Новото фото

Преди десетина дни фотоапаратът ми се повреди. Имам го над две години и бях свикнал с него макар, че напоследък рядко правех снимки. Не беше от скъпите модели с много опции и възможности, но не се и напъвам да съм фотограф. За запазването на мига с прилично качество е достатъчен и съвременен фотоапарат от типа на така наречените „сапунерки“, а всичко над 6-8 МР си е излишен лукс.
Затова и при избора на новото фото, не се рових дълго. Новото ми фото е един от най-евтините модели, които се предлагат – Canon PowerShot A2500.


Измених на марката NIKON, не защото не бях доволен от стария апарат, а за да видя разликата. В общи линии освен разликата в менютата, няма нещо друго, което да е от значение. Все още разучавам менютата, но възможностите са прекалено много и няма да използвам дори половината. Апаратът в режим AUTO е от типа – "Насочи и снимай" и качеството ме задоволява. За съжаление през седмицата и в почивните дни преобладаваше облачно време, а и докато на други места в страната пролетта е настъпила отдавна, при дръвчетата тепърва започват да цъфтят. Така, че повече снимки ще има през тази седмица, макар че промяната на часа, да отложи във времето ранните снимки на изгрева.







В лето 2099-о

И в лето 2099-о настана време, хората да напуснат Земята.
И отдавна те бяха изчерпали ресурсите ѝ, бяха уни­щожили природата и я бяха превърнали в пустиня.
И бе време, когато хората умираха като мухи от боле­сти и глад. И бе време, когато брат брата предаваше за дребна пара.
И когато всичко показваше, че са настъпили послед­ните дни на Земята и хората, стана чудо.
Разбраха хората, че има по-важни неща от парите и дребните дрязги.
И разбраха хората, че не омразата, а любовта ги пра­ви човеци.
И разбраха, че само заедно могат да оцелеят.
И започнаха хората да работят заедно. И събраха на куп всичко, което имаха и знаеха. И откриха далечна пла­нета, също като Земята. И решиха да се преместят и за­почнат Нов живот там. На чисто и както трябва.
И с последните ресурси на Земята построиха милио­ни огромни кораби и ги заредиха с гориво, храна и вода за дългия път.
И започнаха да се качват на корабите, подготвяйки се за дългото пътешествие към Новия свят и Новия живот.
И беше лето 2099-о...
И когато хората се качиха на корабите, пратиха пра­теници да обиколят Земята, за да не забравят някого.
И обиколиха пратениците Земята. И не откриха нито един човек забравен.
И преди да се качат на последния кораб, пратениците минаха през село Долно Изнанагорнище, България, Ев­ропа.
И там видяха трима старци, дето бяха останали.
И ги поканиха пратениците на корабите да тръгнат с всички към Новия свят и Новия живот.
И първият, когото поканиха, хвърли камък по тях и рече:
– Махайте се оттук, проклети империалисти! Бай ви Иван тук се е родил и тук ще остане до пълна победа на Комунизъма!
И вторият, когото поканиха, замахна със сопа по пра­тениците и рече:
– Махайте се оттук, комунисти мръсни! Бай ви Стоян тук се е родил и тук ще остане до пълна победа над Ко­мунизъма!
И третият, когото поканиха, както се печеше на слън­це на мегдана, отвори едното си око и попита:
– А там дето ще ме водите, ток безплатен ще има ли? Убаво! А социални помощи за нашето брата ще давате ли? Убаво! А кифтета безплатни ще давате ли? Е, убаво! А за безработни чиляци по колко пара е надника? Аа-а-а-а!!! Щом всички там ще работят, аз оставам тука! Тука съм се родил и тука съм си добре!
И наведоха глави пратениците, и си тръгнаха тъжни и неразбиращи.
И вървяха и се обръщаха назад, а след тях тримата старци ги изпровождаха.
И размахваха сопи, и хвърляха камъни, и псуваха гръмогласно. И не желаеха Нов живот, защото бяха щаст­ливи с единственото нещо, което ги свързваше и крепе­ше. Имаха си омразата достатъчно, че и в повече...
И беше лето 2099-о...
И човечеството напусна Земята...
И полетяха корабите към Новия дом и Новия живот...
И само в село Долно Изнанагорнище, България, Ев­ропа, останаха трима старци...
И дойде лето 3000-но...

