Ходеща по водата

Старецът мълчи дълго. Седи, гледа с невиждащ поглед в угасващото огнище и мълчи. Пак се е отнесъл някъде.

– Извинявай, но те забравих – чувам гласа му. – Мислех си за историята за ходещата по водата и се опитвах да си спомня, къде и кога я чух за първи път. Чувал съм я много пъти, от различни разказвачи. Уж историята е една и съща, но всеки разказвач, променяше по нещо. После осъзнах, че и моите истории всеки път са различни.

Разказвачът променя разказа си, влагайки нещо от себе си. Може би вярва, че така дава нещо на другите. Те обаче не чуват това, което им се разказва, а само това, което искат и могат да проумеят.

А историята за ходещата по водата е стара и тъжна. Толкова стара е, че никой не помни кога точно се е случила.

Преди много години в едно село край реката, живеело красиво младо момиче. Красиви момичета има много, но това било толкова красиво, че който веднъж видел лицето ѝ, никога не го забравял.

Много красиво било момичето, а такава красота не може да се скрие. Още не била навършила годините да се омъжи, а от близо и от далеч всяка седмица идвали сватовници за да искат ръката ѝ. Идвали с богати и пребогати дарове, а кандидатите били все от известни и знатни родове.

Година или две родителите на момичето връщали всички. Малка била още дъщеря им и не искали да избират вместо нея.

Обичали родителите дъщеря си, но не били заможни и накрая подаръците замаяли главите им.

– Красотата е до време и в гладна къща не стои – казали си те един ден и приели подаръците и предложението на най-знатния и богат жених. – И без това още не е дала сърцето си на никого. Лесно ще свикне с богатия живот и ще ни е благодарна.

След месец направили годежа. Голям годеж бил, с много гости и богати трапези. Цялото село било поканено и три дни продължила веселбата. После минал цял месец, преди хората да спрат да хвалят годежа и годеника.

А годеникът наистина бил за хвалене. Пристигнал с приятели и роднини и със сто каруци натоварени с дарове. На бял кон пристигнал и когато го видели, всички ахнали. Красотата на девойката била неземна, но женихът ѝ бил лика прилика. Млад бил, висок и строен, с красиво лице и огнен поглед. Нравът му също бил за пример. Не се големеел, бил добряк и щедър.

Харесали го хората, харесала го и девойката.

Годежът отминал и се разбрали, годеникът да се върне след година. Тогава щели да направят сватбата и да вземе девойката у дома си.

Годината отминала бързо. Пристигнал един ден женихът и почукал на портите. Радостен бил и с нетърпение чакал мига, когато годеницата му ще му отвори.

Обаче вратата отворили родителите на девойката. Смутени били, разтревожени и не знаели какво да кажат. Мълчали, мънкали, пък накрая си казали всичко.

Станало така, че девойката се влюбила. Влюбила се внезапно, без да каже на никого. Влюбила се в най-обикновен момък от селото. Нито бил хубав, нито бил богат, но тя се влюбила и толкоз.

Не казала на никого. С момъкът държали в тайна любовта си. Знаели, че е безнадеждна и обречена, но може би се надявали на чудо.

Едва, когато дошъл деня за сватбата ѝ, девойката разказала всичко на родителите си. Не помогнали нито думите, нито заплахите, нито сълзите. Не искала да се жени и толкоз. Накрая се затворила в стаята си, а когато я потърсили, нея я нямало. Избягала била и никой не знаел къде е.

Новината се разнесла бързо по цялото село и всички тръгнали да я търсят. Търсили я навсякъде и накрая я намерили на брега на реката, облечена в бяло и обляна в сълзи. Когато тръгнали към нея, без да се колебае влязла във водата.

По онова време долу полето било широко и равно. Реката често прииждала, разливала се и го наводнявала цялото. Превръщала го в блато, през което никой не можел да мине, ни пеша, ни с кон, нито с лодка. Много хора намирали смъртта си там. Кои от непредпазливост, кои от глупост.

Тогава реката пак се била разляла, но девойката не загинала. Станало чудо и вместо да потъне, тя тръгнала по водата. Вървяла с наведена глава, невиждаща нищо. Вървяла все едно под краката ѝ не било блато, а царски път, равен и прав.

