Прасе и дворец

На трона в едно малко царство, преди много, ама наистина много време се възкачил нов Цар. Възкачил се и както всеки нов Цар, решил да направи нещо добро за поданиците си.

Решил Царят да направи добро, но не знаел какво. Затова един ден решил да обиколи царството си. Хем да подиша чист въздух, хем да види от какво се нуждаят поданиците му.

Разходил се Царят, разгледал царството, но отново не могъл да вземе решение, какво да направи. Царството макар и бедно, било сравнително добре подредено. Къщичките на хората били малки, по спретнати, дворовете били засадени с цветя, а улиците и пътищата пометени. Хората пък, макар и да не били богати, се обличали с вкус и спретнато.

Царят не открил нищо, което да се откроява толкова, че помощта му да се забележи. Затова на другия ден отново тръгнал на обиколка и този път имал късмет. Внезапно попаднал на едно извънредно мръсно, разхвърляно и мизерно кътче от царството му, миризмата от което се усещала чак от километър. Мястото било кочината на едно прасе, което си живеело доволно в нея.

– Ето нещо, което трябва да променя! – зарадвал се Царят. – Ще изчистя това място и ще построя на бедното, нещастно създание приличен дом. Не! Ще му построя дворец, за да видят поданиците ми, колко съм щедър и загрижен за всяко живо същество в царството.

Царят се върнал в двореца, събрал придворните и обявил решението си, очаквайки аплодисменти и похвали.

Имало и похвали и аплодисменти, но някои от придворните събрали смелост и се усъмнили в плана.

– Досега, откакто свят светува, прасе в дворец не е живяло!

– Няма смисъл да се прави дворец на прасето, защото то ще го превърне скоро в кочина!

– Не ме интересува вашето мнение! – ядосал се Царят. От всички живи същества в царството, прасето живее в най-лоши условия и най-много се нуждае от помощ! Ако и вашите жилища бяха такива и на вас щях да направя дворци!

Още на следващия ден, кочината била срината със земята. Изчистили мястото и вдигнали на негово място малък, но красив дворец. Царят наредил да изкъпят прасето, да го настанят в новото му жилище, след което доволен от себе си се прибрал и заспал с чиста съвест.

На другата сутрин, още с първите слънчеви лъчи Царят наредил да свикат колкото се може повече от неговите поданици пред двореца и с гордо ги повел, за да се похвали с това, което направил.

Повел хората гордо, обаче още преди да се приближи до двореца на прасето, усетил, че нещо не е наред. Вятърът носел от там тежка и неприятна миризма, а когато се приближили, всички ахнали.

Бялата фасада на новия дворец била цяла изпраскана с кал, вратите и прозорците били избити, а отпред търкаляйки се в една голяма локва, доволно грухтяло прасето.

Никой не посмял да се обади, а Царят навел глава и се прибрал бързо в двореца си.

Само че, едва пристъпил прага, ахнал отново. Всичко в двореца му било обърнато с краката нагоре, вътре било мръсно почти, колкото в кочината и дори трона му бил оцапан и затрупан с боклук, от който се носела тежка, неприятна миризма.

– Какво е станало тук? – извикал Царят и се хванал за сърцето.

– Нищо, Ваше Величество! – посрещнал го с усмивка придворния Шут. – Вчера споменахте, че ще направите дворец на всеки, които живее в кочина, та реших, че е време и аз да подновя жилището си.

Канибалите

Преди няколко години, екип на ООН изследващ Амазонската джунгла, открил непознато до този ден първобитно племе. Експертите на организацията решили, да запазят откритието в тайна. Не искали журналисти и търсачи на приключения и злато, да нахлуят в живота на малкото племе, напълно неподготвено за среща със съвременната цивилизация.

След дълго умуване, експертите решили да изпратят първо един известен учен, който да изучи живота на племето. Изпратили го, но само ден, след като стигнал при племето, загубили всяка връзка с него.