Историците

Преди много години далеч на Изток, сред високи до небето планини имало две царства.
Царствата били съседни и си приличали много. Имали почти еднаква територия, земята им била еднакво плодородна, а хората, които живеели в царствата били с общи корени в миналото.
Царствата си приличали много, но и се различавали. Едното се славело с вековната с история, изпълнена с герои и велики събития, но хората в него били бедни. Историята на другото, била съвсем обикновена, но пък в царството процъфтявали и науката и занаятите и търговията, а хората живеели охолно.
Един ден Владетелите на двете царства се срещнали и след като подписали няколко договора и изтърпели куп формалности на етикета, се усамотили и намерили време за непринуден свободен разговор.
- Приятелю, странно е, че живеем на разстояние един час езда, а се виждаме веднъж на десет години. - започнал единият Цар.
- Има и по-странни неща на този свят. - отвърнал другият. - Например, винаги съм се чудел, как уж сме съседи с общи корени, а историите на царствата ни, се различават толкова. Вашата е бляскава, пълна с герои и важни събития, а нашата е съвсем обикновена.
- Ами, приятелю, няма нищо чудно. Историята си е история. Пишат я историците. На мен ми е по-чудно друго – как уж и земята и хората ни си приличат, а вие живеете охолно, за разлика от нас.
- О, в това няма нищо чудно! Причината е в историците.
- Чакай, приятелю! Какво общо имат историците с богатството на царството? Те просто пишат историята. Пишат я така, че да се хареса на хората, които им дават хляба. Ако я пишат добре, винаги ще има хляб за тях, но само толкова.
- Грешиш, приятелю! Историците пишат историята, такава каквато е. Така хората могат да се учат от нея. Учат ли се от историята си, хората от едно царство, винаги ще има хляб и за тях и за историците!

Вечните интереси

Имало едно време, някъде накрая на света не едно, а цели две Царства. Всъщност Царствата по онова време били повече, но за днешната история са важни само тези двете.
Двете Царства имали обща граница, но не били добри съседи. Воювали помежду си откакто помнели историята си. Някои казвали дори, че Царствата и преди това са воювали и може би били прави.
Войната никога не била спирала нито за ден и макар през повечето време, истински военни действия не се водели, жителите на двете Царства ставали и лягали с последните новини от военната зона.
Никой не знаел кога е започнала войната, но това било по-малкия проблем. По-големият проблем бил, че никой не знаел защо е започнала войната.
Всяко от Царствата твърдяло, че другото е виновно и е започнало първо. Всяко Царство твърдяло, че правото е на негова страна и ще воюва до деня, когато ще победи окончателно и завинаги. Всяко Царство мразело другото повече от всичко на света.
Да, хората от двете Царства се мразели и то до такава степен, че не искали да знаят нищо едни за други. Хората от двете Царства, дотолкова се мразели, че били готови на всякакви жертви в името на войната и бъдещата победа. Не ги интересували разходите, вдигането на данъците и жертвите, щом те били в името на очакваната от векове победа.
Всъщност двете Царства не се различавали едно от друго. Хората в тях също си приличали много. Имали много общи неща и нищо, което да ги разделя освен войната.
Хората обаче не виждали и не разбирали това. Ако някой случаен пътник имал неблагоразумието да сподели подобно мнение, бивал жестоко наказван и ако имал късмет, го изгонвали завинаги далеч от Царствата. Ако пък нямал късмет...
Войната била вечна или поне така вярвали всички хора в двете Царства, докато един ден не се случило нещо, което ги накарало за миг да погледнат в друга посока.
От Изток към царствата идвала огромна армия от варварски племена, които подчинявали всяко царство по пътя си. Били жестоки и многобройни и нито едно от двете Царства не можело да ги спре само. Само ако обединели силите си и действали задружно, имало шанс да отблъснат нашествениците и да се спасят.
Тази опасност станала причина за нещо нечувано в двете Царства. За първи път в историята им, Царете и най-умните им съветници се събрали на едно място. Не само се събрали за първи път, а и за първи разменили нормални думи вместо стрели и обиди. Събрали се, за да обсъдят какво да правят, за да се спасят от общата опасност.
- Малко съм объркан от днешната среща. - започнал Царят на едното Царство. - Свикнал съм, да ви приемам, като врагове и това трудно ще се промени. Войната между нас е вечна или поне докато някое Царство не победи. Проблемът е, че може би сме изправени пред голяма опасност. Ако варварите ни нападнат с Царствата ни е свършено.
- Аз също се чувствам странно. - рекъл и Царят на второто Царство. - Свикнал съм да ви приемам, като врагове с които трябва да се говори само с оръжията, а сега се налага да действаме заедно. Все пък мисля, че няма друга възможност. Нека забравим войната, да се обединим и да посрещнем общия враг!
- Съгласен съм! Нека забравим войната помежду ни! Казано е, че няма вечни врагове и приятели.
- Ама вие луди ли сте? - скочили царските съветници от двете Царства. - Как така ще прекратим войната? Тя е вечна и е най-важното нещо, върху което се крепят Царствата ни!
- Така е! - потвърдил единият ковчежник. - Ако прекратим войната, как утре ще оправдаем предстоящото вдигане на данъците? Как ще приемат хората новия данък върху въздуха, който дишат? Няма вечни приятели и врагове, но интересът ни от тази война е вечен!
- Замислете се и за друго! - взел думата един стар генерал. - Ако войските ни воюват заедно срещу варварите, как утре воините ще се изправят едни срещу други? Няма ли вместо това да се обърнат срещу хората, които ги карат да воюват помежду си? Няма ли да се обърнат срещу нас? Няма вечни приятели и врагове, но интересът ни от тази война е вечен!
- Няма вечни приятели и врагове, но интересът ни от тази война е вечен! Така е! - съгласили се и Царете. - Варварите могат да дойдат, могат и да не дойдат. Могат да ни покорят, но могат и да не го сторят. Ако спрем войната обаче с нашите Царства е свършено! Тази война е вечна, като интересите ни! Тя е единственото нещо, което може да ни обедини. Да пием за войната! Да пием за вечната война и вечните ни интереси!

