„Из лабиринтите на паметта“ – животът на Любомир Малинов

Държа в ръцете си една нова книга и се радвам, защото знам, че е нещо хубаво и различно от масовото книгопечатане. Излязоха от печат спомените на Любомир Малинов – „Из лабиринтите на паметта“.

Това е една история на изключително талантлив човек, история на живот отдаден на изкуството, история на труд, труд и труд, защото той е неделима част от таланта. Една история на Добричкия театър и Самоковския самодеен театър, който днес, за съжаление съществува само на книга. 

Спомням си последните представления на групата на Любомир Малонов, на сцената на читалище „Отец Паисий – 1859“. Три дни подред препълнен салон, с правостоящи и публика, която живее с актьорите... 

Спомням си и последната постановка на Любомир Малинов – моноспектакъла „Дерето на елхите“в „Младежкия дом“. Отново пълен салон и възхитена публика... 

Спомням си и последния път, когато гледах самоковска самодейна група, пак в читалище „Отец Паисий – 1859“... Две отложени представления заради липса на публика, а на третото актьорите бяха почти колкото хората в салона... Нямаше и как да е друго, защото една и съща пиеса се играеше 3-ти сезон... И доколкото знам, друга пиеса не се предвижда в близките сто години... 

Мисля, че Любомир Малинов имаше сили и можеше да даде още много на града, но това е друга история... В книгата си той е наблегнал на хубавите, позитивни неща, на направеното, на хората, които са били редом с него, а разочарованията и пропуснатото е споменал мимоходом. 

Спомням си, че идеята да му помогнем да напише тази книга се коментираше от три-четири години. По една или друга причина, това се отлагаше до началото на тази година. С помощта на Зинаида Хаджимитова, Мирослава Мирчева, Надка Вардарова, Тодор Попов и много, много труд вложен от сърце, книгата е готова. И резултатът е отличен. 

Любо също имаше съмнения, дали си струва да напише тези спомени, но знаеше, че има основателни причини да го направи. Част от тях е изброил в увода на книгата: 

„Защо написах тази книга? 

Заради засилващото се безродие и посегателствата към българската памет – национална и родова. Заради опасната пропаст между най-младото поколение и останалите. То живее в измислената виртуалност на Интернет, а истинският живот минава покрай него. Заради хората, които от осветената сцена изпращаха към тъмната част на зрителната зала послание за добро, човещина и красота. Заради изгубения български Рай. Заради Възкресението му.“ 

Аз не съм литературен критик, нямам претенции, че мога да правя рецензии на книги. Преосмислям прочетеното, но запазвам впечатленията за себе си, защото знам, че четенето е индивидуално занимание, а в един и същи текст, читателите откриват различни неща. Всеки вижда и разбира прочетеното „от своята камбанария“, в зависимост от това, което носи в себе си. Затова няма да коментирам повече книгата, а ще се отклоня, следвайки мислите, към които ме насочи един откъс. В отделен раздел, Любо Малинов е отделил текстове, които е писал през годините, за талантливи и достойни съграждани, които е познавал или работил с тях. Откъсът, по-долу е от статията за Наум Хаджимладенов: 

„Могат да се потърсят обяснения в човешката психология изобщо, на социологията, но те няма да премахнат недоумението от факта, че въпреки двете юбилейни изложби и високите звания, за хората от Белгия, Швеция или Унгария, името на Наум Хаджимладенов означава повече, отколкото дори за някои негови съграждани. И става труден отговорът на уж простия въпрос: Умеем ли да ценим достатъчно голямото и значително у човека и богатствата, които носи със себе си, още докато той е сред нас?“ – „Край нас живее Художник...“, вестник „Самоковска комуна“, 29 август 1981 година.

Често, когато някой текст ме накара да се замисля, мисълта ми „превключва“ и прави връзка с нещо друго, прочетено преди време. И сега се случи това, а долният откъс е от „Задочни репортажи за задочна България“ от Георги Марков: 

„Винаги съм се питал защо у нас за разлика от целия нормален свят се полагат специални грижи за насърчаване на бездарието. Ако вие сте талантлив в коя да е област, има да минете през хиляди препятствия, за да намерите признание или утвърждаване, но ако вие сте явен или полуявен бездарник, тогава от всички страни се помага да развиете таланта на бездарието си, като обогатите творчеството на бездарниците с още едно произведение. Ако вие сте особено настойчив в невежеството си, вашата кариера е осигурена, вие можете да станете професор, театрален режисьор, писател, журналист, политик, всичко. Нека тези, които смятат, че преувеличавам, се огледат наоколо. Колко много техни познати са направили академична или друга кариера само чрез повтарянето на „Отче наш" и чрез отказа да се учат, да разбират и да видят света отвъд долната махала." 

Не знам дали има смисъл да коментирам, защото темата е отдавна и е коментирана многократно, но нищо не се променя. Все пак, ще допълня няколко изречения за разликата между таланта в изкуството и за бездарието. 

Талантът живее за изкуството, а бездарникът се храни от него. Или поне опитва... 

Талантът се стреми да се усъвършенства всеки ден. И себе си, и това, което създава. Това е труд, труд и труд. Бездарникът няма време за това. Той е зает да си осигурява „гръб“ и публика, която да му ръкопляска. 

Талантът често е сам. Няма време за празни занимания и празни хора. Бездарниците се обединяват, на принципа: „Аз на тебе, ти на мене.“. 

Талантът не обича да се шуми около него. Бездарникът се интересува само от това. За него рекламата и саморекламата са единственото, което цени. Той е агресивно пробивен и определено е „талантлив“ в това. 

Спомням си думите на Любо, които ми каза преди години, по повод събития и хора, които не искам да си спомням: 

– Влади, ако на възрастни хора им харесва да стоят потопени до гуша в блатото и да си ръкопляскат един на друг, никой и нищо не може да им помогне! 

Мисля да спра до тук... Не, че нямам какво още да добавя. Освен едно – пътувайки през лабиринтите на паметта, Любо Малинов няма как да не спомене професионалните си успехи, но не набляга на това. По-ценното в спомените са не аплодисментите в края на спектакъла, а пътят от първата до последната репетиция и труда на хората, направили възможен поредния празник на сцената. Защото за един талантлив човек, пътят до целта през колебанията, трудностите и лабиринтите на мисълта, е най-ценното нещо в процеса на създаване на Изкуство. 

Докато четях книгата, попадах на имена на хора, с които Любо е работил, някои от които познавам лично. Познавам и млади, талантливи хора, които днес следват своя път през лабиринтите на Изкуството. И се успокоих. Защото, докато в града ни има такива хора, има и надежда, че колкото и да е напористо бездарието, никога няма да победи. 

Книгата може да намерите в редакцията на вестник“Приятел“, сградата на стария Общински съвет, на втория етаж. Вестник “Приятел“ вече не излиза, но Надка Вардарова и Тодор Попов всеки работен ден, от 9 до 13 часа са там. Тиражът е малък, но се надявам да има и втори. В редакцията може да намерите и книгата „С обич!“, която приятелите на Любомир Малинов направиха за 80 годишния му юбилей.

За декларирането...

Homo sapiens няма нужда да декларира, че е човек. Виж, ако една маймуна го направи, това ще привлече към нея интерес и ще и донесе престиж. Сред другите маймуни...

Умният човек няма нужда да декларира, че е умен. Личи си...
И в обратния случай си личи...

Добрият човек няма нужда да декларира добротата си. Той дава и не очаква нищо в замяна.

Богатството няма нужда от показност. Богатите сноби имат нужда от нея...

Влюбеният няма нужда да декларира любовта си пред целия свят. Той я полага пред олтара на Любовта. Там полага и себе си и това му е достатъчно.

Четящият човек няма нужда да декларира, колко много чете. Той чете за себе си.