Експертите не се отчаяли и изпратили втори човек. Този път избрали мисионер дългогодишен опит сред папуасите в Нова Гвинея. Изпратили го при племето и в началото всичко било наред. Мисионерът дори изпратил първия си доклад, в който пишело, че племето се ръководи от крал, почитан като Бог, а местните жители не обичали чуждоземните гости. Обаче „не обичали“, не било точния израз. Местните обичали всички чуждоземци. Обичали ги много и възторжено, но само, когато гостите били част от празничното им меню.

Да, хората от племето били канибали и когато експертите загубили връзка и с мисионера, не се чудили дълго, какво се е случило с него.

След като се разчуло това, било трудно да се намери трети пратеник, който да рискува живота си. Минала цяла година, докато един пенсиониран дипломат се съгласил да замине на тази опасна мисия. Дипломатът бил обиколил целия свят, преживявал войни и преврати, боледувал от всякакви екзотични болести и не трепвал дори пред най-жестоките диктатори. Не се поколебал да тръгне и на тази мисия и скоро изпратил първия си доклад.

Само за седмица се сприятелил с Краля на племето, оженил се за дъщеря му и бил назначен за главен съветник и жрец на всички известни и неизвестни Богове.

Във втория доклад, дипломатът отчел, че е успял да промени възгледите на Краля. Обяснил му как работи съвременната дипломация, как функционират демократичните общества по света и колко богат може да стане, ако даде даде на концесия част от земите на племето, за добив на злато, диаманти и нефт.

Мисията била изпълнена и когато дипломатът се завърнал, бил посрещнат с почести. Организирал представителна бизнес делегация и се върнал, за да представи важните гости на Краля на племето.

Още с пристигането обаче, всички гости били задържани и отведени незнайно къде. Дипломатът се опитал да възрази, но местните му казали, че изпълняват заповед на Краля.

Дипломатът отишъл веднага при Краля, който го посрещнал с радост. Прегърнал го сърдечно, а след това му се поклонил.

– Радвам се, че отново си тук, приятелю! Твоите съвети и напътствия, ми бяха от голяма полза. Докато те нямаше, промених много неща тук и хората ми ги харесаха. Всички се гордеем, че вече не сме примитивно племе, а част от световната демократична общност.

– О, няма защо да ми благодариш! – махнал с ръка дипломатът. – Заслугата е изцяло ваша, а на мен това ми е работата. Само че, имам един въпрос. Къде отведоха хората, които пристигнаха с мен? Какво ще се случи с тях?

– А, онези ли? Не ги мисли! - засмял се Кралят. – Те ще бъдат част от празничната ни вечеря, по повод третия месец, откакто сме демократично племе.

– О, но това е ужасно! – възмутил се дипломатът. – Канибализмът е лошо нещо и не приляга на едно демократично общество!

– Грешиш, приятелю! – възразил Кралят. – Всичко е напълно по правилата на демокрацията, както ти ни обясни! Преди месец проведохме референдум и 89% от хората в племето, гласуваха човешкото месо да остане част от традиционното ни меню. Цели 89%! Това е истинска демокрация, приятелю! Истинска, също като вашата!

Звездите и светлината

В една царство накрай света, преди много години на на трона се възкачил един млад Цар.

Млад бил Царят, но амбициозен и искал да се нареди сред най-великите владетели в света, но скоро бил разочарован и обезверен. Каквото и да правел, другите владетели не му обръщали внимание, а повечето от тях дори не помнели името му.

Царят не знаел какво да прави, за да промени нещата и решил да се допита до най-стария човек в царството. Старецът живеел високо в планината, но всеки ден много хора извървявали дългия и труден път до дома му, за да поискат от него съвет.

Отишъл и Царят при стареца и го помолил за съвет:

– Никой не ми обръща внимание! – оплакал се Царят. – Искам да зная, какво трябва да направя, за да изгрее името ми, както Слънцето и звездите в небето.

