. Знаеше, какво ще завари. Потръпна и пое тъгата от детската душа. Погледна усмивката, появила се в очите и на свой ред се усмихна.След това махна с ръка за сбогом и продължи нататък.
Някой там имаше нужда от него. Това беше важното.
Той беше просто дух...

....

Водата

Водата

Вода, aqua, water, wasser, eau, acqua, apă, νερό, su, woda, maji....
Има още хиляди имена за нещо толкова обикновено.
Чували сте приказката за Живата и Мъртвата вода. Приказка, ще кажете и ще се усмихнете. А знаете ли, че наистина съществуват Жива и Мъртва вода? Действието им не е толкова чудодейно, но наистина помагат и заслужават името си.
Днес хората са свикнали с наличието на водата навсякъде и не и обръщат голямо внимание. Нещо толкова просто като водата, може да ни накара да се сетим за него, само, ако душът спре докато сме насапунисани под него, а това рядко се случва. Тогава се сещаме, че не можем без тази обикновена течност, но не стигаме много по-далеч.
Всички заем, че живот може да съществува без въздух, но без вода това е немислимо. За въздуха, се сещаме по-често, заради замърсяването му, но и там се доверяваме по-скоро на популярни мнения, а не търсим истината.
Водата на планетата земя е в огромни количества, но с всяка година част все по-голяма част от населението изпитва недостиг на питейна вода. Причините се коренят в нарастващото потребление на промишлена вода, а също и в недостатъчното внимание, което се отделя на проблемите. Митовете в тази област, са безброй, а реалните проблеми и решения остават на заден план.
За замърсяването на водата, най-често използваната фраза е „киселинни дъждове”. Това обаче не е най-страшното. Един от първите ми постинги - Сняг – пухкав, бял, красив! Сняг – опасен!, засяга частично темата, но все не и идваше ред.
Истината е, че чиста вода в природата няма. Водата е добър разтворител и в нея е нормално да се съдържат хиляди други вещества и микроорганизми. Те не са задължително вредни, а в много случаи дори са полезни за живота на Земята. Всички знаем ползата от високо и нискоминерализираните води. Наистина и те могат да увредят човешкият организъм, но само ако много се прекали с количествата.
Да се върна, на мита за киселинната вода. В природата неутрална вода не съществува. Питейната вода обикновено е леко кисела(не на вкус). Затова и повечето организми са се приспособили към тази среда. Нещо повече, нуждаят се от нея.
Киселинните дъждове, могат да увредят природата, само в много редки случаи, каквито са промишлените аварии.
Преди време попаднах на изследване за влиянието киселинността на водата върху наличието на живот във водоемите. За да се усети това влияние равновесието трябва да е изместено до границите на концентриран разтвор на киселина. Много по-силно влияние, обаче има изместването в обратна посока. Дори и леко замърсяване с основи на практика убива всяка форма на живот във водоема.
Причината е в способността на основите да осапунват белтъчните вещества, а животът на Земята се гради именно върху тях.
Друга причина е, че продуктите(сапуните) образуват пяна и покриват с плътен филм повърхността на водоема. По този начин се спира достъпът на кислород и той постепенно се изчерпва, което довежда до смърт, чрез задушаване на организмите.
Повечето хора дори не се замислят, че водните организми и растения всъщност дишат разтвореният във водата кислород.
Едни от най-големите замърсители с основни води са фирмите произвеждащи и рециклиращи хартия.
Парадокс, нали? Оказва се, че хартията съвсем не е толкова екологичен продукт.
Друг голям замърсител са миещите препарати, които се използват навсякъде в бита, но за съжаление ме можем без тях, както и без хартията.
Знаехте ли тези неща? Те не са популярни и рядко се споменават, а са част от ежедневието ни. Да сте чували или чели за някакви мерки в тези области.Затова днес реших, че му е дошло времето да пиша за тях и ще продължа да го правя.
Втората причина за днешният постинг, е прочетеното в - И като каза, рече... за Blog Action Day 2009 с тема - Climate Change. Денят Х е утре. В началото мислех да се запиша за участие, но още самочувствието ми не е на нивото на участващите блогъри. След това реших, че няма нужда да се включваш в някакъв списък за да пишеш за тези неща. Не е нужно и да го правиш на определена дата. Темата за климатичните промени, също изобилства от митове и неверни твърдения, а действията са по-скоро хаотични от обикновените хора и в обратна посока, от правителствата и бизнеса. Все пак моят призив е, колкото се може повече хора да пишат и да говорят за проблемите с околната среда. Дори мненията да са различни и да не са популярни, полза винаги ще има.
Човечеството прилича на мравка, качила се на гърбът на слон, спрямо процесите протичащи в природата. Колкото и да хапе, не може да отклони слонът от неговия път. Планетата ни също следва своят път без да се тревожи за „мравките”, живеещи върху гърбът и едва от половин секунда време, измерено с астрономически мерки.
Единственото нещо, което мравките могат да направя е да подредят или разрушат собственият си мравуняк.
Затова си струва да се опитваме всеки ден да подреждаме по малко от нашият мравуняк. За да могат децата ни да живеят добре в него, а това е отличен стимул.