Имало едно време, някъде накрая на света не едно, а цели две Царства. Всъщност Царствата по онова време били повече, но за днешната история са важни само тези двете.

Три години с Убунту

В събота се разрових сред старите публикации, търсейки нещо, което не открих. Попаднах обаче на една публикация от 14 март 2011 година.


Оказва се, че докато се усетя съм навършил три години използвайки на личния си компютър единствено Убунту. Първите ми впечатления се оказаха верни и нито един път през тези години, не съм съжалявал. Нито един път през тези три години, не ми е липсвал Уиндос или някое от приложенията му. Просто имах всичко, което предлага Уиндос, че и отгоре.
На компютърът ми са инсталирани и типични за Уиндос програми, като преди година бях сложил дори и Photoshop, но не ми трябваше и го махнах. В тези три години единствения проблем с програма беше със Skype, в момента когато го купи Майкрософт и направиха нова версия за ОС под Линукс, но беше за кратко.
Тук ще спомена и това, което не харесвам. Не харесвам новите версии, след първата, с която започнах 10.10. Тук съм ги критикувал много пъти, но в момента съм на 12.10 и свикнах, защото разликата на практика е по-скоро в оформлението. Предполагам, че в края на април тази година, ще се прехвърля и към следващата версия 14.04, ако ми хареса и е истина, че ще е по-лека. Тя ще е с дълга поддръжка до 2019 година и на практика ще преживее сегашния ми компютър.
Преди година намерих и начин да пусна стария си компютър с 375 MB RAM и 10 CB твърд диск, който е на около 15 години. Просто му инсталирах Дебиан и на практика може да прави всичко, от което се нуждая.
Няма да изброявам предимствата. Дори и всеизвестния факт, че под Линукс не ви е нужна антивирусна програма е достатъчен. Преди време съм се забавлявал, като съм свалял вируси на компютъра знаейки, че нищо не могат да направят.
Няма и да агитирам, да преминете на свободен софтуер. Не съм маниак по темата и мисля, че това е просто един равностоен избор.
Обикновено, единствения аргумент, който съм чувал и е верен е, че много малко потребители работят под Линукс. Това е така, основно защото хората не знаят за какво става въпрос, а многобройните възможности за избор на системи под Линукс ги объркват.
Е, не е страшно и ако някой се интересува, винаги може да опита. Не е задължително дори да се отказва от Уиндос. Убунту може да се опита и без инсталиране, а и двете системи могат спокойно да бъдат инсталирани на един компютър. За втората възможност е необходим само дял от 10 -20GB, а ползата от това няма цена, ако се случи нещо с Уиндос. Дори компютърът Ви да е заразен и сринат от вирус, можете да влезете под Линукс и да работите нормално или да копирате и запазите данните си.