Пишещият няма нужда да декларира, че е писател. Той знае, че оценката за насипаното дава времето. И читателите...

Вярващият няма нужда да декларира вярата си. Нито да я налага на другите.

Днес се замислих, защо не членувам в нито една самоковска група във Facebook. Може би, защото нямам нужда да декларирам, че съм самоковец.

Не членувам и в нито една група, събираща „всички истински българи“. Не изпитвам нужда да декларирам, че съм българин...
Нямам нужда да декларирам, каквото и да е.
Или съм, или не съм...

Девет години си Нямам идея

Тази сутрин, Facebook ми припомни една стара публикация тук. Публикацията беше за отбелязване на шестата годишнина от създаването на личния ми блог. Беше толкова отдавна...

Днес годините стават девет. Блогът се е променил много, аз също вече не съм същия.
Или може би, не е така. Нямам идея...
Времето тече и всичко се променя. За блога това няма значение. След толкова години знам, че истински важното са били хората, които са идвали тук на гости. И тези, в чиито блогове аз съм бил редовен гост. С някои вече се познавам лично, но повече са приятелите, които загубих.
Когато тази сутрин прочетох старата публикация, установих, че няма смисъл да пиша нова. На долния линк, можете да я прочетете:

Първите шест години

А за тези, които ги мързи, ще копирам тук избрани откъси.

"Първо, нещо забавно за името на блога. Избрано е случайно и дори не мога да кажа, че аз го избрах. Когато създавах блога, трябваше да избера адрес. Обаче се оказа, че всяко нещо, което ми хрумнеше, вече беше запазено. Сигурно съм изпробвал десетки възможности, докато накрая се отказах. Написах в полето nyamamideya и се оказа, че адреса е свободен.
Второто нещо, което може би не знаете, е че всъщност блогът беше създаден около месец и половина по-рано - на 31 декември 2008 година. Причините да отбелязвам годишнините на 15 януари е, че това е датата, от която започнах да публикувам текстовете си единствено тук. Освен това от незнание и без да искам за определен период от време бях затворил блога, а се чудех, защо никой не влиза тук.
А това е и първата приказка, която написах.

Двамата мъдреци "

"Издаването на хартия никога не е било цел, която съм преследвал, но така се получи и не съжалявам. Може би трябваше да отложа издаването на Разказани приказки и приказни разкази поне за тази година. Доколкото усещам книгата се харесва повече от първата, но половината бройки, които поръчах още стоят в къщи.
През миналата година написах и първия си роман. Беше по-скоро експеримент, дали мога да се справя с по-дълги текстове, но се получи и ми отне само месец. Не зная, дали някой ден ще има шанса да излезе на хартия, но ми беше интересно и забавно. Може би затова в момента нахвърлям контурите на втори роман."

"Предполагам и през тази година ще публикувам тук рядко, но истинската причина не е, че съм зает или не ми се пише. Напоследък всеки ден се убеждавам, че краят на времето на блоговете наближава. Разбира се, това няма да стане за ден или два. Блогове ще има още дълги години, но ако днес трябваше да започна отначало, не бих го направил. Днес е много по-трудно."

Седмицата 44 2017 Добрите намерения

В края на миналата седмица имах хубави планове за тази. Имах добри намерения, да организирам дните си и да започна да правя нещо смислено.

Обаче добрите намерения са едно, а реалността е съвсем друга. Ако добрите намерения бяха достатъчни, Алф и Мечо Пух щяха да превърнат Земята в Рай. Успях да прочета само 60 страници от книгата, която съм започнал. Написах и около 300 думи от поредната глава на "Кръстопът". Останалото време ми се губи. Изтече, също като водата на горната снимка.

Е, тази седмица отмина. Не мога да върна времето назад. Добрите намерения отлагам за другата седмица.

Седмицата 43 2017 Съмнения на кръстопът

Есента е сезон на спокойствието. Време, да намалиш оборотите. Време, да засееш семената, за да се събудят напролет за нов живот.

Чаках седмицата с нетърпение. Суматохата около новата ми книга отмина и можех да се върна към скучното си ежедневие. Можех да се върна в моята зона на комфорт, където се чувствам най-добре.
Само че, не се получи. Озовах се на кръстопът и трябваше да помисля, преди да реша накъде да поема. Може би е просто съвпадение, но следващият ми роман е с работно заглавие - "Кръстопът". Той е и основната причина за съмненията и колебанията.
Ако ги нямах, просто щях да го довърша. Остават ми две глави и епилога, който вече е написан в главата ми. Само че, отлагах от месеци времето, когато ще сложа последната точка. Не бързах, защото писането не е състезание. Не бързах, защото още от първата глава се забавлявах с текста и пишех само, когато бях в подходящо за това настроение. Когато бях уморен или тъжен, не исках да прибавя дори запетая към текста.
Появи се и още една причина за съмнения. "Старецът и песента" е добър роман. Може би най-доброто, което съм написал. Или най-доброто, което ще напиша някога. Не мога да кажа, дали "Кръстопът" ще е достатъчно добра или по-добра, а ако не е, има ли смисъл да я довърша?
Колебаех се, докато не започнах да чета суровия текст. Усетих настроението и се забавлявах, а това беше и целта. "Кръстопът" ще е различна книга. Не знам каква ще е съдбата ѝ, но няма значение. Независимо по кой път ще поема, посоката е само напред.
Остават ми две глави и епилога. В главата ми са от доста време и е време да ги довърша. Освен, ако...
Отново съм на кръстопът. Освен, ако не си дам дълга почивка. Купчинката книги, чакащи реда си за четене не е малка.

Къщичка в гората

Преди около месец, в местните вестници беше публикувана жалба от група възрастни хора, които се оплакваха, че дървената къщичка, която си построили била опожарена от вандали. При една от разходките си край града, вече бях попаднал на останките от наскоро запалената дървена къщичка, но гледката не ме изненада. Повечето подобни къщички не изкарват повече от година, преди да бъдат съсипани. Съдбата им е предопределена още с построяването.

Обаче според мен, проблемът не е само с вандалите. Всъщност проблемите започват още с идеята за построяване на такъв вид къщички. Няма начин някой да ме убеди, че истински любител на природата, вместо разходка, се нуждае от покрив със софра на 10 или 15 минути от пределите на града. Разстоянието е прекалено малко, за да приема, че къщичките могат да послужат за заслон от лошото време. От три години, почти всеки почивен ден, в хубава и лошо време съм на разходка в околностите на града, но никога не съм виждал някой на използва тези къщички.
Виждал съм останки от софри, с по тридесет или четиридесет празни бутилки, виждал съм при –15 градуса по Целзий, млад човек, който се налива с трилитрова бутилка бира. Виждал човешки биологичен материал от всякакъв вид, виждал съм и спринцовки и опаковки от "Durex".
Искам да изясня нещо. Нямам нищо против подобни къщички.Един познат наскоро коментира, че трябва да се забранят контейнерите за смет на обществени места, защото много ги чупели. Това е, все едно, ако имаш мишка в плевника, вместо да си вземеш котка, да му драснеш клечката...
Това, което искам да кажа е, че подобен вид постройки, трябва по някакъв начин да са регламентирани. Трябва да се знае, кой е разрешил строежа и одобрил мястото, кой е одобрил отсичането на здрави, млади дръвчета за изграждането, кой е отговорен за поддържането на мястото и наглеждането му поне през ден или два. Защото, това че бай Х и бай У са решили, че трябва да си имат "своя" къщичка в гората. Решават и го правят. Имат свободно време, хващат резачките и след седмица или две и поне две дузини отрязани дървета, сбъдват мечтата си.
След тях обаче идва бай Z, който обича да си пийва на тиферич и далече от жена си. Открива с приятели къщичката в гората и се възползва от конституционното си право, да пие, където иска. По някое време през нощта, алкохолът не е достатъчен за сгряване и се запалва огън. Понеже компанията няма инструменти, най-достъпното гориво са елементите от къщичката. После...
Дори да не се случи най-лошото, следите и боклукът остават. Повечето хора, които познавам твърдят, че когато лагеруват сред природата, съвестно си изнасят боклуците. Обаче за три години, съм виждал само един човек, който го прави. Дребен човек, с очила с дебели рамки. В почивните дни, всяка сутрин разхожда немската си овчарка от източната страна на река Искър. Кучето е кротко, но човекът му закача каишката,когато види друг човек в далечината. И всеки ден се прибира с чувал боклук, който е събрал след "любителите" на природата...
Два пъти опитах и аз, но се отказах. Усетих присмех в погледа на хора, тръгнали към "техните" си къщички...
На последната снимка е една нова "творческа" инициатива, зарязана недовършена...