...
В началото споменах приказката за Живата и Мъртвата вода. Те наистина съществуват. Исках да разкажа и за тях днес, но попаднах на популярна статия по въпроса, в която има неверни, непълни или подвеждащи твърдения. Затова ще пиша по-подробно друг път и ще се постарая да обясня нещата по-точно и подробно.

....

Паралелни светове

Затварям поредния прозорец и поглеждам часовника в долният десен ъгъл. Късно е и очите се затварят сами от умора.
Изключвам компютърът и с досада чакам екранът да угасне. Днес чакането ми се струва безкрайно. Екранът става син, примигва, а след това угасва. Въздъхвам облекчено, но в този миг и светлината в стаята угасва. След миг се завръща, но докато присвивам заслепените си очи забелязвам, че стаята се е променила. Изглежда същата и не мога да определя промените, но промяна има. Не съм вече сам в стаята. Пред компютърът е седнал човек приличащ странно на мен.
Вдига за миг поглед, усмихва се и чувам моят глас:
-Само един момент, да довърша поста. Пиша вечер, а сутрин чета и ако ми хареса го качвам, ако не в кошчето. Резултатът е почти равен, но напоследък не съм толкова взискателен.
-И аз така правя. Може ли да погледна за какво пишеш?
-Не се ли досещаш?
-Мисля, че да, но ми е странно. Къде съм? Какво е това място? Кой си ти? Как се случи всичко това?
-Много въпроси имаш. Защо се притесняваш? Ако научиш отговорите, какво ще спечелиш? За едно нещо си прав - трябва да се представя. Аз съм Ти, или ако ти е удобно можем да обърнем изречението. Доколкото знам, идваш от съседният свят. Нали си чувал за паралелните светове? Сигурно си от някой от тях. За другите въпроси, нямам отговор, но и не са важни. Добре дошъл!
Искаш ли да разгледаш наоколо?
-Ще ми е интересно, но е нощ. Време е за сън, а навън е тъмно и нищо няма да видя.
-Сън? А, да! Сетих се! Това е едно излишно нещо. Бягство от действителността. Тук няма от какво да бягаме. Хайде да тръгваме. Наистина навън е тъмно, но човек вижда с умът и сърцето си. Не му е нужна друга светлина.
-Това вече е прекалено! Идва ми в повече, но да опитаме. С какво ще се придвижим?
- Просто ме следвай и не се тревожи. Ще обиколим земята за нула време. Не ти трябва транспорт. Човек е там където е умът и сърцето му. Следвай ме!
Понасяме се без да зная как и за моя изненада виждам всяка подробност. Някои неща са познати, а други съм гледал само на снимки, но няма съмнение, че това е Земята. Пак имам чувството, че нещо е различно и след час разбирам какво.
-Къде са градовете ви? Къде са заводите, магазините, пътищата? Къде са хората?
-Хората са тук, а от другите неща нямаме нужда. Тук няма излишни неща. Имаме всичко, от което се нуждаем. Човек се нуждае истински, от толкова малко неща.
-Сигурно имате много добро управление!
-Управление?
-Правителство, някакъв орган, който взима решенията. Някой, който ви казва, какво да правите.
-Излишно нещо! Как друг човек може да решава вместо теб? Защо трябва друг да ти казва, какво искаш? Глупаво ми звучи!
-Без тези неща би настъпила пълна анархия! Сигурно трябва да обясня- анархия, е когато всеки прави, каквото иска.
-Какво му е лошото на това? Нали затова сме хора. Да имаме желания, мечти и да ги осъществяваме. Кой друг освен теб знае, от какво се нуждаеш?
-Странно място! Сигурно често имате проблеми с различните желания и мнения. При нас поне е така.
-Не си спомням да се е случвало. Всъщност случи се веднъж. Тогава, имахме посещение. Посети ни Другият. Ужасен човек с ужасни мисли и желания. Не зная, от кой точно свят дойде, но сигурно там не е приятно да се живее.
-Другият? Да не би да е Другият? Аз го познавам и не ми харесва!
- Не е той. Твоят е само малко особняк, пък и не е от паралелен свят. Живее си в теб и не вреди на никого. Другият, който ни посети направи това, което ще видиш след малко.
Пред нас се открива до хоризонта черно, голо поле. Земята е напукана и овъглена. Побиват ме тръпки и усещам нечие мрачно присъствие.
-Не знаем как го е направил. Когато разбрахме беше вече късно, а той си беше заминал. Не можахме да се представим, какви мисли и желания биха предизвикали това, което виждаш. Тук не изпитваме страх, но на това място той се е пропил във всичко. Запазихме мястото непокътнато, за да ни напомня, че един ден може да се върне. Той или някой друг от неговият свят. Сигурно е неприятно място за живеене.
-Сигурно е неприятно, но съм виждал такива картини и в нашият свят. Колко ли пъти ни е посещавал? Сетих се и за друго. Как си е отишъл? Тук е хубаво, но трябва да се прибирам в моят свят. Не е идеален, но там са хората, които обичам. Това нали е важно и тук?
-Важно е, но не мога да ти помогна. Знам само, че няма да останеш завинаги тук. Ще си отидеш, както и дойде. В един момент те нямаше, а после....


Събудих се, а слънцето вече беше огряло в прозореца. Това беше първият ми съм от много, много години. Не зная дали беше сън или наистина бях за кратко в един от паралелните светове.

....