Без цар

Преди много, много време в едно далечно Царство живеел един Цар. Царят си имал име, което тогава всички в Царството знаели, но днес никой не помни. Всъщност дори и във времената, в които царувал, повечето хора забравяли името му. Наричали го просто Царя или Ваше Величество.
Много хора не знаели името на Царя, но познавали лицето му. То било на портрети, окачени навсякъде, а и ликът му бил върху всички монети, които имало в Царството.
Хората познавали Царя си, не само от портретите и монетите. Много от тях го познавали лично, защото обичал да се показва, а и да се меси във всички работи, които се случвали в Царството.
- Прекаляваш! - карала му се често Царицата. - Не е нужно да бъдеш навсякъде и да взимаш решения за всичко в това Царство. Назначил си хора, да вършат работата вместо теб и им плащаш богато и пребогато. Престани да си губиш времето с глупости и поне днес се постарай, да не закъсняваш за вечерния бал.
- Вярно, че съм назначил хора, обаче бъркаш, че не трябва да се меся. - отвръщал Царят. - Ако не съм аз да контролирам и издавам заповеди, Царството ще се срине за седмица. Без мен никой нищо не може да свърши. А за бала, ще закъснея и тази вечер. Ако не проверя всичко по организацията му, ще бъде пълен провал. Първо, трябва да проверя, дали всички гости са поканени. Второ, трябва лично да разпоредя на готвачите, какво да приготвят. Трето...
- Трето и четвърто! - прекъснала го Царицата. - Нищо няма да се промени от твоята намеса! Само си губиш времето. Дори ако изчезнеш за цяла година, никой няма да усети.
- Не е така! - ядосал се Царят. - Ако ме няма дори за ден, всичко в Царството ще е с лавата надолу. Ще ти го докажа!
Рекъл Царят и решил наистина, да покаже на всички, че без него не може. Преоблякъл се в чужди дрехи и се измъкнал тихо от двореца. Скрил се в дома на един приятел от детинство и го заклел, да не казва на никого, къде е.
Минал ден, минал втори, минала и седмица. Царят всеки ден прекарвал на прозореца и непрестанно наблюдавал улицата, но там нищо ново не се случвало. Хората всеки ден правили едно и също и не личало да са разтревожени, тъжни, объркани или безпомощни. Не издържал Царят, маскирал се и излязъл навън.
- Чухте ли, какво се е случило? - запитал той първия срещнат минувач. - Говори се, че Царят е изчезнал. Не случайно всичко в Царството е толкова объркано. Тежко на всички ни!
- Не съм чул да се говори, такова нещо! - отвърнал минувачът. - Колкото до объркването, днес ми взеха данъците и останах без пукната пара. С Цар или без Цар, нищо в Царството не се е променило.
Царят махнал с ръка и влязъл в един магазин.
- Чухте ли какво се е случило! - запитал той продавача. - Говори се, че Царят е изчезнал. Сега ще настъпи хаос и тежко на Царството.
- Глупости! - засмял се продавачът. -Царят сигурно си е в двореца, а никакъв хаос не ни заплашва. Хората си пазаруват нормално и ще го правят винаги, независимо дали има Цар или няма.
Царят излязъл отново на улицата и почти се сблъскал с един дългогодишен негов слуга, който за щастие не го разпознал.
- Чухте ли какво се е случило? - попитал Царят слугата. - Говорят, че Царят бил изчезнал. Какво ще правим сега?
- Не съм чул, да е изчезнал! - отвърнал слугата. - Вярно, че не съм го мяркал от седмица, но може да е на лов или просто да си почива. Пък и да е изчезнал, не ме интересува. С Цар или без Цар, животът ми няма да се промени. Заповедите ми дава Личния ми началник, а заплатата ми изплаща ковчежникът. Виж ако ковчежникът изчезне, нещата наистина ще станат лоши за Царството.
Прибрал се Царят в Двореца и отишъл право при Царицата.
- Права беше, че никой не се интересува от мен. Ненужен съм за всичко и за всички! Чудя се дали още утре, да не се откажа от трона. О! Точно това ще направя!
Решил Царят и го направил. Не го спрели нито молбите на Царицата, нито сълзите ѝ. На другият ден събрал най-близките си съветници и им обявил, че се отказва от трона.
- Така и така, всичко се случва без мое участие и не съм нужен на никого, в това Царство. Поне ще правя, каквото искам и няма, да си губя времето. Но какво правите?
За изненада на Царя, всички присъстващи се проснали по очи и започнали, да го умоляват, да остане на трона. Всички в един глас го уверявали, че е незаменим и без него Царството ще пропадне.
- Не разбирам! - зачудил се Царят. - Хем съм ненужен, хем съм незаменим?
- Ами лесно е, Ваше Величество! - засмял се Шутът. - Наистина сте ненужен, защото всеки в това Царство, знае какво и как да прави. Дори когато се месите, пак накрая нещата стават, както трябва, а не както Вие сте ги замислили. Незаменим сте обаче, когато нещата не вървят. Тогава, кой по-добре от Вас, може да бъде нарочен за виновник? Незаменим сте заради това!