Гледали хората от брега. Гледали и не вярвали на очите си. Не били виждали такова нещо.

– Да е русалка, не е русалка – умували бабите. – За да е русалка, трябва първо да се е удавила. Снагата ѝ лъже мъжките очи, ама и самодива не е. Те в гората повече се крият. Не би излязла така пред повече хора. Сигурно е брегина или блатница, ама знае ли човек. Като не е виждало окото, няма как и умът да знае. Едно е сигурно. Каквото ѝ да е това, дяволска работа ще да е.

Докато се чудели хората се извил вятър и над водата се спуснала гъста мъгла. Всичко потънало в мрак, само там дето вървяла девойката се виждала призрачна светлина. После от мъглата изскочил огромен, страшен, непознат звяр и сърцата на всички замрели от страх. Звярът обиколил няколко пъти около девойката, после отворил огромната си паст и се понесъл над водата, право към събраните на брега хора.

Разбягали се всички. Скрили се в къщите си, залостили вратите и се замолили за милост на всички Богове, чието имена знаели. Дори родителите на девойката се скрили, а момъкът, в когото се била влюбила избягал и не искал повече да чуе за нея. На света имало и други хубави девойки, а живота му бил скъп.

На брега на реката останал годеникът на девойката. Само той останал и само той видял, как звярът изчезнал преди да стигне до брега. После вятърът разпръснал мъглата, дошла вечерта и слънцето се скрило. Луната изгряла, а на другия ден слънцето отново изгряло.

Всъщност той не видял нищо от това. Стоял на брега и гледал, но очите му виждали само жената, която обичал. Друго не го интересувало.

Стоял на брега цяла седмица. Хората го гледали, скрити зад пердетата и първо го съжалявали, после започнали да му се смеят.

Една сутрин годеникът си тръгнал. Яхнал коня си и обиколил в галоп селото. После спрял на брега, оставил едно цвете и препуснал без да се обръща назад.

Тръгнал си той и тогава девойката се върнала на брега. Върнала се уморена, но щастлива, а погледът ѝ търсел човека, когото обичала.

Търсела го, но него го нямало. Заедно с другите се криел зад пердетата и не отварял вратата. Не ѝ отворили вратата, дори родителите ѝ.

Радостта в очите на девойката се сменила с тъга и сълзи потекли по страните ѝ. Обиколила още веднъж селото, а после се върнала на брега на реката. Седнала на брега и се загледала във водата. После мъглата отново се спуснала и никой повече не я видял.

Някои казват, че преди да тръгне отново по водата, девойката се навела и взела нещо от брега. Може би това било цветето, оставено от човекът, който я обичал такава, каквато била? Може би, скрит от мъглата той се бил върнал и я отвел със себе си. А може просто блатото този път да я погълнало.

Хората разказват края на историята различно, но никой не знае кое е вярно и кое не. Знаят само, че историята наистина се е случила. Знаят, че когато мъгла се спусне над бреговете, се случва да човек да види жена в бяло, която върви по водата. Понякога жената се усмихва, друг път сълзи се стичат по страните ѝ.

Аз си мисля, че има нещо вярно в тази история. Измислените истории са по-други. Например, задължително имат край и то хубав. Да, краят трябва да е хубав и с някаква умна поука.

Тук края никой не го знае, а поука каква да извадиш? За любовта ли? За хората ли? Или пък за живота?

Стареца млъква. Седи и гледа пред себе си. Пак се е отнесъл някъде.

– Сутринта я видях – обаждам се. – Хей там беше.

Поглеждам и избухвам в смях. По водата, право към нас върви една голяма бяла чапла. Уж познавам дъното на целия язовир, като пръстите на ръката си, а не се сетих, че точно тук има пясъчен нанос.

– А може да не виждат жена – опитвам се да прекъсна тишината. – Може би, хората са видели някоя чапла?

– Да, може да е било чапла – усмихва се старецът. – Има ги много, а мъглата лъже окото. Може да е било чапла, но може да си видял жена. Знае ли човек.

Усмихва се, после хвърля нов клон в огъня и застива мълчалив и умислен.

Този текст отпадна при редакцията на новия ми роман. Историята е хубава, но разводнява действието. Затова я споделям тук.