В края на годината

В края на годината...

Краят на годината не е последния ден на нещо важно, а утре няма да е първия ден на нещо ново. Времето не е разделено на цикли от години, месеци, часове, минути или секунди. То е река, на която не знаем нито къде са изворите, нито къде се влива. То е път, по който животът ни носи само в една посока, без да знаем къде отиваме, без да можем да спрем.

Плашещо е, но не си го признаваме. Толкова е плашещо, че не искаме да мислим за това. Опитваме се да разделим времето на периоди, на цикли от години, месеци, часове, минути или секунди. Периоди, които са ни по-понятни от безкрайността. Периоди, на които можем да усетим началото и края. Периоди, в които можем да планираме собствения си живот. Да си поставим нови цели, да отметнем старите, изпълнени и неизпълнени.

В края на годината...

В края на годината правим равносметка на отминалата. Или поне опитваме.

В края на годината правим планове за следващата. Или поне опитваме.

Опитах и аз, но не се получава. Не мога да направя списък за отминалите неща и да поставям отметки – изпълнено и неизпълнено. Дори да успея, какъв смисъл ще има? Защо ми е списък с отминали събития, които не мога да променя? Ще се гордея с успехи или ще съжалявам за неуспехите си? Ще се поуча от грешките си и няма да ги допусна отново?

Не мога да направя план за бъдещето. И не искам. Няма смисъл да правя списък с желанията и мечтите си. Зная ги добре, а и себе си познавам. Не обичам да правя планове, защото.... Просто не обичам.

В края на годината, не искам да гледам назад или напред. Краят на годината не е последния ден на нещо важно, а утре няма да е първия ден на нещо ново.

Гласувай, бе...

Мине не мине година, две или максимум три и в един ден виждаш, че по стените са разлепени плакати даващи начало на поредното безсмислено упражнение, наречено изборна надпревара. Упражнението продължава цял месец, в което познати и непознати хора, се опитват да те убедят, че трябва да дадеш гласа си за тях. Повечето от кандидатите, не се интересуват от теб или останалите потенциални гласоподаватели във времето между две изборни кампании, но сега засипват електората с обещания и изкуствена любезност.
– Гласувай! – казват те. – Гласувай, за да имаш по-добро бъдеще. Гласувай, за да не определят други вместо теб. Гласувай, за да бъдат избраните най-достойните. Гласувай, бе...
Избирателната активност в България е около средната и в Европа и в света, но това не е достатъчно за кандидатите. Сигурно всеки от тях си мисли, че повишаването на избирателната активност ще увеличи основно броя на гласовете единствено за него. Всъщност, сигурен съм, че дори при 100% подадени гласове, съотношението между отделните партии и кандидати ще се запази същото, както и при 50% избирателна активност.
Разбира се, при по-висока активност се увеличава броя на хората, които гласуват „против“, което може да вкара за кратко във властта поредния популист, но това е по-скоро изключение.
От целия цирк на предизборната агитация, винаги най-много съм се дразнел от призивите да се гласува на всяка цена, а тях ги чувам при всяка кампания, подкрепени от неверни твърдения.
- Гласувай, защото иначе малцинствата, които гласуват масово, ще те управляват.
Твърдението е невярно. Малцинствата, обикновено живеят в определени райони и затова цифрите за броя гласове са видими и лесно се отделят. Само че, няма ли същото масово и почти едноцветно гласуване, в райони, в които определена партия има многоброен „твърд“ електорат? Процентът на гласували навсякъде е почти еднакъв и дори процентът купени гласове сред българите и сред малцинствата, не е много различен.
- Виновни за лошото и некадърно управление са тези, които не гласуват.
Отново невярно твърдение. Погледнете последните няколко управления на страната. При всяко от тях има масово неодобрение на избраните в парламента. Само че, тези хора са там, не защото някой не е гласувал, а защото някой е гласувал за тях. Дори при по-висок процент на гласувалите, повечето от сегашните избраници отново щяха да са там.
В този дух, често се цитира мисълта на Платон:
„Хора, които са прекалено умни, за да се занимават с политика, са наказани да бъдат управлявани от глупаци.“
Звучи добре, но не е вярна. Аз бих я формулирал по друг начин:
„Хора, които са прекалено умни, за да се занимават с политика, са наказани да бъдат управлявани от глупаци. За разлика от тях, хората, които се занимават с политика, се управляват от глупаци, които сами са избрали.“
Отказът от гласуване също е политика и то често по-показателна, отколкото гласуването. Нещо повече, хората които не гласуват, са по-отговорни от тези, които гласуват „въпреки“ или „против“.
Замислих се, какво ли би било, ако хората, които гласуват, носят реална отговорност за своя глас? Чували ли сте, някой да си признае публично, че е направил грешка, като е гласувал за даден кандидат или партия? Лично аз съм чувал това два или три пъти, за двадесет и пет години.
Тогава логично възниква въпроса:
– От какво сте недоволни, скъпи гласуващи? Нали вие, гласувайки сте дали власт на тези, които са в парламента, в правителството, на кметския стол или в общинския съвет? Гласували сте и отново ще гласувате, най-вероятно отново за някой, който ще се интересува от вас и проблемите ви, само когато наближат следващите избори.
В края, за да няма неразбрали, ще кажа, че аз ще гласувам на тези избори. Не упреквам обаче хората, които няма да гласуват. Това е техен избор и право, често много по-добре мотивиран, от този на гласуващите.
Не съм се повлиял от плакати и агитации. Прегледах списъците с кандидатите, погледнах и това, което декларират като намерения и реших. Имам съмнения и си го признавам. Особено в листите за общински съветници, въпреки мажоритарния елемент с преференциите, във всички листи има шанс да се вкара по някое „магаре“. Ако се случи това, ще си призная, че съм сбъркал.
Очаквах повече от листите и декларациите за намеренията. Не говоря за програмите, защото реално истинска, работеща програма не видях. Това са местни избори и очаквах също някаква консолидация и поне частично загърбване на личните интереси, защото града ни се нуждае от промяна. Нуждае се от хора, които милеят за града, а не от такива, които вярват, че те са града.
Очаквах, го макар и без основание. Може би, очакванията ми ще се сбъднат на следващите избори. Преживял съм достатъчно избори и ще преживея още. Животът не се измерва в мандати и не свършва след поредните избори.

Да убиеш емигрант

Напоследък съзнателно се опитвам да стоя настрана от новините. Причината не е, че нищо от случващото не ме вълнува. Причината е в начина, по който се поднася случващото се в България и света. Причината е в начина, по който „масовата публика“ възприема и коментира всичко.

Вчера обаче случващото се около едно събитие ме впечатли толкова, че реших да драсна някой ред. Драскам не защото написаното ще промени някога или нещо. Драскам тук, защото това място за мен е също, като дупката, в която някога, някой е извикал:

– Цар Траян има кози уши!