Мъглата

Силният удар го завари неподготвен и го просна на пода. Очакваше нормалното леко разтърсване, при навлизане в атмосферата, но това приличаше повече на удар в стена.
- Компютър, какво става?
- Извинете ме! Бих се заклел, че ъгълът за влизане в атмосферата е точен, но изглежда съм объркал. Ще коригирам данните и ще...
Последва нов удар, а след това светлините на кораба угаснаха. Когато отново стана светло, всичко беше в безпорядък. Изправи се с мъка на крака и се опита да се добере до командния пулт.
- Компютър, да ме убиеш ли искаш?
- Името ми е Тери! Не е лошо понякога да го използвате. Психолозите казват, че това е добре за обстановката на борда. Не трябва да се тревожите, но управлението вече е извън моя контрол. Работя, да го възстановя, но ще трябва, да се откажем от мисията. Нещо не ни пуска долу. Или някой.
- Аз ще поема управлението ръчно, а ти провери отново данните и докладвай.
- Няма защо да проверявам. Данните са точни. Почти земна атмосфера. Спокойна и без видими следи от силни ветрове и бури. Гравитация близка до земната и наличие на живот, но открих само растения. Бих казал, че с изключение на минимални разлики, това е доста сполучливо копие на Земята, където ще се върнем скоро. Само да не беше тази проклета мъгла. Покрива всичко и е толкова гъста, че видимостта е не повече от метър.
- Копие на Земята, казваш! Така говореше и при предишната мисия, а едва не загинах от „незначителните“ разлики в атмосферата ѝ. Ще поема управлението ръчно, а ти провери още веднъж данните.
Само че, дори и ръчното управление не работеше. Не можа да се свърже и с Центъра. Оставаше само да чака, Компютърът да оправи повредите или да развали окончателно всичко.
- Докладвай, де! Защо се бавиш?
- Имам една добра и една лоша новина! Лошата е, че сами не можем да отстраним повредите. Добрата е, че няма да се разбием в планетата. Не зная, как е станало, но преминали атмосферата и в момента висим на петдесет сантиметра от повърхността ѝ. Поне засега сме в безопасност. Какво да предприема сега?
- Опитай се да възстановиш връзката и ако успееш, изпрати сигнал за помощ. Аз ще сляза да огледам, но няма да се отдалечавам много.
Мъглата беше по-гъста отколкото си представяше. Сигурно беше ден, но слабата светлина не идваше отгоре, а сякаш самата мъгла я излъчваше. Не беше нито студено, нито топло, а не усещаше и влагата, която очакваше.
Опита се да различи нещо и за своя изненада успя. Видя или поне му се стори, че вижда силуети, приличащи на дървета.
Избра случайна посока и направи няколко крачки с протегната напред ръка, докато докосна едно от тях. Кората беше гладка и топла, без следи от неравности. Напомни му за черния котарак, който обичаше да гали, когато беше дете.
Първите клони бяха ниско и различи листата. Нямаше вятър и бяха застинали, като мъртви. Това не беше нормална гора. Нямаше обичайните шумове и липсата на вятър не обясняваше това.
Протегна ръка и придърпа един клон, опипвайки листата му. Приличаха на истински, но когато отдръпна ръката си, клонът не се върна на старото си място. Остана странно изкривен, запазил положението, в което го остави. Откърши част от клона и го прибра за анализ.
Земята под краката му пружинираше сякаш вървеше по дебел килим. Беше плътно покрита с дебел слой мъх, от който също взе проба за анализ.