Детска работа

-Мамо, пък той ми взе играчката и я хвърли в храстите. И ми каза, че няма да си играе повече с мен.- малкото момиченце едва сдържа сълзите си.
- А пък тя, вчера ми хвърли пясък върху обувката. И не ми говори. И си играе само с куклата. И вчера каза на тате, че аз съм счупил вазата. И тя пък счупи огледалцето в банята...
Следва стерео-концерт от хълцане, рев и накъсани думи, целящи да привлекат вниманието, ако не на целият свят, то поне на най-важният човек в него.
Младата майка вади пакетче хартиени кърпички, бърше сълзите и сополивите носове, сресва с ръка разрошените коси и дарява двете ангелчета с целувка. Първо едното, а после другото. След това приглажда пак косите и праща двете ангелчета към детската площадка.
За миг се заглежда след тях, но всичко е наред. Хванали ръцете си, двете ангелчета бърборят ли, бърборят за техни си, важни детски неща.
Майка им се отпуска на пейката, запалва цигара и отпива кафе от пластмасовата чашка. Присвива очи и се усмихва на есенното слънце, а след това погледът и попада на неволния свидетел на случката.
-Детска им работа! Все се карат и оплакват, а всъщност не могат един без друг.
Усмивка и на мен, а след това изпуска облаче дим и отпива пак от кафето.
Усмихвам се и аз в отговор и отминавам по алеята.
-Детска работа! –махвам с ръка, но в този миг си спомням няколко случки от ежедневието и усмивката изчезва.
Детски ли? Ако това са детски работи наоколо е пълно с много едрички деца. Тук не говоря за прословутата акселерация. Става въпрос за модел на поведение.
Спомням си как в работата, едната колежка не си говори с другата, която не си говори с трета, а третата не иска да каже и дума на първата.
Детска работа!
Спомням си колегата, който редовно мрънка, че не го оценяват и при всяка възможност тича при шефа, за да обясни, кой е счупил вазата, а кой огледалото.
Детска работа!
Спомням си, как всеки ден като общество се държим, като сърдите деца и вместо да решим сами проблемите си, търсим на кого да се оплачем, как някой ни е „напръскал обувките” с пясък.
Детска работа!
Спомням си как политиците ни, като разплакани деца, вместо да си свършат работата, с рев, сълзи и сополи тичат да се оплакват и да топят другите ту на мама Ес, ту на мама Русия, ту на чичо Сам.
Детска работа!
Чувал съм често, а и Вие, как всеки иска да запази детското в себе си. Оказва се, че все нещо сме запазили. Друг е въпросът дали точно това искаме да запазим. Защото ако децата имат оправдание за това си поведение, възрастните нямат.
Или може би бъркам? При възрастните ги няма ревът, сълзите и сополивите носове. Има разлика и то съществена!
Сещам се и за още една важна разлика. Няма я Мама!
Това е най-големият проблем. Няма кой да ни среши косичката, да ни избърше сълзите и нослето, да ни целуне първо по едната, а после по другата буза за да ни мине.
Ами сега?
Щом я няма Мама, търсим заместител и все намираме някой, на когото да се оплачем, който да ни изслуша и да ни утеши.
Е, не е същото, но пък при липса на избор все е нещо.
Само, че някъде вътре знаем, че не е същото. Искаме да сме пак деца. Искаме си Мама!
Детска му работа!

....

Малка стара история

Някога много отдавна, в едно далечно царство имало едно малко селце.
В царството имало много такива селца и повечето от тях дори не били отбелязани на картите. Никой не се интересува от малките селца. Там нищо не се случва, а и да се случи нещо, това няма да промени света.
Пък в нашето селце все пак понякога се случвали и интересни неща. За една такава история дочух преди време и реших да я разкажа. Малка история, без поуки и красота. Знам, че няма да промени света, но пък ми хареса.