Драскам, за да ми олекне, защото друго не мога да направя.

Вчера сутринта медиите съобщиха за убит емигрант край. Неприятен случай, първо защото каквито и да са причините, става въпрос за смърт на човешко същество. Второ, защото се случва в България и май е прецедент за Европа. Въпреки истерията, която се натрапва, страната ни не е от предпочитаните дестинации за емигрантите. Броят на емигрантите, които преминават през България за една година е по-малък от този, който преминава дневно през Гърция, Македония, Сърбия, Италия, Унгария...

Неприятен случай, завършил със смърт. Завършил, но не съвсем, защото веднага след като се е събудил, дежурният Простак на Републиката е изсрал поредната си простотия, а медии, политици и хора без грам мозък, охотно я раздухаха:

„Медал за полицая убил ...“

Последваха ги и „велики политици:

„Медал за полицая убил ...“

Чета това десетки пъти и се опитвам, да го осмисля.

„Медал за полицая убил ...“

„Медал за полицая убил ...“

...

Медиите услужливо изкараха и името и лицето на полицая. И подеха:

„Медал за полицая убил ...“

„Медал за полицая убил ...“

...

Медал за човек стрелял от страх във въздуха?

Медал за случайно убийство на случаен човек?

Медал за убийство?

Можеше полицаят да не беше стрелял. Можеше куршумът да излети в небето и да не убие никого. Можеше рикошетът да попадне в някой друг от групата емигранти. Можеше рикошетът да рани или убие някой от колегите на стрелялия полицай. Можеше...

Всъщност има ли значение? Случило се е и не може да се върне назад. Истинският проблем е в :

„Медал за полицая убил ...“

Медал за случайно убийство...

Медал за убийство...

Това ме отвращава и ужасява. В какви хора сме се превърнали? Или вече не сме хора?

Медал за убийство...

С какво се различават мисленето и чувствата на нас, „европейците“ и „християните“ от животоподобните палачи на ИДИЛ и Ал Кайда?

О, не? За малко да сложа и себе си в тази категория. За малко да сложа в нея и хората, които все още мислят и чувстват нормално.

Е, казах го:

– Отвратен съм!

Отвратен съм не от козите уши на цар Траян. Отвратен съм от „медал за убийство...“. Отвратен съм от хората, които го приемат за нормално.

Хора ли? Хм...

Как да стана истинска фея?

Напоследък рядко гледам статистиката на сайта. Преди беше интересно, защото се смеех на невероятните търсения, по които всеки ден Google водеше хора тук. Сега обаче повечето браузъри крият фразата или думата, която е търсена. Само старите им версии дават възможност да се види търсеното, но те от ден на ден намаляват. Затова и се изненадах, когато в началото на седмицата, в търсенията изскочи това:

Как да стана истинска фея?

В приказките ми рядко има феи, а и рецепти не давам, но този път нещо ме накара, да се опитам да помогна.

Мило дете,

Искаш да знаеш, как да станеш истинска фея. Въпросът ти малко ме изненада. Обикновено всяка жена малка или голяма иска да стане принцеса. Ако и ти беше търсила това сигурно щеше да намериш хиляди рецепти. Да, има хиляди съвети, как да станеш принцеса, но винаги, когато съм ги чел съм се усмихвал, защото зная, че не са верни.

Принцеса не се става по рецепта. Няма значение, дали си родителите са ти цар и царица, важни особи с много титли пред името или пък обикновени хора. Няма значение и дали растеш в разкош или в бедност, дали си красива, умна и забавна или пък не. За да бъдеш принцеса е нужно само едно единствено нещо.

Какво е това нещо, ли? Елементарно е и всеки го знае. За да бъде една жена принцеса е нужен единствено принц. Обаче не какъвто и да е принц, а нейният, единственият и неповторим принц. Принцът също не трябва да е специален, но е задължително той да обича своята принцеса повече от всичко на света, а тя да изпитва същото към него.

Ох! Отплеснах се и заговорих за принцеси, а въпросът беше за фея. Да станеш фея е по-трудно, но не е неизпълнимо. Отделните стъпки са лесни, но сами не дават резултат. Можеш да станеш фея, само ако изпълниш всички стъпки. Ще се опитам да ги изброя. Притеснявам се, да не пропусна нещо важно, но ако наистина искаш да станеш фея, след първите стъпки, сама ще откриеш останалите.

На първо място, трябва да забравиш всичките описания, които си чувала за феите. Не вярвай в приказките, за създания с криле, с магически пръчки, бляскави рокли и корони от цветя. Хората обичат да украсяват нещата и често виждат не това, което е пред очите им, а това, което искат да видят.

Да продължим нататък. Второто, което е важно за една истинска фея е да има сърце. Всъщност това е най-важното.

– Е, това изглежда лесно! – ще си помислиш ти. – Нали всички хора имат сърца.

Да, всички хора имат сърца, но не всяко сърце става. Има сърца твърди като камък и студени като лед, които нищо не може да промени и стопли. Сърцето на една истинска фея, трябва да е изпълнено с обич. Трябва да е отворено, за да може обичта в него да се връща към другите хора, защото само споделената обич има магическа сила.

Една истинска фея трябва да има и очи, отворени за красота на света. Очи, които намират красотата за да я споделят с другите, защото само споделената красота има магическа сила.

Една истинска фея, трябва да има...

Ох! Не зная, дали да продължавам. Струва ми се, че греша. Струва ми се, че нещата, които изреждам, не са затова, как да станеш фея, а как да бъдеш човек. Добър човек...

А нима има разлика? Все пак ще спра дотук. Ще те оставя сама да довършиш пътя, следвайки сърцето си. Струва ми се, че най-важното условие за да бъдеш истинска фея, ти го имаш. Искаш го, а това е вярното начало на всеки път. Тръгни по своя път и той ще те отведе, където искаш.

Такива са...

– Как да ги харесвам бе, човече? Как да ги харесвам, като едно нещо няма в тях, за което да ги уважавам. Ето сега се мъча, да намеря нещо, ама няма. Че могат да работят, когато искат, могат. Ама не искат!

– Не искат...

– Не искат да работят, ама от край време реват, че парите са им малко.

– Реват...

– Мразят си държавата и не плащат данъци, ама смятат, че държаната е длъжна да ги храни.

– Не плащат...

– Все наготово искат всичко.

– Наготово...

– За работа не искат да чуят, ама за празници са първи. Най-обичат да ядат и пият, ама за чужда сметка.

– За чужда сметка...

– Не им стига, да ги хранят цяла година, ами и добавки искат. Коледни добавки, великденски добавки, добавки на добавките и още, и още...

– И още...

– Искат и искат някой все да им дава и колкото и да им се дава всичко изяждат и изпиват. Пък каквото не могат да изядат и изпият, го открадват.

– Открадват го...

– Крадат на поразия, ама някой да е наказан?

– Не се сещам....

– Народ на хиляди години са и през цялото си съществуване, все са търсели някой да ги храни даром.

– И ги храни...

– Казват, че не е виновен, този дето яде баницата, а този, който му я дава. Обаче аз като взема заем, си правя сметката, как ще го връщам. Ти също си правиш такава сметка.

– И ако не мога, не взимам...

– Ами да! И не го взимаш, да го изядеш и изпиеш. Защото знаеш, че рано или късно, ако си честен човек, трябва да си върнеш заема.

– И лихвите...

– Как да ги харесвам бе, човече? Как да ги харесвам, като едно нещо няма в тях, за което да ги уважавам. Не харесвам използвачите. Не харесвам тарикатите и тези, които се правят на такива.

– И аз не ги харесвам...

– Как да харесвам хора, които са свикнали да живеят за чужда сметка. За моя, за твоя и на милиони други хорица.

– И за моя...