Беше се отдалечил много от кораба и за миг се притесни, че няма да може да го открие, но мъглата сякаш се разтваряше пред него и се завърна без проблеми.
- Е? Какво откри?
- Трудно е да го формулирам. И клончето и мъхта са поне на милион години. Сигурно ще живеят още толкова, защото не се променят или ако го правят, става много бавно. Трудно ми е, да нарека нещо, което не се променя живот, но със сигурност не е и мъртво. Бих го определил като съвършено подредена форма. Това важи за всичко на тази планета. Важи и за мъглата. Съвършено подреждане изискващо минимална енергия за поддържане на равновесието.
- Някакви идеи защо е така?
- Ентропията! В една затворена система ентропията нараства с времето, стремейки се да достигне максимална стойност, която отговаря на равновесието. Помните ли, че когато пристигнахме, не ни пуснаха тук? Мисля, че планетата е затворена система. Не зная, кой и как го е направил, но всичко тук е в равновесие и е било така от милиони години.
- Може би си прав, но само частично, Тери. Дори планетата да е затворена система, ентропията тук не е достигнала максималната си стойност. Ако беше така, тек нямаше да има живот. Нямаше да има нищо.
- О! Нарекохте ме с името ми, Джак! Благодаря! Прав сте, но може би просто това ниво са искали. Не малко цивилизации търсят пътища към вечния живот, а тук почти са успели. Само че, се чудя, защо ни пуснаха.
- Отговорът е в „почти“, Тери. Енергията им се изчерпва и им е нужна външна, за да запазят това състояние.
- Но ние не можем да им дадем достатъчно енергия, Джак! Освен... Не! Реакторът на кораба може да унищожи половината планета. Ще настъпи хаос и ще има повсеместни катаклизми. О, говорим глупости! Теории без покритие. Та ние дори не можем, да контролираме реактора. Ако някой искаше енергията ни, можеше просто да разбие кораба в тази проклета планета.
- Можеше, Тери! Само че, ти би ли го направил? Аз не!
- Джак! Нещо се случва. Имам контрол над част от кораба, а не съм правил нищо. О, вече всичко работи. Можем дори да излетим и да се махнем завинаги от тук. Дали ще ни пуснат?
- Да опитаме, Тери. Пусни двигателите и да излитаме!
Излязоха в орбита лесно. Дори не се наложи, да форсират двигателите. Сякаш самата планета им помагаше да си тръгнат.
- Зададох курс към Земята, Джак. Радвам се, че се прибираме у дома.
- Ха! За първи път виждам компютър, който страда от носталгия.
- А ти не тъгуваш ли, Джак?
- Не! Този курс ми е последен. Ще ме пенсионират, а на Земята няма нищо, на което държа. Приятелите измряха, а с роднините не се познавам.
- Най-вероятно ще пенсионират и мен. Заедно с кораба отиваме за рециклиране. Новите модели са по-добри. Много по-добри.
- Видя ли това, Тери?
Под тях мъглата покриваше планетата с плътна завеса, която отблъскваше дори лъчите на централната звезда. Беше неестествено равномерна и гладка и може би затова, единствената пролука толкова се набиваше в очи.
- Оттам излязохме, нали? Не се затваря. Сякаш ни чака, да се върнем.
- Сякаш ни кани обратно, Джак.
- Ами да го направим, Тери! Форсирай двигателя и задай курса. Двамата с теб сме само безполезни старци, от които никой повече няма нужда. Можем обаче да дадем нещо на тази планета. Можем, да дадем и дадем живот или каквото ѝ да е това, което е долу. Да го направим, Тери!
- Да го направим, Джак!