– На небето има много звезди и планети. – усмихнал се старецът. – Някои от тях, като Слънцето светят със собствена светлина. Ако си като него, не е нужно да правиш нищо. Планетите пък са тъмни и студени, но гледайки ги, ни се струва, че светят. Те не светят, а отразяват светлината на истинските звезди. Можеш да бъдеш и ти като тях, но помни, че ако се приближиш прекалено много към истинска гореща звезда, ще изгориш. Ако пък си твърде далече, светлината ѝ няма да е достатъчна. Моя съвет е, да потърсиш светлината, която излъчват хората в твоето царство. Ако я отразиш и насочиш в правилната посока, името ти ще грее редом до това на великите владетели.

– Глупости говориш, старче! – ядосал се Царят. – Искам в моето царство и в целия свят, само аз да съм ярка звезда! Ако е нужно, ще открадна светлината на всички звезди и хора!

– Е, ти знаеш по-добре! - отвърнал старецът. – Има и такива звезди на небето. Те събират светлината на всички звезди, близки и далечни. Около тях винаги е светло, но самите те си остават завинаги черни.

Повелителят на охлювите

Тази година пролетта беше по-хладна и дъждовна от друга и Жълтото коте не беше доволно. Стоеше по цял ден на прозореца, гледайки нацупено навъсеното небе и често дори не отговаряше на въпросите на Ема.

Когато слънцето все пак изгряваше и излизаха в градината, Котето с нежелание пристъпваше по мократа земя, тръскайки ужасено лапите си след всяка крачка. Не искаше да играе и не гонеше пеперудите и пчелите. Дори не чупеше дръжките на цветята, от което Ема така и не успя да го отучи.

Дъждовете не преставаха и този път валя цяла седмица, а когато днес спря и времето се затопли, в градината неизвестно как и откъде плъзнаха хиляди охлюви. Охлюви в градината винаги беше имало, но толкова много, Ема виждаше за първи път.

– Виж! – възкликна тя. – Навсякъде има охлюви! Знаеш ли откъде са дошли?

– Не ме интересува! – прозя се Жълтото коте. – Все пак, ако наистина искаш мнението ми, според мен те винаги са си били тук. Само че, през деня най-често се крият в тревата, а ако е студено или прекалено топло, се скриват в черупките си и приличат на камъни.

Охлювите наистина бяха много. Бяха навсякъде сред тревата, пълзяха по плочките на пътеката, катереха се по храстите и дърветата.

– Красиви са! – радваше им се Ема. – Виж само шарките по черупката им! Виж рогцата им и как бързо се прибират в къщичките си, когато се уплашат.

– Не ме интересува! Не ги харесвам и толкова! - намръщи се Котето. – Не разбирам какво толкова им харесваш и ти?

Котето внимателно перна с лапа един охлюв, който се озова на пътя му и го търкулна в тревата. За миг интересът му се пробуди и скочи, за да го търси, но намокри лапите си и бързо се отказа.

– Не ги обичам и толкоз! Дори за игра не стават. Освен това, охлювите ядат тревата и цветята. Когато счупя някое цвете, ти ми се караш, а казваш, а харесваш тези, които ги ядат.

– Наистина ли? - учуди се Ема. – Не знаех, с какво се хранят. Никога не съм виждала охлюв, който яде нещо. Не ти вярвам? Всяка година тук има охлюви и ако се хранеха с цветя, в градината нямаше да остане нито едно!

– Желязна логика имаш! – засмя се Котето. – Все едно казваш, че ако в къщата има котки, не трябва да има мишки.

– Ами, така е! – не отстъпи Ема. – Откакто си в къщи, не съм видяла нито една мишка. Не, че и преди е имало, де...

Жълтото коте обаче не отговори. Беше намерило сухо място и сега доволно се припичаше на слънцето, мъркайки тихо.

– Винаги така правиш! – скара му се Ема. – Когато загубиш спора, се правиш на заспало. Знаех си, че охлювите не ядат цветя.

– Всъщност ядем! – стресна я един дрезгав глас.