– Ако зависеше от мен, бих им спрял изцяло хранилката. Ще ги оставя да ядат и пият, само това, което си изкарат, ама след като си върнат борчовете. Друг начин няма.

– И това няма да помогне. На всеки опит да ги промениш, ще скочат вкупом и ще ревнат, че това е дискриминация.

– Ще скочат и ще ревнат... Ама чакай малко! За каква дискриминация говориш? За кого си мислиш, че говоря? Защото аз за гърците говоря, човече. За гърците...

Дочуто. Някъде, някога...

За царствата

Лежа си вчера в къщи, потя се, пия лекарства и се чудя, дали ще се разболявам повече или не. Настроението ми никакво го няма, в главата всяка мисъл само притичва на пръсти и уплашена от кашата вътре изчезва в небитието. Реших да подремна, но в този момент една приказка се появява отнякъде и настоява да я запиша.

– Не мога! – отрязвам я, но това не минава и сядам да пиша.

Сядам, но след първото изречение приказката изчезва. Изчезва, но това не ме притеснява. Помня я и просто трябва да я запиша.

Помня... Хм... Помня, че беше за някакви принцеси, но какви точно забравих. Не помня имената, не помня лицата, не помня нищо съществено. Освен това дали от температурата или от ЕГН-то, не ми се пише за принцеси. Поне не и в този момент.

А, тогава си викам, да напиша нещо за някой цар и царството му...

– Да,ама вече почваш да си измисляш....толкоз царства-господарства у цел свет нема като при тебе...Земи вече да ги броиш отначало...като например "за това царство дето ви писах преди време..." – сещам се за коментара на Данчо във Фейсбука и спирам.

Хм... Всъщност в света има много царства, за които не съм писал. За някои от тях не съм имал време, за други просто не си струва.

Я, вижте например нашето царство. Да, това дето живеем в него. То даже не е царство, като царство. Не е и република, нищо че така се води по Конституцията. По-скоро прилича на разграден двор, от който всеки влачи каквото докопа. Едни влачат на изток, други на запад, обаче в крайна сметка всичко дето се влачи потъва в земята и на негово място остава едно такова пусто и празно, което не може се опише в никаква приказка.

Мда... Нямаме царство и това е. Обаче...

Обаче, след като нямаме царство не ми става ясно, защо имаме толкова царе. Върви си човек по улицата и хоп – срещу него цар или царче. След него втори, че и трети.

Цар до царя, мила моя майно льо,

принц до принца.

Принцеса до принцеса, мила моя майно льо,

разбойник до разбойника...

Ох! От температурата ли или от друго, но песента не беше такава. Принцеси май нямаше, но имаше коне... Нещо такова:

„Кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака,

мила моя майно льо, юнак до юнака.“

И така не е! Вярно, че коне още има, обаче юнаци отдавна няма. Няма и в нашето царство, няма и в другите. Сигурно не са ги включили навреме в Червената книга. Лами също няма, освен Неси, но и нея не са я виждали скоро.

Оставам замислен и тъжен, но след това се успокоявам. Всъщност за приказките не ми трябват юнаци. Трябва царство, цар или принц и принцеса. Ако в краен случай ми потрябва някой юнак, все ще си го измисля. Обещавам да не го правя често. Няма да прекалявам.

Има царство, има приказка. Има цар, има приказка. Има принцеса, има приказка. Каквото има, за това ще пиша. Обаче от утре.

Днес само ще завърша първото изречение:

В едно царство накрай света, живеела една принцеса, която....

Следколедно и предновогодишно

Прекарвам последните дни от годината в леност. Не правя нищо, освен ако гледането на стари филми в компанията на бутилка червено вино може да мине за някаква дейност. Печката бумти до мен и не се интересувам от студа навън. Хубаво ми е, безгрижно и спокойно.
Обаче поредния филм приключва с хепиенд и докато чакам да се свали друг, червейчето на съмнението започва да ме гризе.
– Не е хубаво така! – мръщи се то. – Вярно, че са празници и тялото ти заслужава почивка, но поне можеше да използваш мозъка си. Можеше да направиш равносметка на отминалата година, или пък да измислиш идеален план за следващата.
Мога, но не искам. Не, че съм спрял да мисля, но мисленето не става така, както го дават по филмите. Има проблем и човекът сяда да мисли решение. Понякога се съветва с други или пък не седи, а се разхожда, докато мисли. Задължително и не спи поне една нощ и на другата сутрин е измислил най-доброто решение, точно такова, каквото го е искал.
Е, да, ама не! Не става така. Никой не мисли така. Мисленето е постоянен процес и дори и да не искаш, мозъкът си работи. Работи и когато се появи проблем, или знаеш решението му още в началото, или никога не го намираш. Така че, мисленето ще го оставя на мира.
С равносметки също не искам да се занимавам. Равносметките са за младите, които още вярват, че всичко което лети се яде. Вярват, че има полза да теглиш чертата в края на всяка година, поне докато в един момент не разберат, че те нямат роля в сметките. Дали ги правиш или не, дали прихода е по-голям от разхода или обратно, няма значение. Важното е единствено да си си платил важните сметки. Точно, изцяло и на време. Ако можеш...
Слагам още едно дърво в печката, отварям нова бутилка, обаче не мога да си пусна следващото филмче. Червейчето на съмнението продължава да ме гледа с укор.
– Добре, де! – махам с ръка. – За да ме оставиш на мира, ще опитам поне план за другата година да направя. План, цели, мечти или каквото се получи.
Я, да видя сега... С какво да започна? Със здравето разбира се! Догодина трябва да съм по-здрав от тази! Обаче как да го запиша? Като пожелание, като мечта, като заповед?
Ще му мисля другата година, а сега да продължа със щастието. Догодина ще съм два пъти по-щастлив, три пъти по-обичан и пет пъти по-обичащ. Ще съм десет пъти по-добър, ще съм сто пъти по-умен...
Да продължавам ли?
Догодина ще пиша повече приказки в блога... Ще издам първия си роман... Или пък поне ще напиша втория...
Не става така, нали? Това е, като да оценяваш виното без да си отворил бутилката, или пък да ти е студено, гледайки снега навън.
Не искам така. Няма значение, какво, кога и колко. Когато, каквото и колкото. Сега не е време нито за сметки, нито за планове. Сега е време да ми е хубаво, безгрижно и спокойно.
Време следколедно и предновогодишно...

Отминалата седмица и...

Не снимах много тази седмица. Не остана време за разходка, а и времето постоянно беше мрачно. Светлината рядко пробиваше облаците или пък го правеше, когато нямах време и настроение да уловя момента. Това е една от малкото снимки, които направих.

Седмицата не беше от леките и няма да я запомня с нищо особено, освен... Освен, че за кратко отново се появи Другият и отново не ми хареса. А се появи така:

Вече отмина вълнението, покрай книгата. Животът ми тръгна в обичайните си релси. Не, че някога е излизал от тях. Нали съм си същия човек. Нито съм станал по-висок, нито по-красив, нито по-умен.

Обаче тази седмица излязоха две статии за книгата и представянето в местните вестници и започна да се случва това, от което най-много се притеснявах.

– Поздравления за книгата! Чудесна е! – спира ме човек, когото познава бегло.

– Не се крий, де! – появи се Другият, който от години не се беше обаждал. – Питай човека как е разбрал, че книгата е хубава! Сигурно я е прочел? О, не! Или пък е прочел някоя от приказките в блога ти? И това не е. Питай го, де!

– Аз във вестника прочетох и се радвам за теб! – отговаря човекът и се притеснявам, дали не чува Другият. – Продължавай все така!

– Благодаря! – отговарям.

Зная, че човекът го прави от учтивост и не се сърдя. Не се сърдя и ако някой не хареса написаното. Нормално е...