Съседи

Преди много години, в едно селце намиращо се чак накрая на света, живеели двама приятели...
Още от деца двамата прекарвали заедно времето от утрин до мрак, неразделни в игри, бели и мечти. Заедно преживявали радостта и тъгата, усмивките и сълзите. Живеели в къщи, които допирали сенките си всеки ден и не ги деляла дори ограда. Ако някой от тях се нуждаел от помощ, независимо дали било ден или нощ, другият се притичвал веднага.
Детството отлетяло като в миг и един ден двете хлапета се превърнали във възрастни хора. Пораснали, но останали приятели. Помагали си, споделяли радости и тревоги и всеки от тях знаел, че винаги може да разчита на другия. Оженили се, родили им се деца, но приятелството запазили.
Двамата били добри хора, а ѝ знаели и можели много неща. Хората в селцето ги уважавали и когато старият кмет починал, им предложили някой от двамата, да стане кмет.
Приятелите мислили цяла седмица, но се отказали.
- Не можем! - казали те на хората. - Трябва единият от нас, да стане кмет, а не искаме, да се делим.
Хората обаче не се отказали и продължавали да настояват. Накрая след дълго умуване, приятелите намерили начин, да решат въпроса.
- Ще хвърляме чоп, приятелю. - казал единият. - Който спечели, ще се кандидатира за кмет. След две години, ще се откаже и тогава другият от нас, ще бъде две години кмет.
- Така ще стане! - отвърнал вторият. - Освен това, този от нас, който е кмет, ще се допитва за всичко с другия. Две глави са по-умни от една, а така и няма да се делим.
Речено – сторено...
Хвърлили чоп и този, който спечелил бил скоро бил избран за кмет. Бил добър кмет, изслушвал хората и гледал все добро да прави. Гледал да е справедлив към всички и за всяко нещо се допитвал до приятеля си. Така, де! Две глави винаги са по-умни от една.
Минала година и всички били доволни и щастливи, но една сутрин, този дето не станал кмет се събудил от силен шум на двора.
Излязъл и що да види. Майстори строели висока стена между неговия двор и този на приятеля му.
- Какво става, приятелю? - попитал. - Каква е тази ограда и защо?
- Ами, нищо важно! - отвърнал Кметът. - Обаче хората взеха много да говорят, че все до теб съм се допитвал. Не ме интересуват приказките им, но реших да взема малко мерки. Оградата няма да промени нищо между нас. Ще оставя врата, която ще бъде винаги отключена нещата, ще бъдат, както досега.
Обаче след месец, един ден и вратата била зазидана.
- Защо, приятелю?
- Ами, нали ги знаеш хората. - отвърнал Кметът. - Тръгнаха слухове, че сме кроели с теб нещата по тъмно. Не ме интересуват приказките, но реших да взема мерки. Пак ще се виждаме с теб и ще се съветваме за всичко, но ще го правим само през деня и то ще идваш през голямата порта, че да не вървят клюки.
Минал още месец и един ден, когато отишъл да навести приятеля си, вратата била заключена, а зад портата лаели две огромни кучета.
- Какво става, приятелю?
- Ами нищо, но пак тръгнаха хорски слухове, че все с теб се съветвам и кроим лоши планове. Освен това, нали сега съм уж голяма работа, та жената се страхува от крадци. Нищо няма да се промени! Пак ще се съветвам с теб, но ще идваш в Кметството, да не кажат хората, че им кроим нещо.
Приятелят се съгласил. Когато имал време, отивал в Кметството и гледал, когато говори с Кмета, да има и други хора. Не, че го интересували хорските приказки, но защо да им дава поводи. Е, не всеки ден успявал да отиде, пък и някои решения били спешни и Кметът ги взимал сам, но не му се сърдел. Нали били приятели.
Минали две години, обаче Кметът не се отказал от поста. Дали бил забравил уговорката или пък се правел на разсеян, но почти не се срещал с приятеля си и рядко се съветвал с него.
- Какво става, приятеля? Нали имахме уговорка навремето?
- Имаме и още важи! - отвърнал Кметът. - Обаче малко ще отложим нещата. Започнал съм едно две неща, които трябва да довърша. Трябва ми месец – два, не повече. Или пък може би три месеца. Абе, нищо време, но за мен е важно. Трябва, да ги свърша сам, а пък и ти напоследък рядко идваш в Кметството и не знаеш подробностите. Довършвам нещата и ти отстъпвам поста.
От този ден Кметът все странял от приятеля си. Все бил зает в Кметството и го молел чрез другиго, да мине някой друг ден. Все бил уморен, когато бил в къщи и жена му казвала на приятеля му, да се отбие друг път.
Селцето не било голямо и понякога двамата се срещали по улиците му.
- О, приятелю! - викал Кметът. - Какво правиш? Как я караш? Отдавна не си се отбивал, нито в Кметството, нито у дома и се сърдя малко. Имаме да говорим за толкова много неща. Да минеш, ей! Освен това, не съм забравил договорката ни. Имам само да довърша едно-две неща и ти отстъпвам кметското място. Само малко време ми трябва. Месец – два, не повече. Или пък три месеца. Абе, няма значение. Нали сме приятели. Сега те оставям, че ме гонят задачи, които друг не може да свърши. И да се отбиеш някой ден, ей! Да се отбиеш, да поговорим, че ще се сърдя! Съвсем ме забрави ти мене! Съвсем! Уж сме съседи и приятели, а ме забрави!