Ема скочи уплашено и се огледа, но нямаше никого. За миг заподозря Котето, но гласът се обади отново зад гърба ѝ и с изненада видя на пътеката един огромен охлюв.

– Сигурно не са ви учили още в училище, но ние охлювите имаме над 20 000 зъба. Можем да изядем всички цветя в тази градина и ще го направим!

– Леле, колко си голям! – възкликна Ема.

– Не съм голям! – обиди се охлювът. – Аз съм най-големият! Аз съм най-огромният охлюв на света! Аз съм Повелителят на охлювите!

– О! – уплаши се Ема. – Не предполагах, че си Повелител. Това е нещо, като голям шеф, нали?

– Глупачка! – засмя се Повелителят. – Това е много повече от шеф! Аз съм единствен и всесилен господар на всички охлюви! Толкова съм всесилен, че не е нужно дори да заповядвам. Достатъчно е само да си помисля нещо и всеки охлюв, където и да се намира по света, се втурва да изпълнява желанието ми. Преди малко например реших, че трябва да унищожа всички цветя в тази градина и моите слуги, ще го сторят. Скоро тук няма да остане дори стрък зеленина. Освен, ако...

– Освен, ако? – пребледня Ема. – Мога ли да направя нещо, за да те накарам да промениш решението си? Само кажи и ще го изпълня!

– Ами, нямам настроение да се пазаря, но наистина можеш да сториш нещо. – отвърна важно Повелителят. – Ако се преклониш пред моята власт, ще променя решението си и ще пожаля тази жалка градинка. Трябва обаче да ме признаеш за върховен Повелител не само на охлювите, но и на всички хора!

– Аз те признавам за върховен Повелител, но мога да гарантирам за другите хора. – натъжи се Ема. – Моля те, не съсипвай моята градинка!

– Ще си помисля! – отвърна важно Повелителят. – Прекалено малко ми предлагаш в замяна! Трябва да се постараеш много повече, за да променя решението си! Например...

Една сянка закри слънцето и Повелителят се скри бързо в черупката си, без да успее да довърши. Жълтото коте с бърз удар с лапа го търкулна по пътеката, догони го и отново го перна, търкулвайки го отново и отново. После с един последен удар, го промуши под дворната врата.

– Какво правиш? – ужаси се Ема. – Та това е Повелителят на всички охлюви! Ако се ядоса, може да накара останалите охлюви да изядат всички цветя в градината.

– Глупости! – засмя се Котето. – Това е просто един малко по-едър грозен охлюв, който се прави на интересен. Никой няма да изяде цветята ти.

– Но той е Повелител! Сам ми каза това!

– Ох! – въздъхна Жълтото коте. – Казах ти, че логиката не е силната ти страна. Вярваш на всичко, което ти се казва. Няма повелители! Няма повелители нито на охлювите, нито на мишките, нито на хората! Има само хитреци, които се правят на повелители, но всъщност не са. Силата им идва от такива глупачета, като теб. Разбра ли, глупаче?

Малката Ема се нацупи, а след това се замисли. Погледна към вратата, сякаш очаквайки да види, как Повелителят се завръща, но след миг се засмя.

– Този път си право! За награда ще ти позволя да избереш следващата игра, която ще играем. Хайде избирай!

Жълтото коте обаче не отговори. Беше намерило суха място и доволно се припичаше на слънце, мъркайки тихо.

Нощна среща

Нощта се спусна за миг. Преди минута се радваше на залеза, а сега очите се бореха с тъмнината. Тежките облаци, с които вятърът и слънцето рисуваха чудни картини в небето, скриха небето, превръщайки го черна непрогледна стена. Черна и непрогледна, като тези, с които беше обградена от всички страни.

Тъмнината никога досега е я беше плашила. Може би защото, винаги я беше посрещала зад стените на двореца или в топлото си легло, покрита с пухената завивка, слушайки приспивното мъркане на котето до камината. Днес тъмнината беше различна. Беше черна и гъста, изпълнена със зловещите звуци на непознати създания.