Един ден хората в малкото селце се скарали. Било за нещо незначително и на следващия ден, вече били забравили причината, но помнели, че се били скарали.
Всеки бил скаран с всекиго. Спрели да си говорят. Спрели да работят заедно. Когато се срещнели на улицата минавали на другата страна и обръщали поглед встрани.
Минала седмица, минал и месец...
Нещата не се променяли.
На края на селцето живеел един старец. Къщата му била последна и край нея минавал единственият път за влизане и излизане в селцето. По цял ден старецът обикалял полето и гората и дори не забелязвал какво става с селцето.
Един ден, обаче разбрал. Минал през селцето, поразгледал, поклатил глава, но нищо не казал. Впрегнал каручката и излязъл пак от селото. Никой не му обърнал внимание. Хората били заети с по-важни неща, а има ли по-важно нещо от това да се сърдиш на другите?
На другата сутрин пътят за селото, точно пред къщата на старецът бил засипан с купчини пясък. Още от сутринта жителите на селцето разбрали за това. Колите на идващите и заминаващите затъвали и буксували, обувките се пълнели, а вятърът разнасял ситен прашец из цялото село.
Развикали се жителите, срещу лудия старец. Искали да го линчуват, но не го намерили никъде. Повикали малко, попсували, а след това се сетили, че не си говорят и забравили за него.
На следващата сутрин ги чакала нова изненада. От двете страни на пътя били натрупани купчини камъни. В средата оставало място, само колкото да мине една кола. Налагало се да минават един по един и скоро се натрупала опашка. Гневът бил още по-голям, но старецът пак го нямало и въпреки, че го кълнели през целият ден, хората пак не си проговорили. Още помнели, че са сърдити за нещо. Не помнели за какво са сърдити, но това било без значение. Важното била, че са сърдити.
На третата сутрин жителите на селцето ги чакала още по-голяма изненада.
Пътят бил затрупан напълно с големи камъни. Нито могло да се излезе, нито да се влезе.
Това вече било прекалено! Втурнали се да търсят старецът, но пак никъде не го намерили. Гневът напирал в душите им, но имали спешни задачи и след като се почудили час-два, селяните си плюли на ръцете и заедно изчистили пътя.
Докато чистили, забравили, че били скарани. Помагали си, защото нямало друг начин. Разменили и по някоя дума. Първо по работа, а после и по някоя шега разменили.
Когато изчистили пътя, изтрили потта от челата си, усмихнали се един на друг и за своя изненада установили, че вече били забравили, че се сърдят. Били забравили дори, че се сърдят на стареца.
На един от съседните хълмове, старецът извадил лулата си, натъпкал я с тютюн, запалил я, погалил по главата Шаро и се усмихнал.
-Видя ли, Шаро! Дядо ми беше прав. Можеш да обединиш хората с две неща. С общ враг и с обща работа. Само, че първият начин е за кратко, а вторият завинаги.