Картината

Оставаше му малко, но не беше лесно. Картината пред него беше почти готова и оставаше, да добави един единствен щрих. Знаеше къде трябва да го постави, знаеше и как трябва да изглежда. Трябваше да вдигне ръка и да замахне с четката.
Просто още един жест, която беше правил мислено стотици пъти. Можеше да го направи дори със завързани очи или насън. Можеше да го направи хиляди пъти, по един и същ начин.
Картината беше почти готова и оставаше да добави само един щрих. Нужен беше един единствен щрих.
Можеше да го направи още преди час. Можеше да го направи и преди два часа или пък три. Можеше, но съмнението го спираше.
Картината беше почти готова. Беше почти идеална и всеки излишен детайл можеше, да я развали. Детайл или щрих, поставен не на място.
Денят отминаваше, а той стоеше пред статива, затворил очи и стиснал четката, колебаейки се между абсолютната убеденост и унищожителното съмнение.
Нужно ли беше? Нужен ли беше последния щрих? Какво щеше да промени?
Може би с него картината щеше да бъде съвършена, но кому беше нужно съвършенството?
На него?
Определено не!
За него рисуването не беше търсене на съвършенството. Беше лекарство, живот, страст...
За хората, които щяха да видят картината?
Не, не и не!
Та те никога нямаше да погледнат картината с неговите очи. Повечето дори нямаше да я разберат. Щяха да оценяват цветовете, формите и стойността, която биха платили колекционерите, но само това...
Картината беше почти готова и оставаше да добави само един щрих... Последен щрих... Да добави или пък не...
Внезапно ръката му се вдигна и четката удари по платното, оставяйки следа на точното място. Следа с точните размери, форма и цвят.
Готово!
Или пък не?
Отстъпи крачка назад и присви очи. Картината беше завършена. Съвършена... Или пък не...
Не, не и не! Пристъпи напред и свали грубо картината от рамката. Смачка платното и го хвърли в ъгъла. Хвърли го върху купчината от стотици други несполучливи опити, които не заслужаваха живот.
Много бяха и май вече беше време, да разчисти. Да, днес беше ден за разчистване и може би ново начало след това.
Три курса до кофите за смет и всичко си дойде на мястото. Денят още не беше завършил и можеше да опита отново.
Извади ново платно, опъна го на рамката и четката сама се понесе по него. Картината оживяваше с всеки щрих, превръщайки се в нещо съвършено. Почти съвършено...
Беше почти готова и оставаше да добави само още един щрих. Да добави или пък не...
Звънецът на входната врата го прекъсна. Изтри ръце от боята и отвори вратата с намръщено лице. Беше си платил сметките и който и друг да беше, нямаше право да го прекъсва.
Беше дете. Държеше в ръце последният му несполучлив опит и в очите му се четеше възхищение.
- Извинете! Ваша ли е? Ако е така, бих ви помолил да ми разрешите, да я задържа. Съвършена е! Аз също опитвам да рисувам, но никога няма да мога да сътворя нещо подобно. Наистина е съвършена!
- Не струва! Просто я хвърли и я забрави!
- Но, защо! Как можете да захвърлите нещо, което е съвършено?
- Нима не разбираш, дете? Върви си и рисувай. Рисувай, рисувай и рисувай. Върви си и рисувай единствено за себе си. Ако обичаш рисуването, не гони съвършенство, а бягай от него. В деня, в който стигнеш до съвършенството, повече няма да можеш да нарисуваш и един щрих. Нито един щрих!