Пътеката уж беше позната. Преминавана хиляди пъти във всички посоки, следвайки всичките ѝ разклонения, които неизменно водеха към дома. Пътеката беше позната и можеше да я извърви, дори със затворени очи. Можеше го и го беше правила. Само че, беше го правила по светло.

Сега посоките не бяха същите. Не бяха същите и дърветата и храстите край пътеката. Тъмнината ги беше заменила с непознати и враждебни същества, което правеха всичко възможно, за да се загуби.

Е, загуби се. Загуби се още преди да беше направила първата крачка. Разбра го, но не спря. Когато си се загубил, няма значение дали е по-малко или повече. Просто си се загубил.

Да се загубиш не беше толкова страшно. Беше се губила и преди. Беше се губила, но винаги по светло и винаги я бяха откривали скоро.

Ами, да! Всичко идваше от проклетата тъмнина. Или пък не от самата тъмнина, а от това което се криеше в нея. Това, чиито тежки стъпки чупеха съчки наблизо, това, което издаваше пронизителни звуци, ту отляво, ту отдясно. В тъмнината зад гърба ѝ, някой дишаше тежко, тракайки равномерно със зъби. Тракаше със зъби и се приближаваше отзад, или пък всъщност беше отпред, а тя вървеше към него.

Спря за миг и шумовете изчезнаха. Остана само тежкото дишане и тракането със зъби и за миг се усмихна, разбирайки, че всъщност това са нейните звуци.

Усмихна се, но само за миг. Почувства повей на вятъра, а после нещо малко и меко се удари в лицето ѝ. Побягна, протегнала ръце напред, а ударите идваха отвсякъде. Нещата, което се криеха в тъмнината, драскаха ръцете и лицето ѝ, задържаха и късаха дрехите ѝ и караха кожата да настръхва.

Тогава видя светлината. Беше далеч и някъде напред. Втурна се без да се замисли, залитайки, изплъзвайки се от ръцете на тъмното.

Светлината беше от малък огън. Малък и слаб огън, край който неподвижно седеше човешка фигура. Беше старец или поне така изглеждаше. Слабите отблясъци от огъня играеха по набразденото му от бръчки лице, рисувайки ту прекрасни, ту страшни и грозни картини.

– Може ли, да се сгрея на огъня? – попита тя, но човекът не отговори.

Извърна бавно глава към нея и тъмнината веднага погълна лицето му. По гърба и полазиха тръпки, защото се сети, че не го познава. Беше непознат, появил се от тъмнината, а тъмнината беше страшна.

– Аз съм Принцеса! – отстъпи крачка назад. – Сигурно вече ме търсят и ще ме намерят скоро.

– Да, принцесите винаги ги търсят. – чу ясно тихия му глас. – Принцесите винаги ги намират. Разположи се удобно, където искаш. Тук няма тронове, а камъните и дънерите не са ничии.

Пристъпи плахо към огъня, приседна и се загледа в Стареца. Светлината отново рисуваше по лицето му, но картините се меняха прекалено бързо и бяха неясни и бледи, за да различи истинските му черти. Може би някога, някъде го беше срещала и преди или пък не. Всъщност нямаше значение. Сигурно скоро щяха да я намерят. Принцесите винаги ги намираха. Щяха да я намерят, да я спасят от тъмнината и да я отведат с двореца и в нейната стая, в топлото легло с пухената завивка и мъркащото край камината коте. Щяха да я намерят и може би вече бяха наблизо.

Вдигна очи и се опита да пробие с поглед тъмната стена обграждаща всичко наоколо. Опита се да чуе и познати звуци, но ги нямаше. Наоколо беше само тъмнината, а тук близо до огъня, тя беше още по-страшна.

Отблясъците на огъна осветяваха за кратко тъмни и зловещи сенки, опиращи с рамене небето. Осветяваха блестящи кървави очи над зинали уста пълни с огромни и остри зъби.

Потръпна, затвори очи, притискайки ушите си с длани, но картините и звуците не се спираха от преградите и проникваха директно в мозъка ѝ.