Шаро погледнал умно и излаял веднъж. Така и никой не разбрал, дали бил съгласен, или просто учтив.
Историята свършва тук, но ми се иска и аз да излая, както Шаро.
Само веднъж.

....

Страната на Разбойниците

„-Тате, искам да ти призная нещо... Аз съм разбойник!
-Не се притеснявай, синко! Тук всички сме разбойници!”
-цитат по памет от „Тринадесетата годеница на Принца” на братя Мормареви

Имало едно време на Запад една страна. Не била нито много голяма, нито много малка. Хората, които живеели в нея били съвсем обикновени, като мен и вас. Нищо и никаква страна. Не била богата, нито бедна и никой нямало да знае за нея, ако не били разбойниците.
Те разбойниците не са страшни. Навсякъде има по някой и друг. Професията не изисква специални умения и мине не мине, хоп появи се нов разбойник.
В нашата страна, обаче разбойниците били мнооогоооо.
Законът куцал и куцо и сакато минавало в този бранш. Ден след ден, докато разбойниците станали толкова много, че започнали да наричат страната - Страната на Разбойниците.
Те разбойниците не са толкова страшни. Както всяка професия и от тях има нужда. Страна без разбойници не е страна. Лошото идва когато се нароят, а случаят бил точно такъв.
Намножили се разбойниците, награбили каквото могли и от скука започнали да се гърмят един друг. Кога със заплахи, кога с куршуми, кога с бомби. Мине не мине и някъде се гръмне.
Това хубаво, но нали всички били пишман разбойници все не се уцелвали. Затова пък уцелвали обикновените хорица.
Омръзнало на целокупното население на Страната на Разбойниците, да го гърмят и се заело да реши проблемът, че всеки го било срам, когато го питали да казва, че живее в Страната на Разбойниците.
Мислили, мислили пък накрая хванали един юнак и го назначили за шериф. Дали му значка и голям пистолет и го пуснали срещу разбойниците. Само, че юнакът вместо пистолетът и значката решил да действа с думи, а всички знаем, че от думи може да заболи, но разбойник с дума нито се хваща, нито се убива.
И започнала една веселба....
След месец два юнакът се уморил да говори. Мислил, мислил и решил. Назначил си помощници.
Само, че и те повече говорили, а не действали и нещата се повторили.
След някой месец и помощниците си взели помощници, да им помагат.
Лека полека шерифите станали много, а разбойниците изчезнали. Дали се скрили или станали шерифи, никой не разбрал.
Сменило се и името на страната. Вече я наричали Страната на Шерифите.
Сигурно мислите, че нещата се оправили и хората били доволни и заживели щастливо?
Нищо подобно! Като нямало вече разбойници, шерифите започнали да се стрелят един друг. Вярно, че го правели с думи, а с думи не се убива, но пък жертвите пак били обикновените хорица.
Събрали се пак жителите на съвет. Мислили, мислили, но така и не измислили нищо. Защото срещу разбойниците лековете са много, но от сладкодумни шерифи спасение няма.