– Нормално ли? – обажда се Другият. – Поне да беше приятел, а този с години не те е поздравявал дори. Е, няма да споря за дреболии. Приказките вече са в книга и сигурно си доволен.

– Доволен съм! – отговарям. – А случки, като днешнота няма да продължат дълго.

– Доволен ли си? Нима не разбираш какво направи? – ядосва се Другият. – Оряза си достъпа до издателствата завинаги. Ако след първата книга, която издаде сам, можеше да ти се размине, сега вече окончателно си зачеркнат. Ако нещата ти не струваха, също можеше да ти се размине, но за съжаление дори аз ги харесвам. Поне някои. Обаче нали помниш, какво ти каза навремето онзи издател: „Всяка книга, която не е издадена от моето издателство ме удря по джоба, а това не мога да простя.“.

– Помня, но него вече го няма, както и издателството.

– Да не мислиш, че другите са различни? Знаеш го и някой ден трябва да го споделиш. Да напишеш как наистина се издава книга в България. Е, вярно, че има и няколко малки издателства, които уважават авторите, но те издават по 4- 6 книги годишно. Можеше да изчакаш десетина години, ако дотогава не фалират или не ги глътнат големите риби.

– Няма да стане! Не си струва да помниш и пишеш за лошото. Не си струва. Трябва да го хвърлиш зад гърба си и да продължиш напред.

– А ти защо не забравяш онази статия, която прочете преди две години. Да същата, за професор Славов. Човек, на когото всяка дума се цитираше и помнеше. За това, как с последния си ръкопис е обиколил всички издателства в София и са го изпъдили отвсякъде. Че са искали от него да си плати, за да го отпечатат. С пенсията си от 140 лева. Един от най-умните и достойни българи. – смее се Другият.

– Няма смисъл. Винаги ще е така. Бях го забравил, но сега, когато си мисля, всъщност са му направили услуга.

– Не разбирам? – гледа ме учудено Другият.

– Аз разбирам и това е по-важно! – този път се усмихвам аз. – А сега е време да изчезнеш.

– Ще се върна някой ден отново! – маха с ръка и ми обръща гръб. – Знаеш, че съм ти нужен. И помисли малко! Време е да направиш нещо за себе си. Само за себе си.

– Аз правя. – усмихвам се отново. – Правя това, което искам, както го мога и това ми е достатъчно.

После отново тръгвам по обичайните си релси. Не, че някога е излизал от тях. Нали съм си същия човек. Нито съм станал по-висок, нито по-красив, нито по-умен.

За мисленето

Седнал съм и мисля. Мисля си за много работи, но те не са важни. Всъщност, за голяма част от тях може да не мисля, обаче така и така съм седнал да мисля, защо пък да не помисля и за тях.

Седнал съм и мисля с пълното съзнание, че си губя времето.

– От мислене файда няма! – ти казват хората и са прави.

– Не ти се плаща за да мислиш! – ти казват на работното място и са прави.

– Едно магаре мислило, мислило и умряло от глад. – се подхилкват тарикатите и са прави.

Седнал съм и мисля, а е четвъртък сутринта. Не, че си нямам друга работа, но така ми идва отвътре.

– Ти тия отвътре много, много не ги слушай! – се хили Другият. – Ако тръгнеш да ги слушаш, скоро ще започнеш да си говориш сам.

Може да е прав или пък да не е. Не зная. Просто седя и си мисля.

Не съм го правил отдавна и сигурно съм загубил форма, защото не измислям нищо. Едно време, когато бях млад, като седнех да мисля и...

Всъщност, не си спомням да съм мислил много в онези времена. Ако го бях правил, нямаше сега да съм на този хал. Нищо, де! Миналото си е минало. Няма да гледам назад, пък и ако постоянно се разсейвам, наистина няма да измисля нищо.

Затова, сега сериозно... Сядам и мисля, докато не е станало време да вървя на работа. Обаче...

Обаче ми се искаше да имам поне някакво оправдание. Да има някаква причина, за да съм седнал и да мисля преди първи петли. Поне да не беше четвъртък, а събота.

Защо събота ли? Ами нали тогава е прословутият Ден за размисъл. Оня ден, който уж трябва да прекараме в размисъл, неизвестно защо и за какво.

Ако беше събота сутрин, щях съвсем спокойно да си седя и да размишлявам, без някой да реши, че съм луд. Щях да си размишлявам на воля и спокойствие, за каквото поискам и колкото време искам. Нали официално ще е Ден за размисъл. Не, че някой го спазва, ама друго си е да е Официален ден. Размишляваш си официално и легално, без някой да те гледа накриво. Не, че като размишляваш нещо се променя. Ако размисълът променяше нещо, щяха да го забранят, а не да го стимулират.

– От размисъл полза има! – вика ти един и ти пъха хартийка с номер в ръката. – Има полза, ама само ако избереш правилния номер.

– Плащам ти да размишляваш! – хили ти се друг и ти бута банкноти в ръката.

– Едно магаре размишлявало, размишлявало и накрая пак го впрегнали в каруцата! – чуваш глас зад себе си, но не му обръщаш внимание.

Стиснал в едната ръка хартийката със заветния номер, а в другата новичките банкноти, размишляваш щастливо, ухилен с вяра в светлото бъдеще.

Ех, де да беше вече събота. Обаче днес е четвъртък, а и аз не размишлявам. Правя се, че мисля, а това е различно. Не е официално, не се и стимулира като размисъла. Иначе и с мислене нищо не се променя.

Освен това има различни начини за мислени. По един начин мислиш, когато си весел, а по друг, когато си тъжен. По един начин мислиш как да похарчиш парите от печалбата от тотото, а по друг, когато се налага да разпределиш за хиляди неща скромната си заплата. Можеш просто да мислиш или да мислиш възвишено.

Можеш да мислиш и логично. Обаче аз си мисля просто, защото помня, че Буридановото магаре е умряло от глад, точно защото е мислило логично.

Седя и си мисля. Седнал съм и мисля с пълното съзнание, че си губя времето. Добре, че напоследък не ми остава много време за губене. Нямам и нямам излишно време за губене. Нито днес, нито в събота.

Кой?

След малко повече от една година скоро отново ще има избори. Една година, в която държавата се водеше от кукловоди, без някой да носи отговорност за действията на правителството.

Не харесвах по-предишното правителство, не харесвах и предишното, сигурен съм, че няма да ми хареса и следващото. Нямам никаква надежда, че нещата ще се подобрят, а това е важното.

В изминалата година най-често задавания въпрос беше:

Кой? Кой предложи Пеевски?

Всъщност не мисля, че това е важно и отговорът ще бъде полезен на някого. Според мен правилният въпрос е:

Защо предложиха Пеевски?

За разлика от „Кой?“, отговорът тук е ясен, но някак не разбираме важността му.

Предложиха го защото можеха да го направят. Предложиха го, защото достатъчно на брой хора, бяха им гласували доверие, в замяна на сладки празни приказки. Предложиха го, защото правилата на представителната демокрация са такива. Политическата сила( или сили ), която има 121 народни представителя получава властта и правото да предлага и назначава.

Скоро отново ще има избори и преди тях, много хора сигурно се вълнуват от друг въпрос, започваш с „Кой?“.

Кой ще управлява България?

Само че, за мен и този въпрос е без значение. Не защото не ме вълнува моето бъдеще и това на България, а отговорът няма да промени нищо.

Наистина комбинацията от БСП и ДПС на власт е по-унищожителна за страната от тропически ураган в комбинация с изригване на вулкан и земетресение от степен 8 по скарата на Рихтер. Обаче нима ББ и ЦвЦв на власт е хубаво? Сами или в комбинация с РБ, който още не е наясно какво създание е е все едно.