– Не ви ли е страх! – попита, без да очаква отговор.

Искаше звукът от собствения ѝ глас да прогони другите, които идваха неканени.

– Страх? От какво? –. чу гласът му. – От тъмнината ли?

– Не от нея! От нещата, които са в нея. От тези, които живеят в тъмнината.

– В тъмнината няма нищо, което да плаши. – засмя се старецът. – Няма нищо непознато и опасно.

– А тези лица и муцуни? Ами зловещите непознати звуци?

– Та те са съвсем обикновени! Чувала си ги и друг път.

– Не съм! Или пък са прекалено изкривени от тъмнината, за да ги позная!

– Не! Същите са и тъмнината не ги изкривява. Изкривява ги твоя страх!

– Не е от страх! Тъмнината го прави. Скрива, изкривява и лъже. На светло всичко си е на мястото. Виждаш и чуваш истинските неща и лица.

– Ех, дете! – въздъхна старецът. – Нима вярваш, че когато виждаш на светло нечие лице и чуваш глас, можеш да разбереш дали е добро или зло? Повярвай ми, не тъмнината, а светлината лъже! А сега се опитай да поспиш, Принцесо. Утре ще бъде отново светло и ще те намерят. Принцесите винаги ги намират.

Гледащи в слънцето

Слънцето още не беше изгряло, но светлото небе с почервенелите облаци предвещаваше настъпващия изгрев. Небето беше светло, но долу на земята нощта отстъпваше с неохота. По пустите улици се гонеха няколко бездомни кучета, лаейки свирепо по фаровете на преминаващия подранил автомобил.

Загледа се на изток, в очакване да зърне първата червена линия на хоризонта, но днес тя се бавеше. Трябваше да изчака още минута, две или три и ако се разсееше за миг, щеше да я пропусне.

Пристъпи нетърпеливо от крак на крак, вдигна яката на якето, потръпвайки от утринния хлад и усети, че не е сам.

Бяха няколко неясни силуета, наредили се в нестройна редица. Стояха тихо и неподвижно с лица обърнати на изток.

- Добро утро! - поздрави ги, но никой не му отговори.

Тогава първия слънчев лъч проби над хоризонта и освети лицата им. Бяха лица на млади и стари, мъже и жени, грозни и красиви, но едно нещо ги свързваше. Свързваше ги усмивката на лицата им, щастливи и замечтани, обагрени в червеното на изгрева.

- Добро утро! - ме отговори някой от тях, а гласовете на останалите го последваха в нестроен хор.

- Добро утро! Добро утро! Добро!

- Добро утро! - усмихна се. - Изгревът винаги е прекрасен, нали?

- Изгревът ли? Не! Изгревът е просто червен. Красиво е това, което идва с него. Красиво е това, което е в слънцето.

- В слънцето ли? Какво има в него? Та то е само светъл диск и цялата красота идва не от него, а от пречупването на светлината му във въздуха, в облаците, в планините.

- О, не! Това може да е красиво, но се загледай в слънчевия диск и тогава ще разбереш, какво е красота!

- В диска ли? Че какво може да има в него?

- Всичко! Ако се загледаш достатъчно дълго, ще видиш всичко за което мечтаеш.

- Да, загледай се и ще видиш прекрасни светове, където всичко е както в мечтите ти.

- Загледай се и ще видиш доброта, щастие и любов.

- Загледай се и ще видиш себе си.

- Загледай се и ще видиш, че слънцето не е само светъл диск.

- Загледай се! Опитай поне и никога няма да съжаляваш.

Погледна в диска на слънцето и неволно присви очи. Все още беше ниско, но го ослепи за миг.

- Не свеждай поглед. Просто гледай в диска! Неприятното отминава бързо, а след това...