....

Чупливите неща

Счупих си чашата за кафе. Не беше нарочно, но се случи. Блъснах я с ръка, тя падна на земята и се чупи. Беше празна и нямаше други щети, но когато я видях на парчета ми стана тъжно. От две години я имам и бях свикнал дотолкова с нея, че не и обръщах внимание.
Купих я в един студен зимен ден. Търсех голяма чаша с удобна дръжка и тази беше първата, на която погледът ми се спря, когато влязох в магазина. Продавачката искаше да ми предложи и други, но не пожелах да си губя времето за нещо толкова маловажно. Попитаме, коя зодия съм, но казах, че е без значение и чак днес, когато се счупи се загледах и установих, че картинката изрисувана върху нея е стилизиран овен.
Имаше по-красиви от нея, но за мен по-важно беше да ми върши работа. И тя си вършеше работата. Всяка сутрин пиех кафето си от нея. Няколко пъти я блъсках по невнимание на земята, но оцеля. Цели две години до вчера.
Когато я счупих, дори не се ядосах. Махнах с ръка и си казах, че чаши има много. И без това тази използвах само за сутрешното кафе, ще мина и без нея. Събрах парчетата и забравих.
Днес, обаче когато я потърсих машинално за да си сипя кафето, изпитах леко разочарование. Взех друга чаша, но не ми хареса.
Дръжката не лягаше в дланта ми, а и кафето имаше друг вкус.
Утре ще трябва да обиколя магазините и този път ще потърся подобна. Мисля, че съм виждал подобни и този път ще внимавам повече новата чаша.
Странно, но когато счупих предишната, не усетих толкова отчетливо липсата и. Може би причината е притчата, която прочетох преди седмица при Gloxy-Floxy - Чупливите подаръци.
Замислям се не толкова за чашата, колкото за нещата в живота, които съм счупил по невнимание. Много са...
Ако тръгна да изброявам, няма да ми стигне остатъкът от живота. За разлика от чашите, човешките взаимоотношения не могат да се заменят с нови взети от магазина. Чупят се и по-лесно от чашите, а после –край.
Иска ми се да се върна назад в детството и като децата от притчата да се науча да пазя чупливите неща. Всъщност иска ми се някой да ме научи, кои са чупливите неща.
Трудно е да ги познаеш. Някои изглеждат на пръв поглед, като вечни, а са по крехки и от чаша. Можеш да ги счупиш само с леко докосване, с дума или дори с поглед. Случва се само в един миг, а после е късно.
После....
После нищо няма значение.Няма значение дали счупената чаша е била пълна или празна. Вече я няма.
Знам, че при хората никой не може да каже, кое е чупливо. Най-лесно е да приемеш, че всичко е крехко. Да внимаваш за всеки жест, дума и поглед.
Най-лесно ли? Всъщност това е най-трудното нещо на света.
Не можеш да запазиш всичко. Обърнеш ли внимание на само на едно, можеш да счупиш всички останали.
Остава ни само едно. Цял живот да се учим да пазим чупливите неща.

....