Факт е, че след изборите нищо няма да се промени. Факт е, че отново отиваме на избори без да имаме вариант за избор. Нищо чудно догодина отново да гласуваме и отново нищо да не се промени.

Факт е, че не става само с избори. Трябва и акъл...

Като стана въпрос за акъл се сетих за друго нещо. Сетих се за „умните и образовани протестиращи“. Аз съм просто провинциалист без възможности, може би недостатъчно умен щом работя цял живот във фирми, които произвеждат реални български продукти, а не в институт или кантора. Не мога да променя нищо, а пък и когато правя нещо, обичам да зная какъв ще е крайния резултат. Може би затова през изминалата година не направих нищо, за да променя нещата.

Ами умните, какво направиха? Какво измислиха? Какво промениха? Оставката се случи, не защото я искахме, а въпреки това, а боядисаните паметници не се броят за актив.

Всъщност няма значение. Няма значение и Кой, и Какво и Защо. Има значение само, че продължаваме да се въртим в омагьосан кръг, докато на власт се редуват магаре след магаре. Ние викаме показно за маловажните неща, а за наистина важните си трайкаме. После протестираме, скачаме и питаме:

– Кой? Кой? Кой?

А въпросът всъщност е Защо?.

Магаретата

Един човек имал едно магаре и нищо друго. Много хора, обаче нямат и магарета, та човекът бил доволен. Пазарил се с магарето си да вади вода на един долап и печелел достатъчно не само за хляба, а за всичко, от което се нуждаел.

Всъщност магарето вършело цялата работа. Вършело я старателно, без да прави номера. Вършело я единствено срещу торбата с овес, която получавало вечер, когато свършело работа.

Обаче един ден човекът решил, че дава много овес на магарето си. Вярно, че го купувал с парите изкарани от дългоушкото, но разходите му се виждали много. Затова мислил, мислил и решил да намали дажбата на магарето.

Магарето не казало нищо. Продължило да работи с намалената дажба и след седмица човекът решил, че може да намали още дажбата му.

Решил човекът и намалил дажбата, а след седмица я намалил отново. След още седмица пак я намалил. И пак, и пак, и пак докато накрая престанал съвсем да храни магарето.

Магарето продължавало да работи. Само че, работело все по бавно и бавно, отслабвало и отслабвало, докато един ден го намерили умряло.

Тук приказката, която знаете свършва, обаче всъщност имало продължение. Човекът купил друго магаре. Бил се вече научил, че не трябва да намалява храната му и не го правил. Само че, понеже му се искало да печели повече, започнал всеки ден да увеличава времето, през което магарето работело.

Увеличавал времето с минута, две, после с час и още час, а магарето работело и работело. Вярно, че често вечер нямало сили дори да яде. Вярно, че дори и сутрин едва движело краката си, но работело, защото така било научено.

Един ден обаче, докато работело, краката му се подкосили, паднало и не станало повече.

Тук приказката свършва, но магарета винаги ще има. Ще има и хора, които ще търсят начини да изкарат повече от труда им. За съжаление и хората често влизат в ролята на магаретата.

Какво да се прави. Светът е такъв и винаги ще е същия. Хората и магаретата също няма да се променят, а аз не съм изключение.

Зная, че съм магаре, обаче лошото е, че остарявам и вече „долапа“ започва да ми тежи. Напоследък все по-често се чудя, дали да не го сменя. Зная, че магаретата са много, а „долапите“ малко, съм го правил и друг път. Не е страшно, но ме спира това, че не съм убеден в смисъла. И да смениш един „долап“ с друг, пак си оставаш „магаре“.

Ден за ...

Днес ми е ден за размисъл. Ден за размисъл за вчерашния ден, за днешния и за утрешния. Ден за размисъл за миналото, настоящето и бъдещето.

Днес ми е ден за размисъл, а може би не само за мен е такъв ден. Мисля, че няма смисъл да уточнявам, а и гостите, които влизат тук също не се нуждаят от пояснения, какъв ден е днес. Няма смисъл да казвам, че размислите ми не са свързани с утрешния фарс, а с едно събитие случило се около 886 година. Събитие, което всяка година отбелязваме на днешния ден избран да бъде Ден на българската просвета и култура и славянската писменост.

Днес обаче не размислите ми не са свързани със създателите на нашата писменост, нито с често повтаряното твърдение, че българската просвета и култура са в криза, заради липсата на средства. Моето мнение е, че липсата на средства не е пречка нито за просветата, нито за културата ни. В човешката история липсата на средства никога не спирала творците и търсещите знание. Липсата на средства по-скоро е пречка пред комерсиализирането на културата и просветата, а наблюдавайки до какво води това в света, можем само да сме благодарни за безпаричието си.

Днес в деня за размисъл, се опитвам да си отговоря на въпроса, дали разбираме наистина, какво ни дава и задължава писмеността.

Хората и народите могат да живеят спокойно без писменост. Липсата ѝ не е пречка за директната комуникация между нас. Не е пречка и да вършим повечето неща, които изпълват ежедневието ни и са ни жизнено необходими. Нещо повече, дори човек да не може да напише или прочете нито една буква, това не е пречка да мисли, да мечтае, да обича и да мрази.

Когато българската държава е приела глаголицата, нещата не са били много различни. Често се тревожим за неграмотността на сегашните поколения, но в миналото дори след създаването на писмеността, нещата са били много, много по-зле. Единици са били тези, което са имали възможност за обучение и достъп до книгите. От писмеността са се ползвали много малко българи, предимно църковни и дворцови служители. Дори повечето от болярите, които са имали възможност, средства и време, не са могли да четат и пишат.

Тогава, защо ни е била писмеността?

Ами тя е била необходима и полезна за българската държавност. За държавността, която като народ никога няма да разберем, обикнем и оценим, защото сме свикнали да я свързваме най-често с недостойните хора, които са ни управлявали и ни управляват и днес.

А за хората в онези времена писмеността не е било нито полза, нито необходимост. Това обаче се е променило след векове, в тежки времена, когато въпреки бедността, жаждата за знания и творчество ни е превърнала във възроден народ. Писмеността ни е била ключ към възраждането, ключ за точната врата.

Затова си размишлявам днес. За това и за вчерашния ден, за днешния и за утрешния. За миналото, настоящето и бъдещето.

Честит празник!

Идеалното камъче

Небето над главата ми е почти ясно и само тук там пухкави бледорозови облачета напомнят, че от дни вали почти непрекъснато.

Небето е ясно, но светлината я няма. Слънцето е изгряло отдавна, но се крие зад един голям облак на изток и само върховете на планината пред мен, са огрени от лъчите му.

Решил съм да използвам времето за кратка разходка, с наивната вяра, че синоптиците познават и днес ще вали чак следобед. Взел съм и фотоапарата с намерението да проуча възможностите му, но гледката ме кара да щракам снимка след снимка, опитвайки се да запазя, това което виждат очите ми.

Не винаги се получава. Нямам претенции да съм майстор, а и фотото, макар и ново и сполучливо, не е от моделите, с които можеш всичко. Снимам, снимам и снимам, макар в ниското светлината да е още слаба. Снимам, докато неусетно се озовавам на брега на реката.

Над мен е последният бент в края на стената. След него има още няколко, два или три, а след това реката си става истинска дива река. Течението е широко и плитко, заобикаляйки всяка издатина на релефа, обграждайки стотици островчета обрасли с върби и габър. Нагоре няма вирове и само на места, реката е преградена редица от големите бели камъни, които са навсякъде, за да се вдигне нивото достатъчно, за да се охладиш в летните горещини. Есенните и пролетните буйни води ги разрушават, но на другата година неуморни ръце, ги правят отново и отново.