Вдигна отново глава, отвори очи и се опита да потисне страха от болката. Странно, но се получи. Болка нямаше, а само след минута очите свикнаха. Тогава диска се раздвои, после отново и отново, докато се превърна в стотици малки кълба, сияещи с всички цветове на дъгата. Изглеждаха еднакви, но когато се вгледа в едно от тях откри, че то не беше просто ярък диск. Беше свят, прекрасен и непознат. Непознат, но толкова уютен, че сякаш беше създаден специално за него.

Вгледа се в друго кълбо и откри друг свят, също толкова прекрасен. Вгледа се в трети и гледката го накара, да забрави кой е и къде се намира. Пренесе се в света от кълбото и поиска да остане завинаги в него.

Напусна го с нежелание, само за да се пренесе в друг прекрасен свят, а после в друг и в друг. Пътуваше от свят на свят, докато внезапно последният се разпадна и болката в очите го върна там, откъдето беше тръгнал. Слънчевия диск го нямаше и виждаше само тъмна пелена изпъстрена с безредно реещи се отблясъци.

Тъмнината бавно се разсея и от нея изплуваха първо околните предмети, неподвижните силуети на гледащите в слънцето, червените върхове на планината и розовите облаци в небето. Видя лицата на хората, замечтани и усмихнати с поглед вперен на изток и се опита и той да се усмихне, но болката в очите изкриви усмивката му в гримаса.

- Прекрасно беше! Великолепно! Само че, всичко приключи.

- Приключи за днес. – отвърнаха му гласовете. - Днес приключи, но утре с изгрева всичко ще се повтори.

- Ще се повтори, но чак утре, а денят е пред нас. Светът наоколо също е прекрасен.

- Възможно е, но какво от това? Пък и той е само един. Един за всички, а в слънчевия диск при изгрева има милиарди светове и всеки е различен. Всеки е създаден специално за теб.

Реши да не спори. Бързаше, а и нямаше смисъл. Загледа се в усмивките на щастливите лица, а после в очите им и потръпна. Бяха като очите на мъртвите, тъмни и дълбоки, вперени неподвижно в хоризонта на изток.

- Довиждане! - сбогува се тихо.

- До утре! До изгрева! До слънчевия диск, изпълнен с милиарди специални светове. Ще те чакаме утре рано. Вече си един от нас. Нали ще дойдеш?

- Ще дойда.- отговори веднага, а после тихо промълви:

- Сбогом!

Обърна гръб на изгрева и тръгна но улицата на единствения свят, в който искаше да бъде. Единствения свят, създаден за всички.

Стълбите

Преди много години в едно далечно царство се родил Принц. Принцът бил единствено дете на родителите си и още от първия му ден, те го гледали като писано яйце и не давали косъм да падне от главата му. Заобикаляли го с грижи ден и нощ, а когато не можели лично да бдят над него, поверявали грижата само на най-доверените си слуги напътствайки ги с хиляди инструкции, какво трябва да направят във всички възможни и невъзможни ситуации.

Колкото и да пазели малкия Принц обаче, един ден той пострадал. Правейки първите си стъпки, малкият Принц решил да се покатери по стълбите и още на първото стъпало се спънал. Спънал се, паднал и си обелил коляното.

Раната не била страшна, но Царят и Царицата припаднали в купом, когато им съобщили новината. След като се съвзели, се втурнали към чедото си, забавяйки се само за минута. Минутата била нужна на Царя, за да издаде заповед, виновните за трагедията слуги, да се запознаят с палача.

Когато стигнали при Принца, той вече бил забравил за падането. Сълзите му били изсъхнали и с усмивка се опитвал да се освободи от ръцете на слугите и да изследва отново стълбите.

Царят и Царицата обаче взели нещата в свои ръце. Допълнили старателно инструкциите за отглеждане на Принца, а като допълнителни мерки още на следващия ден, Царят издал заповед, нареждайки да се премахнат всички стълби и стъпала в цялото царство.

От този ден Принцът растял без да има нови премеждия. Растял в обграден с грижи и внимание, пазен от всички истински, възможни и въображаеми беди.

