След Коледа и преди Нова година

Тази година май съм слушал много. Получих повече подаръци, отколкото съм искал. Не! Не говоря за материалните неща! Става въпрос за отношение и протегната за подкрепа ръка от приятели, познати и хора, с които дори не се познавах. Подкрепа и помощ, която получих просто така. Дори без да съм я искал. Благодаря!


Тази година май съм слушал много...
Обаче ми се иска, да съм слушал по-малко, а да съм направил повече. Да съм получил по-малко, а да съм дал повече. Да съм се усмихвал по-малко, а да съм усмихвал другите повече.

Отговорът не е „42“!

Всичко в този живот си идва на мястото, когато осъзнаеш, че отговорът не е „42“. Не е и „52“.
„52“ е само цифра. „42“ също...
Цифрите винаги са досадни, поне за мен. Не обичам да броя и смятам. Мога, но не обичам. Особено, когато цифрите означават годините след раждането. Безсмислено е.
Да, „52“ е само цифра... Не е отговор... Не е и въпрос...
А за празника ми днес?
Не знам. Напоследък по-често съм уморен и тъжен, отколкото в празнично настроение. Може пък днес да е изключение? Надявам се.

За края

С приятел заговорихме за Края.
Небрежно и случайно, изведнъж.
Не вярваме в легендите за Рая,
смъртта на всичко слага кръст.

Не вярваме в съдби написани,
в тетрадки мазни със червен молив.
Не вярваме, че сме орисани
от старец строг, но справедлив.

Не вярваме, че на везни отмерва се,
каквото взел си или си дал.
Доброто няма много тежест,
ако го правиш заради медал.

А Краят все ще дойде някой ден,
и тъмнината ще погълне всичко.
Денят започва с изгрева червен,
със залез кървав той завършва.

Човешкият живот започва с болка,
и в всяка радост има капчица печал,
но ако знам, че има на кого,
ще благодаря, че съм живял!

Обичам те!

Обичам те!
Не смея да ти кажа, колко много.
Та ти си майско слънце,
а аз съм зимен сняг.
Безкрайното море си ти,
пък аз съм стар и скучен бряг.
– Заета съм сега – ми каза.
– Септември ще ти звънна пак.
Септември мина и отмина...
Заета си, разбирам, няма как...
Ще чакам колкото потрябва.
Ще чакам като стар и скучен бряг.
Защото ти си майско слънце,
а аз съм просто зимен сняг.

Снежинка кацна на ръката ми

Снежинка кацна на ръката ми,
красива, тъжна и сама.
Усмивка ѝ дарих и топлина,
а тя стопи се и умря.

Стопи се бързо, без да ми разкаже,
как от небесата тъмни бе дошла.
Родена горе в тишината
от звезден прах и облачна мъгла.

Родена близо до звездите,
видяла богове и чудеса,
на път поела със сестрите си
от горната към долната земя.

Пътували дълго, красиви и млади
и вятърът в шеметен танц ги въртял.
Щастливи във вихъра, те не разбрали,
че време дошло е за последния бал.

Снежинка кацна на ръката ми,
красива, тъжна и сама.
Усмивка ѝ дарих и топлина
и я превърнах в светлина.