Пред мен е последния изкуствен бент. Водата в дълбокото е мътна от дъждовете и водите от топящите се снегове, а бреговете са пусти. Ще са пусти до средата на юни, а дотогава само упорити рибари, ще ги навестяват. В средата на бента, там където водата пада отвисоко, подскачат и се премятат познати предмети. Само на „една ръка разстояние“ пластмасови бутилки от бира се състезават, коя ще е най-отгоре. „Мъжете знаят защо“...

Залисал съм се и за малко да нагазя във водата. Равния бряг е потопен под сантиметър или два вода, а отдолу хиляди дребни камъка се състезават по красота. Дребни камъни и пясък.

Реката се е местила през вековете и целият град лежи върху такива камъни и пясък. Целият град е и построен от такива камъни и пясък. Вложени са в основите, в бетона, в оградите и пътеките в дворовете.

Камъни и пясък. Навсякъде, където тръгнеш да копаеш все стигаш до камъни и пясък, но тук са най-достъпни. От другата страна на реката често каруците спират до брега. Пълнят се догоре и после си тръгват оставяйки след себе си мокри следи от изцеждащата се вода. Тръгват към поредната строяща се къща, гараж или нещо друго.

Не е хубаво, но пък хората с каруците не ровят до дъното. Не изравят целия слой и след месец два реката сама заличава всички следи. Следите обаче личат от години и ще личат още дълги години надолу, където реката минава през града. Там багерите изгребаха всичко, оставяйки след себе си само тиня. Това обаче е друга история и сега спрял на брега, не искам да мисля за нея.

Гледам камъните състезаващи се по красота и търся най-красивия от тях. Търся идеалния камък. Не, всъщност търся идеалното камъче.

Не зная точно какво камъче търся. Зная само че, трябва да е малко. Не зная формата, цвета и точната му големина. Сигурен съм, че когато го видя, ще го позная.

Погледът ми се спира на едно, после на друго, после на трето. Не, всъщност погледът ми не може да се спре на нито едно камъче. Тъкмо реша, че е точно това и очите ми виждат друго. По-красиво и по-идеално.

Накрая се спирам на едно. Протягам ръка и го вадя от дъното. Поглеждам го отблизо и след това, разочарован го връщам в реката. Не е то. Протягам ръка и вадя друго, но отново съм разочарован. Вадя трето, но и в него намира дефекти и недостатъци.

Решавам да направя друго. Събирам бързо около двадесет и ги прибирам в джоба без да ги оглеждам. Ще го направя в къщи и ще разчитам на късмета си, сред тях да е и това, което търся.

Облаците над планината се сгъстяват и решавам, че за днес стига. Разтоварил съм се от грижите макар и само за час-два.

Когато се прибирам в къщи, вадя камъчетата, но не мога да ги позная. Различни са и в началото мисля, че е така от калта по тях. Измивам ги, суша ги, но отново съм разочарован. Формата им, цветовете им и всичко в тях е различно от това, което помня.

Може би, причината е във водата. Може би е в светлината и мястото, където лежаха. Не зная. Зная само, че камъчетата бяха идеални там, където лежаха, а вече не са.

Също, както и хората, нали? Реката на живота ни поставя на някое избрано от нея място без да ни пита. Не ни пита, но често мястото е избрано, сякаш специално за нас. Понякога дори изглеждаме идеални. Идеални на нашето място. Може да не ни харесва, но пък често ако се преместим, не получаваме нищо ново.

Всъщност това за хората, не е точно така. Говоря и мисля за камъчетата или по-точно за едно камъче. Идеалното камъче, което някой ден ще го намеря.

Може, може

Напоследък все по-често се сещам за един стар виц:

- От това по-лошо не може да стане! - рекъл песимистът.

- Може! Можеее! - засмял се доволно оптимистът.

Та и аз като упорит оптимист гледам, слушам, чета, мисля и си викам:

- Може да стане по-лошо! Може! Може и ще стане.

Зная, че ще стане по-лошо и съм сигурен в това. За съжаление живеем в интересни времена, а това е необходимото и достатъчно условие нещата да вървят от лошо към по-лошо.

Всъщност не би трябвало да е така. Човечеството с всяка година придобива нови възможности да реши всичките си проблеми. Знанията и технологиите пък вече са достъпни практически до всеки.

Само че, нито възможностите, нито знанията използваме както трябва. Те просто отключват и дават сили на две от най-неприятните страни на човека – жаждата за богатство и жаждата за власт. Двете са свързани, а това което имаме като структура на обществото днес, няма ефективни механизми да ги контролира и ограничава.

Вместо това все още се лутаме между двете крайности – пълна свобода с надежда, нещата сами да се регулират и скрита или явна диктатура, където нещата са регулирани в полза на тесен кръг хора.

И първата и при втората крайност, периодично водят до сривове и дълги периоди от „интересни времена“. Същото важи и за многобройните модификации между тях. Дали кризите водят до срив на икономиката или до открита военна агресия, на практика е все едно. Кризите големи или по-малки следват една след друга и една криза дори в малка държава, води до последици за всички.

Моделите, по които живеем са грешни за устойчиво развитие на човечеството, а други няма. Всъщност дори да има, няма кой да ги наложи.

Защо да няма? Нали уж всичко в този свят е в ръцете на хората? Да оставим явните или скрити диктатури, но в огромна част от света, хората поне формално избират пътя и водачите си.

Проблемът е, че този избор не работи. Причината за това не са някакви световни конспирации и промиване на мозъците, макар и тези неща, да имат заслуга. Основното причина хората да не могат да избират устойчив път на развитие е в самите хора. Причината е във всеки от нас.

Работата е там, че за да се избере определен път, трябва достатъчно количество хора, да са на едно мнение и да работят заедно за това, а днес това няма как да се случи. Днес много повече хора, отколкото в миналото имат знанията и възможностите да направят промени, но това не се случва.

Защо?

За да обясня моето мнение, ще спомена една статия, която прочетох преди две или три години. Беше на италиански професор, който посочваше, като най-голямата пречка за развитието на човечеството, така наречената „средна класа“ или по-точно две нейни качества.

Обикновено сме свикнали да приемаме, че точно липсата на средна класа в България е това, което ни дърпа назад. Само че, това не е така. Средната класа е по-широко понятие от множество дребни собственици с добър имуществен стандарт. Средната класа е най-многобройната група в общество. В различните страни, нивото на доходи, имущество, образователен ценз и културни традиции може да е различно, но това не означава, че средната класа не съществува. В този смисъл средна класа има и в България и макар, тя да не е със същата структура, като в Германия например, двете качества, които спират развитието са налице.

Първото се крие в наличието на определено имуществено ниво. Хората от средната класа, не могат да се сравняват нито с малката група богати, нито с бедните. Те осъзнават, че трудно биха се включили в първата група, но една криза лесно би ги пратила във втората група на бедните. Страхът от загубата, прави тази група консервативна.

Второто, което прави средната класа пречка пред промените, се крие не в общата и маса, а в отделните индивиди от нея. Хората днес имат повече чувство за собствена значимост, което може да не е напълно вярно, но води до желанието за формиране и налагане на собственото мнение над другите. Получава се ситуация, в която хора с почти еднакви възгледи, могат да спорят с години за една различна дума или детайл. Спорят не защото това променя картината, а защото ценят и се интересуват предимно от собственото си съществуване и мнение.

Не зная, каква е рецептата. Дори да я имах, не бих спорил дали е вярна или не. Няма да споря и ако някой не е съгласен с разсъжденията ми. Не рецептите и споровете могат да променят нещата, а общите действия, макар и по дребни неща.

Само че, това няма да се случи. Живеем в интересни времена и не само може да става по-лошо, а и ще става. Ще става, защото макар, че повечето от нас не искат да го признаят. Повечето от нас не искат да са песимисти. Останалите просто се правим на оптимисти и вярваме, че може да стане и по-зле.

Можеее! Може!