Растял Принцът и един ден пораснал. Дошло време да му намерят Принцеса, да поеме трона и на свой ред да отгледа наследник.

Само че, нещата с Принцесата не били толкова лесни. Царят и Царицата проучили всички принцеси не само в съседните царства, а и в цял свят, но не могли да открият подходящата. Някои принцеси просто не ставали, други били подходящи, но за ръката и сърцето им Принцът трябвало да участва в опасни изпитания, а това родителите му не можели да позволят. Как да изпратят детето си в далечна страна, където то да се сражава с Дракон, който може да го убие без дори да го забележи? Как да изпратят детето си на турнир с истински оръжия, в битка за някаква си Принцеса?

Годините отминавали, а Принцеса не се намирала. Царят и Царицата се примирили, а и Принцът също. Още мечтаел тайно, да намери своята Принцеса, но само мисълта за опасностите, които трябвало да преодолее, за да я спечели, прекършвали крилете на мечтите му.

След време Царят и Царицата починали, а Принцът на свой ред станал Цар. Царувал над царството и макар, че не бил от най-добрите царе, не бил и от най-лошите. Подредил Царството колкото могъл и решил да посети съседните царства, за да се запознае с техните владетели.

Преди да тръгне, взел всички мерки, пътуването да е безопасно. Взел огромна свита, носеща всичко от което можел да се нуждае за десет години напред, охраната му била почти колкото малка армия.

Тръгнал Принцът на път и макар и бавно и внимателно, след месец- два пресякъл границата на съседното царство. Очаквал бляскаво посрещане, но за негова изненада, никой не излязъл да го приветства. Царството изглеждало пусто и личало, че нещо лошо се е случило в него.

Принцът се замислил дали да не се върне, но след седмица колебание все пак продължил напред. Стигнал до замъка на тамошния Цар, без да срещне човек по пътя си. Навсякъде полетата и селцата били изгорени и пусти. Замъка също изглеждал сякаш е бил атакуван от вражеска армия. Пред него стоял владетелят му и си скубел косите.

- Ох! Добре, че идваш! - обърнал се той към госта си. - Сполетя ни огромна беда. Зъл дракон унищожи царството ми и отвлече моята дъщеря. Опитахме всичко, но нищо не може да го спре. Обаче старите хора казват, че имало легенда за този дракон. Бил идвал в царството и преди хиляда години. Тогава го убил един млад владетел, който бил случайно тук. Старците казват, че дракона боже да бъде убит само от чужденец с царска кръв. Идваш тъкмо навреме. Драконът е в онази кула. Там държи и дъщеря ми. Сега спи и можеш да го издебнеш и убиеш. Ако го направиш, ще ти дам Принцесата и не половината, а цялото си царство.

Гостът погледнал нагоре към кулата. Погледнал към тесните стълби, които водели към нея. За миг си представил и дракона, после Принцесата, после стълбите и дракона, а накрая пак над всичко изплувал образа на Принцесата.

Скочил от коня, извадил меча си и разпръснал слугите си, които се опитвали да го спрат. Втурнал се към стълбите, но нали никога не се бил нито изкачвал, нито пък слизал, още на първото стъпало се спънал и паднал.

Паднал, но не се отказал. Скочил втори път и пак се втурнал към стълбите, но отново се спънал и паднал. Шумът от падането му бил заглушен от хихикането на всички наоколо, но той не се предавал. След няколко опита преодолял първото стъпало. След още няколко падания, преодолял и второто. Много време отнело да стигне до върха на кулата. Много пъти падал и ставал, но успял да я изкачи, убил дракона и спасил Принцесата.

После имало сватба, младите заживели щастливо и скоро се сдобили с наследник. В деня на раждането му, Царят издал заповед да възстановят всички стълби в царството.

- Така, де! - обяснил той на Царицата. - Когато се наложи, човек може да се изкачи по стълби и без да го е правил преди. Само че, по-добре малкия да пада сега по стълбите, отколкото да му се случи някой ден, когато горе го очакват жесток дракон и неговата Принцеса!