Гибелта на Неандерталеца

„Първият човек, който е псувал вместо да хвърли камъни е бил творецът на цивилизацията.” -Зигмунд Фройд

Някога, много отдавна съществувала расата на неандерталците. Внезапно те изчезнали и дали път на предшественика на днешния човек. Били са ниски и здрави индивиди, за които не е било трудно да се справят със суровата природа. Твърдението, че са изчезнали, защото не са могли да се приспособят към каквото и да било, ми се струва невярно. Твърдението, че са били по-глупави от наследниците си, също подлежи на съмнение. Обемът на мозъкът им е бил със същите размери, както нашия. Тогава?

В пещерата беше тъмно, влажно и студено. Неандерталецът погледна още веднъж рисунката си на стената, а след това внимателно добави още един щрих и картината осветена само от малкия огън в една ниша оживя.
Неандерталецът въздъхна доволно и се зае със следващия проект. Той представляваше някаква сложна конструкция от дърво и камък. Още не знаеше какво ще излезе, но беше красиво.
В този миг, кожите закриващи входа на пещерата се разтвориха и вътре заедно с ледения вятър връхлетя един едър, наперен индивид. Отръска снега от раменете си и приглади косата си. След това внимателно се огледа.
-Почти бях сигурен, че тук има пещерна мечка, но съм сбъркал. Иначе миризмата е същата.- сбърчи нос новодошлият и впи поглед в Неандерталеца с недоверие.
Измери от глава до пети и изсумтя неодобрително
-Ти кой си? Не приличаш на мечка, но и на човешко същество не приличаш.- изръмжа новодошлият, но погледът му попадна на рисунката на стената и пристъпи към нея.
-Хм! Още нещо ново! Това трябва да е изкуство! Не зная, какво означава думата, но ми харесва как звучи! Из-куст-во! Ти ли направи това?
-Аз.- намери сили да промълви виновно Неандерталецът.
-Хм! Не е лошо, но някак недовършено ми изглежда, пък и е демоде! Какви са тези животни? Темите са ти за окайване! Подборът на цветовете също е жалък. Определено не се справяш добре! Трябва ти импресарио! Не зная, какво означава думата, но ми харесва! Аз всеки ден откривам нови думи. Удава ми се, а и ми доставя удоволствие. Импресарио, меценат, критика, пари...
Все нови думи и съм ги измисли сам. Няма значение, че не зная смисъла им. Когато му дойде времето ще разбера.
Да се върнем към твоите произведения. На първо време ще добавиш тук и тук по едно по-ярко петно. Ще бъдат символ на нещо си. Няма значение на какво, важното е да кара хората да се чудят. Ако всичко е ясно, си мислят, че не струва нищо.
После ще пребоядисаш всичко с по-ярки цветове. Нека да грабва окото, иначе няма да се продава. Шаренко ли е, всеки ще се заглежда. Нали си чувал, че луд на шарено се радва. Аз пък ще спретна една презентация.... Хубава дума, казах току що! Не зная, какво означава, но звучи добре!
Гостът се отдалечи към центъра на пещерата и изгледа с присвити очи картината.
-Трябва да помислим и за подходящо осветление! Това пък какво е?
Току що натрапникът беше попаднал на последното творение на Неандерталеца.
-Прилича ми на скулптура. Не зная, какво означава, но думата ми харесва. Само че, много дребно е това нещо, бе! Я го направи пак, ама по-голямо. Не от пръчки и камъчета, а вземи мрамор или гранит за основа. Като идвах насам видях съседния хълм. Идеален е за панорамна скулптура! И тази дума не я зная, но важна е идеята.
И да вложиш повече еротика, ей! Какво е еротика ли? Не зная, но важното е да я има! Хората това харесват. Знам, че ще се справиш. Талант си ми ти и заедно ще превземем света. Само трябва да ме слушаш! От мен идеите, а от теб изпълнението.
Гостът мушна на шега Неандерталеца с пръст си и се разположи до огъня.
Неандерталецът не помръдна. Беше застинал свит, с отворени очи и уста. Очевидно не беше подготвен за новите неща. Неговото време беше изтекло. Идваше времето на Критиците.